Мислене – висш познавателен психичен процес, обобщено и опосредствано от личния опит субективно отражение на света, на обективни свойства, отношения, недостъпни за непосредствено възприемане. Чрез мисленето човек има възможността да прониква в същността на изучаваните предмети и явления, да открива и усвоява закони и закономерности, принципи, правила, начини и норми на живот; да действа целенасочено, планомерно и да осъществява свои личностни и социални програми; да предвижда с една или друга точност хода на процеси и събития, да разкрива тенденции на развитие и бъдещо поведение; да бъде субект на конструктивна, съзидателно-преобразуваща, творческа дейност и самодейност; съзнателно и разумно да ръководи, управлява, насочва, контролира, коригира, стимулира собственото си индивидуално и социално поведение.
I Общи характеристики на мисленето
Може да се приеме, че не съществува рязка разграничителна линия между немисловните познавателни процеси и мисловния процес. Данните от усещането и възприятието, от представата и въображението не съществуват отделно, изолирано, дистанцирано, а естествено се включват, вплитат в мисловната активност на човека. Мисловният процес обаче има свои признаци, които го отличават от перцептивните и от представно-имажинативните проявления на психиката.
Търсене и откриване на СЪЩЕСТВЕНИ СТРАНИ в предметите и явленията – е един от най-значимите признаци на мисловния процес. Акцент върху тази особеност на мисленето поставя още Уилям Джеймс. Откриването на същественото свойство в съвкупността от страни на предмета има водещо значение за решаване на дадена задача. От цялото многообразие от значими свойства за даден предмет, един от тях може да се окаже от съществено значение за решаване на задача в определена ситуация, а в друг случай същото свойство да встъпи в ролята на второстепенно. Всеки човек търси и подбира онова свойство, което се оказва съществено за решаване на професионална или жизнена задача.
Онези страни, до които се достига в процеса на мислене са винаги НОВИ. А.Брушлински посочва, че “ново” е онова, което е било неизвестно по отношение на началните стадии на мисловния процес”. Например, когато ученикът достигне до извода, че сборът от ъглите на триъгълника е винаги 180 градуса, той открива нещо, което е известно на човечеството, но то е ново за него и същевременно е различно, т.е. било е неизвестно в предходният етап на неговата мисловна дейност. В това се състои и най-значимата характеристика на мисленето –откриване на нещо ново, което има съществено значение за решаване на житейска, учебна, професионална задача.
Новооткритото в процеса на мислене, не само, че има различна степен на “новост” – само за човека или за човечеството, но едновременно с това бъдещето ново, т.е. частта от света към която е насочено мисленето се характеризира с МНОГОСТРАННА ПРЕДМЕТНОСТ. Това означава, че в едни случаи цел на мислещия човек може да бъдат външните свойства на предметите и явленията. Тези свойства се анализират /разчленяват/ и сравняват, отделят се несъществените, обединяват се тъждествените и т.н. В резултат на това се разкриват общите външни свойства на съвкупност от предмети. На основата на подобни открития става възможно обединяването на предмети в една или друга група, т.е. извършване на класификация.Например по такъв начин става класифицирането на дърветата /в широколистни и иглолистни/. Този начин на достигане до новото се определя като емпирично мислене. Неговият предмет са жизнени образи, външната обвивка на света, т.е. нагледно-образен материал. Той става основа за образуването на понятия чрез прилагане на подхода: от частното към общото.
Втората страна на предмета на мисленето е свързана соткриване на отношение между предмети, на връзка между отделните части на един предмет, която е причина за съществуване на определени свойства и за тяхното по-силно или по-слабо проявление.
Мисленето е процес, чрез който е възможно да се откриеНОВО отношение, което пряко не може да се наблюдава, което е под “повърхността” на явлението, но тъкмо това отношение определя неговото съществуване в съответния вид. Това е ВЪТРЕШНО СЪЩЕСТВЕНО ОТНОШЕНИЕ, което детерминира външно проявяващи се свойства, техния начин на функциониране.
Например, отношението “агресивност” не може да се наблюдава пряко, но то съществува и оказва влияние върху поведението на човека. Откриването, че по принцип съществува подобно отношение, става в резултата на прилагане на мисловни операции. Посредством тях се констатира, че съществува вътрешна връзка между между такива действия като конкуренция, дискредитиране, отстраняване на друг човек от “своя път”, причиняване на физическа болка или смърт и т.н. В основата на тези връзки стои намерението да се причини зло на друг човек. Преработването на многократно наблюдавани подобни действия става основа за формиране на ПОНЯТИЕТО“агресивно поведение”. В него е заключена специфичната вътрешна връзка, чрез която се обединяват всички действия, които са “обагрени” със злостта. Човекът получава знания за същността на невидимото, но съществуващо отношение “агресивност” – върху основата на прехода от видимите злонамерени действия.
Този начин на мислене и на откриване на нещо ново има и втора страна. Тя се състои във включване на мисленето за откриване на конкретно проявление на отношението – при условие, че е изградено широко и вярно понятие за него. Извършва се мисловна дейност от друг характер: от същността към конкретното. Това възпроизвеждане на общото понятие в индивидуално проявяващи се страни в поведението на даден човек се заключава друг аспект от предмета на теоретическото мислене. В случая пак се достига до нещо ново, но то се отнася до конкретен човек или животно.
