Детство, юношество, младост, зрелост, старост- своеобразни епохи в човешкия живот, всяка от които неумолимо заменя предишната. Последователността на възрастовите етапи се характеризира с необратимост, с определена продължителност и неизбежна смяна на периодите. В тази особеност се изразява една от закономерностите, фиксирани в генетичната програма на човека. А именно- закономерностите на развитието на човека са един от съществените генетични белези. Какво е възрастта в живота на човека? Отговорът не е еднозначен, защото възрастта, времето е многомерно понятие, има различни качествени характеристики, което в зависимост от съдържанието и качествената специфика има различни критерии за оценка. Най-отдиференцирани са естествените биологични феномени на възрастта. От тази гледна точка нарастването на възрастта е постоянен упадък- от раждането до смъртта, което се дължи на остаряването на тъканите и спадане на нивото на интелигентност. За сензорната острота тези процеси започват още при раждането.
Въпросът е “Може ли тази крива да се пренесе и върху човешкото развитие?”. До скоро в психологията на развитието универсалните закономерности са извеждани на базата на наблюдения в детството и частично в юношеството. Тези закономерности са силно повлияни от когнитивната психология и от блестящите открития на Жан Пиаже. В рамките на този подход развитието се отнася до качествени промени в когнитивния организъм. За да наречем тези промени развитие в стадиалната концепция за когнитивно развитие са фиксирани следните критерии:
-Промените трябва да бъдат последователни, еднопосочни, универсални, необратими и ориентирани към крайни цели. По тези белези се разграничават и отделните стадии. Това, към което когнитивното развитие се стреми са формалните логически операции. Сп. Жан Пиаже тази цел се достига около 14-тата година. Пренасянето на тези критерии върху психичното развитие прави зрелостта лишена от развитие, защото трудно се откриват промени отговарящи на тези критерии. Повечето теории разглеждат зрелостта като плато, а старостта като упадък, което се подкрепя от очевидни факти.Теориите за старостта, разработени от геронтопсихолозите не отричат тези митове за възрастта. Основното възражение е, че тези изследвания се провеждат в клинични( хоспитализиращи) условия.
До средата на 20 век зрелостта е най-слабо изучения период. Не са съществували систематични теории даващи отговор на въпроса за същността на психичното развитие в тази част на живота. Не е съществувало интегрирано познание, имало е малко емпирични изследвания. Бартлет обяснява това положение с две твърдения:
а) здравият разум и научната мъдрост приемат, че развитието приключва с детството.;
б) в по-ранни исторически времена зрелостта е била най-малко открояващата се част от живота и повечето социални практики са били насочени към инициацията на детето в обществото на възрастните.
Целта на курса е да представи теории от началото на 70-те години, които са свързани с обособяването в психологията на развитието на нова дисциплина – психология на развитието през целия жизнен обхват. Основното в life-span-подхода е допускането, че позитивните, уникални развитийни промени могат да се извършват по време на всички епохи от жизнения път. Целта ни е да спрем съществуващите предразсъдъци, стереотипи и митове за упадъка, който настъпва с възрастта, защото едно важно качество на теориите за развитието е генеративността на нови идеи, които да преодоляват закостенелите разбирания.
ИСТОРИЧЕСКИ И КОНЦЕПТУАЛНИ ОСНОВАНИЯ ЗА ПСИХОЛОГИЯТА НА РАЗВИТИЕТО
1. Основни идеи на подхода към целия жизнен обхват; принос към общата теория на развитието; интерпретация на определени жизнени промени през зрелостта и старостта.
2. Детерминанти на развитийната промяна през жизнения път.
3. Многомерен характер на понятието “възраст”: хронологична, биологична, психична, функционална, социална.
1983 г. Кун и Мигън издават сборник за развитието на психологията на развитието, твърдейки, че тя се намира в преходен период- нарастват изследванията и психологията на целия жизнен път се оформя като самостоятелна дисциплина. Утвърждаването на life-span подхода дължи много на Пол Белтс инициатор на конференцията в Западна Вирджиния и на първото многотомно издание на трудове върху “ психология на life-span”. Тази наука печели признание с доказателството, че развитийни промени се извършват във всеки етап от живота. Осн. интерес е интеграцията на различни аспекти на псих. развитие и предлагането на концептуална рамка за целостта на онтогенетичните промени и екзистенциалната им същност. Акцентът е поставен върху индивидуализацията на жизнения път, върху избора, върху личностното присъствие на човека в организацията и протичането на неговия живот. Персонолозите- хуманитаристи наред с останалите мотивации отделят мотивацията за личностно израстване. Всеки човек има свой личностен проект, своя псих. кариера.От силата на тази мотивация зависи не само протичането на живота, но тя може да отлага и биологичните спадове. Това са така наречените псих. потенциали. “Жизнен път”: между жизнено важните събития трябва да съществува причинно-следствена връзка, създавана от самата личност. Жизненият път може да се определи като история на индивидуалното развитие. Всяко живо същество се развива, но само човека има история направлявана от самия него.
В руската литература тези идеи се разработват във филос. концепция на С.Л. Рубинщайн. Човекът се разглежда като субект на своя живот. Личността е изнесена преди развитието. Тя е включена в този процес и взависимост от личностното израстване има различни картини на протичане на живота. Личността е предиктор.
Тези особености определят и границите на ПнРпрезЦЖП. Две взаимно допълващи се цели преследва тази наука.: а)описания, обяснения, модификация, оптимизация на интраиндивидуалната промяна и стабилност от раждането до смъртта; б) описание, обяснение на интраиндивидуалните различия и сходствата и интраиндивидуалната промяна. В а) акцентът е върху идиографичния подход, а в б) върху номотетичния. Но и в тези рамки се предполагат различни варианти в разгръщането на възр. особености. Възрастността не е хомогенна група. Има различни патерни на зрелостта и на стареенето.
Статусът на тази наука се определя от:
-теор. дискусии за същността на човека и новите моменти в концепцията на развитието
-ревизия на понятийния апарат и въвеждане на нови конструкти
-утвърждаване на междудисциплинарния подход и обмен
нова насока на приложните изследвания
Една от осн. идеи на life span подхода – голямата пластичност- се утвърждава като осн. акцент на емпиричното изследване, намирането и използването на процедури за модификация и интервенция в жизнения път. Осн. цел е пълноценното използване на човешките потенциали, на псих. потенциали на всеки възрастов период. Осн. проблем е – как си взаимодействат мотивация, преживявания, смислообразуване и биол. развитием; как влияе смисло- и целеобразуването върху соц. постижения и отлагането на биол. спад, удоволствието от живота и субективното чувство за щастие. Психологията на жизн. път е обща перспектива, общи идеи, а не твърди дефиниции. ( Всичко това е формулирано от Пол Белтс)
ОСНОВНИ ИДЕИ НА LIFE-SPAN ПОДХОДА И ТЕХНИЯ ПРИНОС КЪМ ОБЩАТА ТЕОРИЯ НА РАЗВИТИЕТО И ПРИРОДАТА НА РАЗВИТИЙНИТЕ ПРОМЕНИ ПРЕЗ ЗРЕЛОСТТА И СТАРЕЕНЕТО
Пол и Маргарет Белтс
Що е развитие от гледна точка на l-s подхода? Този подход оспорва свеждането на развитието до закономерностите на когнитивното развитие и теорията на Жан Пиаже. Тези закономерности са свързани с положителната корелация между способността за учене и нарастването на възрастта до юношеството и отрицателна корелация в периода на зрелостта и старостта. Но тези закономерности не можем да наречем развитие. Те са промяна, защото засягат само един аспект от псих. функциониране. РАЗВИТИЕ- осн. форма на промяна, която по своята същност е организирана и адаптивна.
Чрез адаптивността интерпретациите на промените придобиват разл. значение. Дали негативната корелационна връзка не е адаптивна за възрастните? -Да. Осн. задача на юношеството е усвояването на информация от различни области, но при възрастният има други цели и задачи. Затова се развиват други способности – за разбиране на информация, за изграждане на отношение, за предаване на информация на младите поколения – ”Генеративност” (Ериксон). Ако сравним особеностите на когнитивните процеси във възрастността и в младостта без да отчетем различните задачи на възрастите, можем да стигнем до погрешния извод за негативна промяна. Но ако това се вземе предвид тогава можем да приемем, че е налице адаптивен развитиен растеж. Следователно развитието не е ограничено в една определена част от живота, то е процес продължаваш през целия жизнен път. Развитието не може да се приравни със степенно израстване и само положителна промяна. То се характеризира с едновременната проява на придобивки и загуби.
Втора основна идея е, че потенциалът на развитието се разпростира върху цялата продължителност на живота. Ревизира се възгледа, че жизнената крива достига плато в зрелостта и спад в старостта. Нито един възрастов период не може да се разглежда като най- важен в поредицата от промени. Всеки има своето значение от гледна точка на целостта на живота. Не във всяка фаза на развитието действат и двата типа процеси – непрекъснати( кумулативни) и прекъснати( иновативни).
Ханс Томе критикува Флейвъл, че пренася критериите за когнитивните промени върху процеса на развитие и неговото стесняване до изменения с голям размер, качествени, неизбежни, универсални и необратими. Развитието и индивидуалните промени през възрастта няма същите характеристики като през детството. Това води до разграничаването на периоди с големи и с малки промени.
Концепцията на Даниел Левинсон: целият жизнен път е редуване на стабилни и преходни периоди, той е една постоянна трансформация и модификация на индивидуалната жизнена структура. Поставя на преоценка осн. понятия в ПнаР – качествено-количествено; универсално- уникално; обратимо-необратимо; прекъснато-непрекъснато.
Трета осн. идея е идеята за многопосочността vs еднопосочността – не съществува единствен специфичен път, който развитието трябва да следва.Жизнените пътища могат да варират. Развитието е потенциално многопосочно. Плурализма задава насоката на промените, конституиращи онтогенезиса дори вътре в една област. Насоките варират взависимост от категориите на поведение. На една и съща възраст при едни поведенчески системи се наблюдава възход, при други- застой, при трети – упадък. При това тези модели не са общи за всички индивиди. Многопосочноста е важен конструкт за разбиране на старостта и за разработване на диференцирана реалистична картина на стареенето. В началото геронтологиятя се фокусира върху описанието на нормативното стареене и извеждане на инвариантните характеристики на староста. Упадъкът е стереотип на стареенето, но изследванията на психическото стареене разкриват освен общите и диференциални особености, т.е. едни индивиди във старостта могат да проявят повишена креативност и същевременно да имат проблеми с припомнянето, при други може да е обратното.
Ето защо Ханс Томе и Урсула Леер разработват концепцията за патерни на стареенето, представляващи диференциална плуралистична картина. Те изследват интериндивидуалните различия през възрастността, които разкриват широки възможности за разбиране на разнообразието от патерни на интелектуалното, личностно, биологично и социално развитие. Следователно, перспективата на жизнения път препоръчва изследване на интериндивидуалните различия не само в рамките на различни групи, но и в една и съща възрастова група. Основната идея гласи, че развитието е едновременно и придобивки, и загуби. Процесът на развитие не е просто движение към състояние на по-висша ефикасност и действеност.
Четвърта осн. идея – индивидуалните различия.
В голяма степен личностната способност за промяна създава псих. развитие. В зависимост от начина на живот и опита на всеки отделен индивид жизниният път може да се променя. Той може да приема различни форми в зависимост от способността си за промяна- тя се измерва със степента, в която индивида приема разл. поведения и е изложен на разл. жизнени събития. Двата крайни полюса на тази способност са ригидност, консервативност и прастичност, гъвкавост, изменчивост. Утвърждаването на парадигмата за експериментална интервенция в изследването на псих. стареене се опира на големите възможности на вътр.личностна променливост на всички фази на жизнения път.
Пета осн. идея- l-s-подхода изисква съобразяване с факта, че развитието на жизнения път може съществено да варира в зависимост от историческите и културни условия. Как социо-културните условия влияят върху онтогенетичните промени? Как те се променят с времето? Едно от тези следствия е за културната и историческа относителност на теориите за развитието( релативизъм ). От тази гл. точка Кенет Герген посочва промяна в традиционните цели на изследванията в рамките на lp-подхода. Общо взето класическите цели на едно изследване в рамките на соц. теории и теориите за човека са следните: 1. разбиране на нещата , 2. предикция, 3. контрол. Т.е. теориите са насочени към извеждане на твърди дефиниции за нещата, които да ги обяснят и да издигнат хипотези за 2. и 3. Според Кенет Герген 2. и 3. не могат твърдо да се отнесат към концепциите за жизнения път, защото е трудно да се опише типичен жизнен път, тъй като той зависи от истор.-културната ситуация и освен това е строго индивидуален – има т.н. ненормативни сърбития, които могат да придадат качаствено нова посока на жизнения път.
Имайки предвид тази историко-културна и индивидуална измевнчивост предикцията е рискована и до известна степен недостижима цел. Що се отнася до 3. по-голяма ценност имат предикциите отнасящи се до общи процеси, а не до специфични съдържания. Сп. К.Г. разбирането е осн. функция на теориите за жизнения път като се има предвид натискът на вечнопроменящото се море от събития, индивидът може да търси средства за изясняване, определяне на това какво има в живота и защо. Теориите предлагат средство за анализиране на непрекъснатата промяна, посредством което безредието от текущия опит в живота става подредено. Следователно предлага описание и отговаря на въпроса “Какво има в живота?”. В най-добрия случай, тя удовлетворява и търсенето от страна на индивида на отговора на въпроса “защо?”. Следователно теорията осигурява удовлетворяващо чувство за разбиране, заедно със средства позволяващи на индивида да предава това разбиране на другите.
Като се има в предвид вечно променящата се природа на ЖП винаги ще има потребност от нови теории, по-съвремнни описания, по-ясни разбирания за човека и неговия живот. В идеалния случай новите теории предлагат свои прозрения и перспективи, ставайки общоприети. Има опасност теорията да бъде приета като напълно сигурна, като пълно и точно обяснение на реалността. Според К.Г. необходимостта от нови теории съществува непрекъснато като корекция на вече установените обяснения на реалността. К.Г. предлага още едно качество на теориите за ЖП. Те трябва да предизвикват водещите допускания на културата, да повдигат фундаментални въпроси, да благоприятсват при преразглеждането на това, което е прието за вярно.В ПнаЖП много от предикторите, които предвиждат емоционално благополучие и удовлетвореност от живота, са опровергани. Счита се, че е в упадък субективното чувство за щастие при стари хора без деца и стари моми – те са емоционално уязвими и изпитват по-скоро чувство на субективна неудовлетвореност, на безмислие и нещастие.
Изследванията показват, че по-скоро има липса на социална,психологическа, правна и икономическа подкрепа – т.е. исторически и културно наложени стереотипи. Изследванията доказват, че социалните и исторически промени могат да направят този жизнен стил по-жизнесспособен, но от гледна точка на релативизма. Друг стереотип в женската психология е, че времето на менопаузата е свързано с депресивност, с чувство на невъзвратима загуба.
Междукултуралните изследвания показват, че това не е така. Много жени се чувстват облекчени. Следователно традиционни модели, може би мъжки възглед за живота на жените, водят до неверни предвиждания за удовлетвореността й от пълнотата на живота.
Шеста основна идея е контекстуализма като парадигма: възр.психология изказва съображение за много възможни причини за промяна и следователно подкрепя и подобрява разбирането ни на развитието си. П.Белтс: Всеки жизнен път воже да бъде разбран като резултат от интеракцията на три системи от влияния:
1. Възрастово-степенната ( нормативна)
2. Исторически влияния (нормативна)
3. Ненормативни жизнени събития.
Влиянието на тези 3 системи се характеризира с понятията на метатеоретичния принцип, свързан с контекстуална плуралистична концепция за множествената детерминация на ЖП. Оттук хронологичната възраст, разглеждана като най-значимата променлива в класическата психология на развитието, губи своята значимост като като променлива въобще. Много времена влияят и оформят течението на ЖП. Възрастният индивид непрекъснато влияе в\\у и е повлияван от контекста на живота. Налага се трансакционният възглед и се стреми да благоприятства разработването на реципрочно влияещи на взаимоотношенията личност-среда принципи.
Личността и средата се разглеждат като потенциално повлияващи се един друг – нито личността нито средата са еднопосочни детерминанти на развитието. Индивидда се променя в променящия се свят. Като следствие от пллуралистичното разбиране на детерминацията на ЖП се предлага понятието за модел.
Моделите на въздействие м\\у социо-културните и исторически фактори от една страна и индивидуалните детерминанти от друга се разработват от П.Б., Шаие и Корнелиус.
Седма основна идея: Перспективата на жизнения път поставя ударение върху диахромните въздействия, върху времевата взаимосвързаност на по-ранните и по-късните етапи на човешкия живот. Във всеки момент на ЖП поведението на човека се определя като резултат не само от синхронното въздействие м\\у настоящите биологични, психологични, социални, исторически фактори, но и взаимовръзката им с минали и бъдещи събития. Теориите за развитие на личността в рамките на ПнаЖП освен насочеността на личността, съдържанието на мотивите, целите, интересите, въвеждат още един организационен аспект – начинът, по който индивидът осъществява връзка м/у минало, настояще и бъдеще, как преодолява противоречието и как успява да запази насоката на развитието. Индивидът е производител на своето развитие. Начинът, по който човек движи своя живот се определя с понятия като времева переспектива. В юношеството един от основните признаци на кризата на личността е включването на бъдещето в жизнените планове. Идентичността в юношеството е свързана с дифузна времева переспектива – мигът само има значение. Младия човек разглежда времето като перспектива на развитие. Цялата проблематика, диахроничното влияние на минало и бъдеще за протичането на живота се отчита от ПнаЖП.
Осма основна идея
Сферата на ПнаЖП е междудисциплинарна. Утвърждаване на контекстуалната парадигма и възгледа, че множество фактори влияят в/у поведението и развитието, е свързано с проникване в ПнаР на множество подходи от други дисциплини – социология, философия, антропология, право. С налагането на интердисциплинарния подход понятието за развитие се развива като се набляга на многопосочността, мултидименсионалността, многопричинността на факторите, детерминиращи развитийните промени. Заедно с това осъзнаването на факта, че различните контекстуални фактори оказват своето въздействие в/у развитието и поведението в различните времеви периоди, направи възможно проникването на ПнаЖП в различни дисциплини. Изследва се това, което се има предвид с израза “времето разделя” – изследват се жизнените преходи и стреса свързан с жизнените събития. Става ясно, че не толкова съдържанието на събитието, а времето когато се появява и интерпретацията му имат значение за справянето със стреса. ПнаЖП доказва, че чувството за време и своевременност на събитието има важно значение за психичното здраве.
Девета основна идея
ПнаЖП поставя силен акцент на екологичната перспектива, което е свързано с възникването на релативиското мислене. Бронфренбренер разработва екологичната гледна точка: феномените трябва да бъдат изследвани в естествени условия. ПнаЖП приема за централен пункт интерактивния принцип и разглежда променящия се индивид в променящия се свят. ПнаЖП е единствената, която отчита динамичните и диахроничните взаимодействия на индивидитте със средата по такъв явен начин. Има голямо сходство м/у екологичната гледна точка и контекстуалната парадигма – сливат се в еко-контекстуален подход. От тази гледна точка изследоветелите обръщат внимание на разнообразието в протичането на индивидуалния жизнен път в различните исторически времена и социокултурни условия . В рамките на този подход основно внимание се обръща не на кохортните различия ( кохорта – поколение). Оказва се че различията м/у индивидите от различни поколения често надхвърлят различията м/у индивиди с различен възрастов статус. Тази тенденция за диференциране на влиянието на различните контекстуални включености е свързана с твърдението за отхвърляне на възгледа за универсалността на човешкото развитие и за развитието на релативисткото мислене в концептуализациите. Отчита се относителната уникалност на всяка жизнена биография. Нанси Датън подчертава, че от началото на 80-те се наблюдава корена промяна в методологията на изследователите от Пна ЖП. Те се отдръпват от тестиране на произлезли от теорията хипотези, от експерименталния метод. Ориентират се към описателни трудове с акцент в/у личността, която конструира и реконструира жизнената си история в дадена социална и историческа ситуация. Все по-системно се използва автобиографичния метод – дневници, интервюта и т.н.
ДЕТЕРМИНАНТИ НА РАЗВИТИЙНАТА ПРОМЯНА ПРЕЗ ЗРЕЛОСТТА
Контекстуализмът изказва предположение за множество причини за психичната промяна – така се преодоляват едномерните каузални модели и се пристъпва към многомерни, многофакторни модели за детерминацията на жизнения път. Психологията се отказва от едномерните модели, защото те нищо не могат да предвидят.
П.Белтс: Протичането на индивидуалното развитие може да бъде разбрано като резултат от взаимодействието на три системи влияния:
1.възраст- степенна( нормативна )
2.историческа- степенна( нормативна)
3.ненормативни жизнени събития.
ЖП е зависима променлива от тези три системи (независими променливи ). Всяка от тях влияе по отделно, но само специфичното им взаимодействие може да обясни изхода.
1.Възраст-нормативен фактор. Що е възраст? Възрастовите нормативни фактори са биологични и средови детерминанти на развитието – физическо и социално ( усвояване и реализация на норми, соц. роли, образование, работа, брак, пенсиониране). Тези фактори изглеждат нормативни и сходни, задължителни за членовете на дадено общество в определен исторически момент и имат силна връзка с хронологичната възраст. Всяка човешка система има определени норми за регулиране на ЖП. Колкото по-елементарна е една система, толкова по-стриктни са нормите. Възрастови норми – соц. очаквания, които определят кое е подходящото поведение в даден период от ЖП. Осн. принцип е “Времето разделя”, проявен в реплики като “ не му е време”, “ мина му времето”. Това сочи, че има определени строго свързани с възрастта маркери (определящи външни фактори), които се проявяват в определена последователност и отбелязват промените в различните сфери на живота (биол, соц, псих.). Най общо тези факти се определят като повратни точки, променящи посоката на ЖП. Възрастовите фактори са нормативни, общо задължителни, особено онези свързани с биол. съзряване -т.е. те могат да се предвидят. Но тези норми могат да не се проявяват по същия начин за предходните и следващите поколения – напр. акселерацията в биол. развитие. Независимо от вариациите тези фактори са нормативни – съществува консенсус за социално разписание (“соц. часовник” ) , което е прието в дадена култура и оформя културния прототип за очакваното развитие на жизнения път. Соц. часовник е съвкупността от интернализирани разбирания, които регулират нашето придвижване през свързаните с възрастта маркери. Интернализацията на този соц. часовник започва на индивидуално ниво доста рано.
Възрастова степенна скала- това са соц. слоеве, които се основават на времевите периоди. Хората се подреждат като геологичните слоеве на земната кора. За психолозите на ЖП е полезно да отнесат развитийните промени само за сметка на възр.-степенните фактори, още повече че тяхното влияние е очевидно, всеки го преживява, а и може да следи възрастта на другите. Изглежда интуитивно вярно, че съзряването на мозъка и НС, проговарянето и моторното развитие е нормативно и се извършва приблизително на една и съща възраст, но интеркултурните изследвания доказват, че в ранните фази на живота има различни подобия, пряко свързани с възрастта, независими от култ. различия. Особено това важи за привързаността – потребност надграждаща се над биол. интсинкти, изразяваща се в търсенето на соц. контакт. Когато детето започне да търси общуване заради самото общуване – тази потребност е започнала да действа. Белезите на привързаността се проявяват в определено време в различните култури, което показва, че това е генетично обусловена, общочовешка потребност. Осн. канал за осъществяване на връзката със соц. обект е емоционалността ( депримираните деца изостават в псих. си развитие).
По-старите хора претърпяват упадък на интелектуалните си способности, свързан с упадъка на нервната система( факт на нормативното стареене), но съществуването на широка гама интериндивидуални различия, особено в по-късна възраст, показва, че не е уместно да отнесем цялата развитийна промяна в термините на възр.-нормативните фактори.
2.Ненормативни жизнени събития-имат силно влияние върху зрелостта. Те са общи за малка част от индивидите на една и съща възраст, но обикновено са строгоиндивидуални и се реализират в различни периоди. Осн. особеност на НЖС е, че те не се извършва в предвидимо време от ЖП- печалба от тотото, загуба на близък, развод. Всички тези събития могат да предизвикат необичаен обрат в жизнения път (затова са ненормативни). Бандура напомня, че НЖС включват и ненадейни срещи между хора, които не се познават, но могат да бъдат важни детерминанти на ключови събития в живота (особено в младостта). Тези въпроси са още неизследвани в научната литература. Науката се стреми не да предвижда, а да опише и обясни какви различни типове НЖС детерминират различните картини на живота и какво дългосрочно влияние имат тези събития върху протичането на ЖП. Едни от НЖС могат да станат нормативни – работеща жена, предбрачни сексуални отношения. Соц. обусловените нормативни събития също с течение на времето могат да станат ненормативни. Такива преминавания включват качествени и количествени промени. Превръщането на събитието от ненормативно в нормативно го прави не просто обичайно, а и прието. Да не постъпиш на работа след завършване на висше образование при наличие на разпределение не е допустимо, но при промяна на системата и увеличаване на безработицата намирането на работа вече не е проблем само на лична инициатива и качества. Променя се начинът на оценка на безработицата като ненормативно събитие, а и се увеличават шансовете тя да се прояви.
3.Исторически степенни фактори – Много нормативни влияния са свързани пряко със специфични исторически събития, а не с възрастта. Те се проявяват в определен истор. момент и влияят драматично върху индивидите, които ги преживяват. ИСФ включват трайни ефекти на обществени събития – войни, икон. кризи, девалвация на ценности, СПИН. Изследванията на П.Белтс и Шайе показват, че разликите във възр. групи са свързани не само с възрастта, но и с кохортни ефекти. Кохортните различия са различия в поведението, наблюдавани у индивиди, родени в различни исторически времена. Индивидите родени около 1906-1907 могат да имат по-ниски когнитивни способности от индивидите родени през 50-те, поради по-добрите възможности за образование. Не трябва обаче да се преувеличава значимостта на кохортните различия.
В психологията на жизнения път се третира въпроса за тежестта на тези събития през живота. Оказва се,че 1. имат най-голяма тежест в ранните периоди от живота и в края на жизнения път. Голяма част от особеностите на младежката възраст и дълбоката старост се дължат вероятно в най-голяма степен на възрастови фактори. 3. имат най-голямо влияние през юношеството и младостта – тогава индивида изгражда разбиранията си за обществото и своите отношения с него, изгражда се перспектива за живота, формулират се целите. Изследванията показват, че по време на войни са засегнати в най-малка степен най-малките и най-старите. Най-сериозни са последствията за младежите – не успяват да си изградят жизнен план. Влиянието на 2. постепенно нараства с възрастта на индивида. С нарастване на възрастта нарастват и индивидуалните различия. Групата от 60-годишни е по-хетерогенна от групата от 40-годишни. Обяснението е в натрупването на повече уникални жизнени събития.
ВЪЗРАСТ
Дали възрастта е каузален фактор на развитийната промяна?Може ли да се разглежда възрастта като независима променлива, а промяната в псих. развитие като зависима?
В ПнЖП възрастта се разглежда като многомерно понятие – има умствена, биологична, функционална, субективна, психологическа възраст.
Основни измерения на понятието:
1.Хронологична възраст- отнася се до брой години от раждането. Понякога това понятие изцяло покрива понятието възраст, а друг път хронологичната възраст изцяло се отхвърля като каузален фактор на псих. промени. Някои психолози твърдят, че тя сама по себе си не е релевантна за разбиране на псих. развитие т.е. сама по себе си не е причина за развитието. Хронологичната възраст е маркер на събития, преживявания, които се променят във времето и влияят на поведението. Дж. Ботвиник твърди: ” Хронологичната възраст не е релевантна за разбирането на развитието. Възрастта като понятие е синоним на време, а времето не може да повлияе само по себе си жизнените функции и поведението. Времето не е причина за нищо. То е индекс на множество събития и преживявания, които именно като индекси са каузални. Ако изучаваме тези събития ние трябва да се занимаваме с мъглявия индекс на времето. Тези променливи за разлика от самата възраст могат да бъдат манипулирани експериментално като другите фактори са константи.”
Но дори самият автор посочва, че това е едно крайно становище. Пълното отхвърляне на хрон. възраст ни води към изследването на отделни събития и функции, а не личността на определена възраст. Има определени социални изисквания за обосноваване на специфични клонове, занимаващи се с възрастови особености – педиатрия, гериатрия. За последната има най-малко позитивни знания и най-много социални проблеми. Дж. Ботвиник предлага двустадиалната стратегия за изследване на развитийните проблеми:
I.Описание- провеждат се изследвания, за да се опишат развитийните факти, свързващи хронологичната възраст с някои характеристики, които ни интересуват
II.Обяснение – провеждане на експерименти, за да бъдат проверени определени хипотези отностно причината за промените свързани с хронологичната възраст.
2.Биологична възраст- Бирен и Ренер твърдят: “ Биол. възраст е оценка на позицията на индивида по отношение на неговия потенциален жизнен обхват. В биол. възраст влизат функционалните способности на системата от жизненоважни органи на индивида. Тя е индекс на биол. здраве. Жизнеспособността на даден индивид може да бъде по-добра или по-лоша в сравнение с друг индивид на същата хронологична възраст. Колкото по-млада е биол. възраст в сравнение с хронологичната, толкова повече се очаква, че ще живее индивида.
3.Психологична възраст – отнася се до адаптивните способности на индивида сравнени с тези на други в същата хронологична възраст. Адаптацията на индивида се осъществява чрез различни псих. конструкти: когнитивни, поведенчески, мотивационни фактори. По тези псих. индекси, когато са налице позитивни псих. характеристики, в сравнение с други хора на същата възраст, индивидите се разглеждат като псих. млади. Ако тези позитивни адаптивни способноси не зависят от хронологичната възраст, индивидите се водят псих. стари.
4.Функционална възраст – касае способността на човек да функционира ефективно в дадена среда. Индивидът се нуждае от някои физически и псих. умения, за да функционира самостоятелно. На 45 год. човек е много по-функционален от на25 г. Понеже функц. възраст не съвпада с хронологичната се изработват таблици за оценяване на функц. способности на човека.
5.Социална възраст – отнася се до социалните роли и очаквания, които хората имат по отношение на себе си и на други членове на обществото. Напр.: ролята на майката и поведенията, които я съпътстват – ако трябва да направим предикция на поведението на жена на 30 год. , за нея е по-важно да знаем, че има 3-годишно дете, отколкото че е защитила дисертация, защото социалната възраст е свързана с определен кръг задължения и отговорности, но и с определени права. Соц. възраст не винаги съвпада с хронологичната.
От всичко това става ясно, че възрастта е многомерна, има различно качествено съдържание и не винаги съвпада с броя на годините, който е неточен индекс за предикция на псих. развитие. ПнЖП набляга върху необходимостта да се направи възрастов профил на индивида. Само тогава можем да разберем многокомпонентната същност на понятието”възраст”.
Възрастовия профил се състои от оценка на 1., 2., 3., 4., 5. Всеки един от тези компоненти има различна тежест върху позитивните развитийни промени.
МЕТАМОДЕЛИ, ПАРАДИГМИ И ФОРМИ НА ПСИХИЧНО РАЗВИТИЕ
1.Понятие за развитие
2. Осн. функции и измерения на метамоделите за псих.
развитие
3.Осн. идеи за човека на механистичната, организмична и
контекстуално диалектична парадигма.
ПнЖП усложнява дефиницията за понятието “развитие”. Рийз и Овъртън твърдят, че понятието за развитие(р-е) не е дефинирано - р-ето е конструкт, който е в процес на търсене на идентичност. Р-ето не е емпиричен термин въпреки че се приема за такъв- колкото и емпирични данни да се съберат това няма да ни позволи да дефинираме що е това р-е, освен ако приемем, че каквото и да се случи по време на жизнения път е развитие( това характеризира описателната ПнЖП , но това е атеоретична дефиниция, само се събират факти без да се отговаря на въпроса кое е по-доброто р-е. Не се предлага обяснение, не се правят предвиждания, не предлага възможности за интервенция.) Конструктът “р-е” според Рийз и Овъртън трябва да се изгради около понятието за подобряване – промените в количеството и качеството се оценяват според това в какво се състои доброто, идеалното развитие- т.е. необходими са критерии засягащи същността на развитието. Дефиницията за р-е предхожда събирането на данни след което те се анализират, за да се види дали се посрещат тези критерии. Един от добрите начини да се дефинира развитието е да се различава р-ето като идеален процес от реалното му осъществяване. Според Каплан р-ето се отнася не до реалното, а до рядко постижимия идеал.
В хуманистичната психология( Маслоу) изследванията сочат, че само 1% от лицата могат да се отнесат към висшите нива на този модел. Емпиричните изследвания могат да осигурят данни засягащи степента, в която различните индивиди се развиват. Основната идея е, че не е важно докъде сме стигнали, а от къде идваме и накъде се движим.
Второ исискване е да се разглежда развитието като процес, а не като крайно състояние. Един от стълбовете на псих. здраве – самоидентичността – никога не е завършен, защото една завършена идентичност означава ригидност. По-важно е да се питаме колко близо е личността до някакво идеално състояние и дали изобщо се придвижва в тази насока. Ако приемем възгледа за променящия се индивид в променящата се среда, дори и идеала да е постигнат той може да не отговаря на променените ценности и изисквания на утрешния ден. Във вечно променящата се среда постиженията на организма ще остаряват и ще се нуждаят от модификация. В този смисъл Каплан дефинира развитието като усъвършенстване и наличието на посока на осъвършенстване, въпреки че термина усъвършенстване също се нуждае от определяне. В хуманистичната психология се описват дефиниции на това да бъдеш възможно най-добър и за пътищата на индивида за надхвърляне на средното ниво. Твърде малко са описани обаче конкретните стъпки за постигането на това състояние. Моделите на хуманистичната психология черпят идеите си от организмичната парадигма, но ПнЖП стимулира формулирането на хипотези и по-частни теории.
Метамоделът\\парадигмата съдържа допускания в най-абстрактна форма за същността на човека и насоките на неговата промяна. Метамоделът е най-общ ориентир определящ стратегията на изследователските търсения. Каква е ценността на модела? Моделите не трябва да се приравняват с научните теории. Те не могат да бъдат директно верифицирани. Общите допускания за човека и насоките за неговото ставане са твърде абстрактни, за да бъдат емпирично доказани. Но тези идеи имат определена ценност:
1.Моделите стимулират поставянето на въпроси, те изграждат концептуалната основа на теориите. В рамките на парадигмата се концептуализират различни частни теории, които винаги са съгласни поне по-отношение на същността на човека. I ценност- генериране на теории и стимулиране на експерименталната им проверка.
2.Моделът определя дефиницията на научните понятия и тяхната операционализация.
3.Подсказват методологичните подходи, които са най-подходящи за проверка на хипотезите
4.Определяне начина на интерпретация на резултатите. Всичко това стимулира изследователските търсения, но моделът има и свойте ограничения, защото той винаги е рамка на гледната точка и интерпретацията. Един модел не може да бъде отхвърлен на основа на научни доказателства, но предизвиква методологична рефлексия относно ограниченията на изходната теоретична рамка и стимулира използването на доказателствения материал и източници за нови и по-всеобхватни концептуализации.
Днес няма рязка противопоставеност на парадигмите- търси се интегративен подход, резултатите се реанализират и се комбинират обяснителните схеми. Рийз и Овъртън:” Модели на развитие и теории за развитието”- поставят въпроса за разграничаване между метамодел и теория за развитието. Метамоделът определя най-общи ориентири,рамка, детерминираща стратегията на изследователските търсения. Метамоделът представлява в силно абстрактна метафорична форма някакъв аспект от реалността. Моделите на развитието са изградени около вътрешно съгласувана система от допускания за същността на човека и насоките на неговата промяна през възрастността. Тази система е твърде абстрактна, за да бъде пряко проверена в емпирични изследвания. В рамките на модела се разгръщат различни частни теории, които вече могат да бъдат проверявани като хипотези. Повечето изследвания в ПнЖП имат източник в трите споменати модела.
МЕХАНИСТИЧНА ПАРАДИГМА:
Машината е сложен комплекс от части, които могат да бъдат декомпозирани на по-прости части. Всяка част определя цялото притова машината е вътрешно пасивна. Тя има прости реакции на обкръжението. Възрастният е пасивен организъм, реагиращ на събитията, но не инициира активно събития и не си поставя никакви цели.Т.е. човек става това, което е, в резултат на реакциите си спрямо средата и обогатяването на репертоара от реакции. Осн. принцип е елементаризма. Моделът внушава, че цялото може да бъде разбрано чрез анализ на частите. Човек може да бъде изучен като се разбие на множество части – интелект, псих. процеси, емоции, соц. развитие. Всяко от тези неща може да се разглежда независимо и да даде информация за промяната, която се разглежда като последователно натрупване на умения и знания. Човек става това, което му задава средата. Мех. подход не прави разлика между каквато и да е промяна и развитието като процес. Характерен представител на този модел са теориите за ученето: р-ето през жизнения път се определя като натрупване на знания, умения и опит.
Тези модели са строго детерминистки. Всичко в чов. поведение – нагласи, цели, ценности е детерминирано отвън. Човек не е отговорен за своето поведение, защото той е реактивно същество и всичко в него се дължи на соц. обкръжение. В по-ново време класическите теории за ученето се обогатяват и включват социални променливи и стимули. Териите за соц. учене (Бандура) надхвърлят класическия установъчен модел и включват някои когнитивни променливи в обясняването на соц. поведение. Според Бандура в ежедневието хората забелязват последиците от своите действия и нагаждат поведението си според тях. Т.е. теориите за соц. учене отреждат по-голяма роля на съзнателното управление на собственото поведение. В рамките на тази парадигма се формират различни теории и разбирания за човешката личност. Акцентът се поставя върху динамиката на измененията и възрастовите промени в сферата на интрапсихичните операции взависимост от биол. и соц. часовник на индивида.
Според изследванията на Нюгартен жизненият цикъл се детерминира от три измерения на времето( три рода събития):
-време на живота( индивидуална хронолог. възраст )
-социално време (система за възрастово разполагане на очакванията, детерминиращи жизнения цикъл )
-историческо време (последователност на политически, шкономически и социални събития)
В рамките на тези 3 системи се определя постоянно изменящия се фон от стимули, детерминиращи промяната. Многопосочност на развитието се допуска, но понеже не се изясняват механизмите, тя е средна.
ОРГАНИЗМИЧНА:
Метафората е ембрион. Той се развива значи има някаква вътрешна природна сила. Човекът се разглежда като активен, комплексен, организиран. Той е една вътрешно свързана цялост, която се променя по своя инициатива. Приема се съществуването на вътрешни тенденции – биологични (за съзряване) и психични ( за саморазвитие и творчество). От тук произтичат хуманистичните теории. Човекът е активен и отговорен, планиращ, вътрешно мотивиран. Той използва вътрешни стратегии за действие, които приема като желани и носещи му удовлетворение. Човек има вътрешна сила. Тези тенденции са предварително зададени и се актуализират последователно в различните възрастови степени. От този модел произтича доминиращата ориентация на съвременната психология на развитието, която разглежда р-ето като последователна, качествена промяна, която следва определени модели, последователности в развитието.Външният свят тук има по-малка обяснителна стойност- той определя спецификата на промяната. Главна каузална роля има структурата на организма, която определя границите и възможностите, в които става промяната.Тук се тръгва от структурно-функционални позиции: структурата, целта е първична и предварително зададена.
Усилията на учените се изразяват в търсене на тенденциите, които са структурообразуващи и предварително зададени. Целостта е първично зададена. Анализът на частите не се разбира без анализ на целостта. При Валон такава тенденция е потребността от общуване, която е първична и включва индивида в соц. обкръжение и благодарение на соц. обкръжение се активизират всички страни на псих. развитие. Инструмента за включване са емоциите – те са в началото на всичко. При Ериксон такава първична тенденция е потребността от психосоциална идентичност. Този модел постулира, че под външната неравномерна поредица от промени има дълбока последователност на разгръщащата се във времето вътрешна структура. Има някаква крайна цел, към която развитието се стреми. Тези модели се наричат телеологически ориентирани. Като концептуална база се приема когнитивно-структурната теория за р-ето. В ПнЖП човек се разглежда като мислещ, отговорен, човешкото познание не е само активно, но и планиращо стратегическо. Хората не само приемат информация и я структурират в някакви схеми, но й придават смисъл, значение. Това е акцента на организмичната парадигма постулираща интерес към човешкия ум, разум и целеобразуване. На всяка възраст човек е интегрирана личност, цялост, която може да обмисля проблемите си, да планира и да се самоконтролира. Организмичната парадигма разглежда функцията на псих. развитие като последователна промяна, която е качествена, прекъсната, има качествени разлики в различните стадии. Псих. р-е е стадиално, строго свързано с хронологичната възраст и насоката на промянатавинаги е преход от по-низша към по-висша структура.
Р-ето е прогресивно и еднопосочно. Норма е този тип развитие, а отклоненията са за клиницистите. В рамките на организмичната парадигма се разгръщат хуманистичните теории, теорията за ЖП и др. Тези концепции изглеждат несъвместими, но те са съгласни за осн. постулати за същността на човека, за вътрешната детерминация на псих. р-е, за вътрешната активност за качествена промяна, за стадиалността и за наличието на някаква крайна цел в р-ето.
Има 3 различни схващания, употреби на понятието “стадии в развитието”. 1. Стадиите се разглеждат по отношение на биол. р-е и съзряване; 2. Стадиите се разглеждат като социокултурно понятие с две третирания *социално ролеви теории, ** задачи на р-ето; 3. Стадиите се разглеждат като когнитивно структурно понятие.
Биологична концепция: следва се модела, описващ р-ето като ръст, поддържане на развитието, упадък. Съзряването се разглежда като завършващо в ранна възрастност, след като вземат връх процесите на стабилизация и упадък. Човешкото р-е се разглежда като арка – наклонът на кривата сочи степента на развитие и упадък, а дължината на платото показва степента на фазата на стабилизация. Тази концепция е противоречива, защото биол. понятие за стадий игнорира социо-културния контекст и неговото влияние върху ЖП.
Социокултурната концепция: признава се културата като фактор очертаващ строга последователност на ролите и задачи от раждането до смъртта и адаптивността към тази последователност от задачи, която води до личностната промяна, характерна за отделните възрасти.
а\\ социално-ролева концепция: обхваща отчасти биол. и отчасти соц. конструираните роли, които индивидът трябва да осъществи. Вътрешно семейното развитие следва тези стадии: брачна двойка без деца, двойка с малко дете, с няколко деца, празно гнездо, внуци, вдовство. Чисто биол. фактори заемат много широки граници по отношение на времето, през което протичат стадиите, но прецизното разположение във времето и начинът, по който се разполагат ролите е въпрос на соц. конвенция.
б\\ задачи на р-ето: поятието е въведено от Робърт Хевигърст. Обхващат се нещата, които личността трябва да научи в даден момент от жизнения цикъл, да бъде оценена от себе си и другите като човек, който се развива, който е щастлив и има успех.
От организмичната парадигма следва, че р-ето се разглежда като качествена промяна следваща определени модели, последователности, стадии в р-ето. Стадиалността е осн. идея и ПнР-ето изследва тези качествени промени във вътрешните структури. Тези стадии имат някаква крайна точка. Тези концепции са телеологически ориентирани.
Има биол., социокултурна и когнитивно структурна концепция за стадиите. Първата разглежда стадиите в съзряването, втората – социоролевия фактор и задачите на развитието. Източници на задачите на развитието са биол. съзряване, соц. роли, които са културно дефинирании, вътрешната мотивация – аспирациите и ценностите на човека, на които той дължи живота си, чувството за идентичност, за собствено достоинство и собствена ценност.
Стадиалната концепция свързана със задачите на р-ето води до описание на това какво субекта изпитва в различните възрасти, какво има потребност да постигне. Тази концепция се разполага между индивидуалната психология и соц. изисквания. Приема се активното учене на субекта, взаимодействащо с активно социално обкръжение. Така Хевигърст се основава на имплицитната дефиниция на р-ето като промени, резултиращи в индивида, който става\\остава относително щастлив и удовлетворен. Изследователите от тези концепции, наред с другите измерения на възрастовата промяна, изследват и динамиката на субективното чувство за щастие, като се приема, че един от белезите за деградацията на личността в старостта е спада на това чувство. Младостта е време за реализация на родовата същност на човека със всички потенции. Хевигърст признава, че задачите на развитието са културно дефинирани, културно изменчиви и така признава тяхната ценностна природа.
Когнитивно-структурна концепция за стадиите: само качествените промени в компетентностите, приети като резултат от промените в когнитивните структури се разглеждат като признак за определяне на стадии. Т.е. проследяват се последователностите в когнитивните структури. К оличествените промени се разглеждат като промени в постижението, а не в структурната компетентност. Когн.-структурните стадии се отнасят до промени в структурата, резултиращи в промени в компетентността и се изразяват в качествено различни начини на отговаряне. Такива отговори се отличават от предшестващите ги по форма на организация, а не само по тяхното съдържание. Когн.-структурните стадии не се появяват случайно – те образуват инвариантна последователност, която може да бъде ускорена или забавена от културните фактори, но не може да бъде отменена. Тя е универсална.
Стадиите са йерархични – по-късните стадии интегрират по-ранните в своята структура. По-късните стадии не са просто по-различни, а са качествено нови придобивки в компетентностите на индивида. Тези стадии могат да бъдат представени върху жизнената линия като серия от стъпала, а линията която ги свързва ще бъде наклонена, а не вертикална, защото преходът между стадиите е постепенен и не става изведнъж. Разлчните стадии могат да бъдат ясно разграничени. Те представляват структурно цяло, т.е. те балансират и обединяват взаимно зависими поведения, нагласи и умения. За разлика от предишните две концепции, тази е силно оспорвана в ПнЖП, защото не може адекватно да отговори на нейните задачи. Оспорването върви по няколко линии: нови стадии в когнитивното развитие( следва се Жан Пиаже ), търсене на нов тип интелигентности компетентност( Клаус Ригел) . Той смята, че развитието на формалната логика е само един от аспектите. Зрялото мислене се отличава със своята диалектичност, то търси неравновесието и противоречияна в мисленето и реалността.
Когн.-структурната концепция е един от начините за интерпретация на стабилността в р-ето, но не и единствения. Оспорвайки универсалността на тази концепция, през 50-те години се появява т.нар. когнитивна революция в психологията. Става възможно като се взаимстват обясненията за р-ето на когнитивните структури , те да се пренесат и отнесат към други процеси( подсъзнание, мотивация) и да се дадат някои нови отговори на въпросите в психологията.
КОНТЕКСТУАЛНО-ДИАЛЕКТИЧЕН МОДЕЛ:
Този модел интегрира няколко възгледа- контекстуалната парадигма, екологичната и диалектичната. Но тъй като възгледите им за човека и неговата промяна са общи, те се обединяват в един модел. Утвърждаването на този модел се дължи на факта, че в неговите условия най-добре се операционализират осн. идеи на ПнЖП. Той преодолява ограниченията на досегашните концепции и предлага една по-динамична картина за човека.
Осн. метафора тук е “историческо събитие” – човекът като историческо събитие е в непрекъснат процес, той е динамичен и не е насочен към някаква крайна цел, състояние. Развитието се разглежда като процес, то няма завършек. Общото между различните концепции в модела е специфичната гледна точка, която налагат в ПнЖП. Това, което се изследва са интеракциите между личността и средата. Нито личността сама по себе си, нито средата определят р-ето, а взаимодействието между тях. Акцентът се поставя върху транзактната зависимост между променящите се индивид и среда. Единица за анализ е взаимодействието между тях. Зрелият човек е непрекъснато повлияван и непрекъснато влияе на различните контексти в своя живот. Осн. идея е тази за многофакторната детерминация на ЖП – как индивидуалните и средови фактори влияят на протичането му. Индивидуалното р-е може да бъде разбрано като резултат от интеракцията на трите системи от влияния, за които стана дума. Акцентът се поставя върху вариабилността и интериндивидуалните различия. Хронологичната възраст престава да бъде най-важен критерий за определяне на хода на развитието. Според този модел в човешкото р-е предварителното програмиране и последователността са твърде слаби. Биол. система установява границите и обхвата на нашите активности, но точния характер на ЖП силно зависи от разнообразни фактори на средата-икономически, географски и т.н. До тук този модел е в съзвучие със социо-културната концепция за стадиите, но той не се занимава с последователностите от роли и поведения, произтичащи от интеракцията личност-среда. Той показва как специфичните влияния на средата варират взависимост от историческото време и културата. ЖП не е нито универсален, нито инвариантен. ЖП на съвременните поколения се различава от този на предходните. Промените в образователната система, в професионалната структура, в семейството влияят върху промяната на ЖП. Всеки ЖП може да се локализира в дадена историческа епоха. Категориите, които използваме за описване на ЖП и обхвата на жизнените стадии също варира. Така тези, които сега разглеждаме като деца през средните векове са били малки възрастни. Този модел подчертава историчността и напомня, че осн. категории в ПнР и тяхното значение не са неизменни.
