Съществуват опити за пренебрегване на волята, за нейното разтваряне в други психични процеси. Причините за това са различни:
Една от тях се отнася до трудността, свързана с детерминацията на волевия процес. И до днес няма единно мнение относно каузалния характер на този процес. Едни изследователи приемат, че самата воля съдържа в себе си желание за активност – В.Вунд, Т.Рибо; други смятат, че подбуждаща роля имат потребностите – Рубинщайн; трети автори защитават идеята, че източник на волевото поведение е намерението – К.Левин, и т.н. Това разнообразие в детерминираността на волевите процеси затруднява очертаването на неговата същност и самостоятелност.
Друга причина за изключване на волята от психичния живот на човек е трудното диференциране на този феномен от интелекта и емоцията. Всяко волево действие е разумно. В него интелектуалното присъствие е особено силно. Човек трябва да прави избор, да съпоставя алтернативи, да взема решения, да определя последователността на действията в посока на целта. Този факт дава основание на някои изследователи да приемат, че волята има второстепенна функция и да я определят като вид действие, което е подчинено на разума. Приема се, че волята е вплетена в интелектуалните действия и може да се обясни с понятия, които не се отнасят до волевия процес, а отразяват разумно поведение.
Почти по аналогичен начин се обясняват присъствието и функциите на волята при преживяванията на човека. Всеки човек, който е обхванат от силни преживявания, проявява слаба интелектуална енергетичност, но в противовес на това той развива активни действия. Волята се проявява във външна активност и зависи от силата на преживяванията. Следователно тук волята се оказва „дълбоко потопена” в емоциите на човек.
Волята обаче има своя специфика. Тя не може да бъде приравнена към реакцията, извършваща се под влияние на унаследена биологична програма, не е идентична с действието, което е осъществено под влияние на емоционалния порив, не може да бъде уеднаквена с активността, проявяваща се при решаване на привични задачи. Волевият процес има други характеристики и проявления, които са уникални и които осигуряват неповторим и висш тип насочване на човешкото поведение – волева регулация!
Съществуват клинични и експериментални факти, които доказват, че волята е самостоятелен психичен феномен. Патологията на волята е доказателство, че този феномен има самостоятелно място в психичната система на човек. Самостоятелното съществуване на анализираното явление се подчертава и от факта, че волевият процес има собствена структура, собствени функции и собствен резултат. Разпадането на тази структура обуславя нецелесъобразност на част от човешката активност.
Цялостният волеви процес се състои от отделни компоненти. Една от най-ярко изразените страни на волята е свързана с избора на определена ЦЕЛ. Този избор в редица случаи става в условията на конкуриращи се алтернативи. Коя да встъпи в качеството на цел? Именно тук, в избора на целта, се поражда вътрешен конфликт. За него трябват сили, за да се преживее конфликта трезво, нетравмиращо и да се избере оная цел, която да съответства на претенциите на личността и на нейната самооценка. Изборът на цел, като съществен компонент на волевия процес, може да се илюстрира чрез явлението, открито от КУРТ ЛЕВИН и определено като РАВНИЩЕ НА ПРЕТЕНЦИИТЕ:
Да приемем, че човек стреля в мишена. Попадането в центъра носи 10 точки. Той явно или тайно желае да улучи десетката. Тя изпъква за него като идеална цел. Човекът обаче разбира, че това е трудно достижим за него резултат. И определя за своя задача да попадне в осмицата. Тъкмо тя встъпва за него като цел на бъдещото действие, което Левин определя като критерий за равнището на претенциите. Индивидът стреля и попада в кръга 5. Това е резултатът от действието, наричановеличина на достижението. Става ясно, че се получава целево несъответствие: между равнището на претенциите и величината на достижението. В случая разликата между тях е отрицателна – високо равнище на претенции-ниско достижение. Разликата може да бъде и положителна, когато достижението е по-високо от претенцията. Тук е важна реакцията на достигнатото.
Личността, знаейки своята величина на достижение, започва да се ориентира към следващата цел. Тогава тя попада в сложна психологическа ситуация. Човекът има три възможности:
Да приеме по-лека цел / да формира намерение да улучи по-малко от 8 точки/;
Целта да си остане същата;
Да избере по-трудна цел.