Следващата особеност в “предмета на новостта” на разглеждания процес се отнася до оценка на резултата от мисленето, както и знанието на операционния състав на своите действия. По-конкретно това означава, че предмет на мисленето стават СОБСТВЕНИТЕ ОПЕРАЦИИ за намиране решението на задачата: тяхното съответствие /правилен избор/ с условията на заданието; точното следване на зададения ОБРАЗЕЦ за последователност на мисловни действия и т.н. По такъв начин човекът си изяснява по какъв път се достига до определен резултат.Едновременно с това той поставя оценка на тези начини и при необходимост внася корекции в тяхното съдържание.
Очертаването диапазона на новостта при мисленето би било непълно, ако не се посочи още една негова страна.Има се предвид заместването на реален предмет или на действителни отношения с идеализирани. Типичен пример за подобно заместване е създаването на МОДЕЛ на предмет, явление или процес. Моделите могат да бъдат:
Физически /например – макети/
Мислени /формули, чертежи, рисунки и др./ Мислените модели стават обект на мислено въздействие, при което се отстранява влиянието на едни условия и се усилва действеността на други фактори. В резултат на това се очаква откриване на определени свойства или отношения, което се пренася от модела към оригинала.
Посредством мисленето се разкриват свойства и отношение, които не могат да се възприемат непосредствено. Например, знанията за водните молекули, които съдържа Слънцето, са получени по индиректен път, т.е. без непосредственото отражение на съответните дразнители. Тази особеност на мисленето да предоставя знания без участието на анализаторите се определя катоОПОСРЕДСТВЕНОСТ. Механизмът на тази опосредственост се състои в следното: човекът прави умозаключение за едно явление, което не е възприел, но той е имал възможност да наблюдава друго, което се намира в някаква връзка с ненаблюдаваното. Тази връзка може да бъде причинно-следствена, по контраст, по съседство и пр. Значимото тук е, че индивидът знае за тази свързаност между ненаблюдаваното и наблюдаваното явление /например, ловецът познава по отпечатъка на лапата какво животно е преминало/.
Разкриването на връзката между ненаблюдаваното и наблюдаваното явление обикновено е скрита. Нейното разкриване става факт на съзнанието благодарение на опосредстващите възможности на мисленето. Върху тази основа се извършва прехода към формиране на знания за невидяното, неслушаното, недокоснатото.
Очертаните дотук признаци на мисленето дават основание да се ОПРЕДЕЛИ като сложен процес, който е свързан с откриване на свойство, отношение, идея, които имат съществено значение за решаване на определена задача. Новооткритието може да се отнася до външния слой на обекта или до неговата вътрешна същност, но то е било неизвестно до началото на мисловната дейност. Достигането до новото предлага използване на опосредствен път на познание.
II Механизъм на мисловната дейност.
Движението към новото започва с базиране на известните свойства и страни на предмета. Предметът /с тези известни елементи/ мислено се включва в нови условия, в нови отношения и мислено се наблюдава как ще реагира предметът, как ще се развива явлението при тези нови обстоятелства. Редица изследователи /С.Л Рубинщайн, Д.Р. Лурия, А.В Брушлински и др./ въз основа на свои експериментални изследвания приемат, че достигането до нови сведения за определен обект става възможно, когато той се включи в нови условия и се проследи в умствен план неговото функциониране при тези условия.В такива случаи обектът неизбежно се проявява по нов, неизвестен досега начин. Тези прояви се фиксират и се съставят нови характеристики за обекти. Следователно, поражда се ново знание за обекта. Именно в това се състои ОСНОВНИЯТ МАХАНИЗЪМ на мисленето – включването на обекти в нови връзки и отношения и откриването на неговите нови страни, които се проявяват в рамките на тези отношения.
Механизмът на мисленето може да се прояви в своятаОСЪЗНАТА ПЪЛНОТА. Това се получава, когато, за да се открие съществено новото, обекта се включва мислено в различни връзки. В този процес постепенно се откриват нови и нови съдържателни елементи и така последователно се достига до крайното решение.
Решаването на жизнени задачи обаче невинаги протича с високо равнище на осъзнатост на очертания механизъм. Той може частично да се осъзнава, както и въобще да не се осъзнава. Човекът /според Д. Алкок/ по всяка вероятност не подозира дълбочината на реалните си мисловни процеси. В неговото съзнание изпъква с особена отчетливост резултатът от мисленето, а не неговите процесуални страни.
Неосъзнаването на начина, чрез който се достига до решението, а само съдържанието на самото решение, се определя като ИНСАЙТ. Това е решение, което изпъква като внезапно прозрение. Внезапното появяване на решението не е следствие от прилагане на целенасочени свързвания на неизвестното с известното, а точно обратното – то е плод на синтеза на минал опит с неосъзнавани мисловни процеси.
III Мисленето като процес – пусков механизъм и етапи
1. Изходно начало на мисленето
Мисленето е индивидуален процес, в който се отразяват личностните особености на човека. Всеки обект се опознава от конкретен индивид и поради товасубективността неизбежно се проявява в мисловния акт.
Мисловен процес не се реализира при всички етапи на познавателната дейност на човека:
В някои случаи за преодоляване на определена трудност е необходимо да се актуализират здраво закрепени практически или умствени умения, навици, привички. Това се осъществява без да е необходимо участието на мисленето.
Отсъствие на мислене се наблюдава и при справяне с някои перцептивни трудности. Например, когато се търси брод за преминаване през малка рекичка – вариантите за преминаване се съдържат в перцептивното поле и човекът трябва да направи избор между тези варианти. Различието между тях е толкова малко, че тук няма какво да се сравнява или преобразува, т.е. не е необходимо привличане на мисленето.
