Тези школи са естествено продължение и развитие на идеите на Вунд.
Освалд Кюлпе и Вюрцбургската школа. Школата просъществувала в периода 1901 – 1909 г. Биографични данни за Освалд Кюлпе:На 19г. той постъпил в Лайпцигския университет и първо искал да учи история, но под влиянието на идеите на Вунд, се обърнал към философията и експерименталната психология. Въпреки това, той не загубил своя интерес към историята и учейки 2 семестъра при Вунд, след това той се отправил към Берлин, лутайки се между историята и психологията, Кюлпе отново се върнал към Вундт и останал в Лайпциг 8 г. Получил научна степен и започнал работа в университета като асистент на Вундт и продължил изследванията в лабораторията. Своята първа книга “Очерци по психология” посветил на Вунд.
През 1894 г. Кюлпе станал професор в гр. Вюрцбург и 2 г. по-късно създал лаборатория, която скоро станала конкурентна на тази на учителя си.
А) Вюрцбургската школа е основана от Освалд Кюлпе /1862 – 1915/, ученик и последовател на Вунд, но през 1901 г. в университета в гр. Вюцбург в Бавария, Германия събира около себе си група млади хора, които образуват едно психологическо общество, обединени от идеята за прогрес на психологията. Кюлпе е бил уравновесен, толерантен човек, давал е шанс за развитие на много хора. Например във Вюрцбург е работил Маркс Вертхаймер, един от основоположниците на гещалтпсихологията и др. Школата съществува до 1911 г., след това Кюлпе отива в Бон и през 1915 г. умира в Мюнхен.
Както останалите психолози от това време и Кюлпе се опитва да направи психологията пълноценна наука.
Тази школа нарушава атомистичният канон на Вунд и вместо елементи на чистия опит превърнала в предмет на изсделване мисленето. Те изследват най-вече психологическите закономерности на мисленето. Откриват т.нар. безобразно мислене.
В книгата си “Очерци по психология” Кюлпе не разглеждал сложните психични функции и по този начин приемал възгледите на Вунд. Но, няколко години по-късно той стигнал до идеята, че процесите на мисленето могат да се изследват с помоща на експерименти. Ебингхауз за изучаването на един от висшите психични процеси памет използвал експеримент. След като паметта може да се изследва в лабораторни условия, то защо не могат да се провеждат експерименти с мисленето? Задавайки си тези въпроси, Кюлпе заел позиция – противоположна на възгледите на своя бивш наставник Вундт. Вунд, да припомним, приема, че експерименталния метод е неприложим при изучаването на сложните психични процеси.
Вюрцбургската школа отива към анализ на процеса на психичното действие. А според Вунд това не е предмет на психологията.
Вюрцбургската школа поставя под съмнение някои постулати на асоциативната психология и отхвърля схващането, че мисленето се базира на асоциативните връзки между представите (т.е. между нагледни, подобни на възприятията дадености). Според Вюрцбургската школа мисленето а) не се направлява асоциативно, а се извършва под влияние на детерминиращи тенденции, които му придават целенасоченост; В школата се интерпретира феномена нагласите на съзнанието или установка /предразположеност, готовност да се действа по определен начин/. б) в мисленето липсват сензорни компоненти, то няма нагледен характер.
Усещанията и представите не са носители на мисловния процес. Мислите са факти на съзнанието, чиито съдържания се оказват трудно достъпни за по-точна характеристика.
Някои автори от школата правят схема на процеса на решаване на проблем.
Б) Мислене без образи.
Психолозите от вюрцбургската школа, под ръководството на Кюлпе, се противопоставят на идеите на Вунд и твърдят, че не откриват никакви доказателства, че образите са важни или дори, че присъстват при определени задачи, за които е необходимо мислене или преценяване. Напр. при сравняването на две тежести може да се направи правилна преценка и при отсъствие на образи. Те твърдят, че може да се открие допълнително съзнателно съдържание под формата на съзнателни нагласи, което функционира при правенето на преценката. Но Вунд и Тичнър казват, че Кюлпе не изследва мисленето, а ефектите на предишния опит, т.е. това не е мислене.
В) Интроспекцията на Кюлпе.
Друго отличие на Вюрцбургските психолози от постановките на Вундт е във въпроса за интроспекцията. Кюлпе предложил метод, който нарекъл Систематическа експериментална интроспекция. Той се заключавал в това, че пред изследваните лица се поставяла някаква сложна задача, след изпълнение на която от лицето се искало ретроспективно описание на преживяното. С други думи – изследваните трябвало да разказват за това, как е преминал у тях процеса, например формирането на съждения. Интроспхекцията на Кюлпе Вундт наричал “имитация на интроспекция”.
Всяка интроспекция всъщност е ретроспекция /самонаблюдение, но не в момента, а малко по-късно с помоща на паметта/. Интроспективният метод на Кюлпе бил систематически, защото описанието на целия преживян опит се разделял на определени промеждутъци от време. Между интроспективните методи на Кюлпе и Вундт имало и други различия. Вундт не бил привърженик на това изследваните в детайли да описват своите преживявания. Неговите изследвания в по-голямата си част се опирали на обективни, количествени критерии – такива като време на реакцията и др. В систематическата експериментална интроспекция, напротив, Кюлпе наблягал на субективни, качествени и подробни описания на изследваните за характера на процесите на мислене. Целта на Кюлпе била да изучи това, което става в главата на субекта по време на едно или друго преживяване. Методът, който Кюлпе разработил за изследване на мисленето – е метод на въпросите. Той се отличава от интроспекцията в Лайпциг. Експериментите на Вунд били прости и се заключавали в измерването най-общо казано на времето на реакция. При Кюлпе задачите се усложнили. На наблюдателя се задавали определени въпроси. След като давал отговор, наблюдателят се отчитал за това какво става в неговия ум в промеждутъка между въпроса и отговора, т.е. трябвало да опише процеса на мислене.
Кюлпе искал да разшири вундтовата концепция за предмета на психологията, да включи в него сложните психични функции и да усъвършенства методологията на интроспекцията.
Извода, който можем да направим е, че психологията била вътрешно противоречива от момента на нейното създаване. Но, независимо от всички различия в своите подходи, психолозите – пионери били единни в своята цел – а именно да направят психологията самостоятелна наука. Благодарение на техните усилия психологията показала, че изучава такива страни от човека, които не изучавала друга наука. Немските психолози, независимо от различията, направили нещо общо – техният талант и трудолюбие направили университетите в Германия център на развитие на новата психология. Германия, обаче, не успяла дълго да задържи завоюваните позиции.
Едуард Титчнър и Корнейлската школа.
А) биографични данни за Титчнър. Роден е в Англия. Във Оксфорд учил философия и класическа литература. По-късно бил назначен като асистент-изследовател към катедрата по физиология. Голяма част от активния творчески живот на Титчнър е свързана с Корнейлският университет в Ню Йорк.
Намирайки се в Оксфорд, Титчнър се увлякъл от теорията на Вунд. В родината си се канел да стане първият, който се занимава с експериментална психология. Но връщайки се в Англия, неговите колеги гледали скептично на новия научен подход. Затова работейки само няколко месеца в Оксфорд, той заминал за САЩ, за да преподава психология и да ръководи лаборатория в Корнейлския у-т. когато напуснал англия бил на 25 г., цялата останала част от живота си прекарал в САЩ. В периода 1893 – 1900 се занимавал с оборудване на своята лаборатория, с провеждането на изследвания и написването на статии, които били повече от 60.
Благодарение на изследванията на своите ученици успял да натрупа огромно количество експериментален материал. Под негово ръководство били написани над 50 докторски дисертации по психология, голяма част от които носели като отпечатък неговите идеи. Титчнър превел от немски на английски книгите на Вунд. Всички учебници, които Титчнър написал се ползвали с голяма популярност и били превеждани на руски, немски, италиански, испански, френски езици. Той покровителствал жените, които искали да станат преподаватели. До този момент това било немислимо.
Той е копие на Вунд по облекло, идеи, маниери, и дори по-добре изразява Вунд, отколкото себе си.
Б) Предмет на психологията:
Съгласно Титчнър предмет на психологията се явява изучаването на съзнателния опит. Всичко, което е дошло отвън в съзнанието го прави екологично мръсно.
Тичнър определя съзнанието като сума от нашите преживявания, съществуващи в дадения момент от време, а разумът като сума от нашите преживявания, натрупани в течение на живота.
Титчнър винаги се е заявявал като продължител на на учението на Вунд. Но пристигайки в САЩ, той направил в нея впечатляващи промени и разработил своя собствена теория, получила названието Структурализъм и била представена като по-нататъчно развитие на възгледите на Вунд. В действителност теориите на Вунд и Титчнър имали принципни различия. В САЩ структурализмът получил известност в началото на 20 в. той изиграл забележителна роля в развитието на американската психология в течение на две десетилетия. Вунд признавал съществуването на елементи на съзнанието, но неговата главна задача била тяхната организация или синтез в познавателните процеси. Титчнър съсредоточил своите усилия върху изучаването на елементите на психиката и тяхната механическа връзка посредством асоциации. Той се отказал от използването на вундовото учение за аперцепцията и насочил своето внимание към самите елементи. От негова гледна точка – основната задача на психологията е в откриването на елементите, съставящи съзнанието. Т.е. в разлагането на съзнанието на части и определянето на неговата структура. Т.е. изучаването на съзнателния опит, тъй като той зависи от изследвания субект. Например звукът и светлината са предмет на изучаване и от физиката и от психологията. Физиката изследва явленията от гледна точка на протичане на физическия процес, а психологията изучава как те се наблюдават и възприемат от хората.
В) Задачите на психологията, според него, могат да се формулират така:
а/ раздробяване на съзнанието на съставните му части; б/ определяне на законите, по които става тяхното обединяване; в/ връзката на елементите на съзнанието с физиологическите състояния.
Три са основните елемента от структурата на съзнанието – усещания, образи и емоционални състояния. Усещанията са основните елементи на възприятието. Образът е като идея и отразява преживяванията, които не са свързани с текущия момент, например ставащото в нашата памет. Емоционалните състояния са душевните преживявания и се проявяват в такива чувства като любов, ненавист или печал. Той стигнал до извода, че чувствата имат една ос на измерване и това е удоволствие/неудоволствие. Той отричал предположенията на Вунд за други параметри при измерването на чувствата като напрежение/отпускане; възбуждане/депресия.
Структурната психология е чиста наука, нямаща практическо приложение според Титчнър. Той заявява, че в неговите задачи не влиза лечението на болната психика, изменение на човешкото съзнание, или реформирането на обществото.
Г) Интроспекция.
Титчнеровият способ за интроспекция, или самонаблюдение, се основавал на доверието му към наблюдателите, които били обучени да описват състоянието на своето съзнание, а не възприеманите стимули. Титчнър придавал голямо значение на изследването на отделните части, а Вунд от своя страна изучавал цялото. Титчнър се стремил към откриването на атомите на човешката психика. Той изпитвал влиянието на механистичната философия. В своите научни работи понякога наричал субекта на изследване реагент. А реагента е пасивен реактив, който се използва за проявлението на определена реакция. Разглеждал хората като механични записващи устройства, обективно отбелязващи характеристиките на стимулите, които те наблюдавали. Механистичното възприемане на вселената идва от Галилей и Нютон. По нататък ще видим, че използването на образа човек-механизъм е характерно за цялата експериментална психология през първата половина на 20 в.
Понякога интроспекцията попадала в някои деликатнимоменти. Например аспирантите трябвало да провеждат наблюдения върху своите усещания по време на полов акт и дори да прикрепят различни прибори към себе си. Тези пикантни изследвания бързо се разпространявали, въпреки, че се опитвали да ги пазят в тайна и на лабораторията по психология се гледало като на не особено пристойно място.
Най-суровата критика към структурализма била насочена против метода на интроспекцията. Тъй като Титчнър и Кюлпе имали работа със субективни съобщения за елементите на съзнанието, отколкото към метода на вътрешната перцепция на Вунд, който използвал по-обективни, определени количествено, реакции на външните стимули.
Към края на живота си, Титчнър започнал да променя коренно своята система от възгледи. Например изключил темата за психичните елементи от лекциите си. Подложил на съмнение дори термина структурна психология и предпочитал да нарича своята система “екзистенциална психология”. Титчнър вярвал, че създава фундамента на психологията, но това се оказало само една от крачките в историята на нейното развитие.
Титчнър е определян като баща на американската експериментална психология.
ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ВЪЗГЛЕДИ НА ИВАН ПЕТРОВИЧ ПАВЛОВ /1849 – 1936/ И ВЛАДИМИР БЕХТЕРЕВ /1857 – 1927/
1. Иван Петрович Павлов.
Постъпил в Санкт-Петербургския университет, избрал специалност зоопсихология. Получил университетско образование, Павлов станал представител на интелигенцията, новото съсловие в руското общество, които се отличавали от основните класи – аристокрация и християнство. Учил 2 г. в Германия, след което се завърнал. Бил отдаден на експерименталната наука и светския и битов живот не го интересувал, за бита се грижела жена му. Павлов станал професор по фармакология във Военно-медицинската академия в Санкт-Петербург. Имал горещ нрав и се карал на сътрудниците си, но всичко забравял бързо. Той бил един от малкото руски учени, който допускал в лабораторията си жени и евреи, изпадал в ярост дори при малък намек за антисемитизъм. Павлов имал проблеми със съветското правителство, тъй като открито критикувал Октомврийската революция и съветската власт. Писал протестни писма против Сталин и бойкотирал научни конференции в знак на протест срещу режима. Независимо от негативното отношение към властта, той получавал подкрепа от бюрократите и провеждал своите изследвания без намесата на правителството.
По време на своята дълга научна кариера Павлов работил над 3 основни проблема: 1. Свързан с функцията на сърдечните нерви; 2. Свързан с жлезите на храносмилането и 3. с изучаването на условните рефлекси. Разработката на проблема за храносмилането му носи световно признание и през 1904 г. получава Нобелова награда за научните си постижения.
Откриването на условния рефлекс, станало, според учените, случайно, когато Павлов изследвал работата на жлезите за храносмилане – за да получи възможност да събира стомашншия сок вън от организма на кучето, изследователя използвал хирургическа интервенция. Павлов забелязал, че кучетата отделяли слюнка, когато виждали храната или дори само човека, който ги храни постоянно. Тези физически рефлекси, както ги наричал Павлов, се възбуждали под въздействие на дразнители, различни от изходния – храна. В съответствие с ориентацията на науката по това време, Павлов, както и Торндайк и др. зоопсихолози, се съсредоточил да анализира психичните преживявания на лабораторните животни. Това е видно от първоначалните термини, които той използвал. Той писал за желанията, представите, волята при животните, интерпретирайки фактите в духа на субективизма. По-късно Павлов се отказва от всякакви психически определения, в полза на обективността.
Първите експерименти за изследване на условния рефлекс били съвсем прости. Той държал в ръцете си късче хляб и го показвал на кучето, преди да му го даде да го изяде. В течение на времето, кучето започнало да отделя слюнка, само като видело хляба. Отделянето на слюнка, когато храната попада в устата е естествена реакция, за да се предизвика такава реакция не трябва никакво научаване. Павлов нарекъл това вроден или безусловен рефлекс. Но, за да се предизвика слюноотделяне при виждане на храната, не е безусловен рефлекс и трябва научаване. Такава реакция павлов нарекъл условен рефлекс, той бил обусловен и зависел от формирането на асоциативна връзка между вида на храната и нейното последващо поглъщане. Павлов открил, че много дразнители са способни да предизвикат условна реакция на слюноотделяне при лабораторните кучета, ако те могат да привлекат вниманието на кучетата и не предизвикват в същото време страх или агресия. Той правил такива експерименти със светлина, музикални звуци, шумове и др. и получил еднакви резултати. Важен момент при образуването на условен рефлекс, например между светлината и храната се образува асоциативна връзка, е т.нар. подкрепяне. Научаването може да бъде факт само тогава, когато има подкрепяне, т.е. хранене. Подкрепянето повишава вероятността за реакция.
В тези експерименти, заедно с Павлов са участвали повече от 200 човека.
С работата на Торндайк, Павлов имал възможност да се запознае няколко години, след като пристъпил към своите изследвания, но тъй като първите трудове на Торндайк били публикувани по-рано – още през 1898 г., Павлов съвсем определено посочва, че “честта пръв да стъпи на новия път трябва да бъде предоставена на Торндайк“.” Това свидетелства за неговата честност и научни качества. Бихевиористите си поставяли за задача да изучат закономерностите на образуване и разрушаване на връзките “стимул – реакция” извън изучаването на вътрешните, физиологически механизми на тези връзки, на ония нервни процеси, които определят реакциите на действащите отвън стимули. За Павлов това представлявал основният предмет на изследване и именно затова той получил възможност да разкрие закономерностите на тези вътрешни механизми, на самите нервни процеси, опосредстващи реакциите на организма на външни дразнители: закономерностите на ирадиация и концентрация на възбуждането и задържането, на тяхната взаимна индукция,работата на анализаторите, системността на работата на мозъка.
