Тази книга се появява на бял свят през третата седмица на април 1923 г., макар Фройд усилено да я обмисля от месец юли предишната година. На 26 септември 1922 г., по време на Седмия международен конгрес по психоанализа, проведен в Берлин и последният, на който Фройд присъствува, той изнася кратък доклад под надслов „Нещо за несъзнаваното [Някои бележки относно понятието несъзнавано в психоанализата]“, в който нахвърля съдържанието на книгата. Текстът на този доклад никога не е публикуван; негово резюме, написано вероятно от самия Фройд, излиза през есента на същата година.
Аз и То“ е последният от най-важните теоретични трудове на Фройд. Той предлага описание на психичния апарат и неговите основни функции, което на пръв поглед изглежда ново и дори революционно; и наистина, всички психоаналитични творби, последвали неговото публикуване, носят несъмнения отпечатък на неговото влияние – най-малкото по отношение на терминологията. Но въпреки всички свежи прозрения и нови синтези ние можем да проследим, както често става с нововъведенията на Фройд, следите на новите идеи в по-ранни, а понякога и в много по-ранни произведения.
Аз и То“ е последният от най-важните теоретични трудове на Фройд. Той предлага описание на психичния апарат и неговите основни функции, което на пръв поглед изглежда ново и дори революционно; и наистина, всички психоаналитични творби, последвали неговото публикуване, носят несъмнения отпечатък на неговото влияние – най-малкото по отношение на терминологията. Но въпреки всички свежи прозрения и нови синтези ние можем да проследим, както често става с нововъведенията на Фройд, следите на новите идеи в по-ранни, а понякога и в много по-ранни произведения.
Предшественици на тази обща картина на психичния апарат са последователно „Проектът“ от 1895 г., седма глава от „Тълкуване на сънищата“ (1900) и трудовете по метапсихология от 1915 г. Във всички тях се обсъждат взаимосвързаните проблеми на психичното функциониране и психичната структура, макар и с различно акцентиране върху двата аспекта на общия проблем. Случайният исторически факт, че психоанализата полага своето начало с изследването на хистерията, веднага довежда до хипотезата за изтласкването (или, по-общо, за защитните механизми) като основна психична функция, а тя, на свой ред, – до хипотезата за топичното представяне на психиката като съдържаща две части, една – изтласкана, а другата – изтласкваща. Свойството „съзнателност“ очевидно е тясно свързано с тези хипотези; изтласканата част на психиката лесно може да се приравни на „несъзнаваното“, а изтласкващата – на „съзнаваното“. Диаграмите на Фройд, с които той илюстрира топичната структура на психиката (Тълкуване на сънищата, с. 364-367, както и в писмото му до Флис от 6 декември 1896), представят добре тази гледна точка. Тази привидно проста схема лежи в основата на всички ранни теоретични идеи на Фройд; функционално изтласканата сила се мъчи да си пробие път в сферата на проявените феномени, но се сдържа от потискащата сила, а в структурно отношение „несъзнаваното“ се намира под господството на Аза.
Въпреки това скоро възникват някои трудности. Лесно може да се види, че понятието „несъзнавано“ се използува в два смисъла: дескриптивен (с който просто се приписва определено свойство на психичното състояние) идинамичен (който приписва определена функция на същото това психично състояние). Това различие е фиксирано, макар и с други термини, още в „Тълкуване на сънищата“. Още по-ясно то е изразено в английския текст на статията за несъзнаваното, подготвена за Society for PsychicalResearch (1912). „Тълкуване на сънищата“ обаче въвежда и още едно, по-неясно понятие (както е показано и в нагледните диаграми) – понятието „психични системи“. То предполага топично, или структурно делене на психиката, основаващо се на нещо повече от обикновеното функциониране, делене на части, на които можем да припишем различни характеристики и начини на опериране. Подобна идея несъмнено се съдържа вече и в понятието „несъзнавано“, появило се още в ранните „Изследвания на хистерията“ (1895). Понятието „система“ е изразено експлицитно в „Тълкуване на сънищата“. Термините, в които то се въвежда, предполагат заедно с това и топично представяне, макар Фройд да предупреждава, че подобно представяне не трябва да се разбира в буквалния смисъл. Налице са огромно количество системи (мнемична, перцептивна и т.н.), а между тях и „несъзнавана“, която за по-просто е обозначена като системата Ubw (на несъзнаваното – das Unbewusste). Всичко, което се има предвид в тези ранни пасажи, е несъзнаваната система на изтласканото, докато стигнем до последния раздел от „Тълкуване на сънищата“, където се подсказва, че тази система има много по-широк обем. Въпросът остава неизяснен до появата на споменатия доклад за несъзнаваното (1912), където (освен ясното разграничаване между дескриптивни и динамични аспекти на несъзнаваното), в последното изречение на доклада, се въвежда и още един аспект – систематичен. Можем да отбележим, че именно тук Фройд предлага да използуваме обозначението Ubw само за този последен аспект на несъзнаваното. Всичко това изглежда твърде праволинейно, но, колкото и странно да е, картината отново бива замъглена в метапсихологичната статия за несъзнаваното (1915). В раздел II от тази статия трите смисъла на несъзнаваното се заместват от два, динамичният аспект изчезва, като се предполага, че е снет в систематичния, който продължава да бъде наричан Ubw, макар да включва единствено изтласканото. Накрая в глава I от „Аз и То“ (както и в третата лекция от „Новите уводни лекции в психоанализата“, с. 212 от бълг. изд.) Фройд се връща към тристепенната класификация, но продължава да прилага съкращението Ubw за трите вида несъзнавано.