Опора на мисловния процес е необходима, когато се породи ситуация, която човекът желае да разреши, но средствата, с които разполага в момента се оказват недостатъчни или въобще непригодни. Тази ситуация се определя като проблемна. Индивидът чувства напрежение от неразкритостта на отношението, от недостатъчната информация за неговата същност. И тъкмо този синтез от желание за разрешаване и тревожно състояние встъпва в качеството на вътрешен тласък за търсене на изход от проблемната ситуация.
Причина за началната фаза е отражението на проблемната ситуация. Психичните форми на това отражение се изразяват в желание, тревога, намерение, в различни по степен притегателност образи или идеи за изход от ситуацията. В резултат на това у човека се появява стремеж да разреши трудността, която му се поднася.
Не всяка проблемна ситуация става обект на решаване. Напълно е възможно породените вътрешни подбуди – желанието, намерението и т.н., да се окажат слаби, да заглъхнат и да не прераснат в мотиви за осъществяване на мисловен процес. Това означава, че не всяка проблемна ситуация може да провокира мисловна активност.
Подобна активност закономерно се поражда, когато проблемната ситуация прерасне в ЗАДАЧА. При този преход човекът си дава отчет какво е онова, което е неизвестно, какви са известните условия, в рамките, на които ще се търси неизвестното. Успоредно с това се поражда и третият елемент на задачата – въпросът.В психологически аспект въпросът е “отражение на неразкритостта на тези предметни отношения, за изясняването на които ще бъде насочен целия следващ мисловен процес”. С поставянето на въпроса се облича в речева форма бъдещият резултат, който трябва да се достигне в края на мисловния процес.
Етапи на мисловния процес.
А. Оформяне на въпроса.
Правилното формулиране на въпроса съдейства за очертаване посоката на търсене на решението. На този етап човекът не знае какво точно ще бъде решението, не са му известни начините, които ще използва за неговото намиране, което обаче не означава, че мислителният процес протича сляпо и хаотично. Посредством осъзнаване на въпроса у човека се поражда, макар и в най-общ план, основата на търсене на решението, общото стратегическо направление за откриване отговора на въпроса. Изследванията доказват, че мисловната дейност протича – още от самото начало на нейното пораждане – целенасочено, а не върху основата на случайността.
Б. Появяване на асоциации.
Етапите, които следват след осъзнаването на въпроса се представят различно от изследователите, които проучват мисловният процес. Приемаме, че една от най-удачните диференцировки принадлежи на К.К.Платонов. Според него вторият етап на разглеждания процес е свързан с появяване на асоциации. Те се пораждат в резултата на мисленото включване на неизвестното в различни връзки с известните елементи от задачата. Породените връзки на неизвестното с известното получават различна оценка на решаващия. Една част от тях се възприемат като малко вероятни, а към други – човек се отнася с по-голяма пристрастност. Всъщност извършва се своеобразен процес на отсяване, при който на преден план изпъкват асоциациите, които съдържат в себе си някаква по-голяма възможност да станат основа за решение.
В. Отсяване на асоциациите и поява на предположение
На този етап се формулират няколко хипотези. Колкото техния брой е по-голям, толкова повече се увеличава свободата на човека за избор на вариант за решение. В резултат на мислено съпоставяне на издигнатите хипотези с условията и с въпроса на задачата, става насочване към едно от издигнатите предположения.
Ориентирането към една от хипотезите се обуславя от потребността на индивида да обясни възможно по-достоверно съществуващ факт. Този факт не може да бъде достатъчно пълно описан и обяснен на базата на известните знания. Хипотезата, заемаща първо място в системата от предположения, конкурира другите с по-високите възможности да съедини натрупания суров материал и да даде необходимото обяснение на неизвестния, но съществуващ фактор.
Методи за доказване на хипотезата
Метод на проба и грешка - има най-елементарен характер. Торндайк го нарича още метод на проба и случайни успехи. Същността му се състои в следното: човекът знае за съществуването на даден факт, знае, че този факт има отношение към съответната ситуация, но не асоциира факта с конкретен предмет на тази ситуация. Този метод може да се приложи не само практически, но и във вътрешен план.
Използване на аналогия – човекът разполага с различни образци, съдържащи съвкупност от различни умствени или практически операции, които се прилагат е определена последователност. Той мислено съпоставя условията и въпроса на задачата с пазените в паметта образци. Правейки този сравнителен анализ, решаващият търси и открива онзи образец, който очаква да се окаже най-пригоден за съответната задача. В случаите, когато старият образец не е синхрон с възникналия проблем, се трансформира, до степен в която да стане пригоден за доказване на верността на хипотезата.
Откриване на нов подход – тази стратегия не се появява на “празно” място. Човекът притежава запомнени стари подходи и върху основата на тяхната осъзната или неосъзната комбинация или на базата на едностранна трансформация е възможно да се открие нов начин за доказване на хипотезата.
Г. Проверка на предположението.
В процеса на доказване на една хипотеза винаги се получава определен резултат. Този резултат обаче трябва да бъде подложен на критична проверка.
Варианти:
Уточняване – дали резултатът съответства на условията на задачата, да се докаже неговата свързаност с формулирания въпрос.
Потвърждаване – новополученият резултат ще увеличи своята надеждност, ако се потърсят възможности за потвърждаването му. То може да се осъществи чрез използване на други начини за доказване на хипотезата, посредством привличане на експерти и т.н
Опровергаване
Д. Достигане до решение или ново мислително действие.