Павлов разглежда рефлексите в биологичен аспхект /с изкючение на началото на неговата кариера, когато използва психологична терминология и възгледи/. Той посочва тяхната важна роля за приспособяването на организма към околната среда. Условните рефлекси се образуват на базата на безусловните. Именно затова въпросът за стимулите заема важно място в неговото учение. Павлов пише, че нервната дейност е изключително пластична, подвижна и променяща се. Важно е да се подчертае, че Павлов приема, че между стимула и реакцията съществуват многобройни и разнообразни опосредствени звена. Павлов не отрича субективния свят на хората и необходимостта от неговото изучаване. Отношението му към психологията е следното: той подчертава недостатъчното ниво на развитие на този отрасъл от знанието. /той си представя психолога като човек с фенерче вървящ в тъмното, с с такова фенерче е трудно да се освети цялата местност/. Той казва – психологията още не е получила правото да се нарича наука, въпреки, че съществува отдавна. Тя още не се е доразвила./1913/. По-късно, обаче казва, че физиологията може да бъде една основа за развитие на психологията.
Павлов показал, че висшата нервна дейност може да се изучава в термините на физиологията, без привличането на такова понятие като съзнанието. В бъдеще методът на условния рефлекс получил широко приложение в бихевиоралната терапия. Работата на Павлов оказала голямо влияние в насочването на психологията към по-голяма обективност. Павлов продължил традицията на механицизма и атомизма, които поставили началото на новата психология. Съгласно възгледите му, кучетата и хората, както и останалите животни са механизми, живият организъм се държи като машина – несъмнено сложна, но послушна като всяка друга машина. Учението на Павлов станало база за теорията на Уотсън. Павлов бил удовлетворен от Уотсън, заявявайки, че развитието на Бихевиоризма в САЩ е потвърждение на неговите идеи и методи. Павлов изключвал психологията от своята работа, но вкрая на живота си променил своето отношение и дори се нарекъл психолог-експериментатор.
Обективната психология на Владимир Бехтерев /1857 – 1927/
Бехтерев се явява важна фигура за развитието на зоопсихологията. Той спомага за развитието на тази област от науката от субективизма към обективно наблюдение на външното поведение. По – малко известен от Иван Павлов, този руски физиолог, невропатолог и психиатър поставя началото на редица ценни изследвания.става ръководител на кетедра по нервни и психични болести. Основава психо-неврологичния институт, който днес носи неговото име. Любопитно е, че Бехтерев и Павлов стават непримирими противници, след като Павлов публикувал негативен отклик на една от книгите на Бехтерев. Враждата им била толкова голяма, че започвали да се ругаят на улицата щом се видели. През 1927 г. – 10 г. след като болшевишката революция свалила царя, Бехтерев бил извикан в Москва за да лекува съветския диктатор Сталин, за който говорели, че изпада в състояния на депресия. Бехтерев казал на Сталин, че страда от тежка форма на параноя. И Бехтерев умрял подозрително скоро – същата вечер и тялото му било кремирано веднага. Съществува мнение, че Бехтерев е бил отровен по заповед на Сталин, отмъщавайки му за страшната диагноза. Сталин заповядал да се прекратят работите на Бехтерев. Синът на Бехтерев по заповед на Сталин бил разстрелян.
Бехтерев изучава условните рефлекси в моториката. Той прилага условния рефлекс върху мускулите. Основното откритие на Бехтерев става съчетателните рефлекси. Той открил, че рефлекторните движения, например отдръпването на палеца от предмети, заплашващи с удар на ток, могат да възникнат не само под въздействието на безусловния дразнител /тока/, но и под въздействието на стимули, които се съчетават с изходния – така например звук, който се е чувал по време на удара с ток, скоро заставя изследвания да си дръпва палеца. Съчетателните рефлекси са тези рефлекси, които възникват не само в резултат на въздействието на безусловния дразнител, но и в резултат на действия на дразнители, които се съчетават с безусловните.
Бехтерев се борил за прилагането на обективен подход, той не използвал психологическа терминология или концепции.
Една от неговите тези е, че материята е производна на енергията. Приема законите на механиката като меродавни за природата и обществото.
Макар, че външните прояви на невропсихиката са резултат от субективно-обективни процеси, няма обаче възможност да се разкрива субективната страна на тези процеси у другите хора. Ние сме принудени да изучаваме само външните прояви на тези процеси в тяхната зависимост от външните влияния, които са им послужили като първоначален тласък.
ЛЕКЦИЯ № 10
ГЕЩАЛТПСИХОЛОГИЯ
Гещалтпсихологията възниква през 1912 г., в период на нови открития във физиката, които изискваха да бъдат разрушени старите понятия и концепции. Новото движение станало проява на протест срещу психологията на Вунд, но в същото време послужило като още едно доказателство за важността на неговите идеи, способни да вдъхновят изследователите в търсене на нови концепции.
Представителите на гещалтпсихологията заявили, че когато сензорните елементи се обединяват, те образуват нова структура. Поставете заедно няколко музикални ноти, казвали те, и от тази комбинация възниква нещо ново – музикална мелодия. С други думи – цялото не е равно на сумата от неговите отделни части. Гещалтпсихолозите утвърждавали, че възприятието е нещо повече, отколкото виждат нашите очи.
Формалното движение гещалтпсихология се формирало след публикуването на резултатите на Макс Вертхаймер през 1912 г. в статията “Експериментални изследвания на възприятие на движението”. Това е началото на школата Гещалтпсихология. Вертхаймер е роден в Прага /1880 – 1943/. Изучавал философия и психология, защитил докторат във Вюрцбургския у-т при Освалд Кюспе. Работил в различни у-ти. През 1921 г. Вертхаймер, Кофка и Келер основали списанието “Психологични изследвания”, което станало официално издание на гещалтпсихолозите. Вертхаймер бил в състава на първата група учени, които избягали от нацистка Германия в САЩ през 1933 г. той хвърлил много усилия за адаптиране към новата култура и новия език и това го изтощавало много. Вертхаймер направил силно впечатление на младия американски психолог Ейбрахам Маслоу, който изпитвал пред него благоговение и започнал да изучава неговите личностови качества и способности. Именно благодарение на наблюденията над Вертхаймер и други хора, Маслоу впоследствие разработил своя собствена концепция за самоактуализацията и способствал създаването на хуманистичната школа в психологията.
Курт Кофка /1886 – 1941/. Сред основателите на гещалтпсихологията той бил най-изобретателен. Роден в Берлин, след завършване на образованието си защитава докторат. През 1910 г. започнал своето дълготрайно и плодотворно сътрудничество с Вертхаймер и Келер във франктфуртския у-т. през 1 Св. Война работил в психиатрична клиника, помагайки на пациенти с черепно-мозъчни травми и с афазии.
Волфганг Келер /1887 – 1967/ бил “говорител” на гещалтпсихологията. Неговите книги били написани прецизно и акуратно и дали представа за много аспекти на школата. Той е роден в Естония, когато бил на 5 г. семейството му заминало насевер в Германия. Написал превърналата се днес класическа книга “Интелекта на човекоподобните маймуни”. През 1929 г. публикува “Гещалтпсихология” най-пълно отразяваща възгледите на новото направление. Заминал от Германия през 1933 г. и се установил в САЩ., където продължил своите научни разрабонтки.
Същност на гещалтпсихологията.
Гещалтидеите се намирали в пряка опозиция на традиционните възгледи на немската психология. Подобно на много бунтари, лидерите на гещалтпсихологията изисквали пълна ревизия на предишните научни възгледи. Те наричали съществуващата психология като затвор, а новотоучение им помогнало да излязат от затвора.
Думата гещалт /нем./ означава цялостност, форма, структура, свързаност, конструкция, подреденост.
Ние възприемаме предметите като единно цяло, а не като набор от индивидуални усещания. Организацията на възприятията става мигновено, в този момент, когато ние виждаме или чуваме различините образи и форми. частите на перцептивното поле стават свързани, обединени помежду си, така, че да създадат структура. Организацията на възприятието протича самопроизволно и нейното възникване е неизбежно всеки път, когато ние гледаме около себе си. Ние не сме длъжни да се учим да създаваме образи, както това твърдят представителите на асоциативния подход. Съгласно гещалттеорията, мозъкът е динамична система, в която всички елементи са активни във всеки момент на взаимодействие.
Основните принципи на организация на възприятието са:
- близост. Елементите, които са близки един до друг ни се струват обединени в група и ние се стремим да ги възприемаме съвместно.
- Сходство. Подобните елементи се възприемат от нас съвместно, образувайки затворена група.
- В нашето възприятие съществува тенденция да се завършват незавършените предмети и да се запълват празните промеждутаци.
- Ние се стремим да организираме нашето възприятие по такъв начин, че да виждаме обекта и фона отзад. Фигурата се възприема по ясно от фона. Това са важни закономерности на възприятието.
Келер провежда опити за да изучи мисленето при маймуните. При провеждането на експериментите, той изполва прости приспособления като клетки, пръчки и др. един от опитите се състоял в следното: маймуната била вътре в клетката, той поставил банана отвън така, че да не може да го достигне, а до клетката поставял пръчка след няколко опита маймуната се научавала да си служи с пръчката и взимала банана. Келер обяснявал резултатите от тези опити като доказателство за съществуването на инсайт. – т.е. внезапно постижение или разбиране на неизвестни по рано взаимовръзки, внезапно осъзнаване, проникване в същността на задачата.
Макс Вертхаймер изучавал продуктивното мислене при човека. Разглеждайки решаването на различни задачи от човек, той утвърждавал, че разбирането на проблемите в цяло трябва да преобладава над разбирането на отделни съставки. Отделните детайли трябва да се разбират в непосредствена връзка с общата ситуация и че решаването на проблемите трябва да се движи от общото към частното, а не обратното.
Установявайки, че хората възприемат цялостно организирано явлението, а не като набор от отделни усещания, гещалтистите се обърнали към проблема за изследване на перцепцията от гледна точка на работа на главния мозък. Те разглеждат кората на главния мзък като динамична система, в която си взаимодействат елементи, активни в даден момент. Има съответствие между гещалтите и процесите в гл. мозък. Това се нарича изоморфизъм – от гр. изо – еднакъв и морфи – форма. Т.е. в мозъчната кора съществуват един вид физиологични копия на предметите.
В противовес на предшестващите теории, които разглеждаха възприятието, мисленето, личността като хетерогенни области на психиката със свои специални закони, гещалтистите се опитват да намерят общите закономерности на психиката, обхващащи всички нейни страни, всички нейни явления. Поставянето на този проблем е крачка напред, но гещелтистите го интерпретират по неправилен начин, защото според тях, практическото взаимодействие на живото същество със заобикалящия го свят не играят никаква роля във формирането на психиката. Представителите на това направление отделят основно внимание на възприятието и те генерализират неговите закономерности и ги обявяват за валидни за цялата психика. Те представят психиката на човека и животното като цялостно феноменологично поле с определен строеж, главни компоненти на което са фигурите, т.е. онези части от полето, които се открояват, излизат напред и фон – задния план, на който се възприемат фигурите. Както възприятието, така и останалите области на психиката се подчиняват на закона за центрирането. Централните части от общото поле или фигурите се възприемат по-ярки, едри, отчетливи, надценяват се и тъкмо това поражда много илюзии. Изменението на центъра на полето или фигурата води към радикалното им преобразуване. Именно новото центриране е основа на движението на възприятието, мисленето и др. Човек преживява самия момент на новото центриране, изменянето на гещалта като внезапно виждане на нови свойства на обектите. Една от заслугите на гещалтистите за психологията е, че те доказаха своеобразния и цялоостен характер на възприятието, което не може да се сведе до асоциация на усещанията. Гещалтпсихологията пренебрегва факта, че характеристиките ва възприятието и мисленето се формират постеепенно в процеса на практическо взаимоодействие на човека с околния свят, че човек се учи да мисли и възприема.
ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ВЪЗГЛЕДИ НА КУРТ ЛЕВИН /1890 – 1947/
Във възгледите на Левин е налице схващането, че сложните структури на съзнанието и личността трябва да се изучават в ситуации максимално близки до естествените условия на живот. Левин прави опит да опише човек в понятията от физиката и математиката, защото според него, това много приляга на активността на човека, на неговите усилия да преодолява трудности и да се справя с проблеми. С други думи – разглежда личността като система от напрежения, по-точно мотивите за него са сили – напрежение, които го карат да действа. Мотив са всички процеси и факти, които ни обясняват защо и името на какво действаме. Мотивите са психологически причини за поведение. Той описва енергетичната функция на мотива. Когато потребността е удовлетворена, мотивът е изчерпан. Когато не е, мотивът продължава да действа.
Всяка личност действа в обкръжение на обекти. Обектите, към които се стремим имат свойството валентност, те.е привличат ни или ни отблъскват, стремим се към тях или ги отбягваме. Поведението зависи от личността, но и от ситуацията. според Левин, поведението е функция на полето съществуващо по време на поведението. Поведението е производно на отношението между ситуацията и качествата на личността да отреагира. Има ситуации, когато ние действаме ситуативно и сме зависими от нея. Личността е продукт на собственото си развитие.
Научните тенденции от края на 19 в. застявяли да се гледа на процеса на мислене в термини, свързани с полето. Тези възгледи намерили своето отражение в гещалтпсихологията. Теорията на полето в психологията възникнала като аналог на теорията на силовото поле от физиката. В съвременната психологическа наука понятието “теория на полето” се свързва задължително с идеите на Курт Левин. В основата на възгледите на Левин лежи концепцията за гещалта, но той е съумял да развие своите идеи и отива по-далече от позициите на ортодоксалната гещалтпсихология, обръщайки се към проблемите на личността, нейните потребности и влиянието на обществените връзки на нейното поведение.
Левин е роден в Германия, Прусия, изучавал е и математика и физика. Взема много активно участие в групата на гещалтпсихолозите. Провеждал изследвания по проблемите на асоциациите и мотивацията и започнал да разработва своята теория на полето, която изложил през 1929 г. в САЩ на международния конгрес на психолозите в Иейлския у-т.
Теорията на физическото поле довела Левин към мисълта за това, че психичната дейност на човека се извършва в условията на въздействие на психологическо поле, което получило название ходологическо пространство /от гр. холос – път/. Ходологията е наука за пътищата, разстоянията и посоките. Ходологичното пространство включва в себе си всички събития от миналото, настоящето и бъдещето, които могат да повлияят на нашия живот. От гледна точка на психологията всяко от тези събития предопределя поведението на човека в конкретна ситуация. По такъв начин, хедологичното пространство се формира от личностните потребности на човека във взаймодействието с неговото психологично обкръжение. Според Левин, оформената личност притежава известно устойчиво ядро, което слабо се поддава на външни влияния. Високообразованите, действените хора имат по-сложно и в значителна степен диференцирано хедологично пространство, отразяващо техния минал многообразен опит.
Теорията за полето е създадена на базата на разбирането, че за да се обясни поведението, трябва да се има предвид гещалта или цялостната ситуация. Неговите възгледи често са наричани “неогещалт”. Левин счита, че възприятието на човека за средата се влияе от въздействието на средата и това въздействие на свой ред променя последващото възприятие.
В теорията на полето има два постулата: а/ поведението произтича от съвкупността на едновременно дадените обстоятелства, б/ тези едновеременно дадени обстоятелства се схващат като динамично поле, тъй като състоянието на всяка негова част зависи от всяка друга част.
Левин търсел математически модел за описание на своите теоретични представи на психичните процеси. Взема термините “топология” и “вектор” от математиката. Топологията изучава свойствата на пространството. Тя обаче не е достатъчна – нуждае се и от понятието за сила или вектор.
Психологичното поле, което определя поведението на индивида в конкретната ситуация е наречено от Левин жизнено пространство. Жизнено пространство – това е психологическо поле, пространството, в което се движи човекът. То представлява целостта на фактите, които определят поведението на индивида във всеки един момент. Жизненото пространство включва конкретният човек, на когото принадлежи, и другите хора и обекти така, както той ги възприема. Жизненото пространство е разделено на региони от граници. Всеки регион може да се разглежда като психологически факт. Границите имат няколко дименсии – близост/отдалеченост, здравина8слабост. От динамичната страна, Левин въвежда понятието за напрежение. То възниква, когато се появят потребности. Те могат да бъдат физиологични или психологически. Обектите в жизненото пространство имат валентност – плюс или минус, в зависимост от това дали са привлекателни или отблъскващи. Често пъти жизненото пространство може да съдържа няколко региона, в които едновременно съществуват няколко валентности.
Той се опитва да изучи структурата на личността, т.е. да представи в цялостен вид взаимоотношенията на отделните й свойства, като използва нагледно-пространствена схема. Ето защо той се обръща към раздел от геометрията, наречен топология. Тя изследва свойствата на формите и взаимното разположение на фигурите. На своите топологични карти Левин изобразил вектори, указващи насоченото движение на човека към целта. Съгласно Левин, всички форми на поведение могат да бъдат описани с помоща на подобни схеми. Всъщност той допълва типологията с ходологията.