Друг източник за влияние върху живота на поколенията са различни политически и соц. събития, както и ненормативни събития. Тези три рода събития въздействат като се опосредстват от индивида. Засега контекстуално-диалектичния модел настоява ,че не може да се направи универсална и окончателна картина на ЖП. Този модел е насочен към описание и интерпретиране на единството на изменчивост и постоянство, прекъснатости непрекъснатост в многомерното пространство но индивидуалния ЖП. Контекстуалният модел повишава обяснителните си възможности като се обединява с диалектичния. Като се базира на философската концепция за човека като субект на своето развитие, Клаус Ригел включва понятието за противоречията като източник на р-е. Кризите, конфликтите, противоречията трябва да се разглеждат като конструктивна конфронтация, а не като причина за западане. Риген критикува равновесния модел за развитието и разглежда противоречията като основа за всички дейности и мисли. Соц. р-е е също основано на дебати и диалози. Както вътрешните така и външните противоречия са полезни за индивида и соц. групи. От позицията на контекстуално дуалистичните модели ЖП се разглежда като възпроизводство на асинхронно протичащи жизнени процеси, отстоява се разбирането, че онтогенетичните фактори са предварителни условия. Соц.-историческият контекст се разглежда като осн. източник, а индивидуалните активности като централен механизъм , опосредствуващ индив. р-е. В рамките на този модел интересът се насочва не към извеждане на универсална последователност от стадии, а към изследване на условията при които се проявяват различните стилове на развитие, различните индивидуални начини на справяне с живота. Вниманието е насочено към различните типове личност, системност, които допринасят в най-голяма степен за използване на псих. потенциали на ЖП. В рамките на контекст-диалектичния модел се разгръщат различни частни теории.
III РАЗДЕЛ: СТАДИАЛНИ ТЕОРИИ ЗА РАЗВИТИЕТО ПРЕЗ ЖИЗНЕНИЯ ПЪТ
ТЕОРИЯ НА ШАРЛОТА БЮЛЕР ЗА СТАДИИТЕ И МОДЕЛИТЕ В БИОЛОГИЧНОТО, ПСИХО-СОЦИАЛНО И ЛИЧНОСТНО РАЗВИТИЕ
1.Живот и творческа кариера, фундаментална идея и метод
2.Биол. структура и фази на живота
3.Моделът “експанзия-рестрикция”; биографичен метод- структура, динамика и вариабилност на психо-соц. р-е.
4.Моделът за целеобразуването – съзнателно самоопределение, самоосъществяване на личността; възрастова динамика и стадии в целеобразуването и самодетерминацията на личността.
5.Моделът за осн. базисни тенденции – индивидуални начини и възрастова динамика за постигане на двойните цели на развитието-запазване(стабилност) и промяна(изменение).
Ш.Б. се занимава с разглеждането на псих. р-е като стабилност и изменчивост. Изследванията на Ш.Б. и нейните ученици( Елде Френкел Брунсуик ) се утвърждават в началото на 30-те, но те не представляват само исторически интерес, а оказват трайно влияние върху осн. идеи на ПнЖП. Теорията на Ш.Б. е емпирично верифицирана система с многобройни изследвания върху целия жизнен обхват. Името на Ш.Б. е свързано с разбирането на ЖП като биография и утвърждаването на биографичния метод в изследването му. Ш.Б. работи във Виена като първите й интереси касаят детството и юношеството, но постепенно се разпростират върху целия ЖП. Според нея е невъзможно да се обяснят отделните възрасти без да се има предвид целостта на психичното р-е и преди всичко целостта на житейската задача. Този въпрос за влиянието на цялото върху частите стои както пред научното познание, така и пред индивидуалното самопознание и самоопределяне. В тези постулати за влиянието на целостта виждаме идеите на гещалт психологията. Съществуват много форми на задаване на екзистенциалния въпрос за смисъла на живота и взависимост от отговора има различни начини на ниво биол., псих., соц. и личностно разгръщане на потенциалите, защото човек е единственото същество живеещо живота си съзнателно и има право на избор. Само той осъзнава своя край. Това осъзнаване на края не е източник на слабост, а на сила, защото се развива специфична мотивация.
Първата и публикация е трудът “ Психол. изследвания върху протичането на живота”- описват се осн. й идеи, биографичния метод, изследванията й, осн. изводи. През 30-те години тя заминава за САЩ и там попада под влиянието на идеите на хуманистичната психология.1968 год. става президент на асоциацията по хуманистична психология. Издава друга книга “Мотивацията на ЖП”, където доразвива осн. си идеи за целесъобразността, предлага по разгърната система за фазите в развитието на осн. жизнени тенденции. При разглеждане на въпроса за псих. р-е, Ш.Б. тръгва от организмични, структурно-функционални позиции – структурата, формата , целостта е предварително зададена и се разглежда последователно. Но тя отчита и влиянието на соц. фактор, соц. включеност на процеса на р-ето.
На тази плоскост – взаимодействието между биол. и псих., между псих. и соц. – Ш.Б. се опитва да изведе общи, универсални закони и закономерности в псих. р-е. Това е моделът експанзия-рестрикция, който е общозадължителен. Тя се опитва да отчете индивидуалното, уникалното в преживяването на биографията, в целеобразуването, мотивацията на ЖП. Т.е. усилията й са насочени и по отношение и на номотетичния и на идиографичния подход.
В първата насока има много изследвания, докато във втората почти липсват. Един от въпросите които Ш.Б. си задава е “има ли някаква свързана с възрастта нормативна промяна в мотивацията на ЖП? “
С понятието р-е се обозначава един еднопосочен процес с начало и край, при това развиващата се структура, наследствените дадености и потенциали изпитват частично по-големи или по-малки изменения под въздействие на средата и породените от опита процеси на учене. Основен проблем е за интеракцията между наследствени дадености и опита, между запазването и изменението, което представлява осн. движещо противоречие, определящо насоката на изменение.
БИОЛОГИЧНА СТРУКТУРА И ФАЗИ НА ЖИВОТА
Ш.Б. разглежда псих. развитие в тясна връзка с биол. р-е. Тъкмо биол. структура на живота осигурява осн. план на псих. изменения и тя търси съответствието с биологичното, но и противопоставянето с него. По отношение на биол. фази и изменения има 3 периода:
1.Период на растеж и прогресия
2.Период на стационарен, стабилен растеж, по време на който силите на прогреса и упадъка се уравновесяват
3.Период на упадък
Продължителността на всяка фаза зависи от условията на средата – дали те осигуряват възможности за оцеляване на биол. структура – и от един специфичен индекс на физически и биол. способности, характеризиращ силата на физическото развитие и израстване, обозначен като виталност. Като съчетава виталността с репродуктивните способности, Ш.Б. предлага 5-фазов модел на биол. развитие.
Биологична крива (структура) и фази на живота
ВЪЗРАСТ ФИЗ.СПОСОБНОСТИ РЕПРОДУКТИВНИ
СПОСОБНОСТИ
0-15 години прогресивен растеж няма репродуктивна способност
15-25 години прогресивен растеж зараждане на репрод. способности
25-45/50 години стабилно нарастване баланс между растеж и упадък наличие на репродуктивни способности
45/50-65/70 години начало на упадъка загуба на репродук. способности при жената
65/70- смърт продължаващ упадък възможна загуба на репрод. способност при мъжа
Ш.Б. признава, че не съществува точен паралел между биол. и псих. р-е, но тя използва този биол. план като основа за своето динамично описание на псих. р-е. това описание следва 3 теми, съответно 3 модела:
1.Вариращ обхват на броя на събитията, постиженията и преживяванията в жизнената биография – това е модела “експанзия-рестрикция”
2.Роля на индивида в определянето и осъществяването на личностните цели- това е модела за целеобразуването и самоосъществяването
3.Начин, по който индивидът се стреми да постигне двойните цели на развитието- запазване и изменение.
Моделът “експанзия-рестрикция” е най-близо до биол. структура на живота. Той дава отговор на въпроса дали се открива биол. крива и 5-те фази в биол. р-е и по отношение на психо-соц. развитие. За да отговори на въпроса, Ш.Б. използва биографичния метод. Правят се анализи на биографиите на 400 известни личности, създават се въпросници, провеждат се интервюта. Осн. понятие, с което се регистрира промяната в биографията е “събитието”. В зависимост от неговия характер, наситеността със събития, а и характера на преживяването им, могат да се изведат различни закономерности в психо-соц. р-е. Биографичният метод е насочен към регистрация на събития, тяхното времево разпределение в отделните фази и отчитане на тяхната наситеност. Разграничават се три рода събития:
а/ обективни събития – брак, учене, развлечения, приятелство-над 90 измерения
б/ съотносителни събития – делата, обективните личностни постижения
в/ вътрешни събития (преживявания) – прави се анализ на преживяванията: отношението на човека към собствения си живот, начинът на размишляване върху него, на самоопределяне. Целта е да се установи в каква степен човек е рефлексивен.
Източник за тези данни са дневници, писма, клинични наблюдения и интервюта. В резултат на описанието на всички събития и тяхното разпределение се установява, че натрупването на опита се разпределя в последователни фази: на бързото нарастване, на по-бавното нарастване, плато и упадък. През първата част от живота си хората чувстват разширяване( експанзия ) на своите дейности, престиж, преживявания. После идва момента на връхната точка т.е. кулминация – поддържане на високото ниво, но не и надхвърлянето му. Най-наситена на събития е втората и третата фаза, където е кулминацията.
След това настъпва рестрикцията – дейностите намаляват, губят се позиции, хората се отказват от техните амбиции и целите стават по-ограничени. Това е време на кризи- биол. (менопауза) и псих. (неуравновесеност, депресии, невъзможност да се доведат нещата докрай). Ш.Б. говори за едно чувство описано като “да не те свърта на едно място, да гледаш да офейкаш”. Тя установява, че и в тези сфери на псих.-соц. развитие е налице една еднопосочна линия, възходяща нагоре и низходяща. Но в жизнената биография се регистрират важни различия. Психосоц. крива се издига по-плавно, достига кулминацията си по-късно и спада по-късно. В психо-соц. сфера упадъкът е отложен. Кои фактори го отлагат? Независимост от това и тук има 5 фази и по този начин се утвърждава идеята за многофазовост в жизнения път на човека. Понятието “фаза” и “стадий” говорят за качествена промяна, за прекъснатост в развитието, за изменение на направленията в развитието. Друг факт установен от Ш.Б. са интериндивидуалните различия в продължителността на фазите, тяхната последователност, което само частично потвърждава универсалността на модела “експанзия-рестрикция”.
Интересни са вариациите в творческите постижения в зависимост от професионалните и индивидуални способности. Ш.Б. цитира резултатите на Брунсуик и неговата типология според това кога индивидите са достигали върхови постижения. Тя установява, че има 4 типа хора:
1.Хора с ранен връх
2.Хора отличаващи се в средата на живота( Рокфелер, Нобел)
3.Хора с късен успех (Хегел, Кант, Бисмарк )
4.Хора, при които постиженията са равномерно разпределени през целия ЖП – т.е. целият живот е едно високо постижение.
Съществуването на тези разлики доказва наличието на различни картини на психо-соц. р-е, че то е многофакторно детерминирано, че то е многопосочно, че има интериндивидуални различия оспорващи универсалноста на модела “експанзия-рестрикция”.
Според Ш.Б. в психо-соц. р-е могат да се различат два кардинално различни начина за протичане на живота.
1.Нагоре-надолу
2.Еднозначна насоченост на стремежа за осъществяване и постижение, което води до равномерно разпределение на постиженията през целия ЖП.
По отношение на 1. има многа изследвания и са изяснени факторите за ранна, средна и късна кулминация. Според Ш.Б. за ранна кулминация е виновна виталността – затова професии свързани с физическа виталност имат ранен изгрев, но и ранен залез.
За останалите кулминации Ш.Б. въвежда фактора “менталност”- отнася се до процеса на учене и натрупване на опит, системно мислене и непрекъсната интелектуална компенсация на западащите биол. функции. Може да се каже, че философите и психолозите, чиято дейност изисква по-голям опит, имат по-късни постижения и те са резултат от менталността. По отношение на 2. (типично за творческите личности) Ш.Б. дефинира един специфичен индивидуален фактор, свързан с целеобразуването при човека. Той определя мотивационния фактор на жизнената биография. Основното в него е мотивацията да се осъществят крайните цели на живота. Гледането на собственото съществуване като на някаква мисия – “ за съзнателно живеещия живота трябва да има и някакъв резултат – оценен, преживян и определен от самия човек” (Ш.Б.) Този фактор определя собствената психологична мотивационна основа на живота. Тази мотивационна основа е малко изследвана – не е ясно как тя влияе върху регулацията на ЖП и отлагането на биол. спад. Отговорът на Ш.Б. е в модела на целеобразуването, където се разглежда този индивидуален фактор.
Според Ш.Б. човешкото р-е е многопосочно и възрастта има различни нива на разкриване. Тя търси нормативни и универсални характеристики, но и уникалното, което се открива в псих. фактори. Биол. крива се припокрива с психосоц., но нещата са по-отложени – това е модела “експанзия-рестрикция”.
Има важни интериндивидуални различия в сферата на психосоц. р-е. Има два начина за психосоц. р-е: 1. който следва биол. крива ( ранен връх- виталност, късен връх- менталност). Доказана е връзката между интелигентност и и стареене ( по-високата степен на образованост е свързана с отлагане на стареенето. При равномерно развите имаме еднопосочна насоченост на целите за осъществяване, тук влияе целеобразуването (мотивационния фактор).
Ш.Б. разработва модела за целеобразуване, съзнателно самоопределение и самоосъществяване. Този модел е ориентиран към ролята на индивида в определянето и осъществяването на личностните цели. В този модел обект на анализ са вътрешните събития, свързани със съзнателното самоопределение, стремеж за осъществяване на крайните цели на живота, житейската задача. Осн. интерес в този модел са процесите на целеполагане и целеобразуване. Целите са осъществяване на житейската задача и собственото съществуване посредством запазването системата на живота и изменението. Целите поддържат вътрешната противоречивост на процеса на р-е. Целеобразуването е определено от общи и иманентни за живота закони. От началото до края на живота си всеки организъм се намира в постоянна активност и в най-широк смисъл над тази активност има постоянна насока и цел, при това във всеки момент от живота си посоките и целите, които живото същество преследва, са свързани с целта на ЖП.
Хипотезата за връзката и взаимната детерминираност между отделните цели и действия и целостта на живота, крайната цел и смисъл, има важна обяснителна функция, особено за човекът притежаващ съзнание, право на съзнателен избор и решение. За да обясни регулативната функция на целеобразуването, най-общата хипотеза на Ш.Б. е за взаимовръзката и детерминираност между отделни цели и целостта, крайната цел, смисълът и резултатът от живота. Ш.Б. доказва, че хората, които са така мотивирани се отнасят до IV тип личности. Човек като цялостност живее живота си отчасти в несъзнателно, отчасти в съзнателно регулиране на своята система. Човек се опитва постоянно да държи сметка за минало, настояще и бъдеще, да насочва живота си, да се справя с обстоятелствата. В този процес на целеобразуване, решаване и действие на него му се струва,че достига резултати, които се виждат и оценяват. Освен променящите се през различните възрасти цели, живота има и крайна цел, смисъл, който човек съзнателно или несъзнателно се опитва да открие. Според Ш.Б. ориентацията към крайните цели на живота е ръководен фактор в хода на развитието.
Тази идея се открива и в новите концепции за успешното стареене ( мотивацията за живот се ръководи от по-пълносто осъзнаване на крайността на живота). Ш.Б. обръща внимание и на тенденцията на всеки човек да придава гещалт на своето настояще, което е в хармония с бъдещите цели и аспирации. Ефективна е тази личност, която води целенасочен живот, стреми се към самореализация, трансфотмира осн. си потребности в цели. Ш.Б. разглежда личността като активна, потенциално творческа като ефективните индивиди приема нарастващата си отговорност и преследват определени от самите тях крайни цели.
Ш.Б. въвежда понятието “самоопределяне към крайните цели и резултати на живота”, за да характеризира целеполагането при хората. То означава онова съзнателно целеполагане, което се осъществява с оглед на схващанията на индивида за крайните цели и резултати от живота. ( ако не е налице мисълта за някакви продукти то поне за крайни състояния). Самоопределението предполага такива жизнени форми, за които индивидът предполага, че ще го доведат до най-удовлетворителни крайни изживявания. Понятието “осъществяване” се свързва с успешна реализация на жизнените ценности, към които индивида самоопределящо се е стремял. Самоопределянето може да включи избор на професия, създаване на семейство, преодоляване на трудности, всичко, което води до извода “моят живот си струваше”. Ериксон посочва времето, когато човек прави тези равносметки ( старостта ), а Ш.Б. поставя този момент значително по-рано – концептуализация на залога за успешен живот. Ш.Б. подчертава, че размисли за живота се срещат на съзнателно ниво в много малко личности, защото индустриалния век не стимулира саморефлексията, но тази дейност продължава на несъзнателно ниво при всички хора. В психотерапията Ш.Б. често се натъква на съзнателно самоопределение спрямо крайните резултати и цели, а този ход на мисли може да се намери и в дневниците на по-задълбочените юноши, защото това е времето, което се посочва като период на разширяване на жизненота пространство ( в социален и времеви аспект). Осъзнаването на бъдещето за някои юноши е стимул за разгръщане, за реализация. За други юноши тази неясност на бъдещето е източник на страх.
Според Ш.Б. всички тези вътрешни процеси по формулиране на цели и стремеж за тяхното достигане увеличават жизнеността. Това е различно от движението нагоре-надолу по биол. крива и отлага биол. спад. Началото на тази вътрешна дейност се търси в края на юношеството и продължава в известна степен и под някаква форма през целия живот. С възрастта както установява Френкел, нуждите, желанията, свързани с редукция на напреженията при тяхното удовлетворяване намаляват, а чувството за дълг, загриженост, отговорност, поставяне на цели и самодетерминация нарастват. Франкел определя два типа детерминанти на поведението:
1.потребности и нужди, свързани с редукция на напрежението;
2.цели, свързани с нов тип регулация- поставяне на нови цели.
Ш.Б. се опитва за придаде на тази закономерност ( преход от потребности към цели) силата на закон. Тя се опитва да формулира закон за спецификация на интересите и целите и за трансфер на доминантата на целите и интересите от възраст във възраст като източник на жизнеността. Ш.Б. обогатява тази дихотомия ( нужди-цели) като въвежда понятието “базисни жизнени тенденции”, които са 4 на брой – те действат през целия живот, но се актуализират доминантно през различните възрасти. За емоционално здравите е важно нещата да се преживеят в съответното време определено за тях и да имат съответен резултат. Съзнанието, че нещата се вършат в подходящото време допринася за псих. здраве и за доброто жизнено чувство. Напр. младостта е време на експанзия, навлизане в живота, време на действие и търсене на отговори. В психотерапевтичната си практика Ш.Б. се среща с преждевременно чувство за възрастност и рестрикция ( умора, безсмислие, депресия, оттегляне, предпазване от социални контакти и активност, търсене на спокойствие) като характеристики на невротични лица. Чувството за време, спецификата на възрастта, нейното предназначение смисъл и цели е в тясна връзка с нашата жизненост и стремеж към целта на живота. Ш.Б. разработва 5-фазов модел на нормативните фази на преживяването на биографията, на самоопределянето на жизнените цели и тяхната спецификация в отделните възрасти:
1. до 15 години- предхожда самодетерминацията;
2. 15-25 години-експериментиране на самодетерминацията – това е период на неспецифично (тентативно) намерение за самоопределение. Младите хора постепенно разбират, че техният живот им принадлежи, че той има начало и край, че те могат да определят своите цели.
3.25-45/50 години- фаза на спецификация на жизнените цели и окончателна самодетерминация ( дефинитивно самоопределяне). Този период е най-наситен – време на същностна и истинска зрелост. Установява се, че около 30 години подготвителната фаза за живота и експанзията се заменят с размисли, самостоятелност, сигурност, крайно откриване на целите, съзряване за дела и стремеж към продуктивност. Това не винаги се постига чрез съзнателен избор, често външни необходимости и житейски събития могат да принуждават към вземане на решения. При дефинитивното самоопределение Ш.Б. разграничава:1. съзряване за дела; 2.преживявания свързани с определянето на задачата на живота, за намиране на себе си и самоизграждане.
40-те години се отбелязват във всички концепции като нормативна криза обозначена по различен начин – “преход в средата на живота”, “застой”, “момент на индивидуация”. За Ш.Б. този момент е важен за самоопределянето и целеобразуването – изясняване на човешката задача, откриване на собствената човешка същност и мисия.
4.45/50- 60/64 години -фаза на самооценяване и равносметка, преглед на миналите действия. Оценява се извършеното в термините на реалността. Осигурява се жизнена рамка, по отношение на която индивидът се ориентира към бъдещето.
5.след 65 години – преживяване на самоосъществяването. Време на отговор на вечните житейски въпроси. Регистрират се изявления отнасящи се до завършеността на живота; ретроспекция към преживяното. На това самоизследване човек може да се наслади само в дълбока старост. Това е време на въздържане, рестрикция, умора, оттегляне. В тази възраст здравите и силни индивиди могат още да си поставят цели и да подновяват усилията си за постигане на предишни цели. Много теории разглеждат старостта като нехомогенна, допускат се възможности за наваксване на пропуснатото.
Въпреки че тези 5 фази на самодетерминацията не са директен паралел на биологичната структура на живота, съществува известна съгласуваност между двата профила. Има съгласуваност между първите фази и растежа(експанзията), но по отношение на последната фаза двата профила значително се различават. В модела на самодетерминацията 5-та фаза не е свързана задължително с упадък. Разнообразието от жизнени стилове по това време е най-голямо. Съществува темпорална връзка между модела за самодетерминацията и модела за психосоц. р-е- на всяка стъпка обективни събития съответства стъпка преживявания като вторите предхождат първите. Преживяването винаги предхожда и подготвя определени събития. Преживяването на дефинитивното самоопределение, откриването на човешкото в себе си, на смисъла на живота подготвя неговата кулминация , мултидименсионалност. Така рестриктивните преживявания предхождат разграждането на живота и неговите измерения, а подготовката и разсъжденията за смъртта са последната редукция на измеренията. Ш.Б. илюстрира това влияние на преживяванията върху жизнеността с две противоположни биографии – на щастливото, успешно самоопределение на житейската задача при Хумболт и нещастното самоопределение при Киркегор. Първият се опитва да търси смисъла на живота в самия живот, да търси човешкото в себе си, а другият- вън от живота (“Аз не съм човек, аз съм роден старец”)
МОДЕЛ ЗА БАЗИСНИТЕ ЖИЗНЕНИ ТЕНДЕНЦИИ (ЦЕЛЕНАСОЧЕНОСТИ)
Целеполагането е иманентно присъщо на всяко живо същество. Целите са реализиране на житейската задача на собственото съществуване чрез запазване и изменение. Моделът е насочен към изясняване на механизмите на ставане на жизнения път чрез разрешаването и запазването на противоречията между тези две фундаментални човешки насочености. Концепцията на Ш.Б. е динамична. За Ш.Б. причина за р-ето е неравновесието – няма личност, която да е напълно балансирана и интегрирана. Човек се намира в процес на непрекъснато ставане. Тя не разглежда установяването на хомеостазата като единствена цел на организма, а приема, че установяването и поддържането на равновесието е толкова важно колкото и повишаването на неравновесието. Всяка от тези две базисни тенденции се насочва по два пътя (вж.графиката). Така се получават 4 основни жизнени тенденции, които работят по посока на осъществяване на житейската задача.
Запазването се постига чрез редукция на напрежението и чрез поддържане на вътрешния ред. В резултат на 2 основни процеса се проявяват 2 тенденции:
а/удовлетворяване на потребностите
б/ поддържане на вътрешния ред.
Ш.Б. подчертава, че запазването на вътрешния порядък означава запазване на вътрешното напрежение, тъй като без вътрешно напрежение няма порядък, няма какво да се подрежда. Загубата на вътрешното напрежение е всъщност смърт.
Себесъхраняването, избягването на напрежението е анонимност.
Промяната се постига чрез две ориентации: 1. адаптация и 2.продукция. Те са развити в две осн. жизнени тенденции – творческа експанзия и адаптивно самоограничаване. Творческата експанзия е спонтанната промяна – това е винаги преход от по-низше към по-висше състояние. Това е най-рязката промяна, но когато човек си я позволи, той променя насоката. За да не се деперсонализира на него му трябва едно адаптивно самоограничаване, едно непрекъснато съотнасяьне със социалните фактори и обстоятелствата. Благодарение на тези осн. жизнени тенденции индивида се развива, постига динамично равновесие, псих. здраве, \"свято развитие\" ( това е понятие от хуманитарната психология) – предлага се нова алтернатива за човека, която го кара да търси светостта в себе си, а не в религиозните ценности.
Субкатегории на осн. жизнени тенденции:
1. Удовлетворяване на потребностите – чрез снемане на напрежението във всички видове дейност. Тази тенденция следва инстинктите - стреми се към насищане, към задоволство, сигурност.
2. Поддържане на вътрешен ред – включва редица подреждащи принципи, които работят за единството на личност и поведение. Тези принципи най-напред се откриват в координацията на движенията в детството, малко по-късно в организацията на дейностите (стил на живот), още по-късно – в действието на такива интегриращи принципи като целите, идеалите и онези самооценявания, които обикновено се наричат съвест. Запазването на вътрешния ред осигурява самосъхраняване, интеграция и подреденост на опита.
3.Креативната експанзия е тенденция да напредваш в света, да го променяш чрез своите действия, чрез физическа и умствена продуктивност – т.е. да твориш. Тя включва поведения, посредством които идндивидът разширява своите влияния. Субкатегории типични за 3:
1. духовна отвореност
2. преодоляване на препятствия
3. изобретателност
4. продуктивност и постижения
5. надхвърляне на себе си
6. себеотдаване, посветеност на себе си
4. Адаптивното самоограничаване е тенденция на личността да адаптира своето поведение към поведението на другия и към дадените условия. Тя се проявява в самоограничаването, от което произтича способността да принадлежиш каъм някаква общност и да кооперираш действията си. Типично поведение за 4.:
1. Способност да заместваш целите и да приемаш тези на другите
2. Способност да кооперираш действията си
3. Идентификация с целите на другите
4. Потребност да приемаш социални роли
5. Самоограничаване в интерес на другите
6. Потребност да помогнеш
Според Ш.Б. тези 4 осн. жизнени тенденции са универсални, всички те присъстват и се активират от раждането като всяка една доминира през различните възрасти. Излизането на преден план на друга тенденция води след себе си изменяща се йерархия на целите и подбудите на човека. Новороденото се ръководи преди всичко от първата – детето се изпълва с любов и доверие и за първи път открива самотъждествеността на Аз-а. Но само тази тенденция не му е достатъчна – то трябва да адаптира и разширява себе си, да координира своето поведение с другите, за да задоволява потребностите си. По време на процесите на научаване в детството доминира 4.. През юношеството доминират разнообразни тенденции, тук е и първият момент на самоосъществяването, на откъсването от детството. 3. достига връхната си точка през ранната и същинска възрастност в навлизането на индивида в един по-широк свят; това е време на кулминацията в биографията – тогава индивидът съзрява за дела и изгражда своя жизнена задача и се реализира в професия и брак. Самооценката на ранната и късна възрастност определя усилията за установяване на вътрешен ред. Това е време на критична равносметка, където доминира две. Старостта е време на най-големи индивидуални различия- накои регресират към 1., други могат да се опитат да приемат 4.; други могат да продължат дейностите си свързани с 3. , а някои търсят 2. чрез размисли, реминисценции и търсене на мъдрост.
Всяка от 4-те тенденции може да доминира през старостта. Ш.Б. подчертава, че тези тенденции са общи за всички живи същества, но докато при животните последователната смяна на тези тенденции се осъществява автоматично, то при човека имаме съзнателно преживяване на различните възможности и свобода на избора. Целите определени от 4-те осн. тенденции се приемат за осн. ценности и се издигат до статус на крайни цели в живота. Тук е връзката между двата модела – за самодетерминацията и за активността. Във всеки момент човек е регулиран от една от тези тенденции, но една от тъх той може да издигне като цел на живота си.
НОРМАТИВНИЯТ МОДЕЛ НА ПРОМЕНЛИВО ПРЕОБЛАДАВАНЕ НА РАЗЛИЧНИ БАЗИСНИ ТЕНДЕНЦИИ е свързан с модела на биологичната крива – следва се последователната закономерност от експанзия към регресия (започва се от 1. и накрая пак се стига да едно).
Съществуват и други връзки между трите модела. Удовлетворяването на потребностите и самоограничаващото адаптиране доминира в периода на самоопределяне на жизнените цели. Самодетерминацията върви ръка за ръка с творческато експанзия. Тенденцията за запазване на вътрешния ред е свързана с периода на самооценка. Моделът на самодетерминацията и на осн. жизнени тенденции отразяват общата крива на модела \"експанзия-рестрикция\" , но все пак индивидуалните различия съществуват. И трите модела на Ш.Б. разглеждат развитието като процес, разпростиращ се върху целия жизнен път. Четирите модела свидетелствуват за мултидименсионалността и съществуването на множество форми на развитието. Ш.Б. възприема интерактивния възглед за личността – взаимодействие между иологично, социално и психологическо. Въпреки, че този интеракционистки възглед минава на заден план поради хуманистичната й ориентация и поради приемането на организмичния принцип Ш.Б. не се занимава с трансисторическите промини в ЖП. Моделите имат за своя основа биологичния план, който имплицитно се разглежда като утиверсален и независещ от времето и средата. Докато биологичният модел на развитието \"запазване-упадък\" подкрепя модела “експанзия-рестрикция” и може да бъде траектория на развитието, следвана от кривата на самоосъществяването.
В осниовата на модела за основните хизнени тенденции е залегнал епигенетичният принцип. Този принцип най-пърно се резработва в концепцията на Ерик Ериксон (Е.Е.).
ЕРИК ЕРИКСОН
1. Биография
2. Понятие за идентичност
3. Кризата на младостта, зрелосстта и старостта
Психосоциалната теория на Е.Е. и стадиите в развитието на идентичността
1. Е.Е. – жизнен път: индивидуална, идейна и историческа детерминанта на конструирането на понятието за идентичност.
а) Виенски кръг – навлизане и запознаване с психоанализата;
б) Американски период – реконструиране на собственото минало и ориентация към персонологията;
в) антропологични изследвания при американските индианци;
г) клинична работа с ветерани от войната във Виетнам.
2. Проблеми за self, ego и идентичност
а) понятието за идентичност – модификация и нова насока на психо-аналитичната перлспектива;
б) еволюция на понятието за идентичност и измерения на идентичността – психо-аналитичен, когнитивен и феноменален подход;
в) интегративен подход.
3. Механизмът на развитието, генезисът и кризите в идентичността през младостта, зрелостта и старостта.
Е.Е. е роден през 1902г. в Германия и умира през 1994г. в САЩ като професор в Харвард. Е.Е. е психоаналитик, но за него е характерно, че се отграничава от класическата психоанализа и дава нова насока на психодинамичната парадигма. Той представлява интелектуална и историческа връзка межде Зигмунд Фройд и Юнг от една страна и Роджърс и Маслоу от друга страна.
Е.Е. е свързващо звено на психоанализата и психодинамичната психология с хуманистично-екзистенциалната (психология на Аза). Той се опитва да премести центъра на психоаналитичната мисъл – от невротичната личност, разкъсвана от конфликти, към зрялата, нормалната личност. Неговият основен принос е свързан с понятието за идентичност като основа на психичното здраве на индивидуално и колективно ниво.
Още през 60-те години Е.Е. прогнозира, че изследването на идентичността ще стане стратегически проблем за индивида и групата в новото историческо време. Най-общо понятието за идентичност включва чувство за самотъждественост, непрекъснатост и единство в пространството и времето. В наше време понятието за идентичност широко се разпростира в клиничната практика, в обществените науки, както и в управлението, по време на икономически кризи, които са свързани със загуба на чувството за идентичност – у отделната личност и у общността (национална, религиозна, етническа).
На 25 годишна възраст Е.Е. влиза в контакт с Виенската психоаналитична школа. До този момент той се е занимавал с детско художествено портретиране. Много важна е срещата му с Ана Фройд, която го кани на сеанс и го убеждава да се подложи на психоанализа и да се включи в клиничната работа. Той е неудовлетворен от изключително силния акцент върху патологията и игнорирането на възможността за промяна и позитивна адаптация на човешкото същество. Е.Е. не приема и отхвърлянето на ролята на социалните и културни фактори в тази адаптация.
През 30-те години Е.Е. заминава за САЩ, където следва персонология в Йейл. Там се запалва по идеите на Мъри – това е моментът на преориентация от психоаналитичната към хуманистичната гледна точка. В САЩ приема името Е.Е., детайл, който е значим за него. Човек така ангажиран с проблемите на идентичността решава по този начин проблемите на собствената си идентичност: Е.Е. е незаконен син на майка еврейка и баща датчанин и решава да се нарече \"Ерик Син_на_самия_себе_си\". Анализът на различните автобиографични факти е затъмняване от негова страна на историческия, етническия и религиозен произход – за разлика от Фройд, избрал юдейството Е.Е. избира християнството. Ангажирането му с християнската етика отчита интереса му към историческата личност.
Две са основните работи на Е.Е.: \"Детство и общество\" (50-те години) и \"Юношество и кризи\" (1968). Неговият литературен успех и престиж пред американските интелектуалци се дължи на две биографични изследвания: психологичен портрет на младия Мартин Лутер Кинг и на Ганди. В тях той анализира влиянието на историческото време върху един човешки живот.
Е.Е. извършва антропологични изследвания на индианското племе сиукси от Дакота. Това се прави по молба на Американската Комисия за работа с индианците , констатирала неуспих на официалните учители сред децата в резервата. Децата отхвърляли основните образователни принципи, изпадали в апатия, проявявали съпротива, крадяли и извършвали други антисоциални действия. Според Е.Е. сиуксите като потомци на номади, привикнали към непрекъснато движение и неограничени пространства не могат да се адаптират и са дисфункционални в предложените им уичилищни условия. Тяхната социална организация е ритуализирана в центробежна перспектива (няма крайни цели и определено бъдеще) и традиционното възпитание е насочено към взаимна асимилация на умствени и социални схеми(??). Белите поставят индианците в резерват и им предлагат организация, която е центростремителна и локализирана във времето и простронството. миналото е елиминирано, настоящето е пожертвано в името на едно бъдеще, за което индианците никога не са мислили. В тези драматични условия сиуксите са лишени от необходивата база за формирането на колективна идентичност. Те са загубили основния маркер, посредством който индивидът може да извлече своя статус на социално същество. От тези наблюдения и от наблюденията върху племето юроки Е.Е. извежда тезиса за взаимната връзка между колективното и индивидуалното чувство за идентичност. Групите, които губят своятя цялост, цели, ценности, своятя социално икономическа организация, неизбежно губят и своята колективна идентичност и обричат своите членове на същото, но на индивидуално ниво (деперсонализация и асоциални форми на поведение).
Важен момент от биографията на Е.Е. е терапевтичната му работа с военни ветерани от Виетнам, страдащи от така наречената невроза на войната. Работата с техните сериозни психични проблеми довежда до формулирането на понятието за идентичност и едва след това той се дава сметка, че се касае за един по-общ проблем – централна пертурбация, разрушаване на организацията на Аза. В някои случаи това нарушаване на функциите на Аза има за източник радрушителни събития. То се изразява в соматично напрежение, социална паника и постоянно подновяван страх, чувство за заплаха. Това от което страдат тези хора е, че те не знаят вече кои са. При тях загубата на чувство за идентичност е силно изразена. Те са загубили съзнанието за своята непрекъснатост, простоянство и приемственост във времето, както и вярата в ценността на социалните роли. В този сектор на клинично наблюдение Е.Е. формулира хипотезата за загубата на идентичността като причина за разстройство на психичното здраве, за отчуждение и дезадаптация към социалните роли и ценности на обществото.
Всички тези влияния Фром, персонологията, психологията на Аза , етнографията и клиничната практика, както и лични събития (реконструиране на собственото минало и приемане на нова идентичност) оформят философската му насоченост и теорретичната рамка на неговите изследвания. Усилията му са насочени към ревизия на психоанализата и включване в нея на постиженията на антропологията, социологията и персонологията. Това води до издигане на понятието за идентичност като основно понятие. В него се операционализират взаимодействието на множество фактори за формирането на човека. Е.Е. обаче казва: \"Аз съм преди всичко психоаналитик, това е единственият метод, който съм изучавал\".
Фройд използва това понятие в неговият класически смисъл – като етническа, вътрешна идентичност, интимното чувство за същата психическа конструкция. Фройд използва това понятие, когато прокламира привързаността си към юдейството и убеждението, че притежава същата вътрешна конструкцея с тази общност. Е.Е. често цитира тази декларация на Фройд, въпреки че в неговото разбиране това понятие е твърде метафорично, трудно се поддава на твърди дефиниции и рационализации. Понятието за идентичност може да се изведе от неговите писания като система от свързани съждения, твърдения, които се намират в диалектична връзка. Аугусто Блейзи, занимавайки се с идентичността, систематизира тези твърдения:
1.Идентичността е отговор на въпроса “Кой съм аз?”
2.Най-общо отговорът се състои в постигането на ново единство между елементите на собственото минало и очакванията за бъдещето. Възрастта е винаги една историчност, осъществяваща връзката между минало, настояще и бъдеще.
3.Пораждайки фундаментално чувство на тъждественост и непрекъснатост
4.То отговаря на въпроса за идентичността посредством реалистично оценяване на себе си и своето минало
5.и е съобразено с идеологията и очакванията на обществото по отношение на личността
6.В същото време се оспорва едновременно валидността на културата и обществото и степента на съответствие на очакванията на другите – този момент се нарича криза.
7.Този процес на интеграция и на оспорване трябва да се извърши около няколко фундаментални области: бъдеща професия, религиозни и политически възгледи и т.н.
8.Трябва да води до гъвкаво, но трайно обвързване с тези области
9.Така че да гарантира от обективна гледна точка собствената интеграция в обществото
10.Субективното чувство за базисна лоялност и преданост
11.Най-важното чувство, което е дълбоко предсъзнателно: за вкорененост, вътрешно благополучие, позитивна самооценка и целеустременост. Сензитивният период за развитие на чувството за идентичност е юношеството.
Е.Е. разглежда чувството за идентичност като постоянно изграждано в живота и никога недостижимо, но винаги подхранвано, за да се поддържа някакво отворено бъдеще.
Какъв е приносът на Е.Е. към теориите за р-ето?
-Принос за разчупване на вътрешната им организация
-Промяна на културния модел за човешкото развитие и
-Вътрешноприсъщите ограничения на теориите за р-ето: юношеството се разглежда като финал в р-ето.
С индустриализацията на обществата социалните роли стават по-разхлабени, акцентът се поставя около индивидуалността – личността трябва да си изгради идентичност, да избере своя вътрешна жизнена позиция.
Понятието “идентичност” добива голяма популярност в много научни дисциплини.
Ален Турен: “ Призивът за идентичността е призив в полза на живота и свободата, призив срещу социалните роли”. Човешката природа не трябва да се разглежда като предопределена от социалните структури. Идентичността трябва да се разгърне като вътрешна природна сила на човешкото същество.”, най-общо се подчертава онтологичният аспект на личността
Теорията гледа да изнесе на преден план целостта на личността.
Основното в Е.Е. е понятието за идентичност. Идентичността се разглежда като ядро на индивидуалността и на етно-културната общественост, към която тя принадлежи. Идентичността е основа на психичното здраве и на зрелостта на индивидуално и колективно ниво. Има различни дефиниции на идентичността: това е чувство за самотъждественост и непрекъснатост във времето и пространството- подчертава се общата онтологична потребност от историчност (откъде идвам и накъде отивам ), да се поддържа континуитета на опита.
Втори възлов момент е принципът за интеракцията: идентичността възниква от взаимодействието на психично и социално и на онто-генетично и културно-историческо. Кризите в индивидуалното са неотделими от тези в колективното р-е. Изграждането на психо-социална идентичност се постига в онзи момент от юношеството, когато има стиковане между психично и социално. Постигането на психо-соц. идентичност означава да имаш реалистична Аз-концепция, включваща едновременно когнитивно и физическо овладяване на средата и соц . признание в рамките на обществото. Индивидите със силна идентичност признават своята свързаност с другите и своята уникална индивидуалност. Осъзнаването на идентичността преминава през свързаността с другите (да си изградил способността да взаимодействаш с другите, да признаваш тяхната индивидуалност). Има две стратегии за формирането на Аз-а:
а/ визибилитет
б/ анонимност
Стремеж към търсене на собствената ценност, цел и перспектива са ядро на процеса на личностно р-е, в което юношата заема централно място. Кризата на идентичността се локализира в юношеството, но изграждането й трае цял живот. Става дума за дълбоко и интимно чувство, което е неуловимо и неизразимо. Разпокъсването на идентичността тръгва от обезценяване на себе си и стига до загуба на перспективата в живота и отпадане на осн. функция на психиката – да осъществи контрол и самоуправление, за да не се разпадне човека. Тръгвайки от клиничната практика и минавайки през изследване на разпада на колективното самосъзнание, Е.Е. успява да формулира своята концепция за идентичността. Той създава една оптимистична концепция за нормално развитие, свързващо етапите в израстването на Аз-а с отговорите на обществото и културата. Разликата с психоанализата е в отговора на въпроса”Кой съм аз?”. Концепцията на Фройд той се резюмира с понятието “драма”- в състояние на мъглява идентичността у човека се борят Id, SUPEREGO и механизмите за защита. Човек не е заинтересован да открие себе си , защото неговото Аз крие само инстинкти и зло. Възрастният е само едно пораснало дете, затворено в драмата на детството.
Отговорът на неофройдиста Е.Е. е потенциална възможност за р-е, възможността за осъзнаване и интегриране на различни тенденции в един непрекъснат процес на усъвършенстване, търсене на цел и поле за реализация. Е.Е. концептуализира поведенческия фактор на Аз-развитието. Детството вече не се разглежда като фатално предопределящо живота и блокиращо потенциалите за р-е.
В своята теория Юнг използва понятието “индивидуация”. Е.Е. разгръща тази концепция. Той връща на хората надеждата. Старостта може да бъде период на най-висша реализация на Аз-а. Налага се идеята за необходимия континуитет и по отношение на обществото и по отношение на самия себе си. Във всеки момент от описаните 8 стадия Аз-а има функция да примирява противоречията между вътрешен и външен опит, да гарантира интегритета между индивида и културните модели, да установи мост между минало и бъдеще. Възгледът на Е.Е. рискува да представи соц. система и културата като статични и безконфликтни и така да намали в голяма степен значимостта на идеята за историчността. Това е един в голяма степен илюзорен проект за доброто общество, което признава и одобрява своите млади. Като повечето хуманитарни теории този проект се подхранва от фундаментален морализъм.
По-късните изследователи се оплакват, че езикът на Е.Е. е силно метафоричен, а понятието “идентичност” трудно се поддава на операционализация. Много от понятията на Е.Е. са с етичен оттенък- добродетел, вяра, надежда, щастие. Той е по-скоро изследовател на живота, отколкото академичен учен. Е.Е. успява да опише същността, потребностите и потенциалните възможности на човека да преживява себе си като обособен индивид, наслаждаващ се на чувството за фундаментално единство със соц. свят. Цялостния човешки живот придобиват оптимистична насока и смисъл. Смислово-образуващата и осн. ценност на този възглед за човека, който преодолява биол. предопределеност, е труда и соц. постижения. Трудът в концепцията на Е.Е. спомага за преодоляването на регреса, песимизма и застоя в полза на прогреса, оптимизма и движението.
От тази гледна точка зрелостта е генеративен и съзидателен етап в живота. Е.Е. прави грешката на Фройд, но в посока на соц. детерминация на човешката мотивация. Не се отчита потребността на човека да открие смисъла на своето съществуване в самия себе си.Той проследява различни етапи в р-ето на личността (влиянието на последователността на етапите върху цялостността на личността), но не и обратното. Е.Е. признава,че теорията му води началото си от наблюдението на кризите в живота. В индустриализиращото се общество на Е.Е. актуален става проблема за идентичността. Функцията на силното ego е р-е, социална адаптация и победа в реалностите на света.
1971 г. Маргарет Мийд казва: преди20 г. наистина е било важно да се изследват безпокойствата на младите, идентичността, но днес централен въпрос е този за присъединяването, принадлежността към определени групи, системи от ценности и вярвания. Днес се приема, че идентичността може да бъде изследвана само в рамките на един интердисциплинарен подход, посредством интегративна теория.
МЛАДОСТ- основна криза на тази възраст е кризата интимност vs изолация. Успешното разрешение на тази криза води до укрепване на Аз-а и до завоюването на нова добродетел, нова жизнена сила – любовта. Изборът на младият човек е между установяване на тесни, интимни, междуличностни отношения или самота и изолация. Формулата за завоюване на идентичност е: “Ние сме това, което обичаме”. Осн. витална сила в тази възраст е даване и получаване на обич. Този потенциал е важна сила в психо-соц. р-е на човека и общо разгръщане на родовата му същност- очовечаване и овладяване на емоциите. Неврозите се получават поради наличието на конфликт в емоц. сфера. Счита се, че младостта е възрастта, когато се изявява тази родова същност. Завоюването на любовта прави младите хора един голям потенциал на нацията. Те стават пазители на културата. Осъзнават конфликтите и търсят съзнателни начини за решаването им. разрешаването на тази криза става благодарение на разрешаването на кризата на идентичността.
Белези на успешно решение на кризата на идентичността:
-Наличие на позитивно отношение към себе си;
-Наличие на сексуална поляризация и самоопределеност;
-Способност да се приема управление и да не смесва авторитети
-Приел е ценностите на обществото и културата, историята и човечеството, изградил е самочувствие, че е вътре в живота, приел е историческата песпектива; помислил е за бъдещето си.
Ако това липсва резултатът е неясен, непозитивен образ за себе си, липсва идентичност. В юношеството индивида посига доверие и компетентност, своя идентичността, сега младият човек може да експериментира с тази индивидуалност сливайки я с тази на другите чрез интимността, което означава интегрираност и взаимност в междуличностните отношения на различни нива – неформални отношения, приятелство, делови отношения, любовни отношения и т.н.. Потенциалната нова сила – любовта се открива експлицитно и по-често имплицитно в етическите стандарти на обществото, в морала, който за разлика от закона разчита на вътрешните принципи във взаимоотношенията на хората. Интимността изисква известно отдалечаване, напускане на Аз-а, често мъчително придобитото чувство за идентичност се подлага на риск. За да предприеме този риск индивида трябва да изпитва доверие, че неговото едо няма да се разруши. Ако младият човек не е разрешил кризата на идентичността, заплахата от загуба на Аз-а е твърде голяма. Индивидът ще се стреми да избягва интимни отношения, което ще води до дълбоко чувство за изолация. Интимността изисква издигане над и отвъд себе си. Без това междуличностните отношения няма да са ефикасни и в тях ще продължава типичната за юношеска възраст потребност от оспорване и центриране, абсорбиране в себе си. Някои хора разглеждат интимността като разрешаване на кризата за идентичност и те свързват своята идентичност с идентичността на другите. Така обаче партньорът ще трябва да носи тежестта на задължението да осигурява чувството за идентичност и на двамата.
Метавъзгледите на индивида се изграждат във връзка с идентичността и стратегиите за справяне (базисни вярвания ):
а/ светът е справедлив и благата все някога ще стигнат до мен
б/ хората са добри, не са заплаха, могат да се установят човечни взаимоотношения между хората.
Ако я няма интимността, няма я и изкристализиралата същност на човешките отношения.
Несигурността за завоюваната интимност е следствие от липсата на идентичност. Човек става предпазлив, резервиран, избягва контактите, остава изолиран. Появява се потребност да отхвърлиш тези сили и хора, чията същност изглежда опасна за твоята собствена идентичност. Такива хора осъществяват псевдоинтимни, безразборни и чести контакти, лишени от интимност. Но положението не е безнадеждно.
Нерешените на един етап задачи могат да се решат, а по-късните постижения могат да погребат по-ранни неудачи.
Кризата на интимността не е решена ако има негативна интимност. Тя води до присъединяването на младите хора към антисоц. групи, секти и др. Недостигналият собствена идентичност се идентифицира с лидера, който е обект на сигурност и безспорен авторитет. Потребността от вярност превръща младите в девианти с фантастични ангажименти.
От средата на 20-те години в живота на човека се появява нова перспектива в отношенията и ценностите на личността, наречена “историческа”. Тя се изразява в чувството за невъзвратимост на историческите събития и неотложната нужда да се разбере какъв род събития определя друг и защо. Младият човек добива усещане за движението на времето и за неговата необратимост. Той осъзнава ценността му и започва да разглежда времето не само количествено, но и като потенциална възможност за развитие на неговите способности. Това е причината да се включи бъдещето във времевата перспектива на личността. Дифузията на времевата перспектива, свързана с прекалено дълго продължаване на мораториума, води до загуба на разглеждането на времето като измерение на живота. Бъдещето престава да мотивира актуалното развитие и личността живее в сегашното. Дифузията на времето присъства и в несигурността на изолирания да се включи с всеотдайност в някакъв соц. или професионална дейност. Присъединяването към дадена групировка е неуспешен опит да се реши проблема с интимността чрез мнимата заетост и реализация на потребността да отдадеш обич.
ЗРЕЛОСТ- Кризата на зрелостта е генеративност vs стагнация. Успешното решение на кризата на генеративността е свързано с нова добродетел – грижа, загриженост. Задача на зрелостта – това е възрастта на продуктивността , творчеството, грижа за поколението. В тази възраст индивида поема отговорността за другите и избира дали да бъде генеративен, да влага, отдава, постига или да се остави на разрушителните сили на отпадането на биол. способности. Генеративността при Е.Е. е много широко понятие – то включва родителски задължения, грижа и насочване на следващото поколение и чувството за отговорност пред младите. генеративност означава продуктивност, творчество, компетентност в различни дейности. Генеративността носи чувство за осъществяване, тя е близка до понятието на Маслоу за самоактуализация. Това е стремежът да правиш нещата възможно най-добре, да надхвърляш средното ниво и собствените си постижения.