Напълно е възможно резултатът да издържи критичната проверка. Тогава има основание да се приеме, че този резултат е решението на задачата. Същевременно е вероятно чрез проверката да се докаже, че полученият резултат е неверен. Неговото опровергаване служи като сигнал за повтаряне на мисловния процес, т.е. за връщане към същността на проблемната ситуация, към известното, неизвестното и въпроса и задачата.
IV Общи мислителни действия
Очертаните етапи на мислителния процес илюстрират неговите изменения в съдържателен аспект. Тези изменения се простират в границите от пораждане на проблемната ситуация до намиране на нейното решение. Промените в съдържанието на мислителния процес се обуславя от съществуването на определени средства. Тези средства са МИСЛИТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ. В резултат на тяхното функциониране се осъществява преобразуващата роля на разглеждания процес, т.е. извършва се промяна – от незнанието към новооткритието. В качеството на подобни средства встъпват: анализът, синтезът, сравнението, обобщението, абстракцията, класификацията. Структурните елементи на всяко от тях се проявяват независимо от съдържанието на анализирания материал.
Чрез анализа и синтеза се достига до сравнително цялостно описание на даден предмет или явление.
1. Анализът и синтезът – водещи мислителни действия.
А. АНАЛИЗ – състои се в разлагане на цялостния обект на съставните му части с цел да се разкрие неговия строеж.
Цели на анализа:
Неговото приложение създава предпоставка относно разчленяване на общата причина за пораждане на дадено явление. Целта е да се разкрие многообразието от причини, както и тяхната последователност, взаимна свързаност, съподчиненост и т.н.
Друга цел на анализа може да бъде и разчленяване на видима страна на обектите.
Анализът може да бъде насочен и към и към разлагане на скритите свойства и връзки.
Основна функция на анализа: състои се в направляване движението на мисълта от сложното към простото, от многообразното към конкретното, от конкретното към абстрактно-същественото.
Б. СИНТЕЗ – мислително действие, при което се възстановява предмета или явлението чрез елементите, които са отделени при анализа. Анализът винаги преминава в синтез – неотделими са в цялостния мисловен процес. При синтеза мисълта се движи от общото и същественото към конкретното и уникалното.
2. СРАВНЕНИЕ – действие за отделяне на общото и различното.
Сравнението е мислително действие, което съчетава в себе си нализа и синтеза с цел да се открие общото и различното в предметите и явленията. Неговото осъществяване се предшества от анализа чрез обособяването на онези връзки или свойства, които ще станат обект на съпоставяне. Преди сравнението се отделя признак, по който ще се определя степента на сходство или на различие, което съществува между тях.Ако сравнението се извършва по няколко признака, се спазва принципа на последователността. Първият признак, по който ще се извършва съпоставянето, встъпва като основание за мислено наслагване. След това се пристъпва към към мислено наслагване по следващия признак, който е присъщ в определена степен на два предмета или две явления.
3. АБСТРАКЦИЯ – процес и резултат от отвличане.
Абстракцията е мислително действие, при което става мислено изолиране на едно свойство или отношение от други свойства и отношения. Това създава възможност явлението или неговото свойство да изпъкнат в чист вид, тъй като се изключват определени или всички други влияещи на тях обстоятелства.
Форми на протичане на абстракцията:
Първата е елементарна и е свързана със сетивното познание – в процеса на възприемане човекът изолира едни дразнители за сметка на други. Става отвличане от слабите сигнали за сметка силните, които са свързани със задоволяване на базови потребности. Тук човекътОТДЕЛЯ биологично по-значимия дразнител и съответно се ОТВЛИЧА от по-слабите сигнали.
Следователно процесът на абстракция протича при едновременно въздействие на съвкупност от дразнители, като синхронно се реализират два микропроцеса: отделяне на определен елемент от една съвкупност и отвличане от други елементи.
Втора форма – тук отделянето се извършва по отношение на съществени свойства на обектите, а отвличането се реализира към несъществените свойства. Абстрахирането от тях позволява да се разкрие начина на развитие и функциониране на съществено свойство в условията на постоянно и закономерно въздействащи фактори. По този начин се разкрива същността на предметите и явленията, изграждат се понятия, формулират се принципи, откриват се закони.
4.КОНКРЕТИЗАЦИЯ – действие за обединяване на съществено и уникално. Това е мисловен процес, при който се осъществява движение на мисълта от общото към частното и конкретното, т.е. да се извърши преход от понятието към единичен природен, социален или душевен акт.
Основната функция на конкретизацията се изразява в пораждане на съвкупност от мисли с определено съдържание. Те отразяват, както характеристики, присъщи за даден предмет, който принадлежи към определена група, така и всички други маловажни и странични белези и отношения, които са били изолирани в хода на абстракцията. По такъв начин значимото общо изпъква по-релефно на фона на несъщественото и епизодичното.
5.ОБОБЩЕНИЕ – търсене на общото и същественото.
В процеса на обобщение вниманието е насочено към онова свойство, което се повтаря в рамките на група предмети.
Повтарящото се свойство е възможно:
да се намира във външно видимата страна на предметите и явленията. Обстоятелството, че се среща във всеки един от съответната група предмети му придава статут на ОБЩО свойство.
Общото свойство може и да не бъде свързано с ясно видим признак, а с обстоятелството, че то се намира на повърхността и освен това има решаваща роля за съществуването на предмета такъв, какъвто е, т.е. че без подобно свойство този предмет загубва своята определеност.