В периода от време преди да направи избора, той преживява своя неуспех или успех, ако е достигнал преди това равнището на своите претенции. Успоредно с това у човека има тенденция да поддържа равнището на своето Аз, т.е. да издига степента на своето самочувствие, колкото е възможно по-високо. Тази природна тенденция го подтиква да си постави по-високи цели и да се стреми да ги постигне. Същевременно се поражда и друг момент – страх от неуспех. Този страх обуславя възникване на втора тенденция: да се намали равнището на претенции. При условие че се постави по-ниска цел и тя бъде достигната, той ще живее все пак с усещането за значимост на своето Аз. Човекът е готов да приеме по-малък успех и да преживее удоволствие от него, отколкото да прекрати дейността.
Става ясно, че при избора на следващата цел личността преживява състояние на напрежение, породено от функциониращите две тенденции. Тук човек започва да се бори със себе си. И в тази вътрешна борба е необходимо ВОЛЕВО УСИЛИЕ, за да се определи онази вътрешна цел, която от една страна ще запазва себеуважението, а от друга няма да го отдалечи твърде много от идеалната цел. Подобни усилия съдействат на човека да формира такава вътрешна цел, която е на границата на възможното. Аналогична цел поражда субективна вероятност за успех и придобива положителна валентност.
Клиничните и експерименталните факти свидетелстват, че волята се разграничава функционално от другите, регулиращи активността психични феномени. Тя съдейства за напрягане, удължаване и насочване на физическите сили в определена посока. В резултат на волевите усилия човек заставя себе си да отлага задоволяване на свои силни интереси. Той дори може да пренебрегне удовлетворяване на жизнено важни потребности. Благодарение на волята индивидът става способен да насочва своите душевни сили върху определяне значимостта на целта, върху потискане изявата на емоции, върху съдържанието на поведенчески реакции. Следователно волята изпъква като относително самостоятелен и реален психичен феномен, който внася порядък във вътрешните и външните реакции на човека.
Природа на волевото поведение
В крайно обобщен план волята може да се представи като система, която се състои от 2 компонента: психични движения – поведенчески реакции.
І. Основният признак на волята, който я отличава от всички други процеси, е СЪЗНАТЕЛНОСТ ПРИ ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ТРУДНОСТИТЕ. Този признак се приема за основополагащ. Разкриването на същността на този най-значим признак предполага анализ на съотношението съзнателност-трудности. Трудностите,които преграждат пътя на човека към целта, имат различен произход. Те могат да бъдат външни и да препятстват изхода от природни или от социални ситуации. Възможно е бариерите да бъдат и вътрешни – приети правила, утвърдени шаблони на поведение, формирани черти на характера и т.н. Независимо от характера на трудността, тя се възприема като преграда, която пречи на човек да произведе определен продукт, да обладае предмет и да го включи в своята жизнена дейност, да промени, заобиколи, унищожи и т.н. предмета-преграда. Именно тогава той става психологически предмет, попадайки в центъра на съзнанието като образ или идеал. Това създава условия за отключване на различни познавателни актове. Човекът разширява своето възприятие, извлича от ДП повече информация, акитивзира различни мисловни действия и т.н.
Осъзнаването на трудността се налага, тъй като по-нататъшната активност на човека се оказва блокирана. В резултат на познавателни усилия се извършва своеобразно психично проникване – човекът разбира, опознава спецификата на трудността. Именно ДУШЕВНОТО ПРОЗРЕНИЕ НА ТРУДНОСТТА представлява съществена страна на съзнателността при волевия акт. Подобна съзнателност обаче не приключва с идентифицирането на бариерата. В резултат на функциониране на интелекта се съставят ПРОГНОЗИ за нейното развитие при промяна на условията, за начините относно преодоляването на променената степен на усложненост и т.н.
Става ясно, че тук ИНТЕЛЕКТЪТ играе основна роля. Той изпъква като предпоставка на волевото поведение.Същевременно осъзнаването се съпровожда с ФУНКЦИОНИРАНЕ И НА ЕМОЦИОНАЛНАТА СФЕРА. Личността неизбежно преживява определени емоции – тревога, радост, гняв, надежда и т.н., които от своя страна влияят върху темпа и дълбочината на осъзнаване.