Какво е характерно за генеративните възрастни?
-стремеж да бъдат добри родители
-стремеж към растеж и усъвършенстване в професията
-стремеж да бъдат предани приятели, заинтересовани граждани и достойни партньори
-продължават да работят за развиване на способностите си и за отстраняване на недостатъците си
-стремеж да станат възможно най-съвършени.
Успешното решение на кризата води до засилване на едо-то. Преодолява се страхът от необратимостта на времето посредством ангажираност с това, което се създава и което продължава. Зрелият човек трябва непрекъснато да преодолява своята Аз-концепция, страха, че времето минава. Той се изпълва с желание да предаде на следващото поколение идеята, че всичко си струва.
Неуспехът в решението на кризата води до отслабване на Аз-а, до чувство на отегчение, стагнация и загуба на способността за вътрешен ръст и промяна. Успокоената личност е в състояние на застой. Най-страшно е нарушаването на връзката със света и свръхголямата ангажираност със себе си. В тежки случаи се наблюдава регресия към натрапчива потребност от псевдоинтимност, често съпроводена с нарастващо чувство за личностно опустошение. В тези случаи хората започват да се отнасят извинително със себе си, все едно са си собствено и единствено дете. Резултатът често е свръхзагриженост и центрираност върху себе си. Независимо от другите прояви най-тежки последствия са стагнацията и отчуждението от по-младото поколение. Състоянието на застой и на инфантилност са катастрофални в тази възраст, защото водят до преждевременна депресия и духовна инвалидност.
Успешното решение на кризата означава, че личността минава през песимизма към оптимизма и предпочита дейното решение пред безкрайното оплакване от живота. В тази възраст според Е.Е. трудът е осн. човешка добродетел. Трудът и усилията се влагат за отглеждане на деца, за напредък в професията , за благополучието на обществото.
СТАРОСТТА – човек прави крайна равносметка и събира плодовете. Тук се решава последната криза: избор между интегритета, пълното завоюване на Аз-а и неговата ценност и отчаянието, животът като тотална несправедливост и загуба, безнадеждност. Лицата с висок резултат са приспособени и към триумфа и към неуспеха, те приемат своето съществуване като нещо, което е трябвало да стане, нещо неизбежно, изживяно и смислено. Емоционално интегриран човек е разрешил жизнените си конфликти и е стигнал до извода “Моят живот си струваше”. Крайно завоевание на интеграцията е мъдростта. Аз-а се засилва в резултат на кризата.
Ниските резултати водят до страх от смъртта, чувство на отвращение и отчаяние от изминалия живот, загриженост за краткото останало време. Личността изцяло се интровертира (старчески депресии), разрушават се ценности, деградира се към низшите биол. потребности. Личността не успява да приеме живота си като смислен и усвоен, има усещане за недостатъчността на времето, желание за започване на нов живот, всичко е минало и пропуснато, индивидът е разочарован от себе си и от света, “всичко е безсмислено”.
До този стадий индивида достига след дълъг път. За да стигне до него той конструира цялост, идентичност, генеративност. На 8-ия стадий индивида е напълно в съгласие с реда на нещата в соц. свят и е осъзнал значението на своето собствено съществуване в обществото. Човек осъзнава своята уникалност и отличителност. Потребността на възрастта е за преодолее външното разделение на многобройните соц. роли и вътрешния страх от израстване като осн. родова характеристика и двигател на човешкия прогрес, защото човек е поставен пред множество избори и соц. роли. Въпросът е дали изборът е механичен или се прави с оглед да надхвърли достигнатото . Дали човек ще се закотви в соц. роли или ще се насочи към поддържането на едно чувство за вътрешен ръст, за укрепване на самочувствието, на чувството за собствено достоинство и уникалност. За да се случи последното е нужно човек да се освободи от страха, че ще се разпадне. Затова идентичността е диалектичен процес ( соц. свят е даден амбивалентно и личността трябва да преживява своята привързаност към нещата, които дават сигурност). Това е безкраен процес. При всеки избор стои въпроса “Дали не сбърках със старото в новите си решения?”
На този стадий субекта знае, че има само един живот и не би могъл да бъде различен от това, което е бил. Субекта приема, че неговият личен живот е едно съвпадение с живота изобщо. Любовта към себе си се превръща в любов към човека изобщо. Мъдростта включва: зрели мисли, събрано знание, разбиране и зрели преценки. Мъдростта установява и поддържа интегралността на опита независимо от спада в телесните и умствени функции. Благодарение на мъдростта успешно стареещия човек поддържа активен интерес към живота, независимо, че е в навечерието на смъртта. Мъдростта помага на стария човек да приеме смъртта като нещо неизбежно, нещо делнично.
В случаите, когато кризата не е решена се стига да безнадеждност и отчаяние. Живота се разглежда като тотална загуба, а смъртта като жестока спирачка. Отчаянието се проявява в страхови състояния, затваряне в себе си, връщане към спомените само за да потвърди убеждението си, че във всеки един момент от живота си е бил ощетяван. Това лягя в основата на силно разпространената депресия след пенсионирането. Човек е изключен от професионалните си и делови контакти, социалните му са ограничени и единствена опора остава вътрешно-псих. модус на осмисляне на живота.
Има две неща, които са осн. за разбирането на концепцията на Е.Е.:
1.Проблемът за двойствения характер на поведенията. Сп. Е.Е. е невъзможно да се изберат само положителни алтернативи ако не се изследва целият континиум от поведения. Кризата се изчерпва само с положителното или отрицателно й разрешение, но и с осъзнаването на другата алтернатива, което помага да разберем околните.
2.Последователност и приемственост на стадиите. 8-те задачи са дадени от самото начало, те са свързани и съсъществуват през целия ЖП, но в различните възрасти една излиза на преден план. Това означава, че в живота на възрастния всички постижения съществуват като форми на поведение, като арсенал от начини на изразяване на Аз-а.
Какви типове могат да съществуват в зависимост от начина на разрешение на кризите?
1.Решена криза на базисно доверие: индивидуална самоувереност, оптимистична нагласа към другите и към живота. Другите го приемат и той ги приема (идентичността включва уникалност и свързаност с другите). При базисното недоверие: не харесва увереността у другите, защото самият той е неуверен, предпочита да се усамотява.
2.Автономност: мненията, соц. нагласи и действията са негови, а не отговор на очакванията на другите – човек е преодолял конформността. Срамът и съмнението са част от индивида осъзнал добре собствените мисли, който обаче се придържа към утъпканите пътища, подчертава прликата си с останалите, отколкото своята отличителност.
3.Инициативност: обича да планира действията си, да има инициативата, предвидлив е, антиципиращ бъдещите резултати и последствия. Вина: действа под равнището на постиженията си, позволява на другите да имат инициативата.
4.Прилежност: горд с продуктите от дейността си, постоянен интерес, използване на способностите си. Чувство за малоценност: оставя задачите си нерешени, чувство за неадекватност и пасивност
5.Идентичност: чувства свързаността на своето минало настояще и бъдеще, има ясно определени соц. роли и се чувства удобно в тях. Ролева дифузия: чувства се загубен в групите, неубедителен в ролевото си поведение, прави драстични промени в работата си и местоживеенето си без някаква истинска цел.
6.Интимност: споделя мислите и чувствата си с приятели и връстници като изразява топлите си чувства към тях. Изолация: избягва контактите с другите или е погълнат в тях изцяло със себе си, или е безразборно социабилен – междуличностните отношения са формални и стереотипни.
7.Генеративност: влага усилията си в нови неща, има чувството за своята неотделимост от бъдещите поколения, прави планове за бъдещето изискващи значителни усилия и изменения. Стагнация: свръхангажираност със себе си, извършва само най-необходимите ежедневни действия, оставя ежедневието да го повлече
8.Интегритет:удовлетворение от живота, успехите доминират над неуспехите, поема загрижеността и отговорността за живота си. Отчаяние: потиснат, страхува се от смъртта и стареенето, ако има още една възможност би изменил живота си и отхвърлил сегашния.
За да проверят валидността на твърденията на Е.Е., Груен и Пек изследват мъже и жени от 40 до 65 години по 8-те стадия. Известна част от получените резултати подкрепят идеята за последователност на по-късните стадии. Корелациите между съседните стадии са високи т.е. човек с ниска оценка по интимност обикновено получава и ниска оценка по генеративност. Но осн. извод е, че възрастните хора попадат в по-напредналите стадии неконсистентно – т.е. последователността вече не е толкова силен фактор. Пек отбелязва, че 7 и 8 стадий обхващат много години и че психосоц. криза на генеративността може да се реши 40-50 години преди смъртта. Авторите определят следните задачи за зрелостта:
1.Да се оцени мъдростта вместо физическата сила
2.Да се постигне по-скоро социализация, отколкото сексуализация на човешките отношения
3.По-голяма гъвкавост и пластичност, способност за промяна, отколкото ригидност и консервативност
4.Да има предаване на опит не само от млади на стари, но и обратното – ювентизация – зрелостта трябва да има способността да променя своите възгледи съгласно тези, които носи младостта.
Емпиричната верификация на концепцията на Е.Е. върви по две линии – построяват се стандартизирани инструменти – скали на Розентал за позитивните едо-резолюции. Друг начин е верификация на осн. понятие “криза” и началото на разрешаването на кризата на идентичността през юношеството.
Съвременните изследвания слагат акцент върху изборите – доколко са сигурни и уверени. Аз – образът се разглежда като множество образи съответстващи на ролите. Идентичността е цялостно отношение към себе си . Тя се изследва чрез интроспективни техники и автобиографични подходи.
ТЕОРИЯ НА ДАНИЕЛ ЛЕВИНСОН ЗА ПСИХОСОЦИАЛНОТО РАЗВИТИЕ НА ВЪЗРАСТНИЯ МЪЖ И ПЕРИОДИТЕ И ЕРИТЕ НА ИНДИВИДУАЛНАТА ЖИЗНЕНА СТРУКТУРА
1.Комплексен подход към жизнения цикъл- идейни влияния и ключови понятия
2.4-те задачи на началната фаза на живота
3.Преходът в средата на живота – осн. задачи и стратегии за справяне с процеса на индивидуация на индивидуалната жизнена структура(ИЖС)
Даниел Левинсон (Д.Л.) заедно с Маккий, М. Левенсон, Е. Клайн разработват подробен и емпирично верифициран модел за развитие на мъжа в ранната и средна възрастност. Тяхната осн. книга “Сезоните в един мъжки живот” предизвиква революция в психологията на развитието подобно на Е.Е. преди 20 години. Но докато последният съсредоточава вниманието си върху юношеството и кризата на идентичността, Д.Л. акцентира върху прехода в средата на живота-40-45 години, защото там става процеса на индивидуация – ставане на самия себе си, пълно самопостигане. В този момент човек свързва своята ранна възрастност със средната и по-късната. Преобразува истините за себе си и своята младежка мечта.
Методът на Д.Л. включва интензивни интервюта, анализ на биографии на известни личности, проективни техники, анализ на литературни произведения, на митологически източници, всичко описващо историята на ставането на духа – изобщо и конкретно.
Търси се единство между колективно и индивидуално ставане на духа, преплитане на тези линии. Подходът на Д.Л. е множествен, както всички до тук разглеждани теории – р-ето се разглежда не просто като преминаване през детерминираните от наследствеността стадии на съзряване и не като резултат на социализация чрез различни соц. институции, а като резултат на интеракцията между биол., псих., соц. процеси. Осн. понятие, с което се операционализира съотношението между тези фактори е ИЖС. Живота представлява еволюция на ИЖС, която преминава през стадии от стабилни и преходни периоди – осн. принцип е организмичния.
Компоненти на ИЖС:( 3 аспекта)
1.Същност на мъжкия соц. културен свят – класа, религия, народност, раса, полит. система, структура на семейството и професиите, определени исторически, икономически и политически събития. За всяко поколение този свят е различен;
2.Участие на мъжа в този свят, разгръщащите се последователно отношения, жизнени цели, различни роли;
3.Аспекти на неговия Аз, изразени и преживени в различни компоненти на живота му, които водят до изграждане ценността на личността, нейните планове, програми. Тук Д.Л. включва и мечтите и илюзиите.
Д.Л. посочва, че повечето от социологическите подходи акцентират върху 1. и 2. , а психологическите – главно на 3. Понятието ИЖС поставя акцент върху авторството, патернализацията на трите аспекта и ги разглежда като равностойни. ИЖС не остава статична и не се променя случайно – преминава през поредица от стабилни и преходни периоди. Стабилните периоди са 6-8 г., а преходните-4-5 г.. Стабилните и преходните периоди има свои основни и специфични, но и периферни задачи, в зависимост от времето и мястото на жизнения цикъл.
Основна задача на стабилните периоди е да се направят всички решаващи избори, да се стреми да достигне определени цели и ценности вътре в тази структура. Всеки стабилен период има определена задача, в която се отразяват изискванията на времето на жизнения цикъл. Основна задача на преходния период е да се приключи със съществуващата структура и да се работи за инициирането на нова. Това изисква от мъжа да преоцени съществуващата ИЖС и да проучи различните възможности за промяна в света и в себе си, за да пристъпи към нови решаващи избори. Въпреки че Д.Л. признава съществуването на широки групови и индивидуални различия в спецификата на жизнения цикъл, асинхронността между биологично, психично и социално разписание, той и неговите сътрудници търсят относително универсалните, генотипни, свързани с възрастта, периоди в развитието. Акцентът е върху търсенето на общото, но в рамките на всеки стадий се обръща внимание и на индивидуалните особености. Д.Л. предлага различни индивидуални варианти.
Съгласно данните живота на възрастния започва с прехода към ранната възрастност:
1. 17-22г .- кризата на ранната възрастност, тук юношата се прощава с детството и се опитва да направи някакви стъпки по пътя към реалното самоопределение;
2. Навлизане в света на възрастните и стабилна ИЖС-22-28 г. -мъжът преживява своите първи, твърди, професионални избори, отношение към любов, брак приятели, начин на живот. Задачите тук са – любов, работа, оформяне на мечтата, ролята на ментора;
3.Преходът на 30-те-28-33г. – Мъжът преценява и коригира своите жизнени избори;
4.Втора стабилна ИЖС – улягане – 33-40г. – мъжът уляга, устройва се стабилно на мястото си, създава си положение в обществото, в което участвува, придобива значимост , става старши, старае се да напредва, придобива авторитет и увереност в проявите си, става по-отговорен. Тук има две фази:
а/ ранно улягане – мъжът създава своя стълба, предприятието
б/ става господар на себе си
5.Преход в средата на живота-40-45 г. – криза в средата на живота: мъжът се пита какво е направил досега, какви са ценностите след реализацията на предприятието и ставането господар на себе си. Пита се какво е дал на другите и какво е получил, какво е дал на себе си – това е момента на индивидуация – пълна преоценка и разочарование ако човек е жертвал мечтата си или не я е включил в предприятието, не се е съобразил с нея и е функционирал само по посока на социалните си роли- трупал е само соц. завоевания. Някои мъже преминават през този период извършвайки съществена преоценка на живота си, разделят се с ценности, които са се оказали несъществени, с илюзиите си за себе си и света, което им помага да се възродят отново. Но преобразуването на илюзиите не означава пълно изгубване, защото това би означавало циничност, отчужденост и липса на вътрешна вяра.
Д.Л. използва понятието “жизнен цикъл”. Според него “обхват” определя периода между раждането и смъртта, но не казва какво става вътре, с какво е запълнен този интервал. ”Протичане на живота”- отнася се до потока на живота през времето, структуриране на специфични събития, постижения, аспирации. Но най-отчетливо значение има понятието жизнен цикъл:
1.Налице е идеята за процес ( пътуване от начална до крайна точка), който следва една основна фундаментална форма. Множество влияния оформят съдържанието на пътуването – те могат да доведат до някои отклонения, могат да го ускорят или забавят, но докато пътуването продължава, то следва някаква основна последователност;
2.Налице е идеята за сезони – серия от стадии, качествено различни, всеки от които има отчетлива характеристика. Всеки сезон има свое време, той е важен, когато е в правата си и трябва да бъде разбран в собствените си термини, нито един не е по-важен от другия, всеки от тях има свое необходимо място и допринася за характеристиката на цялото. Всеки сезон е органична част от общия цикъл, свързва минало и бъдеще и ги съдържа в себе си. Цялото не може да се редуцира до частите.
От гл. точка на теорията за развитието Д.Л. регистрира своята привързаност към идеите на Е.Е. и Юнг, когото смята за баща на психологията на развитието. Понятието “индивидуация” е взето от Юнг.
Основни белези на неопсихоаналитичната ориентация за разлика от класическия фройдизъм:
1.Считат, че Фройд набляга прекалено много на биол. и инстинктивни моменти и пренебрегва обществото, културата като фактор. Те считат, че влиянието на социалната среда и културата върху развитието е по-голямо. Хората се разглеждат като по-разумни;
2. Два са източниците за обогатяване на психоанализата: когнитивната парадигма ( човек може да обладава, да символизира и да изразява несъзнателното) и хуманистично-екзистенциалната парадигма, че човек може да създава цели, че опитът може да се преобразува, както и миналото изобщо, под влияние на преживяванията. Голяма заслуга на Фройд е, че открива несъзнателното и дели личността на Свръх-Аз, Аз и То. Щом има структура, има и динамика. Съвременните психоаналитични подходи акцентират върху ролята на Аз-а, която се развива независимо от То. Азът има и други функции освен търсене на начини за задоволяване на То, а именно: откриване на начини да се справя със средата и осмисляне на преживяванията, създаване на цели т.е. развиването на едо-то се свързва по-силно с развиването на когнитивните процеси, планирането и целеобразуването.
3.Отказват се от определени части на Фройдовото учение за неврозите като напр. теорията за либидото, а някои неопсихоаналитици допълнително го доразработват предимно по отношение на семейни и обществени условия. С това се смекчава биологизма проявяващ се в психоанализата. При изследването на неврозите те си служат със сравнение между обществата с различен мироглед и начин на възпитание. Много автори обръщат особено внимание на стремежа към сигурност и разглеждат усложненията в отбягването на страха като генетични механизми на неврозите. Най-известни имена на неопсихоаналитици Съливан, Хорни, Фром, Френч, Маркузе, Райх и др. В резултат на развитието на неопсихоанализата вече почти не се срещат привърженици на старата ортодоксална психоанализа, придържащи се без отклонения към Фройд.
Тези различия са открити при Е.Е. и Юнг.
През 1913 Юнг се отделя от Фройд, разграничавайки се по следните положения:
1.Преодоляване на тясното фокусиране върху нерешените детски конфликти като обяснителен принцип на проблемите във възрастността, на р-ето, на възможностите за творчество и промяна. Юнг набелязва концепция за цялостния жизнен цикъл, като обръща внимание на р-ето през втората част на живота;
2.Преодоляване на свръхнадценяването на психопатологията и на вътрешните, интрапсихични сили и игнорирането на социалните институции, религията и митологията;
3.Прехода от вътрешна към множествена детерминация на ЖП – Юнг се опитва да разбере индивидуалното развитие като продукт на вътрешно психични сили и на външните културни сили. Неговата концепция и изведена от клинични изследвания на пациенти, анализ на етнографията , митологията, символистичното творчество от много исторически периоди и култури. Въвеждането на понятието за колективно несъзнателно води до представянето му на индивидуално ниво чрез архетипа. Личността се разбира като система от архетипове. В личността на човека има мъжко начало-animus (дух) и женското начало-анима (душа). Съзнателната структура на едо-то включва образа ни в собствените очи и persona-образът ни в очите на другите. Персоната е по-скоро социално дефинирана от обществото, отколкото от индивидуалността. Но до определено време човек вярва, че това е неговото истинско Аз и се стреми все повече към соц. успех. Друго понятие, което Юнг въвежда е “сянката”- отрицателните личностни качества, повече или по-малко неосъзнати и неприети от съзнателното едо. Това разграничаване на Едо-за -себе-си, Персона-за-другите и Сянка (изтласквано, нежелано) довежда Юнг до идеята за индивидуацията като основна характеристика на фундаменталната промяна, която настъпва през 40-те- кризата на 40-те. Най-общо процеса на индивидуацията се описва като мотивация за вътрешен ръст, потребност от личностно израстване. За него индивидуацията е природен процес, описан като инстинкт, вроден стремеж за саморазвитие, целта е постигане на оригиналност и уникалност. Индивидуацията изисква да приемеш себе си, интеграция на Аз-а, себеизразяване, толерантност към човешката природа, приемане на неизвестното и мистичното.
Съставни преживявания – близки до опита, когато човек е слят със света. ИЖС е подвижна, тя еволюира, трансформира се. Преодоляването на разделението между бъдещето (радостно, но рисковано ) и миналото (сигурно, но реализирано). Това противоречие се решава в Аз-а.
Как се съгласува богатството на образа за себе си и постоянните промени на този образ в унисон с външната промяна. Механизмите за формиране на Аз-а са:
1.Интеграция
2.Диференциация
3.Структуриране
Във възрастта се разгръщат два компонента:
а/ социално-афективен
б/ чувство за себе си ( преживяване на себе си като идентичен и непрекъснат във времето и пространството) .
а/ е винаги множествен- всичко, което другите му казват се преобразува от индивида за да се формира един цялостен Аз, за да се възпроизведе идентичен с друг и едновременно уникален. За да се получи чувство за цялост индивида трябва да разглежда себе си в развитие. Тук се включва времевата променлива на възрастта, без нея няма оригиналност (т.е. ако няма проект как ще се развива!). Преживяването на собствената оригиналност винаги става на фона на времето
б/ да бъда някой , да разгръщам своите потенциали, своите способности.Това става на фона на диахроничната структура. Това означава “Ценя миналото, което съм постигнал, малко недоволен съм от настоящето, искам да постигна още в бъдещето.” Бъдещето трябва да стъпи на едно удовлетворяващо минало.
Времето е времева променлива на познанието за себе си. Ентусиазмът във времето е една открита перспектива да владееш промените, да ги синхронизираш. Ценността на Аз-а е в приписване на сила и контрол да владееш себе си и нещата и приписване на власт ( властта не е качество на соц. актьори, а средство за размяна на общуване между тях, способност да се съгласуват действията с другите, за да се постига прогрес.). Да станеш единствен и уникален не значи да скъсаш връзките си с другите. Азът се осъществява чрез препратките на другите. Alter-ego-то винаги съществува в Аз-а като контрол, съдник на мислите и преживяванията и като потребност от помощ, съпреживяване и възхищение.
17-22 г.- в младостта става прехода от множество Аз-образи към консолидиране на един Аз, цялостен и устремен към нова форма на съществуване – зрелостта, която е винаги вдъхновяваща, защото човек си представя независим свободен живот, без опека, без нормативни роли осъществявани по принуда. През първия преход 17-22 г. – става изработване на представата за идентичността в зрелостта.
22-30 г.- изработване на стабилна ИЖС, едно закотвяне. За да стане това е необходимо решението на 4 задачи:
1.Формиране на младежката мечта
2.Формиране на менторна връзка
3.Любимата жена
4.Формиране на професия
Процесът на р-е е силно повлиян от различни соц. фактори и от жизнените планове, цели програми, които Аз-а си изгражда. Д.Л. описва и друг фактор – мечтата, описана в литературата и пренебрегвана в научните изследвания. Мечтата е по-оформена от фантазията. Тя поражда вълнение жизненост, ентусиазъм в живота на младия човек. Обикновено той има представа за себе си в света на възрастните, има мечта за вида живот, който ще води като зрял преуспяващ ценен възрастен, господар на себе си. Каквато и да е мечтата му, той има за задача да й даде ясно определение и да намери начини да я изживее. Има голямо значение дали първата ИЖС е в съответствие или вдъхновена от мечтата или й противостои. Ако мечтата е откъсната от жизнените планове тя просто може да умре, а заедно с нея и чувството за жизненост и смисъл. Човек може да бъде тласнат от живота в най-различни посоки, но този, който изоставя мечтата си в 20-те години рано или късно се налага да се справя с последствията от това. Според Д.Л. този, който изгражда ИЖС около света и своята мечта има по-голям шанс за лична удовлетвореност.
Навлизайки в света на възрастните младият мъж има нужда да направи две неща, за да изгради нови и значими връзки: да скъса с авторитетната фигура на бащата и да преодолее емоционалната си зависимост от майката. Много е важно формирането на менторска връзка. Менторът е нещо средно между родител и приятел, учител и водач, съветник.
Чрез тази връзка младият човек придобива по-голям авторитет и чувство за равностоен партньор. Тази връзка е необходима за да не се изживее болезнено скъсването с бащата. Осн. функция на ментора е да подкрепя мечтата на младия мъж, че ще постигне равностойно място в света на големите мъже и да създаде удовлетворяваща ИЖС. Според Д.Л. тази връзка продължава 2-3 г. , най-много10 г. , и завършва с конфликт или лоши чувства, но това не е правило. Ако в този момент и двете страни запазят чувството си за дистанция и развиват способността си за равностойно партньорство лошите чувства могат да бъдат избегнати.
Любимата жена е тази, която трябва да подкрепи младия мъж, за да повярва той, че е нещо повече от това, което е. Измествайки фигурата на майката тя трябва да бъде като добрата майка, да е снизходителна, да вярва, да не е много взискателна към резултатите. Но ако тя прави само това, тя създава потенциален проблем и за себе си и за него, защото през кризата в средата на живота мъжът прави равносметка на постиженията си. Той се пита “Това ли е моята жена? Това ли исках от нея- да бъде майка и слугиня?” Мъжът не забелязва кога жената е тъжна, не забелязва в мимиката и изражението й нейното страдание. Това създава проблеми в междуличностните отношения.
В началото на живота основна задача е осъществяването на зрели и равноправни отношения с жените. Не трябва да се подражава на старите отношения майка-син и двата полюса трябва да имат съзнание за характера на връзката, която изграждат. Мъжествеността трябва да се подхранва от стимулиране на силата на отсрещния, а не от неговата безпомощност и зависимост. Процесът на формиране на брак и семейство започва дълго преди сватбата и продължава дълго след нея. Акцентът е върху факта, че това как мъжът се справя с взаимоотношенията мъж-жена, брак, семейство е практически важно за доброто състояние на индивида, обществото и вида.
Четвърта задача – формиране на професия. Преходът в средата на живота и основните стратегии за справяне с процеса на индивидуацията на ИЖС: този преход е след кулминацията, той е отчетлив и важен в живота на мъжа. Д.Л. го оформя като централен при прехода от ранна към късна възрастност. Към 40-те години мъжът може и често го прави – подлага на преоценка своите ценности, своите успехи и провали в реализацията на предприятието си (психосоциалната стълба и ставане господар на себе си). Успехът означава, че предприятието процъфтява, той се е утвърдил социално и професионално, станал е старши член в този свят, ползва се от благата и отговорностите на старшинството. Когато мъжът не е успял, той е в криза. Основно е пониженият емоционален тонус, чувството за неудовлетвореност, че не е успял да постигне независимост, не е господар на себе си, не може да упражнява контрол върху живота си и върху другите. Щом мъжът е завладян от тези теми, това означава, че той още не е приключил с предишната фаза. Един от мъчителните изходи в тази криза е избухването – той решава да зареже всичко и да започне отново (малцина успяват).
Към 40-та година той навлиза в т.нар. преход в средата на живота. Всички мъже стигат до този преход. Той започва около 38-та – 43-та година. Това е мост между ранната и средната зрялост. Както при всеки преход, мъжът трябва да се справи със своето минало и да се подготви за бъдещето. Трябва да спазва своите вътрешнопсихологични особености, за да изгражда живота си и себе си във времето (според Д.Л. животът е пътуване). Три основни задачи бележат този преход – периодът, който е едно изкусно средство на природата да пренасочва своя живот:
1.Да приключи ерата на ранната възрастност, да ревизира своето минало и да потърси връзка с бъдещето, да видоизмени младежката мечта, да я направи по-реалистична, но не да я убие, а да може по по-ефикасен начин да я преживява в съответствие с годините си.
2.Да предприеме начални стъпки за започване на средната възрастност и за изменение на жизнената си структура. Въпреки чувството, че още не е готов, той трябва да започне модификации на негативните елементи в текущата структура на живота, а също така и проверка на нови избори – вътрешнопсихологически и външни, в основните аспекти на ИЖС.
3.Да се справи с полярностите, които са източник на разцепването в живота му – т.е. да се справи с процеса на индивидуация.
1: Главна задача е преоценката на ИЖС от гледна точка на улягането, но в една по-нова светлина – през цялостното възприемане на ранната възрастност. Равносметката, която мъжът осъществява, протича в сянката на бъдещето – това се налага от ясното съзнание на мъжа за неговата смъртност. Умрат ли родителите, мъжът осиротява, започва да мисли, че идва неговият ред. Ограничаването на оставащото време е свързано с желанието да се използва по-мъдро, минало и бъдеще съществуват съвместно в настоящето, но мъжът в прехода на средната възраст не рядко овладява страха, че те не могат да бъдат съединени.
Чувството за идентичност и континуитет във времето е свързано с екзистенциалното преживяване, с чувството, че аз съм същият, че ме има като цялостен. В този период ИЖС е подложена под съмнения и бива внимателно изучавана от гледна точка на миналото – “Какво направих от живота си?”, но и от гледна точка на настоящето – “Удовлетворява ли ме настоящият ми живот?” и от гледна точка на миналото – “Как да изменя живота си, за да си осигуря основа за по-добро бъдеще?”. Тези въпроси стоят във всеки преход, но различни са начините на съвместяване и осигуряване на континуитет и на преживяването за екзистенциална пълнота и съвършенство. Осигуряването на континуитета в тази възраст изисква видоизменяне на мечтата, редукция на илюзиите, но не и тяхната смърт. По време на прехода задачата на мъжа е да преработи онези страни от мечтата, определящи го като личност и одухотворяващи го. Реинтегрирането на собствената мечта е основна необходимост, за да се видоизмени ИЖС и да се избегне дълбоката криза, защото кризата в средата на живота е следствие от разминаването между ранните мечти на младостта и реалността. Но тази криза не е задължителна. Опитвайки се да преоцени своя живот, човек търси оценка на мястото на своята мечта в него, повечето от мъжете разполагат с ясно определени мечти, нещата, които носят удовлетворение за смислен и цялостен живот. Те могат да не бъдат разгърнати на съзнателно ниво, като цялостна философия, но винаги съществуват като очакване за някакъв резултат, носещ удовлетворение. Според Д.Л. съществуват големи вариации, в това на какво място се намира мечтата в ИЖС. Тя може да е скромна или героична, неясно определена или ясна, изгарящо страстна или спокойна, насочваща сила, източник на вдъхновение и сила или отчаяние и конфликт. Мечтата произтича от ранното детско чувство за слятост, симбиоза със света и от ранните детски фантазии за неразграничаемост между реалността и въображението. Тя винаги придава възбуда, жизненост в съществуването и се свързва с чувството “Аз съществувам”.
Понякога мечтата може да не е спокойна, насочваща сила, а тиранин, едно вечно неудовлетворение. В средата на живота зрелият човек прави опит да редуцира изключителната мощ и тирания на мечтата, защото физиологичните сили на младостта вече отпадат. Зрелостта трябва да направи изискванията на мечтата по-малко абсолютни, да превърне социалния успех в нещо не толкова съществено, както и неуспехът – в нещо не толкова катастрофално. Д.Л.: Възрастността трябва да преодолее магично-илюзорните качества на мечтата. Не е най-важното да успееш, не и ужасно да се провалиш. Мъжът оценява своите успехи или неуспехи в по-сложни понятия, отдавайки по-голямо значение на качеството на преживяването, на удовлетвореността и на вътрешната ценност на работата. Той се освобождава от външното око, от практическия ефект на успеха. Средната възрастност може да се окаже творчески период, ако мъжът се справи с противоречията и илюзиите си и ги видоизмени. В следващата ера шансовете му за обществен принос ще бъдат по-големи, ако животът му и действията му изразяват в по-голяма степен чувството му за достойнство, собствена ценност и власт (като средство на социални отношения) – т.е. човек, който си знае цената, е по-пластичен. На индивидуално ниво осъзнаването на тази ценност става във възрастността, но това не е магическо прозрение, защото несъзнателно то вече си е съществувало.
След редуцирането на илюзиите и откриването на своята ценност, младият мъж се заема да промени своята ИЖС. По време на прехода в средата на живота някои мъже правят съществени изменения във външните аспекти на своята ИЖС, по-драстичните промени са развод, втори брак, промяна в професията, в начина на живот, отказ от дейност, забележимо нарастване на творческата продуктивност, издигане или сгромолясване в обществото. Други остават на място и през прехода, всичко се запазва. При по-внимателен поглед се установява, че са настъпили важни промени – брачните отношения са запазени, но са различни – семейният живот има нови функции и форми. Привидно малки промени или придвижвания в работата влияят съществено върху смисъла на живота, отразяват се и световните промени, социалните кризи и движения.
Преходът носи и промени във вътрешните аспекти на ИЖС – по отношение на социалните възгледи и ценности, целите по отношение на това какво може да даде на света и на себе си. Вътрешните промени могат да са изцяло осъзнати и открито изразени, но могат и да са незабелязани от съзнанието. Главна задача е да се измени ИЖС на 30-те години и да се създадат основи за средната възрастност. Проверката за ефективността за справянето е преодоляването на жизнената криза, постигането на вътрешна удовлетвореност. Кризата може да е външно изразена, но може и да не е – човек не е наясно какво трябва да прави. Причини за кризата и начини за справяне:
Първа причина: Импулсивният блясък на младостта и на успеха изисква отчасти физически сили, които някои не са в състояние да запазят до безкрайност. На 35-40 години водещият напрегнат живот човек е длъжен да смени темпа и вече да не се раздава така много, както в младежките си години. Проблемът за снижаващите се физически сили незабележимо се актуализира в живота на човека в средна възраст. Много белези има за това – спад на физическите сили и привлекателността е една от многото дилеми, с които човек се сблъсква в годините на кризата. За хората, разчитали на своите физически качества, когато са били млади, средната възраст може да се превърне във временна депресия. Стихийното бедствие на упадъка на физическите сили поразява хората от много широк кръг професии. Хората се уморяват, необходимо е да разчитат не толкова на физиката си, а на мозъка си. Откриват нови преимущества в своя жизнен опит, в познанията си за взаимоотношенията между хората, в придобитата мъдрост. Втори главен проблем на тази възраст е сексуалността. При средния човек се наблюдават известни отклонения в интересите, способностите и възможностите в областта на секса. Много хора се поразяват през тези години от това, колко важна роля в живота им е играела сексуалността и доколко тя се е отразявала на отношенията им с хората в младежките години. Нерядко се срещат примери за това как мъж или жена в средна възраст продължават да разглеждат всеки човек от противоположния пол като евентуален сексуален партньор и взаимодействат с него само на тази основа, а всеки човек от същия пол – като евентуален съперник. В по-удачните случаи на помъдряване в зрелостта възрастните приемат другите хора като личности, като потенциални приятели и партньори. Социализацията в този период замества сексуализацията в организацията на междуличностните отношения и тези отношения не рядко придобиват тази дълбочина на взаимното разбиране, която по-ранната и егоцентрична сексуална нагласа до известна степен е блокирала.
Съгласието, приемането и по-голямата мъдрост в средна възраст изискват от личността по-голяма вътрешна гъвкавост. Един важен неин вариант включва през този период способността за изменение на емоционалното влагане от човек на човек и от дейност на дейност. Емоционалната гъвкавост е необходима във всяка възраст, но в средната тя става особено важна, особено със смъртта на родителите и с израстването на децата, които вече изявяват желание да напуснат дома. Неспособността за емоционално инвестиране по отношение на нови хора и нови ангажименти води до застой и стагнация, описани от Е.Е. Друг вид пластичност, която също е необходима за успешното достигане на възрастността, е т.нар. духовна гъвкавост. Сред хората в средна възраст съществува тенденция към нарастване на ригидността във възгледите, оценките, към затваряне на ума за новите идеи. Тази умствена скованост трябва да бъде преодоляна или да бъде препятствана, за да не прерасне в догматичен фанатизъм и нетърпимост към изменящия се свят. Твърдите нагласи водят до грешки и неспособност да се възприемат и намират творчески решения на проблемите. Всяко решение изисква изследване на целия континуум от възможности, фиксацията на единия полюс води до невъзможност за оцеляване. Успешното справяне с кризата в средната възраст обикновено включва преформулиране на целите в рамките на една по-реалистично издържана гледна точка и осъзнаване на ограничеността на времето в живота на всеки човек и намерението да се преживее по-пълноценно. Съпругата, децата, приятелите придобиват нарастващо значение, докато собственото егоцентрично аз се освобождава от своята изключителна позиция в преживяването на възрастния. Наблюдава се засилваща се тенденция за удовлетвореност от това, което имаш, и по-малко се мисли за неща, които едва ли някога могат да бъдат постигнати. Забелязва се ясна тенденция да се чувства положението като напълно прилично и приемливо. Всички тези изменения осигуряват прехода към следващия етап в развитието на личността – периода на нова вътрешна стабилност. За мнозина периодът на обновление започва тогава, когато те редуцират своите илюзии, асимилират упадъка на физически сили като естествен, което в крайна сметка води до по-спокоен и щастлив живот. След 50-те проблемите със здравето стават все по-насъщни и актуализират съзнанието за това, че “нашето време си отива”. Ако няма резки физически нарушения или големи икономически проблеми, може да се каже, че 50-те години продължават обновените форми на стабилност, достигнати през 40-те при справяне с кризата в средата на живота. Под нормална жизнена криза се разбира критичен период, който необходимо и закономерно възниква в жизнения път на мнозинството от хората на определена възраст. Досега изследванията на такива кризи се концентрират основно в юношеска възраст, но все по-често се изразява интерес към кризите на възрастността. Действителното развитие на възрастния се изразява в тази вътрешна работа, която той трябва да извърши по време на преходните периоди, но и трябва адекватно да оцени тази жизнена ситуация и да вземе решение. Нужно е да открие така противоречието между това, което е той в действителност и това, което той би искал да бъде. Да си изработи адекватна представа за своето действително отношение към най-близките и значими за него хора и дейности. Само тогава той може да започне да строи новия живот на реална основа. Ако човек не съумее да оцени своето място в живота, ако не намери смелост да почувства болките и разочарованията, които изпитва по отношение на себе си, на него не ще му се отдаде да се промени реално, да премине през кризисния период и да върви нататък. Периодът на прехода минава през няколко фази – фази на решение на нормативни жизнени кризи – по време на първата – съпротивата – човек се старае да не забелязва как се е изменила неговата жизнена ситуация, въпреки че може да се чувства нещастен, да е в депресия, или да усеща надвисналата над него заплаха. Възможно е да се наблюдава съответна психо-соматична симптоматика – болки в гърба, гърдите, нервност, сприхавост. Втората фаза – се свързва с конфликти и конфронтация на личността с тези сложни чувства и протича при нарастващо приближаване към тях, приемане на тяхната уместност и обоснованост. Личността ги възприема като свои и не се отказва от преживяването им и от рефлексията върху тях. На третата фаза – прозрението – човек започва да изяснява за себе си как тези чувства са свързани с неговата комплексна жизнена ситуация, търси причините за своята неудовлетвореност в себе си и в живота, който води. В последната фаза – решение – се достига до избора, какъв път в живота да се избере, какво да се изостави и кое да се запази и интегрира с новото в живота. Преодоляването на кризата в тази възраст трябва да доведе до по-високо ниво на индивидуация. Процесът на индивидуация и решаване на четирите полярности в живота: при всеки преход трябва да се промени процесът на индивидуация. Той се отнася до промените в отношението на човека към самия себе си – разграничаване, разпознаване на самия себе си. Младенецът, живеейки в близък контакт с майката, постепенно започва да изгражда една неясна вътрешнопсихична основа за самостоятелното си съществуване. Той трябва да открие къде свършва неговото същество и къде започва светът на майката, макар и да запазва връзките си с нея. Така той формира своята вътрешно психична основа за действеност, която му позволява да приеме обкръжението си като съществуващо независимо и вън от него. Детският свят постепенно се разширява и извън семейството, съседи, приятели, а собственото му Аз става по-сложно чрез отношенията си с други хора и институции. Индивидуалността е усложняване на връзките с другите. Всички тези промени са част от процесите на индивидуацията. В природата на човека е връзката с другите, защото биологично човек природно е несъвършен. Природата е психо-социална, атавистичната функция на емоцията е осъществяване на контекст с другите.
Процес на индивидуация (ПИ) (ставане на самия себе си) – преживяване на себе си като нещо различно. В първобитния свят човек е слят с космоса. Още от първите си дни детето отделя себе си от своята майка, макар да остава зависимо от нея. Собственото Аз на детето става все по-сложно чрез отношенията с други хора и институции. ПИ е постоянна диференциация от другите и интеграция на няколко Аз-а: Аз-другите; идеално Аз – реално Аз. Пълната индивидуация регулиране от вътрешния свят. В хода на развитието в контекста на тези процеси човек формира все по-ясни граници между Аз-а и света, все по-точна вътрешно психична основа, кой е той, какво желае, развиване на по-реалистична и по-сложна картина за света и за това, какво място заема той в този свят и как може да му влияе. По-голяма индивидуация позволява на човека да бъде по-отделен от света, по-независим и самозараждащ се, но тя също така му осигурява увереност и разбиране, че е свързан с този свят. Всеки преходен период от живота на човека включва в себе си край и начало; за да се осъществи преходът, човек трябва да преоцени и измени съществуваща ИЖС. Това е предизвикателство и преходът би бил невъзможен, ако не беше ПИ. Много важни промени има в средата на живота – личността откроява четири задачи (четири двойки полярни характеристики):
1.Млад – стар;
2.Разрушение – създаване;
3.Мъжественост – женственост;
4.Привързаност – отделеност.
Всяка задача изисква мъжът да се конфронтира с двата полюса и да се определи в една нова полярност – т.е. да се определи в двойката от тенденции или състояния, които обикновено се преживяват като полюси на едно измерение – основно противоречие в човешкия живот. Ние мислим за децата като млади, а за по-възрастните – като стари. Тези понятия са само повърхностно свързани с хронологичната възраст. Във всеки момент от живота си, докато не сме умрели, ние едновременно сме млади и стари. Д.Л. разглежда разделението и реинтеграцията младия и стария в нас като основна противоположност, която трябва да бъде разрешена по време на човешкото развитие. Това е вътрешно присъща част от всеки преходен период, особено в по-зрялата възраст, когато човек трябва да запази открит своя времеви хоризонт (вярата, че има още време). В прехода в средата на живота мъжът разбира, че младият, представен в него като дете (юноша), младеж, умира и над него надвисват вътрешнопсихологичните особености на старостта и смъртта като черен плащ. Загубата на родителите и всички близки актуализира мисълта, че идва негов ред. Това изисква мъжът да се откаже от своята илюзия за безсмъртие и да развие по-мъдър поглед, насочен към осъзнаване на вътрешнопсихичната организация за възрастността. Осъзнаването на собствената смъртност не е така опустошително, ако се постави в контекста на приемствеността на поколенията. Едно илюстриране на първото противоречие може да преобърна загрижеността за себе си към загриженост за поколенията. Мъжът на средна възраст, с по-големи познания за своята противоречива същност, има по-голяма реална власт и авторитет.
2. Разбирането на нашата смъртност задълбочава осъзнаването на деструкцията като умствен процес. Мъжът става чувствителен и забелязва как хората, дори най-близките му, действат деструктивно спрямо него, понякога и с добри намерения. Заедно с това той обаче осъзнава и собственото си деструктивно действие спрямо роднини, деца, приятели, че е искал преднамерено да причини зло или добро. Осъзнава разрушителните тенденции в живота, активизира желанието си да е състрадателен и конструктивен, да дава и произвежда живот, да съучаства в напредъка на нещата. В тази възраст мъжът може да осъзнае повече от всеки друг път, че мощните разрушителни и съзидателни сили съществуват в него съвместно, в собствения му психологически кръг и могат да бъдат интегрирани по нов начин. Индивидуацията означава, че периодите трябва да бъдат разграничени. Човек разбира какво е било пожертвано или разрушено по време на създаването на ИЖС в ранната възрастност. Един от компонентите за решаването на тази задача, интеграция на полярностите, е да се примириш. Собствената вина по отношение на нашата разрушителност към другите трябва да се преодолее, както и нашият гняв, свързан с тяхната разрушителност спрямо нас. И двете неща пораждат агресия, трябва да се преобърнат полюсите, а именно обръщането е да погледнеш себе си и своята вина.
3.В ранната възрастност мъжете подчертават своята мъжественост, а жените – своята женственост. Възстановяването на баланса е важна задача на средната възрастност. Мъжествеността се свързва с постижения и амбиции, физическа мощ, власт и независимост. Женствеността се свързва с чувственост, топлота, толерантност, емоционалност, слабост, привързаност. По-пълното осъзнаване на своите мъжки и женски части от Аз-а, тяхната интеграция способства и за разрешаването на проблемите, свързани с привързаността и самостоятелността.
4.Привързаност към другите и отделеност, самостоятелност. Привързаността – силите, свързващи личността с нейната среда; тя е генетично заложена потребност в човека. Това е една архаична потребност, която има адаптивни функции (първата привързаност е към майката). Привързаността вкоренява индивида, включва го и го интегрира, ангажира го в човешки групи, поражда позитивните сили – любов, възхищение от другия, но и негативни – омраза, обърканост, страх от тази слятост с другия. Актът на самопознание е да отделиш себе си от другия (сливане с обекта, уподобяване, но след това и разграничаване). От емоционална гледна точка първите актове на самопознание са социалните чувства (другите да те приемат, да те обичат), но социалната отличителност (да те видят, да те признаят) означава да надминеш другите. Актът на самопознание по отношение на другите – уподобяване на другия – е нужен, но само ако успееш след това да се разграничиш от него. Разделеност е различно от изолация и самота. От една страна актът на самопознание е подхранван от въображението и фантазиите си от независимост от света на другите, но от друга страна подхранва всяко индивидуално развитие. По време на ранното детство преобладават силите на привързаността, но времето на предвъзрастността е белязано от доминирането на отделеността. По време на ранната възрастност отделеността е подчинена на привързаността. Средната възрастност е възстановяване на баланса между собствени потребности и потребностите на другите.
В зависимост от степента, в която мъжът успява да реинтегрира полярностите, той създава основата за развитие през следващия период. В зависимост от неуспехите му в ПИ се определят недостатъците на следващите ИЖС. Хората едновременно постигат успехи и неуспехи при изпълнението на тези задачи, на ПИ, дори когато решава стари конфликти и достига нова интеграция, той създава противоречия, които след време ще стимулират нови промени и развитие. ПИ и интеграцията на полярностите в Аз-а са интерпсихични и се анализират в интрапсихичен план през периода на прехода в средата на живота. Тези полярности обаче са част от целия живот на човека – в хода на ПИ човек става по-недиференциран вътрешно и по-сложен. Той развива и разбира по-ефективно границите, които го свързват с външния свят и му позволяват да взаимодейства по-пълно с него. Факторите, влияещи върху начина на човешкото справяне с дадена полярност в повечето случаи са външни, но важен въпрос е дали човек ще позволи те да му влияят.
ПИ е постоянно отделяне на Аз-а от неговата слятост със света. Първоначалната чувствителност на Аз-а да отделя Аз и не-Аз е в основата на изграждане на индивидуалността. ПИ се извършва чрез разрешаване на четирите полярности.
ИЖС е Аз, роли, вярвания. Първи капитални аспирации: “да знам към какво да се идентифицирам”, позитивно отношение към себе си.
МОРАЛНО РАЗВИТИЕ – норми, движещи човешките отношения, интеракциите субект-субект. Проблемът за МР се разглежда като важен във всяка теоретична конструкция. Зигмунд Фройд – Свръхазът е основна структура на личността, той канализира инстинктите. Моралът се разглежда на ниво взаимоотношения субект-субект. Проблемът за морала се поставя в динамичните теории като основен принцип. Той е обект на множество структурно-функционални тенденции в поведението в една организирана морална цялост. Обикновено в проблема за МР и неговите стадии се разграничават три аспекта: 1) морално мислене или съждение, морален избор – как оправдаваш, интерпретираш, обосноваваш своя морален избор “защо си постъпил така”; 2) морално поведение – какво си извършил, вече консумираната постъпка; 3) морални чувства – удовлетвореност или неудовлетвореност от извършването на една или друга постъпка – проблемът за качеството на емоциите, за култура и социализация на чувствата, насочващи към едно или друго деяние.
Най-представителните теории за моралното развитие:
Лоурънс Колберг – когнитивна теория с корени в изследванията на Жан Пиаже;
Жан Пиаже – изследвания върху МР – развитие на неговата структура, за да бъде доведено до няколко последователни стадия в МР.
Лоурънс Колберг използва метода на моралните дилеми – случая с умиращата жена на Ханс, който открадва твърде скъпото лекарство, за да й спаси живота. Изследваните лица се питат дали Ханс е постъпил правилно или не и защо.
Проблемът за моралното поведение не е вън от въпроса за формирането на цялостната структура на личността.