В изследванията си, той прилага обективният метод: изучава поведението на хората при решаване на практически задачи, построени така, че да засягат нуждите, интересите, начеренията на участващите в опита. Бяха изследвани такива характеристики на личността, които по-рано изобщо не бяха предмет на научен анализ: степента на изисквания на личността, нейната перспектива във времето – система от непосредствени и далечни цели и др. школата на Левин обогатява психологическата проблематика, като поставя такива важни въпроси като съотношението между потребности и дейност, влиянието на непосредствените и далечните цели върху нивото на продуктивната дейност на личността, изменянето на поведението под влияние на успехи и неуспехи, изучаването на условията, при които личността приема поставени отвън цели и др.
Мотивация.
Левин исказал предположение за съществуване на състояние на баланс или равновесие между индивида и неговото психологично обкръжение. Когато това равновесие се наруши, възниква напрежение в отношенията, което предизвиква определени изменения, водещи до възстановяване на баланса. В това се заключава главния смисъл на неговата концепция за мотивацията. Съгласно възгледите на Левин, поведението представлява цикли от възникване на напрежение и последващи действия по неговото снемане. Затова всеки път, когато у индивида възникне някаква потребност, т.е. състояние на напрежение, той със своите деъствия се старае да снеме това напрежение и да възтанови вътрешиното равновесие. Той установил, че напрегнато състояние възниква, когато субекта получава задача за изпълнение; когато задачата се изпълни, напрежението спада; когато задачата не е изпълнена, съхранението на напрежението повишава велоятността за това, че тя ще се съхрани в паметта на субекта.
Социална психология.
През 30-те г. Левин започнал да се интересува от въпросите на социалната психология. Той бил един първите, които се занимавали с тази област. Главната особеност на неговата социална психология е въвеждането на понятието групова динамика, прилагано както към индивидуалното, така и към груповото поведение. Съгласно тези възгледи, така както индивидът и неговото обкръжение формират психологичното поле, така и групата и нейното обкръжение фоормират социалното поле. Социалното поведение се проявява вътре в групата и определя конкуриращите се подгрупи, отделните членове, ограничения и канали на общуване. По този начин, груповото поведение по всяко време се явява функция на общото състояние на социалното поле.
Левин провел изследвания в различни социални ситуации. Неговите изследвания с група момчета стават класически. Включващи изучаването на различни стилове на ръководство – авторитарен, демократичен и основан на невмешателство. Той подчератвал важността за изучаването на колективните действия и съпътстващите ги проблеми с цел провеждане на корекция на социалното поведение. Той бил обезпокоен от ръста на междурасовото напрежение и провел изследвания, свързани със съвместното съжителство, а също и предотвратяване на появата на предразсъдаци у децата. В тази връзка той поощрявал тренировките по развитие на възприемчивостта. Тези групи за социално-психологически тренинги станали предшественици на групите за разрешаване на конфликти, станали популярни през 60-70 г. на 20 в.
ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ВЪЗГЛЕДИ НА КАРЛ ГУСТАВ ЮНГ /1875 – 1961/
Двадесет години след появата на психоанализата от нея се откъснали направления, които се разминавали по някои базисни моменти с изходния вариант. Фройд реагирал на появата на “отстъпниците” много болезнено. Тримата най-големи отстъпници са Карл Юнг, Алфред Адлер и Карен Хорни. Всички те, преди да напуснат Фройд и да разработят собствени идеи, били ортодоксални фройдисти.
Сам Фройд едно време считал Юнг свой приемен син и наследник на психоаналитичното движение. След като тяхната дружба се разпаднала напълно през 1914 г., Юнг започва да разработва собствен вариант аналитична психология, както той го нарекъл, напълно противоположен на фройдизма.
Аналитична психология.
Главното отличие на аналитичната психология на Юнг от фройдовската психоанализа било въпроса за природата на либидото. Ако Фройд разглежда либидото предимно в сексуалната сфера, то за Юнг, това е жизнена енергия въобще, в която секса присъства само като един от компонентите. Базовата жизнена енергия, либидото, се проявява в ръста и размножаването, а също и в други видове дейности – в зависимост от това, какво в даден момент е най-важно за конкретния човек. Юнг отхвърля фройдисткото понятие едипов комплекс. Той обяснява привързването на детето към майката с чисто житейските потребности на детето и способността на майката да ги удовлетворява. Той издигнал предположение, че либидото приева хетеросексуални форми в пубертета. Той не отрича наличието на сексуални сили в детска възраст, но свел сексуалността до едно от многото влечения в психиката. Още едносъществено различие има между двамата и то е свързано с движещите сили, определящи личността. За Фройд човек е продукт на своите детски преживявания. Юнг приема, че човек се определя не само от миналото, но и от своите цели, очаквания за бъдещето. По негово мнение формирането на личността не завършва към 5 –тата година, както твърди Фройд, а човек може да се променя коренно в целия си живот. Третото различие между позициите на двамата се заключава в това, че Юнг се опитва да проникне в областта на безсъзнателното по-дълбоко, отколкото се отдава на Фройд. Той говори за колективното безсъзнателно.
А/ колективно безсъзнателно. Той разглежда две равнища на безсъзнателното. Непоследствено под равнището на съзнанието се намира личното безсъзнателно. Състоящо се от всичките спомени, импулси и желания и друг личен опит, подложен на изтласкване или просто на забравен. Това равнище на безсъзнателното не е много дълбоко, намиращите се там събития лесномогат да бъдат възстановени в съзнанието. Съдържанието на личното безсъзнателно е групирано в определени тематични комплекси: емоции, спомени, желания и др. Тези комплекси се проявяват в съзнанието в определени доминиращи идеи, идеи сили или идеи за непълноценност, и по този начин оказват влияние върху поведението. Под нивото на личното безсъзнателно лежи по-дълбокото ниво на колективното безсъзнателно. Неизвестно на индивида и съдържащо в себе си акумулирания опит на миналите поколения, включая и предците животни. Колективното безсъзнателно съдържа в себе си универсален еволюционен опит и съставлява основата на личността на човека. Опитът, който се намира в колективното безсъзнателно е действително безсъзнателен. Ние не можем да го осъзнаем, да си го спомним по някакъв начин, както това е възможно с личното безсъзнателно.
Б/ архетипове. Юнг твърди, че преживяваните от човечеството степени в неговото развитие са съдържание на несъзнателната сфера на човешката психика. Най-древните етапи от еволюцията на човечеството сафиксирани в низшата архаична степен на несъзнателното.
По същество това са първични образи, които съществуват от най-ранния етап на човечеството, но им липсва ясно съдържание. Юнг разработва концепцията за архетипа по време на работата си в психиатрична болница. Той наблюдава, че някои от неговите необразовани и психотични пациенти преживяват универсални религиозни и митологични символи. Те не са могли да научат символа чрез формално обучение. Следователно появата на символа в представната дейност на пациента би трябвало да представлява спонтанно изплуване на безсъзнателен материал, който не е извлечен от настоящия жизнен опит. Те насочват действията на човека в определено русло, сходни с тези образи, които биха изпитали нашите праотци в подобни ситуации. Те са свързани с такива важни жизнени моменти като раждане, смърт, основни стадии на жизнения път, с реакции при смъртна опасност. Юнг изследва митологията и художественото творчество на редица древни цивилизации, откривайки лежащите в тяхната основа архетипни символи. Оказало се, че съществуват голямо количество такива символи, които са присъщи за всички архаични култури, дори и за такива, които били разделени във времето и пространството и между тях не би могло да има връзка. Юнг извежда 4 основни архетипа:
- маска, Тя е социалната обвивка на личността, която често подменя, потиска аз-а и пречи на неговото свободно развитие. Само когато маската стане израз на истинското аз на човека, се постига състояние на психично здраве. това е маската, която всеки от нас надява, общувайки с другите хора. Тя ни представлява такива, каквито ние искаме да бъдем, за да ни възприеме обществото. Маската може да не съвпада с личността под нея. Разбирането за персоната или маската е аналогично с понятието ролево поведение, когато ние постъпваме така, както предполагаме, че другите очакват, че ще действаме в една или друга ситуация.
- Архетиповете анима и анимус отразяват предположението на Юнг, че всеки човек носи в себе си определени психологически характеристики на противоположния пол. Анимата, това са женските черти в мъжкия характер, а анимуса – мъжките характеристики в жената. Както и другите архетипове, анимата и анимуса водят началото си от най-дълбоките, примитивни слоеве от опита на предците, когато мъжете и жените усвоявали определени емоционални и поведенчески тенденции на противоположния пол.
- Сянка. Това е обратната, тъмната страна на Аз-а. тя е вкоренена в животинското минало на човека. Сянката е съвкупност от всички наши аморални, неистови страсти и абсолютно неприемливите желания и постъпки. Юнг пише, че сянката ни подтиква да извършим нещо, което в нормално състояние никога не бихме си позволили. Когато с нас се случи нещо подобно, ние сме склонни да обясним станалото с това, че нещо ни е станало. Това нещо, което ни е станало, тази сянка са най-примитивната част от нашата природа. Сянката има и своя позитивна страна – тя е източник на спонтанност, творчески порив, внезапни озарения и дълбоки емоции, без които нормалния, пълноценен човешки живот е невъзможен.
- Най-важният архетип е Аз. Съчетавайки и хармонизирайки всички аспекти на безсъзнателното. Аз-ът създава единство и стабилност на личността. Задачата на Аз-ът е интеграция на различните подсистеми на личността. Юнг сравнява Аз-ът с поривът или стремежът към самоактуализация, която определя хармоничност и цялостност, няай-пълно разкриване на възможностите на личността.
Интраверсия и екстраверсия. Тези Юнгови понятия в днешно време са широко известни. Екстравертите са хора, които насочват либидото /жизнената енергия/ навън, към външните събития и другите хора. Те се приспособяват леко към обществото, уверени са в себе си. У интравертите либидото е насочено към вътрешния свят. Такива хора са склонни към съзерцание и нтроспекция. Те малко се поддават на външно влияние, малко общуват с другите, по-трудно се адаптират, по-тревожни са. Във всеки човек такива полярни типове, по правило, съществуват заедно, но един от тях доминира. Доминиращият тип реакция в определена степен зависи от ситуацията.
Психологически типове.
Съгласно теорията на Юнг, всички личностни различия се проявяват в четири основни функции: мислене, чувства, усещания и интуиция, с помоща на които ние можем да се ориентираме както във външния, обективен свят, така и във вътрешния, субективен свят. Юнг приема, че мисленето и чувствата образуват рационалното равнище на възприемането на света. Усещанията и интуицията представляват нерационалното равнище. Само една такава функция може да доминира във всеки отделен момент. Подобна доминираща функция, съчетана с една или друга психологическа насоченост /интра-екстраверсия/, образуват 8 психологически типа, например екстравертен мислителен тип или интравертен интуитивен тип.
Словестно-асоциативен тест.
Идеята за такъв тест дошла, след като един от колегите му разказал за асоциативните експерименти на Вунд. Тестът на Юнг е следният: аналитикът зачита една след друга редица думи на пациента. Пациентът е длъжен, в отговор на всяка дума да каже първото, което му идва в главата. При това се измерва времето на реакция, измененията на честотата на дишането, електропроводимостта на кожата и др. реакции, които могат да свидетелстват за емоционалните реакции на пациента. Ако реакцията на една или друга дума изисква твърде много време, води до изменение на дишането, може да се направи извод, че съществуват определени подсъзнателни емоционални проблеми, свързани с предложената дума или с възможния отговор.
АЛФРЕД АДЛЕР /1870 – 1037/
Роден е във Виена. Завършил медицина и започнал да се занимава с психиатрия. Присъединил се към психоаналитичния дискусионен кръжок. Той бил близък сътрудник на Фройд. В течение на няколко години Адлер развил свой вариант на психоанализа, съществено различна от тази на Фройд по редица пунктове. Той си позволявал открито да критикува Фройд заради преувеличаването на ролята на сексуалните фактори. През 1911 г. се състоял и разрива между Фройд и Адлер. Конфликтът бил твърде драматичен.
Създал социално-психологическа система, която нарекъл Индивидуална психология, която привлекла голямо количество последователи. Умира в Шотландия по време на напрегнато лекционно турне.
индивидуална психология. Това е теорията на личността на Адлер. Според него, поведението на човека се определя на първо място не от биологичните, а от социалните фактори. Той въвел понятието Социален интерес, определяйки го като вроден потенциал, насочен към взаимодейсвие с други хора и към достигане на обществени и лични цели. Подобен интерес се развива в детството. Обратно на Фройд, Адлер минимизирал ролята на сексуалните сили във формирането на личността и се концентрирал не на безсъзнателните, а на съзнателните фактори на поведението. Фройд твърди, че поведението се определя от миналото. А Адлер подчертава значението на целите и бъдещето. Борейки се за достигане на дадена цел, или очаквайки да настъпи някакво събитие в бъдещето, самите ние оказваме влияние на своето по-нататъчно поведение. Докато Фройд разделя личността на 3 компонента, то Адлер, обратно, подчертава единството и съгласоваността на личността. В основата на неговата концепция е представата за единна движеща сила, лежаща в основата на структурата на личността и насочвайки всички нейни ресурси към достигане на най-главната цел, придаваща смисъл на цялото съществуване на личността. Такава цел, според него се явява стремежа към превъзходство или самоутвърждаване. Именно тази цел подчинява на себе си цялото движение към по-пълно развитие и осъществяване, реализация на нашето Аз. Стремежа към превъзходство е вроден и се открива във всички аспекти на проявление на личността.
Чувство за непълноценност. Адлер не приема тезата на Фройд, че само секса съставлява първичното, базово равнище на мотивацията. Вместо това, той изказва предположението, че дълбоката движеща сила на личността се явява генерализираното чувство за непълноценност /както това било в неговия собствен живот/. Първоначално Адлер отнася това чувство за непълноценност към телесните недостатъци. Дете с наследствени органически недостатъци ще се опита да ги компенсира като по-интензивно развива дефектната функция, например дете което заеква с помоща на речева терапия, може да стане велик оратор. По-късно Адлер разширява понятието непълноценност, включвайки в него всички видове физически, душевни или социални недостатъци – реални или мними. Чувството на непълноценност може да оказва и положително въздействие, както за индивида, така и за обществото, тъй като с него е свързан стремежът за превъзходство. Неспособността да се компенсира чувството за непълноценност може да доведе до комплекс за непълноценност, който води до сериозни жизнени проблеми.
Стил на живот. Според Адлер, борбата на човека за превъзходство носи всеобщ характер, възможни са различни способи за достигане на поставенат цел. Ние по различен начин осъществяваме тази борба, което води до уникални, характерни за всеки човек методи и форми, които Адлер нарича стил на живот. Стилът на живот включва в себе си характерни поведенчески приоми, с помоща на които ние компенсираме своята непълноценност, реална или мнима. /в примера – такъв стил е логопедичното подпомагане/. Стилът на живот се формира обикновено към 4 – 5 година и по-нататък трудно се поддава на изменения. Тук и Фройд и Адлер наблягат на ранното детство, но за разлика от Фройд, Адлер приема, че ние сме способни съзнателно да формираме свия стил на живот –нашето собствено Аз.
Творческата сила на Аз-а. Концепцията за творческата сила на Аз-ае връх на адлеровата теория. Той изказва предположение, че ние можем сами да формираме своята личност в съответствие със собствения уникален стил на живот. тАзи творческа сила представлява активният принцип на човешкото съществуване. Тя може да се нарече с традиционното понятие душа. Ние строим своето поведение на основата на определени способности и жизнения опит, който притежаваме благодарение на нашата наследственост и влиянието на околната среда. Но именно от нас зависи, как ще възприемем и и ще изтълкуваме този опит, което създава основа на нашия стил на живот. А това означава, че ние сме способни съзнателно да влияем върху формирането на собствената личност и своята съдба.
Поредност на раждането. Изследвайки опита от детските години на своите пациенти, Адлер забелязал, че големите, средните и малките деца в семейството притежават различен социален опит и имат различна структура на личността. Големите деца известно време се намират в центъра на вниманието, но докато не се появи следващото дете, което привлича към себе си вниманието на родителите. Затова по-голямото дете може да започне да се чувства неуверено и враждебно, загубвайки предишното чувство за безопасност. Резултатът от това може да бъде авторитарност, жестокост, консерватизъм. Адлер исказал предположение, че престъпниците, невротиците и извратените често стават именно първородените в семейството. По негово мнение 2-то дете често е амбициозно, непокорно и ревниво. Пред него винаги стои задача да “превземе” по-големия брат и сестра. /самият Адлер бил 2 дете и той цял живот си съперничал със своя по-голям брат/.