Възниква обаче въпросът дали терминът „несъзнавано“ изобщо може да бъде приложен към някаква система. Това, което в структурната картина на психиката още от самото начало е най-ясно разграничено от несъзнаваното, си остава Азът. Сега обаче самият Аз започва отчасти да се описва като „несъзнаван“. Това се подчертава и в „Отвъд принципа на удоволствието“, където в първото издание (1920) се казва, че част от самия Аз вероятно е несъзнавана [не само в дескриптивен, но и в динамичен смисъл], и само част от него може да бъде описана с термина „предсъзнавана“. Във второто издание на книгата, една година по-късно, това твърдение вече е изразено в по-категоричен модус, а именно, „сигурно е, че голяма част от самия Аз е несъзнавана…; само малка част от него се описва с термина предсъзнавано“.Това откритие, както и основанията за него, са формулирани още по-категорично в първата глава от настоящата книга.
Става ясно, че както по отношение на „несъзнаваното“, така и по отношение на „Аза“ критерият „съзнателност“ вече не може да помогне за създаването на структурна картина на психиката. В съответствие с това Фройд престава да използува „съзнателността“ в този план, отсега нататък тя се разглежда само като свойство, което може да бъде приписано, а може и да не бъде приписано на дадено психично състояние. Това, което остава, е фактически старият дескриптивен смисъл на термина. Въведената от него нова терминология обяснява много неща и прави възможен по-нататъшния напредък в клиничната терапия. Сама по себе си обаче тя не довежда до някакви фундаментални изменения във възгледите на Фройд за психичната структура и функциониране. Трите нововъведени същности (То, Аз и Свръх-Аз) всъщност имат дълга предистория (две от тях под различни имена), която си струва да проследим.
Терминът „То“ (das Es), както сам Фройд обяснява по-долу, е бил заимствуван от Георг Гродек, практикуващ лекар в Баден-Баден, който скоро се присъединил към психоаналитичното движение и към чиито идеи Фройд изпитва големи симпатии. Гродек, на свой ред, изглежда, е заимствувал този термин от своя учител Ернст Швенингер (1850-1924), известен немски лекар от по-старата генерация. Но, както и Фройд отбелязва, тази дума се използува още от Ницше. Във всеки случай Фройд придава на този термин по-различен и точен смисъл, отколкото Гродек. Той доизяснява и отчасти измества предишните неопределени термини „несъзнавано“, Ubw и „систематично несъзнавано“.
Що се отнася до „Аз“, там нещата са значително по-неясни. Терминът очевидно се е използувал и преди Фройд, но точното значение, което той му приписва, не е съвсем недвусмислено. Можем да открием две главни значения: едното (философското) обособява индивида като цяло (включително и неговото тяло) от другите хора, а второто (психоаналитичното) обозначава определена част от психиката, която се характеризира с особени свойства и функции. В „Проекта“ от 1895 г. Фройд използува термина именно в този втори смисъл; този смисъл е залегнал и в „Аз и То“. Но в някои от другите трудове, особено в тези, свързани с нарцисизма, терминът се използува във философското си значение. Невинаги обаче можем да прокараме демаркационната линия между тези две значения на думата.
След опита си за детайлен анализ на структурата и функциите на Аза, предприет в „Проекта“ от 1895, в течение на петнадесет години Фройд почти не засяга тази тема. Неговият интерес е насочен към изследването на несъзнаваното и нагоните, в частност сексуалните, и към ролята, която те играят в нормалното и абнормално поведение. Фактът, че силите на изтласкването играят също толкова важна роля, никога не е бил игнориран, но тяхното изучаване е оставено за бъдещето. За момента е било достатъчно да се обозначат със събирателното название „Аз“.