Професор Мадолев споделя мнението, че анализираният процес на осъзнаване има двустранна катализация.Безспорно е, че разбирането спецификата на трудността изисква целенасочено провокиране на психическата активност и по-точно на когнитивните процеси. Качествата на тези процеси започват да функционират по-активно под „диктата” на съзнанието, на съзнателно поставената задача. Процесът на осъзнаване на трудността обаче се ускорява и от НЕСЪЗНАТЕЛНАТА ЧАСТ НА ПСИХИКАТА.Механизмът на подобна активация се състои в следното. Да приемем, че една трудност изпъкне като ясна представа. Личността силно желае да преодолее тази преграда и я „извиква” много често в своето съзнание. „Постоянната образна представа на желанието – подчертава Ерхард Фрайтаг – действа сугестивно чрез повторението и преследва подсъзнанието да вложи совите неизчерпаеми възможности за реализация на мечтата”. Подсъзнанието приема тайно от нас и сигналите, излъчвани от представата, въображението, мисленето, като успоредно с това подкрепя и обогатява тези сигнали. По такъв начин подсъзнанието придава по-голяма яркост, точност, широта на образа или идеята и съдейства за тяхното по-добро разбиране, обяснение, приемане.
Осъзнаването на трудностите невинаги става бързо и цялостно. В редица случаи то се осъществява поетапно, след получаване на нова информация, след преживяване на съмнения, тревожност. Понякога процесът на осъзнаване на препятствията става дори мъчително бавно – особено когато трябва да се осмислят вътрешни трудности, преграждащи пътя към душевно равновесие.
ІІ. Волевата активност на човека се характеризира и с друг признак, който се изразява с ВКЛЮЧЕНОСТ НА ВОЕЛВО УСИЛИЕ. То се определя като „особено психическо напрежение, което съзнателно се поражда, когато личността изпитва дефицит на енергия и се стреми да мобилизира своите резерви, за да преодолее трудностите, препятстващи достигането на целта”.Подобно напрежение се поражда у всеки психически здрав човек, когато попадне в затрудняваща го ситуация. То се характеризира с:
изразена заинтересованост относно достигане до целта,
с увеличаване степента на функциониране на когнитивните процеси,
с активизиране на мускулно-двигателния апарат и дейността на вътрешните органи.
Същевременно се развива положително преживяване, породено от увереността за преодоляване на трудността.
Волевото усилие изпъква не само като средство за достигане на целта. То изпълнява и друга, помощна роля. В резултат на неговото функциониране се отблъскват всички странични импулси, които могат да отклонят човека от избраната цел.
ІІІ. Друга съществена особеност на волевата активност е, че тя изпъква като РЕГУЛИРАНО ПОВЕДЕНИЕ. Регулацията се отнася до неговата посока, до средствата, до съвкупността от практически действия.
Тук се поражда въпросът кои явления обезпечават стриктната канлизираност на волевото поведение:
Феноменът, който има водеща значимост за регулиране на волята, е ЦЕЛТА. Тъкмо тя определя направлението на волевите усилия и не позволява тяхното разпиляване. Целта на импулсивното поведение е присвояване на предмет, който обезателно е желан, привлекателен, удовлетворяващ породената в момента потребност. Целта на волевото поведение е също достигане до определен предмет. Той може да бъде произведен детайл от дърво или метал, усвоена формула, научено стихотворение, засадено дърво. Придобиването на този резултат се съпровожда с влагане на усилие. Човекът може дори да преживява нежелание да произвежда, съхранява, защитава предмета. Той обаче проявява активност въпреки своето нежелание, въпреки въздействието върху него на импулси, които поради своята приятност и привлекателност ”внушават” отклоняване или прекратяване на неприятната работа.Индивидът устоява на съблазънта да се откаже от преследване на предмета, отхвърля мисълта за прекратяване на волевите усилия, тъй като ясно съзнава обективната ценност на предмета, който предстои да бъде сътворен – в по-близко или по-далечно бъдеще.