КАРЕН ХОРНИ /1885 – 1952/
Хорни е една от ранните представителки на феминисткото движение, изучава фройдовски психоанализ в Берлин. Родена е в Германия, недалеко от Хамбург. Детството й не било мног весело. Майка й предпочитала по-големия брат, на който Карен жестоко завиждала за това, че той е момче. Майка й била датчанка и по-млада от баща й с 18 г. Баща й бил морски капитан, дълбоко вярващ човек, убеден в превъзходството на мъжете над жените. Той често я унижавал и се отнасял пренебрежително към нейния ум, предизвиквайки чувство за непълноценност, безполезност и враждебност. В детството си Хорни се измъчвала от съмнения за своето достойнство. Чувството за непълноценност компенсирала, като станала добра студентка. Измъчвали я съмнения относно своята красота. По-късно ще напише: “Тъй като не можах да стана красавица, реших да стана умна“. Недостига на родителско внимание и ласки в детството довел до това, че тя в последствие нарекла това базисна тревожност. Тази ситуация може да се разглежда като още един пример за това как личния жизнен опит влияе върху теоретичната позиция. В следствие на недостига на обич, тя предприела някои действия: основала вестник, който нарекла “девствен орган за супер-девственици”, често се разхождала по улиците с проститутки. На 14 г. решила да стане лекар. Постъпила в университета в гр. Фрайбург и била първата жена, получила разрешение да учи медицина в Германия. Там среща мъжа си и се женят. Въпреки несъгласието на баща си, завършила медицина. Родила 3 дъщери, но страдала от тежко емоционално разстройство. Тя се чувствала чудовищно нещастна и унижена, имала чести болки в жлъчката. Изпитвала сериозни затруднения в сексуалните контакти с мъжа си, по-късно се развела и в самота продължила своята борба за място в живота и за признание. Имала увлечение по Ерик Фром, друг голям психоаналитик. Тя записва курс по традиционен психоанализ, за да се справи с деприсията и сексуалните си проблеми. Дори прави опит за самоубийство и била спасена от мъжа си. Пет години изучава психоанализ в Берлинския Психоаналитичен институт. Започва частна пракитка след развода си. Работи в берлинския психиатричен институт и била увлечена от преподаването, писането на научни работи и пътешествия. Публикува редица статии за проблемите на женската личност. Пристига в САщ през 1932 г. става помощник директор на Чикагския психоаналитичен институт. След две години се установява в Ню Йорк в Ню Йоркския психоаналитичен институт чете лекции. Разногласията й с Фройд принудило сътрудниците на института да й забранят да преподава. Скоро след това основава американски институт по психоанализа и остава директор до смъртта си, умира от рак през 1952.
Разногласията с Фройд са свързани преди всичко с мнението на Фройд, че човек е изключително зависим от биологичните фактори. Хорни не приема тезата за ролята на сексуалния фактор, подлага на съмнение едиповия комплекс, концепцията за либидото, а също така и представата на Фройд за структурата на личността. В ответ на тезата на Фройд за това, че главният мотив за дейността на жената се явява нейната завист към мъжа, затова, че няма пенис, Хорни издига противоположно твърдение – мъжът завижда на жената за това, че няма матка и, че не може да ражда. Хорни е убедена, че именно тази завист по отношение на матката лежи в основата на безсъзнателния стремеж на мъжа да принизява жената, да й внуши чувство за непълноценност. Те имат разлики и в разбирането на човешката природа – хорни писала, че Фройд не вярва в позитивното на човека, а вижда неговите разрушителни сили, докато тя е убедена, че човек може да се променя през целия си живот. Въпреки, че отхвърля много моменти от фройдовото учение, тя все пак приема основната идея за безсъзнателното, а също и представата за емоционалната, нерационална мотивация на поведението.
Базисна тревожност.
Централно място в теорията на Хорни заема понятието за базисната тревожност, разбирана като “чувства на детето, на самота и беззащитност в потенциално враждебен за него свят”. С други думи – това е всеобхващащо, дълбоко чувство на самота и безпомощност. Това чувство лежи в основата на неврозите. Това определение в значителна степен характеризира нейните детски преживявания. Основната тревога се явява резултат от различни форми на родителското поведение: потискане, недостатъчни грижи и любов, неустойчиво поведение. Всичко това може да наруши взаимоотношенията дете – родител и е способно да предизвика основна тревога. По този начин това състояние има не биологична, а социална основа. За Фройд инстинктите са са фактори на мотивацията, а за Хорни това е стремежа на детето да получи, да се сдобие с безопасност в застрашаващия го свят. Според нея, базовата мотивация на човека се изгражда върху потребността от безопасност и освобождаване от страха. Както и Фройд, хорни счита, че личността на човека се определя в ранното детство, но приема, че човекът съхранява способността да се променя през целия си живот.
Невротични потребности.
За да се справи с чувството на недостатъчна безопасност, безпомощност и враждебност, присъщи на базовата тревога, детето е принудено да прибягва до различни защитни стратегии. Хорни описва 10 такива стратегии, получили название невротични потребности, или невротични тенденции. Те могат да се представят в следната таблицеа, заедно със съответстващите стилове на поведение.
Базисната тревожност води началото си от взаимоотношенията родител – дете. Когато под влиянието на социални или психологически причини, у детето възникне базисна тревожност, в отговор то изработва някакви поведенчески стратегии., позволяващи му да се справя с това растящо чувство на безпомощност и беззащитност. Ако някаква част от подобни поведенчески стратегии стане /се превърне/ фиксирана част от личността на детето, ние имаме работа с т.нар. невротични потребности – своего рода защитни механизми против тревогата. Хорни определя 3 големи групи от тези потребности:
- услужлива личност, този, който изпитва потребност да бъде редом с другите хора, да се стреми към хората, в него е сила потребността от одобрение и любов от страна на доминантния партньор;
- отхвърлена личност, този, който изпитва потребност от самота, бяга от хората, в него е в сила потребността от независимост и съвършенство
- агресивна личност, тези, които се нуждаят от противодействие на хората, които се стремят към власт, престиж, се нуждаят от възхищение, успех.
Стремежа към другите хора предполага признаване на собствената безпомощност и опит да се завоюва одобрението на другите. Това е единствения способ, с който човек от подобен тип може да се почувства в безопасност. Бягството от хората предполага затвореност, стремеж към независимост и самостоятелност. Потребността да се изпитва противодействие на другите хора предполага враждебност, бунтарски дух и агресия.
Нито една от тези стратегии не е достатъчна, за да се справи човек с тревогата.
Хорни говори за идеализираната самооценка. Тя е като лъжлива маска, която не дава на невротика възможност да разбере и приеме самия себе си реално. Слагайки си маска, невротикът отрича наличието на каквито и да било вътрешни конфликти. Той има пред себе си идеализиран Аз-образ, вижда себе си като гении или нещо подобно, което му позволява отвисоко да се отнася към всички околни. хОрни не приема, че тези невротични конфликти имат вродена основа и са неизбежни. По нейно мнение, причините за неврозите трябва да се търси в неудачно развитие на взаимоотношенията в детска възраст. Неврозата може да бъде предотвратена, ако в детството си, детето намира в семейството достатъчно любов, топлота и разбиране, чувства се в безопасност.
Хорни акцентира на социалните сили в развитието на личността, отделяйки на вродените фактори малки внимание. Както Фройд, Юнг и Адлер, и тя строи своите заключения върху клинични наблюдения. Фройд не се е изказвал пряко за нейната работа, но е известно, че мимоходом е дал следната оценка: “Тя не е без способности, но е много зла”. Въпреки, че не е имала много ученици и списание, тя оказва голямо влияние върху развитието на психологията. Института на Хорни досега действа в Ню Йорк. Работите й по проблемите на феминизма /работи по проблемите на женската психология/ са най-големият й принос за психологията.
ЕРИК ЕРИКСОН /1902 – 1994/
Ерик Ериксон е роден в Германия, През 1927 г. става учител в малко експериментално американско училище във Виена. Училището било основано от Ана Фройд – дъщеря на Зигмунд Фройд. И било предназначено за деца, чийто родители изучавали психоанализа. Някой от неговите ученици се подложили на психоанализ и Ериксон също се присъединил към тях. Той започнал да изучава психоанализ. Запознава се със семейството на Фройд, след това бил приет за обучение във ВИенския психоаналитичен институт. От 1927 до 1933 г. изучава психоанализ под ръководството на Ана Фройд. Това е единственото му формално академично образование, ако не считаме свидетелството му за учител. Заминава за САЩ. Две години практикува в Бостън, лечение на деца. Сътрудничи в Харвардския университет. През 1936 г. е приет за преподавател в медицинското училище на Йелския университет. През 1938 г. предпиема пътуване в Южна дакота с цел да изучава възпитанието на деца у индиански племена. С това започва интереса му към влиянието на културата върху развитието на детето – една от важните теми в творчеството му. През 1942 г. става професор по психология в Калифорния – университета Бъркли. Той става главната фигура в психоанализата. Първата книга, която пише “Детство и общество” излиза през 1950 г. Създава център за подрастващи с психични нарушения. Преподава в редица университети. Преподава до 1970 г. Продължава да разработва своята теория за циклите в развитието на човека.
Ериксон е известен преди всичко като автор на концепцията за кризата на идентичността. Той самия изпитва няколко кризи в своето развитие. Първият му кризис е свързан с неговото име. Вторият кризис на идентичността е свързан с ученическите му години, той считал себе си за немец, но съучениците му го наричали евреин. Третият кризис се появил след завършване на училище, когато Ериксон буквално избягал от кръга на общуване, пекарал няколко години в европа и търсил своето Аз. Преминал курс по психоанализа и обявил, че най-после е намерил това, което е търсил – лична и професионална изентичност. Започнал да преподава в малко училище във ВИена. Въпреки, че формално не е имал висше образование, той чел лекции в Харвард и могъл да стане един от най-влиятелните психоаналитици.
Его- психология.
Научните търсения на Ериксон са свързани с развитието на Аз-а. самият Ериксон твърди, че неговите идеи са продължение на психосексуалните стадии на Фройд. Но Ериксон не се придържа към класическия психоанализ. Той разглежда егото /АЗ-а/ като самостоятелна структура, която се развива чрез социалната адаптация. Подсъзнанието си има свое успоредно развитие. Този възглед за природата на човека се нарича Его-психология. при нея се акцентира на съзнателната страна на човека – хората взимат осъзнати решения, за разлика от ортодоксалните психоаналитици, които акцентират на несъзнателното. Фройд счита, че егото е между чука и наковалнята и се опитва да разрешава конфликтите между инстинктите, от една страна – и цензурата, от друга. Ериксон твърди, че Аз-ът е автономна система, взаимодействайки си с реалността с помоща на възприятието, мисленето, вниманието и паметта. Ериксон отделя специално внимание на адаптивната функция на Аз-а, той счита, че човекът, взаимодействайки си с околния свят в процеса на своето развитие, става все по-компетентен.
Друга разлика между Фройд и Ериксон е, че Ериксон акцентира на културния контекст, в което се развива семейството. То се основава на наблюденията му върху хора, принадлежащи към различна култура. Доказва, че развитието на егото е тясно свързано с променящите се особености на социалните предписания и система от ценности. /за теста на Гудинаф; от монографията – влияние на културата/. Ако Фройд се интересува от влиянието на родителите върху формирането на личността на детето, то Ериксон подчертава историческите условия, в които се формира егото на детето.
Трета разлика е, че теорията на Ериксон обхваща всички възрасти от раждането до смъртта, докато Фройд се интересува от ранните детски преживявания.
Четвъртото различие между Фройд и Ериксон е възгледа за разрешаването на психосексуалните конфликти. Докато Фройд разкрива влиянието на неосъзнатото върху живота на личността; как ранните травми водят до психопатология в зряла възраст. То Ериксон акцентира върху способностите на човека да преодолява жизнените трудности. Всеки личен и социален кризис представлява призив, водещ до личностно израстване и преодоляване на жизнените препятствия.
Епигенетичен принцип.
Главният постулат на ериксоновата теория за развитие на егото се явява положението, че човек през целия си живот преминава през няколко универсални за човечеството стадии. Под епигенетичен принцип на развитието Ериксон разбира следното: личността се развива на степени – преходът от една стъпка към друга зависи от готовността на личността да се движи в посока към по-нататъчно развитие, от разширяването на осъзнавания социален кръгозор. Обществото е устроено така, че развитието на социалните възможности на човека се приемат одобрително, обществото се опитва да поощрява това.
Психосоциални стадии на развитието.
Теорията на Ериксон разглежда развитието на личността през целия жизнен цикъл от раждането до смъртта. Централна тема на развитието е търсенето на собствената идентичност. Според Ериксон, човек в продължение на целия си живот преминава 8 психосоциални стадии на развитие, всеки от които включва в себе си конфликт или кризис, искащ /търсещ/ разрешение. Подобни кризиси нейзбежно възникват на всеки стадии от психосоциалното развитие, тъй като социалните и физическите условия на средата създават ситуации на нови повици. Човек може да избере между два основни пътя за да разреши кризиса – адаптивен или неадаптивен. И само когато кризиса е минал, получил е съответстващо разрешение и личността се е променила, човек е готов да преодолее нов кризис. Първите 4 стадия повтарят фройдовото деление на орален, анален, фалически и латентен период. В тях Ериксон подчертава не биологичните и сексуални фактори, а социалния. Последните 4 стадия, които отделя сам Ериксон, обхващат периода от детството до старостта, възраст, която Фройд игнорира. 5-я стадии е пубертет или юношество, 6 – ранна зряла възраст, 7 – зряла възраст и 8 – зрялост или трета възраст. Всеки от тези психосоциални стадии и съответстващите им кризиси могат да имат позитивен резултат при условие, че се разрешава по адаптивен начин.
Кризис на идентичността.
Въпросът за идентичността трябва да бъде решен в юношеството, примерно между 12 – 18 г. Именно в този период трябва да стане консулидацията на личността, когато човек формира и оптимизира своя Аз образ. Именно тези процеси позволяват да се съхрани приемствеността с миналия опит и да се определят целите за бъдещето. Приемането на определен образ на Аз-а е сложен и пълен с тревоги процес. Юношите трябва да експериментират с различни социални роли и образи на Аз-а, за да намерят своя собствен образ, в най-голяма степен отговарящ на техните вътрешни стремежи. Тези, които могат да придобият достатъчно силно чувство на идентичност, се оказват по-подготвени за сблъсъка с проблемите на възрастните.
Различия в психологията на мъжа и жената. Един от спорните аспекти в концепцията на Ериксон е твърдението, че психологията на мъжа и жената се различава на базата на биологичния признак – наличие или отсъствие на пенис. Той прави своите заключения не само на основата на фройдовата теория, но провежда и собствени наблюдения. Прави интересно изследване на момчета и момичета на 10-12 г., които играли с различни фигури от кубчета /конструктури/. Фигурите, които подреждали момичетата били невисоки, статични и били предназначени в тях да влизат животни или по-високи фигури. А фигурите, които подредили момчетата, били високи, устремени нагоре, и били по-действени. Ериксон интерпретирал тези резултати по следния начин: че мочетата и момичетата в символична форма обозначават своите генитали.
Концепцията за идентичността на Аз-а на Ериксон стават предмет на много експериментални изследвания. Като цяло тези изследвания потвърждават основните положения от концепцията на Ериксон. В днешно време има данни, говорещи за това, че кризис на идентичността може да има и в по-късна възраст, отколкото е предполагал Ериксон. По мнението на един изследовател кризис на идентичността протича в късна юношеска възраст, а около 30% продължават да търсят идентичността до около 24 г. Други данни свидетелстват за това, че подрастващите, които след завършване на училището започнат самостоятелен трудов живот, по-рано, отколкото връстниците им студенти, намират идентичността на аз-а. работата му оказала съществени влияние върху развитието на психоанализата, образованието, социалната работа, консултирането. По-нататъчните разработки върху психологията на средна и зряла възраст се базират на неговите концепции.
ЕРИХ ФРОМ /1900 – 1980/
Ерик Фром е роден в Германия Родителите му били евреи. Описва своето семейство и себе си като много невротични. По време на Първата световна война бил малък – на 14 г., но бил впечатлен от ирационалността на човешката природа /войната/, у него се формира протест против масовото безумие на войната, което по-късно ще намери отражение в неговата психоаналиична теория. Започва да изучава психоанализа. Отговорите на въпросите, които го вълнуват търси в трудовете на Фройд и К. Маркс. Фройд му помага да разбере, че хората не разбират причините за своето поведение, а Маркс – че социално-политическите сили влияят върху живота на хората. Той няма медицинско образование, за разлика от Фройд, Юнг, Адлер. Учи психология, социология и философия. Получава докторска степен по философия в Хайдалбергския у-т през 1922 г. След това учи психоанализа в Берлинския психоаналитичен институт. През 20-те години се запознава с учението на будизма и му остава верен до дълбока старост. През 1934 г. емигрира в САЩ поради гоненията на нацистите. Там започва да практикува. Своята първа книга “Бягство от свободата” публикува през 1941 г. Чете лекции в много американски у-ти. Неговите лекции имат интердисциплинарен характер – и като никой друг умеел да свързва в едно антропологията, политологията и социалната психология и да илюстрира тези факти с казуси от своята клинична практика. През 50-те години напуска теорията на Фройд и създава своя собствена концепция – наречена “радикален хуманизъм”. Възгледите на радикалните хуманисти са следните: – производството трябва да служи на човека, а не на икономиката; отношенията между човека и природата не трябва да са експлоататорски, а на принципа на кооперирането; антагонизма трябва да бъде заменен със солидарност и др. Членува в международната психоаналитична асоциация. В последните години от живота си се установява в Швейцария, където умира през 1980 г. старините му са изпълнени със сили и творческа енергия – пише статии, изнася много лекции, пише своя биография.
Основни моменти от теорията на Фром.