Жан Пиаже изследва морала, наблюдавайки детската игра – игра на топчета. Той се интересува дали децата разбират, че в играта има някакви правила (моралът най-общо е следване на правила, за да не се стига до хаос). По-късните изследвания върху моралните съждения – в някаква история се вмъква морален конфликт и преднамерено в играта се причинява някаква пакост или по непреднамерен начин се предизвиква по-голяма пакост. Въпросът е чия пакост е по-голяма – преднамерената с по-малки последствия или непреднамерената с по-големи последствия. Анализът води до разграничаване на две категории социални взаимоотношения, всяка от които поражда два различни морала – моралното развитие е свързано с промяна на системата на моралните взаимоотношения:
1. Взаимоотношенията на ограничения и принуда, произтичащи от връзките на авторитета, властта и еднопосочното уважение. Тяхната същност е да наложат на индивида отвън една система от правила със задължително съдържание. Тази система поражда морала на задълженията или на подчинението, характеризиращ се с конформизъм или хетерономия. Това винаги са отношения по вертикала: доминиращ-доминиран или асиметрични отношения. Тук моралът е да се подчиняваш на задължителната норма.
2. Отношения на кооперация, основани на взаимно уважение, включващи вътрешно разбиране на правилата. Това са равностойни хоризонтални отношения, морал на доброта, дефиниран чрез понятието за автономия и реципрочност. Според Жан Пиаже МР се осъществява с преход от взаимоотношения, градящи се върху авторитета (властта) и доминирането към отношение на коопериране чрез доброволно усвояване на правилата и подчиняването на тях, завоюване на самостоятелност на поведението и развитие на операциите за реципрочност. Отношенията дете-възрастен са от тип 1. и не са достатъчни за социализацията на детето. Дори когато родителите и възпитателите се опитват да поддържат с детето отношения на реципрочност, те не могат да избегнат своята роля да действат чрез принуда. Причината на това е в престижа, с който се ползват, и който придава на думите им, както в сферата на интелекта (мнения), така и в сферата на морала (правила), силата на закон. Принудата на възрастния има като ефект засилване на детския егоцентризъм, основна пречка за кооперацията. Според Жан Пиаже отношенията между децата спомагат и развиват кооперацията, защото елиминират феномените на детското мислене, егоцентризма, интелектуалния и морален реализъм и подпомагат прехода от хетерономен към автономен морал. Жан Пиаже разграничава тези два прехода и ги подрежда в разгърната система с шест стадия. Жан Пиаже разглежда прехода като процес, стремящ се към равновесие, никога недостижимо. Един идеал за реципрочност във взаимоотношенията, към който се стреми индивидът и обществото, е никога непостижим. Този преход е около деветата година, но изследванията показват, че може да е и по-рано. Жан Пиаже разкрива следните различия при прехода между тези две форми, свързани с възрастта:
- Преди 8-9 години детето е на стадия на моралния реализъм, подобно на интелектуалния реализъм. Децата се подчиняват на правилата, създадени от възрастните под въздействието на уважението и имат една обектна концепция за отговорността. Те оценяват действието, без да вземат предвид намеренията, които са го мотивирали, и разглеждат сериозността на едно нарушение според материалните последствия. Степента на материално съответствие на правилата, което представлява същността на обектната отговорност е основното, което се отчита в тази възраст, за разлика от субектната отговорност, където акцентът е поставен върху намеренията.
- След 9-10 години децата разбират и осъзнават, че правилата са конструирани на базата на взаимен договор и оценяват отговорността според критериите за преднамереност. Принципът на взаимно уважение се развива постепенно с прехода и промяната на структурата на отношенията.
Теорията за МР следва принципите за развитието на интелекта, както и моралните механизми следват развитието на когнитивните структури.
Преходът е развитие чрез прогресивна децентрация.
1. Егоцентризъм и хетерономия. – от гледна точка на когнитивното развитие и МР до 7-8-та година детето е неспособно да вземе предвид оценката на другия. То е центрирано върху самото себе си, то играе индивидуално със социалния материал – в това се изразява егоцентризмът и в интелектуално, и в морално отношение. Детето играе за самото себе си чрез нормите, създадени от възрастните и по този начин, естествено противопоставящи се на самото него. Тази хетерономия (получаване на правилата отвън) е свързана с детския егоцентризъм и морален реализъм.
2. Кооперативна децентрация и взаимно уважение – след усвояването на понятието за реципрочност в когнитивен план, стадият на конкретните операции (след 7-та година) детето може да развие поведение на коопериране предимно във взаимоотношенията с децата. Новите взаимоотношения са базирани на взаимно съгласие и коопериране – това е взаимно уважение. Малко по малко детето става способно да взема предвид предварителните намерения и гледната точка на другия. От 8 до 9 години то може да вземе предвид и своите собствени поведения и оценки. Това е децентрацията на егоцентризма към кооперация, което ще роди взаимно уважение и понятия за справедливост и правосъдие. Както теорията на Пиаже, така и тази на Колберг, се гради върху понятието за справедливостта или нормата.
Концепцията на Колберг се отнася до мъжкия морал. Разпространена е и върху жените. Оказва се, че жените изостават и не стигат до 6-ия автономен стадий. Гилигън прави изследване за женския морал въз основа на критерия “морал на загрижеността”, а не на справедливостта. За него е типично хуманизъм, разглеждан като съпреживяване.
Стадии на моралното развитие според Колберг: той разглежда три нива на моралното развитие, всяко от които съдържа по два стадия. Във всеки стадий се извършват трансформации в разбирането на морала и моралните съждения. Моралното развитие обхваща морални съждения, действия, преживявания и чувства. За да се направи морален избор, първо се мисли, второ се действа, трето се преживява чувство за удовлетвореност или неудовлетвореност. Чувствата зависят от това какво влагаш: различните хора могат да преживяват едни и същи неща с различна степен на морална удовлетворителност.
Първо ниво – предконвенционално – предморален етап. Контролът на поведението е външен за субекта, действията се оценяват като добри и лоши, според практически критерии, а не по отношение на абстрактни ценности и значения:
1 стадий: субектите се съобразяват с последствията на действията, наказание или награда, запазване на властта и богатството от хедонистични съображения и загриженост за собственото удобство. Те се подчиняват на оценката на личности, отличаващи се с власт и престиж. На този стадий се отчита само индивидуалната субективна егоцентрична гледна точка, както и последствията за индивида от неговите действия. Не се отчитат подбудите и намеренията. Най-общо детето е послушно и остава подчинено на авторитета на възрастния, за да избегне наказание и цели изцяло егоцентрична удовлетвореност от действията си. (Стадият продължава до третата година.)
2 стадий: индивидуализъм и инструментална размяна, справедливо действие е това, което кореспондира с потребностите на Аз-а и евентуално на другите. Започва да се взема предвид перспективата на другия, детето захитрява, започва да се подмазва. Това е разхлабване на отношенията по вертикала. Субектите сега могат да осъзнават релативизма на гледната точка. Всички хора нямат по необходимост едни и същи интереси и еднакви цели, но тази децентрация е преди всичко прагматична и инструментална.
Второ ниво – конвенционален морал – морал на конвенционалната конформност. Това ниво предполага репрезентациите за ценностите и очакванията на социални групи и семейството. Субектът смята за нормално и морално да се съгласува с очакванията и да спазва конвенционалния ред. Най-общо за този стадий е интернализацията и поддържането на очакванията на другите, което води до междуличностно доверие, лоялност, толерантност, както и до запазването на социалната система, чиято част е индивидът. Договорът в междуличностните отношения за спазване на някакви правила е основа за изграждането и на обществената система. Тук отношенията са взаимни: обществената система трябва да осигури поддръжка на човешката система чрез санкции и закони, а хората на свой ред също поддържат системата. На това ниво личността се идентифицира и интернализира правилата и ограниченията на другите индивиди и на социалната система.
3 стадий – конформност: на тази фаза субектът оценява, че той действа добре, ако е учтив, ако се харесва, ако помага на другите, ако другите го приемат (според Валон това е стадият на грацията, на благодарността); важното тук е фактът да бъдеш в съгласие с другите, да бъдеш обичан, а впоследствие запазване и персонализация на морала и чувствата 6-7 година). На този стадий е налице конформност спрямо стереотипите и вземането под внимание на намеренията, за да се оценят действията. Появява се известна концептуализация на подбудите, започва се преодоляване на импулсивността в поведението, има изнасяне напред на подбудите в известна степен.
4 стадий – ориентация към социална система, закона и реда: социалните правила и конвенции са приети безусловно; необходимо е да се върши това, което трябва да се върши и моралността на социалния ред има предимство пред всички други съображения; индивидът трябва да подчини своите потребности и изисквания на групата и в интерес на самия индивид е да предпазва социалния ред и да се утвърждава. Индивидът осъзнава значението на социалната система, където всеки реагира според своята позиция; той изпълнява своите задължения и следва закона, за да допринесе за социалното равновесие и за своето лично равновесие.
Трето ниво – постконвенционално – принцип на автономния морал: налице е отново връщане към индивида, субекта на моралното разсъждение, но по други съображения, различни от тези в стадий 1 и 2.
1, 2 стадий – егоцентризъм
|децентрация
3, 4 стадий – договор
|центрация
5, 6 стадий – автономна гледна точка
Това ниво е идеологически интересно, защото се касае да се отграничиш от социалния ред, разглеждан като предписан, за да вземеш предвид релативизма на ценностите и правилата. Това ниво предполага способността на индивида да прави разграничение между основни човешки права и задължения, нещо, което се запазва в различни исторически епохи и култури, за разлика от обществените и правните правила, които се променят от социо-културния контекст. На това ниво индивидът може да конструира универсални морални принципи, като диференцира своята собствена морална гледна точка от правилата и очакванията на значимите други и обществото. Тук човечността е над всичко, не се променя от исторически и правни норми, които са подвижни и диференцирани навсякъде по света.
Морални доводи за Ханс:
Първо ниво: наказание, хващане, не трябва да краде.
Второ ниво: не е законно, няма да го направи, защото е антисоциално; ще го направи, защото обича жена си. Това е ниво на договор в междуличностните отношения.
Трето ниво: общочовешки морал – животът е над всичко.
5 стадий: демократично приемане на закона: налице е осъзнаването на факта, че моралните норми зависят от съгласието на членовете на социалната група. Това е моралността на социалния договор и демократичното приемане на законите. Задълженията са резултат на този договор. Тук индивидът стига до прозрението за съществуването и функционирането на социалния договор, базиран върху индивидуалните права и задължения, взети чрез общо решение за доброто и равенството на всички.
6 стадий: автономен морал, базиран върху принципите на универсалната етика – над властта на групите и на социалните институции има изграждане на универсални етически принципи, които могат да доведат индивида до взимането на различна позиция по отношение на социалната група, може вече да се разсъждава за екзистенциалното значение на ценности като живота и смъртта, щастието и страданието.
Дори емпиричните изследвания показват, че 5 и 6 стадий са пожелателни, не всички стигат до тях.
Всички стадиални теории дават вътрешнопсихичната организация за възможните вероятности за действие на човека и възможните качествени степени, в които човек може да функционира, но не трябва да се възприемат като абстрактно задължителни. В психологията на жизнения път като основен проблем е поставено универсалното общо значимо нормативно развитие, със стадии, от които не може да се избяга. Три фундаментални въпроса, които се отнасят към всяка стадиална теория:
- дали е инвариантно;
- дали следват точно тази последователност;
- дали стадиите са универсални – дали всички преминават през тях.
В контекстуалните модели развитието е двупосочно (и прогрес, и регрес). Силата на личността е в това по какъв начин да разреши тези противоречия, така че да преодолее регреса и да утвърди прогреса.
1. Влияние на фактора възраст върху регресията на генетичната наследственост – колкото повече се увеличава възрастта, напредва ли МР.
2. Влияние на пола – полов диморфизъм
1. и 2. са биологично зададени детерминанти на човешкия живот. Процедурата на Колберг за изследване на ефекта на възрастта е да се категоризират съжденията според възрастта, а не субектите. Съждението е независима променлива и кривите, които се изграждат отразяват честота на съжденията, съответстващи на отделните възрасти. Според Колберг децата до 7 години се разполагат предимно на първия стадий – 72%, и на втория стадий – 23%. Останалите 5% могат да се отнесат към третия стадий. Отбелязва се важността на прехода между 8-10-та година, където спадат 1 и 2 стадий, нараства 3 – 25%, и четвърти стадий – 10%. 8-10-годишните, както при Жан Пиаже извършват преход между доморално ниво и конвенционално, свързан с конкретните операции в мисленето и възможностите за децентрация. Следващият важен преход е юношеството, където се констатира важна прогресия на съжденията, кодирани в четвърти и пети стадий – има преход от конвенционално към постконвенционално или автономно равнище на морала. През това време стадий 6 е представен с много малко съждения и прогресира твърде слабо. Колберг твърди, че юношеството по отношение на когнитивното и морално развитие е завършващ етап. В по-късните изследвания в резултат на реинтеграцията на лонгитюдни изследвания се установява, че много малко юноши прехвърлят прехода между 4 и 5 стадий. Установява се, че автономният морал е по-скоро свойствен за ранната, средна и късната възрастност, и много малко възрастни мислят на постконвенционално ниво. Преобладаваща част от хората мислят конвенционално и нормативно от гледна точка на закона и нормата, отколкото от разглеждане на морала в общочовешки екзистенциални категории. Може би критичните ситуации в човешкия живот, изискващи морален избор, който да е надситуативен, т.е. свободен от доминирането на нормата, придърпват по-висшите общочовешки нива на разсъждения и редефинират моралните избори. Все пак преходът между 4 и 5 стадий е възможен и вероятен и е много важен за юношата, защото 5 стадий съответства на истинско интериоризиране на социалните норми и надхвърля елементарната конформност към външния морал, разглеждан като важен сам по себе си. Лонгитюдните изследвания на Колберг показват регресия в юношеството в моралните съждения, т.е. юноши, които са достигнали постконвенционално ниво в горен училищен курс, регресират до предконвенционално ниво по време на следването си във ВУЗ. Причината: личността отново се концептуализира, има връщане към себе си на по-висше ниво и тук се появява “шум” между установяването на равновесие на личната позиция с тази на обществото. По отношение на теориите за генетична последователност на 6-те стадия Колберг прави едно допълнително допускане – всеки от последните три стадия може да се разглежда като различен тип зрели морални съждения. Зрелостта може адекватно да функционира на всеки от тези стадии. -Различието между тези стадии съответства на противопоставянето на една морална нагласа, по-конвенционална и авторитарна от гледна точка на законовите норми, което може да се наблюдава при възрастните, и една нагласа, по-хуманистична и по-афективна, която отчита значението на човешките преживявания, на емпатията, съчувствието и загрижеността. По тази линия съществуването на два типа морал на справедливостта и нормата и на загрижеността и емпатията – Гилигън оспорва концепцията на Колберг и разработва своя концепция за т.нар. женски морал. Това е диференциалнопсихологическа хипотеза за различията в моралното развитие от гледна точка на половия диморфизъм. Гилигън прави опит да изследва по-прецизно моралната психология на жените, като е убедена, че тя се различава съществено от тази на мъжете, но не е по-низша от тяхната, както се подразбира от трудовете на Колберг. Експериментални и началнотеоретични основи: в началото на 80-те заедно с няколко сътрудници Гилигън провежда изследвания за моралните съждения на жените при морален избор. Тя използва ситуацията решението за аборт: за студентската младеж с нейните права и отговорности. Осмислянето на данните води до написването на книга: “С различен глас”, където е изложено емпиричното откритие за женската психология, което не съотевтства на класическата теория на Колберг за моралното развитие. Женската психология се характеризира с етиката на загрижеността, а мъжкият морал се основава преди всичко на етиката на справедливостта, закон и норма. Откъде идва това различие в тенденциите за морално съждение и как може да се формализира женското развитие – това са въпросите, поставени в изследователската работа на Гилигън. Изгражда се нов подход към психологията на жената. В резултат на различни анкети се установява, че мъжете и жените обикновено мислят, артикулирайки две различни централни морални понятия – справедливост и загриженост. Докато етиката на първото се основава на принципа на равенството (всеки човек трябва да бъде третиран по един и същи начин), етиката на грижата почива върху предписанието за ненасилие (никой не трябва да бъде нараняван). В общия случай всяка личност, независимо от пола, изглежда използва тези две основи на морала, женското мислене обаче се фокусира повече върху втората – доброжелателност, емпатия, докато мъжкото – върху правото, равенството, истината. Тези две основи се съвместяват при моралния избор. При мъжкия тип, когато акцентът е върху закони и норми, човешките чувства могат да бъдат пожертвани, докато при жените силата на емпатията, нежността, любовта позволява нарушаването на някои норми. Но моралният избор трябва да включва и двата принципа, защото човешката природа е единна. Когато има морални чувства, чувството за отговорност не е конформност, а жизнен принцип.
Гилиган определя 3 последователни стадия в развитието на етиката на грижата: оцеляване, доброта, рефлексивно разбиране на грижата. Индивидът преминава през загрижеността, засягаща само собствената му личност; загрижеността, засягаща само другите, накрая достига до равновесие между първите две. Оформят се 5 равнища:
1 равнище- на оцеляването: да се грижиш за себе си, да осигуриш собствената си защита и щастие, да избегнеш страданието. Това е нивото на първичната мотивация, в основата на която лежат прагматични аспекти. Чувството за грижа съществува, но не е основано на истински морални ценности.
Равнище 1-5- (структурирането става от гледна точка на последния стадий)- преход между оцеляване и отговорност. Тук се появява критика на първото равнище, защото възниква чувство за вина, изградено върху понятието “егоизъм”- признак за привързаност към другите. По добро разбиране има на отношенията между Аз-а и другите, но все още доминира центрирането върху собствената личност. Чувството за вина говори за някяква отговорност. Когато се появи чувството за вина детето започва да си оспорва егоизма, усеща се ,когато наранява, но това е интуитивно.
2 равнище- на конвенционалната доброта: към отговорността се прибавя майчинския морал – по-слабият трябва да бъде закрилян. Човек иска да е добър и да помага на другите дори и в степен, в която това е в негов ущърб. Този стадий е белязан от подобна саможертва.
Равнище 2-5- на прехода между конвенционална грижа и доброта и взаимна грижа и доброта. Тук се наблюдават два критични момента:
1. приемане на универсалността, за да отхвърли юношата страха, че ако приеме норми, които не се споделят от обкръжението му, той няма да може да утвърдисебе си като личност. Социалното обкръжение трябва да предложи гаранции за универсалността на нормите и че те носят защита срещу собствената и чужда агресивност. Способността да групираш нещата и да осъзнаваш необходимостта да спазваш правила не са достатъчни, ако социалното обкръжение не предлага гаранции човек се дезориентира.Теориите за моралното развитие и идентичността разглеждат този преход като критичен: връщане към его, но от гледна точка на автономни морални съждения. Социалното обкръжение трябва да предлага достатъчна подкрепа за универсализация на възгледите.
Равнище 3- на грижата към себе си и към другите, личността осъжда експлоатацията и страданието в универсален план, но критерият за доброта е вътрешно преосмислен. Личността става автономна, това води до ново преосмисляне на отношенията Аз-другите и нови основополагащи принципи на моралното мислене и вземането на решение. Именно в този момент се разкрива връзката между развитието на моралното мислене и идентичността. Тази нова формализация на моралното р-е постепенно извежда на преден план значимостта на отчинтането на понятието за идентичност в теориите за моралното мислене и развитието на идентичността от самоотрицание към самоутвърждаване. Много е важен периодът на юношеството, в който се извършва последователна еволюция на личността, преживяна различно в зависимост от пола. В юношеството се усвояват полово-ролевите стереотипи. Диференциация в сферата на моралното р-е има още през детството. Момчетата и момичетата развиват добре диференцирана полова идентичност и вследствие на това през юношеството развиват различно морално мислене. Р-ето на идентичността е много различно при мъжа и жената и това обуславя различията в моралното р-е. Според Гилиган това разминаване нараства прогресивно като в крайна сметка води до два почти отделни типа морално мислене, съответстващи на двата пола.
ДИФЕРЕНЦИРАНОТО МОРАЛНО РАЗВИТИЕ Е СЛЕДСВИЕ ОТ РАЗВИТИЕТО НА РАЗЛИЧНО В ЗАВИСИМОСТ ОТ ПОЛА КОНЦЕПТУАЛИЗИРАНЕ НА ИНДИВИДУАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ.
Скала на Бем, измерваща начина на концептуализация на мъжествеността и женствеността в термините на мъжественост, женствености андрогинност. Според Гилиган формирането на женската идентичност се извършва в контекст на отношения на непрекъснатост, защото майките показват тенденция да възприемат дъщерите си като себеподобни и свое продължение. От своя страна момичетата се идентифицират и с пола, и с майката- така процесите на привързаност и формиране на идентичност се сливат. Освен това майките възприемат синовете си като тяхна противоположност и момчето трябва да се отдели от майката за да се самоопредели като принадлежащо към мъжкия пол. Скъсването на емпатичната връзка с майката има за резултат факта, че мъжкото р-е включва много по-енергична диференциация на личността, индивидуация и укрепване на границите, които малкото момче определя постепеннов хода на преживяванията си. Според Гилиган момчетата се отделят от обекта на привързаност (майката), разграничават се от стила на нежност и гъвкавост, по-голяма способност за отчитане на чувствата. Момчето започва да търси други обекти на привързаност, за да задоволи потребността си. За да има критично отношение към тези връзки, той трябва да има сигурност в себе си. Много е важно поведението на бащата в тази възраст- той трябва да бъде нежен, съпреживяващ по отношение на своя син. Това дава на момчето сила и възможност да погледне на себе си с нови очи.
ТЕОРИЯ НА РОДЖЪР ГУЛД ЗА ПСИХИЧНОТО РАЗВИТИЕ НА
ВЪЗРАСТНИТЕ
Роджър Гулд (Gould). През1972 г. написва “Фази в зрелия живот – развитийно психологическо изследване”, където изследва закономерностите в живота на лица, участващи в групов тренинг. Тук прокарва идеята за фазова последователност на развитието в зрелостта. Той проверява хипотезата си и чрез изследване на клинично здрава популация.
1978 г. написва “Трансформациите – израстване и промяна през целия живот” – развитийните промени се разглеждат като функция от времето. Според него дълго време е бил игнориран проблемът за това как преживяването на времето влияе върху отношенията между Аз-а и света. Зрелостта се е разглеждала като период на тъпчене на място, а възрастния човек – като статичен.
Според Гулд процесът на индивидуация през юношеството е задействан отвън (от налаганата ролева задача за отделяне от обектите) и отвътре (от вътрешнопрограмираните биологични промени). Развитието и индивидуацията не спират през юношеството. При какви условия се утвърждава автономията на Аз-а? Според Гулд времево опосредстваните промени са също толкова значителни през зрелостта. Развитието на възрастния, от гледна точка на променящото се чувство за време, е обект на изследванията на психиатъра. Времето се възприема различно в различните фази от живота. Това повлиява съществено субективното чувството за света у хората – смътните съществуващи на нивото на интуицията вътрешни възприятия на Аз-а и не-Аз-а, на времето, на жизнеността, ситуацията, които изпълняват организационна функция, определят основния емоционален фон във всекидневието и формират антиподите и ценностната основа, от която произтичат действията и решенията. Самият Гулд признава, че дефиницията не е съвсем прецизна.
Идейни източници на Гулд:
- идеите на динамичната психоанализа – тази версия, която отхвърля възгледа за възрастността като статична;
- Терез Бенедек – възгледът за развитието, за родителството като развитийна фаза;
- Рейнджър – ролята на родителя в развитийния процес;
- Жак.
Ранният опит не предопределя фатално развитието на възрастния, тъй като той е подложен на нови трансформации. Според Терез Бенедек съществува нормативна емоционална симбиоза и регресия на родителя до нивото на неговото дете. Така родителят преработва своите собствени преживявания от детството.
Жак твърди, че кризата в средните години се обуславя от осъзнаване крайността на собствения живот и приемане на неизбежността на смъртта. Изходът от кризата зависи от баланса между силите на живота и на смъртта и структурирането на живота преди кризата. Разглежда се изходът на кризата като Ериксонианската дилема интегритет-отчаяние.
Бернис Нюгартен – през 50-те години изследва възрастова популация от Канзас – между 40 и 90 години с въпросници, проективни методики, интервюта, като във фокуса на изследването му е личната промяна, свързана с възрастта. Наблюдават се две тенденции:
- с възрастта хората стават по-интровертни, по-саморефлексивни. Тази тенденция е известна като интериорност;
- тенденция към андрогинност (интеграция на собствените мъжки и женски тенденции).
Бернис Нюгартен разглежда промяната във времевата перспектива – животът се реконструира вече не от гледна точка на времето от раждането към настоящето, а от гледна точка на времето, което ти остава да живееш. Осъзнава се крайността на живота и страхът от смъртта. Човек се съсредоточава върху малък брой важни за него ценности. Разработва се идеята за социален часовник, който не винаги съвпада с биологическия. Социалният часовник – съществуващо в дадена култура очакване към хората от определена възраст (умения, положения, роли – не навременни и навременни събития. 1978 г. – “трансформации” – постоянно и последователно освобождаване на зрялото съзнание от илюзиите, които произтичат от опита от детство. Гулд обсъжда еволюцията на зрялото съзнание. Развитието през възрастността се определя от човека като творец на своя живот и отдалечаване от правилата и стандартите в детството. Връзката с детството е необходима, но тя крие опасност, защото е източник на илюзията за сигурност. Характерно за детството е всемогъщото мислене (децата вярват, че техните думи и мисли могат да контролират външния свят – магично мислене) и абсолютна безусловност на правилата и възгледите за света на родителите и цялата система от защити като контролиращи функции върху реакцията на гняв от отделянето. Развитието през възрастността е свързано с последователни трансформации във възгледа за реалността, освобождаване от илюзиите, коренящи се в детството, които ограничават реализацията на възрастния човек. Гулд вижда известна позитивна роля на някои илюзии – те подпомагат справянето със задачите на развитието. В периода между 18 и 50 години се оспорват и преосмислят четири основни заблуди. На всяка фаза се извършва определена трансформация, преодоляване на заблудата и изграждане на нови техники за справяне.
Изследванията на Гулд включват два етапа с две различни извадки. Първият етап е с клинична извадка и представлява директни наблюдения по време на групова терапия. Вторият етап е върху психично здрава извадка, бяла раса, средна класа, образовани, предимно мъже.
Първи етап – всички външни пациенти, които участват в груповата терапия, се разделят на седем възрастови групи: 16-18, 18-22, 22-28, 28-34, 34-43, 43-50, 50-60. Изследват се от екип от психолози, психиатри и антрополози.
Втори набор от групи – работи се на ротационен принцип. Търсят се очевидните факти, като средство за контрол се използват 8 студенти по медицина, които са помолени да изслушат магнетофонните записи на груповите сесии и да посочат според тях най-характерните и открояващи се изказвания, които отразяват лични чувства при отделните възрастови групи. Задачите са и дескриптивни – описание на всяка възрастова фаза. Интересни са генетичните връзки между фазите.
Втори етап – проверка на хронологичните граници на фазите и обобщаване на резултатите върху неклинична популация. Създава се въпросник с осем тематични раздела – чувство за време, отношение с родители, приятели, деца, съпруг, отношение към себе си; важни жизнени задачи, подреждане на хората от най-близкото обкръжение. Резултатите от втория етап потвърждават промените през зрелостта.
Описание на отделните фази и заблуди:
16-18 – “Ние искаме да се отделим от родителите”. Преходен период между детството и зрелостта. Това желание е декларация, а не стъпка към истинска автономия. Бъдещето е неясно, юношите го свързват с освобождаване от родителската опека, но без ясна представа за зрелия автономен живот и отговорностите му. Концепцията за бъдещето е предимно фантазна, т.нар. “капсула на безвремието”. Те усещат себе си в света и света в себе си като възможност. Те възприемат себе си като част от своето семейство. Групата на връстниците започва да се конкурира със семейната, но контактите с тях още не са така трайни и с такова влияние като през следващата фаза. Автономията е несигурна и често е подкрепена от негативизъм.
18-22 – отделяне от семейството, ориентация към групата на връстниците. Младите се чувстват наполовина вън от семейството. Виждат пред себе си безкрайно време. Страх от опити от страна на родителите да бъдат върнати в рестриктивния свят на детството. Желанието за автономия е подкрепено с конкретни стъпки. Към 20-та година отделеността от семейството като вътрешно преживяване е по-установена, но не е изградена съгласуваната жизнена структура на ранната възрастност. Най-значима е групата на връстниците – социално огледало и подкрепа, възможност за експериментиране на роли. Тази група е съюзник, който помага за автономията, но и пречи за развиване на собствените убеждения. На приятеля се гледа като на изменник, ако мисли различно, и не осигурява всичко дадено от семейството до този момент. “Винаги ще принадлежа на моите родители и ще вярвам в техния свят” – това е основната заблуда за преодоляване. Характерно е желанието да растеш, да бъдеш възрастен, но то не се противопоставя на желанието за връщане към едни по-ранни и сигурни форми на живот. Конфликтите са около:
- “Ако стана малко по-независим, това ще е катастрофа” – страх от неспособност да се справиш с отделянето от родителите, тревога от това, че независимостта ти няма да им се хареса, че ще ги нараниш или загубиш обичта им.
- “Мога да гледам на света само през призмата на възгледите на моите родители” – страх да бъдеш различен от семейството си, осъзнаване, че собствената личност трябва да развие и собствени възгледи.
- “Само родителите ми могат да обезпечат моята сигурност” – страх от неспособността да получиш абсолютна сигурност или предприемане на неправомерни рискове и вяра в магическото всемогъщество.
- “Родителите трябва да са ми единственото семейство” – лоялност към семейството срещу лоялност към връстниците (гадже).
- “Не съм господар на тялото си” – тази заблуда отпада в сексуално отношение.
Това са компонентите на заблудата в тази фаза.
22-28 години – развитие на независимостта, обвързване със собствено семейство и професия. Балансът е в полза на отделеността и автономията. Лицата чувстват своята автономия и вярват, че курсът на живот, който следват, е единствено верният. Не използват енергия за размисъл върху основните си жизнени избори. Енергията им отива за изграждане на това, което се очаква от тях да бъдат като възрастни. Съществуват чувства, че сега е времето да полагаш усилия, да израстваш, да градиш основите на своето бъдеще. Чувство за време – поради всички нови решения и преживявания, чувството за време при успех е чувство за придвижване по посока на избран еднолинеен жизнен път, който ни води към възнаграждание в бъдещето. Характерна е еднолинейна представа за живота.
- убеденост, че усилията ти непременно ще бъдат възнаградени;
- връстниците все още са значими, но вече е налице автономия от тях. Човек разчита на самия себе си;
- обуздаване на екстремните емоции (поради страх от разочарование). Модулиране на емоционалния тон, за да се установи оптималният такъв в зрелия живот;
- собствената компетентност трябва да се доказва все още и пред родителите;
- брачният партньор се разглежда като недостатъчно зрял (развиващ се). Усилията в брачния живот са насочени към задачите, които двамата партньори трябва да осъществят заедно.
Този период е наречен “период на чиракуване”. Основна заблуда: “Ако правя това, което се очаква от мен, със сила на волята и упоритост, то аз ще успея. Но когато се чувствам объркан, уморен или просто не мога да се справя, някой ще се намеси и ще ми покаже пътя”. Известно потвърждение на заблудата човек получава от външния свят. Гулд смята, че важните избори в живота са източник на опит за преодоляване на заблудата.
1. “Ако правим това, което се очаква от нас, неминуемо ще бъдем възнаградени.” В основата на тази заблуда е схващането, че животът е изцяло честен и справедлив и задейства автоматично система от награди. Това води до прекомерни очаквания от живота, които от своя страна носят разочарование. Най-силно е изразен при хората с щастливо детство и безоблачно юношество.
2. Към реалността на живота съществува само един правилен път – оспорван, когато се постави под съмнение надеждността на пътя на нашите родители. Отказът от тази идея е отказ от детинската вяра, че ако намерим единствено правилния път на родителите, дори и той да наподобява на затвор, ние сме намерили ключ към сложните процеси на реалността и бъдещото ни е подсигурено срещу страха от непознатото. Стремейки се да намери своя собствен индивидуален път, човек може да бъде и нетолерантен към другите.
3. “Това, което аз не съм могъл да направя за себе си, ще направят за мен хората, които обичам” – това е митът, известен като “изцерение чрез любов”. Този мит води до зависимост от хората, “чиято компетентност чувствам, че ми липсва и възприемам власт над онези, за които смятам, че съм източник на компетентност”. Понеже заблудата се споделя от двамата брачни партньори поради негласни брачн споразумения (всеки превъзхожда партньора си в едни отношения и е превъзхождан в други) – когато сам не можеш да направиш нещо, можеш да разчиташ, че другият ще го направи.
4. Разумът, отговорността, усилията винаги ще имат надмощие над всички други сили. Присъства усещане за контрол над собствения живот. Гулд смята, че този компонент трябва да бъде оспорен, ако не искаме да игнорираме ролята на ирационалното. Интимните отношения и тези на власт-зависимост са източник на най-силните противоречия.
28-34 – оспорване на Аз-а, саморазкриване, изява на вътрешен потенциал, възможна удовлетвореност от брака и професионалната реализация. Трансформация на субективното чувство за света – между 22 и 28 “Верният път е този и изцяло му се посвещавам”, докато на 28-34 човек се пита: “Заслужава ли си да се живее по този начин? Винаги ли трябва да правя това, което се очаква от мен? Дали сегашното ми Аз е най-доброто?”. Стилът на живот вече е установен, но някои вътрешни аспекти на Аз-а искат да бъдат признати. Човек иска да бъде това, което е. Той разбира, че не винаги е ръководен само от волята си, а в някои случаи вътрешните сили го карат да репродуцира модели и поведения, нежелани от него. Едва на тази възраст той получава възможност тези модели на поведение да бъдат осъзнати. Човек вече не вижда необходимост да се доказва пред родителите си и да подчертава разликата си с тях. Това му позволява да види някои нежелани сходства. Брачният партньор се възприема като препятствие към това ново саморазкритие, защото е бил свидетел на по-ранното Аз и като че ли не желае да разбере “новото”. Заедно с желанието да бъдеш приет, се появява и това да приемеш децата си такива, каквито са, без да ги ограничаваш. Стремежът към даване на по-голяма свобода на децата е свързан със серия идентификации с тях (Терез Бенедек – в груповата терапия разказите за децата се смесват със собствените спомени за детството).
За да станеш истински независим, е нужно някои от заблудите на предишния стадий да останат неразрешени. Сега човек се изправя пред недооценените игнорирани проблеми на собствената личност. Наградата за преодоляването на заблудите е получаването на един нов, по-директен начин за справяне с реалността. Основна заблуда е “животът е прост и контролируем”. Съществуват значителни и противоречиви сили, които се характеризират с няколко компонента:
Първи компонент – това, което познавам с интелекта, познавам и с емоциите си. Потиснатите емоции се изтласкват на повърхността и се разширява емоционалното познание. То се отдиференцира от интелектуалното. За да престане да се страхува от емоциите си, човек трябва да ги приеме такива, каквито са. Опознаването на нашата вътрешна сложност ни прави по-толерантни към себе си и към другите. Вниманието е привлечено и към актуалната ситуация в семейството и професията от гледна точка на компромиси, саможертви, липси и търсене на разумен баланс.
Втори компонент – “Не приличам на родителите си по отношение на това, което не искам да бъда”. През 20-те години илюзията за независимост от родителите включва и страха да признаят, че приличат на тях в някои отношения, които не им харесват. Ако искаме да избегнем сляпото повторение на шаблоните на родителите, трябва да признаем известно сходство. Най-често този компонент на заблудата се преодолява със собственото родителство – човек забелязва, че продуцира без да иска някои аспекти на отношенията на родителите му към него, срещу които най-много е роптаел като дете. Ако не може да осъзнае този факт, просто предава проблема на децата си, които ще трябва да живеят с несъзнателното копиране и отричане на родителя в тези отношения. Признаването на приликата с родителите прави хората способни да променят поведението си – да бъдат грижовни, а не задушаващи; уверени, а не арогантни; енергични, а не властни.
Трети компонент – “Много ясно виждам истинската същност на близките ми (главно брачния партньор)” Заблудата се преодолява чрез оспорване на негласните брачни споразумения. Заедно с конфронтацията със собственото Аз, човек се конфронтира и с образа за собствения си партньор. Оказва се, че това, което е неговият портрет, не съдържа цялата истина. Това внася напрежение в брака, което може да доведе до развод.
Четвърти компонент – “Не съществува някаква заплаха за моята сигурност”. Възможно е да се извършат промени, които да подронят чувството за сигурност. Най-голямата заплаха е решението за развод. Гулд смята, че основен въпрос за решаване е дали привидният враг (съпруг/а) наистина е враг на нашето развитие или просто е една проекция на нашия вътрешен съдия. Често собственото чувство за безпомощност и страх се схваща като част от грешките на партньора.
35-43 – налице е разпростиращ се поглед навътре в себе си и поставяне на екзистенциални въпроси и промяна на тона към безмълвно отчаяние от факта, че времето ти изтича. Тази осъзнатост влияе върху цялостното усещане за света. Вместо “Искам да съм това, което съм” (чувство за безвремие), идва “Направих ли всичко необходимо? Имам ли време за промяна?”. Децата се възприемат като отражение на стойността на родителите – често те вече са юноши. Човек има малко време за формиране на поведението. Несигурността каква линия на възпитание да се следва в условията на бързо отслабващ контрол върху детето е типична за тази възраст. Собствените родители се обръщат за помощ към зрелите си деца и стават зависими от тях. Това води до възобновяване на стари конфликти (в приглушена форма). Чувството за време се характеризира с осъзнаване на собствената ни крайност. Под натиска на времето човек често се обръща за подкрепа към своя съпруг, който е в същото положение и търси същата подкрепа. Работата често се възприема като предлагаща надежда за компенсация, но по един фантазен начин – “последен шанс да изкачиш върха”. Въпреки всичко човек вярва, че все още има надежда да осъществи мечтите си.
43-50 години – вече няма надежда да се осъществят мечтите. Настъпва примирение с ограничеността на времето и живота. Човек е вече достатъчно зрял, позицията му се изравнява с тази на родителите му. Той ги критикува гласно, обвинява ги за собствените си проблеми. В тази възраст човек е жаден за социална активност и приятели, но предимно на повърхностна основа – съществуват негативни състезателни елементи. Към прогреса на собствените деца се проявява бдителност – готовност да се открият евентуалните им грешки. Много активно търсят съчувствието и обичта на брачния си партньор, като се възпроизвеждат отношения на зависимост, сходни с предишната зависимост от родителите. “Преходът в средата на живота” обхваща следващите две фази. Във времето, когато човек приключва с илюзията за пълна сигурност и безопасност, той изгражда субективно чувство за света, характеризиращо се с три основни момента.
1. Човек открива, че вече не е млад, децата му напускат дома и отношенията му на зависимост с родителите се обръщат.
2. Преживява се един вид второ юношество – оспорват се ценности, архетипи, познавателни структури и ценности, към които човек се е стремил всеотдайно.
3. Чувство за натиск на времето – възможни са исторически и поколенчески промени.
По първия компонент има различие между мъже и жени.
Основна заблуда на периода – There is no evil in me or death in the world. The sinister has been expelled.
Първи компонент при мъжете – “Моята работа ми гарантира имунитет срещу смъртта и опасностите”.
При жените – “Отношенията ми с мъжете ми гарантират този имунитет”.
Мъжете намират в работата област на фантазна компенсация на надвисващото чувство за ограничеността на времето на живота и за наближаващата собствена смърт. Те сключват с работата си пакт за имунитет към смъртта, който им помага да потиснат страховете си. “Смъртта няма да избере точно мен точно сега”. Чувстват се магически защитени, ако просперират в работата си. Този компенсаторен механизъм ги кара да увеличават усилията си, за да не пропуснат последния шанс за изкачване на върха. Когато започнат да приемат смъртта като реалност, се появява един подтик към автентичност, цялостност към изразяване на най-истинското, което човек носи в себе си.
При жените отношенията с мъжете имат фантазно-компенсаторен характер. Животът на жената е невъзможен без протекцията на мъжа. Докато поддържат тази заблуда, жените не могат да изразят себе си извън това, което одобрява техният “протектор” (опасност от загуба на мъжката протекция, която потиска развитието на собствените потенциали – “Ако съм много умна, той може да спре да ме обича”).
Втора илюзия – “Не е възможен живот без семейство”. През 20-те години човек трябва да развенчае мита, че винаги трябва да принадлежи на своето семейство. Но в средата на живота трябва да бъде преодоляна заблудата, че раздялата е невъзможна. Не е възможно развитие на брачните отношения, ако не се оспори тази заблуда. Приемането на степен на усамотяване е нещо различно от скъсване. То има положително значение за оспорване на заблудата.
Трета заблуда – “Аз съм невинен”. Това е защита срещу убеждението в нашата дълбока демонична лошота, заблуждение, което идва от детството. Този опит трябва да бъде разгледан от зрялото съзнание. Необходим е нов анализ на вътрешните преживявания и на чувството за неадекватност. Вътрешните процеси трябва да се преименуват в позитивни термини. Неудовлетворението не трябва да се интерпретира като алчност. Грижата за себе си не трябва да се интерпретира като себичност; чувствеността – като похот; удоволствието – като безотговорност; гневът – като нещо разрушително; любовта – като слабост; несъвършенството – като недостатък; промяната – като опасност; нечистите мисли – като нечисти действия. Преработването на негативните Аз-образи води до преживяване на живота свободно и радостно.
След 50-те – помъдряване и позитивиране – най-общо освобождаване от заблудите на детското съзнание. Осъществява се преход от “Аз съм техен” – към “Аз принадлежа на себе си”. Освобождаване от борбата за статус. На преден план излиза автентичното Аз на човека. По-лесно справяне с всички негативни промени в старостта. Който не успее да го постигне, губи битката в живота или поне е обзет от чувството, че я е загубил. Брачният партньор се разглежда като приятел, а не като родител, или даващ. Той е по-ценен и уважаван от преди. Изхожда се от позицията на обща стабилност. Посоката е към по-пълно приемане на себе си. Нагласата е, че още има какво да се научи. Негативната промяна се характеризира със стеснен времеви обхват и силно изразен страх от смъртта.
ТАБЛИЦА
70 късна възрастност след 60 г. интегритет- отчаяние
65 преход към късната възрастност
60 кулминация на средната възрастност помъдряване 35-60 г. генеративност- стагнация
55 преход на 50-те преход в средата на живота
50 навлизане в средната възрастност II фаза-улягане
45 преход в средата на живота
40 втора жизнена структура I фаза-натиск на времето
33 преход на 30-те оспорване на Аза неудовлетворе-ност 22-35 г. интимност- изолация
28 първа жизнена структура развитие на независимостта, обвъззване с професия и семейство
22 преход към ранна възрастност напускане на семейството, ориентиране към връстниците идентичност, дифузия на идентичността
16 Левинсон Гулд Ериксон
Теории за когнитивното развитие
Два основни подхода в зависимост от количественото или качественото разглеждане:
1. Количествен – психометричен;
2. Качествен – свързан със стадиалните теории.
Количествен – психометричният подход е основан от Алфред Бине и е свързан с англо-американската традиция. Факторните теории за интелигентността на Търнстоун, Гилфорд, Кетъл и Спирмън предполагат различен брой фактори. Но общо приемат, че стандартизираните тестове за интелигентността са надеждно средство за установяване на индивидуалните различия в развитието на умствените способности. Интелигентността се разглежда като статичен конструкт, който отразява равнището на умствените способности. Свързаните с възрастта промени в интелигентността са количествени.
Качествен подход – разглежда промените в когнитивната структура. Свързан е с европейската традиция, по-специално с Пиаже и неговите последователи. Интелигентността се разглежда като динамичен конструкт – равновесие между процесите на асимилация и акомодация. Акцентът е върху процесуалния аспект на познанието. Съществуват качествени различия между различните възрасти. Развитието на мисленето следва определена последователност от стадии, универсална за всички хора. Подходът се интересува повече от универсалността, а не от индивидуалните различия. Критериите за нов стадий са:
1. Инвариантна последователност;
2. Качествена трансформация на когнитивната структура;
3.Йерархична последователност – различни равнища на диференцираност, гъвкавост и сложност на когнитивната структура в различните стадии. Следващият стадий интегрира предходния на по-високо равнище.
4. Универсалност – валидност за всички индивиди. Средата и културата могат да променят темповете на развитие на стадиите.
5.Структурна цялостност – на определен стадий начинът на разбиране и интерпретиране зависи от общата перспектива на мислене, характерна за този стадий. Теорията на Пиаже е илюстрация на организмичната парадигма.
Стадии:
1. Сензо-моторен – 0 – 1,5-2 години. Прогрес на рефлексите (вродени) чрез учене по пътя на проба и грешки и решаване на прости проблеми. Развиват се контролирани и целенасочени сензо-моторни действия на базата на вродени рефлекси. Основна схема е сензо-моторното действие. Основно когнитивно постижение – откриване постоянството на обекта; развитие на понятието за време, пространство и причинност; ограниченост на репрезентационната активност (само нагледно-действено мислене).
2. Предоперационален – 2 – 6-7 години. Усвояване на символа и знака, придобиване на способност да си представяш обекти и действия чрез символни действия. Подготвя се развитието на операциите. Все още под впечатление на непосредствено действащото. Детето не е постигнало обратимостта и операциите. Основно ограничение е центрацията: детето е центрирано върху собствената си гледна точка; отчита само едно измерение и една гледна точка към нещата; егоцентрична реч. Възможни са прости класификации на обектите по един признак. Не могат да различават фантазия от реалност, одушевено от неодушевено.
3. Конкретни операции – 7-11 години. Преход от центрация към децентрация; гъвкави и обратими умствени действия; използуват се операциите. Децата схващат определени логически правила; дават логически обосновки. Задържат в полето на вниманието няколко обекта, връзки и отношения между тях. Могат да се поставят на мястото на другите, да участват в колективни игри. Морални съждения – преход от наивен морален реализъм към морален релативизъм. Ограничения на мисленето – “тук и сега” – свежда се до конкретната даденост на ситуацията. Разбиране на принципите на запазването – инвариантността на свойствата – маса (6-7 години); тегло (9-10 години); обем (11-12 години). Конкретните операции са необходимо условие за изработване на логически схеми.
Хоризонтален декалаж – означаване неспособността на децата да пренесат това, което са научили за един тип инвариантност към друг тип, макар принципът да е идентичен. Причина за това е конкретното мислене – невъзможност да приложат една и съща операция към различни ситуации. Усвояването на принципите за еквивалентност води до разбиране, че предметите имат различни характеристики, които могат да се намират в различни отношения (билярдната топка е малка и тежка, балонът е голям и лек).
Сериация – способност за ранжиране на обектите по няколко параметъра. Овладяването на запазването според Пиаже се повлиява повече от съзряването и много малко от обучението. Съвременните изследвания опровергават това. Доказани са междукултурни различия.
4. Формално-логически операции – най-висш стадий и затова е най-интересен за психичното развитие на възрастните. В този стадий се извършва преход от реално към възможно и вероятно мислене, докато в предишния преходът беше от фантазно към реално мислене. Най-съществени характеристики на стадия:
а) промяна в съотношението на категориите реално, действително и възможно. Формалните операции освобождават мисленето от конкретния опит и хипотетичното става толкова значимо, колкото конкретното при конкретните операции. Юношите развиват мислене, освободено от непосредствения опит и могат да разсъждават логически за вербални предположения. Истинността се доказва от логическата им връзка с други вербални предположения, а не от конкретния опит. На стадия на конкретните операции децата не могат да се справят със задача от рода на “как ще се промени времето, ако снегът е черен”. Те не могат да разсъждават за хипотетични и възможни ситуации и следствия.
б) развитие на хипотетично и дедуктивно мислене – може да се мисли “като учен”, да се строят хипотези и те да се проверяват чрез контролирани експерименти.
в) мислене за същността на собственото мислене – мислене за смисъла и значението на умствените преживявания. Това обяснява склонността на юношите към интроспекция, подпомага търсенето на идентичност. Хипотетичното мислене пидобива толкова голямо значение, колкото и реалното. Формално разграничаване на времевата перспектива (бъдеще), но времевата перспектива става по-интегрирана, могат по-лесно да събират минало, настояще и бъдеще в собствените си представи за света. Развитие на самосъзнанието, изразяващо се в изграждане на идеалното Аз – “такъв, какъвто бих желал да бъда за в бъдеще”, разгръщане на нови социални отношения, търсене на автономност.
Задачи за изследване на формалните операции са изолирането на променливи и отчитането на всички възможни фактори (пример задачата за махалото; комбинаторни задачи за всички възможни съотношения между дадени променливи).
Алгебричното мислене се проверява със задачи, които търсят дали индивидите имат аритметично конкретно мислене или алгебрично. Според Пиаже формалните операции се развиват към 11-та година, като стадият завършва към 15-та. Експерименталните опити да се идентифицира възрастта, в която индивидът вече може и овладял вече много добре формалните операции, водят до следните резултати: много младежи на средна възраст и над нея никога не достигат или развиват в пълна степен формалните операции. Изследванията показват, че времето за поява на формалните операции е ранното до средното юношество. Два критерия са нарушени при изследването на този стадий – универсалност (не всички индивиди го достигат) и структурна цялост (ако е овладял формалните операции, то би трябвало индивидът да се справя с всички задачи). Изследванията потвърждават, че тези критерии са нарушени. Възможните обяснения са: видът на задачите, които се дават на личността, би могъл да оказва влияние върху тяхното решаване или нерешаване. Друг фактор е незаинтересоваността към този тип задачи. Пиаже сам достига до идеята, че критерият за структурна цялост не се отнася за формалния стадий. Той зависи от образуванието, мотивацията, особеностите на културната среда. Индивидите са способни да прилагат формални операции, но не във всички области.