Тази ценност встъпва в качеството на МОТИВ на волевото поведение. Мотивът може да бъде определен като вътрешна причина за осъществяване на определен тип поведение. Неговото осъзнаване позволява на човека да си отговори на въпросите: В името на какво аз трябва да извърша това действие? Защо предпочитам да се трудя, да се боря, за защитавам именно този предмет? Отговорите на подобни въпроси следва да разкрият личната ценност на предмета, който е встъпил в качеството на цел на волевото поведение. Посредством отговорите човек убеждава себе си в необходимостта от влагане на физически и психически сили за достигане до предмета. Силният и дълбок мотив придава смисъл на волевата активност и не позволява пораждане на колебания в избрания път.
Регулиращата роля на целта и на мотива може да се илюстрира със следния въображаем пример. Да приемем, че един студент трябва да овладее определен лекционен материал. Този материал е сравнително труден и изисква мобилизация на вниманието, паметта, мисленето, т.е. предполага волеви усилия. Овладяването на тези знания може да изисква много време, да бъде неприятно за студента, да предполага преодоляване на умората. Независимо от това той продължава да се труди, докато не се убеди, че е усвоил учебния материал. В този случай движението към целта се съпровожда от конкретен мотив, т.е. от осъзнаване на ценността на този материал лично за студента. Мотив може да бъде, че посредством овладяването на материала той ще положи успешно изпита или че ще получи по-висока стипендия, или че ще защити своя статут на добър студент и т.н. Следователно мотивът е осъзната лична необходимост от овладяване на съответното знание.
ІV. Съществена особеност на волевото поведение е фактът, че то изпъква като активност, която е адресирана към самия себе си. Унадзе определя тази страна като САМОАКТИВНОСТ. Изразява се в обстоятелството, че човекът се „преживява като единствен източник, от който произтича всяко волево поведение”. От него зависи какво да предприеме – да извърши нещо желано и приятно или да осъществи нещо, което не желае, но е необходимо. Волевото действие не зависи от силите и възможностите на друг човек, а от готовността за мобилизация на собствените си енергетични ресурси.
Самоактивацията има свои корени. Те са заложени в Аз-концепцията на човека и по-точно: в съдържанието на образите за себе си и в равнището на самооценката. Върху основата на тези образи и самооценки се изгражда работно схващане за собственото Аз. Например човек смята себе си за физически силен или слаб, за нравствено устойчив или податлив на съблазни, за способен да овладява учебен предмет или за неспособен. Равнището на собствената активност, насочена към преодоляване на трудности, ще зависи от начина на възприемане на собственото Аз. Ако ученик има формирано мнение за своите математически способности, определяйки ги като слабо развити, то изграденото мнение за този аспект от собственото Аз му нашепва, че той едва ли ще се справи със задачата. Поради това той не вижда смисъл да се упражнява и не влага волеви усилия за упражняване и решаване на неприятните задачи. Следователно той развива слаба самоактивност, която е в съответствие с ниското равнище на мнението за собственото Аз.
Очертаните особености на волевото поведение внушават мисълта, че благодарение на него човекът разширява границите на своята свобода. Той може да отклони импулса на силни потребности, да не се подчини на тяхната притегателност, да се откаже от импулсивно поведение, осигуряващо приятни преживявания. Възможността да реализира волево поведение го поставя над потребностите, над изискванията на актуалната ситуация. Личността става способна да осъществява поведенчески реакции, които са насочени към сътворяване, съхраняване, усъвършенстване на предмети, които ще задоволятбъдещи потребности – лични и групови. По такъв начин човек се освобождава от плена на актуалното и реализира волево поведение, което е в съответствие с необходимото.
Волята като процес – СТРУКТУРА НА ВОЛЕВИЯ АКТ!
Волевото поведение е комплициран процес, който се реализира чрез съвкупност от отделни етапи. Всеки от тях има свои компоненти, които се проявяват в определена последователност. Човек е изправен пред житейска трудност; у него се поражда колебание какво действие да предприеме; той търси основания за решение; накрая окончателно взема решение и пристъпва към неговото изпълнение. Във волевия процес се откриват начален импулс за действие и краен етап – определена поведенческа реакция. Между началото и края на волевия акт се развива сложен съзнателен процес!