Той разширява психоаналитичната теория, като подчертава ролята на социалните, политическите, икономическите, религиозните и антропологическите фактори при формирането на личността. Неговата интерпретация на личността започва от 15 в. до наши дни, като поставя личността в конкретните исторически условия. Той прави извода, че във всеки исторически период е характерни прогресдивното развитие на индивидуалността, тъй като хората са се борили за постигане на по-голяма лична свобода в развитието на всичките свои потенциални възможности.
Автономността и свободата на избор, които притежават съвременните хора от западните общества са били достигнати с цената на загуба на чувството на пълна безопасност и появата на усещане за лична незначимост. Невижданата свобода от социални, политически, икономически и религиозни ограничения търси компенсация в чувството за безопасност и чувството за принадлежност към социума. Фром твърди, че тази пропаст между свободата и безопасността е причина за големи трудности в човешкото съществуване. Хората се борят за свобода и автономия, но тази борба предизвиква чувство на отчуждение от природата и обществото. Хората се нуждаят от това да притежават власт над своят живот и да имат право на избор, но на тях също така им е необходимо да сечувстват обединени и свързани с другите хора. Интензивността на този конфликт и способите за неговото разрешаване зависи, според Фром, от икономическото и политическото устройство на обществото.
Концепцията, която разработва се нарича “Радикално-хуманистична психоанализа”. Централно място в системата на Фром заема разработката на идеи за обществената обусловеност на човешката психика. Достига до голяма дъълбочина на своята работа. Интересното е, че в трудовете си използва идеи от учението на Маркс и Леенин и по този начин прави опит да обедини две противоположни концепции на Фройд с Маркс.
Механизми на бягство.
Как хората преодоляват чувството на самота, собствена незначимост и отчужденост, съпътстващи свободата? Един от пътищата е да се откажат от свободата и да потиснат своята индивидуалност. Фром описва няколко стратегии за бягство от свободата. Първата – авторитаризъм – определян като тенденция за съединяване на самия себе си с някого, употребявайки сила. Авторитаризмът се проявява както в садизма, така и в мазохизма. При мазохистичната форма хората проявяват в отношенията с другите прекомерна зависимост, подчиненост и безпомощност.садизма се изразява в експлоатация над другите, доминиране и контрол. Вторият способ за бягство е деструктивният. Следвайки тази тенденция – човек се опитва да преодилява чувството на непълноценност унищожавайки или покорявайки другите. Според него дългът, патриотизмът и любовта са общоразпространени примери за рационализация на деструктивните действия /патриотизмът сред националсоциалистите/. На трето място – хората могат да се избавят от самотата и отчуждението по пътя на абсолютното подчинение на социалните норми, регулиращи поведението /да се държиш по общоприетия начин/ – конформно поведение. В този случай индивидът престава да бъде самият себе си, той се превръща в такъв тип личност, какъвто го моделира културата. Както животните със защитна украска, така и хората с конформно поведение стават неотличими от своето окръжение. Те притежават едни и същи ценности с другите, имат едни и същи цели с тях, мислят и чувстват като околните /ето защо много от великите личности признават, че са самотни/. Освен тези 3 механизма за бягство от свободата съществува и опит за позитивна свобода.
Позитивна свобода.
Хората все пак могат да бъдат автономни и уникални, без да загубват усещането за единение с другите и обществото. Достигането на позитивна свобода изисква от хората спонтанна активност в живота. Фром открива спонтанната активност при децата, който действат в съответствие със своята вътрешна природа, а не съгласно социалните норми и забраните. Любовта и трудът са компонентите, с помоща на които се реализира тази свобода посредством проявяването на спонтанната активност. Благодарение на любовта и труда, хората отново се обединяват с другите, без да жертват своето усещане за индивидуалност.
Екзистенциални човешки потребности.
Според автора, в природата на човека са заложени уникални екзистенциални потребности. Те нямат нищо общо със социалните и агресивни инстинкти. Конфликтът между стремежа към свобода и стремежа към безопасност представлява най-мощната мотивационна сила в живота на човека. Той формулира 5 екзистенциални потребности.
Социални типове характери.
Той установява 5 типа характери, присъщи на съвременните общества. тези социални типове или форми на отношение с другите, представляват взаимодействие между екзистенциалните потребности и социалният контекст, в които живеят хората. Той ги разделя на 2 групи – непродуктивни /нездрави/ и продуктивни /здрави/ типове. Нито един от 5 типа не съществува в чист вид.
- рецептивните типове са убедени в това, че източник на всичко хубаво в живота се намира извън тях самите. Те са зависими и пасивни, не чмогат да направят нищо без чужда помощ. Считат, че тяхната основна задача в живота е да бъдат обичани, а не да обичат.
- Експлоатиращите типове взимат всичко, което им е нужно или за което мечтаят. Негативна черта е агресивността, надменността, егоцентризмът. Положително качество – увереност в себе си.
- Натрупващите типове се опитват да притежават колкото могат повече материални блага, власт и любов.
- Рыночный тип изхожда от убеждението, че личността се оценява като стока, която може да се продаде или купи изгодно. Те са заинтересовани в подържането на приятна външност, запознават се с нужните хора, което ще им донесе някакъв успех.
- Независим, честен, спокоен, любящ, творчески тип, към койтот рябва да се стремим,с поред Фром.
Фром отхвърля биологизаторската концепция на Фройд. Той смята човешката природа за исторически обусловена, макар да не омаловажава значението на биологичните фактори и не смята да противопоставя двата в теоретично отношение. Фром не приема и критикува фройдовата теза за вродената антисоциалност на подбудите у човека. Човешките подбуди, доколкото излизат извън рамките на утилитарните, пише той, са израз на една фундаментална и специфично човешка необходимост: да бъдеш свързан с други хора и да утвърдиш себе си във връзките с природата.
Изходна причина за фоормирането на структурата на човешкия характер Фром вижда в социално-икономическите условия, които се пречупват своеобразно в начина на живот на личността, фиксиран в чертите на характера.
След като разкрива връзката между причина и следствие, Фром доказва обратното влияние на изградения социален характер върху развитието на обществото.
Основата за неврозите в съвременни те хора Фром вижда в неговата растяща изолация от другите членове на обществото, в разкъсването на социално-икономическите връзки, които са свързвали по-рано хората. Човек става все по-свободен, но и все по-самотен, обстоятелство, което поражда чувство на безнадежност, отчаяние. Поради това хората се мъчат по различен начин да избягат от тази свобода. /Бягство от свободата/. Едни от тях се стремят да властват над другите, да разрушават, да налагат волята си. Други предпочитат да се подчиняват. Тяхното Аз се разтваря в другите. Той вижда изход от това в разпространяването на чувството за общочовешка любов и в творческата дейност.
ХУМАНИСТИЧНА ПСИХОЛОГИЯ /ПЕРСОНОЛОГИЧНО НАПРАВЛЕНИЕ/
В противовес на психоаналитичните системи, възникват нови концепции за личността, наречени персоналистично направление. Всички психолози от това направление подчертават хуманността на човешката природа, затова, другото название на направлението е хуманистична психология.
През 60-те г. на 20 в. в американската психология възниква ново направление, получило названието Хуманистична психология, или “третата сила”. Това направление, в отличие от неофройдизма или необихевиоризма, не било опит да се развие или адаптира към нови условия някаква съществуваща школа. Напротив, хуманистичната психология имала намерение да отиде зад пределите на дилемата бихевиоризъм – психоанализ, да открие нов възглед за природата на човешката психика. Ето затова я наричаме 3 сила – след бихевиоризма и фройдизма.
Основните принципи на хуманистичната психология се заключават в следното:
подчертаване ролята на съзнателния опит;
убеждение в цялостния характер на природата на човека;
акцент върху свободната воля, спонтанността и творческите сили на индивида;
изучаване на всички фактори и обстоятелства от живота на човека.
Появата на хуманистичната психология отразява растящата неудовлетвореност, особено обострила се в началото на 60-те години, от механистичния и материалистичния характер на цялата западна култура. През 60 г. се създава т.нар. контракултура, като отпор на метераиализма, отнезавършили студенти, известни повече като хипита. Много от тях употребявали халюциогенни наркотици, които, както очаквали, трябвало да стимулират у тях висшите сфери на съзнанието. Като определена културна група, те изповядвали общи ценности, напълно съвместими с основните положения на хуманистичната психология. Такива базови ценности били реализация на личността, вяра във възможностите за саоусъвършенстване на човека, подчертаване на важността на настоящия момент в живота, хедонизма и тенденция към максимално саморазкриване на човека, свободно изразяване на вътрешния свят и преживяванията.
Хуманистичната психология отхвърля представата за човека като за същество, чието поведение се строи само на основата на стимулите от външната среда. Ние не сме лабораторни мишки и не сме роботи. Бихевиористите не били единствените противници на хуманистичната психология. Хуманистичната психология подлагала на критика фройдовия психоанализ – преувеличаването на ролята на безсъзнателното и преимуществения интерес на психоанализата към невротизма и психотизма, а не към хората с нормална психика. Хуманистичната психология насочва вниманието си към изучаването на душевното здраве, а не патологията, на позитивните душевни качества.
Хуманистичната психология подчертава дебело неповторимостта, уникалността и индивидуалността на свяка личност.
Психологически възгледи на Абрахам Маслоу /1908 – 1970/
Маслоу може в значителна степен да бъде наречен духовен баща на хуманистичната психология. тОй е роден в Ню Йорк. Първоначално Маслоу бил бихевиорист, в последствие под влияние на собствения жизнен опит /раждането на 1-то му дете, 2 св. Война/ и запознанството му с хуманистичните идеи променили мнението му. Голямо влияние върху Маслоу оказало запознанството му с ярки европейски психолози като Адлер, Хорни, Кофка, вертхаймер и др., бягащи от нацизма.
От гледна точка на Маслоу, всеки човек притежава вроден стремеж към самоактуализация. Самоактуализацията е най-пълно разкриване на способностите и реализация на потенциала на човека. Активния стремеж към разкриване на своите способности, развитието на личността и скрития в човека потенциал, се явява за Маслоу, най-висшата човешка потребност. нАистина, за да може тази потребност да се прояви, човек трябва да удовлетвори цялата йерархия от низше стоящи потребности. Йерархията на портебностите по Маслоу изглежда така:
физиологични потребности – потребности от ядене, пиене, дишане, сън и секс;
потребност от безопасност – чувство на стабилност, защитеност, отсъствие на страх и тревога.
Потребност от любов и чувство на общност, принадлежност към определена група.
Потребност от уважение от страна на околните и от самоуважение
Потребност от самоактуализация.
Голяма част от работите на Маслоу е посветена на изследването на хора, достигналив живота самоактуализация, тези, които могат да се считат за здравии в психологично отношение.
Както той открива, тези хора притежават следните характеристики:
- обективно възприемане на реалността;
- пълно приемане на своята собствена натура;
- увлечение и преданост на някакво дело;
- простота и естественост в поведението;
- потребност от самостоятелност, независимост и възможност да се усамотят някъде и да бъдат за малко и сами;
- интензивен мистичен и религиоозен опит, наличие на радостни интензивни преживявания, свързани със силно чувство на любов;
- доброжелателно и съчувствено отношение към хората;
- нонкомформизъм /съпротивление на външни влияния/;
- демократически тип личност;
- творчески подход към живота;
- високо равнище на социален интерес
обикновено тези хора от сресдна възраст не са подложени на невротизъм. Според него, такиива хора са не повече от 1 % от населението.
Психологически възгледи на Карл Роджърс /1902 – 1987/
Карл Роджърс е известен със своя метод в психотерапията, наречен Личностно – ориентирана терапия. Той строи своите възгледи на основата на психологичните консултации, които провежда.
Централно място в концепцията на роджърс заема проблемът за съотношението на: а/ истинското съдържание на личността; б/ представите на човека за себе си – за неговия Аз; в/ представите за идеалното Аз, за онзи тип личност, каквато индивидът иска да стане. Значителните противоречия между тези 3 сфери са главният източник на неврозите, според него.
Самоактуализация.
Главният мотив на дейността на човека се явява стремежа към самоактуализация. Това стремление има вроден характер, но неговото развитие могат да способстват или препятстват детските преживявания и научаването. Роджърс подчертава значението на взаимоотношенията майка – деца, тъй като това влияе съществено на самосъзнанието на детето. Ако майката в достатъчна степен удовлетворява потребностите на децата от любов и ласки, Роджърс нарича това позитивно внимание, то детето има значително повече шансове да порасне здраво в психологичен смисъл. Ако майката проявява любов в зависимост от доброто или лошо поведение на детето /условно позитивно внимание/, детето няма да получи пълноценно развитие. То ще се старае да избягва ситуации, предизвикващи неодобрението на майката. По този начин няма да може напълно да прояви всички аспекти на своето Аз, тъй като някои от тях се отхвърлят от майката. В такъв случай – първото и задължително условие за здраво развитие на личността се явява безусловното позитивно внимание към детето. Майката е длъжна да проявява своята любов към детето и да го приема безусловно и напълно, независимо от едно или друго поведение, особено в ранна детска възраст. Това е пътят за самоактуализация. Самоактуализацията представлява най-високото равнище на психично здравата личност. Концепцията на Роджърс прилича на тази на Маслоу.
Личносто-ориентираната терапия на Роджърс оказва голямо влияние върху развитието на психологията. Тази теория била добре приета от психолозите, преди всичко заради акцента на личностното начало в човека.
Хуманистичната психология не могла да стане пълноценна психологична школа. Рличините са няколко: повечето от нейните представители имали частна пракитка, а не преподавали в университетите, те не отделяли внимание на научните изследвания, научни публикации и оучаването на нови попълнения психолози. Но тя оказала влияние върху трансформирането на основните направления на психоанализата, усилвайки идеята за това, че човек е длъжен свободно и съзнателно да влияе на формирането на собствената си личност.
КОГНИТИВНА ПСИХОЛОГИЯ
След първата световна война и до 60-те г. бихевиоризма и психоанализата, или техните продължения, доминирали в американската психология и когнитивните процеси били почти забравени. Малко психолози се интересували от това как се придобива знанието. Ж. Пиаже изследва когнитивното развитие, но трудовете му не получават широко признание. Работи по изучаването на вниманието отсъствали. Изследванията върху паметта никога не са прекъсвали напълно, но те били съсредоточени върху запомнянето на безсмислени думи. В следствие на това, в очите на обществото, психологията се оказала наука, занимаваща се главно със сексуални проблеми, приспособително поведение и контрол над поведението.
След Уотсън, неочаквано психологията отново се обърнала към проблема за съзнанието. Психичните процеси отново се оказали в центъра на вниманието. Преразгледани били и определенията за психологията в учебниците и ако по рано била определяна като наука за поведението, то вече нейното определение било – наука за поведението и психичните процеси.
Развитие на когнитивната психология.
Тя няма свой баща-основател. Но двама са големите й представители.
Джордж Милър.
Милър започва да изучава английска филология и лингвистика. Работи в психоакустична лаборатория, занивайки се с проблемите на речевата комуникация и там получава докторска степен. Потопил се в проблемите на психолингвистиката и през 51 г. публикува книгата “Език и общуване”. През 50 г. се увлича по използването на статистически методи в изучаването на процеса на научаване. В този период, той стига до извода, че бихевиоризма има “пробойни”.
Център за когнитивни изследвания:
Заедно със свой колега, Милър създава в Харвардския у-т изследователски център по изучаване на процеса мислене. Те избрали за име на своите изследвания в центъра термина “когнитивна”. Именно така нарекли новия изследователски център. В последствие те си спомнили, че нито един човек от центъра не могъл да каже какво означава думата когнитивно, какво се изследва. Може да се каже, че центърът не бил създаден за нещо конкретно, а по-скоро – против всичко съществуващо. Те показвали колко далече са от бихевиоризма. В новия център изследователите се занимавали с различни проблеми: език, памет, процесите на възприятие и образуване на понятия, мислене и психология на развитието. Като признание, Милър бил избран за Президент на американската психологическа асоциация през 1969 г.
Улрик Найсър.
Той е роден в Германия. Когато бил на 3 г. родителите му отишли в САЩ. Първо изучавал физика, но слушайки лекциите на младия професор Милър, Найсър решил, че физиката не е за него и започнал да изучава психология. Получава докторска степен в Харвард. През 1967 г. Найсър публикувал книга със заглавие “Когнитивна психология”. Тази книга поставила началото на новото поле на изследвания. Тя имала голям успех и била наречена баща на когнитивната психология. В действителност, той нямал намерение да основава нова школа. Тази книга в значителна степен способствала отхода на психологията от бихевиоризма и насочването й към проблемите на познанието. Найсер определил познанието като процес, при помоща на който, входящите сензорни данни се подлагат на тансформация, редукция, обработка, натрупване, възпроизвеждане и по-нататък се използват….. познанието присъства във всеки акт на човешката дейност. По този начин когнитивната психология има работа с усещанията, възприятията, въображението, паметта, мисленето и всички останали видове психична активност.
Метафората на компютъра.