да бъде свойство или съвкупност от свойства, без които предмета на може да съществува. Това са свойства, които съставляват неговото вътрешно съдържание. Чрез тях предметът запазва своята идентичност, т.е. освен, че е общо, то е и СЪЩЕСТВЕНО. Следователно при теоретичното обобщение се отделят съществените страни за група предмети и се създава мислена форма за съществуване на тези предмети, наречена ПОНЯТИЕ.
Обобщението – емпирично или теоретично – е невъзможно да се реализира без участието на други мислителни действия /анализ, абстракция/.
6.КЛАСИФИКАЦИЯ И СИСТЕМАТИЗАЦИЯ – действия, насочени към групиране.
А. Класификация – чрез нея се извършва мислено обединяване на предмети и явления в подгрупи и групи. Подобно обединяване може да се извършва както върху основата на съществени свойства, така и на базата на несъществени страни.
Първоначално се определят общите и особените признаци на обектите, които ще бъдат подложени на класификация. След това се осъществява сравняване по притежавани признаци. Този акт създава условия за разделяне на цялото множество от обекти в съответствие с приетото основание за класификация.
Б. Систематизация – отличава се от класификацията по то това, че обект на обединяване не са отделни предмети, явления, хора, а подгрупи и групи, които се обособяват в по-големи общности.
Тук отново съществена роля има сравнението. В резултат на съпоставянето се открива общото и различното във видове и те се обединяват в родове;
Особености на общите мислителни действия
Всяко едно от мислителните действия се формира върху основата на осъществяване на съответни КОНКРЕТНИ МИСЛИТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ, като се осигурява повторяемост на неговите специфични съдържателни елементи.
Изградените общи мислителни действия не се проявяват изолирано, а ФУНКЦИОНИРАТ ВЪВ ВЗАИМНА ВРЪЗКА.
Друга особеност е качеството ОБРАТИМОСТ /Ж. Пиаже/. Изразява се в обстоятелството, че преобладаващата част от мислителните действия могат да бъдат обединени по двойки, които имат полярна насоченост. Това означава, че на всяко мислително действие съответства друго, но противоположно /например: при анализа се осъществява разчленяване на предмета, а при синтеза – възстановяване на конкретността; при сравнението – установяване на сходство и установяване на различие/.
V. Причини за индивидуалност в мисленето
Мисленето се характеризира и със собствена уникалност, която е строго индивидуална за всеки човек. Причините за индивидуалността са различни, но една от тях е свързана с неговите качества.
Тези качества са психични новообразувания, чиято степен на изграденост се обуславя от различни условия. Тук водещо значение имат онаследените особености на нервната система, методите на обучение, обществено-историческите условия и т.н. В резултат на влиянието на подобни условия се формира система от качества на мисленето, които детерминират своеобразието в протичането на този познавателен процес.
Такива качества на мисленето са:
ДЪЛБОЧИНА НА МИСЛЕНЕТО – проявява се във възможността на човека да разкрие онези страни в предмета или явлението, без които обектът не може да съществува такъв, какъвто е в действителност. Тук се има предвид умението на индивида да разкрива както съществени компоненти на обекта, така и установените взаимни връзки между тях. Дълбочината на мисленето се характеризира още и с умението да се декодира скрития смисъл на обикновени, повтарящи се факти; да се прогнозират близките и по-далечни следствия на тяхното функциониране; да се долавя случайността или закономерността в динамиката на един или друг факт;
ШИРОТА НА МИСЛЕНЕТО – проявява се в умението на човека да извлича от паметта си най-разнообразни знания, които са пригодни за разрешаване на определен проблем. По такъв начин се увеличава възможността да се генерира широк кръг хипотези и да се направи изборът от тях по-целенасочен и оптимален. Това качество още се изразява във възможността на индивида да се включва успешно в решаване на въпроси, които се отнасят до различни страни от теоретичната и практическата дейност.
ГЪВКАВОСТ НА МИСЛЕНЕТО – изразява се в освобождаване на мисълта от ограничаващото влияние на привичката, шаблона, стереотипа и в бързото преустройване на мисловния процес в съответствие със специфичните условия на решаваната теоретическа или практическа задача.Конкретна проява на гъвкавостта на мисленето е намирането на нови варианти за решаване на дадена задача, бързото превключване от един способ към друг.
КРИТИЧНОСТ НА МИСЛЕНЕТО – то се проявява вумението на човека да поставя вярна оценка на чужди хипотези и решения, в отсъствие на хиперпристрастност относно своите позиции. Наред с това, критичността се изразява в умението на личността да поставя адекватна оценка на собствените сили и способности, на породената учебна, трудова, междуличностна или природна ситуация. Критичността на мисленето спомага за противопоставянето на авторитетите – лидери, учители, родители.
БЪРЗИНА НА МИСЛЕНЕТО – в критични ситуации е особено необходима проявата на това качество.Проявява се в скоростта, с която се пораждат хипотезите, в интензивността на тяхното отсяване и откриване на правилната, в спешността на вземане на подходящото решение. Бързината на мислене е свързана подвижността на възбудния и тормозния процес, протичащи в кората на главния мозък.
САМОСТОЯТЕЛНОСТ НА МИСЛЕНЕТО – умение на човека сам да достига до формулирането и решаването на даден въпрос.
ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ НА МИСЛЕНЕТО – умение да следва определен принцип на решение и от него да се извеждат логически следващите едно след друго микрорешения.