В психологията на волята са правени опити да бъде диференциран волевия процес. Издигани са различни хипотези за структурата на волевия акт и за названията на отделните му етапи. Съпоставяйки тези схващания, Мадолев формулира идеята, че в структурата на волевия акт се включват 3 основни компонента:
1. Обосновка на целесъобразността на волевото поведение. Този етап от своя страна се подразделя на две разновидности:
Съзнателна аргументация;
Комплексна обосновка.
2. Интелектуална активност и избор на алтернатива;
3. Реализиране на решението.
Всеки един от тези стадии има своя специфика. Те обаче са взаимно свързани и незабележимо преминаващи един в друг. Границата между тях има условен характер.
І-ВИ СТАДИЙ: ОБОСНОВКА НА ЦЕЛЕСЪОБРАЗНОСТТА НА ВОЛЕВОТО ПОВЕДЕНИЕ
1. СЪЗНАТЕЛНА АРГУМЕНТАЦИЯ
През периода, който предшества непосредственото практическо осъществяване на волевия акт, човекът си дава отчет преди всичко за трудността, пред която е изправен. Той ясно осъзнава, че това е преграда, която трябва да се преодолее с усилия. Тази трудност изпъква като ЦЕЛ, която е необходимо да бъде достигната. Движението към нея може да стане чрез реализиране на определено поведение. Кой тип поведение да се избере? Избира се онова поведение, което е пригодно за човека, което съответства на неговото Аз, което е значимо за индивида, т.е. поведение, което има ЛИЧЕН СМИСЪЛ. Да се обоснове волевият акт, означава да се разкрие какъв е субективният смисъл на определена цел за конкретния индивид!
Една цел може да има различен смисъл за различните хора.Този смисъл е възможно да бъде разкрит чрез понятието „МОТИВ”. Мотивът не може пряко да се наблюдава, но чрез него се обяснява смисълът „за себе си” относно извършването на дадена постъпка. В този аспект мотивът изпъква като лична причина, като основа за бъдещо поведение. Успоредно с това трябва да се подчертае, че мотивът на волевото поведение в съдържателен план е ОЦЕНЪЧНО СЪЖДЕНИЕ. То е адресирано до целта. Тя обаче встъпва в качеството на обективна ценност, която трябва да се достигне в съответствие с бъдещи конкретни жизнени или професионални задачи.
Кой е мотивът за волевото поведение? Коя е неговата причина? Тук съществуват различни схващания:
А/ Едно от най-разпространените мнения е, че смисълът /мотивът/ за волевото поведение се поражда от ПОТРЕБНОСТТА. Тук обаче не се има предвид актуалната действаща потребност, а „идеята за потребност” /Н.Чхартишвили/. Тази идея означава знание за предмета, който трябва да бъде произведен след седмица, месец, година. Подобен предмет се оценява от човека като материална или духовна ценност, която ще удовлетвори бъдещи потребности. Човекът прогнозира, че тази бъдеща ценност ще му осигури някакви предимства в професията, в отношенията с другите, в жизнената му дейност. Тъкмо осъзнаването на този факт придава личен смисъл на бъдещото волево поведение. Този смисъл стои в съзнанието на човека и му дава сили да преодолява умора, безсъние, временни неуспехи при движението към целта.
За илюстрация на феномена мотив-личен смисъл е примерът от спортната дейност. Съществува актуална потребност от движение. Щангистът тренира, за да подобри собствения си рекорд в движението изтласкване. Тази потребност скоро загубва импулсиращите си възможности. Спортистът обаче има формирана у себе си идея за потребност. Той знае, че за неговата категория е необходимо да изтласка точно определена тежест, за да има успех в състезанието. Тъкмо тази тежест придобива статут на ценност, която трябва да бъде достигната, тъй като тя ще му осигури предимство пред другите спортисти. Размерът на рекордната тежест и осъзнаването на необходимостта от нейното достигане придава личен смисъл на тренировките, които изпъкват като ясно изразен волеви акт.