Психолозите все по-често използват компютърните операции като пояснителна схема за разбиране на процесите на познание. Компютрите все по-често ги свързват с проблема на изкуствения интелект, и обратно – самите компютри биват описвани в термините на човешката дейност, например памет на компютъра, езици за програмиране и др. Изказват се мисли, че коомпютърните програми действат точно така, както съзнанието на човека. И човека и компютъра получават от околната среда огромни масиви от информация. По-нататък тази информация се подлага на съответна обработка, натрупване, на нейна основа се предприемат определени действия. В такъв случай компютърните програми служат като своеобразен модел за разбиране на процесите на обработка на информация в човешката психика.
Когнитивната психология се интересува преди всичко от тези физиологически корелати на психичните процеси, с помоща на които могат да се разберат способите и закономерностите при обработката на различни родове сигнали, лежащи в основата на процеса мислене. Когнитивната психология вижда своята главна цел в това да се разкрият тези съвкупности от програми, натрупани в паметта на човека, при помоща на които индивидът разбира звуците на речта и сам създава нови думи, придобива определен опит, способен е да решава съвършено нови проблеми.
Природа на когнитивната психология.
Когнитивната психология се отличава от бихевиоризма по редица моменти. Самата когнитивна психология е насочена против бихевиористкото изключване на психичния компонент от анализа на поведението. Първо – когнитивната психология ообръща внимание преди всичко на самия процес на познание, а не само на реакцията на организма на определен стимул. Важни са всички психични процеси, акцентът се поставя на съзнанието, а не на поведението. Това не означава, че когнитивната психология игнорира поведението. Поведенческите актове се разглеждат като възможност да се получат заключения за свързаните с тях психични процеси. Второ – когнитивната психология се интересува от тези способи и форми, в които съзнанието на човека организира натрупания опит. Именно съзнанието придава форма и свързаност на психичните процеси. Трето – от гледна точка на когнитивната психология, индивидът усвоява стимули от околната среда в хода на някой активни и творчески процеси. Ние сме способни активно да участваме в познавателния процес на основата на съзнателния подбор на едни или други събития. Човекът не възприема пасивно външните и вътрешни стимули.
Когнитивната психология развива подход, основан на представата за човешкшия организъм като система, заета с активно търсене на информация и преработка на тази информация, т.е. хората оказват на информацията различни въздействия: прекодират я в друга форма, подбират определена информация за по-нататъчна преработка, или изключват някаква информация от системата.
Безсъзнателно познание.
Бурното развитие на изследванията на съзнателните психични процеси предизвикало интерес и към безсъзнателната познавателна дейност. Това не е безсъзнателното, за което говори Фройд. Новият възглед за природата на безсъзнателното го представял като по-рационално и емоционално. Безсъзнателното се проявява на началния стадии на човешкото познание – на стадия реагиране на стимул. Бесъзнателното – това е интегрална част от процесите на научаване и обработката на информация. Това понятие се оказало за когнитивната психология толкова важно, че много изследователи считат, че голяма част от психичните процеси протичат на неосъзнато равнище. Това било потвърдено експериментално за такива поведенчески актове, когато възприеманата информация не се осъзнава, а действието носи автоматичен характер. Такива са и подпраговите стимули. Редица изследвания довели когнитивната психология до извода, че процесът на съзнание протича на две равнища – съзнателно и несъзнателно. По-големият обем на психичната дейност в процеса на познанието протича на неосъзнато равнище. Освен това изследванията показват, че именно на това равнище обработката на информация протича бързо и ефективно, дори да се касае за сложна информация.
Познавателни процеси при животните.
Когнитивната психология възстановила ролята на съзнанието не само при човека, но и при животните. Зоопсихологията или сравнителната психология, може да се каже, направила пълен кръг – от наблюденията на животните през 19 в., през бихевиоризма и стигнала до признаването на елементи на съзнание у животните в когнитивната психология. Започвайки през 70 г. на 20 в. зоопсихолозите непрекъснато се опитвали да докажат, че животните са способни да възприемат, трансформират и обработват символни образи, отнасящи се към пространсвото, времето и адаптивното поведение. С други думи те приемат, че компютърните модели за обработка на информация имат отношение не само към човешкото познание, но и към познавателнвите процеси при животните. Съвременните изследвания показват, че паметта при жиотните има сложен характер и , че някои познавателни операции протичат така, както при човека. Други зоопсихолози настояват, че прякото съпоставяне на познавателните процеси на човека и животните не е обосновано.
Като цяло когнитивното движение може да се оцени като успешно. В началото на 70 г. на 20 в. то привлича към себе си толкова много привърженици, че възниква необходимостта движението да създаде специализилано научно издание, за няколко години се появяват 6 списания. Когнитивната психология оказва значително влияние почти на всички раздели на психологията. Неговите постановки се възприемат от психолозите в цяла Европа. Може да се каже, че това движение излиза от границите на психологията, като консулидира редица дисциплини в единна теория за познанието в най-широкия й смисъл. Това ново направление получава название “когнитивна наука” и представлява обединение на най-разнообразни отрасли от знанието. Тук влизат: когнитивна психология, лингвистика, антропология, философия, компютърни науки, програми за създаване на изкуствен интелект, а също и науки за нервната система. При университетите започнали да възникват радлични лаборатории и институти по когнтитивни изследвания. Редица учени предполагат, че когнитивният подход ще стане водещ през настоящия век и не само в психологията, но и в други науки. Критиката към когнитивната психология е свързана с това, че няма единство относно трактовката на повечето от основните понятия, няма единодушие дори и в това, кои понятия се считат за действително важни и кои не. Някои изследователи упрекват когнитивната психология в явно преувеличаване на ролята и значението на когнитивните фактори в ущърб на други фактори, такива като мотивация и емоции. Получава се така, че когнитивната психология се ограничава върху процесите на мисленето, така както бихевиоризма на поведенческите актове. Когнитивната психология далеч не е завършила своето развитие и обособяване.
ГЕНЕТИЧНАТА ПСИХОЛОГИЯ НА ЖАН ПИАЖЕ /1896 – 1980/
Жан Пиаже е един от най-големите представители на генетичното направление в съвременната психология. Подходът на Пиаже към психологическата дейност може да се характеризира като системно – структурен анализ. Той подчертава, че само като се изследват условията за появата на структурите и законите на развитието им, може да се обясни естеството им и закономерноостите на функционирането им. Той посочва принципа на генетичния метод, като ръководен методологически принцип за психологично изследване. Пиаже, който обръща особено внимание на формирането на интелекта у детето, подчертава, че в научната психология всяко изследване трябва да започва с изучаване на развитието и, че именно формирането на умствените механизми у детето обяснява най-добре естеството и функционирането им у възрастния.
На генетична основа, според Пиаже трябва да почиват не само отделните науки, но и теорията на познанието. Тази идея е основата, върху която той създава Генетичната епистемология, т.е. това е наука за механизмиите и условията за изграждане у човека различни форми и типове знания, понятия, познавателни операции, съотношения между “структури” от различен тип и равнище на знания и т.н. Генетичната епистемология всъщност е междудисциплинарна област, разчитаща на психологията, логиката, биологията, кибернетиката и структурализма. Тя се занимава с всички теми, които имат отношение към въпросите: какво е познание, откъде идва, какви условия го правят възможно?
Пиаже подчертава необходимостта да се съчетаят системно-структурният анализ и генетичният метод и нарича своят подход към анализ на психиката структурно-генетичен. За разлика от други психоолози и направления, Пиаже взема за изходен пункт на своя анализ взаимодействието на цялостния индивид, а не на психиката или съзнанието, с обкръжаващия свят. Характеризирайки интелекта като “отворена система”, той го определя като свойство на живия организъм, формиращо се в процеса на материалните контакти с околната среда. Т.е. Пиаже отделя външния свят като независим от мисленето и психиката и това е характерно още за ранните му работи. Той казва, че светът съществува преди и независимо от познанието за него и действащият организъм е част от този свят.
Пиаже застъпва тезата, че конструирането от детето на предпонятия и понятия за света, обектите, пространството и др. са продукт на психическата, интелектуална дейност на човека. В по-късните си работи Пиаже стига до извода за необходимостта да се отличава терминът “обект” от термина “външна действителност”, а терминът “субект” от термина “действащ индивид”. Според него в процеса на онтогенетичното развитие външният свят започва да се очертава пред детето под формата на обекти не веднага, а в резултат от активното взаимодействие не детето с него. Т.е. Пиаже признава отражателният характер на психиката. При това обособяването на обектите като устойчиви, непрекъснати единици на реалността става едновременно с превръщането на индивида /който първоначално не отличава себе си от околния свят/ в субект, т.е. човек, който отличава себе си от другите хора и възприема себе си като източник на своите действия. В процеса на все по-пълното и дълбоко взаимодействие на субекта и обекта се обогатяват и двете страни на това взаимодействие: в обекта се разкриват нови страни и характеристики, а у субекта се формират все по-адекватни, деликатни и сложни начини за въздействие върху света, за да бъде той опознат.
Пиаже посочва различните видове дейност или поведението като главни характеристики на развиващия се човек. Но той е далеч от бихевиористкото разбиране за дейността. Той я разбира като единство от психичното и материалното. Разбирането на поведението като единство обуславя при Пиаже общият метод за изследване на интелекта, неговото развитие и строеж. Негов основен материал за изследване са различните форми на поведение на детето в околния свят. Но за разлика от бихевиоористите, Пиаже не се ограничава да описва действията, а се опитва да реконструира по тях онези психически структури, проява на които е поведението. Многогодишните изследвания на Пиаже го довеждат до извода, че и самите психични процеси, не само интелекта, а и перцептивните са спецефична дейност.
Интелект.
Той разглежда интелекта като естествен израз на сложната жизнена дейност на организма на онези равнища, когато той се превръща в социално обусловено същество – човек. Той прави разлика между интелекта и инстинктите. Той определя инстинкта като “логика” на органа, “логика” на строежа на определено морфологично образуване. За разлика от структурите на инстинкта, структурите на интелекта се образуват в процеса на онтогенезата, като функционални формации./не дадено, а придобито/. Структурите на интелекта са резултат от взаимодействието на организма с постоянно изменящите се външни условия. Тези условия изискват от организма нови действия. Ето защо структурите на интелекта изразяват логиката на постоянно обновяващо се взаимодействие на организма с околния свят. Пиаже нарича интелектуалните структури “психически органи”.
Структурата на интелекта е следната:
В най-високите равнища от развитието си, интелектът е спецефична структура от взаимно свързани операции, образуващи единиците на тези структури. Операциите са действия, които са интериоризирани, обратими и координирани в системи. Той подчертава взаимната зависичост и системността на операциите. Пиаже стига до извода, че съществуват редица познавателни структури, това са класифицирането, образуването на серии, разлагането на обектите на части и свързването им, построяването на числова редица и мн. др.
Стадии в развитието на интелекта.
От раждането до година и половина – две е етап на подготовка и функциониране на сензомоторния, практическия предезиков интелект. По това време се създава перцептивната дейност на детето.
Вторият стадии е от 2 до 7-8 г. Според Пиаже това е етап на предпонятийната и интуитивната мисъл.
От 7-8 до 11-12 г. е етап на конкретни операции.
Четвъртият етап е свързан с появата на структурата на формалнологичните операции или рефлективния интелект.
Всеки стадий е резултат от преустройството на предишния. Само логичното мислене, според Пиаже, е развиващо се и изграждащо се в процеса на онтогенетичното развитие, а другите фоорми на мислене продължават да си остават във вида, който е характерен за ранните периоди от психичното развитие над етето. Това положение е свързано с позицията на Пиаже, че съществуват 3 типа интелект: 1. Практическа интелектуална дейноост; 2. Репрезентативна мисъл, която се състои в извикване на представи исъставяне на разказ без задължителната намеса на операциите на логичния интелект; 3. Логически или операционален интелект. Всеки от тези 3 типа се появява в определен стадий, но не изчезва при по-нататъчното развитие на мисленето, а продължава да съществува във вид на подструктури, подчиняващи се на най-сложно организирания вид мислене. Най-сложния тип мислене са формалнологичните операции. Корените на абстрактното мислене у човека, на неговия логически интелект се крият в практическото взаимодействие на детето със заобикалящия го предметен свят.
В координацията на практическите предметни действия Пиаже вижда основата на координациите на логичните операции. Логиката на мисленето се схваща като продължение на логиката на действията, характерна за практическия предезиков интелект. Вербалния или рефлективния интелект се базира на практическия или сензомоторния интелект. Изследванията на Пиаже доказват, че логическия интелект се опира върху сензомоторния интелект, че логическите операции възникват като преобразования на практическите действия на детето с предметите.
Пиаже, обече, разглежда развитието на интелекта при човека не като непрекъснат, неразчленен процес на постепенно усложняване на интелектуалната дейност и заменяне на едни действия с други, а като последователност на качествено различни един от друг стадии.
В първите си трудове Пиаже разглежда мисленето като естествено свойство на човешкото същество, подчиняващо се на чисто индивидуални закони за развитие, които носят егоцентризъм. товА индивидуално мислене се социализира едва към 6-7 г. на детето. В по-късните си трудове, той признава ролята на въздействието на социалната среда върху детето още в ранните етапи от развитието на интелекта. Той пише: “човешкото същество още от самото си раждане е потопено в социално обкръжение, което му влияе така, както и физическата среда. В определен смисъл обществото дори повече от физическото обкръжение изменя самата структура на интелекта, защото то му дава определена система от знаци, която изменя мисълта му, то му предава различни ценности и му налага безкрайни задължения”. В съответствие с тези принципи, Пиаже сочи като основни фактори за развитие на интелекта съзряването, физическата среда, равновесието и социалните въздействия.
Пиаже вижда социалната природа на операционалния интелект в това, че структурата на операционалния интелект възниква като координация на гледищата на различни индивиди, които започват да общуват помежду си. Но обособяването на тази характеристика на интелекта от Пиаже, е недостатъчна за определяне на социалната му същност, тъй като интелектът е продукт на обществено-историческия процес.
Разглеждайки основните механизми за социализация в дадения стадии от развитието, Пиаже извежда подражанието на действията на възрастните. но подражанието е само една страна от това взаимодействие. Тойне застъпва ролята на обучението. Авторът детайлно изследва насочения от детето към заобикаляащата го среда поток интелектуална активност и това е принос на Пиаже.
Пиаже обръща главно внимание в своите трудове на инелекта и загърбва афективните потребности на детето, както и останалите познавателни процеси.
В генетичната психология е разпространена трактовката за 3 последователно възникващи форми на мислене у детето: нагледно действена, образна и абстрактно теоретична.
РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПСИХОЛОГИЧЕСКА МИСЪЛ ДО 40-ТЕ Г. НА 20 ВЕК
За начало на научната психология се приема 1879 г., когато в Германия Вилхелм Вунд /1832 – 1920/ открива първата експериментална психологическа лаборатория. Това става в гр. Райпциг. Той може да бъде наречен първият модерен психолог, защото основава лабораторията в лайпцигския у-т, подготвя първите доктори по психология и пише първия значим учебник по експериментална психология. Широката известност на Вунд и неговата лаборатория привлекли в Лайпциг голямо количество студенти. Неговите студенти организирали лаборатории в Русия, САЩ, Италия, Япония и др.
Първите стъпки в самостоятелното развитие на българската психологическа наука датират от края на 19 век, когато у нас започват да проникват идеите на немската психологическа школа на Вунд. В Лайпциг се учат и първите български академични психолози – Спиридон Казанджиев, Янко Сакъзов, Никола Алексиев и др. По-късно, в периода между двете световни войни, популярност в България придобиват концепциите на психоанализата, ремкеанската психология, идеите на материалистическата психология и др.
1. Схващания за същността на психичното, формирани под влияние на идеите на Вунд.
Представителите на Експерименталното направление у нас са свързани с провеждането на лабораторни психофизиологични опити. Представители на това направление са: Н. Бобчев, Н. Алексиев, Сп. Казанджиев, Ат. Димитров, Цв. Радославов и др. Тези автори се придържат напълно към възгледите на своя учител /Вунд/ и не се отклоняват от неговите възгледи. Влияние върху българските експериментални психолози оказва и Вюрцбургската школа. Възгледите на О. Кюлпе намират отражение в творчеството на Сп. Казанджиев.
Представителите на българското експериментално психологическо направление, творили под влиянието на В. Вунд, при решаването на проблема за отношението между душа и тяло поддържат позициите на психофизическия паралелизъм. Т.е. психичното и физиологичното са самостоятелни и независими едно от друго. Н. Алексиев, Сп. Казанджиев и Димитър Кацаров са психофизически паралелисти.
2. Никола Алексиев /1877 – 1912/.
Роден е в Габрово. Завършва висше образование в Лайпциг. Формира възгледите си под влияние на В. Вунд. След завръщането си в България отначало е учител, а от 1906 г. работи в Софийския университет, където основава първата в страната ни лаборатория по експериментална психология. В настоящия момент една от най-модерните лаборатории по експериментална психология в България се намира в Югозападния университет.
Философската позиция на Н. Алексиев е изразена в трудовете му, посветени на психофизическия паралелизъм /проблема за отношението между физичното и психичното/. Според него психичното не трябва да се приема “като паралелна проява на разните степени на развой на материята, а на определена връзка между материалните процеси”, то е свързано с определена “структура” на материята. С други думи – психичното е паралелно не на всяко физично, а на определени форми на движение на материята.