ИКОНОМИЧНОСТ – изразява се в във времето на решаване на задачите.
Индивидуалността в мисленето се определя не от простото присъствие на качествата, а от тяхното своеобразие в изградеността и свързаността.
При условие, че анализираните качества трайно се проявяват при решаване на различни задачи, може да се приеме, че те са станали СВОЙСТВА НА ЛИЧНОСТТА. Това означава, че те започват да регулират протичането на мисловния процес. И по-конкретно: в зависимост от тяхното съчетание се достига до определена дълбочина в откриване на съществени страни в обекта, до съпоставяне на повече или по-малко прогнози за тези обекти и т.н.
Уникалността и продуктивността на мисленето обаче зависят не само от неговите качества. В ролята на друга причина за тези две страни на анализирания процес встъпват и ЛИЧНОСТНИ ФАКТОРИ /например различни волеви черти – целеустременост, сдържаност, смелост и т.н. /. Проявлението на волеви качества паралелно с протичането на мисловната дейност обуславя нейната продуктивност на всеки човек, обхванат от творчески порив.
Индивидуалността в мисленето на хората изпъква особено ярко, когато се разглежда на фона на насочеността на личността – към външния свят или към вътрешната реалност /екстраверти и интроверти/.
VI. Начини за отражение на действителността в мисли
Съществуват различни психични предпоставки и съответно различни начини за построяване на мислителния процес. Един от тях се обозначава като:
1. НАГЛЕДНО-ДЕЙСТВЕНО МИСЛЕНЕ.
Реализира се в условията на непосредствено манипулиране с предметите, при което се изграждат образи на отделни страни от цялостния предмет, за техните пространствено-предметни отношения. Образите могат да бъдат получени в резултат на тактилните усещания, но е възможно те да се формират и следствие на зрително, слухово и друго възприятие.
Именно тези познавателни структури /образи на усещането и на възприятието/ стават строителен материал за пораждане на умозаключение, т.е. на логически изведена от тях мисъл. Тази мисъл може да принадлежи на възрастен човек. В подобен случай сензорно-перцептивната активност се ръководи от предварително изградена цел, от някаква концепция. Това означава, че нагледно-действеното мислене се регулира от по-рано формирани понятийни образувания.
Нагледно-действеното мислене се развива като изходен, първи стадий на цялостния мислителен процес. Този стадий се проявява още в най-ранна детска възраст. Детето, манипулирайки с играчките и с различни предмети, формира образи за тях и на тази основа достига до определено заключение за състава, крехкостта, твърдостта на обектите.
2. НАГЛЕДНО-ОБРАЗНО МИСЛЕНЕ.
Отново протича върху основата на образен материал, само че той се подлага на преобразуване. Тук, под влияние на поставена задача се актуализират определени образи. Те се анализират, сравняват, класифицират, в резултат на което се достига до ново знание под формата на понятие или съждение. В друг случай стар образ може да бъде подложен на качествено изменение или на преместване в пространството; в трети – поставя се задача да се състави определен образ върху основата на словесно описание; в четвърти – да се изгради образ на базата на чертежи или схеми.
При нагледно-образното мислене създаването на възприятни, представни или фантазни образи изпреварва процеса на формиране на понятия, съждения, умозаключения. Този изпреварващ ход се наблюдава най-често при учениците от 1-4 клас.
При зрелите хора този начин на мислене заема значимо място. Особеното при тях е, че очертаните образи се пораждат, актуализират повторно или се видоизменят целенасочено. Подобна целенасоченост се обуславя от приетата концепция за решаване на задачата, т.е. наблюдава се регулиране от по-висш психичен процес /мисленето/ по посока на другите познавателни процеси, с цел да се получи мислителен резултат, който да съответства на по-рано изградени понятия и концепции.
3. АБСТРАКТНО /СЛОВЕСНО/ – ЛОГИЧЕСКО МИСЛНЕ.
Третият начин за отразяване на действителността в мисли става с помощта на ПОНЯТИЯТА. Понятийната мисъл не отразява повърхностното, нагледното, външнообразното, а отношението на обекта с други обекти, с които е свързан по силата на своята вътрешна природа. Именно поради това понятийната мисъл се състои от съвкупност от думи. Тя може да се построи по индуктивно-дедуктивен начин или по дедуктивно-индуктивен път. В първия случай мисълта се движи от частното към общото, а във втория – от общото към частното.
При абстрактно-логическото мислене човекът се откъсва от сензорните свойства на предметите и явленията. При поставяне на оценка, при построяване на своите реакции той се ръководи от отвлечена позиция, която е съсредоточена в закономерността, принципа, категорията. Обобщеното в тях значение се пренася на конкретния обект от съответната област /клас/ и в съответствие с това се строи подхода към този обект.
В практическата и теоретическата дейност на човека се проявяват и трите начина за формиране на мисли. Доминирането на една от тях зависи от възрастта, подготовката, нагласата, от вида на решаваната задача. Съществуват всички необходими генетически и дидактически предпоставки за развитие и на трите вида мислене. Тяхното единство в процеса на формиране съдейства за решаване на разнообразни задачи, които теорията и практиката поставя пред човека.
VII. Модуси на мислене
1. ПЪРВОБИТНО МИСЛЕНЕ.
Този начин на мислене може да бъде определен като “паралогичен” /Леви – Брюл/. Изследванията показват, че първобитните хора много често решавали жизнени задачи, базирайки се на неефективни, алогични подходи.