Б/ Друго психично явление, което увеличава обяснителната стойност на мотива и сигнализира за личния смисъл на бъдещия волеви акт, е НАМЕРЕНИЕТО.То възниква, според Левин, върху основата на потребност, която не може да бъде безпрепятствено удовлетворена.Намерението изпъква като свързващо звено между предстоящата дейност и търсения предмет, т.е. между бъдещата активност и целта. Да се разкрие намерението на човека, означава да се разкрие каква цел се преследва и защо избира тъкмо тази цел. Това означава, че намерението дава смисъл на бъдещата активност.
В/ Пораждането на мотив за волево действие става успоредно с кристализиране на личния смисъл за бъдещия акт. Тогава поведението протича не под директно въздействие на външна причина, а по силата на осъзнато вътрешно подбуждане. В качеството на разновидност на подобно подбуждане встъпва и ПРЕЖИВЯВАНЕТО НА ОПРЕДЕЛЕНИ ЕМОЦИИ. Връзката мотив /емоция/-личен смисъл-волево поведение особено релефно се откроява при преживяване на вина, скръб, скука. Чрез преживяваните емоции се разкрива личната значимост на станали събития. Това обстоятелство особено се откроява при преживяване на вина. Тази емоция непрекъснато насочва психичната активност към ситуацията, която е станала причина за пораждане на угризения на съвестта. Порицаваното събитие е преустановило своето съществуване, но с неговото приключване започва угнетяващо преживяване. Индивидът насочва своята психическа енергия към многократен анализ на ситуацията, която е станала източник на вината. Под влияние на тази емоция той осъзнава не само неморалността на постъпката. С цел да се избави от угнетяващото въздействие на преживяната емоция, човекът обмисля начини, чрез които нравствено да реабилитира себе си. Тъкмо осъзнаването на тези два момента – безнравственост на постъпката и начин за възстановяване на доброто име – придават личен смисъл на бъдещото поведение. човек сам избира и реализира онова морално поведение, което смята, че е най-целесъобразно за изправяне на несъвършенството, дори и това изисква от него много усилия.
Следва да се посочи, че потребността, намерението, емоцията, интересът и т.н. не съществуват отделно, независимо, разпокъсано. Те взаимно се пресичат, допълват и съвместно се проявяват, когато човек се окаже пред лицето на целта. Тези феномени участват съвместно в структуриране на личностния смисъл и съответно в ОФОРМЯНЕТО НА МОТИВА! В определена ситуация у един човек доминиращо може да се окаже знанието за необходимостта от дадено действие, а останалите феномени да играят второстепенна роля; у втори човек доминираща може да бъде емоцията, а други явления да имат допълваща функция. Тъкмо това обуславя възможността за една цел да се влагат волеви усилия, които са провокирани от различни подбуди, т.е. от различни по произход личностни смисли. Може да се направи заключение, че мотивът е сложно образувание –той не е нито цел, нито потребност, нито интерес. Той е всичко това заедно, нов начин за тяхното съществуване като неразчленимо цялостно единство!
При необходимост от овладяване на значима цел, у човек възникват различни подбуди. Той може да си даде отчет за тях и да ги приеме. Вяска подбуда придава собствен, личен смисъл на целта. Развива се процес на интеграция на осъзнатите смисли, т.е. формира се мотив за действие. Тъкмо този мотив оправдава волевото поведение и човек се възприема като отговорен за неговото осъществяване.
2. КОМПЛЕКСНО ОБОСНОВАВАНЕ НА ВОЛЕВОТО ПОВЕДЕНИЕ
Споделените дотук мисли дават основание да се направи изводът, че мотивът информира човека кой вариант на поведение е най-ценен, пригоден, възможен за него. Той приема този вариант, осъзнавайки факта, че има достатъчни основания за неговата реализация.Следователно волевият акт има СЪЗНАТЕЛЕН ХАРАКТЕР.
Съществува и противоположно мнение по този проблем. Някои изследователи, Кречмер, Дако и др., защитават идеята, че волята се мотивира от съвкупност от подбуди, една част от които са ОСЪЗНАТИ, а други – НЕОСЪЗНАТИ. Следва да се посочи, че интензивността и твърдостта на волята пряко зависят от равнището и широтата на осъзнати нейни основания. Например, спортистът знае защо увеличава натоварванията при тренировки, алкохоликът знае защо трябва да се откаже от спиртните напитки. Може да се приеме, че колкото съзнателните причини са повече, толкова волята у човека ще се проявява с по-голяма сила.