В основата на душевния живот лежат волята и аперцепцията. Те са две страни на един и същи процес, който в основата си е волеви, но докато аперцепцията е насочена към възприемането на предметите, то волята разкрива самоактивността на съзнанието. Алексиев провежда значителни експериментални изследвания върху същността на волята. Тя не може да се обясни нито само с чувствата, нито само с усещанията и мисленето, а с цялото съдържание на съзнанието. Друг основен момент в творчеството на Н. Алексиев е свързан с изследванията на чувствата. Те според него са израз на състоянието и отношението на съзнанието към различните предмети и явления. Той ги разглежда само като преживявания на субекта, откъснати от физиологичните процеси и от социалната им детерминираност. Алексиев се обявява против разбирането на историческия процес като механичен сбор от отделни събития и търси в него вътрешно единство и закономерност.
Основни трудове: “Основни форми на чувствата”, “Принос към учението за афектите”, “Принос към учението за волята” и др.
3. Спиридон Казанджиев /1882 – 1950/.
Той е може би най-известният психолог, записал името си в историята на българската психологическа наука. Спиридон Казанджиев е роден в Севлиево, следва славянска филология в София и философия в Лайпциг и Цюрих. От 1920 г. е доцент, а по-късно професор в Софийския у-т. философско-психологическите му възгледи се формират под влияние на Ницше, Бергсон и В. Вунд. Той е представител на психофизическия паралелизъм. – психичното и физичното съществуват независимо едно от друго. Под влияние на Вунд, Казанджиев определя философията като мироглед /светоглед/, който има за задача да задоволи изискванията на разума и потребностите на сърцето, но под влияние на Ницше я счита за лично и субективно дело и смята, че тя не може да съществува като наука.
Проф. Казанджиев е много добър анализатор на интроспективния метод. Показва, че не можем едновременно да сме “актьори и зрители”.
Той продължава делото на Никола Алексиев в областта на експерименталната психология и има редица разработки. В основата на човешката психика, според него лежат чувствата. Доминиращото чувство в отделната личност играе определяща роля при формирането на нейното съзнание. Чувствата се пораждат от двата основни инстинкта – за продължаване на рода и за самозапазване, пречупени през естествената и социално-историческата среда. Чувствата са ирационални състояния, откъдето и човешката психика е ирационална, строго индивидуална и неповторима. Едно чувство може да доминира, да ни насочва, да ни манипулира. На базата на чувствата прави типология, като разделя хората на 5 типа: 1. Интелектуален тип – хора, които са ориентирани към знанията. В тях доминират интелектуални чувства, творческо неспокойствие, съзерцателност. 2. Етичен /нравствен/ тип. У тях доминират моралните чувства като критерии за ценността на живота. Те преди всичко оценяват от гледна точка на доброто и лошото и др. 3. Религиозен тип. Това са хора, които искрено вярват. В съзнанието им има религиозна конструкция, ръководени са от религиозни предпочитания и принципи. У тях доминира темата за сближаване с Бог. 4. Естетически тип. Това са дошевно възвисени хора, които в своите мисли, вътрешни нагласи и поведение се ръководят от чявството за красота и съвършенство. Този тип човек е отворен за създаване на красота. 5. Витален тип. Виталното чувство в човека е само едно усещане, вътрешна нагласа към утвърждаване на живота и желанието да се живее и да се консумират удоволствия. Той е по-склонен към борба, има оптимистичен дух. Виталното чувство интегрира всички чувства.
В “Психология на възрастите” Казанджиев посочва, че човек се ражда с инстинкт за продължаване на рода и за самозапазване. Детето се ражда с двата инстинкта, но съзрял и проявен у него първоначално е само инстинктът за самозапазване. Когато е застрашен този инстинкт, човек реагира с чувство на страх. по-късно страхът у детето започва да се трансформира психологически в качествено по-други форми, например: “страхопочитанието” пред силните: родители, учители и пр.; или чувството на “доверие и привързаност” към оня, който дава закрила; или “религиозен страх” и “смирение” пред Бога, у когото детето проецира образа на бащата, непосредствено най-силен за него. Авторът прави анализ и на другите етапи от онтогенезиса, като проследява проявлнеията и особеностите на двата инстинкта. . . . – у юношата се наблюдава склонност към усамотение; той е сякаш постоянно заслушан в някакъв тайнствен глас. . . с настъпването на старческата възраст става пак едно основно изместване в дълбочините на нашата психофизическа организация. . . преминаването от една възраст в друга носи особеностите на една криза.
Основни трудове: “Психология на възрастите”, “Психология на възпитанието”, “обща психология”, “Знание и вяра” и др.
4. Ремкеанството в България.
Това направление произлиза от името на немския философ Йоханес Ремке. Според Ремке душата не е функция на материалното. Душата се разглежда като индивид. Щом е индивид тя е неразчленима и вечна във времето. В схващанията на българските ремкеанци се отстоява убеждението, че предмет на изследване от психологията е душевният индивид, с неговата предметна, емоционална и мислеща определителност. Подробно изложение на трудовете на Ремке намираме в творчеството на Димитър Михалчев.
Българските ремкеанци отричат безсъзнателното като част от психиката на човека.
5. Фройдизмът в България.
През 20-те – 30-те години на 20 век бележи широко разпространение фройдизмът в България. Най-ярките представители на това течение са Иван Кинкел /руски емигрант/, Младен Николов, Б. Исаев, Л. Русев и др.
В България до втората световна война, а и след това – по обясними причини, не се създава системна психоаналитична практика. Не се подготвят професионални и практически психоаналитици – няма традиции.
Най-популярният български фройдист е Иван Кинкел /1883 – 1945/. Той е руснак – белогвардеец емигрант. Професор е в Софийския у-т по стопанска история, социология и др. Роден е в гр. Брянск, Русия. Завършва в Лайпциг и Цюрих социални науки и философия. Той е един от първите и най-активни разпространители на психоанализата у нас. Прави портрет на Фройд, като го сравнява с Дарвин. По подобие на Фром синтезира Фройд и Маркс /психоанализата с марксизма/. Казва,че Маркс е открил външните закони, а Фройд – вътрешните. Кинкел разглежда политическото поведение на хората като социална невроза или като масова психопатия.
Основни трудове: “Към въпроса за психологичните основи и произхода на религията”, “Социална психология в религиозните движения” и др.
Ив. Кинкел се спира на въпроса за отношението на съзнателното и безсъзнателното психично, за границите между тях. Интересно е, че той е бил ученик на Вунд. Кинкел споменава специално и подсъзнателността на личностните мотиви /подсъзнателност, с която се обясняват чувството на симпатия или антипатия към даден човек от пръв поглед и др./. Авторът пише по проблемите за произхода на религията /по това той е близък до Юнг, тъй като говори за “прастарите форми на мислене и чувстване”/. Последователят на Фройд твори и в областта на социологията /приложение на психоанализата в областта на социологията и религията/.
Младен Николов.
Той разглежда мястото на безсъзнателното в структурата на психиката. За него безсъзнателното е не философска хипотеза, а емпиричен /реален/ факт. Той критикува психологията на Вунд заради нейната неспособност да се справи с “тъмните слоеве и галерии” на психичното битие, както и да изведе причините на душевните явления именно от тази област.
В обосновката на безсъзнателните явления българските фройдисти често се спират на явленията на паметта /тълкуване на забравени представи/. Мл. Николов се спира на въпроса за разликите между безсъзнателно и съзнание.
Един от най-големите критици на психоанализата през 20-те – 40-те години на 20 в. е Михаил Димитров. Той публикува множество материали, посветени както на борбата с методологията на психоанализата, така и с конкретните й приложения върху отделни области на познанието – култура и др. Според Димитров безсъзнателното не съществува.
6. Материалистически схващания за природата на психичното.
Тодор Павлов. Павлов е български философ, роден в гр. Щип, дн. Р. Македония. Свързан е тясно с методологията на марксизма. Има множество философски произведения. Във своя фундаментален труд “Теория на отражението” той извежда психичното като специфичен вид нервномозъчно движение. За психичното /съзнанието/ той разграничава два момента – 1. Съзнанието като акт на съзнаване и 2. Съзнанието като резултат, продукт от този процес.
Сава Гановски – български философ, академик; също свързан с методологията на марксизма-ленинизма. Според него съзнанието е вторично, производно от материята; то е продукт на нейното дълго развитие. Той разглежда и някои по-частни проблеми на психологията.
Тодор Самодумов – педагог и философ. Той приема рефлексологията /възгледите на Бехтерев и И. П. Павлов/.
7. Социалната психология в България. Иван Хаджийски.
Иван Хаджийски може да се нарече най-талантливия български социален психолог. Роден е в Троян, завършва философия и право в Софийския у-т. работи като адвокат, публикува статии в различни списания. Умира като военен кореспондент. Той е автор на първата етнопсихология на българина, в която разкрива структурата на душевността на българския народ. Според Хаджийски народопсихологията има за предмет националната психика. Нейни компоненти са: национален характер, национално чувство, национално самосъзнание и национално мислене, породени от характера на общата историческа съдба на даден народ и променливия характер на общественото битие. Иван Хаджийски прави етнопсихологически анализ на душевността на българския народ след задълбочено етносоциологическо проучване на неговия бит. Основното му произведение е “Бит и душевност на нашия народ” /1945/.
ФУНКЦИОНАЛНА ПСИХОЛОГИЯ
Вунд, Титчнър, гещалтпсихолозите и по принцип психолозите на съзнанието полагат усилия да изследват и обяснят състава и структурата на съзнанието. Търсят свойствата и елементите на съзнанието, търсят неговата природа. В същото време на психологическата сцена възниква и един нов тип психология, една нова школа, наречена функционализъм или функционална психология. функционалната психология е също програма за преобразуване на психологията в самостоятелна наука и гледна точка за съзнаието различна от гещалтистката и от интроспективната. Въпросът, на който иска да отговори функционалната психология е: не от какви елементи и структури е направена психиката, а за какво служи, каква роля изпълнява в нашият живот, в крайна сметка какъв е смисълът да имаме психика като живи организми, какво осигурява психиката на съзнанието и на организма. Ако така се постави въпроса – не е трудно да се разбере, че дълбоко зад функционализма лежи еволюционно-биологичният подход на Дарвин. Човекът не може да бъде разбран вън и без условията в които живее, без физическата и социалната среда. Логиката е проста и очевидна. Това, което ни свързва с условието на живот е действието, поведението регулирано от психиката и водещо до адаптация. В широк контекст функционалната психология описва съзнанието като инструмент или средство за адаптация. Описва неговата функция и затова се нарича функционална психология. тук има голяма истина. Нашият опит ни подсказва, че без съзнанието няма да можем да се приспособяваме. По принцип психиката е възникнала за да обслужва живота и адаптацията.
Предшественици на функционализма.
Ще разгледаме накратко источниците на функционалната психология, водеща началото си от работите на Чарлс Дарвин, Франсис Галтон и др. ранни изследователи на поведението на животните. Важно е да отбележим периода от време, през който предшествениците на функционализма са разработвали своите идеи. Той /този период от време/ започва преди възникването на новата психология и продължил в първите години на нейното развитие. Първата работа на Дарвин, посветена на еволюцията “За произхода на видовете”, била публикувана 20 г. преди вунд да създаде своята психологическа лаборатория в лайпцигския у-т. В такъв случай, основната работа по изучаването функцията на съзнанието, индивидуалните различия и поведението на животните се извършвала в самото време, когато Вунд и Титчнър обмисляли да изключат ли тези въпроси от сферата на своите изследвания.
Книгата на Чарлс Дарвин “За произхода на видовете по пътя на естествения подбор” излязла през 1859 г. станала една от водещите книги в историята на човечеството. Изложената в нея еволюционна теория оказала огромно влияние не само върху американската психологическа школа, белязала своето развитие с труда на Дарвин, но и върху умовете и идеите на много други учени /както ще видим по-нататък това влияние е изпитал и З. Фройд/. Предположението за това, че всички растителни и животински видове непрекъснато се изменят и развиват, станало един от крайъгълните камъни на еволюционната теория, възникнало много преди Дарвин. Но защо след многовековно безусловно приемане на библейския модел за възникване и развитие на природата се появили опити да се даде ново обяснение на тези процеси? Една от причините била, че до учените достигали нови сведения за растения и животни, които по-рано населявали земята /разкопки и др. с помоща на други научни методи/. Затова станал неизбежен въпросът: Как Ной би могъл да вмести в своя ковчег растения и животни от всеки вид. Освен това били намерени много кости и вкаменелости. Тези наблюдения довели до мисълта, че всички живи същества не биха могли да се съхранят в първоначалния си вид и с течение на времето са се изменяли. В тези времена /2-та половина на 19 в./ промишлената революция оказвала голямо влияние върху “духа на времето”. Променяло се обществото, морала, културата. Така станала забележима и ролята на науката.
Отбелязвайки факта за изменчивостта на видовете, Дарвин направил извод за наследственото предаване на различията от поколение в поколение. Процесът на естествения подбор води към запазване на тези организми, които най-добре си пасват към средата на обитаване, в непрекъснатата борба за съществуване побеждават тези, които успешно се приспособяват към измененията на външната среда; неспособните към адаптация умират. Дарвин не разглеждал естествения подбор като единствения механизъм на развитие на еволюцията. Той приемал, че измененията, придобити от организма през неговия живот, могат да се предават по наследство.
Б/ Франсис Галтон. Той писал по проблемите на психичната наследственост и индивидуалните различия на човешките способности. До този момент въпросът за индивидуалните различия в качеството на предмет на психологията не е разглеждан. Извесни са ни само разнопосочни опити. Що се отнася до Вунд и Титчър, то те изобщо не разглеждали тези въпроси като отнасящи се към психологията. Франсис Галтън притежавал изключителен интелект /по косвени оценки неговият IQ бил равен на прибл. 200; Първата книга на Галтън по психология е “Наследственият гений”. Идеята в нея била, че при талантливи и умни бащи се раждат подобни синове /момичетата по това време имали малки възможности/. Т.е. това е теория за наследствеността. Крайната цел на Галтън Била да подпомогне раждането на “качествени личности” и възпрепятстване раждането на “некачествени”. Той приемал, че човешкият род, подобно на домашните животни, може да бъде подобрен по пътя на изукствената селекция. Зоопсихологията също способства развитието на функционализма.
Възникване и развитие на функционализма. Европейски функционализъм. Идеи и възгледи на Франц Брентано.
Франц Брентано е австрийски философ и психолог. Той е католически свещеник, който се отказва от религията и работи като професор по психология във виенския у-т. през 1874 г. написва книгата Психологията от емпирична гледна точка. Брентано е автор на психологическа теория, наречена интенционална теория за актовете на съзнанието /насоченост/. От Аристотел Брентано взима идеята за изначалната активност на душата. Няма активност сама за себе си, активността е насочена към някакъв обект. Съзнателната активност или актовете на съзнанието имат интенция към даден обект, няма актове на съзнанието без обект. Няма значение дали обекта е материален външен или идеален вътрешен. Съзнанието извършва актове върху обекта, което ще рече – овладява обекта и в това овладяване ние ставаме адаптивни и се развиваме. Кои са актовете на съзнанието?
Социален дарвинизъм.
Херберт Спенсър. В развитието на своята теория Спенсър отишъл по-далече от Дарвин. В САЩ идеите и еволюционната теория на Дарвин били посрешнати с ентусиазъм и огромен интерес. Нея я обсъждали много широко не само в университетите и научните кръгове, но и на страниците на популярни списания. Спенсър учил, че еволюцията е в основата на развитието на всички аспекти от Вселената, включително човека и социалните институции. Именно от това положение израснала концепцията за еволюцията, приложена към хората и обществото, наречена социален дарвинизъм. Новата теория с въодушевление била приета в Америка. При условие на невмешателство в действието на закона за оцеляването, съгласно утопичните представи на Спенсър, оцеляват само най-добрите индивиди и системи. Идеите на Спенсър подпомогнали разцвета на индивидуализма и свободното предприемачество. Според Спенсър, хората и организациите трябва да се развиват, разчитайки само на собствените си сили – така както живеят и се приспособяват другите видове. Всяка помощ на държавата противоречи на естествения еволюционен процес. Хората, комерсиалните и други институции, неспособни да се приспособят към средата, не отговарят на принципа за оцеляване на силните, и с цел подобряване на обществото, те трябва да загинат или да се махнат от “сцената”.
4. Американски функционализъм. Уилям Джеймс
Американският функционализъм, за разлика от европейския носи по-прагматична природа и е по-близък до понятието функция, отколкото до понятието интенция. Тук схемата на мислене е: действието е първично по отношение на усещането.
Американските функционалисти разглеждат психичното действие като наше вътрешно активно начало, като факт, който предхожда психичната дейност. Голямото лице на американския ф-м е делото на Уилям Джеймс.