поведенчески символистичен семантичен фигуративен
интелект
конкретни операции
предоперационен стадий
сензо-моторен стадий
Критики към теорията на Пиаже:
Най-вече при изследване и прилагане към социалните отношения и междуличностните връзки се появяват критиките към теорията на Пиаже. Изследванията при юношите, посветени на формалните операции при междуличностните отношения не потвърждават теорията на Пиаже. Познаването на социалната реалност е свързано със сложни интеракции, непрекъснати промени на ???, предполагат специфичност, пристрастеност, субективност, а не чиста логика и безпристрастност. Задачата, която предлага Пиаже, има един верен отговор; един правилен изход. Проблемите на междуличностните отношения включват неограничен брой променливи, неконтролируеми – вплетени в конкретен социален контекст. Невъзможно е разделянето на субекта и обекта на познанието. Според Флейвъл концепцията на Пиаже надценява абстрактните и логически аспекти на мисленето и подценява индивидуалната когнитивна активност. С навлизането в конкретния живот, човек се изправя пред ограниченията на средата и когнитивната му активност зависи от конкретните му социални и практически връзки. Зрелостта изисква разрешаване на проблеми, които предполагат противоречията, компромисите, различията като естествени, а не характерният дуализъм в логическото мислене. Това води до реконцептуализация на Пиаже по отношение на теорията на развитието. Нови термини са определени – постформален стадий, постформални личностни отношения, постформални операции.
Крамер прави обзор на изследванията в тази област и достига до три характеристики на постформалното мислене:
- релативистко мислене – свързано с разбиране на отношенията на системната същност на познанието. Пери (1969) е един от първите, които поставят проблема за изследването на релативисткото мислене. Изследва студенти чрез лонгитюдния метод. Установява че повечето от студентите оценяват образованието и ценностите като абсолютни и гледат на света дуалистично. За тях всеки проблем ( интелектуален и морален) има само един правилен отговор. Тези, които знаят правилния отговор са авторитетите.
Друга категория от студентите се чувстват несигурни, приемат, че познанието и ценностите включително и тези на авторитетите са релативни и отчитат субективността на преживяването и опита. Могат да приемат различни гледни точки като еднакво валидни.
Някои студенти достигат до постформално мислене като продължават да признават релативността на мисленето и моралните норми, като признават правото на всеки да има собствена позиция и мислене.
Изследванията на Кинг и Китченер върху хора на средна възраст потвърждават тези заключения.
Синат счита, че областта, в която релативисткото мислене е най-разбираемо са социалните отношения. Релативното мислене на възрастните се означава с термина “необходима субективност”- това означава, че хората приемат субективната си гледна точка като неизбежна в междуличностните отношения. За нея това е необходима предпоставка за междуличностна развитие в юношеството.
Изследвания в тази област показват използване на релативистко мислене при постформални задачи и обратното. По-младите решават и двата типа задачи чрез формално мислене.
Втора характеристика е приемането на противоречието като важен аспект на реалността.
Ригел смята, че изискванията на зрелия живот принуждават да се достигне до ново разбиране за противоречието като базисен аспект на всички дейности, включително творческата. Човек трябва да живее със сложността на света, да развива толерантност към двусмислието, релативността- затова му е необходимо диалектическо мислене.
3 характеристика Диалектично мислене- способност да се интегрират във вътрешно съгласувани цялости противоречиви мисли, чувства и преживявания. Ситуациите се разглеждат не като избор между алтернативи, а търсене на избор, който примирява алтернативите.
-Промените трябва да бъдат последователни, еднопосочни, универсални, необратими и ориентирани към крайни цели. По тези белези се разграничават и отделните стадии. Това, към което когнитивното развитие се стреми са формалните логически операции. Сп. Жан Пиаже тази цел се достига около 14-тата година. Пренасянето на тези критерии върху психичното развитие прави зрелостта лишена от развитие, защото трудно се откриват промени отговарящи на тези критерии. Повечето теории разглеждат зрелостта като плато, а старостта като упадък, което се подкрепя от очевидни факти.Теориите за старостта, разработени от геронтопсихолозите не отричат тези митове за възрастта. Основното възражение е, че тези изследвания се провеждат в клинични( хоспитализиращи) условия.
До средата на 20 век зрелостта е най-слабо изучения период. Не са съществували систематични теории даващи отговор на въпроса за същността на психичното развитие в тази част на живота. Не е съществувало интегрирано познание, имало е малко емпирични изследвания. Бартлет обяснява това положение с две твърдения:
а) здравият разум и научната мъдрост приемат, че развитието приключва с детството.;
б) в по-ранни исторически времена зрелостта е била най-малко открояващата се част от живота и повечето социални практики са били насочени към инициацията на детето в обществото на възрастните.
Целта на курса е да представи теории от началото на 70-те години, които са свързани с обособяването в психологията на развитието на нова дисциплина – психология на развитието през целия жизнен обхват. Основното в life-span-подхода е допускането, че позитивните, уникални развитийни промени могат да се извършват по време на всички епохи от жизнения път. Целта ни е да спрем съществуващите предразсъдъци, стереотипи и митове за упадъка, който настъпва с възрастта, защото едно важно качество на теориите за развитието е генеративността на нови идеи, които да преодоляват закостенелите разбирания.
ИСТОРИЧЕСКИ И КОНЦЕПТУАЛНИ ОСНОВАНИЯ ЗА ПСИХОЛОГИЯТА НА РАЗВИТИЕТО
1. Основни идеи на подхода към целия жизнен обхват; принос към общата теория на развитието; интерпретация на определени жизнени промени през зрелостта и старостта.
2. Детерминанти на развитийната промяна през жизнения път.
3. Многомерен характер на понятието “възраст”: хронологична, биологична, психична, функционална, социална.
1983 г. Кун и Мигън издават сборник за развитието на психологията на развитието, твърдейки, че тя се намира в преходен период- нарастват изследванията и психологията на целия жизнен път се оформя като самостоятелна дисциплина. Утвърждаването на life-span подхода дължи много на Пол Белтс инициатор на конференцията в Западна Вирджиния и на първото многотомно издание на трудове върху “ психология на life-span”. Тази наука печели признание с доказателството, че развитийни промени се извършват във всеки етап от живота. Осн. интерес е интеграцията на различни аспекти на псих. развитие и предлагането на концептуална рамка за целостта на онтогенетичните промени и екзистенциалната им същност. Акцентът е поставен върху индивидуализацията на жизнения път, върху избора, върху личностното присъствие на човека в организацията и протичането на неговия живот. Персонолозите- хуманитаристи наред с останалите мотивации отделят мотивацията за личностно израстване. Всеки човек има свой личностен проект, своя псих. кариера.От силата на тази мотивация зависи не само протичането на живота, но тя може да отлага и биологичните спадове. Това са така наречените псих. потенциали. “Жизнен път”: между жизнено важните събития трябва да съществува причинно-следствена връзка, създавана от самата личност. Жизненият път може да се определи като история на индивидуалното развитие. Всяко живо същество се развива, но само човека има история направлявана от самия него.
В руската литература тези идеи се разработват във филос. концепция на С.Л. Рубинщайн. Човекът се разглежда като субект на своя живот. Личността е изнесена преди развитието. Тя е включена в този процес и взависимост от личностното израстване има различни картини на протичане на живота. Личността е предиктор.
Тези особености определят и границите на ПнРпрезЦЖП. Две взаимно допълващи се цели преследва тази наука.: а)описания, обяснения, модификация, оптимизация на интраиндивидуалната промяна и стабилност от раждането до смъртта; б) описание, обяснение на интраиндивидуалните различия и сходствата и интраиндивидуалната промяна. В а) акцентът е върху идиографичния подход, а в б) върху номотетичния. Но и в тези рамки се предполагат различни варианти в разгръщането на възр. особености. Възрастността не е хомогенна група. Има различни патерни на зрелостта и на стареенето.
Статусът на тази наука се определя от:
-теор. дискусии за същността на човека и новите моменти в концепцията на развитието
-ревизия на понятийния апарат и въвеждане на нови конструкти
-утвърждаване на междудисциплинарния подход и обмен
нова насока на приложните изследвания
Една от осн. идеи на life span подхода – голямата пластичност- се утвърждава като осн. акцент на емпиричното изследване, намирането и използването на процедури за модификация и интервенция в жизнения път. Осн. цел е пълноценното използване на човешките потенциали, на псих. потенциали на всеки възрастов период. Осн. проблем е – как си взаимодействат мотивация, преживявания, смислообразуване и биол. развитием; как влияе смисло- и целеобразуването върху соц. постижения и отлагането на биол. спад, удоволствието от живота и субективното чувство за щастие. Психологията на жизн. път е обща перспектива, общи идеи, а не твърди дефиниции. ( Всичко това е формулирано от Пол Белтс)
ОСНОВНИ ИДЕИ НА LIFE-SPAN ПОДХОДА И ТЕХНИЯ ПРИНОС КЪМ ОБЩАТА ТЕОРИЯ НА РАЗВИТИЕТО И ПРИРОДАТА НА РАЗВИТИЙНИТЕ ПРОМЕНИ ПРЕЗ ЗРЕЛОСТТА И СТАРЕЕНЕТО
Пол и Маргарет Белтс
Що е развитие от гледна точка на l-s подхода? Този подход оспорва свеждането на развитието до закономерностите на когнитивното развитие и теорията на Жан Пиаже. Тези закономерности са свързани с положителната корелация между способността за учене и нарастването на възрастта до юношеството и отрицателна корелация в периода на зрелостта и старостта. Но тези закономерности не можем да наречем развитие. Те са промяна, защото засягат само един аспект от псих. функциониране. РАЗВИТИЕ- осн. форма на промяна, която по своята същност е организирана и адаптивна.
Чрез адаптивността интерпретациите на промените придобиват разл. значение. Дали негативната корелационна връзка не е адаптивна за възрастните? -Да. Осн. задача на юношеството е усвояването на информация от различни области, но при възрастният има други цели и задачи. Затова се развиват други способности – за разбиране на информация, за изграждане на отношение, за предаване на информация на младите поколения – ”Генеративност” (Ериксон). Ако сравним особеностите на когнитивните процеси във възрастността и в младостта без да отчетем различните задачи на възрастите, можем да стигнем до погрешния извод за негативна промяна. Но ако това се вземе предвид тогава можем да приемем, че е налице адаптивен развитиен растеж. Следователно развитието не е ограничено в една определена част от живота, то е процес продължаваш през целия жизнен път. Развитието не може да се приравни със степенно израстване и само положителна промяна. То се характеризира с едновременната проява на придобивки и загуби.
Втора основна идея е, че потенциалът на развитието се разпростира върху цялата продължителност на живота. Ревизира се възгледа, че жизнената крива достига плато в зрелостта и спад в старостта. Нито един възрастов период не може да се разглежда като най- важен в поредицата от промени. Всеки има своето значение от гледна точка на целостта на живота. Не във всяка фаза на развитието действат и двата типа процеси – непрекъснати( кумулативни) и прекъснати( иновативни).
Ханс Томе критикува Флейвъл, че пренася критериите за когнитивните промени върху процеса на развитие и неговото стесняване до изменения с голям размер, качествени, неизбежни, универсални и необратими. Развитието и индивидуалните промени през възрастта няма същите характеристики като през детството. Това води до разграничаването на периоди с големи и с малки промени.
Концепцията на Даниел Левинсон: целият жизнен път е редуване на стабилни и преходни периоди, той е една постоянна трансформация и модификация на индивидуалната жизнена структура. Поставя на преоценка осн. понятия в ПнаР – качествено-количествено; универсално- уникално; обратимо-необратимо; прекъснато-непрекъснато.
Трета осн. идея е идеята за многопосочността vs еднопосочността – не съществува единствен специфичен път, който развитието трябва да следва.Жизнените пътища могат да варират. Развитието е потенциално многопосочно. Плурализма задава насоката на промените, конституиращи онтогенезиса дори вътре в една област. Насоките варират взависимост от категориите на поведение. На една и съща възраст при едни поведенчески системи се наблюдава възход, при други- застой, при трети – упадък. При това тези модели не са общи за всички индивиди. Многопосочноста е важен конструкт за разбиране на старостта и за разработване на диференцирана реалистична картина на стареенето. В началото геронтологиятя се фокусира върху описанието на нормативното стареене и извеждане на инвариантните характеристики на староста. Упадъкът е стереотип на стареенето, но изследванията на психическото стареене разкриват освен общите и диференциални особености, т.е. едни индивиди във старостта могат да проявят повишена креативност и същевременно да имат проблеми с припомнянето, при други може да е обратното.
Ето защо Ханс Томе и Урсула Леер разработват концепцията за патерни на стареенето, представляващи диференциална плуралистична картина. Те изследват интериндивидуалните различия през възрастността, които разкриват широки възможности за разбиране на разнообразието от патерни на интелектуалното, личностно, биологично и социално развитие. Следователно, перспективата на жизнения път препоръчва изследване на интериндивидуалните различия не само в рамките на различни групи, но и в една и съща възрастова група. Основната идея гласи, че развитието е едновременно и придобивки, и загуби. Процесът на развитие не е просто движение към състояние на по-висша ефикасност и действеност.
Четвърта осн. идея – индивидуалните различия.
В голяма степен личностната способност за промяна създава псих. развитие. В зависимост от начина на живот и опита на всеки отделен индивид жизниният път може да се променя. Той може да приема различни форми в зависимост от способността си за промяна- тя се измерва със степента, в която индивида приема разл. поведения и е изложен на разл. жизнени събития. Двата крайни полюса на тази способност са ригидност, консервативност и прастичност, гъвкавост, изменчивост. Утвърждаването на парадигмата за експериментална интервенция в изследването на псих. стареене се опира на големите възможности на вътр.личностна променливост на всички фази на жизнения път.
Пета осн. идея- l-s-подхода изисква съобразяване с факта, че развитието на жизнения път може съществено да варира в зависимост от историческите и културни условия. Как социо-културните условия влияят върху онтогенетичните промени? Как те се променят с времето? Едно от тези следствия е за културната и историческа относителност на теориите за развитието( релативизъм ). От тази гл. точка Кенет Герген посочва промяна в традиционните цели на изследванията в рамките на lp-подхода. Общо взето класическите цели на едно изследване в рамките на соц. теории и теориите за човека са следните: 1. разбиране на нещата , 2. предикция, 3. контрол. Т.е. теориите са насочени към извеждане на твърди дефиниции за нещата, които да ги обяснят и да издигнат хипотези за 2. и 3. Според Кенет Герген 2. и 3. не могат твърдо да се отнесат към концепциите за жизнения път, защото е трудно да се опише типичен жизнен път, тъй като той зависи от истор.-културната ситуация и освен това е строго индивидуален – има т.н. ненормативни сърбития, които могат да придадат качаствено нова посока на жизнения път.
Имайки предвид тази историко-културна и индивидуална измевнчивост предикцията е рискована и до известна степен недостижима цел. Що се отнася до 3. по-голяма ценност имат предикциите отнасящи се до общи процеси, а не до специфични съдържания. Сп. К.Г. разбирането е осн. функция на теориите за жизнения път като се има предвид натискът на вечнопроменящото се море от събития, индивидът може да търси средства за изясняване, определяне на това какво има в живота и защо. Теориите предлагат средство за анализиране на непрекъснатата промяна, посредством което безредието от текущия опит в живота става подредено. Следователно предлага описание и отговаря на въпроса “Какво има в живота?”. В най-добрия случай, тя удовлетворява и търсенето от страна на индивида на отговора на въпроса “защо?”. Следователно теорията осигурява удовлетворяващо чувство за разбиране, заедно със средства позволяващи на индивида да предава това разбиране на другите.
Като се има в предвид вечно променящата се природа на ЖП винаги ще има потребност от нови теории, по-съвремнни описания, по-ясни разбирания за човека и неговия живот. В идеалния случай новите теории предлагат свои прозрения и перспективи, ставайки общоприети. Има опасност теорията да бъде приета като напълно сигурна, като пълно и точно обяснение на реалността. Според К.Г. необходимостта от нови теории съществува непрекъснато като корекция на вече установените обяснения на реалността. К.Г. предлага още едно качество на теориите за ЖП. Те трябва да предизвикват водещите допускания на културата, да повдигат фундаментални въпроси, да благоприятсват при преразглеждането на това, което е прието за вярно.В ПнаЖП много от предикторите, които предвиждат емоционално благополучие и удовлетвореност от живота, са опровергани. Счита се, че е в упадък субективното чувство за щастие при стари хора без деца и стари моми – те са емоционално уязвими и изпитват по-скоро чувство на субективна неудовлетвореност, на безмислие и нещастие.
Изследванията показват, че по-скоро има липса на социална,психологическа, правна и икономическа подкрепа – т.е. исторически и културно наложени стереотипи. Изследванията доказват, че социалните и исторически промени могат да направят този жизнен стил по-жизнесспособен, но от гледна точка на релативизма. Друг стереотип в женската психология е, че времето на менопаузата е свързано с депресивност, с чувство на невъзвратима загуба.
Междукултуралните изследвания показват, че това не е така. Много жени се чувстват облекчени. Следователно традиционни модели, може би мъжки възглед за живота на жените, водят до неверни предвиждания за удовлетвореността й от пълнотата на живота.
Шеста основна идея е контекстуализма като парадигма: възр.психология изказва съображение за много възможни причини за промяна и следователно подкрепя и подобрява разбирането ни на развитието си. П.Белтс: Всеки жизнен път воже да бъде разбран като резултат от интеракцията на три системи от влияния:
1. Възрастово-степенната ( нормативна)
2. Исторически влияния (нормативна)
3. Ненормативни жизнени събития.
Влиянието на тези 3 системи се характеризира с понятията на метатеоретичния принцип, свързан с контекстуална плуралистична концепция за множествената детерминация на ЖП. Оттук хронологичната възраст, разглеждана като най-значимата променлива в класическата психология на развитието, губи своята значимост като като променлива въобще. Много времена влияят и оформят течението на ЖП. Възрастният индивид непрекъснато влияе в\\у и е повлияван от контекста на живота. Налага се трансакционният възглед и се стреми да благоприятства разработването на реципрочно влияещи на взаимоотношенията личност-среда принципи.
Личността и средата се разглеждат като потенциално повлияващи се един друг – нито личността нито средата са еднопосочни детерминанти на развитието. Индивидда се променя в променящия се свят. Като следствие от пллуралистичното разбиране на детерминацията на ЖП се предлага понятието за модел.
Моделите на въздействие м\\у социо-културните и исторически фактори от една страна и индивидуалните детерминанти от друга се разработват от П.Б., Шаие и Корнелиус.
Седма основна идея: Перспективата на жизнения път поставя ударение върху диахромните въздействия, върху времевата взаимосвързаност на по-ранните и по-късните етапи на човешкия живот. Във всеки момент на ЖП поведението на човека се определя като резултат не само от синхронното въздействие м\\у настоящите биологични, психологични, социални, исторически фактори, но и взаимовръзката им с минали и бъдещи събития. Теориите за развитие на личността в рамките на ПнаЖП освен насочеността на личността, съдържанието на мотивите, целите, интересите, въвеждат още един организационен аспект – начинът, по който индивидът осъществява връзка м/у минало, настояще и бъдеще, как преодолява противоречието и как успява да запази насоката на развитието. Индивидът е производител на своето развитие. Начинът, по който човек движи своя живот се определя с понятия като времева переспектива. В юношеството един от основните признаци на кризата на личността е включването на бъдещето в жизнените планове. Идентичността в юношеството е свързана с дифузна времева переспектива – мигът само има значение. Младия човек разглежда времето като перспектива на развитие. Цялата проблематика, диахроничното влияние на минало и бъдеще за протичането на живота се отчита от ПнаЖП.
Осма основна идея
Сферата на ПнаЖП е междудисциплинарна. Утвърждаване на контекстуалната парадигма и възгледа, че множество фактори влияят в/у поведението и развитието, е свързано с проникване в ПнаР на множество подходи от други дисциплини – социология, философия, антропология, право. С налагането на интердисциплинарния подход понятието за развитие се развива като се набляга на многопосочността, мултидименсионалността, многопричинността на факторите, детерминиращи развитийните промени. Заедно с това осъзнаването на факта, че различните контекстуални фактори оказват своето въздействие в/у развитието и поведението в различните времеви периоди, направи възможно проникването на ПнаЖП в различни дисциплини. Изследва се това, което се има предвид с израза “времето разделя” – изследват се жизнените преходи и стреса свързан с жизнените събития. Става ясно, че не толкова съдържанието на събитието, а времето когато се появява и интерпретацията му имат значение за справянето със стреса. ПнаЖП доказва, че чувството за време и своевременност на събитието има важно значение за психичното здраве.
Девета основна идея
ПнаЖП поставя силен акцент на екологичната перспектива, което е свързано с възникването на релативиското мислене. Бронфренбренер разработва екологичната гледна точка: феномените трябва да бъдат изследвани в естествени условия. ПнаЖП приема за централен пункт интерактивния принцип и разглежда променящия се индивид в променящия се свят. ПнаЖП е единствената, която отчита динамичните и диахроничните взаимодействия на индивидитте със средата по такъв явен начин. Има голямо сходство м/у екологичната гледна точка и контекстуалната парадигма – сливат се в еко-контекстуален подход. От тази гледна точка изследоветелите обръщат внимание на разнообразието в протичането на индивидуалния жизнен път в различните исторически времена и социокултурни условия . В рамките на този подход основно внимание се обръща не на кохортните различия ( кохорта – поколение). Оказва се че различията м/у индивидите от различни поколения често надхвърлят различията м/у индивиди с различен възрастов статус. Тази тенденция за диференциране на влиянието на различните контекстуални включености е свързана с твърдението за отхвърляне на възгледа за универсалността на човешкото развитие и за развитието на релативисткото мислене в концептуализациите. Отчита се относителната уникалност на всяка жизнена биография. Нанси Датън подчертава, че от началото на 80-те се наблюдава корена промяна в методологията на изследователите от Пна ЖП. Те се отдръпват от тестиране на произлезли от теорията хипотези, от експерименталния метод. Ориентират се към описателни трудове с акцент в/у личността, която конструира и реконструира жизнената си история в дадена социална и историческа ситуация. Все по-системно се използва автобиографичния метод – дневници, интервюта и т.н.
ДЕТЕРМИНАНТИ НА РАЗВИТИЙНАТА ПРОМЯНА ПРЕЗ ЗРЕЛОСТТА
Контекстуализмът изказва предположение за множество причини за психичната промяна – така се преодоляват едномерните каузални модели и се пристъпва към многомерни, многофакторни модели за детерминацията на жизнения път. Психологията се отказва от едномерните модели, защото те нищо не могат да предвидят.
П.Белтс: Протичането на индивидуалното развитие може да бъде разбрано като резултат от взаимодействието на три системи влияния:
1.възраст- степенна( нормативна )
2.историческа- степенна( нормативна)
3.ненормативни жизнени събития.
ЖП е зависима променлива от тези три системи (независими променливи ). Всяка от тях влияе по отделно, но само специфичното им взаимодействие може да обясни изхода.
1.Възраст-нормативен фактор. Що е възраст? Възрастовите нормативни фактори са биологични и средови детерминанти на развитието – физическо и социално ( усвояване и реализация на норми, соц. роли, образование, работа, брак, пенсиониране). Тези фактори изглеждат нормативни и сходни, задължителни за членовете на дадено общество в определен исторически момент и имат силна връзка с хронологичната възраст. Всяка човешка система има определени норми за регулиране на ЖП. Колкото по-елементарна е една система, толкова по-стриктни са нормите. Възрастови норми – соц. очаквания, които определят кое е подходящото поведение в даден период от ЖП. Осн. принцип е “Времето разделя”, проявен в реплики като “ не му е време”, “ мина му времето”. Това сочи, че има определени строго свързани с възрастта маркери (определящи външни фактори), които се проявяват в определена последователност и отбелязват промените в различните сфери на живота (биол, соц, псих.). Най общо тези факти се определят като повратни точки, променящи посоката на ЖП. Възрастовите фактори са нормативни, общо задължителни, особено онези свързани с биол. съзряване -т.е. те могат да се предвидят. Но тези норми могат да не се проявяват по същия начин за предходните и следващите поколения – напр. акселерацията в биол. развитие. Независимо от вариациите тези фактори са нормативни – съществува консенсус за социално разписание (“соц. часовник” ) , което е прието в дадена култура и оформя културния прототип за очакваното развитие на жизнения път. Соц. часовник е съвкупността от интернализирани разбирания, които регулират нашето придвижване през свързаните с възрастта маркери. Интернализацията на този соц. часовник започва на индивидуално ниво доста рано.
Възрастова степенна скала- това са соц. слоеве, които се основават на времевите периоди. Хората се подреждат като геологичните слоеве на земната кора. За психолозите на ЖП е полезно да отнесат развитийните промени само за сметка на възр.-степенните фактори, още повече че тяхното влияние е очевидно, всеки го преживява, а и може да следи възрастта на другите. Изглежда интуитивно вярно, че съзряването на мозъка и НС, проговарянето и моторното развитие е нормативно и се извършва приблизително на една и съща възраст, но интеркултурните изследвания доказват, че в ранните фази на живота има различни подобия, пряко свързани с възрастта, независими от култ. различия. Особено това важи за привързаността – потребност надграждаща се над биол. интсинкти, изразяваща се в търсенето на соц. контакт. Когато детето започне да търси общуване заради самото общуване – тази потребност е започнала да действа. Белезите на привързаността се проявяват в определено време в различните култури, което показва, че това е генетично обусловена, общочовешка потребност. Осн. канал за осъществяване на връзката със соц. обект е емоционалността ( депримираните деца изостават в псих. си развитие).
По-старите хора претърпяват упадък на интелектуалните си способности, свързан с упадъка на нервната система( факт на нормативното стареене), но съществуването на широка гама интериндивидуални различия, особено в по-късна възраст, показва, че не е уместно да отнесем цялата развитийна промяна в термините на възр.-нормативните фактори.
2.Ненормативни жизнени събития-имат силно влияние върху зрелостта. Те са общи за малка част от индивидите на една и съща възраст, но обикновено са строгоиндивидуални и се реализират в различни периоди. Осн. особеност на НЖС е, че те не се извършва в предвидимо време от ЖП- печалба от тотото, загуба на близък, развод. Всички тези събития могат да предизвикат необичаен обрат в жизнения път (затова са ненормативни). Бандура напомня, че НЖС включват и ненадейни срещи между хора, които не се познават, но могат да бъдат важни детерминанти на ключови събития в живота (особено в младостта). Тези въпроси са още неизследвани в научната литература. Науката се стреми не да предвижда, а да опише и обясни какви различни типове НЖС детерминират различните картини на живота и какво дългосрочно влияние имат тези събития върху протичането на ЖП. Едни от НЖС могат да станат нормативни – работеща жена, предбрачни сексуални отношения. Соц. обусловените нормативни събития също с течение на времето могат да станат ненормативни. Такива преминавания включват качествени и количествени промени. Превръщането на събитието от ненормативно в нормативно го прави не просто обичайно, а и прието. Да не постъпиш на работа след завършване на висше образование при наличие на разпределение не е допустимо, но при промяна на системата и увеличаване на безработицата намирането на работа вече не е проблем само на лична инициатива и качества. Променя се начинът на оценка на безработицата като ненормативно събитие, а и се увеличават шансовете тя да се прояви.
3.Исторически степенни фактори – Много нормативни влияния са свързани пряко със специфични исторически събития, а не с възрастта. Те се проявяват в определен истор. момент и влияят драматично върху индивидите, които ги преживяват. ИСФ включват трайни ефекти на обществени събития – войни, икон. кризи, девалвация на ценности, СПИН. Изследванията на П.Белтс и Шайе показват, че разликите във възр. групи са свързани не само с възрастта, но и с кохортни ефекти. Кохортните различия са различия в поведението, наблюдавани у индивиди, родени в различни исторически времена. Индивидите родени около 1906-1907 могат да имат по-ниски когнитивни способности от индивидите родени през 50-те, поради по-добрите възможности за образование. Не трябва обаче да се преувеличава значимостта на кохортните различия.
В психологията на жизнения път се третира въпроса за тежестта на тези събития през живота. Оказва се,че 1. имат най-голяма тежест в ранните периоди от живота и в края на жизнения път. Голяма част от особеностите на младежката възраст и дълбоката старост се дължат вероятно в най-голяма степен на възрастови фактори. 3. имат най-голямо влияние през юношеството и младостта – тогава индивида изгражда разбиранията си за обществото и своите отношения с него, изгражда се перспектива за живота, формулират се целите. Изследванията показват, че по време на войни са засегнати в най-малка степен най-малките и най-старите. Най-сериозни са последствията за младежите – не успяват да си изградят жизнен план. Влиянието на 2. постепенно нараства с възрастта на индивида. С нарастване на възрастта нарастват и индивидуалните различия. Групата от 60-годишни е по-хетерогенна от групата от 40-годишни. Обяснението е в натрупването на повече уникални жизнени събития.
ВЪЗРАСТ
Дали възрастта е каузален фактор на развитийната промяна?Може ли да се разглежда възрастта като независима променлива, а промяната в псих. развитие като зависима?
В ПнЖП възрастта се разглежда като многомерно понятие – има умствена, биологична, функционална, субективна, психологическа възраст.
Основни измерения на понятието:
1.Хронологична възраст- отнася се до брой години от раждането. Понякога това понятие изцяло покрива понятието възраст, а друг път хронологичната възраст изцяло се отхвърля като каузален фактор на псих. промени. Някои психолози твърдят, че тя сама по себе си не е релевантна за разбиране на псих. развитие т.е. сама по себе си не е причина за развитието. Хронологичната възраст е маркер на събития, преживявания, които се променят във времето и влияят на поведението. Дж. Ботвиник твърди: ” Хронологичната възраст не е релевантна за разбирането на развитието. Възрастта като понятие е синоним на време, а времето не може да повлияе само по себе си жизнените функции и поведението. Времето не е причина за нищо. То е индекс на множество събития и преживявания, които именно като индекси са каузални. Ако изучаваме тези събития ние трябва да се занимаваме с мъглявия индекс на времето. Тези променливи за разлика от самата възраст могат да бъдат манипулирани експериментално като другите фактори са константи.”
Но дори самият автор посочва, че това е едно крайно становище. Пълното отхвърляне на хрон. възраст ни води към изследването на отделни събития и функции, а не личността на определена възраст. Има определени социални изисквания за обосноваване на специфични клонове, занимаващи се с възрастови особености – педиатрия, гериатрия. За последната има най-малко позитивни знания и най-много социални проблеми. Дж. Ботвиник предлага двустадиалната стратегия за изследване на развитийните проблеми:
I.Описание- провеждат се изследвания, за да се опишат развитийните факти, свързващи хронологичната възраст с някои характеристики, които ни интересуват
II.Обяснение – провеждане на експерименти, за да бъдат проверени определени хипотези отностно причината за промените свързани с хронологичната възраст.
2.Биологична възраст- Бирен и Ренер твърдят: “ Биол. възраст е оценка на позицията на индивида по отношение на неговия потенциален жизнен обхват. В биол. възраст влизат функционалните способности на системата от жизненоважни органи на индивида. Тя е индекс на биол. здраве. Жизнеспособността на даден индивид може да бъде по-добра или по-лоша в сравнение с друг индивид на същата хронологична възраст. Колкото по-млада е биол. възраст в сравнение с хронологичната, толкова повече се очаква, че ще живее индивида.
3.Психологична възраст – отнася се до адаптивните способности на индивида сравнени с тези на други в същата хронологична възраст. Адаптацията на индивида се осъществява чрез различни псих. конструкти: когнитивни, поведенчески, мотивационни фактори. По тези псих. индекси, когато са налице позитивни псих. характеристики, в сравнение с други хора на същата възраст, индивидите се разглеждат като псих. млади. Ако тези позитивни адаптивни способноси не зависят от хронологичната възраст, индивидите се водят псих. стари.
4.Функционална възраст – касае способността на човек да функционира ефективно в дадена среда. Индивидът се нуждае от някои физически и псих. умения, за да функционира самостоятелно. На 45 год. човек е много по-функционален от на25 г. Понеже функц. възраст не съвпада с хронологичната се изработват таблици за оценяване на функц. способности на човека.
5.Социална възраст – отнася се до социалните роли и очаквания, които хората имат по отношение на себе си и на други членове на обществото. Напр.: ролята на майката и поведенията, които я съпътстват – ако трябва да направим предикция на поведението на жена на 30 год. , за нея е по-важно да знаем, че има 3-годишно дете, отколкото че е защитила дисертация, защото социалната възраст е свързана с определен кръг задължения и отговорности, но и с определени права. Соц. възраст не винаги съвпада с хронологичната.
От всичко това става ясно, че възрастта е многомерна, има различно качествено съдържание и не винаги съвпада с броя на годините, който е неточен индекс за предикция на псих. развитие. ПнЖП набляга върху необходимостта да се направи възрастов профил на индивида. Само тогава можем да разберем многокомпонентната същност на понятието”възраст”.
Възрастовия профил се състои от оценка на 1., 2., 3., 4., 5. Всеки един от тези компоненти има различна тежест върху позитивните развитийни промени.
МЕТАМОДЕЛИ, ПАРАДИГМИ И ФОРМИ НА ПСИХИЧНО РАЗВИТИЕ
1.Понятие за развитие
2. Осн. функции и измерения на метамоделите за псих.
развитие
3.Осн. идеи за човека на механистичната, организмична и
контекстуално диалектична парадигма.
ПнЖП усложнява дефиницията за понятието “развитие”. Рийз и Овъртън твърдят, че понятието за развитие(р-е) не е дефинирано - р-ето е конструкт, който е в процес на търсене на идентичност. Р-ето не е емпиричен термин въпреки че се приема за такъв- колкото и емпирични данни да се съберат това няма да ни позволи да дефинираме що е това р-е, освен ако приемем, че каквото и да се случи по време на жизнения път е развитие( това характеризира описателната ПнЖП , но това е атеоретична дефиниция, само се събират факти без да се отговаря на въпроса кое е по-доброто р-е. Не се предлага обяснение, не се правят предвиждания, не предлага възможности за интервенция.) Конструктът “р-е” според Рийз и Овъртън трябва да се изгради около понятието за подобряване – промените в количеството и качеството се оценяват според това в какво се състои доброто, идеалното развитие- т.е. необходими са критерии засягащи същността на развитието. Дефиницията за р-е предхожда събирането на данни след което те се анализират, за да се види дали се посрещат тези критерии. Един от добрите начини да се дефинира развитието е да се различава р-ето като идеален процес от реалното му осъществяване. Според Каплан р-ето се отнася не до реалното, а до рядко постижимия идеал.
В хуманистичната психология( Маслоу) изследванията сочат, че само 1% от лицата могат да се отнесат към висшите нива на този модел. Емпиричните изследвания могат да осигурят данни засягащи степента, в която различните индивиди се развиват. Основната идея е, че не е важно докъде сме стигнали, а от къде идваме и накъде се движим.
Второ исискване е да се разглежда развитието като процес, а не като крайно състояние. Един от стълбовете на псих. здраве – самоидентичността – никога не е завършен, защото една завършена идентичност означава ригидност. По-важно е да се питаме колко близо е личността до някакво идеално състояние и дали изобщо се придвижва в тази насока. Ако приемем възгледа за променящия се индивид в променящата се среда, дори и идеала да е постигнат той може да не отговаря на променените ценности и изисквания на утрешния ден. Във вечно променящата се среда постиженията на организма ще остаряват и ще се нуждаят от модификация. В този смисъл Каплан дефинира развитието като усъвършенстване и наличието на посока на осъвършенстване, въпреки че термина усъвършенстване също се нуждае от определяне. В хуманистичната психология се описват дефиниции на това да бъдеш възможно най-добър и за пътищата на индивида за надхвърляне на средното ниво. Твърде малко са описани обаче конкретните стъпки за постигането на това състояние. Моделите на хуманистичната психология черпят идеите си от организмичната парадигма, но ПнЖП стимулира формулирането на хипотези и по-частни теории.
Метамоделът\\парадигмата съдържа допускания в най-абстрактна форма за същността на човека и насоките на неговата промяна. Метамоделът е най-общ ориентир определящ стратегията на изследователските търсения. Каква е ценността на модела? Моделите не трябва да се приравняват с научните теории. Те не могат да бъдат директно верифицирани. Общите допускания за човека и насоките за неговото ставане са твърде абстрактни, за да бъдат емпирично доказани. Но тези идеи имат определена ценност:
1.Моделите стимулират поставянето на въпроси, те изграждат концептуалната основа на теориите. В рамките на парадигмата се концептуализират различни частни теории, които винаги са съгласни поне по-отношение на същността на човека. I ценност- генериране на теории и стимулиране на експерименталната им проверка.
2.Моделът определя дефиницията на научните понятия и тяхната операционализация.
3.Подсказват методологичните подходи, които са най-подходящи за проверка на хипотезите
4.Определяне начина на интерпретация на резултатите. Всичко това стимулира изследователските търсения, но моделът има и свойте ограничения, защото той винаги е рамка на гледната точка и интерпретацията. Един модел не може да бъде отхвърлен на основа на научни доказателства, но предизвиква методологична рефлексия относно ограниченията на изходната теоретична рамка и стимулира използването на доказателствения материал и източници за нови и по-всеобхватни концептуализации.
Днес няма рязка противопоставеност на парадигмите- търси се интегративен подход, резултатите се реанализират и се комбинират обяснителните схеми. Рийз и Овъртън:” Модели на развитие и теории за развитието”- поставят въпроса за разграничаване между метамодел и теория за развитието. Метамоделът определя най-общи ориентири,рамка, детерминираща стратегията на изследователските търсения. Метамоделът представлява в силно абстрактна метафорична форма някакъв аспект от реалността. Моделите на развитието са изградени около вътрешно съгласувана система от допускания за същността на човека и насоките на неговата промяна през възрастността. Тази система е твърде абстрактна, за да бъде пряко проверена в емпирични изследвания. В рамките на модела се разгръщат различни частни теории, които вече могат да бъдат проверявани като хипотези. Повечето изследвания в ПнЖП имат източник в трите споменати модела.
МЕХАНИСТИЧНА ПАРАДИГМА:
Машината е сложен комплекс от части, които могат да бъдат декомпозирани на по-прости части. Всяка част определя цялото притова машината е вътрешно пасивна. Тя има прости реакции на обкръжението. Възрастният е пасивен организъм, реагиращ на събитията, но не инициира активно събития и не си поставя никакви цели.Т.е. човек става това, което е, в резултат на реакциите си спрямо средата и обогатяването на репертоара от реакции. Осн. принцип е елементаризма. Моделът внушава, че цялото може да бъде разбрано чрез анализ на частите. Човек може да бъде изучен като се разбие на множество части – интелект, псих. процеси, емоции, соц. развитие. Всяко от тези неща може да се разглежда независимо и да даде информация за промяната, която се разглежда като последователно натрупване на умения и знания. Човек става това, което му задава средата. Мех. подход не прави разлика между каквато и да е промяна и развитието като процес. Характерен представител на този модел са теориите за ученето: р-ето през жизнения път се определя като натрупване на знания, умения и опит.
Тези модели са строго детерминистки. Всичко в чов. поведение – нагласи, цели, ценности е детерминирано отвън. Човек не е отговорен за своето поведение, защото той е реактивно същество и всичко в него се дължи на соц. обкръжение. В по-ново време класическите теории за ученето се обогатяват и включват социални променливи и стимули. Териите за соц. учене (Бандура) надхвърлят класическия установъчен модел и включват някои когнитивни променливи в обясняването на соц. поведение. Според Бандура в ежедневието хората забелязват последиците от своите действия и нагаждат поведението си според тях. Т.е. теориите за соц. учене отреждат по-голяма роля на съзнателното управление на собственото поведение. В рамките на тази парадигма се формират различни теории и разбирания за човешката личност. Акцентът се поставя върху динамиката на измененията и възрастовите промени в сферата на интрапсихичните операции взависимост от биол. и соц. часовник на индивида.
Според изследванията на Нюгартен жизненият цикъл се детерминира от три измерения на времето( три рода събития):
-време на живота( индивидуална хронолог. възраст )
-социално време (система за възрастово разполагане на очакванията, детерминиращи жизнения цикъл )
-историческо време (последователност на политически, шкономически и социални събития)
В рамките на тези 3 системи се определя постоянно изменящия се фон от стимули, детерминиращи промяната. Многопосочност на развитието се допуска, но понеже не се изясняват механизмите, тя е средна.
ОРГАНИЗМИЧНА:
Метафората е ембрион. Той се развива значи има някаква вътрешна природна сила. Човекът се разглежда като активен, комплексен, организиран. Той е една вътрешно свързана цялост, която се променя по своя инициатива. Приема се съществуването на вътрешни тенденции – биологични (за съзряване) и психични ( за саморазвитие и творчество). От тук произтичат хуманистичните теории. Човекът е активен и отговорен, планиращ, вътрешно мотивиран. Той използва вътрешни стратегии за действие, които приема като желани и носещи му удовлетворение. Човек има вътрешна сила. Тези тенденции са предварително зададени и се актуализират последователно в различните възрастови степени. От този модел произтича доминиращата ориентация на съвременната психология на развитието, която разглежда р-ето като последователна, качествена промяна, която следва определени модели, последователности в развитието.Външният свят тук има по-малка обяснителна стойност- той определя спецификата на промяната. Главна каузална роля има структурата на организма, която определя границите и възможностите, в които става промяната.Тук се тръгва от структурно-функционални позиции: структурата, целта е първична и предварително зададена.
Усилията на учените се изразяват в търсене на тенденциите, които са структурообразуващи и предварително зададени. Целостта е първично зададена. Анализът на частите не се разбира без анализ на целостта. При Валон такава тенденция е потребността от общуване, която е първична и включва индивида в соц. обкръжение и благодарение на соц. обкръжение се активизират всички страни на псих. развитие. Инструмента за включване са емоциите – те са в началото на всичко. При Ериксон такава първична тенденция е потребността от психосоциална идентичност. Този модел постулира, че под външната неравномерна поредица от промени има дълбока последователност на разгръщащата се във времето вътрешна структура. Има някаква крайна цел, към която развитието се стреми. Тези модели се наричат телеологически ориентирани. Като концептуална база се приема когнитивно-структурната теория за р-ето. В ПнЖП човек се разглежда като мислещ, отговорен, човешкото познание не е само активно, но и планиращо стратегическо. Хората не само приемат информация и я структурират в някакви схеми, но й придават смисъл, значение. Това е акцента на организмичната парадигма постулираща интерес към човешкия ум, разум и целеобразуване. На всяка възраст човек е интегрирана личност, цялост, която може да обмисля проблемите си, да планира и да се самоконтролира. Организмичната парадигма разглежда функцията на псих. развитие като последователна промяна, която е качествена, прекъсната, има качествени разлики в различните стадии. Псих. р-е е стадиално, строго свързано с хронологичната възраст и насоката на промянатавинаги е преход от по-низша към по-висша структура.
Р-ето е прогресивно и еднопосочно. Норма е този тип развитие, а отклоненията са за клиницистите. В рамките на организмичната парадигма се разгръщат хуманистичните теории, теорията за ЖП и др. Тези концепции изглеждат несъвместими, но те са съгласни за осн. постулати за същността на човека, за вътрешната детерминация на псих. р-е, за вътрешната активност за качествена промяна, за стадиалността и за наличието на някаква крайна цел в р-ето.
Има 3 различни схващания, употреби на понятието “стадии в развитието”. 1. Стадиите се разглеждат по отношение на биол. р-е и съзряване; 2. Стадиите се разглеждат като социокултурно понятие с две третирания *социално ролеви теории, ** задачи на р-ето; 3. Стадиите се разглеждат като когнитивно структурно понятие.
Биологична концепция: следва се модела, описващ р-ето като ръст, поддържане на развитието, упадък. Съзряването се разглежда като завършващо в ранна възрастност, след като вземат връх процесите на стабилизация и упадък. Човешкото р-е се разглежда като арка – наклонът на кривата сочи степента на развитие и упадък, а дължината на платото показва степента на фазата на стабилизация. Тази концепция е противоречива, защото биол. понятие за стадий игнорира социо-културния контекст и неговото влияние върху ЖП.
Социокултурната концепция: признава се културата като фактор очертаващ строга последователност на ролите и задачи от раждането до смъртта и адаптивността към тази последователност от задачи, която води до личностната промяна, характерна за отделните възрасти.
а\\ социално-ролева концепция: обхваща отчасти биол. и отчасти соц. конструираните роли, които индивидът трябва да осъществи. Вътрешно семейното развитие следва тези стадии: брачна двойка без деца, двойка с малко дете, с няколко деца, празно гнездо, внуци, вдовство. Чисто биол. фактори заемат много широки граници по отношение на времето, през което протичат стадиите, но прецизното разположение във времето и начинът, по който се разполагат ролите е въпрос на соц. конвенция.
б\\ задачи на р-ето: поятието е въведено от Робърт Хевигърст. Обхващат се нещата, които личността трябва да научи в даден момент от жизнения цикъл, да бъде оценена от себе си и другите като човек, който се развива, който е щастлив и има успех.
От организмичната парадигма следва, че р-ето се разглежда като качествена промяна следваща определени модели, последователности, стадии в р-ето. Стадиалността е осн. идея и ПнР-ето изследва тези качествени промени във вътрешните структури. Тези стадии имат някаква крайна точка. Тези концепции са телеологически ориентирани.
Има биол., социокултурна и когнитивно структурна концепция за стадиите. Първата разглежда стадиите в съзряването, втората – социоролевия фактор и задачите на развитието. Източници на задачите на развитието са биол. съзряване, соц. роли, които са културно дефинирании, вътрешната мотивация – аспирациите и ценностите на човека, на които той дължи живота си, чувството за идентичност, за собствено достоинство и собствена ценност.
Стадиалната концепция свързана със задачите на р-ето води до описание на това какво субекта изпитва в различните възрасти, какво има потребност да постигне. Тази концепция се разполага между индивидуалната психология и соц. изисквания. Приема се активното учене на субекта, взаимодействащо с активно социално обкръжение. Така Хевигърст се основава на имплицитната дефиниция на р-ето като промени, резултиращи в индивида, който става\\остава относително щастлив и удовлетворен. Изследователите от тези концепции, наред с другите измерения на възрастовата промяна, изследват и динамиката на субективното чувство за щастие, като се приема, че един от белезите за деградацията на личността в старостта е спада на това чувство. Младостта е време за реализация на родовата същност на човека със всички потенции. Хевигърст признава, че задачите на развитието са културно дефинирани, културно изменчиви и така признава тяхната ценностна природа.
Когнитивно-структурна концепция за стадиите: само качествените промени в компетентностите, приети като резултат от промените в когнитивните структури се разглеждат като признак за определяне на стадии. Т.е. проследяват се последователностите в когнитивните структури. К оличествените промени се разглеждат като промени в постижението, а не в структурната компетентност. Когн.-структурните стадии се отнасят до промени в структурата, резултиращи в промени в компетентността и се изразяват в качествено различни начини на отговаряне. Такива отговори се отличават от предшестващите ги по форма на организация, а не само по тяхното съдържание. Когн.-структурните стадии не се появяват случайно – те образуват инвариантна последователност, която може да бъде ускорена или забавена от културните фактори, но не може да бъде отменена. Тя е универсална.
Стадиите са йерархични – по-късните стадии интегрират по-ранните в своята структура. По-късните стадии не са просто по-различни, а са качествено нови придобивки в компетентностите на индивида. Тези стадии могат да бъдат представени върху жизнената линия като серия от стъпала, а линията която ги свързва ще бъде наклонена, а не вертикална, защото преходът между стадиите е постепенен и не става изведнъж. Разлчните стадии могат да бъдат ясно разграничени. Те представляват структурно цяло, т.е. те балансират и обединяват взаимно зависими поведения, нагласи и умения. За разлика от предишните две концепции, тази е силно оспорвана в ПнЖП, защото не може адекватно да отговори на нейните задачи. Оспорването върви по няколко линии: нови стадии в когнитивното развитие( следва се Жан Пиаже ), търсене на нов тип интелигентности компетентност( Клаус Ригел) . Той смята, че развитието на формалната логика е само един от аспектите. Зрялото мислене се отличава със своята диалектичност, то търси неравновесието и противоречияна в мисленето и реалността.
Когн.-структурната концепция е един от начините за интерпретация на стабилността в р-ето, но не и единствения. Оспорвайки универсалността на тази концепция, през 50-те години се появява т.нар. когнитивна революция в психологията. Става възможно като се взаимстват обясненията за р-ето на когнитивните структури , те да се пренесат и отнесат към други процеси( подсъзнание, мотивация) и да се дадат някои нови отговори на въпросите в психологията.
КОНТЕКСТУАЛНО-ДИАЛЕКТИЧЕН МОДЕЛ:
Този модел интегрира няколко възгледа- контекстуалната парадигма, екологичната и диалектичната. Но тъй като възгледите им за човека и неговата промяна са общи, те се обединяват в един модел. Утвърждаването на този модел се дължи на факта, че в неговите условия най-добре се операционализират осн. идеи на ПнЖП. Той преодолява ограниченията на досегашните концепции и предлага една по-динамична картина за човека.