Тези причини не са единствените детерминатори на анализирания процес. Кречмер приема, че във възела от мотиви етически най-ценният от тях заема центъра на съзнанието, а другите – като егоистични, агресивни и т.н. осъдителни подбуди, са представени в областта на периферното съзнание. Нравствено одобряемият мотив лесно и бързо се вербализира, докладва, осъзнава. Същевременно този мотив изтласква неприемливите мотиви в крайните области на съзнанието и те много трудно се осъзнават или въобще не могат да се осъзнаят. Те обаче съществуват. Успоредно с това е възможно нравствено осъдени от самата личност подбуди да бъдат изтласкани в неосъзнатата част на психиката и лишени от всякакъв достъп до съзнанието. Тези силно репресирани подбуди обаче също са реални психични факти и влияят върху волевата активност.
Как да се обясни влиянието на неосъзнатите подбуди? Осъзнатите подбуди за волевото поведение получават подкрепа от неосъзнатите подбуди чрез допълнителна информация за причинността на тази активност – подобна информация се определя като ИНТУИЦИЯ. Сливането на осъзнатото лично значение за определен вид волева активност с интуитивния начин за оправдание на този вариант на поведение увеличава неговата сила и продължителност.
ІІ-РИ СТАДИЙ: ИНТЕЛЕКТУАЛНА АКТИВНОСТ И ИЗБОР НА АЛТЕРНАТИВА
Този етап е логическо продължение на предходния. Човекът, стоящ пред трудността, е формирал достатъчно основания, които му дават „вътрешно” право да изключи бездействието и да възприеме идеята да преодолее бариерата. Поражда се необходимостта от определяне на един от няколко възможни варианта за действие.
В мнозинството случаи трудната ситуация оказва мобилизиращо влияние върху личността. Мобилизацията започва с пораждане на доза емоционално напрежение.То оказва катализиращо влияние върху критичността на мисленето, услужливостта на паметта, комбинативността на въображението, върху яркостта на вторичния образ или на идеята. При този етап личността влага волеви усилия за поддържане интелектуалната дейност на високо равнище. Човек заставя себе си да мисли: въпреки умората, независимо от неприятността на задачата.
Ускоряването на когнитивната дейност създава предпоставки за де възприемат и адекватно да се оценят различни аспекти от трудността. Успоредно с това става възможно генерирането на нови алтернативи за действие.Те се възприемат като потенциални възможности, всяка една от които се оценява от гледна точка на нейната пригодност за достигане на целта. В резултат на съпоставяне на вариантите личността постепенно се приближава към окончателен избор на алтернатива за действие. Няколко от начините за действие изгубват притегателната си сила, а един от тях увеличава валентността си. Настъпва моментът, когато човек ясно разбира, че той избира бъдещата дейност и взема решение за действие.
Обикновено съдържанието на решението кристализира бързо. Изследванията показват обаче, че то понякога може да се предшества от сравнително дълъг период, през който личността преживява многократно възбуда, ефекта на задънената улица, колебания, концентрация. Вземането на решене означава прекратяване на психичното състояние на неизвестност и пораждане на състояние на яснота и определеност. Върху, основата на всичко това у субекта възниква УСТАНОВКА на онова поведение, реализирането на което ще представлява съдържане на неговата следваща дейност. Тази установка ще оказва влияние както на физическата активност, така и върху функциите на психичните феномени.
ІІІ- ТИ СТАДИЙ: РЕАЛИЗИРАНЕ НА РЕШЕНИЕТО – КРАЙНИЯТ АКТ НА ВОЛЕВОТО ПОВЕДЕНИЕ.