Джеймс е направил феноменологична картина на това как функционира, работи съзнанието. Това, което е казал е актуално и днес. Той тръгва от факта, че съзнанието е една река, поток от мисли, чувства и желания, състояния. Нашето съзнание е като екран, на който потока на съзнанието тече в една посока и това, което е протекло, което е било не може да се върне. Потокът на съзнанието тече от миналото към бъдещето /където работи фантазията/ през настоящето, където възприемаме тук и сега. Във всеки момент от потока на съзнанието ние сме съсредоточени върху един предмет, една мисъл, която след малко ще бъде заместена от друга. Най-важното е, че всичкото съдържание на съзнанието не може да бъде в едно и също време съдържание на възбудата. Съзнанието има център, периферия, граници и зад границите на съзнанието, пише той лежи безсъзнателното.
Съзнанието съществува във форма на непрекъснато течение и всеки опит да се раздели то на отделни елементи или фази само извращава неговата същност. Потокът на съзнанието се намира в непрекъснато движение и постоянно се видоизменя, ние не можем да преживеем една и съща мисъл или усещане повече от един път. За обекта или дразнителя можем да мислим колкото пъти си искаме, но тези мисли няма да бъдат еднакви. Тяхната разлика се обяснява от промеждутъчния опит. В такъв случай съзнанието носи необратим и насочен характер. Процесът на мислене също е непрекъснат, според него. Освен това психиката е избирателна. Главното, което подчертавал Джеймс е целта на съзнанието. Целта или функцията на съзнанието – е да даде на човека способност да се приспособява към окръжаващата го среда.
Джеймс създава теория за емоциите.
ГЕНЕЗИС И РАЗВИТИЕ НА ДИФЕРЕНЦИАЛНАТА ПСИХОЛОГИЯ НА ИНТЕЛИГЕНТНОСТТА
1. Поява на приложната психология.
Съществяващите теории могли да решават практически /поведенчески/ задачи. А американския начин на живот и американската култура били ориентирани към практиката; оценявало се това, което давало видим резултат. Върналите се в САЩ, след обучението си в Германия, млади психолози, в типичния за американците прям и агресивен маниер пристъпили към преобразуването на немската психология.
Практиците психолози въвели психологията в реалния свят, в училищата, във фабриките, в рекламните агенции, в съдебните зали, в клиниките за деца с изоставане в развитието им, в психиатричните клиники, и направили тази наука функционална – както по отношение на нейния предмет, така и в практическото й използване. Логиката на човешкото развитие е такава, че човек се стреми да прилага теоретичните знания на практика, за да му служат, да живее по-добре. При това практиците променили американската психология не по-малко, отколкото академиците-функционалисти. Развитието на приложната психология били повлияно и от икономическите фактори. Мнго от новопоявилите се психолози, които нямали източници на доходи, за да преживяват, били принудени да прилагат знанията си вън от университетите, т.е. на практика. – това е важен фактор за развитието на приложната психология. Някои от академичните психолози също сменили креслата с практиката. И така задачата пред психолозите била ясна – да докажат ценността на психологическите знания, прилагани в практиката. Но да докажат пред кого? Задачата била ясна, тъй като масово се създавали безплатни държавни училища и били приети като ученици повече от 20 милиона човека. Неочаквано образованието станало доходен бизнес и то привлякло вниманието на психолозите. По този начин, започнали да прилагат знанияята си напрактика.
Генезис и развитие на диференциалната психология на интелигентността.
Проблемът за интелекта и интелигентността винаги са представялвали интерес за хората, още от древността. В днешно време съществуват етикети, че ако решим даден тест за интелигентност сме интелигентни, обратно, ако не го решим – не сме достатъчно интелигентни.
Подходът на Франсис Галтън.
Началото на съвременната епоха в тестирането на интелигентността започва с публикуването през 1869 г. на книгата на сър Франсис Галтън “наследствена дарба”. Галтън приема, че различията в човешката интелигентност могат да се класифицират по степен, различията попадат по подобна на камбанка крива, като повечето хора се натрупват по средата, придвижвайки се към единия или другия край срещаме все по-малко индивиди. Използва понятието дарба и е убеден, че различията в дарбата се унаследяват. В книгата си показва, че видни мъже /като него/ имат видни родители.
Започвайки от тезата, че информацията идва от сетивата, той смята, че хората с по-добри сетивни и моторни способности трябва да са и по-способни. Затова най-ранните тестове за интелигентност, разработени от Галтън, измерват индивидуалните различия в силата на ръкохватката, скоростта на реагиране на звуци, точността, с която могат да разделят една линия на две и т.н. Той основава движение, наречено Евгеника, според което човешкият вид може да се подобри чрез системно прилагане на теорията за еволюцията. – биологично висшестоящите трябва да се насърчават да се размножават, а биологично нисшестоящите следва да бъдат изключени от този процес.
3. Джеймс Кетел /1860 – 1944/ поставя изучаването на психичните процеси на човека на практическа експериментална основа. Кетел написва статия през 1890 г., в която дава определение за тестовете за умствени способности. Той провежда серия такива тестове сред своите студенти. Когато обаче те се прилагат на студентите се оказва, че между тези мерки за “интелигентност” и оценките, които студентите имат в университета, няма корелация. С помоща на различни тестове, Кетел се опитва да измери диапазона и многообразието на човешките способности. Тези тестове в значителна степен се различавали от по-късните тестове за интелект. Неговите тестове се отнасяли към елементарни сензомоторни измервания – сетивни и моторни тестове.
Подходът на Алфред Бине към интелигентността.
Следващата епоха в тестирането на интелигентността започва с използването на тестове, които разчитат на сложни задачи. Централна фигура е французинът Алфред Бине /1857 – 1911/.
Бине има принос и към изследването не само на интелигентността, но и на психопатологията. Френският министър на образованието го моли да помогне на учителите, които имали следния проблем: те трябвало да разграничат неспособните да учат ученици /т.е. умствено изостаналите/ от тези, които не желаят да учат. Ако това разграничение може да се направи, тогава умствено изостаналите деца биха били изпратени в специализирани училища. Така Бине, с помоща на колегата си Теофил Симон, разработва стратегия за правенеето на това разграничение. Първият им тест за интелигентност е публикуван през 1905 г. и се оказва толкова популярен, че много бързо претърпява няколко ревизии.
Бине и Симон поставят началото на няколко процедури в своите тестове, които все още характеризират тестовете за интелигентност. Първо, тестовете им поставят на изследваните лица сложни задачи, тестът се прилага индивидуално от изследовател, който представя задачите и въпросите на ученика и регистрира отговорите. Първите айтеми са лесни и с напредването на теста се усложняват. Тестът продължава до тогава, докато ученикът не успее да даде правилен отговор. Другото, което правят двамата автори е да анализират резултатите от писмените работи и изпитванията на децата и да ги съпоставят с резултатите от теста. Това остава популярна стратегия за доказване на валидността на тест за интелигентност и днес. Четвъртото нововъведение на Бине и Симон е идеята, че каквото и да мерят тестовете, те трябва да отразяват хронологичната възраст на учениците, така, че създават различни норми за децата на всяка възраст. Резултатът на ученика тогава може да се опише на фона на средния резултат на децата на същата възраст или умствената възраст на ученика. Например, ако резултата на дете съответства на този на средното 8 годишно дете, независимо от хронологията, умствената му възраст е 8 г. Ако умствената възраст е по-висока от хронологичната, тогава лицето има над средна интелигентност. Ако тя е по ниска от хронологичната, тогава то е под средната интелигентност. Ако двете са еднакви, тогава интелигентността е средна.
Приносът на Луис Търман.
Тестовете на Бине и Симон претърпяват няколко преработки и скоро са преведени и на други езици и са внесени в други страни, включително в САЩ. Няколко души се заемат с английския превод, но най-известният е направен през 1916 г. в Станфордския у-т от Луис Търман /1877 – 1956/. Днес този тест се нарича Скала за интелигентност Стенфорд – Бине., за да се признае авторството на Бине и преводът й в Стенфорд.
Стенфорд-Бине отразява важно нововъведение: разделянето на умствената възраст на лицето на хронологичната му и след това умножаването на резултата му по 100, за да се избегнат десетичните числа. Този коефициент се нарича коефициент на интелигентност и се бележи с IQ.
Скалите за интелигентност на Уекслър /Векслер/.
През 1939 г. Дейвид Уекслър разработва собствен тест за интелигентност, който подобрява Стенфорд – Бине в няколко отношения. Той иска да създаде тест, които да се използва за възрастни, а не за деца. Освен това отчита факта, че хората, които не говорят английски са ощетени от тестирането, тъй като въпросите в тестовете за интелигентност са формулирани изключително само на английски език. Такка Уекслър разработва тест с отделна вербална и практическа /невербална/ част /изпълнение на задачи/. Вербалните субтестове тестират общите познания на човека /какво е термометър/, разбирането /защо хората държат парите си в банка/ и др. Практическите части изискват лицето да манипулира с материал без вербално съдържание /кубчета, сглобяване на фигури/ и др. След като е тестиран, човек получава оценки за вербалната и невербалната част, както и обща оценка. Тестовете на Векслер днес са широко използвани, има варианти за възрастни и деца, използват се в клиничната практика /пс.диспансери/, при подбора на ученици /в т.ч. за помощни училища и др./, при експертната дейност и т.н.
Групови тестове за интелигентност.
Първата световна война дава първия силен тласък на груповото тестиране. Пред американската армия стояла задачата да разпредели огромно число новобранци по родове войски. Психолозите, в т.ч. и Търмън, създават тест за интелигентност, който може да се прилага в писмена форма с голям брой лица. Американската армия сътрудничи, като дава теста на 1 750 000 новобранци в периода 1917 – 1919 г. Тестът има два варианта: Армейски алфа – е за грамотни лица и Армейски бета е за неграмитни и разчита на картинки и др., а не на думи. Тестовете имали 2 цели – елиминиране на непригодните, тези с ниски резултати и избиране на кандидати за офицери, с високи резултати. Важно е, че тестирането на интелигентността е легитимирано от съществуването на норми, основани на почти 2 милиона души. Обществото било силно повлияно от тестирането на армията, търговски агенции за тестиране и образованието проявяват към тях огромен интерес. Армейски алфа и Армейски бета не дават IQ резултати, те дават оценки на мъжете от най-висока А, до най-ниска Е. Тези буквени оценки могат да се преведат в IQ резултати и едно от заключенията е, че средната умствена възраст на белите новобранци е 13 г. Това означава, че средният новобранец получава същият резултат на даден тест както средната група от 13 годишните деца. Широката публика е шокирана и изумена от този резултат. Защото той казва, че американаската нация е нация от юноши. Друг резултат от тестирането в армията е, че новобранците се сравнявали въз основа на страната, от която произхожда семейството им. Тези от южна и източна европа обикновено получавали по-ниски резултати от тези от западна Европа. Заради тези резултати някои лобирали да се спре имиграцията на някои групи. Доста хора се страхували, че голям брой лица с ниска интелигентност ще бъде вреден за америка. В резултат на това се постига масово прилагане на тестовете с имигранти от Европа. Един автор казва:”представете си тази хора, току що пристигнали от претъпкано и уморено пътуване с кораб, неговорещи английски и неразбиращи каквоим се казва. Едва ли е голяма изненада, че те често получавали толкова ниски резултати, та изглеждали почти като малоумни”. Също така, когато чернокожите или други малцинства се сравнявали с белокожите, обикновено получават по-ниски резултати по армейските тестове и това отново подсилва стереотипните убеждения, че белите имат превъзходство. И това не е проблем само на психологията, а и на американското общество, расовата дискриминация продължава масово до около 69 г. /убийството на Кинг/, в наши дни също има такива прояви, не само в САЩ. Търмън казва, че тяхната глупост изглежда расова, засега няма възможност да убедим обществото, че на тях не трябва да се разрешава да се възпроизвеждат, макар, че от евгенична гледна точка те съставляват тежък проблем поради необичайната си плодовитост.
Спирмън издига тезата за съществуването на обща интелигентност и специфична интелигентност. Това е теория за единна интелигентност.
Търстоун през 1938 г. издига тезата, че интелигентността е съставена от разнообразни отчетливи способности.
Освен това Реймънд Кетъл разграничава два типа интелигентност: кристализиралата се отнася до уменията или познанията, които сме формирали по време на обучението или натрупването на опит, и флуидна интелигентност означаваща способността на човек да се адаптира към нови ситуации. Кетъл приема, че кристализиралата интелигентност отразява житейския опит, а флуидната – вродената способност.
Гилфорд твърди, че броят на дискретните способности и умения, които обикновено се имат предвид под “интелигентност”, може да надвишава 100. Неговата схема е прост списък от различни способности.
Триархаична теория на Робърт Стърнбърг. Той твърди, че към интелигентността може най-добре да се подходи от 3 посоки, затова теорията носи това име. /съвременна е/ Първата подтеория се занимава с контекстуалната интелигентност. Ако интелигентността се определя като адаптивна, това определение трябва да се конкретизира спрямо дадена среда, защото това, което е интелигентно в една среда, може да не е инт. в друга. Интелигентното поведение се променя задължително в течение на времето и съобразно мястото и културата. Втората подтеория е фокусирана върху интелигентността в опита. Третата подтеория се занимава с действителните когнитивни операции, които лежат в основата на интелигентното поведение – това е аналитичното умение или умението задачата да се разделя на части.
Съвременни групови тестове.
Днес най-известният наследник на армейски алфа вероятно е SAT /тест за академични способности/. Той се прилага групово и се предполага, че мери способностите за академична работа. прИлага се масово в колежите и у-тите в САЩ.
Свободни от културно влияние тестове.
Психолозите създават т.нар. свободни от културно влияние тестове с цел да мерят способности, неповлияни от конкретната среда на човека. Оказва се, обаче много трудно, ако не и невъзможно да се создаде тест, който по някакъв начин да не разчита на конкретна култура като основа. Например държава, образование, населено място /град, село и др./. например децата от един американски град се справят по-добре при отговорите на въпроси, свързани с общата им осведоменост за историята и географията на страната им, но на въпроси, свързани със селското стопанство и природата те не могат да се справят така добре, както селските деца. Те от своя страна пък показват по-ниски резултати на айтемите за осведоменост, в сравнение с градските деца.
Не само съдържанието на айтемите, но и начинът, по който те са формулирани, могат да облагодетелстват една група за сметка на друга.
Тест, който се приема, че е свободен от културни влияния е Прогресивните матрици на Рейвън. Състои са от 60 фигури, всяка от които има липсваща част и изследваното лице трябва да избере една от дадените под фигурата. Друг подобен тест е тестът на Кетъл, който се състои от 4 серии задачи.
Крайности в интелигентността.
А/ умствено изостанали лица. Според определението, предложено от Американската асоциация по умствено изоставане, умственото изоставане е общо интелектуално функциониране, което е значително под средното равнище, съществува едновременно с дефицити в адаптивното поведение и се проявява в периода на развитието /т.е. преди 13 г. възраст/. Такива лица не могат да посрещат изискванията на ежедневния живот: постигането на лична независимост и социална отговорност. На всяко равнище от умственото изоставане съответства IQ резултат:
Леко изоставане – IQ = 55 – 69
Умерено: 40 – 54
Тежко: 25 – 39
Дълбоко: под 25
Б/ надарени деца. Надареното дете показва специално умение или дарба, далеч по-развити от онова, което се смята за нормално на неговата възраст. В историята на психологията има много описани случаи, например: детенце родено през 1719 г., когатобило на 3 м. можело да казва азбуката, на 3 г. може да чете на латински, на 6 г. може да чете френски, англииски, гръцки, иврит; Волфганг А. Моцарт – на 6 г. бил вече изявен композитор и изпълнител. Един от психолозите, който изучава надарени деца стига до следните изводи: надареността се появява в някои области на човешката дейност – културните области. Феноменалните постижения не са спонтанни. Не се появяват от нищото, а се развиват на етапи. Лицето може да преминава през тези етапи много по-бързо, отколкото останалите. Надарените деца не постигат напредналото си ниво без шипоко /обикновено формално/ обучение. Извън конкретното им умение, надарените деца са съвсем нормални малчугани. Фелдмън прилага на изследваните си лица типове тестове, които психолозите на развитието използват, за да мерят физическото и когнитивното развитие, и децата без изключение попадат в нормалния обхват по тях. Може би стереотипът ни за надарено дете е, че то е миниатюрен възрастен, но в полза на това няма никакви доказателства. Надарените деца като възрастни могат да направят забележителни приноси в областта си, но е възможно и това да не се случи.
В/ Гении. Този термин често се използва за описване на лица с висок IQ, но можем да определим гения като лице, чийто постижения упражняват фундаментално влияние върху неговото и следващите поколения.
Г/ Савант - човек, който независимо от посредствените и дори липсващи умения в повечето области притежава някаква изключително развита способност. Често срещан тип саванти могат да правят светкавични аритметични изчисления. Те бързо събират списъци от цифри, казват деня от седмицата, който е бил някаква историческа дата и др. Съществуват и мнемонични феномени, описани от Лурия, те не могат да забравят абсолютно нищо. През 20 г. на 20 в. Лурия тества едно лице, като му дава големи списъци от думи и цифри, които трябва да запомни. Лицето ги възпроизвежда абсолютно точно, но любопитното и феноменалното е, че то възпроизвежда тази информация и след десетилетия. Способностите на тези саванти са трудни, дори и невъзможни за обяснение.