Една от предпоставките на мисленето у члена на първобитното общество са колективните представи. Това са образи за предмети, животни, ситуации. Формираното съдържание на тези образи се предава в неизменен вид от родители на деца, от едно поколение, на друго. Причината за устойчивостта на представата е в тотемния характер на обществото. Тотем може да бъде лъвът, орелът, соколът. Въпросът е в това, че чертите на тотема се приемат като собствени черти и всеки човек от племето възприема себе си така, както другите възприемат себе си. Всеки опит за отклонение от общоприетите размишления за света и за себе си, се санкционира с изгонване от племето или със смърт. Успоредно с това, тотемът притежава магическа сила, която се разпространява върху съплеменници, неодушевени предмети и т.н. Става ясно, че съществуват условия за пораждане на тъждественост в представите за себе си, за другите, за силите в природата. В основата си тези представи са “обагрени” от мистицизъм. Именно поради това първобитното мислене, базирано върху представи с ирационално-тъждествен характер, ражда решения, за които са присъщи сходството и нереалността.
Мистичност в мисленето се наблюдава и у съвременния цивилизован човек. Тя обаче е свързана с проявата на т.нар. “религиозен мистицизъм”. Вярващият приема, че има две реалности: видим и невидим свят. В неговата мисловна дейност съвместно съжителстват представи за двата свята и те стават източник за формулиране на съответни решения.
За първобитният човек обаче, съществува само един свят и той е мистичен. Този начин на мислене се свързва още и с нелогичното извеждане на причинна зависимост, т.е. последователността от събития се възприема без доказателство като причинна връзка и на нея се придава неотменен и мистичен характер.
Съвременният човек не придава реалност, одушевеност на изобразените признаци. Само в отделни случаи, когато емоционалната сфера вземе силен превес над рационалната, могат да се наблюдават реакции, свидетелстващи за пораждане на нюанси на одушевяване на определен предмет.
2. ТВОРЧЕСКО МИСЛЕНЕ.
А. Признаци
Основният признак на творческото мислене е свързан със създаване на нещо ново – идея, образ, модел. Тези новосъздадени елементи не се съдържат в готов вид в изходните мислителни предпоставки – предмети, образи, понятия. Достигането обаче до крайния творчески резултат предполага реализиране на микротворчески мислителни актове. Всеки един от тях може да бъде определен като отделен признак на цялостното творческо мислене.
Най-напред следва да се посочи поставянето на проблема,способността да се остави стереотипността във възприемането на конкретна обстановка и да осъзнае нейната проблематичност.
Паралелно с това, творчески мислещият човек може да направи всестранен анализ на дадените условия, на тяхната взаимна връзка, степен на изразеност, водеща и второстепенна значимост. Той ги съпоставя и свързва с предварително изградената представа за бъдещо ново. В резултат генерира хипотези относно достигането до новото.
Многообразието от предположения е един от съществените признаци за проява на творчество в анализирания процес. Тези хипотези се проявяват като комбинация от образи, като съчетаване на понятия, съединяване на разнородни идеи. Показател за творчество е не само броя на предположенията, но и умението да се съединяват разнородни идеи в една цялост.
В качеството на белег на творческо мислене изпъквавъзможността да се търсят средства за доказване на формулираните хипотези. Подобни средства могат да станат модели за решение, които се сътворяват в процеса на доказване на истинността н хипотезата. Проява на творчески подход е и умението да се прилагат готови способи за решаване на дадена задача, но като от тях се прави избор или се видоизменят.
Значим показател за творческо мислене е и предвиждането на следствия от реализации на взетото решение.
Б. Стратегии за построяване
Първата от тях се отнася до изграждане на вярна картина за същността на проблемната ситуация.Изразява се в създаване на точни образи, в система от понятия и принципи. Всички следващи стратегии се надграждат над тази.
Втората стратегия се отнася до случаите, когато проблемната ситуация не може да се реши чрез прилагане само на една операция, тъй като целта е сравнително сложна. В процеса на решаване на задачата се оформя една крайна, основна цел. Нейното постигане е възможно чрез изпълнение на други,промеждутъчни цели. Тяхното вярно и своевременно определяне е първото свидетелство за творчество, проявявано в рамките на тази стратегия. Достигането на промеждутъчните цели обаче предполага конструиране на съвкупност от операции. Техният подбор е друго доказателство за творчески подход. Тези операции трябва да подпомагат реализирането не само на промеждутъчната цел. Едновременно с това, те следва да съдействат и за достигане на главната цел.
Реализирането на всяка промеждутъчна цел обуславя променяне на състоянието на част от проблемната ситуация по посока на състояние, което е зададено от крайната цел. Успешното съчетание от промеждутъчни цели и на съвкупност от операции за тяхното достигане е показател за правилно сътворена стратегическа линия за решаване.
Третата стратегия, която увеличава потенциалите на творческото мислене, е свързана със сътворяване умозаключения по аналогия. Да се приложи принципа на аналогия означава, да се търси сходство във външни белези, във вътрешни свойства, в различни отношения на два съпоставяни обекти. Откриването на сходство в редица признаци при два предмета, дава основание за заключение, че и друг признак, който е открит в само в единия предмет е твърде вероятно да се притежава и от втория.