Осъществяването на избрания вариант за достигане до целта обикновено предполага извършване на съвкупност от действия. Анализът на характера на тези действия показва,че те не са специфични само за волевото поведение. По своя външен строеж една част от тях не се различават от действията, които се проявяват и при инстинктивното, и при импулсивното поведение. Бягството като физическо действие се проявява при инстинкта за самосъхранение, при удовлетворяване импулса на потребността от игри и развлечения, при извършване на волево поведение, насочено към благо за други хора. Нещо повече – някои външни действия могат да изискват много по-големи физически усилия за осъществяване на импулсивно поведение, отколкото за извършване на волеви реакции. Например при реализиране на импулсивното поведение по влияние на потребността от дрога, наркоманът може да вложи колосални усилия за да се снабди с наркотик. Тези усилия бледнеят пред волевите действия на дърворезба, търсещ материал за нова икона.
Първата значима особеност на волята в нейния завършващ етап е, че всички действия, които човек извършва, са ПОДЧИНЕНИ НА ЦЕЛТА. Тя става конструиращо условие за практическата активност. Това означава, че подборът и последователността на действията се определят от спецификата на бъдещия резултат, който в психичен план съществува под формата на образ или идея. Тези действия се планират и реализират независимо от това дали са трудни или леки, желани или нежелани, приятни или неприятни.
Друга особеност на волевото поведение в последния етап е свързана с ОСЪЗНАВАНЕ НА ТРУДНОСТИТЕ.При импулсивното поведение също възникват трудности, но те се преодоляват под влияние на импулса на потребността. При волевото поведение обаче подобен импулс не съществува. Тук значение има разбиране природата на преградата по пътя към целта. Осъзнаването на трудността и нейното съотнасяне към самооценката създава условия за мобилизация на психическите и физическите сили за справяне с преградата.
Изследванията показват, че способността за осъзнаване на трудностите се формира в процеса на индивидуалния опит. Човекът постепенно се научава да поставя количествени и качествени оценки на трудностите, да ги градира, да диференцира средствата за тяхното преодоляване. Подобно научаване може да стане не само по стихиен път, но и в резултат на организирано провеждане на специални упражнения. В резултат на това способността за осъзнаване на трудности се превръща в личностно качество.
Третата характеристика на волевата реакция, проявяваща се в периода на претворяване на решението, е свързана с ПОРАЖДАНЕ НА „ТЕНДЕНЦИЯ ЗА ЦЕЛЕСЪОБРАЗНО ПОВЕДЕНИЕ”.Нейната същност се състои в следното. След окончателно приемане на определен вариант за действие у човека се поражда вътрешно обусловено пристрастие за движение към достигане на бъдещия резултат. Това пристрастие подбужда личността да прогнозира само значими междинни елементи, водещи до целта. Всички други второстепенни действия се осъществят като чели спонтанно, без предварително обмисляне, но по посока на крайната цел. Например ученик си поставя за цел да получи отлична оценка на предстояща контролна работа. Той прогнозира само отделни, по-значими действия – самостоятелно решаване на задачи от учебника, съвместно решаване на задачи с по-силен ученик. В съответствие с тенденцията за целесъобразност всички останали действия, решаване на един вид задачи, на друг вид, засичане на времето за решаване на една задача, протичат без предварителна прогноза, но подредени съобразно изискването на целта.
Причина за актуалната ориентация към действия, които са необходими тъкмо за достигане на точно определена цел, е притежаването на „валентнот” /К.Левин/. Една част от всички възможни действия, имащи отношение към крайния резултат, се оказват не само целесъобразни, но и емоционално притегателни. Тъкмо тях човек ги предпочита и включва в процеса на непосредственото движение към целта.
Обобщено можем да кажем, че волята е душевно явление. Следователно тя не може да се приравнява с трудности, които се отнасят до изпълнение на прости или сложни двигателни актове, до извършване на физически неприятни действия, до провеждане на общуване с антипатични хора. Волята е свързана с външна или вътрешна трудност, но тя има собствени психични признаци. Волята се проявява в способността на човека да поддържа целта в центъра своето съзнание, в готовността му да защитава взетото решение за овладяване на тази цел. Именно тук е необходим огънят на напрежението, тук се проявява силата и постоянството на волевото усилие. Следователно волевата активност продължава при наличие на две условия:
Личността да възприеме целта като полезна, като имаща личен смисъл;
Решението да се оценява като правилно, т.е. като съответстващо на ситуацията и на възможностите на човек.
При тези обстоятелства мобилизационната готовност за преодоляване на трудности не се прекратява и личността действа!