Осн. метафора тук е “историческо събитие” – човекът като историческо събитие е в непрекъснат процес, той е динамичен и не е насочен към някаква крайна цел, състояние. Развитието се разглежда като процес, то няма завършек. Общото между различните концепции в модела е специфичната гледна точка, която налагат в ПнЖП. Това, което се изследва са интеракциите между личността и средата. Нито личността сама по себе си, нито средата определят р-ето, а взаимодействието между тях. Акцентът се поставя върху транзактната зависимост между променящите се индивид и среда. Единица за анализ е взаимодействието между тях. Зрелият човек е непрекъснато повлияван и непрекъснато влияе на различните контексти в своя живот. Осн. идея е тази за многофакторната детерминация на ЖП – как индивидуалните и средови фактори влияят на протичането му. Индивидуалното р-е може да бъде разбрано като резултат от интеракцията на трите системи от влияния, за които стана дума. Акцентът се поставя върху вариабилността и интериндивидуалните различия. Хронологичната възраст престава да бъде най-важен критерий за определяне на хода на развитието. Според този модел в човешкото р-е предварителното програмиране и последователността са твърде слаби. Биол. система установява границите и обхвата на нашите активности, но точния характер на ЖП силно зависи от разнообразни фактори на средата-икономически, географски и т.н. До тук този модел е в съзвучие със социо-културната концепция за стадиите, но той не се занимава с последователностите от роли и поведения, произтичащи от интеракцията личност-среда. Той показва как специфичните влияния на средата варират взависимост от историческото време и културата. ЖП не е нито универсален, нито инвариантен. ЖП на съвременните поколения се различава от този на предходните. Промените в образователната система, в професионалната структура, в семейството влияят върху промяната на ЖП. Всеки ЖП може да се локализира в дадена историческа епоха. Категориите, които използваме за описване на ЖП и обхвата на жизнените стадии също варира. Така тези, които сега разглеждаме като деца през средните векове са били малки възрастни. Този модел подчертава историчността и напомня, че осн. категории в ПнР и тяхното значение не са неизменни.
Друг източник за влияние върху живота на поколенията са различни политически и соц. събития, както и ненормативни събития. Тези три рода събития въздействат като се опосредстват от индивида. Засега контекстуално-диалектичния модел настоява ,че не може да се направи универсална и окончателна картина на ЖП. Този модел е насочен към описание и интерпретиране на единството на изменчивост и постоянство, прекъснатости непрекъснатост в многомерното пространство но индивидуалния ЖП. Контекстуалният модел повишава обяснителните си възможности като се обединява с диалектичния. Като се базира на философската концепция за човека като субект на своето развитие, Клаус Ригел включва понятието за противоречията като източник на р-е. Кризите, конфликтите, противоречията трябва да се разглеждат като конструктивна конфронтация, а не като причина за западане. Риген критикува равновесния модел за развитието и разглежда противоречията като основа за всички дейности и мисли. Соц. р-е е също основано на дебати и диалози. Както вътрешните така и външните противоречия са полезни за индивида и соц. групи. От позицията на контекстуално дуалистичните модели ЖП се разглежда като възпроизводство на асинхронно протичащи жизнени процеси, отстоява се разбирането, че онтогенетичните фактори са предварителни условия. Соц.-историческият контекст се разглежда като осн. източник, а индивидуалните активности като централен механизъм , опосредствуващ индив. р-е. В рамките на този модел интересът се насочва не към извеждане на универсална последователност от стадии, а към изследване на условията при които се проявяват различните стилове на развитие, различните индивидуални начини на справяне с живота. Вниманието е насочено към различните типове личност, системност, които допринасят в най-голяма степен за използване на псих. потенциали на ЖП. В рамките на контекст-диалектичния модел се разгръщат различни частни теории.
III РАЗДЕЛ: СТАДИАЛНИ ТЕОРИИ ЗА РАЗВИТИЕТО ПРЕЗ ЖИЗНЕНИЯ ПЪТ
ТЕОРИЯ НА ШАРЛОТА БЮЛЕР ЗА СТАДИИТЕ И МОДЕЛИТЕ В БИОЛОГИЧНОТО, ПСИХО-СОЦИАЛНО И ЛИЧНОСТНО РАЗВИТИЕ
1.Живот и творческа кариера, фундаментална идея и метод
2.Биол. структура и фази на живота
3.Моделът “експанзия-рестрикция”; биографичен метод- структура, динамика и вариабилност на психо-соц. р-е.
4.Моделът за целеобразуването – съзнателно самоопределение, самоосъществяване на личността; възрастова динамика и стадии в целеобразуването и самодетерминацията на личността.
5.Моделът за осн. базисни тенденции – индивидуални начини и възрастова динамика за постигане на двойните цели на развитието-запазване(стабилност) и промяна(изменение).
Ш.Б. се занимава с разглеждането на псих. р-е като стабилност и изменчивост. Изследванията на Ш.Б. и нейните ученици( Елде Френкел Брунсуик ) се утвърждават в началото на 30-те, но те не представляват само исторически интерес, а оказват трайно влияние върху осн. идеи на ПнЖП. Теорията на Ш.Б. е емпирично верифицирана система с многобройни изследвания върху целия жизнен обхват. Името на Ш.Б. е свързано с разбирането на ЖП като биография и утвърждаването на биографичния метод в изследването му. Ш.Б. работи във Виена като първите й интереси касаят детството и юношеството, но постепенно се разпростират върху целия ЖП. Според нея е невъзможно да се обяснят отделните възрасти без да се има предвид целостта на психичното р-е и преди всичко целостта на житейската задача. Този въпрос за влиянието на цялото върху частите стои както пред научното познание, така и пред индивидуалното самопознание и самоопределяне. В тези постулати за влиянието на целостта виждаме идеите на гещалт психологията. Съществуват много форми на задаване на екзистенциалния въпрос за смисъла на живота и взависимост от отговора има различни начини на ниво биол., псих., соц. и личностно разгръщане на потенциалите, защото човек е единственото същество живеещо живота си съзнателно и има право на избор. Само той осъзнава своя край. Това осъзнаване на края не е източник на слабост, а на сила, защото се развива специфична мотивация.
Първата и публикация е трудът “ Психол. изследвания върху протичането на живота”- описват се осн. й идеи, биографичния метод, изследванията й, осн. изводи. През 30-те години тя заминава за САЩ и там попада под влиянието на идеите на хуманистичната психология.1968 год. става президент на асоциацията по хуманистична психология. Издава друга книга “Мотивацията на ЖП”, където доразвива осн. си идеи за целесъобразността, предлага по разгърната система за фазите в развитието на осн. жизнени тенденции. При разглеждане на въпроса за псих. р-е, Ш.Б. тръгва от организмични, структурно-функционални позиции – структурата, формата , целостта е предварително зададена и се разглежда последователно. Но тя отчита и влиянието на соц. фактор, соц. включеност на процеса на р-ето.
На тази плоскост – взаимодействието между биол. и псих., между псих. и соц. – Ш.Б. се опитва да изведе общи, универсални закони и закономерности в псих. р-е. Това е моделът експанзия-рестрикция, който е общозадължителен. Тя се опитва да отчете индивидуалното, уникалното в преживяването на биографията, в целеобразуването, мотивацията на ЖП. Т.е. усилията й са насочени и по отношение и на номотетичния и на идиографичния подход.
В първата насока има много изследвания, докато във втората почти липсват. Един от въпросите които Ш.Б. си задава е “има ли някаква свързана с възрастта нормативна промяна в мотивацията на ЖП? “
С понятието р-е се обозначава един еднопосочен процес с начало и край, при това развиващата се структура, наследствените дадености и потенциали изпитват частично по-големи или по-малки изменения под въздействие на средата и породените от опита процеси на учене. Основен проблем е за интеракцията между наследствени дадености и опита, между запазването и изменението, което представлява осн. движещо противоречие, определящо насоката на изменение.
БИОЛОГИЧНА СТРУКТУРА И ФАЗИ НА ЖИВОТА
Ш.Б. разглежда псих. развитие в тясна връзка с биол. р-е. Тъкмо биол. структура на живота осигурява осн. план на псих. изменения и тя търси съответствието с биологичното, но и противопоставянето с него. По отношение на биол. фази и изменения има 3 периода:
1.Период на растеж и прогресия
2.Период на стационарен, стабилен растеж, по време на който силите на прогреса и упадъка се уравновесяват
3.Период на упадък
Продължителността на всяка фаза зависи от условията на средата – дали те осигуряват възможности за оцеляване на биол. структура – и от един специфичен индекс на физически и биол. способности, характеризиращ силата на физическото развитие и израстване, обозначен като виталност. Като съчетава виталността с репродуктивните способности, Ш.Б. предлага 5-фазов модел на биол. развитие.
Биологична крива (структура) и фази на живота
ВЪЗРАСТ ФИЗ.СПОСОБНОСТИ РЕПРОДУКТИВНИ
СПОСОБНОСТИ
0-15 години прогресивен растеж няма репродуктивна способност
15-25 години прогресивен растеж зараждане на репрод. способности
25-45/50 години стабилно нарастване баланс между растеж и упадък наличие на репродуктивни способности
45/50-65/70 години начало на упадъка загуба на репродук. способности при жената
65/70- смърт продължаващ упадък възможна загуба на репрод. способност при мъжа
Ш.Б. признава, че не съществува точен паралел между биол. и псих. р-е, но тя използва този биол. план като основа за своето динамично описание на псих. р-е. това описание следва 3 теми, съответно 3 модела:
1.Вариращ обхват на броя на събитията, постиженията и преживяванията в жизнената биография – това е модела “експанзия-рестрикция”
2.Роля на индивида в определянето и осъществяването на личностните цели- това е модела за целеобразуването и самоосъществяването
3.Начин, по който индивидът се стреми да постигне двойните цели на развитието- запазване и изменение.
Моделът “експанзия-рестрикция” е най-близо до биол. структура на живота. Той дава отговор на въпроса дали се открива биол. крива и 5-те фази в биол. р-е и по отношение на психо-соц. развитие. За да отговори на въпроса, Ш.Б. използва биографичния метод. Правят се анализи на биографиите на 400 известни личности, създават се въпросници, провеждат се интервюта. Осн. понятие, с което се регистрира промяната в биографията е “събитието”. В зависимост от неговия характер, наситеността със събития, а и характера на преживяването им, могат да се изведат различни закономерности в психо-соц. р-е. Биографичният метод е насочен към регистрация на събития, тяхното времево разпределение в отделните фази и отчитане на тяхната наситеност. Разграничават се три рода събития:
а/ обективни събития – брак, учене, развлечения, приятелство-над 90 измерения
б/ съотносителни събития – делата, обективните личностни постижения
в/ вътрешни събития (преживявания) – прави се анализ на преживяванията: отношението на човека към собствения си живот, начинът на размишляване върху него, на самоопределяне. Целта е да се установи в каква степен човек е рефлексивен.
Източник за тези данни са дневници, писма, клинични наблюдения и интервюта. В резултат на описанието на всички събития и тяхното разпределение се установява, че натрупването на опита се разпределя в последователни фази: на бързото нарастване, на по-бавното нарастване, плато и упадък. През първата част от живота си хората чувстват разширяване( експанзия ) на своите дейности, престиж, преживявания. После идва момента на връхната точка т.е. кулминация – поддържане на високото ниво, но не и надхвърлянето му. Най-наситена на събития е втората и третата фаза, където е кулминацията.
След това настъпва рестрикцията – дейностите намаляват, губят се позиции, хората се отказват от техните амбиции и целите стават по-ограничени. Това е време на кризи- биол. (менопауза) и псих. (неуравновесеност, депресии, невъзможност да се доведат нещата докрай). Ш.Б. говори за едно чувство описано като “да не те свърта на едно място, да гледаш да офейкаш”. Тя установява, че и в тези сфери на псих.-соц. развитие е налице една еднопосочна линия, възходяща нагоре и низходяща. Но в жизнената биография се регистрират важни различия. Психосоц. крива се издига по-плавно, достига кулминацията си по-късно и спада по-късно. В психо-соц. сфера упадъкът е отложен. Кои фактори го отлагат? Независимост от това и тук има 5 фази и по този начин се утвърждава идеята за многофазовост в жизнения път на човека. Понятието “фаза” и “стадий” говорят за качествена промяна, за прекъснатост в развитието, за изменение на направленията в развитието. Друг факт установен от Ш.Б. са интериндивидуалните различия в продължителността на фазите, тяхната последователност, което само частично потвърждава универсалността на модела “експанзия-рестрикция”.
Интересни са вариациите в творческите постижения в зависимост от професионалните и индивидуални способности. Ш.Б. цитира резултатите на Брунсуик и неговата типология според това кога индивидите са достигали върхови постижения. Тя установява, че има 4 типа хора:
1.Хора с ранен връх
2.Хора отличаващи се в средата на живота( Рокфелер, Нобел)
3.Хора с късен успех (Хегел, Кант, Бисмарк )
4.Хора, при които постиженията са равномерно разпределени през целия ЖП – т.е. целият живот е едно високо постижение.
Съществуването на тези разлики доказва наличието на различни картини на психо-соц. р-е, че то е многофакторно детерминирано, че то е многопосочно, че има интериндивидуални различия оспорващи универсалноста на модела “експанзия-рестрикция”.
Според Ш.Б. в психо-соц. р-е могат да се различат два кардинално различни начина за протичане на живота.
1.Нагоре-надолу
2.Еднозначна насоченост на стремежа за осъществяване и постижение, което води до равномерно разпределение на постиженията през целия ЖП.
По отношение на 1. има многа изследвания и са изяснени факторите за ранна, средна и късна кулминация. Според Ш.Б. за ранна кулминация е виновна виталността – затова професии свързани с физическа виталност имат ранен изгрев, но и ранен залез.
За останалите кулминации Ш.Б. въвежда фактора “менталност”- отнася се до процеса на учене и натрупване на опит, системно мислене и непрекъсната интелектуална компенсация на западащите биол. функции. Може да се каже, че философите и психолозите, чиято дейност изисква по-голям опит, имат по-късни постижения и те са резултат от менталността. По отношение на 2. (типично за творческите личности) Ш.Б. дефинира един специфичен индивидуален фактор, свързан с целеобразуването при човека. Той определя мотивационния фактор на жизнената биография. Основното в него е мотивацията да се осъществят крайните цели на живота. Гледането на собственото съществуване като на някаква мисия – “ за съзнателно живеещия живота трябва да има и някакъв резултат – оценен, преживян и определен от самия човек” (Ш.Б.) Този фактор определя собствената психологична мотивационна основа на живота. Тази мотивационна основа е малко изследвана – не е ясно как тя влияе върху регулацията на ЖП и отлагането на биол. спад. Отговорът на Ш.Б. е в модела на целеобразуването, където се разглежда този индивидуален фактор.
Според Ш.Б. човешкото р-е е многопосочно и възрастта има различни нива на разкриване. Тя търси нормативни и универсални характеристики, но и уникалното, което се открива в псих. фактори. Биол. крива се припокрива с психосоц., но нещата са по-отложени – това е модела “експанзия-рестрикция”.
Има важни интериндивидуални различия в сферата на психосоц. р-е. Има два начина за психосоц. р-е: 1. който следва биол. крива ( ранен връх- виталност, късен връх- менталност). Доказана е връзката между интелигентност и и стареене ( по-високата степен на образованост е свързана с отлагане на стареенето. При равномерно развите имаме еднопосочна насоченост на целите за осъществяване, тук влияе целеобразуването (мотивационния фактор).
Ш.Б. разработва модела за целеобразуване, съзнателно самоопределение и самоосъществяване. Този модел е ориентиран към ролята на индивида в определянето и осъществяването на личностните цели. В този модел обект на анализ са вътрешните събития, свързани със съзнателното самоопределение, стремеж за осъществяване на крайните цели на живота, житейската задача. Осн. интерес в този модел са процесите на целеполагане и целеобразуване. Целите са осъществяване на житейската задача и собственото съществуване посредством запазването системата на живота и изменението. Целите поддържат вътрешната противоречивост на процеса на р-е. Целеобразуването е определено от общи и иманентни за живота закони. От началото до края на живота си всеки организъм се намира в постоянна активност и в най-широк смисъл над тази активност има постоянна насока и цел, при това във всеки момент от живота си посоките и целите, които живото същество преследва, са свързани с целта на ЖП.
Хипотезата за връзката и взаимната детерминираност между отделните цели и действия и целостта на живота, крайната цел и смисъл, има важна обяснителна функция, особено за човекът притежаващ съзнание, право на съзнателен избор и решение. За да обясни регулативната функция на целеобразуването, най-общата хипотеза на Ш.Б. е за взаимовръзката и детерминираност между отделни цели и целостта, крайната цел, смисълът и резултатът от живота. Ш.Б. доказва, че хората, които са така мотивирани се отнасят до IV тип личности. Човек като цялостност живее живота си отчасти в несъзнателно, отчасти в съзнателно регулиране на своята система. Човек се опитва постоянно да държи сметка за минало, настояще и бъдеще, да насочва живота си, да се справя с обстоятелствата. В този процес на целеобразуване, решаване и действие на него му се струва,че достига резултати, които се виждат и оценяват. Освен променящите се през различните възрасти цели, живота има и крайна цел, смисъл, който човек съзнателно или несъзнателно се опитва да открие. Според Ш.Б. ориентацията към крайните цели на живота е ръководен фактор в хода на развитието.
Тази идея се открива и в новите концепции за успешното стареене ( мотивацията за живот се ръководи от по-пълносто осъзнаване на крайността на живота). Ш.Б. обръща внимание и на тенденцията на всеки човек да придава гещалт на своето настояще, което е в хармония с бъдещите цели и аспирации. Ефективна е тази личност, която води целенасочен живот, стреми се към самореализация, трансфотмира осн. си потребности в цели. Ш.Б. разглежда личността като активна, потенциално творческа като ефективните индивиди приема нарастващата си отговорност и преследват определени от самите тях крайни цели.
Ш.Б. въвежда понятието “самоопределяне към крайните цели и резултати на живота”, за да характеризира целеполагането при хората. То означава онова съзнателно целеполагане, което се осъществява с оглед на схващанията на индивида за крайните цели и резултати от живота. ( ако не е налице мисълта за някакви продукти то поне за крайни състояния). Самоопределението предполага такива жизнени форми, за които индивидът предполага, че ще го доведат до най-удовлетворителни крайни изживявания. Понятието “осъществяване” се свързва с успешна реализация на жизнените ценности, към които индивида самоопределящо се е стремял. Самоопределянето може да включи избор на професия, създаване на семейство, преодоляване на трудности, всичко, което води до извода “моят живот си струваше”. Ериксон посочва времето, когато човек прави тези равносметки ( старостта ), а Ш.Б. поставя този момент значително по-рано – концептуализация на залога за успешен живот. Ш.Б. подчертава, че размисли за живота се срещат на съзнателно ниво в много малко личности, защото индустриалния век не стимулира саморефлексията, но тази дейност продължава на несъзнателно ниво при всички хора. В психотерапията Ш.Б. често се натъква на съзнателно самоопределение спрямо крайните резултати и цели, а този ход на мисли може да се намери и в дневниците на по-задълбочените юноши, защото това е времето, което се посочва като период на разширяване на жизненота пространство ( в социален и времеви аспект). Осъзнаването на бъдещето за някои юноши е стимул за разгръщане, за реализация. За други юноши тази неясност на бъдещето е източник на страх.
Според Ш.Б. всички тези вътрешни процеси по формулиране на цели и стремеж за тяхното достигане увеличават жизнеността. Това е различно от движението нагоре-надолу по биол. крива и отлага биол. спад. Началото на тази вътрешна дейност се търси в края на юношеството и продължава в известна степен и под някаква форма през целия живот. С възрастта както установява Френкел, нуждите, желанията, свързани с редукция на напреженията при тяхното удовлетворяване намаляват, а чувството за дълг, загриженост, отговорност, поставяне на цели и самодетерминация нарастват. Франкел определя два типа детерминанти на поведението:
1.потребности и нужди, свързани с редукция на напрежението;
2.цели, свързани с нов тип регулация- поставяне на нови цели.
Ш.Б. се опитва за придаде на тази закономерност ( преход от потребности към цели) силата на закон. Тя се опитва да формулира закон за спецификация на интересите и целите и за трансфер на доминантата на целите и интересите от възраст във възраст като източник на жизнеността. Ш.Б. обогатява тази дихотомия ( нужди-цели) като въвежда понятието “базисни жизнени тенденции”, които са 4 на брой – те действат през целия живот, но се актуализират доминантно през различните възрасти. За емоционално здравите е важно нещата да се преживеят в съответното време определено за тях и да имат съответен резултат. Съзнанието, че нещата се вършат в подходящото време допринася за псих. здраве и за доброто жизнено чувство. Напр. младостта е време на експанзия, навлизане в живота, време на действие и търсене на отговори. В психотерапевтичната си практика Ш.Б. се среща с преждевременно чувство за възрастност и рестрикция ( умора, безсмислие, депресия, оттегляне, предпазване от социални контакти и активност, търсене на спокойствие) като характеристики на невротични лица. Чувството за време, спецификата на възрастта, нейното предназначение смисъл и цели е в тясна връзка с нашата жизненост и стремеж към целта на живота. Ш.Б. разработва 5-фазов модел на нормативните фази на преживяването на биографията, на самоопределянето на жизнените цели и тяхната спецификация в отделните възрасти:
1. до 15 години- предхожда самодетерминацията;
2. 15-25 години-експериментиране на самодетерминацията – това е период на неспецифично (тентативно) намерение за самоопределение. Младите хора постепенно разбират, че техният живот им принадлежи, че той има начало и край, че те могат да определят своите цели.
3.25-45/50 години- фаза на спецификация на жизнените цели и окончателна самодетерминация ( дефинитивно самоопределяне). Този период е най-наситен – време на същностна и истинска зрелост. Установява се, че около 30 години подготвителната фаза за живота и експанзията се заменят с размисли, самостоятелност, сигурност, крайно откриване на целите, съзряване за дела и стремеж към продуктивност. Това не винаги се постига чрез съзнателен избор, често външни необходимости и житейски събития могат да принуждават към вземане на решения. При дефинитивното самоопределение Ш.Б. разграничава:1. съзряване за дела; 2.преживявания свързани с определянето на задачата на живота, за намиране на себе си и самоизграждане.
40-те години се отбелязват във всички концепции като нормативна криза обозначена по различен начин – “преход в средата на живота”, “застой”, “момент на индивидуация”. За Ш.Б. този момент е важен за самоопределянето и целеобразуването – изясняване на човешката задача, откриване на собствената човешка същност и мисия.
4.45/50- 60/64 години -фаза на самооценяване и равносметка, преглед на миналите действия. Оценява се извършеното в термините на реалността. Осигурява се жизнена рамка, по отношение на която индивидът се ориентира към бъдещето.
5.след 65 години – преживяване на самоосъществяването. Време на отговор на вечните житейски въпроси. Регистрират се изявления отнасящи се до завършеността на живота; ретроспекция към преживяното. На това самоизследване човек може да се наслади само в дълбока старост. Това е време на въздържане, рестрикция, умора, оттегляне. В тази възраст здравите и силни индивиди могат още да си поставят цели и да подновяват усилията си за постигане на предишни цели. Много теории разглеждат старостта като нехомогенна, допускат се възможности за наваксване на пропуснатото.
Въпреки че тези 5 фази на самодетерминацията не са директен паралел на биологичната структура на живота, съществува известна съгласуваност между двата профила. Има съгласуваност между първите фази и растежа(експанзията), но по отношение на последната фаза двата профила значително се различават. В модела на самодетерминацията 5-та фаза не е свързана задължително с упадък. Разнообразието от жизнени стилове по това време е най-голямо. Съществува темпорална връзка между модела за самодетерминацията и модела за психосоц. р-е- на всяка стъпка обективни събития съответства стъпка преживявания като вторите предхождат първите. Преживяването винаги предхожда и подготвя определени събития. Преживяването на дефинитивното самоопределение, откриването на човешкото в себе си, на смисъла на живота подготвя неговата кулминация , мултидименсионалност. Така рестриктивните преживявания предхождат разграждането на живота и неговите измерения, а подготовката и разсъжденията за смъртта са последната редукция на измеренията. Ш.Б. илюстрира това влияние на преживяванията върху жизнеността с две противоположни биографии – на щастливото, успешно самоопределение на житейската задача при Хумболт и нещастното самоопределение при Киркегор. Първият се опитва да търси смисъла на живота в самия живот, да търси човешкото в себе си, а другият- вън от живота (“Аз не съм човек, аз съм роден старец”)
МОДЕЛ ЗА БАЗИСНИТЕ ЖИЗНЕНИ ТЕНДЕНЦИИ (ЦЕЛЕНАСОЧЕНОСТИ)
Целеполагането е иманентно присъщо на всяко живо същество. Целите са реализиране на житейската задача на собственото съществуване чрез запазване и изменение. Моделът е насочен към изясняване на механизмите на ставане на жизнения път чрез разрешаването и запазването на противоречията между тези две фундаментални човешки насочености. Концепцията на Ш.Б. е динамична. За Ш.Б. причина за р-ето е неравновесието – няма личност, която да е напълно балансирана и интегрирана. Човек се намира в процес на непрекъснато ставане. Тя не разглежда установяването на хомеостазата като единствена цел на организма, а приема, че установяването и поддържането на равновесието е толкова важно колкото и повишаването на неравновесието. Всяка от тези две базисни тенденции се насочва по два пътя (вж.графиката). Така се получават 4 основни жизнени тенденции, които работят по посока на осъществяване на житейската задача.
Запазването се постига чрез редукция на напрежението и чрез поддържане на вътрешния ред. В резултат на 2 основни процеса се проявяват 2 тенденции:
а/удовлетворяване на потребностите
б/ поддържане на вътрешния ред.
Ш.Б. подчертава, че запазването на вътрешния порядък означава запазване на вътрешното напрежение, тъй като без вътрешно напрежение няма порядък, няма какво да се подрежда. Загубата на вътрешното напрежение е всъщност смърт.
Себесъхраняването, избягването на напрежението е анонимност.
Промяната се постига чрез две ориентации: 1. адаптация и 2.продукция. Те са развити в две осн. жизнени тенденции – творческа експанзия и адаптивно самоограничаване. Творческата експанзия е спонтанната промяна – това е винаги преход от по-низше към по-висше състояние. Това е най-рязката промяна, но когато човек си я позволи, той променя насоката. За да не се деперсонализира на него му трябва едно адаптивно самоограничаване, едно непрекъснато съотнасяьне със социалните фактори и обстоятелствата. Благодарение на тези осн. жизнени тенденции индивида се развива, постига динамично равновесие, псих. здраве, \"свято развитие\" ( това е понятие от хуманитарната психология) – предлага се нова алтернатива за човека, която го кара да търси светостта в себе си, а не в религиозните ценности.
Субкатегории на осн. жизнени тенденции:
1. Удовлетворяване на потребностите – чрез снемане на напрежението във всички видове дейност. Тази тенденция следва инстинктите - стреми се към насищане, към задоволство, сигурност.
2. Поддържане на вътрешен ред – включва редица подреждащи принципи, които работят за единството на личност и поведение. Тези принципи най-напред се откриват в координацията на движенията в детството, малко по-късно в организацията на дейностите (стил на живот), още по-късно – в действието на такива интегриращи принципи като целите, идеалите и онези самооценявания, които обикновено се наричат съвест. Запазването на вътрешния ред осигурява самосъхраняване, интеграция и подреденост на опита.
3.Креативната експанзия е тенденция да напредваш в света, да го променяш чрез своите действия, чрез физическа и умствена продуктивност – т.е. да твориш. Тя включва поведения, посредством които идндивидът разширява своите влияния. Субкатегории типични за 3:
1. духовна отвореност
2. преодоляване на препятствия
3. изобретателност
4. продуктивност и постижения
5. надхвърляне на себе си
6. себеотдаване, посветеност на себе си
4. Адаптивното самоограничаване е тенденция на личността да адаптира своето поведение към поведението на другия и към дадените условия. Тя се проявява в самоограничаването, от което произтича способността да принадлежиш каъм някаква общност и да кооперираш действията си. Типично поведение за 4.:
1. Способност да заместваш целите и да приемаш тези на другите
2. Способност да кооперираш действията си
3. Идентификация с целите на другите
4. Потребност да приемаш социални роли
5. Самоограничаване в интерес на другите
6. Потребност да помогнеш
Според Ш.Б. тези 4 осн. жизнени тенденции са универсални, всички те присъстват и се активират от раждането като всяка една доминира през различните възрасти. Излизането на преден план на друга тенденция води след себе си изменяща се йерархия на целите и подбудите на човека. Новороденото се ръководи преди всичко от първата – детето се изпълва с любов и доверие и за първи път открива самотъждествеността на Аз-а. Но само тази тенденция не му е достатъчна – то трябва да адаптира и разширява себе си, да координира своето поведение с другите, за да задоволява потребностите си. По време на процесите на научаване в детството доминира 4.. През юношеството доминират разнообразни тенденции, тук е и първият момент на самоосъществяването, на откъсването от детството. 3. достига връхната си точка през ранната и същинска възрастност в навлизането на индивида в един по-широк свят; това е време на кулминацията в биографията – тогава индивидът съзрява за дела и изгражда своя жизнена задача и се реализира в професия и брак. Самооценката на ранната и късна възрастност определя усилията за установяване на вътрешен ред. Това е време на критична равносметка, където доминира две. Старостта е време на най-големи индивидуални различия- накои регресират към 1., други могат да се опитат да приемат 4.; други могат да продължат дейностите си свързани с 3. , а някои търсят 2. чрез размисли, реминисценции и търсене на мъдрост.
Всяка от 4-те тенденции може да доминира през старостта. Ш.Б. подчертава, че тези тенденции са общи за всички живи същества, но докато при животните последователната смяна на тези тенденции се осъществява автоматично, то при човека имаме съзнателно преживяване на различните възможности и свобода на избора. Целите определени от 4-те осн. тенденции се приемат за осн. ценности и се издигат до статус на крайни цели в живота. Тук е връзката между двата модела – за самодетерминацията и за активността. Във всеки момент човек е регулиран от една от тези тенденции, но една от тъх той може да издигне като цел на живота си.
НОРМАТИВНИЯТ МОДЕЛ НА ПРОМЕНЛИВО ПРЕОБЛАДАВАНЕ НА РАЗЛИЧНИ БАЗИСНИ ТЕНДЕНЦИИ е свързан с модела на биологичната крива – следва се последователната закономерност от експанзия към регресия (започва се от 1. и накрая пак се стига да едно).
Съществуват и други връзки между трите модела. Удовлетворяването на потребностите и самоограничаващото адаптиране доминира в периода на самоопределяне на жизнените цели. Самодетерминацията върви ръка за ръка с творческато експанзия. Тенденцията за запазване на вътрешния ред е свързана с периода на самооценка. Моделът на самодетерминацията и на осн. жизнени тенденции отразяват общата крива на модела \"експанзия-рестрикция\" , но все пак индивидуалните различия съществуват. И трите модела на Ш.Б. разглеждат развитието като процес, разпростиращ се върху целия жизнен път. Четирите модела свидетелствуват за мултидименсионалността и съществуването на множество форми на развитието. Ш.Б. възприема интерактивния възглед за личността – взаимодействие между иологично, социално и психологическо. Въпреки, че този интеракционистки възглед минава на заден план поради хуманистичната й ориентация и поради приемането на организмичния принцип Ш.Б. не се занимава с трансисторическите промини в ЖП. Моделите имат за своя основа биологичния план, който имплицитно се разглежда като утиверсален и независещ от времето и средата. Докато биологичният модел на развитието \"запазване-упадък\" подкрепя модела “експанзия-рестрикция” и може да бъде траектория на развитието, следвана от кривата на самоосъществяването.
В осниовата на модела за основните хизнени тенденции е залегнал епигенетичният принцип. Този принцип най-пърно се резработва в концепцията на Ерик Ериксон (Е.Е.).
ЕРИК ЕРИКСОН
1. Биография
2. Понятие за идентичност
3. Кризата на младостта, зрелосстта и старостта
Психосоциалната теория на Е.Е. и стадиите в развитието на идентичността
1. Е.Е. – жизнен път: индивидуална, идейна и историческа детерминанта на конструирането на понятието за идентичност.
а) Виенски кръг – навлизане и запознаване с психоанализата;
б) Американски период – реконструиране на собственото минало и ориентация към персонологията;
в) антропологични изследвания при американските индианци;
г) клинична работа с ветерани от войната във Виетнам.
2. Проблеми за self, ego и идентичност
а) понятието за идентичност – модификация и нова насока на психо-аналитичната перлспектива;
б) еволюция на понятието за идентичност и измерения на идентичността – психо-аналитичен, когнитивен и феноменален подход;
в) интегративен подход.
3. Механизмът на развитието, генезисът и кризите в идентичността през младостта, зрелостта и старостта.
Е.Е. е роден през 1902г. в Германия и умира през 1994г. в САЩ като професор в Харвард. Е.Е. е психоаналитик, но за него е характерно, че се отграничава от класическата психоанализа и дава нова насока на психодинамичната парадигма. Той представлява интелектуална и историческа връзка межде Зигмунд Фройд и Юнг от една страна и Роджърс и Маслоу от друга страна.
Е.Е. е свързващо звено на психоанализата и психодинамичната психология с хуманистично-екзистенциалната (психология на Аза). Той се опитва да премести центъра на психоаналитичната мисъл – от невротичната личност, разкъсвана от конфликти, към зрялата, нормалната личност. Неговият основен принос е свързан с понятието за идентичност като основа на психичното здраве на индивидуално и колективно ниво.
Още през 60-те години Е.Е. прогнозира, че изследването на идентичността ще стане стратегически проблем за индивида и групата в новото историческо време. Най-общо понятието за идентичност включва чувство за самотъждественост, непрекъснатост и единство в пространството и времето. В наше време понятието за идентичност широко се разпростира в клиничната практика, в обществените науки, както и в управлението, по време на икономически кризи, които са свързани със загуба на чувството за идентичност – у отделната личност и у общността (национална, религиозна, етническа).
На 25 годишна възраст Е.Е. влиза в контакт с Виенската психоаналитична школа. До този момент той се е занимавал с детско художествено портретиране. Много важна е срещата му с Ана Фройд, която го кани на сеанс и го убеждава да се подложи на психоанализа и да се включи в клиничната работа. Той е неудовлетворен от изключително силния акцент върху патологията и игнорирането на възможността за промяна и позитивна адаптация на човешкото същество. Е.Е. не приема и отхвърлянето на ролята на социалните и културни фактори в тази адаптация.
През 30-те години Е.Е. заминава за САЩ, където следва персонология в Йейл. Там се запалва по идеите на Мъри – това е моментът на преориентация от психоаналитичната към хуманистичната гледна точка. В САЩ приема името Е.Е., детайл, който е значим за него. Човек така ангажиран с проблемите на идентичността решава по този начин проблемите на собствената си идентичност: Е.Е. е незаконен син на майка еврейка и баща датчанин и решава да се нарече \"Ерик Син_на_самия_себе_си\". Анализът на различните автобиографични факти е затъмняване от негова страна на историческия, етническия и религиозен произход – за разлика от Фройд, избрал юдейството Е.Е. избира християнството. Ангажирането му с християнската етика отчита интереса му към историческата личност.
Две са основните работи на Е.Е.: \"Детство и общество\" (50-те години) и \"Юношество и кризи\" (1968). Неговият литературен успех и престиж пред американските интелектуалци се дължи на две биографични изследвания: психологичен портрет на младия Мартин Лутер Кинг и на Ганди. В тях той анализира влиянието на историческото време върху един човешки живот.
Е.Е. извършва антропологични изследвания на индианското племе сиукси от Дакота. Това се прави по молба на Американската Комисия за работа с индианците , констатирала неуспих на официалните учители сред децата в резервата. Децата отхвърляли основните образователни принципи, изпадали в апатия, проявявали съпротива, крадяли и извършвали други антисоциални действия. Според Е.Е. сиуксите като потомци на номади, привикнали към непрекъснато движение и неограничени пространства не могат да се адаптират и са дисфункционални в предложените им уичилищни условия. Тяхната социална организация е ритуализирана в центробежна перспектива (няма крайни цели и определено бъдеще) и традиционното възпитание е насочено към взаимна асимилация на умствени и социални схеми(??). Белите поставят индианците в резерват и им предлагат организация, която е центростремителна и локализирана във времето и простронството. миналото е елиминирано, настоящето е пожертвано в името на едно бъдеще, за което индианците никога не са мислили. В тези драматични условия сиуксите са лишени от необходивата база за формирането на колективна идентичност. Те са загубили основния маркер, посредством който индивидът може да извлече своя статус на социално същество. От тези наблюдения и от наблюденията върху племето юроки Е.Е. извежда тезиса за взаимната връзка между колективното и индивидуалното чувство за идентичност. Групите, които губят своятя цялост, цели, ценности, своятя социално икономическа организация, неизбежно губят и своята колективна идентичност и обричат своите членове на същото, но на индивидуално ниво (деперсонализация и асоциални форми на поведение).
Важен момент от биографията на Е.Е. е терапевтичната му работа с военни ветерани от Виетнам, страдащи от така наречената невроза на войната. Работата с техните сериозни психични проблеми довежда до формулирането на понятието за идентичност и едва след това той се дава сметка, че се касае за един по-общ проблем – централна пертурбация, разрушаване на организацията на Аза. В някои случаи това нарушаване на функциите на Аза има за източник радрушителни събития. То се изразява в соматично напрежение, социална паника и постоянно подновяван страх, чувство за заплаха. Това от което страдат тези хора е, че те не знаят вече кои са. При тях загубата на чувство за идентичност е силно изразена. Те са загубили съзнанието за своята непрекъснатост, простоянство и приемственост във времето, както и вярата в ценността на социалните роли. В този сектор на клинично наблюдение Е.Е. формулира хипотезата за загубата на идентичността като причина за разстройство на психичното здраве, за отчуждение и дезадаптация към социалните роли и ценности на обществото.
Всички тези влияния Фром, персонологията, психологията на Аза , етнографията и клиничната практика, както и лични събития (реконструиране на собственото минало и приемане на нова идентичност) оформят философската му насоченост и теорретичната рамка на неговите изследвания. Усилията му са насочени към ревизия на психоанализата и включване в нея на постиженията на антропологията, социологията и персонологията. Това води до издигане на понятието за идентичност като основно понятие. В него се операционализират взаимодействието на множество фактори за формирането на човека. Е.Е. обаче казва: \"Аз съм преди всичко психоаналитик, това е единственият метод, който съм изучавал\".
Фройд използва това понятие в неговият класически смисъл – като етническа, вътрешна идентичност, интимното чувство за същата психическа конструкция. Фройд използва това понятие, когато прокламира привързаността си към юдейството и убеждението, че притежава същата вътрешна конструкцея с тази общност. Е.Е. често цитира тази декларация на Фройд, въпреки че в неговото разбиране това понятие е твърде метафорично, трудно се поддава на твърди дефиниции и рационализации. Понятието за идентичност може да се изведе от неговите писания като система от свързани съждения, твърдения, които се намират в диалектична връзка. Аугусто Блейзи, занимавайки се с идентичността, систематизира тези твърдения:
1.Идентичността е отговор на въпроса “Кой съм аз?”
2.Най-общо отговорът се състои в постигането на ново единство между елементите на собственото минало и очакванията за бъдещето. Възрастта е винаги една историчност, осъществяваща връзката между минало, настояще и бъдеще.
3.Пораждайки фундаментално чувство на тъждественост и непрекъснатост
4.То отговаря на въпроса за идентичността посредством реалистично оценяване на себе си и своето минало
5.и е съобразено с идеологията и очакванията на обществото по отношение на личността
6.В същото време се оспорва едновременно валидността на културата и обществото и степента на съответствие на очакванията на другите – този момент се нарича криза.
7.Този процес на интеграция и на оспорване трябва да се извърши около няколко фундаментални области: бъдеща професия, религиозни и политически възгледи и т.н.
8.Трябва да води до гъвкаво, но трайно обвързване с тези области
9.Така че да гарантира от обективна гледна точка собствената интеграция в обществото
10.Субективното чувство за базисна лоялност и преданост
11.Най-важното чувство, което е дълбоко предсъзнателно: за вкорененост, вътрешно благополучие, позитивна самооценка и целеустременост. Сензитивният период за развитие на чувството за идентичност е юношеството.
Е.Е. разглежда чувството за идентичност като постоянно изграждано в живота и никога недостижимо, но винаги подхранвано, за да се поддържа някакво отворено бъдеще.
Какъв е приносът на Е.Е. към теориите за р-ето?
-Принос за разчупване на вътрешната им организация
-Промяна на културния модел за човешкото развитие и
-Вътрешноприсъщите ограничения на теориите за р-ето: юношеството се разглежда като финал в р-ето.
С индустриализацията на обществата социалните роли стават по-разхлабени, акцентът се поставя около индивидуалността – личността трябва да си изгради идентичност, да избере своя вътрешна жизнена позиция.
Понятието “идентичност” добива голяма популярност в много научни дисциплини.
Ален Турен: “ Призивът за идентичността е призив в полза на живота и свободата, призив срещу социалните роли”. Човешката природа не трябва да се разглежда като предопределена от социалните структури. Идентичността трябва да се разгърне като вътрешна природна сила на човешкото същество.”, най-общо се подчертава онтологичният аспект на личността
Теорията гледа да изнесе на преден план целостта на личността.
Основното в Е.Е. е понятието за идентичност. Идентичността се разглежда като ядро на индивидуалността и на етно-културната общественост, към която тя принадлежи. Идентичността е основа на психичното здраве и на зрелостта на индивидуално и колективно ниво. Има различни дефиниции на идентичността: това е чувство за самотъждественост и непрекъснатост във времето и пространството- подчертава се общата онтологична потребност от историчност (откъде идвам и накъде отивам ), да се поддържа континуитета на опита.
Втори възлов момент е принципът за интеракцията: идентичността възниква от взаимодействието на психично и социално и на онто-генетично и културно-историческо. Кризите в индивидуалното са неотделими от тези в колективното р-е. Изграждането на психо-социална идентичност се постига в онзи момент от юношеството, когато има стиковане между психично и социално. Постигането на психо-соц. идентичност означава да имаш реалистична Аз-концепция, включваща едновременно когнитивно и физическо овладяване на средата и соц . признание в рамките на обществото. Индивидите със силна идентичност признават своята свързаност с другите и своята уникална индивидуалност. Осъзнаването на идентичността преминава през свързаността с другите (да си изградил способността да взаимодействаш с другите, да признаваш тяхната индивидуалност). Има две стратегии за формирането на Аз-а:
а/ визибилитет
б/ анонимност
Стремеж към търсене на собствената ценност, цел и перспектива са ядро на процеса на личностно р-е, в което юношата заема централно място. Кризата на идентичността се локализира в юношеството, но изграждането й трае цял живот. Става дума за дълбоко и интимно чувство, което е неуловимо и неизразимо. Разпокъсването на идентичността тръгва от обезценяване на себе си и стига до загуба на перспективата в живота и отпадане на осн. функция на психиката – да осъществи контрол и самоуправление, за да не се разпадне човека. Тръгвайки от клиничната практика и минавайки през изследване на разпада на колективното самосъзнание, Е.Е. успява да формулира своята концепция за идентичността. Той създава една оптимистична концепция за нормално развитие, свързващо етапите в израстването на Аз-а с отговорите на обществото и културата. Разликата с психоанализата е в отговора на въпроса”Кой съм аз?”. Концепцията на Фройд той се резюмира с понятието “драма”- в състояние на мъглява идентичността у човека се борят Id, SUPEREGO и механизмите за защита. Човек не е заинтересован да открие себе си , защото неговото Аз крие само инстинкти и зло. Възрастният е само едно пораснало дете, затворено в драмата на детството.
Отговорът на неофройдиста Е.Е. е потенциална възможност за р-е, възможността за осъзнаване и интегриране на различни тенденции в един непрекъснат процес на усъвършенстване, търсене на цел и поле за реализация. Е.Е. концептуализира поведенческия фактор на Аз-развитието. Детството вече не се разглежда като фатално предопределящо живота и блокиращо потенциалите за р-е.
В своята теория Юнг използва понятието “индивидуация”. Е.Е. разгръща тази концепция. Той връща на хората надеждата. Старостта може да бъде период на най-висша реализация на Аз-а. Налага се идеята за необходимия континуитет и по отношение на обществото и по отношение на самия себе си. Във всеки момент от описаните 8 стадия Аз-а има функция да примирява противоречията между вътрешен и външен опит, да гарантира интегритета между индивида и културните модели, да установи мост между минало и бъдеще. Възгледът на Е.Е. рискува да представи соц. система и културата като статични и безконфликтни и така да намали в голяма степен значимостта на идеята за историчността. Това е един в голяма степен илюзорен проект за доброто общество, което признава и одобрява своите млади. Като повечето хуманитарни теории този проект се подхранва от фундаментален морализъм.
По-късните изследователи се оплакват, че езикът на Е.Е. е силно метафоричен, а понятието “идентичност” трудно се поддава на операционализация. Много от понятията на Е.Е. са с етичен оттенък- добродетел, вяра, надежда, щастие. Той е по-скоро изследовател на живота, отколкото академичен учен. Е.Е. успява да опише същността, потребностите и потенциалните възможности на човека да преживява себе си като обособен индивид, наслаждаващ се на чувството за фундаментално единство със соц. свят. Цялостния човешки живот придобиват оптимистична насока и смисъл. Смислово-образуващата и осн. ценност на този възглед за човека, който преодолява биол. предопределеност, е труда и соц. постижения. Трудът в концепцията на Е.Е. спомага за преодоляването на регреса, песимизма и застоя в полза на прогреса, оптимизма и движението.
От тази гледна точка зрелостта е генеративен и съзидателен етап в живота. Е.Е. прави грешката на Фройд, но в посока на соц. детерминация на човешката мотивация. Не се отчита потребността на човека да открие смисъла на своето съществуване в самия себе си.Той проследява различни етапи в р-ето на личността (влиянието на последователността на етапите върху цялостността на личността), но не и обратното. Е.Е. признава,че теорията му води началото си от наблюдението на кризите в живота. В индустриализиращото се общество на Е.Е. актуален става проблема за идентичността. Функцията на силното ego е р-е, социална адаптация и победа в реалностите на света.
1971 г. Маргарет Мийд казва: преди20 г. наистина е било важно да се изследват безпокойствата на младите, идентичността, но днес централен въпрос е този за присъединяването, принадлежността към определени групи, системи от ценности и вярвания. Днес се приема, че идентичността може да бъде изследвана само в рамките на един интердисциплинарен подход, посредством интегративна теория.
МЛАДОСТ- основна криза на тази възраст е кризата интимност vs изолация. Успешното разрешение на тази криза води до укрепване на Аз-а и до завоюването на нова добродетел, нова жизнена сила – любовта. Изборът на младият човек е между установяване на тесни, интимни, междуличностни отношения или самота и изолация. Формулата за завоюване на идентичност е: “Ние сме това, което обичаме”. Осн. витална сила в тази възраст е даване и получаване на обич. Този потенциал е важна сила в психо-соц. р-е на човека и общо разгръщане на родовата му същност- очовечаване и овладяване на емоциите. Неврозите се получават поради наличието на конфликт в емоц. сфера. Счита се, че младостта е възрастта, когато се изявява тази родова същност. Завоюването на любовта прави младите хора един голям потенциал на нацията. Те стават пазители на културата. Осъзнават конфликтите и търсят съзнателни начини за решаването им. разрешаването на тази криза става благодарение на разрешаването на кризата на идентичността.
Белези на успешно решение на кризата на идентичността:
-Наличие на позитивно отношение към себе си;
-Наличие на сексуална поляризация и самоопределеност;
-Способност да се приема управление и да не смесва авторитети
-Приел е ценностите на обществото и културата, историята и човечеството, изградил е самочувствие, че е вътре в живота, приел е историческата песпектива; помислил е за бъдещето си.
Ако това липсва резултатът е неясен, непозитивен образ за себе си, липсва идентичност. В юношеството индивида посига доверие и компетентност, своя идентичността, сега младият човек може да експериментира с тази индивидуалност сливайки я с тази на другите чрез интимността, което означава интегрираност и взаимност в междуличностните отношения на различни нива – неформални отношения, приятелство, делови отношения, любовни отношения и т.н.. Потенциалната нова сила – любовта се открива експлицитно и по-често имплицитно в етическите стандарти на обществото, в морала, който за разлика от закона разчита на вътрешните принципи във взаимоотношенията на хората. Интимността изисква известно отдалечаване, напускане на Аз-а, често мъчително придобитото чувство за идентичност се подлага на риск. За да предприеме този риск индивида трябва да изпитва доверие, че неговото едо няма да се разруши. Ако младият човек не е разрешил кризата на идентичността, заплахата от загуба на Аз-а е твърде голяма. Индивидът ще се стреми да избягва интимни отношения, което ще води до дълбоко чувство за изолация. Интимността изисква издигане над и отвъд себе си. Без това междуличностните отношения няма да са ефикасни и в тях ще продължава типичната за юношеска възраст потребност от оспорване и центриране, абсорбиране в себе си. Някои хора разглеждат интимността като разрешаване на кризата за идентичност и те свързват своята идентичност с идентичността на другите. Така обаче партньорът ще трябва да носи тежестта на задължението да осигурява чувството за идентичност и на двамата.
Метавъзгледите на индивида се изграждат във връзка с идентичността и стратегиите за справяне (базисни вярвания ):
а/ светът е справедлив и благата все някога ще стигнат до мен
б/ хората са добри, не са заплаха, могат да се установят човечни взаимоотношения между хората.
Ако я няма интимността, няма я и изкристализиралата същност на човешките отношения.
Несигурността за завоюваната интимност е следствие от липсата на идентичност. Човек става предпазлив, резервиран, избягва контактите, остава изолиран. Появява се потребност да отхвърлиш тези сили и хора, чията същност изглежда опасна за твоята собствена идентичност. Такива хора осъществяват псевдоинтимни, безразборни и чести контакти, лишени от интимност. Но положението не е безнадеждно.