Към 1910 г. се забелязват признаци за промяна. В статията за психичните смущения в зрението (1910) за първи път се говори за „Азови нагони“, които обединяват функциите на изтласкването и самосъхранението. Другият, по-значителен напредък е изказаната за първи път през 1909 г. хипотеза за нарцисизма, която проправя пътя за подробното изучаване на Аза и неговите многообразни функции – изследването за Леонардо да Винчи (1910), случаят Шребер (1911), статията за двата принципа на психичната процесуалност (1911), статията за нарцисизма (1914) и метапсихологичната статия за несъзнаваното (1915). В този последен труд обаче се набелязва и по-нататъшен прогрес: това, което до този момент е било описвано като Аз, сега става системата Bw (Vbw) – т.е. системата на съзнаваното (предсъзнаваното). Именно от тази система се развива понятието за Аза в новата и коригирана терминология, която се дистанцира от объркващата връзка със свойството „съзнателност“.
Функциите на системата Bw (Vbw), изброени в статията за несъзнаваното, включват такива дейности като цензуриране, проверка за реалност и други, които сега се приписват на Аза. Налице е обаче и една особена функция, чието изучаване довежда до непосредствени резултати, – способността за самокритика. Тази способност и свързаното с нея „чувство за вина“ привличат вниманието на Фройд много отрано, главно във връзка с анализа на натрапливите неврози. Неговата теория, че натрапливостите са „трансформирани упреци“, които сами си отправяме за преживените в детството сексуални наслади, е изложена напълно във втория раздел на споменатата вече статия за защитните психоневрози (1896), след като малко преди това е скицирана в писмата до Флис. Още на този етап Фройд стига до идеята, че тези упреци са несъзнавани, която е развита още по-подробно в статията му за натрапливите действия и религиозните упражнения. Но едва понятието „нарцисизъм“ хвърля светлина върху действителния механизъм на това самоупрекване. В раздел III от статията си за нарцисизма (1914) Фройд изказва предположението, че детският нарцисизъм се замества у възрастния с преданост към собственото ни идеално Аз. След това той издига идеята, че би трябвало да има някаква „особена психична инстанция“, чиято задача е да наблюдава емпиричното Аз и да го съизмерва с идеалния Аз, или Азовия идеал. Същото е и в „Уводните лекции“ (1916-1917). Фройд приписва множество функции на тази инстанция, включително съвест, сънова цензура и някои параноични заблуждения. В статията си „Тъга и меланхолия“ (1917) той обявява тази инстанция за отговорна за патологичните състояния на тъгуване и определено твърди, че тя е нещо различно от останалия Аз, което е изяснено още по-определено в „Психология на масите“ (1921). Трябва обаче да отбележим, че тук разликата между Аз-идеала и съответната инстанция се свежда до минимум; всъщност специфичното название на тази инстанция е Аз-идеал. Всъщност, първата поява на Свръх-Аза е като еквивалент на Аз-идеала, а функциите му на разрешаваща и забраняваща инстанция доминира по-късно. И наистина, след „Аз и То“ и няколко по-късни произведения „Аз-идеалът“ изчезва почти напълно като специален термин.
Тази разлика би могла да ни се стори изкуствена, ако се обърнем към обяснението на Фройд за произхода на Свръх-Аза. Това обяснение несъмнено отстъпва по значение само на основния тезис за тройното делене на психиката. Свръх-Азът е показан като трансформация на най-ранните детски обектни катексиси в идентификации; той заема мястото на Едиповия комплекс. Този механизъм (изместването на обектния катексис от една или друга идентификация и интроекцията на предишния обект) е приложен за първи път от Фройд (вж. изследването за Леонардо) за обяснението на един тип хомосексуалност, при който момчето измества любовта към майка си, като се идентифицира с нея. Същото понятие по-късно е приложено и към депресивните състояния („Тъга и меланхолия“), но именно в „Аз и То“ Фройд стига до окончателното си схващане, че Свръх-Азът е изведен от най-ранните детски либидни отношения към обектите.
Представил веднъж новото си обяснение за структурата на психиката, Фройд е в състояние да провери неговите следствия; на последните страници от книгата той разяснява отношението между частите на психиката и двата вида нагони, както и взаимовръзката между отделните части на психиката от гледна точка на чувството за вина. Но много от тези въпроси, в частност последният, стават предмет на други произведения, които бързо се появяват едно след друго, вж. например „Икономическия проблем на мазохимза“ (1924), „Разпадането на Едиповия комплекс“, двете статии за неврозите и психозите (1924) и статията за анатомичната разлика между половете (1925), както и още по-важната студия „Задръжка, симптом и страх“ (1926). Проблемът за точното значение на термините „Свръх-Аз“, „съзнание“, „чувство за вина“, „нужда от наказание“ и „угризения“ се обсъжда нашироко в VII и VIII глава на „Ерос и култура“.