Днес принципът на умозаключение по аналогия намира отражение в създадената “теория на полето”. Тя разкрива критериите за сътворяване на верни умозаключения от този вид. Тази теория се използва при моделирането. Това е процес, при който се пренасят физически характеристики или функции на един обект върху друг.Вторият обект се създава специално и се нарича модел.Между действителният обект и моделът съществува сходство в определени отношения. Въплътените в модела свойства се подлагат на изпитание в предварително уточнени условия. В случая творчеството се изразява в подбора на свойства или функции, които ще бъдат обект на съпоставка. Същевременно обект на творчество е и комбинацията от условия, при които моделът ще работи. Посредством проследяване “поведението” на модела в съответните условия се прави заключение за възможностите на действителния обект.
В. Управление
Творческо мислене и други психични явления
ИНТЕРЕСЪТ е едно от вътрешните условия, което катализира мисловния процес. Отнася се до проявата на увлечение към процеса на решаване на определени задачи. Подобен интерес може да се породи, ако човека бъде оставен сам да избере задачата за решаване. В такъв случай се получава синтез между чувството за необходимост /дълг/ и прогнозата за бъдещи приятни преживявания при достигане до положителен резултат. Именно обединението от очаквана резултативност и положителни преживявания поддържа интереса към решаване на дадена задача, дори и тя да изисква много усилия.
Поддържането на интереса към задачата може да стане по различни начини:
- Ако задачата се представи като средство за изграждане на определени способности, които човекът желае да развие, тя се възприема като по-привлекателна.
- Интересът нараства, ако у индивида се създаде усещането, че той със собствени усилия е успял да достигне до част от решението или до неговата цялост.
ЕМОЦИЯТА е друго психологическо явление, което оказва влияние върху творческото мислене. Доказано е, че тя катализира разглеждания процес, изпълнявайки евристична функция. Тя се състои в оказване на съдействие за намиране на вярното решение, преди още логически да е решена задачата.Това става, като субектът емоционално се привързва към принцип или действие, предшества вербализирането и осъзнаването на обективно верния подход.
Съществуват данни, които доказват влиянието на положителните емоции върху хода на мислителния процес. Може да се твърди, че позитивните емоционални преживявания, които са с умерена интензивност, способстват за по-голяма продуктивност на мислителния процес. Тя е следствие от факта, при положителни преживявания със средна степен на изразеност отрицателните дразнители /вътрешни и външни/ не се отбягват, а положителните дразнители се възприемат адекватно. Същевременно, при емоции със средна интензивност не се поражда така наречения “порочен кръг”: силни отрицателни /положителни/ емоции – деформирано мислене – по-силни емоции. Всичко това съдейства за оптимално структуриране на анализирания процес.
САМООЦЕНКАТА на личността встъпва в качеството на значимо условие за позитивно влияние върху творчеството в процеса на мисленето.
Творческият потенциал на анализираният процес се увеличава, когато у човека се формира УСТАНОВКА ЗА ПРЕВКЛЮЧВАНЕ на мислителната дейност. Тя се изразява в готовност на индивида да реагира с временен отказ от решаване на дадена задача, когато усилията за намиране на отговор са се оказали безплодни. В случая тази установка предотвратява получаване на нови отрицателни преживявания следствие на увеличаващото се несъвпадение между очаквани положителни резултати и тяхното реално неполучаване. По такъв начин се блокира пътя за изграждане на негативно отношение към определен проблем. Това е първото значимо следствие от установката.
Второто следствие от установката се проявява, когато отказът от решаването на трудния проблем се съпроводи с превключване на друга задача. Полезно би било тази задача да не изисква много време и големи усилия, но все пак да бъде значима за личността. В случая една от причините за увеличаване конструктивността на мисленето е възникването на положителна емоция, породена от решаването на втората задача. Тя се преживява като усещане за резултатност. Повторното, съзнателно връщане към трудния проблем се придружава от това съхранено преживяване. Вероятно то увеличава потенциала на мислителния процес и се намира решение на трудния проблем.
Намирането на отговор на даден проблем може да стане и внезапно. Възможно е той да изпъкне в съзнанието, когато се работи върху друга задача или когато човек почива и то без целенасочено връщане към него, т.е. по несъзнателен път. Тук своеобразна роля има несъзнателната мислителна дейност, която е подбирала идеи и решения, които са били извън полезрението на целенасочено мислещия човек.
Прегради по пътя на творческото мислене могат да бъдат:много силна потребност от намиране на решение на задачата; много силни емоции, съпровождащи мислителният процес; ригидността; конформизмът;
3. КРИТИЧЕСКО МИСЛЕНЕ
Същността на този вид мислене се изразява в сортиране на предположенията при решаване на конкретната задача. Те се подреждат по различен начин: като пригодни, спорни, неподходящи. Критическата проверка се извършва многократно, като пригодните отново се сортират. Докато не се открие най-целесъобразното предложение. Този начин на строга преоценка на идеите изпъква особено отчетливо при групово решаване на задачата.
При самостоятелно вземане на решение също се проявява критичност на мисленето. Тук неговата взискателност се адресира както към собствените предложения, така и към чужди идеи. Ориентирането към най-пригодната идея зависи от редица условия:
умението на човека да се освободи от прекалено пристрастяване към собствените идеи. Това ще му позволи правилно да оцени рационалното и непригодното както в сътвореното от себе си, така и към чуждите мислителни продукти.
Критичността трябва да се възприема като акт на толерантно отношение към собствените си идеи и към чужди хипотези, тя може да съдейства за откриване на най-пригодното решение. Подобно отношение е възможно, когато личността приема себе си и другите – с техните положителни и отрицателни позиции. Критичността не се оценява като враждебен акт, а като израз на откритост към себе си.