Нерешените на един етап задачи могат да се решат, а по-късните постижения могат да погребат по-ранни неудачи.
Кризата на интимността не е решена ако има негативна интимност. Тя води до присъединяването на младите хора към антисоц. групи, секти и др. Недостигналият собствена идентичност се идентифицира с лидера, който е обект на сигурност и безспорен авторитет. Потребността от вярност превръща младите в девианти с фантастични ангажименти.
От средата на 20-те години в живота на човека се появява нова перспектива в отношенията и ценностите на личността, наречена “историческа”. Тя се изразява в чувството за невъзвратимост на историческите събития и неотложната нужда да се разбере какъв род събития определя друг и защо. Младият човек добива усещане за движението на времето и за неговата необратимост. Той осъзнава ценността му и започва да разглежда времето не само количествено, но и като потенциална възможност за развитие на неговите способности. Това е причината да се включи бъдещето във времевата перспектива на личността. Дифузията на времевата перспектива, свързана с прекалено дълго продължаване на мораториума, води до загуба на разглеждането на времето като измерение на живота. Бъдещето престава да мотивира актуалното развитие и личността живее в сегашното. Дифузията на времето присъства и в несигурността на изолирания да се включи с всеотдайност в някакъв соц. или професионална дейност. Присъединяването към дадена групировка е неуспешен опит да се реши проблема с интимността чрез мнимата заетост и реализация на потребността да отдадеш обич.
ЗРЕЛОСТ- Кризата на зрелостта е генеративност vs стагнация. Успешното решение на кризата на генеративността е свързано с нова добродетел – грижа, загриженост. Задача на зрелостта – това е възрастта на продуктивността , творчеството, грижа за поколението. В тази възраст индивида поема отговорността за другите и избира дали да бъде генеративен, да влага, отдава, постига или да се остави на разрушителните сили на отпадането на биол. способности. Генеративността при Е.Е. е много широко понятие – то включва родителски задължения, грижа и насочване на следващото поколение и чувството за отговорност пред младите. генеративност означава продуктивност, творчество, компетентност в различни дейности. Генеративността носи чувство за осъществяване, тя е близка до понятието на Маслоу за самоактуализация. Това е стремежът да правиш нещата възможно най-добре, да надхвърляш средното ниво и собствените си постижения.
Какво е характерно за генеративните възрастни?
-стремеж да бъдат добри родители
-стремеж към растеж и усъвършенстване в професията
-стремеж да бъдат предани приятели, заинтересовани граждани и достойни партньори
-продължават да работят за развиване на способностите си и за отстраняване на недостатъците си
-стремеж да станат възможно най-съвършени.
Успешното решение на кризата води до засилване на едо-то. Преодолява се страхът от необратимостта на времето посредством ангажираност с това, което се създава и което продължава. Зрелият човек трябва непрекъснато да преодолява своята Аз-концепция, страха, че времето минава. Той се изпълва с желание да предаде на следващото поколение идеята, че всичко си струва.
Неуспехът в решението на кризата води до отслабване на Аз-а, до чувство на отегчение, стагнация и загуба на способността за вътрешен ръст и промяна. Успокоената личност е в състояние на застой. Най-страшно е нарушаването на връзката със света и свръхголямата ангажираност със себе си. В тежки случаи се наблюдава регресия към натрапчива потребност от псевдоинтимност, често съпроводена с нарастващо чувство за личностно опустошение. В тези случаи хората започват да се отнасят извинително със себе си, все едно са си собствено и единствено дете. Резултатът често е свръхзагриженост и центрираност върху себе си. Независимо от другите прояви най-тежки последствия са стагнацията и отчуждението от по-младото поколение. Състоянието на застой и на инфантилност са катастрофални в тази възраст, защото водят до преждевременна депресия и духовна инвалидност.
Успешното решение на кризата означава, че личността минава през песимизма към оптимизма и предпочита дейното решение пред безкрайното оплакване от живота. В тази възраст според Е.Е. трудът е осн. човешка добродетел. Трудът и усилията се влагат за отглеждане на деца, за напредък в професията , за благополучието на обществото.
СТАРОСТТА – човек прави крайна равносметка и събира плодовете. Тук се решава последната криза: избор между интегритета, пълното завоюване на Аз-а и неговата ценност и отчаянието, животът като тотална несправедливост и загуба, безнадеждност. Лицата с висок резултат са приспособени и към триумфа и към неуспеха, те приемат своето съществуване като нещо, което е трябвало да стане, нещо неизбежно, изживяно и смислено. Емоционално интегриран човек е разрешил жизнените си конфликти и е стигнал до извода “Моят живот си струваше”. Крайно завоевание на интеграцията е мъдростта. Аз-а се засилва в резултат на кризата.
Ниските резултати водят до страх от смъртта, чувство на отвращение и отчаяние от изминалия живот, загриженост за краткото останало време. Личността изцяло се интровертира (старчески депресии), разрушават се ценности, деградира се към низшите биол. потребности. Личността не успява да приеме живота си като смислен и усвоен, има усещане за недостатъчността на времето, желание за започване на нов живот, всичко е минало и пропуснато, индивидът е разочарован от себе си и от света, “всичко е безсмислено”.
До този стадий индивида достига след дълъг път. За да стигне до него той конструира цялост, идентичност, генеративност. На 8-ия стадий индивида е напълно в съгласие с реда на нещата в соц. свят и е осъзнал значението на своето собствено съществуване в обществото. Човек осъзнава своята уникалност и отличителност. Потребността на възрастта е за преодолее външното разделение на многобройните соц. роли и вътрешния страх от израстване като осн. родова характеристика и двигател на човешкия прогрес, защото човек е поставен пред множество избори и соц. роли. Въпросът е дали изборът е механичен или се прави с оглед да надхвърли достигнатото . Дали човек ще се закотви в соц. роли или ще се насочи към поддържането на едно чувство за вътрешен ръст, за укрепване на самочувствието, на чувството за собствено достоинство и уникалност. За да се случи последното е нужно човек да се освободи от страха, че ще се разпадне. Затова идентичността е диалектичен процес ( соц. свят е даден амбивалентно и личността трябва да преживява своята привързаност към нещата, които дават сигурност). Това е безкраен процес. При всеки избор стои въпроса “Дали не сбърках със старото в новите си решения?”
На този стадий субекта знае, че има само един живот и не би могъл да бъде различен от това, което е бил. Субекта приема, че неговият личен живот е едно съвпадение с живота изобщо. Любовта към себе си се превръща в любов към човека изобщо. Мъдростта включва: зрели мисли, събрано знание, разбиране и зрели преценки. Мъдростта установява и поддържа интегралността на опита независимо от спада в телесните и умствени функции. Благодарение на мъдростта успешно стареещия човек поддържа активен интерес към живота, независимо, че е в навечерието на смъртта. Мъдростта помага на стария човек да приеме смъртта като нещо неизбежно, нещо делнично.
В случаите, когато кризата не е решена се стига да безнадеждност и отчаяние. Живота се разглежда като тотална загуба, а смъртта като жестока спирачка. Отчаянието се проявява в страхови състояния, затваряне в себе си, връщане към спомените само за да потвърди убеждението си, че във всеки един момент от живота си е бил ощетяван. Това лягя в основата на силно разпространената депресия след пенсионирането. Човек е изключен от професионалните си и делови контакти, социалните му са ограничени и единствена опора остава вътрешно-псих. модус на осмисляне на живота.
Има две неща, които са осн. за разбирането на концепцията на Е.Е.:
1.Проблемът за двойствения характер на поведенията. Сп. Е.Е. е невъзможно да се изберат само положителни алтернативи ако не се изследва целият континиум от поведения. Кризата се изчерпва само с положителното или отрицателно й разрешение, но и с осъзнаването на другата алтернатива, което помага да разберем околните.
2.Последователност и приемственост на стадиите. 8-те задачи са дадени от самото начало, те са свързани и съсъществуват през целия ЖП, но в различните възрасти една излиза на преден план. Това означава, че в живота на възрастния всички постижения съществуват като форми на поведение, като арсенал от начини на изразяване на Аз-а.
Какви типове могат да съществуват в зависимост от начина на разрешение на кризите?
1.Решена криза на базисно доверие: индивидуална самоувереност, оптимистична нагласа към другите и към живота. Другите го приемат и той ги приема (идентичността включва уникалност и свързаност с другите). При базисното недоверие: не харесва увереността у другите, защото самият той е неуверен, предпочита да се усамотява.
2.Автономност: мненията, соц. нагласи и действията са негови, а не отговор на очакванията на другите – човек е преодолял конформността. Срамът и съмнението са част от индивида осъзнал добре собствените мисли, който обаче се придържа към утъпканите пътища, подчертава прликата си с останалите, отколкото своята отличителност.
3.Инициативност: обича да планира действията си, да има инициативата, предвидлив е, антиципиращ бъдещите резултати и последствия. Вина: действа под равнището на постиженията си, позволява на другите да имат инициативата.
4.Прилежност: горд с продуктите от дейността си, постоянен интерес, използване на способностите си. Чувство за малоценност: оставя задачите си нерешени, чувство за неадекватност и пасивност
5.Идентичност: чувства свързаността на своето минало настояще и бъдеще, има ясно определени соц. роли и се чувства удобно в тях. Ролева дифузия: чувства се загубен в групите, неубедителен в ролевото си поведение, прави драстични промени в работата си и местоживеенето си без някаква истинска цел.
6.Интимност: споделя мислите и чувствата си с приятели и връстници като изразява топлите си чувства към тях. Изолация: избягва контактите с другите или е погълнат в тях изцяло със себе си, или е безразборно социабилен – междуличностните отношения са формални и стереотипни.
7.Генеративност: влага усилията си в нови неща, има чувството за своята неотделимост от бъдещите поколения, прави планове за бъдещето изискващи значителни усилия и изменения. Стагнация: свръхангажираност със себе си, извършва само най-необходимите ежедневни действия, оставя ежедневието да го повлече
8.Интегритет:удовлетворение от живота, успехите доминират над неуспехите, поема загрижеността и отговорността за живота си. Отчаяние: потиснат, страхува се от смъртта и стареенето, ако има още една възможност би изменил живота си и отхвърлил сегашния.
За да проверят валидността на твърденията на Е.Е., Груен и Пек изследват мъже и жени от 40 до 65 години по 8-те стадия. Известна част от получените резултати подкрепят идеята за последователност на по-късните стадии. Корелациите между съседните стадии са високи т.е. човек с ниска оценка по интимност обикновено получава и ниска оценка по генеративност. Но осн. извод е, че възрастните хора попадат в по-напредналите стадии неконсистентно – т.е. последователността вече не е толкова силен фактор. Пек отбелязва, че 7 и 8 стадий обхващат много години и че психосоц. криза на генеративността може да се реши 40-50 години преди смъртта. Авторите определят следните задачи за зрелостта:
1.Да се оцени мъдростта вместо физическата сила
2.Да се постигне по-скоро социализация, отколкото сексуализация на човешките отношения
3.По-голяма гъвкавост и пластичност, способност за промяна, отколкото ригидност и консервативност
4.Да има предаване на опит не само от млади на стари, но и обратното – ювентизация – зрелостта трябва да има способността да променя своите възгледи съгласно тези, които носи младостта.
Емпиричната верификация на концепцията на Е.Е. върви по две линии – построяват се стандартизирани инструменти – скали на Розентал за позитивните едо-резолюции. Друг начин е верификация на осн. понятие “криза” и началото на разрешаването на кризата на идентичността през юношеството.
Съвременните изследвания слагат акцент върху изборите – доколко са сигурни и уверени. Аз – образът се разглежда като множество образи съответстващи на ролите. Идентичността е цялостно отношение към себе си . Тя се изследва чрез интроспективни техники и автобиографични подходи.
ТЕОРИЯ НА ДАНИЕЛ ЛЕВИНСОН ЗА ПСИХОСОЦИАЛНОТО РАЗВИТИЕ НА ВЪЗРАСТНИЯ МЪЖ И ПЕРИОДИТЕ И ЕРИТЕ НА ИНДИВИДУАЛНАТА ЖИЗНЕНА СТРУКТУРА
1.Комплексен подход към жизнения цикъл- идейни влияния и ключови понятия
2.4-те задачи на началната фаза на живота
3.Преходът в средата на живота – осн. задачи и стратегии за справяне с процеса на индивидуация на индивидуалната жизнена структура(ИЖС)
Даниел Левинсон (Д.Л.) заедно с Маккий, М. Левенсон, Е. Клайн разработват подробен и емпирично верифициран модел за развитие на мъжа в ранната и средна възрастност. Тяхната осн. книга “Сезоните в един мъжки живот” предизвиква революция в психологията на развитието подобно на Е.Е. преди 20 години. Но докато последният съсредоточава вниманието си върху юношеството и кризата на идентичността, Д.Л. акцентира върху прехода в средата на живота-40-45 години, защото там става процеса на индивидуация – ставане на самия себе си, пълно самопостигане. В този момент човек свързва своята ранна възрастност със средната и по-късната. Преобразува истините за себе си и своята младежка мечта.
Методът на Д.Л. включва интензивни интервюта, анализ на биографии на известни личности, проективни техники, анализ на литературни произведения, на митологически източници, всичко описващо историята на ставането на духа – изобщо и конкретно.
Търси се единство между колективно и индивидуално ставане на духа, преплитане на тези линии. Подходът на Д.Л. е множествен, както всички до тук разглеждани теории – р-ето се разглежда не просто като преминаване през детерминираните от наследствеността стадии на съзряване и не като резултат на социализация чрез различни соц. институции, а като резултат на интеракцията между биол., псих., соц. процеси. Осн. понятие, с което се операционализира съотношението между тези фактори е ИЖС. Живота представлява еволюция на ИЖС, която преминава през стадии от стабилни и преходни периоди – осн. принцип е организмичния.
Компоненти на ИЖС:( 3 аспекта)
1.Същност на мъжкия соц. културен свят – класа, религия, народност, раса, полит. система, структура на семейството и професиите, определени исторически, икономически и политически събития. За всяко поколение този свят е различен;
2.Участие на мъжа в този свят, разгръщащите се последователно отношения, жизнени цели, различни роли;
3.Аспекти на неговия Аз, изразени и преживени в различни компоненти на живота му, които водят до изграждане ценността на личността, нейните планове, програми. Тук Д.Л. включва и мечтите и илюзиите.
Д.Л. посочва, че повечето от социологическите подходи акцентират върху 1. и 2. , а психологическите – главно на 3. Понятието ИЖС поставя акцент върху авторството, патернализацията на трите аспекта и ги разглежда като равностойни. ИЖС не остава статична и не се променя случайно – преминава през поредица от стабилни и преходни периоди. Стабилните периоди са 6-8 г., а преходните-4-5 г.. Стабилните и преходните периоди има свои основни и специфични, но и периферни задачи, в зависимост от времето и мястото на жизнения цикъл.
Основна задача на стабилните периоди е да се направят всички решаващи избори, да се стреми да достигне определени цели и ценности вътре в тази структура. Всеки стабилен период има определена задача, в която се отразяват изискванията на времето на жизнения цикъл. Основна задача на преходния период е да се приключи със съществуващата структура и да се работи за инициирането на нова. Това изисква от мъжа да преоцени съществуващата ИЖС и да проучи различните възможности за промяна в света и в себе си, за да пристъпи към нови решаващи избори. Въпреки че Д.Л. признава съществуването на широки групови и индивидуални различия в спецификата на жизнения цикъл, асинхронността между биологично, психично и социално разписание, той и неговите сътрудници търсят относително универсалните, генотипни, свързани с възрастта, периоди в развитието. Акцентът е върху търсенето на общото, но в рамките на всеки стадий се обръща внимание и на индивидуалните особености. Д.Л. предлага различни индивидуални варианти.
Съгласно данните живота на възрастния започва с прехода към ранната възрастност:
1. 17-22г .- кризата на ранната възрастност, тук юношата се прощава с детството и се опитва да направи някакви стъпки по пътя към реалното самоопределение;
2. Навлизане в света на възрастните и стабилна ИЖС-22-28 г. -мъжът преживява своите първи, твърди, професионални избори, отношение към любов, брак приятели, начин на живот. Задачите тук са – любов, работа, оформяне на мечтата, ролята на ментора;
3.Преходът на 30-те-28-33г. – Мъжът преценява и коригира своите жизнени избори;
4.Втора стабилна ИЖС – улягане – 33-40г. – мъжът уляга, устройва се стабилно на мястото си, създава си положение в обществото, в което участвува, придобива значимост , става старши, старае се да напредва, придобива авторитет и увереност в проявите си, става по-отговорен. Тук има две фази:
а/ ранно улягане – мъжът създава своя стълба, предприятието
б/ става господар на себе си
5.Преход в средата на живота-40-45 г. – криза в средата на живота: мъжът се пита какво е направил досега, какви са ценностите след реализацията на предприятието и ставането господар на себе си. Пита се какво е дал на другите и какво е получил, какво е дал на себе си – това е момента на индивидуация – пълна преоценка и разочарование ако човек е жертвал мечтата си или не я е включил в предприятието, не се е съобразил с нея и е функционирал само по посока на социалните си роли- трупал е само соц. завоевания. Някои мъже преминават през този период извършвайки съществена преоценка на живота си, разделят се с ценности, които са се оказали несъществени, с илюзиите си за себе си и света, което им помага да се възродят отново. Но преобразуването на илюзиите не означава пълно изгубване, защото това би означавало циничност, отчужденост и липса на вътрешна вяра.
Д.Л. използва понятието “жизнен цикъл”. Според него “обхват” определя периода между раждането и смъртта, но не казва какво става вътре, с какво е запълнен този интервал. ”Протичане на живота”- отнася се до потока на живота през времето, структуриране на специфични събития, постижения, аспирации. Но най-отчетливо значение има понятието жизнен цикъл:
1.Налице е идеята за процес ( пътуване от начална до крайна точка), който следва една основна фундаментална форма. Множество влияния оформят съдържанието на пътуването – те могат да доведат до някои отклонения, могат да го ускорят или забавят, но докато пътуването продължава, то следва някаква основна последователност;
2.Налице е идеята за сезони – серия от стадии, качествено различни, всеки от които има отчетлива характеристика. Всеки сезон има свое време, той е важен, когато е в правата си и трябва да бъде разбран в собствените си термини, нито един не е по-важен от другия, всеки от тях има свое необходимо място и допринася за характеристиката на цялото. Всеки сезон е органична част от общия цикъл, свързва минало и бъдеще и ги съдържа в себе си. Цялото не може да се редуцира до частите.
От гл. точка на теорията за развитието Д.Л. регистрира своята привързаност към идеите на Е.Е. и Юнг, когото смята за баща на психологията на развитието. Понятието “индивидуация” е взето от Юнг.
Основни белези на неопсихоаналитичната ориентация за разлика от класическия фройдизъм:
1.Считат, че Фройд набляга прекалено много на биол. и инстинктивни моменти и пренебрегва обществото, културата като фактор. Те считат, че влиянието на социалната среда и културата върху развитието е по-голямо. Хората се разглеждат като по-разумни;
2. Два са източниците за обогатяване на психоанализата: когнитивната парадигма ( човек може да обладава, да символизира и да изразява несъзнателното) и хуманистично-екзистенциалната парадигма, че човек може да създава цели, че опитът може да се преобразува, както и миналото изобщо, под влияние на преживяванията. Голяма заслуга на Фройд е, че открива несъзнателното и дели личността на Свръх-Аз, Аз и То. Щом има структура, има и динамика. Съвременните психоаналитични подходи акцентират върху ролята на Аз-а, която се развива независимо от То. Азът има и други функции освен търсене на начини за задоволяване на То, а именно: откриване на начини да се справя със средата и осмисляне на преживяванията, създаване на цели т.е. развиването на едо-то се свързва по-силно с развиването на когнитивните процеси, планирането и целеобразуването.
3.Отказват се от определени части на Фройдовото учение за неврозите като напр. теорията за либидото, а някои неопсихоаналитици допълнително го доразработват предимно по отношение на семейни и обществени условия. С това се смекчава биологизма проявяващ се в психоанализата. При изследването на неврозите те си служат със сравнение между обществата с различен мироглед и начин на възпитание. Много автори обръщат особено внимание на стремежа към сигурност и разглеждат усложненията в отбягването на страха като генетични механизми на неврозите. Най-известни имена на неопсихоаналитици Съливан, Хорни, Фром, Френч, Маркузе, Райх и др. В резултат на развитието на неопсихоанализата вече почти не се срещат привърженици на старата ортодоксална психоанализа, придържащи се без отклонения към Фройд.
Тези различия са открити при Е.Е. и Юнг.
През 1913 Юнг се отделя от Фройд, разграничавайки се по следните положения:
1.Преодоляване на тясното фокусиране върху нерешените детски конфликти като обяснителен принцип на проблемите във възрастността, на р-ето, на възможностите за творчество и промяна. Юнг набелязва концепция за цялостния жизнен цикъл, като обръща внимание на р-ето през втората част на живота;
2.Преодоляване на свръхнадценяването на психопатологията и на вътрешните, интрапсихични сили и игнорирането на социалните институции, религията и митологията;
3.Прехода от вътрешна към множествена детерминация на ЖП – Юнг се опитва да разбере индивидуалното развитие като продукт на вътрешно психични сили и на външните културни сили. Неговата концепция и изведена от клинични изследвания на пациенти, анализ на етнографията , митологията, символистичното творчество от много исторически периоди и култури. Въвеждането на понятието за колективно несъзнателно води до представянето му на индивидуално ниво чрез архетипа. Личността се разбира като система от архетипове. В личността на човека има мъжко начало-animus (дух) и женското начало-анима (душа). Съзнателната структура на едо-то включва образа ни в собствените очи и persona-образът ни в очите на другите. Персоната е по-скоро социално дефинирана от обществото, отколкото от индивидуалността. Но до определено време човек вярва, че това е неговото истинско Аз и се стреми все повече към соц. успех. Друго понятие, което Юнг въвежда е “сянката”- отрицателните личностни качества, повече или по-малко неосъзнати и неприети от съзнателното едо. Това разграничаване на Едо-за -себе-си, Персона-за-другите и Сянка (изтласквано, нежелано) довежда Юнг до идеята за индивидуацията като основна характеристика на фундаменталната промяна, която настъпва през 40-те- кризата на 40-те. Най-общо процеса на индивидуацията се описва като мотивация за вътрешен ръст, потребност от личностно израстване. За него индивидуацията е природен процес, описан като инстинкт, вроден стремеж за саморазвитие, целта е постигане на оригиналност и уникалност. Индивидуацията изисква да приемеш себе си, интеграция на Аз-а, себеизразяване, толерантност към човешката природа, приемане на неизвестното и мистичното.
Съставни преживявания – близки до опита, когато човек е слят със света. ИЖС е подвижна, тя еволюира, трансформира се. Преодоляването на разделението между бъдещето (радостно, но рисковано ) и миналото (сигурно, но реализирано). Това противоречие се решава в Аз-а.
Как се съгласува богатството на образа за себе си и постоянните промени на този образ в унисон с външната промяна. Механизмите за формиране на Аз-а са:
1.Интеграция
2.Диференциация
3.Структуриране
Във възрастта се разгръщат два компонента:
а/ социално-афективен
б/ чувство за себе си ( преживяване на себе си като идентичен и непрекъснат във времето и пространството) .
а/ е винаги множествен- всичко, което другите му казват се преобразува от индивида за да се формира един цялостен Аз, за да се възпроизведе идентичен с друг и едновременно уникален. За да се получи чувство за цялост индивида трябва да разглежда себе си в развитие. Тук се включва времевата променлива на възрастта, без нея няма оригиналност (т.е. ако няма проект как ще се развива!). Преживяването на собствената оригиналност винаги става на фона на времето
б/ да бъда някой , да разгръщам своите потенциали, своите способности.Това става на фона на диахроничната структура. Това означава “Ценя миналото, което съм постигнал, малко недоволен съм от настоящето, искам да постигна още в бъдещето.” Бъдещето трябва да стъпи на едно удовлетворяващо минало.
Времето е времева променлива на познанието за себе си. Ентусиазмът във времето е една открита перспектива да владееш промените, да ги синхронизираш. Ценността на Аз-а е в приписване на сила и контрол да владееш себе си и нещата и приписване на власт ( властта не е качество на соц. актьори, а средство за размяна на общуване между тях, способност да се съгласуват действията с другите, за да се постига прогрес.). Да станеш единствен и уникален не значи да скъсаш връзките си с другите. Азът се осъществява чрез препратките на другите. Alter-ego-то винаги съществува в Аз-а като контрол, съдник на мислите и преживяванията и като потребност от помощ, съпреживяване и възхищение.
17-22 г.- в младостта става прехода от множество Аз-образи към консолидиране на един Аз, цялостен и устремен към нова форма на съществуване – зрелостта, която е винаги вдъхновяваща, защото човек си представя независим свободен живот, без опека, без нормативни роли осъществявани по принуда. През първия преход 17-22 г. – става изработване на представата за идентичността в зрелостта.
22-30 г.- изработване на стабилна ИЖС, едно закотвяне. За да стане това е необходимо решението на 4 задачи:
1.Формиране на младежката мечта
2.Формиране на менторна връзка
3.Любимата жена
4.Формиране на професия
Процесът на р-е е силно повлиян от различни соц. фактори и от жизнените планове, цели програми, които Аз-а си изгражда. Д.Л. описва и друг фактор – мечтата, описана в литературата и пренебрегвана в научните изследвания. Мечтата е по-оформена от фантазията. Тя поражда вълнение жизненост, ентусиазъм в живота на младия човек. Обикновено той има представа за себе си в света на възрастните, има мечта за вида живот, който ще води като зрял преуспяващ ценен възрастен, господар на себе си. Каквато и да е мечтата му, той има за задача да й даде ясно определение и да намери начини да я изживее. Има голямо значение дали първата ИЖС е в съответствие или вдъхновена от мечтата или й противостои. Ако мечтата е откъсната от жизнените планове тя просто може да умре, а заедно с нея и чувството за жизненост и смисъл. Човек може да бъде тласнат от живота в най-различни посоки, но този, който изоставя мечтата си в 20-те години рано или късно се налага да се справя с последствията от това. Според Д.Л. този, който изгражда ИЖС около света и своята мечта има по-голям шанс за лична удовлетвореност.
Навлизайки в света на възрастните младият мъж има нужда да направи две неща, за да изгради нови и значими връзки: да скъса с авторитетната фигура на бащата и да преодолее емоционалната си зависимост от майката. Много е важно формирането на менторска връзка. Менторът е нещо средно между родител и приятел, учител и водач, съветник.
Чрез тази връзка младият човек придобива по-голям авторитет и чувство за равностоен партньор. Тази връзка е необходима за да не се изживее болезнено скъсването с бащата. Осн. функция на ментора е да подкрепя мечтата на младия мъж, че ще постигне равностойно място в света на големите мъже и да създаде удовлетворяваща ИЖС. Според Д.Л. тази връзка продължава 2-3 г. , най-много10 г. , и завършва с конфликт или лоши чувства, но това не е правило. Ако в този момент и двете страни запазят чувството си за дистанция и развиват способността си за равностойно партньорство лошите чувства могат да бъдат избегнати.
Любимата жена е тази, която трябва да подкрепи младия мъж, за да повярва той, че е нещо повече от това, което е. Измествайки фигурата на майката тя трябва да бъде като добрата майка, да е снизходителна, да вярва, да не е много взискателна към резултатите. Но ако тя прави само това, тя създава потенциален проблем и за себе си и за него, защото през кризата в средата на живота мъжът прави равносметка на постиженията си. Той се пита “Това ли е моята жена? Това ли исках от нея- да бъде майка и слугиня?” Мъжът не забелязва кога жената е тъжна, не забелязва в мимиката и изражението й нейното страдание. Това създава проблеми в междуличностните отношения.
В началото на живота основна задача е осъществяването на зрели и равноправни отношения с жените. Не трябва да се подражава на старите отношения майка-син и двата полюса трябва да имат съзнание за характера на връзката, която изграждат. Мъжествеността трябва да се подхранва от стимулиране на силата на отсрещния, а не от неговата безпомощност и зависимост. Процесът на формиране на брак и семейство започва дълго преди сватбата и продължава дълго след нея. Акцентът е върху факта, че това как мъжът се справя с взаимоотношенията мъж-жена, брак, семейство е практически важно за доброто състояние на индивида, обществото и вида.
Четвърта задача – формиране на професия. Преходът в средата на живота и основните стратегии за справяне с процеса на индивидуацията на ИЖС: този преход е след кулминацията, той е отчетлив и важен в живота на мъжа. Д.Л. го оформя като централен при прехода от ранна към късна възрастност. Към 40-те години мъжът може и често го прави – подлага на преоценка своите ценности, своите успехи и провали в реализацията на предприятието си (психосоциалната стълба и ставане господар на себе си). Успехът означава, че предприятието процъфтява, той се е утвърдил социално и професионално, станал е старши член в този свят, ползва се от благата и отговорностите на старшинството. Когато мъжът не е успял, той е в криза. Основно е пониженият емоционален тонус, чувството за неудовлетвореност, че не е успял да постигне независимост, не е господар на себе си, не може да упражнява контрол върху живота си и върху другите. Щом мъжът е завладян от тези теми, това означава, че той още не е приключил с предишната фаза. Един от мъчителните изходи в тази криза е избухването – той решава да зареже всичко и да започне отново (малцина успяват).
Към 40-та година той навлиза в т.нар. преход в средата на живота. Всички мъже стигат до този преход. Той започва около 38-та – 43-та година. Това е мост между ранната и средната зрялост. Както при всеки преход, мъжът трябва да се справи със своето минало и да се подготви за бъдещето. Трябва да спазва своите вътрешнопсихологични особености, за да изгражда живота си и себе си във времето (според Д.Л. животът е пътуване). Три основни задачи бележат този преход – периодът, който е едно изкусно средство на природата да пренасочва своя живот:
1.Да приключи ерата на ранната възрастност, да ревизира своето минало и да потърси връзка с бъдещето, да видоизмени младежката мечта, да я направи по-реалистична, но не да я убие, а да може по по-ефикасен начин да я преживява в съответствие с годините си.
2.Да предприеме начални стъпки за започване на средната възрастност и за изменение на жизнената си структура. Въпреки чувството, че още не е готов, той трябва да започне модификации на негативните елементи в текущата структура на живота, а също така и проверка на нови избори – вътрешнопсихологически и външни, в основните аспекти на ИЖС.
3.Да се справи с полярностите, които са източник на разцепването в живота му – т.е. да се справи с процеса на индивидуация.
1: Главна задача е преоценката на ИЖС от гледна точка на улягането, но в една по-нова светлина – през цялостното възприемане на ранната възрастност. Равносметката, която мъжът осъществява, протича в сянката на бъдещето – това се налага от ясното съзнание на мъжа за неговата смъртност. Умрат ли родителите, мъжът осиротява, започва да мисли, че идва неговият ред. Ограничаването на оставащото време е свързано с желанието да се използва по-мъдро, минало и бъдеще съществуват съвместно в настоящето, но мъжът в прехода на средната възраст не рядко овладява страха, че те не могат да бъдат съединени.
Чувството за идентичност и континуитет във времето е свързано с екзистенциалното преживяване, с чувството, че аз съм същият, че ме има като цялостен. В този период ИЖС е подложена под съмнения и бива внимателно изучавана от гледна точка на миналото – “Какво направих от живота си?”, но и от гледна точка на настоящето – “Удовлетворява ли ме настоящият ми живот?” и от гледна точка на миналото – “Как да изменя живота си, за да си осигуря основа за по-добро бъдеще?”. Тези въпроси стоят във всеки преход, но различни са начините на съвместяване и осигуряване на континуитет и на преживяването за екзистенциална пълнота и съвършенство. Осигуряването на континуитета в тази възраст изисква видоизменяне на мечтата, редукция на илюзиите, но не и тяхната смърт. По време на прехода задачата на мъжа е да преработи онези страни от мечтата, определящи го като личност и одухотворяващи го. Реинтегрирането на собствената мечта е основна необходимост, за да се видоизмени ИЖС и да се избегне дълбоката криза, защото кризата в средата на живота е следствие от разминаването между ранните мечти на младостта и реалността. Но тази криза не е задължителна. Опитвайки се да преоцени своя живот, човек търси оценка на мястото на своята мечта в него, повечето от мъжете разполагат с ясно определени мечти, нещата, които носят удовлетворение за смислен и цялостен живот. Те могат да не бъдат разгърнати на съзнателно ниво, като цялостна философия, но винаги съществуват като очакване за някакъв резултат, носещ удовлетворение. Според Д.Л. съществуват големи вариации, в това на какво място се намира мечтата в ИЖС. Тя може да е скромна или героична, неясно определена или ясна, изгарящо страстна или спокойна, насочваща сила, източник на вдъхновение и сила или отчаяние и конфликт. Мечтата произтича от ранното детско чувство за слятост, симбиоза със света и от ранните детски фантазии за неразграничаемост между реалността и въображението. Тя винаги придава възбуда, жизненост в съществуването и се свързва с чувството “Аз съществувам”.
Понякога мечтата може да не е спокойна, насочваща сила, а тиранин, едно вечно неудовлетворение. В средата на живота зрелият човек прави опит да редуцира изключителната мощ и тирания на мечтата, защото физиологичните сили на младостта вече отпадат. Зрелостта трябва да направи изискванията на мечтата по-малко абсолютни, да превърне социалния успех в нещо не толкова съществено, както и неуспехът – в нещо не толкова катастрофално. Д.Л.: Възрастността трябва да преодолее магично-илюзорните качества на мечтата. Не е най-важното да успееш, не и ужасно да се провалиш. Мъжът оценява своите успехи или неуспехи в по-сложни понятия, отдавайки по-голямо значение на качеството на преживяването, на удовлетвореността и на вътрешната ценност на работата. Той се освобождава от външното око, от практическия ефект на успеха. Средната възрастност може да се окаже творчески период, ако мъжът се справи с противоречията и илюзиите си и ги видоизмени. В следващата ера шансовете му за обществен принос ще бъдат по-големи, ако животът му и действията му изразяват в по-голяма степен чувството му за достойнство, собствена ценност и власт (като средство на социални отношения) – т.е. човек, който си знае цената, е по-пластичен. На индивидуално ниво осъзнаването на тази ценност става във възрастността, но това не е магическо прозрение, защото несъзнателно то вече си е съществувало.
След редуцирането на илюзиите и откриването на своята ценност, младият мъж се заема да промени своята ИЖС. По време на прехода в средата на живота някои мъже правят съществени изменения във външните аспекти на своята ИЖС, по-драстичните промени са развод, втори брак, промяна в професията, в начина на живот, отказ от дейност, забележимо нарастване на творческата продуктивност, издигане или сгромолясване в обществото. Други остават на място и през прехода, всичко се запазва. При по-внимателен поглед се установява, че са настъпили важни промени – брачните отношения са запазени, но са различни – семейният живот има нови функции и форми. Привидно малки промени или придвижвания в работата влияят съществено върху смисъла на живота, отразяват се и световните промени, социалните кризи и движения.
Преходът носи и промени във вътрешните аспекти на ИЖС – по отношение на социалните възгледи и ценности, целите по отношение на това какво може да даде на света и на себе си. Вътрешните промени могат да са изцяло осъзнати и открито изразени, но могат и да са незабелязани от съзнанието. Главна задача е да се измени ИЖС на 30-те години и да се създадат основи за средната възрастност. Проверката за ефективността за справянето е преодоляването на жизнената криза, постигането на вътрешна удовлетвореност. Кризата може да е външно изразена, но може и да не е – човек не е наясно какво трябва да прави. Причини за кризата и начини за справяне:
Първа причина: Импулсивният блясък на младостта и на успеха изисква отчасти физически сили, които някои не са в състояние да запазят до безкрайност. На 35-40 години водещият напрегнат живот човек е длъжен да смени темпа и вече да не се раздава така много, както в младежките си години. Проблемът за снижаващите се физически сили незабележимо се актуализира в живота на човека в средна възраст. Много белези има за това – спад на физическите сили и привлекателността е една от многото дилеми, с които човек се сблъсква в годините на кризата. За хората, разчитали на своите физически качества, когато са били млади, средната възраст може да се превърне във временна депресия. Стихийното бедствие на упадъка на физическите сили поразява хората от много широк кръг професии. Хората се уморяват, необходимо е да разчитат не толкова на физиката си, а на мозъка си. Откриват нови преимущества в своя жизнен опит, в познанията си за взаимоотношенията между хората, в придобитата мъдрост. Втори главен проблем на тази възраст е сексуалността. При средния човек се наблюдават известни отклонения в интересите, способностите и възможностите в областта на секса. Много хора се поразяват през тези години от това, колко важна роля в живота им е играела сексуалността и доколко тя се е отразявала на отношенията им с хората в младежките години. Нерядко се срещат примери за това как мъж или жена в средна възраст продължават да разглеждат всеки човек от противоположния пол като евентуален сексуален партньор и взаимодействат с него само на тази основа, а всеки човек от същия пол – като евентуален съперник. В по-удачните случаи на помъдряване в зрелостта възрастните приемат другите хора като личности, като потенциални приятели и партньори. Социализацията в този период замества сексуализацията в организацията на междуличностните отношения и тези отношения не рядко придобиват тази дълбочина на взаимното разбиране, която по-ранната и егоцентрична сексуална нагласа до известна степен е блокирала.
Съгласието, приемането и по-голямата мъдрост в средна възраст изискват от личността по-голяма вътрешна гъвкавост. Един важен неин вариант включва през този период способността за изменение на емоционалното влагане от човек на човек и от дейност на дейност. Емоционалната гъвкавост е необходима във всяка възраст, но в средната тя става особено важна, особено със смъртта на родителите и с израстването на децата, които вече изявяват желание да напуснат дома. Неспособността за емоционално инвестиране по отношение на нови хора и нови ангажименти води до застой и стагнация, описани от Е.Е. Друг вид пластичност, която също е необходима за успешното достигане на възрастността, е т.нар. духовна гъвкавост. Сред хората в средна възраст съществува тенденция към нарастване на ригидността във възгледите, оценките, към затваряне на ума за новите идеи. Тази умствена скованост трябва да бъде преодоляна или да бъде препятствана, за да не прерасне в догматичен фанатизъм и нетърпимост към изменящия се свят. Твърдите нагласи водят до грешки и неспособност да се възприемат и намират творчески решения на проблемите. Всяко решение изисква изследване на целия континуум от възможности, фиксацията на единия полюс води до невъзможност за оцеляване. Успешното справяне с кризата в средната възраст обикновено включва преформулиране на целите в рамките на една по-реалистично издържана гледна точка и осъзнаване на ограничеността на времето в живота на всеки човек и намерението да се преживее по-пълноценно. Съпругата, децата, приятелите придобиват нарастващо значение, докато собственото егоцентрично аз се освобождава от своята изключителна позиция в преживяването на възрастния. Наблюдава се засилваща се тенденция за удовлетвореност от това, което имаш, и по-малко се мисли за неща, които едва ли някога могат да бъдат постигнати. Забелязва се ясна тенденция да се чувства положението като напълно прилично и приемливо. Всички тези изменения осигуряват прехода към следващия етап в развитието на личността – периода на нова вътрешна стабилност. За мнозина периодът на обновление започва тогава, когато те редуцират своите илюзии, асимилират упадъка на физически сили като естествен, което в крайна сметка води до по-спокоен и щастлив живот. След 50-те проблемите със здравето стават все по-насъщни и актуализират съзнанието за това, че “нашето време си отива”. Ако няма резки физически нарушения или големи икономически проблеми, може да се каже, че 50-те години продължават обновените форми на стабилност, достигнати през 40-те при справяне с кризата в средата на живота. Под нормална жизнена криза се разбира критичен период, който необходимо и закономерно възниква в жизнения път на мнозинството от хората на определена възраст. Досега изследванията на такива кризи се концентрират основно в юношеска възраст, но все по-често се изразява интерес към кризите на възрастността. Действителното развитие на възрастния се изразява в тази вътрешна работа, която той трябва да извърши по време на преходните периоди, но и трябва адекватно да оцени тази жизнена ситуация и да вземе решение. Нужно е да открие така противоречието между това, което е той в действителност и това, което той би искал да бъде. Да си изработи адекватна представа за своето действително отношение към най-близките и значими за него хора и дейности. Само тогава той може да започне да строи новия живот на реална основа. Ако човек не съумее да оцени своето място в живота, ако не намери смелост да почувства болките и разочарованията, които изпитва по отношение на себе си, на него не ще му се отдаде да се промени реално, да премине през кризисния период и да върви нататък. Периодът на прехода минава през няколко фази – фази на решение на нормативни жизнени кризи – по време на първата – съпротивата – човек се старае да не забелязва как се е изменила неговата жизнена ситуация, въпреки че може да се чувства нещастен, да е в депресия, или да усеща надвисналата над него заплаха. Възможно е да се наблюдава съответна психо-соматична симптоматика – болки в гърба, гърдите, нервност, сприхавост. Втората фаза – се свързва с конфликти и конфронтация на личността с тези сложни чувства и протича при нарастващо приближаване към тях, приемане на тяхната уместност и обоснованост. Личността ги възприема като свои и не се отказва от преживяването им и от рефлексията върху тях. На третата фаза – прозрението – човек започва да изяснява за себе си как тези чувства са свързани с неговата комплексна жизнена ситуация, търси причините за своята неудовлетвореност в себе си и в живота, който води. В последната фаза – решение – се достига до избора, какъв път в живота да се избере, какво да се изостави и кое да се запази и интегрира с новото в живота. Преодоляването на кризата в тази възраст трябва да доведе до по-високо ниво на индивидуация. Процесът на индивидуация и решаване на четирите полярности в живота: при всеки преход трябва да се промени процесът на индивидуация. Той се отнася до промените в отношението на човека към самия себе си – разграничаване, разпознаване на самия себе си. Младенецът, живеейки в близък контакт с майката, постепенно започва да изгражда една неясна вътрешнопсихична основа за самостоятелното си съществуване. Той трябва да открие къде свършва неговото същество и къде започва светът на майката, макар и да запазва връзките си с нея. Така той формира своята вътрешно психична основа за действеност, която му позволява да приеме обкръжението си като съществуващо независимо и вън от него. Детският свят постепенно се разширява и извън семейството, съседи, приятели, а собственото му Аз става по-сложно чрез отношенията си с други хора и институции. Индивидуалността е усложняване на връзките с другите. Всички тези промени са част от процесите на индивидуацията. В природата на човека е връзката с другите, защото биологично човек природно е несъвършен. Природата е психо-социална, атавистичната функция на емоцията е осъществяване на контекст с другите.
Процес на индивидуация (ПИ) (ставане на самия себе си) – преживяване на себе си като нещо различно. В първобитния свят човек е слят с космоса. Още от първите си дни детето отделя себе си от своята майка, макар да остава зависимо от нея. Собственото Аз на детето става все по-сложно чрез отношенията с други хора и институции. ПИ е постоянна диференциация от другите и интеграция на няколко Аз-а: Аз-другите; идеално Аз – реално Аз. Пълната индивидуация регулиране от вътрешния свят. В хода на развитието в контекста на тези процеси човек формира все по-ясни граници между Аз-а и света, все по-точна вътрешно психична основа, кой е той, какво желае, развиване на по-реалистична и по-сложна картина за света и за това, какво място заема той в този свят и как може да му влияе. По-голяма индивидуация позволява на човека да бъде по-отделен от света, по-независим и самозараждащ се, но тя също така му осигурява увереност и разбиране, че е свързан с този свят. Всеки преходен период от живота на човека включва в себе си край и начало; за да се осъществи преходът, човек трябва да преоцени и измени съществуваща ИЖС. Това е предизвикателство и преходът би бил невъзможен, ако не беше ПИ. Много важни промени има в средата на живота – личността откроява четири задачи (четири двойки полярни характеристики):
1.Млад – стар;
2.Разрушение – създаване;
3.Мъжественост – женственост;
4.Привързаност – отделеност.
Всяка задача изисква мъжът да се конфронтира с двата полюса и да се определи в една нова полярност – т.е. да се определи в двойката от тенденции или състояния, които обикновено се преживяват като полюси на едно измерение – основно противоречие в човешкия живот. Ние мислим за децата като млади, а за по-възрастните – като стари. Тези понятия са само повърхностно свързани с хронологичната възраст. Във всеки момент от живота си, докато не сме умрели, ние едновременно сме млади и стари. Д.Л. разглежда разделението и реинтеграцията младия и стария в нас като основна противоположност, която трябва да бъде разрешена по време на човешкото развитие. Това е вътрешно присъща част от всеки преходен период, особено в по-зрялата възраст, когато човек трябва да запази открит своя времеви хоризонт (вярата, че има още време). В прехода в средата на живота мъжът разбира, че младият, представен в него като дете (юноша), младеж, умира и над него надвисват вътрешнопсихологичните особености на старостта и смъртта като черен плащ. Загубата на родителите и всички близки актуализира мисълта, че идва негов ред. Това изисква мъжът да се откаже от своята илюзия за безсмъртие и да развие по-мъдър поглед, насочен към осъзнаване на вътрешнопсихичната организация за възрастността. Осъзнаването на собствената смъртност не е така опустошително, ако се постави в контекста на приемствеността на поколенията. Едно илюстриране на първото противоречие може да преобърна загрижеността за себе си към загриженост за поколенията. Мъжът на средна възраст, с по-големи познания за своята противоречива същност, има по-голяма реална власт и авторитет.
2. Разбирането на нашата смъртност задълбочава осъзнаването на деструкцията като умствен процес. Мъжът става чувствителен и забелязва как хората, дори най-близките му, действат деструктивно спрямо него, понякога и с добри намерения. Заедно с това той обаче осъзнава и собственото си деструктивно действие спрямо роднини, деца, приятели, че е искал преднамерено да причини зло или добро. Осъзнава разрушителните тенденции в живота, активизира желанието си да е състрадателен и конструктивен, да дава и произвежда живот, да съучаства в напредъка на нещата. В тази възраст мъжът може да осъзнае повече от всеки друг път, че мощните разрушителни и съзидателни сили съществуват в него съвместно, в собствения му психологически кръг и могат да бъдат интегрирани по нов начин. Индивидуацията означава, че периодите трябва да бъдат разграничени. Човек разбира какво е било пожертвано или разрушено по време на създаването на ИЖС в ранната възрастност. Един от компонентите за решаването на тази задача, интеграция на полярностите, е да се примириш. Собствената вина по отношение на нашата разрушителност към другите трябва да се преодолее, както и нашият гняв, свързан с тяхната разрушителност спрямо нас. И двете неща пораждат агресия, трябва да се преобърнат полюсите, а именно обръщането е да погледнеш себе си и своята вина.
3.В ранната възрастност мъжете подчертават своята мъжественост, а жените – своята женственост. Възстановяването на баланса е важна задача на средната възрастност. Мъжествеността се свързва с постижения и амбиции, физическа мощ, власт и независимост. Женствеността се свързва с чувственост, топлота, толерантност, емоционалност, слабост, привързаност. По-пълното осъзнаване на своите мъжки и женски части от Аз-а, тяхната интеграция способства и за разрешаването на проблемите, свързани с привързаността и самостоятелността.
4.Привързаност към другите и отделеност, самостоятелност. Привързаността – силите, свързващи личността с нейната среда; тя е генетично заложена потребност в човека. Това е една архаична потребност, която има адаптивни функции (първата привързаност е към майката). Привързаността вкоренява индивида, включва го и го интегрира, ангажира го в човешки групи, поражда позитивните сили – любов, възхищение от другия, но и негативни – омраза, обърканост, страх от тази слятост с другия. Актът на самопознание е да отделиш себе си от другия (сливане с обекта, уподобяване, но след това и разграничаване). От емоционална гледна точка първите актове на самопознание са социалните чувства (другите да те приемат, да те обичат), но социалната отличителност (да те видят, да те признаят) означава да надминеш другите. Актът на самопознание по отношение на другите – уподобяване на другия – е нужен, но само ако успееш след това да се разграничиш от него. Разделеност е различно от изолация и самота. От една страна актът на самопознание е подхранван от въображението и фантазиите си от независимост от света на другите, но от друга страна подхранва всяко индивидуално развитие. По време на ранното детство преобладават силите на привързаността, но времето на предвъзрастността е белязано от доминирането на отделеността. По време на ранната възрастност отделеността е подчинена на привързаността. Средната възрастност е възстановяване на баланса между собствени потребности и потребностите на другите.
В зависимост от степента, в която мъжът успява да реинтегрира полярностите, той създава основата за развитие през следващия период. В зависимост от неуспехите му в ПИ се определят недостатъците на следващите ИЖС. Хората едновременно постигат успехи и неуспехи при изпълнението на тези задачи, на ПИ, дори когато решава стари конфликти и достига нова интеграция, той създава противоречия, които след време ще стимулират нови промени и развитие. ПИ и интеграцията на полярностите в Аз-а са интерпсихични и се анализират в интрапсихичен план през периода на прехода в средата на живота. Тези полярности обаче са част от целия живот на човека – в хода на ПИ човек става по-недиференциран вътрешно и по-сложен. Той развива и разбира по-ефективно границите, които го свързват с външния свят и му позволяват да взаимодейства по-пълно с него. Факторите, влияещи върху начина на човешкото справяне с дадена полярност в повечето случаи са външни, но важен въпрос е дали човек ще позволи те да му влияят.
ПИ е постоянно отделяне на Аз-а от неговата слятост със света. Първоначалната чувствителност на Аз-а да отделя Аз и не-Аз е в основата на изграждане на индивидуалността. ПИ се извършва чрез разрешаване на четирите полярности.
ИЖС е Аз, роли, вярвания. Първи капитални аспирации: “да знам към какво да се идентифицирам”, позитивно отношение към себе си.
МОРАЛНО РАЗВИТИЕ – норми, движещи човешките отношения, интеракциите субект-субект. Проблемът за МР се разглежда като важен във всяка теоретична конструкция. Зигмунд Фройд – Свръхазът е основна структура на личността, той канализира инстинктите. Моралът се разглежда на ниво взаимоотношения субект-субект. Проблемът за морала се поставя в динамичните теории като основен принцип. Той е обект на множество структурно-функционални тенденции в поведението в една организирана морална цялост. Обикновено в проблема за МР и неговите стадии се разграничават три аспекта: 1) морално мислене или съждение, морален избор – как оправдаваш, интерпретираш, обосноваваш своя морален избор “защо си постъпил така”; 2) морално поведение – какво си извършил, вече консумираната постъпка; 3) морални чувства – удовлетвореност или неудовлетвореност от извършването на една или друга постъпка – проблемът за качеството на емоциите, за култура и социализация на чувствата, насочващи към едно или друго деяние.
Най-представителните теории за моралното развитие:
Лоурънс Колберг – когнитивна теория с корени в изследванията на Жан Пиаже;
Жан Пиаже – изследвания върху МР – развитие на неговата структура, за да бъде доведено до няколко последователни стадия в МР.
Лоурънс Колберг използва метода на моралните дилеми – случая с умиращата жена на Ханс, който открадва твърде скъпото лекарство, за да й спаси живота. Изследваните лица се питат дали Ханс е постъпил правилно или не и защо.
Проблемът за моралното поведение не е вън от въпроса за формирането на цялостната структура на личността.
Жан Пиаже изследва морала, наблюдавайки детската игра – игра на топчета. Той се интересува дали децата разбират, че в играта има някакви правила (моралът най-общо е следване на правила, за да не се стига до хаос). По-късните изследвания върху моралните съждения – в някаква история се вмъква морален конфликт и преднамерено в играта се причинява някаква пакост или по непреднамерен начин се предизвиква по-голяма пакост. Въпросът е чия пакост е по-голяма – преднамерената с по-малки последствия или непреднамерената с по-големи последствия. Анализът води до разграничаване на две категории социални взаимоотношения, всяка от които поражда два различни морала – моралното развитие е свързано с промяна на системата на моралните взаимоотношения:
1. Взаимоотношенията на ограничения и принуда, произтичащи от връзките на авторитета, властта и еднопосочното уважение. Тяхната същност е да наложат на индивида отвън една система от правила със задължително съдържание. Тази система поражда морала на задълженията или на подчинението, характеризиращ се с конформизъм или хетерономия. Това винаги са отношения по вертикала: доминиращ-доминиран или асиметрични отношения. Тук моралът е да се подчиняваш на задължителната норма.
2. Отношения на кооперация, основани на взаимно уважение, включващи вътрешно разбиране на правилата. Това са равностойни хоризонтални отношения, морал на доброта, дефиниран чрез понятието за автономия и реципрочност. Според Жан Пиаже МР се осъществява с преход от взаимоотношения, градящи се върху авторитета (властта) и доминирането към отношение на коопериране чрез доброволно усвояване на правилата и подчиняването на тях, завоюване на самостоятелност на поведението и развитие на операциите за реципрочност. Отношенията дете-възрастен са от тип 1. и не са достатъчни за социализацията на детето. Дори когато родителите и възпитателите се опитват да поддържат с детето отношения на реципрочност, те не могат да избегнат своята роля да действат чрез принуда. Причината на това е в престижа, с който се ползват, и който придава на думите им, както в сферата на интелекта (мнения), така и в сферата на морала (правила), силата на закон. Принудата на възрастния има като ефект засилване на детския егоцентризъм, основна пречка за кооперацията. Според Жан Пиаже отношенията между децата спомагат и развиват кооперацията, защото елиминират феномените на детското мислене, егоцентризма, интелектуалния и морален реализъм и подпомагат прехода от хетерономен към автономен морал. Жан Пиаже разграничава тези два прехода и ги подрежда в разгърната система с шест стадия. Жан Пиаже разглежда прехода като процес, стремящ се към равновесие, никога недостижимо. Един идеал за реципрочност във взаимоотношенията, към който се стреми индивидът и обществото, е никога непостижим. Този преход е около деветата година, но изследванията показват, че може да е и по-рано. Жан Пиаже разкрива следните различия при прехода между тези две форми, свързани с възрастта:
- Преди 8-9 години детето е на стадия на моралния реализъм, подобно на интелектуалния реализъм. Децата се подчиняват на правилата, създадени от възрастните под въздействието на уважението и имат една обектна концепция за отговорността. Те оценяват действието, без да вземат предвид намеренията, които са го мотивирали, и разглеждат сериозността на едно нарушение според материалните последствия. Степента на материално съответствие на правилата, което представлява същността на обектната отговорност е основното, което се отчита в тази възраст, за разлика от субектната отговорност, където акцентът е поставен върху намеренията.
- След 9-10 години децата разбират и осъзнават, че правилата са конструирани на базата на взаимен договор и оценяват отговорността според критериите за преднамереност. Принципът на взаимно уважение се развива постепенно с прехода и промяната на структурата на отношенията.
Теорията за МР следва принципите за развитието на интелекта, както и моралните механизми следват развитието на когнитивните структури.
Преходът е развитие чрез прогресивна децентрация.
1. Егоцентризъм и хетерономия. – от гледна точка на когнитивното развитие и МР до 7-8-та година детето е неспособно да вземе предвид оценката на другия. То е центрирано върху самото себе си, то играе индивидуално със социалния материал – в това се изразява егоцентризмът и в интелектуално, и в морално отношение. Детето играе за самото себе си чрез нормите, създадени от възрастните и по този начин, естествено противопоставящи се на самото него. Тази хетерономия (получаване на правилата отвън) е свързана с детския егоцентризъм и морален реализъм.
2. Кооперативна децентрация и взаимно уважение – след усвояването на понятието за реципрочност в когнитивен план, стадият на конкретните операции (след 7-та година) детето може да развие поведение на коопериране предимно във взаимоотношенията с децата. Новите взаимоотношения са базирани на взаимно съгласие и коопериране – това е взаимно уважение. Малко по малко детето става способно да взема предвид предварителните намерения и гледната точка на другия. От 8 до 9 години то може да вземе предвид и своите собствени поведения и оценки. Това е децентрацията на егоцентризма към кооперация, което ще роди взаимно уважение и понятия за справедливост и правосъдие. Както теорията на Пиаже, така и тази на Колберг, се гради върху понятието за справедливостта или нормата.
Концепцията на Колберг се отнася до мъжкия морал. Разпространена е и върху жените. Оказва се, че жените изостават и не стигат до 6-ия автономен стадий. Гилигън прави изследване за женския морал въз основа на критерия “морал на загрижеността”, а не на справедливостта. За него е типично хуманизъм, разглеждан като съпреживяване.
Стадии на моралното развитие според Колберг: той разглежда три нива на моралното развитие, всяко от които съдържа по два стадия. Във всеки стадий се извършват трансформации в разбирането на морала и моралните съждения. Моралното развитие обхваща морални съждения, действия, преживявания и чувства. За да се направи морален избор, първо се мисли, второ се действа, трето се преживява чувство за удовлетвореност или неудовлетвореност. Чувствата зависят от това какво влагаш: различните хора могат да преживяват едни и същи неща с различна степен на морална удовлетворителност.
Първо ниво – предконвенционално – предморален етап. Контролът на поведението е външен за субекта, действията се оценяват като добри и лоши, според практически критерии, а не по отношение на абстрактни ценности и значения:
1 стадий: субектите се съобразяват с последствията на действията, наказание или награда, запазване на властта и богатството от хедонистични съображения и загриженост за собственото удобство. Те се подчиняват на оценката на личности, отличаващи се с власт и престиж. На този стадий се отчита само индивидуалната субективна егоцентрична гледна точка, както и последствията за индивида от неговите действия. Не се отчитат подбудите и намеренията. Най-общо детето е послушно и остава подчинено на авторитета на възрастния, за да избегне наказание и цели изцяло егоцентрична удовлетвореност от действията си. (Стадият продължава до третата година.)
2 стадий: индивидуализъм и инструментална размяна, справедливо действие е това, което кореспондира с потребностите на Аз-а и евентуално на другите. Започва да се взема предвид перспективата на другия, детето захитрява, започва да се подмазва. Това е разхлабване на отношенията по вертикала. Субектите сега могат да осъзнават релативизма на гледната точка. Всички хора нямат по необходимост едни и същи интереси и еднакви цели, но тази децентрация е преди всичко прагматична и инструментална.
Второ ниво – конвенционален морал – морал на конвенционалната конформност. Това ниво предполага репрезентациите за ценностите и очакванията на социални групи и семейството. Субектът смята за нормално и морално да се съгласува с очакванията и да спазва конвенционалния ред. Най-общо за този стадий е интернализацията и поддържането на очакванията на другите, което води до междуличностно доверие, лоялност, толерантност, както и до запазването на социалната система, чиято част е индивидът. Договорът в междуличностните отношения за спазване на някакви правила е основа за изграждането и на обществената система. Тук отношенията са взаимни: обществената система трябва да осигури поддръжка на човешката система чрез санкции и закони, а хората на свой ред също поддържат системата. На това ниво личността се идентифицира и интернализира правилата и ограниченията на другите индивиди и на социалната система.
3 стадий – конформност: на тази фаза субектът оценява, че той действа добре, ако е учтив, ако се харесва, ако помага на другите, ако другите го приемат (според Валон това е стадият на грацията, на благодарността); важното тук е фактът да бъдеш в съгласие с другите, да бъдеш обичан, а впоследствие запазване и персонализация на морала и чувствата 6-7 година). На този стадий е налице конформност спрямо стереотипите и вземането под внимание на намеренията, за да се оценят действията. Появява се известна концептуализация на подбудите, започва се преодоляване на импулсивността в поведението, има изнасяне напред на подбудите в известна степен.
4 стадий – ориентация към социална система, закона и реда: социалните правила и конвенции са приети безусловно; необходимо е да се върши това, което трябва да се върши и моралността на социалния ред има предимство пред всички други съображения; индивидът трябва да подчини своите потребности и изисквания на групата и в интерес на самия индивид е да предпазва социалния ред и да се утвърждава. Индивидът осъзнава значението на социалната система, където всеки реагира според своята позиция; той изпълнява своите задължения и следва закона, за да допринесе за социалното равновесие и за своето лично равновесие.
Трето ниво – постконвенционално – принцип на автономния морал: налице е отново връщане към индивида, субекта на моралното разсъждение, но по други съображения, различни от тези в стадий 1 и 2.
1, 2 стадий – егоцентризъм
|децентрация
3, 4 стадий – договор
|центрация
5, 6 стадий – автономна гледна точка
Това ниво е идеологически интересно, защото се касае да се отграничиш от социалния ред, разглеждан като предписан, за да вземеш предвид релативизма на ценностите и правилата. Това ниво предполага способността на индивида да прави разграничение между основни човешки права и задължения, нещо, което се запазва в различни исторически епохи и култури, за разлика от обществените и правните правила, които се променят от социо-културния контекст. На това ниво индивидът може да конструира универсални морални принципи, като диференцира своята собствена морална гледна точка от правилата и очакванията на значимите други и обществото. Тук човечността е над всичко, не се променя от исторически и правни норми, които са подвижни и диференцирани навсякъде по света.
Морални доводи за Ханс:
Първо ниво: наказание, хващане, не трябва да краде.
Второ ниво: не е законно, няма да го направи, защото е антисоциално; ще го направи, защото обича жена си. Това е ниво на договор в междуличностните отношения.
Трето ниво: общочовешки морал – животът е над всичко.
5 стадий: демократично приемане на закона: налице е осъзнаването на факта, че моралните норми зависят от съгласието на членовете на социалната група. Това е моралността на социалния договор и демократичното приемане на законите. Задълженията са резултат на този договор. Тук индивидът стига до прозрението за съществуването и функционирането на социалния договор, базиран върху индивидуалните права и задължения, взети чрез общо решение за доброто и равенството на всички.
6 стадий: автономен морал, базиран върху принципите на универсалната етика – над властта на групите и на социалните институции има изграждане на универсални етически принципи, които могат да доведат индивида до взимането на различна позиция по отношение на социалната група, може вече да се разсъждава за екзистенциалното значение на ценности като живота и смъртта, щастието и страданието.
Дори емпиричните изследвания показват, че 5 и 6 стадий са пожелателни, не всички стигат до тях.
Всички стадиални теории дават вътрешнопсихичната организация за възможните вероятности за действие на човека и възможните качествени степени, в които човек може да функционира, но не трябва да се възприемат като абстрактно задължителни. В психологията на жизнения път като основен проблем е поставено универсалното общо значимо нормативно развитие, със стадии, от които не може да се избяга. Три фундаментални въпроса, които се отнасят към всяка стадиална теория:
- дали е инвариантно;
- дали следват точно тази последователност;
- дали стадиите са универсални – дали всички преминават през тях.
В контекстуалните модели развитието е двупосочно (и прогрес, и регрес). Силата на личността е в това по какъв начин да разреши тези противоречия, така че да преодолее регреса и да утвърди прогреса.
1. Влияние на фактора възраст върху регресията на генетичната наследственост – колкото повече се увеличава възрастта, напредва ли МР.
2. Влияние на пола – полов диморфизъм
1. и 2. са биологично зададени детерминанти на човешкия живот. Процедурата на Колберг за изследване на ефекта на възрастта е да се категоризират съжденията според възрастта, а не субектите. Съждението е независима променлива и кривите, които се изграждат отразяват честота на съжденията, съответстващи на отделните възрасти. Според Колберг децата до 7 години се разполагат предимно на първия стадий – 72%, и на втория стадий – 23%. Останалите 5% могат да се отнесат към третия стадий. Отбелязва се важността на прехода между 8-10-та година, където спадат 1 и 2 стадий, нараства 3 – 25%, и четвърти стадий – 10%. 8-10-годишните, както при Жан Пиаже извършват преход между доморално ниво и конвенционално, свързан с конкретните операции в мисленето и възможностите за децентрация. Следващият важен преход е юношеството, където се констатира важна прогресия на съжденията, кодирани в четвърти и пети стадий – има преход от конвенционално към постконвенционално или автономно равнище на морала. През това време стадий 6 е представен с много малко съждения и прогресира твърде слабо. Колберг твърди, че юношеството по отношение на когнитивното и морално развитие е завършващ етап. В по-късните изследвания в резултат на реинтеграцията на лонгитюдни изследвания се установява, че много малко юноши прехвърлят прехода между 4 и 5 стадий. Установява се, че автономният морал е по-скоро свойствен за ранната, средна и късната възрастност, и много малко възрастни мислят на постконвенционално ниво. Преобладаваща част от хората мислят конвенционално и нормативно от гледна точка на закона и нормата, отколкото от разглеждане на морала в общочовешки екзистенциални категории. Може би критичните ситуации в човешкия живот, изискващи морален избор, който да е надситуативен, т.е. свободен от доминирането на нормата, придърпват по-висшите общочовешки нива на разсъждения и редефинират моралните избори. Все пак преходът между 4 и 5 стадий е възможен и вероятен и е много важен за юношата, защото 5 стадий съответства на истинско интериоризиране на социалните норми и надхвърля елементарната конформност към външния морал, разглеждан като важен сам по себе си. Лонгитюдните изследвания на Колберг показват регресия в юношеството в моралните съждения, т.е. юноши, които са достигнали постконвенционално ниво в горен училищен курс, регресират до предконвенционално ниво по време на следването си във ВУЗ. Причината: личността отново се концептуализира, има връщане към себе си на по-висше ниво и тук се появява “шум” между установяването на равновесие на личната позиция с тази на обществото. По отношение на теориите за генетична последователност на 6-те стадия Колберг прави едно допълнително допускане – всеки от последните три стадия може да се разглежда като различен тип зрели морални съждения. Зрелостта може адекватно да функционира на всеки от тези стадии. -Различието между тези стадии съответства на противопоставянето на една морална нагласа, по-конвенционална и авторитарна от гледна точка на законовите норми, което може да се наблюдава при възрастните, и една нагласа, по-хуманистична и по-афективна, която отчита значението на човешките преживявания, на емпатията, съчувствието и загрижеността. По тази линия съществуването на два типа морал на справедливостта и нормата и на загрижеността и емпатията – Гилигън оспорва концепцията на Колберг и разработва своя концепция за т.нар. женски морал. Това е диференциалнопсихологическа хипотеза за различията в моралното развитие от гледна точка на половия диморфизъм. Гилигън прави опит да изследва по-прецизно моралната психология на жените, като е убедена, че тя се различава съществено от тази на мъжете, но не е по-низша от тяхната, както се подразбира от трудовете на Колберг. Експериментални и началнотеоретични основи: в началото на 80-те заедно с няколко сътрудници Гилигън провежда изследвания за моралните съждения на жените при морален избор. Тя използва ситуацията решението за аборт: за студентската младеж с нейните права и отговорности. Осмислянето на данните води до написването на книга: “С различен глас”, където е изложено емпиричното откритие за женската психология, което не съотевтства на класическата теория на Колберг за моралното развитие. Женската психология се характеризира с етиката на загрижеността, а мъжкият морал се основава преди всичко на етиката на справедливостта, закон и норма. Откъде идва това различие в тенденциите за морално съждение и как може да се формализира женското развитие – това са въпросите, поставени в изследователската работа на Гилигън. Изгражда се нов подход към психологията на жената. В резултат на различни анкети се установява, че мъжете и жените обикновено мислят, артикулирайки две различни централни морални понятия – справедливост и загриженост. Докато етиката на първото се основава на принципа на равенството (всеки човек трябва да бъде третиран по един и същи начин), етиката на грижата почива върху предписанието за ненасилие (никой не трябва да бъде нараняван). В общия случай всяка личност, независимо от пола, изглежда използва тези две основи на морала, женското мислене обаче се фокусира повече върху втората – доброжелателност, емпатия, докато мъжкото – върху правото, равенството, истината. Тези две основи се съвместяват при моралния избор. При мъжкия тип, когато акцентът е върху закони и норми, човешките чувства могат да бъдат пожертвани, докато при жените силата на емпатията, нежността, любовта позволява нарушаването на някои норми. Но моралният избор трябва да включва и двата принципа, защото човешката природа е единна. Когато има морални чувства, чувството за отговорност не е конформност, а жизнен принцип.
Гилиган определя 3 последователни стадия в развитието на етиката на грижата: оцеляване, доброта, рефлексивно разбиране на грижата. Индивидът преминава през загрижеността, засягаща само собствената му личност; загрижеността, засягаща само другите, накрая достига до равновесие между първите две. Оформят се 5 равнища:
1 равнище- на оцеляването: да се грижиш за себе си, да осигуриш собствената си защита и щастие, да избегнеш страданието. Това е нивото на първичната мотивация, в основата на която лежат прагматични аспекти. Чувството за грижа съществува, но не е основано на истински морални ценности.
Равнище 1-5- (структурирането става от гледна точка на последния стадий)- преход между оцеляване и отговорност. Тук се появява критика на първото равнище, защото възниква чувство за вина, изградено върху понятието “егоизъм”- признак за привързаност към другите. По добро разбиране има на отношенията между Аз-а и другите, но все още доминира центрирането върху собствената личност. Чувството за вина говори за някяква отговорност. Когато се появи чувството за вина детето започва да си оспорва егоизма, усеща се ,когато наранява, но това е интуитивно.
2 равнище- на конвенционалната доброта: към отговорността се прибавя майчинския морал – по-слабият трябва да бъде закрилян. Човек иска да е добър и да помага на другите дори и в степен, в която това е в негов ущърб. Този стадий е белязан от подобна саможертва.
Равнище 2-5- на прехода между конвенционална грижа и доброта и взаимна грижа и доброта. Тук се наблюдават два критични момента:
1. приемане на универсалността, за да отхвърли юношата страха, че ако приеме норми, които не се споделят от обкръжението му, той няма да може да утвърдисебе си като личност. Социалното обкръжение трябва да предложи гаранции за универсалността на нормите и че те носят защита срещу собствената и чужда агресивност. Способността да групираш нещата и да осъзнаваш необходимостта да спазваш правила не са достатъчни, ако социалното обкръжение не предлага гаранции човек се дезориентира.Теориите за моралното развитие и идентичността разглеждат този преход като критичен: връщане към его, но от гледна точка на автономни морални съждения. Социалното обкръжение трябва да предлага достатъчна подкрепа за универсализация на възгледите.
Равнище 3- на грижата към себе си и към другите, личността осъжда експлоатацията и страданието в универсален план, но критерият за доброта е вътрешно преосмислен. Личността става автономна, това води до ново преосмисляне на отношенията Аз-другите и нови основополагащи принципи на моралното мислене и вземането на решение. Именно в този момент се разкрива връзката между развитието на моралното мислене и идентичността. Тази нова формализация на моралното р-е постепенно извежда на преден план значимостта на отчинтането на понятието за идентичност в теориите за моралното мислене и развитието на идентичността от самоотрицание към самоутвърждаване. Много е важен периодът на юношеството, в който се извършва последователна еволюция на личността, преживяна различно в зависимост от пола. В юношеството се усвояват полово-ролевите стереотипи. Диференциация в сферата на моралното р-е има още през детството. Момчетата и момичетата развиват добре диференцирана полова идентичност и вследствие на това през юношеството развиват различно морално мислене. Р-ето на идентичността е много различно при мъжа и жената и това обуславя различията в моралното р-е. Според Гилиган това разминаване нараства прогресивно като в крайна сметка води до два почти отделни типа морално мислене, съответстващи на двата пола.
ДИФЕРЕНЦИРАНОТО МОРАЛНО РАЗВИТИЕ Е СЛЕДСВИЕ ОТ РАЗВИТИЕТО НА РАЗЛИЧНО В ЗАВИСИМОСТ ОТ ПОЛА КОНЦЕПТУАЛИЗИРАНЕ НА ИНДИВИДУАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ.
Скала на Бем, измерваща начина на концептуализация на мъжествеността и женствеността в термините на мъжественост, женствености андрогинност. Според Гилиган формирането на женската идентичност се извършва в контекст на отношения на непрекъснатост, защото майките показват тенденция да възприемат дъщерите си като себеподобни и свое продължение. От своя страна момичетата се идентифицират и с пола, и с майката- така процесите на привързаност и формиране на идентичност се сливат. Освен това майките възприемат синовете си като тяхна противоположност и момчето трябва да се отдели от майката за да се самоопредели като принадлежащо към мъжкия пол. Скъсването на емпатичната връзка с майката има за резултат факта, че мъжкото р-е включва много по-енергична диференциация на личността, индивидуация и укрепване на границите, които малкото момче определя постепеннов хода на преживяванията си. Според Гилиган момчетата се отделят от обекта на привързаност (майката), разграничават се от стила на нежност и гъвкавост, по-голяма способност за отчитане на чувствата. Момчето започва да търси други обекти на привързаност, за да задоволи потребността си. За да има критично отношение към тези връзки, той трябва да има сигурност в себе си. Много е важно поведението на бащата в тази възраст- той трябва да бъде нежен, съпреживяващ по отношение на своя син. Това дава на момчето сила и възможност да погледне на себе си с нови очи.
ТЕОРИЯ НА РОДЖЪР ГУЛД ЗА ПСИХИЧНОТО РАЗВИТИЕ НА
ВЪЗРАСТНИТЕ
Роджър Гулд (Gould). През1972 г. написва “Фази в зрелия живот – развитийно психологическо изследване”, където изследва закономерностите в живота на лица, участващи в групов тренинг. Тук прокарва идеята за фазова последователност на развитието в зрелостта. Той проверява хипотезата си и чрез изследване на клинично здрава популация.
1978 г. написва “Трансформациите – израстване и промяна през целия живот” – развитийните промени се разглеждат като функция от времето. Според него дълго време е бил игнориран проблемът за това как преживяването на времето влияе върху отношенията между Аз-а и света. Зрелостта се е разглеждала като период на тъпчене на място, а възрастния човек – като статичен.
Според Гулд процесът на индивидуация през юношеството е задействан отвън (от налаганата ролева задача за отделяне от обектите) и отвътре (от вътрешнопрограмираните биологични промени). Развитието и индивидуацията не спират през юношеството. При какви условия се утвърждава автономията на Аз-а? Според Гулд времево опосредстваните промени са също толкова значителни през зрелостта. Развитието на възрастния, от гледна точка на променящото се чувство за време, е обект на изследванията на психиатъра. Времето се възприема различно в различните фази от живота. Това повлиява съществено субективното чувството за света у хората – смътните съществуващи на нивото на интуицията вътрешни възприятия на Аз-а и не-Аз-а, на времето, на жизнеността, ситуацията, които изпълняват организационна функция, определят основния емоционален фон във всекидневието и формират антиподите и ценностната основа, от която произтичат действията и решенията. Самият Гулд признава, че дефиницията не е съвсем прецизна.
Идейни източници на Гулд:
- идеите на динамичната психоанализа – тази версия, която отхвърля възгледа за възрастността като статична;
- Терез Бенедек – възгледът за развитието, за родителството като развитийна фаза;
- Рейнджър – ролята на родителя в развитийния процес;
- Жак.
Ранният опит не предопределя фатално развитието на възрастния, тъй като той е подложен на нови трансформации. Според Терез Бенедек съществува нормативна емоционална симбиоза и регресия на родителя до нивото на неговото дете. Така родителят преработва своите собствени преживявания от детството.
Жак твърди, че кризата в средните години се обуславя от осъзнаване крайността на собствения живот и приемане на неизбежността на смъртта. Изходът от кризата зависи от баланса между силите на живота и на смъртта и структурирането на живота преди кризата. Разглежда се изходът на кризата като Ериксонианската дилема интегритет-отчаяние.
Бернис Нюгартен – през 50-те години изследва възрастова популация от Канзас – между 40 и 90 години с въпросници, проективни методики, интервюта, като във фокуса на изследването му е личната промяна, свързана с възрастта. Наблюдават се две тенденции:
- с възрастта хората стават по-интровертни, по-саморефлексивни. Тази тенденция е известна като интериорност;
- тенденция към андрогинност (интеграция на собствените мъжки и женски тенденции).
Бернис Нюгартен разглежда промяната във времевата перспектива – животът се реконструира вече не от гледна точка на времето от раждането към настоящето, а от гледна точка на времето, което ти остава да живееш. Осъзнава се крайността на живота и страхът от смъртта. Човек се съсредоточава върху малък брой важни за него ценности. Разработва се идеята за социален часовник, който не винаги съвпада с биологическия. Социалният часовник – съществуващо в дадена култура очакване към хората от определена възраст (умения, положения, роли – не навременни и навременни събития. 1978 г. – “трансформации” – постоянно и последователно освобождаване на зрялото съзнание от илюзиите, които произтичат от опита от детство. Гулд обсъжда еволюцията на зрялото съзнание. Развитието през възрастността се определя от човека като творец на своя живот и отдалечаване от правилата и стандартите в детството. Връзката с детството е необходима, но тя крие опасност, защото е източник на илюзията за сигурност. Характерно за детството е всемогъщото мислене (децата вярват, че техните думи и мисли могат да контролират външния свят – магично мислене) и абсолютна безусловност на правилата и възгледите за света на родителите и цялата система от защити като контролиращи функции върху реакцията на гняв от отделянето. Развитието през възрастността е свързано с последователни трансформации във възгледа за реалността, освобождаване от илюзиите, коренящи се в детството, които ограничават реализацията на възрастния човек. Гулд вижда известна позитивна роля на някои илюзии – те подпомагат справянето със задачите на развитието. В периода между 18 и 50 години се оспорват и преосмислят четири основни заблуди. На всяка фаза се извършва определена трансформация, преодоляване на заблудата и изграждане на нови техники за справяне.
Изследванията на Гулд включват два етапа с две различни извадки. Първият етап е с клинична извадка и представлява директни наблюдения по време на групова терапия. Вторият етап е върху психично здрава извадка, бяла раса, средна класа, образовани, предимно мъже.
Първи етап – всички външни пациенти, които участват в груповата терапия, се разделят на седем възрастови групи: 16-18, 18-22, 22-28, 28-34, 34-43, 43-50, 50-60. Изследват се от екип от психолози, психиатри и антрополози.
Втори набор от групи – работи се на ротационен принцип. Търсят се очевидните факти, като средство за контрол се използват 8 студенти по медицина, които са помолени да изслушат магнетофонните записи на груповите сесии и да посочат според тях най-характерните и открояващи се изказвания, които отразяват лични чувства при отделните възрастови групи. Задачите са и дескриптивни – описание на всяка възрастова фаза. Интересни са генетичните връзки между фазите.
Втори етап – проверка на хронологичните граници на фазите и обобщаване на резултатите върху неклинична популация. Създава се въпросник с осем тематични раздела – чувство за време, отношение с родители, приятели, деца, съпруг, отношение към себе си; важни жизнени задачи, подреждане на хората от най-близкото обкръжение. Резултатите от втория етап потвърждават промените през зрелостта.
Описание на отделните фази и заблуди:
16-18 – “Ние искаме да се отделим от родителите”. Преходен период между детството и зрелостта. Това желание е декларация, а не стъпка към истинска автономия. Бъдещето е неясно, юношите го свързват с освобождаване от родителската опека, но без ясна представа за зрелия автономен живот и отговорностите му. Концепцията за бъдещето е предимно фантазна, т.нар. “капсула на безвремието”. Те усещат себе си в света и света в себе си като възможност. Те възприемат себе си като част от своето семейство. Групата на връстниците започва да се конкурира със семейната, но контактите с тях още не са така трайни и с такова влияние като през следващата фаза. Автономията е несигурна и често е подкрепена от негативизъм.
18-22 – отделяне от семейството, ориентация към групата на връстниците. Младите се чувстват наполовина вън от семейството. Виждат пред себе си безкрайно време. Страх от опити от страна на родителите да бъдат върнати в рестриктивния свят на детството. Желанието за автономия е подкрепено с конкретни стъпки. Към 20-та година отделеността от семейството като вътрешно преживяване е по-установена, но не е изградена съгласуваната жизнена структура на ранната възрастност. Най-значима е групата на връстниците – социално огледало и подкрепа, възможност за експериментиране на роли. Тази група е съюзник, който помага за автономията, но и пречи за развиване на собствените убеждения. На приятеля се гледа като на изменник, ако мисли различно, и не осигурява всичко дадено от семейството до този момент. “Винаги ще принадлежа на моите родители и ще вярвам в техния свят” – това е основната заблуда за преодоляване. Характерно е желанието да растеш, да бъдеш възрастен, но то не се противопоставя на желанието за връщане към едни по-ранни и сигурни форми на живот. Конфликтите са около:
- “Ако стана малко по-независим, това ще е катастрофа” – страх от неспособност да се справиш с отделянето от родителите, тревога от това, че независимостта ти няма да им се хареса, че ще ги нараниш или загубиш обичта им.
- “Мога да гледам на света само през призмата на възгледите на моите родители” – страх да бъдеш различен от семейството си, осъзнаване, че собствената личност трябва да развие и собствени възгледи.
- “Само родителите ми могат да обезпечат моята сигурност” – страх от неспособността да получиш абсолютна сигурност или предприемане на неправомерни рискове и вяра в магическото всемогъщество.
- “Родителите трябва да са ми единственото семейство” – лоялност към семейството срещу лоялност към връстниците (гадже).
- “Не съм господар на тялото си” – тази заблуда отпада в сексуално отношение.
Това са компонентите на заблудата в тази фаза.
22-28 години – развитие на независимостта, обвързване със собствено семейство и професия. Балансът е в полза на отделеността и автономията. Лицата чувстват своята автономия и вярват, че курсът на живот, който следват, е единствено верният. Не използват енергия за размисъл върху основните си жизнени избори. Енергията им отива за изграждане на това, което се очаква от тях да бъдат като възрастни. Съществуват чувства, че сега е времето да полагаш усилия, да израстваш, да градиш основите на своето бъдеще. Чувство за време – поради всички нови решения и преживявания, чувството за време при успех е чувство за придвижване по посока на избран еднолинеен жизнен път, който ни води към възнаграждание в бъдещето. Характерна е еднолинейна представа за живота.
- убеденост, че усилията ти непременно ще бъдат възнаградени;
- връстниците все още са значими, но вече е налице автономия от тях. Човек разчита на самия себе си;
- обуздаване на екстремните емоции (поради страх от разочарование). Модулиране на емоционалния тон, за да се установи оптималният такъв в зрелия живот;
- собствената компетентност трябва да се доказва все още и пред родителите;
- брачният партньор се разглежда като недостатъчно зрял (развиващ се). Усилията в брачния живот са насочени към задачите, които двамата партньори трябва да осъществят заедно.
Този период е наречен “период на чиракуване”. Основна заблуда: “Ако правя това, което се очаква от мен, със сила на волята и упоритост, то аз ще успея. Но когато се чувствам объркан, уморен или просто не мога да се справя, някой ще се намеси и ще ми покаже пътя”. Известно потвърждение на заблудата човек получава от външния свят. Гулд смята, че важните избори в живота са източник на опит за преодоляване на заблудата.
1. “Ако правим това, което се очаква от нас, неминуемо ще бъдем възнаградени.” В основата на тази заблуда е схващането, че животът е изцяло честен и справедлив и задейства автоматично система от награди. Това води до прекомерни очаквания от живота, които от своя страна носят разочарование. Най-силно е изразен при хората с щастливо детство и безоблачно юношество.
2. Към реалността на живота съществува само един правилен път – оспорван, когато се постави под съмнение надеждността на пътя на нашите родители. Отказът от тази идея е отказ от детинската вяра, че ако намерим единствено правилния път на родителите, дори и той да наподобява на затвор, ние сме намерили ключ към сложните процеси на реалността и бъдещото ни е подсигурено срещу страха от непознатото. Стремейки се да намери своя собствен индивидуален път, човек може да бъде и нетолерантен към другите.
3. “Това, което аз не съм могъл да направя за себе си, ще направят за мен хората, които обичам” – това е митът, известен като “изцерение чрез любов”. Този мит води до зависимост от хората, “чиято компетентност чувствам, че ми липсва и възприемам власт над онези, за които смятам, че съм източник на компетентност”. Понеже заблудата се споделя от двамата брачни партньори поради негласни брачн споразумения (всеки превъзхожда партньора си в едни отношения и е превъзхождан в други) – когато сам не можеш да направиш нещо, можеш да разчиташ, че другият ще го направи.
4. Разумът, отговорността, усилията винаги ще имат надмощие над всички други сили. Присъства усещане за контрол над собствения живот. Гулд смята, че този компонент трябва да бъде оспорен, ако не искаме да игнорираме ролята на ирационалното. Интимните отношения и тези на власт-зависимост са източник на най-силните противоречия.
28-34 – оспорване на Аз-а, саморазкриване, изява на вътрешен потенциал, възможна удовлетвореност от брака и професионалната реализация. Трансформация на субективното чувство за света – между 22 и 28 “Верният път е този и изцяло му се посвещавам”, докато на 28-34 човек се пита: “Заслужава ли си да се живее по този начин? Винаги ли трябва да правя това, което се очаква от мен? Дали сегашното ми Аз е най-доброто?”. Стилът на живот вече е установен, но някои вътрешни аспекти на Аз-а искат да бъдат признати. Човек иска да бъде това, което е. Той разбира, че не винаги е ръководен само от волята си, а в някои случаи вътрешните сили го карат да репродуцира модели и поведения, нежелани от него. Едва на тази възраст той получава възможност тези модели на поведение да бъдат осъзнати. Човек вече не вижда необходимост да се доказва пред родителите си и да подчертава разликата си с тях. Това му позволява да види някои нежелани сходства. Брачният партньор се възприема като препятствие към това ново саморазкритие, защото е бил свидетел на по-ранното Аз и като че ли не желае да разбере “новото”. Заедно с желанието да бъдеш приет, се появява и това да приемеш децата си такива, каквито са, без да ги ограничаваш. Стремежът към даване на по-голяма свобода на децата е свързан със серия идентификации с тях (Терез Бенедек – в груповата терапия разказите за децата се смесват със собствените спомени за детството).
За да станеш истински независим, е нужно някои от заблудите на предишния стадий да останат неразрешени. Сега човек се изправя пред недооценените игнорирани проблеми на собствената личност. Наградата за преодоляването на заблудите е получаването на един нов, по-директен начин за справяне с реалността. Основна заблуда е “животът е прост и контролируем”. Съществуват значителни и противоречиви сили, които се характеризират с няколко компонента:
Първи компонент – това, което познавам с интелекта, познавам и с емоциите си. Потиснатите емоции се изтласкват на повърхността и се разширява емоционалното познание. То се отдиференцира от интелектуалното. За да престане да се страхува от емоциите си, човек трябва да ги приеме такива, каквито са. Опознаването на нашата вътрешна сложност ни прави по-толерантни към себе си и към другите. Вниманието е привлечено и към актуалната ситуация в семейството и професията от гледна точка на компромиси, саможертви, липси и търсене на разумен баланс.
Втори компонент – “Не приличам на родителите си по отношение на това, което не искам да бъда”. През 20-те години илюзията за независимост от родителите включва и страха да признаят, че приличат на тях в някои отношения, които не им харесват. Ако искаме да избегнем сляпото повторение на шаблоните на родителите, трябва да признаем известно сходство. Най-често този компонент на заблудата се преодолява със собственото родителство – човек забелязва, че продуцира без да иска някои аспекти на отношенията на родителите му към него, срещу които най-много е роптаел като дете. Ако не може да осъзнае този факт, просто предава проблема на децата си, които ще трябва да живеят с несъзнателното копиране и отричане на родителя в тези отношения. Признаването на приликата с родителите прави хората способни да променят поведението си – да бъдат грижовни, а не задушаващи; уверени, а не арогантни; енергични, а не властни.
Трети компонент – “Много ясно виждам истинската същност на близките ми (главно брачния партньор)” Заблудата се преодолява чрез оспорване на негласните брачни споразумения. Заедно с конфронтацията със собственото Аз, човек се конфронтира и с образа за собствения си партньор. Оказва се, че това, което е неговият портрет, не съдържа цялата истина. Това внася напрежение в брака, което може да доведе до развод.
Четвърти компонент – “Не съществува някаква заплаха за моята сигурност”. Възможно е да се извършат промени, които да подронят чувството за сигурност. Най-голямата заплаха е решението за развод. Гулд смята, че основен въпрос за решаване е дали привидният враг (съпруг/а) наистина е враг на нашето развитие или просто е една проекция на нашия вътрешен съдия. Често собственото чувство за безпомощност и страх се схваща като част от грешките на партньора.
35-43 – налице е разпростиращ се поглед навътре в себе си и поставяне на екзистенциални въпроси и промяна на тона към безмълвно отчаяние от факта, че времето ти изтича. Тази осъзнатост влияе върху цялостното усещане за света. Вместо “Искам да съм това, което съм” (чувство за безвремие), идва “Направих ли всичко необходимо? Имам ли време за промяна?”. Децата се възприемат като отражение на стойността на родителите – често те вече са юноши. Човек има малко време за формиране на поведението. Несигурността каква линия на възпитание да се следва в условията на бързо отслабващ контрол върху детето е типична за тази възраст. Собствените родители се обръщат за помощ към зрелите си деца и стават зависими от тях. Това води до възобновяване на стари конфликти (в приглушена форма). Чувството за време се характеризира с осъзнаване на собствената ни крайност. Под натиска на времето човек често се обръща за подкрепа към своя съпруг, който е в същото положение и търси същата подкрепа. Работата често се възприема като предлагаща надежда за компенсация, но по един фантазен начин – “последен шанс да изкачиш върха”. Въпреки всичко човек вярва, че все още има надежда да осъществи мечтите си.
43-50 години – вече няма надежда да се осъществят мечтите. Настъпва примирение с ограничеността на времето и живота. Човек е вече достатъчно зрял, позицията му се изравнява с тази на родителите му. Той ги критикува гласно, обвинява ги за собствените си проблеми. В тази възраст човек е жаден за социална активност и приятели, но предимно на повърхностна основа – съществуват негативни състезателни елементи. Към прогреса на собствените деца се проявява бдителност – готовност да се открият евентуалните им грешки. Много активно търсят съчувствието и обичта на брачния си партньор, като се възпроизвеждат отношения на зависимост, сходни с предишната зависимост от родителите. “Преходът в средата на живота” обхваща следващите две фази. Във времето, когато човек приключва с илюзията за пълна сигурност и безопасност, той изгражда субективно чувство за света, характеризиращо се с три основни момента.
1. Човек открива, че вече не е млад, децата му напускат дома и отношенията му на зависимост с родителите се обръщат.
2. Преживява се един вид второ юношество – оспорват се ценности, архетипи, познавателни структури и ценности, към които човек се е стремил всеотдайно.
3. Чувство за натиск на времето – възможни са исторически и поколенчески промени.
По първия компонент има различие между мъже и жени.
Основна заблуда на периода – There is no evil in me or death in the world. The sinister has been expelled.
Първи компонент при мъжете – “Моята работа ми гарантира имунитет срещу смъртта и опасностите”.
При жените – “Отношенията ми с мъжете ми гарантират този имунитет”.
Мъжете намират в работата област на фантазна компенсация на надвисващото чувство за ограничеността на времето на живота и за наближаващата собствена смърт. Те сключват с работата си пакт за имунитет към смъртта, който им помага да потиснат страховете си. “Смъртта няма да избере точно мен точно сега”. Чувстват се магически защитени, ако просперират в работата си. Този компенсаторен механизъм ги кара да увеличават усилията си, за да не пропуснат последния шанс за изкачване на върха. Когато започнат да приемат смъртта като реалност, се появява един подтик към автентичност, цялостност към изразяване на най-истинското, което човек носи в себе си.
При жените отношенията с мъжете имат фантазно-компенсаторен характер. Животът на жената е невъзможен без протекцията на мъжа. Докато поддържат тази заблуда, жените не могат да изразят себе си извън това, което одобрява техният “протектор” (опасност от загуба на мъжката протекция, която потиска развитието на собствените потенциали – “Ако съм много умна, той може да спре да ме обича”).
Втора илюзия – “Не е възможен живот без семейство”. През 20-те години човек трябва да развенчае мита, че винаги трябва да принадлежи на своето семейство. Но в средата на живота трябва да бъде преодоляна заблудата, че раздялата е невъзможна. Не е възможно развитие на брачните отношения, ако не се оспори тази заблуда. Приемането на степен на усамотяване е нещо различно от скъсване. То има положително значение за оспорване на заблудата.
Трета заблуда – “Аз съм невинен”. Това е защита срещу убеждението в нашата дълбока демонична лошота, заблуждение, което идва от детството. Този опит трябва да бъде разгледан от зрялото съзнание. Необходим е нов анализ на вътрешните преживявания и на чувството за неадекватност. Вътрешните процеси трябва да се преименуват в позитивни термини. Неудовлетворението не трябва да се интерпретира като алчност. Грижата за себе си не трябва да се интерпретира като себичност; чувствеността – като похот; удоволствието – като безотговорност; гневът – като нещо разрушително; любовта – като слабост; несъвършенството – като недостатък; промяната – като опасност; нечистите мисли – като нечисти действия. Преработването на негативните Аз-образи води до преживяване на живота свободно и радостно.
След 50-те – помъдряване и позитивиране – най-общо освобождаване от заблудите на детското съзнание. Осъществява се преход от “Аз съм техен” – към “Аз принадлежа на себе си”. Освобождаване от борбата за статус. На преден план излиза автентичното Аз на човека. По-лесно справяне с всички негативни промени в старостта. Който не успее да го постигне, губи битката в живота или поне е обзет от чувството, че я е загубил. Брачният партньор се разглежда като приятел, а не като родител, или даващ. Той е по-ценен и уважаван от преди. Изхожда се от позицията на обща стабилност. Посоката е към по-пълно приемане на себе си. Нагласата е, че още има какво да се научи. Негативната промяна се характеризира със стеснен времеви обхват и силно изразен страх от смъртта.
ТАБЛИЦА
70 късна възрастност след 60 г. интегритет- отчаяние
65 преход към късната възрастност
60 кулминация на средната възрастност помъдряване 35-60 г. генеративност- стагнация
55 преход на 50-те преход в средата на живота
50 навлизане в средната възрастност II фаза-улягане
45 преход в средата на живота
40 втора жизнена структура I фаза-натиск на времето
33 преход на 30-те оспорване на Аза неудовлетворе-ност 22-35 г. интимност- изолация
28 първа жизнена структура развитие на независимостта, обвъззване с професия и семейство
22 преход към ранна възрастност напускане на семейството, ориентиране към връстниците идентичност, дифузия на идентичността
16 Левинсон Гулд Ериксон
Теории за когнитивното развитие
Два основни подхода в зависимост от количественото или качественото разглеждане:
1. Количествен – психометричен;
2. Качествен – свързан със стадиалните теории.
Количествен – психометричният подход е основан от Алфред Бине и е свързан с англо-американската традиция. Факторните теории за интелигентността на Търнстоун, Гилфорд, Кетъл и Спирмън предполагат различен брой фактори. Но общо приемат, че стандартизираните тестове за интелигентността са надеждно средство за установяване на индивидуалните различия в развитието на умствените способности. Интелигентността се разглежда като статичен конструкт, който отразява равнището на умствените способности. Свързаните с възрастта промени в интелигентността са количествени.
Качествен подход – разглежда промените в когнитивната структура. Свързан е с европейската традиция, по-специално с Пиаже и неговите последователи. Интелигентността се разглежда като динамичен конструкт – равновесие между процесите на асимилация и акомодация. Акцентът е върху процесуалния аспект на познанието. Съществуват качествени различия между различните възрасти. Развитието на мисленето следва определена последователност от стадии, универсална за всички хора. Подходът се интересува повече от универсалността, а не от индивидуалните различия. Критериите за нов стадий са:
1. Инвариантна последователност;
2. Качествена трансформация на когнитивната структура;
3.Йерархична последователност – различни равнища на диференцираност, гъвкавост и сложност на когнитивната структура в различните стадии. Следващият стадий интегрира предходния на по-високо равнище.
4. Универсалност – валидност за всички индивиди. Средата и културата могат да променят темповете на развитие на стадиите.
5.Структурна цялостност – на определен стадий начинът на разбиране и интерпретиране зависи от общата перспектива на мислене, характерна за този стадий. Теорията на Пиаже е илюстрация на организмичната парадигма.
Стадии:
1. Сензо-моторен – 0 – 1,5-2 години. Прогрес на рефлексите (вродени) чрез учене по пътя на проба и грешки и решаване на прости проблеми. Развиват се контролирани и целенасочени сензо-моторни действия на базата на вродени рефлекси. Основна схема е сензо-моторното действие. Основно когнитивно постижение – откриване постоянството на обекта; развитие на понятието за време, пространство и причинност; ограниченост на репрезентационната активност (само нагледно-действено мислене).
2. Предоперационален – 2 – 6-7 години. Усвояване на символа и знака, придобиване на способност да си представяш обекти и действия чрез символни действия. Подготвя се развитието на операциите. Все още под впечатление на непосредствено действащото. Детето не е постигнало обратимостта и операциите. Основно ограничение е центрацията: детето е центрирано върху собствената си гледна точка; отчита само едно измерение и една гледна точка към нещата; егоцентрична реч. Възможни са прости класификации на обектите по един признак. Не могат да различават фантазия от реалност, одушевено от неодушевено.
3. Конкретни операции – 7-11 години. Преход от центрация към децентрация; гъвкави и обратими умствени действия; използуват се операциите. Децата схващат определени логически правила; дават логически обосновки. Задържат в полето на вниманието няколко обекта, връзки и отношения между тях. Могат да се поставят на мястото на другите, да участват в колективни игри. Морални съждения – преход от наивен морален реализъм към морален релативизъм. Ограничения на мисленето – “тук и сега” – свежда се до конкретната даденост на ситуацията. Разбиране на принципите на запазването – инвариантността на свойствата – маса (6-7 години); тегло (9-10 години); обем (11-12 години). Конкретните операции са необходимо условие за изработване на логически схеми.
Хоризонтален декалаж – означаване неспособността на децата да пренесат това, което са научили за един тип инвариантност към друг тип, макар принципът да е идентичен. Причина за това е конкретното мислене – невъзможност да приложат една и съща операция към различни ситуации. Усвояването на принципите за еквивалентност води до разбиране, че предметите имат различни характеристики, които могат да се намират в различни отношения (билярдната топка е малка и тежка, балонът е голям и лек).
Сериация – способност за ранжиране на обектите по няколко параметъра. Овладяването на запазването според Пиаже се повлиява повече от съзряването и много малко от обучението. Съвременните изследвания опровергават това. Доказани са междукултурни различия.
4. Формално-логически операции – най-висш стадий и затова е най-интересен за психичното развитие на възрастните. В този стадий се извършва преход от реално към възможно и вероятно мислене, докато в предишния преходът беше от фантазно към реално мислене. Най-съществени характеристики на стадия:
а) промяна в съотношението на категориите реално, действително и възможно. Формалните операции освобождават мисленето от конкретния опит и хипотетичното става толкова значимо, колкото конкретното при конкретните операции. Юношите развиват мислене, освободено от непосредствения опит и могат да разсъждават логически за вербални предположения. Истинността се доказва от логическата им връзка с други вербални предположения, а не от конкретния опит. На стадия на конкретните операции децата не могат да се справят със задача от рода на “как ще се промени времето, ако снегът е черен”. Те не могат да разсъждават за хипотетични и възможни ситуации и следствия.
б) развитие на хипотетично и дедуктивно мислене – може да се мисли “като учен”, да се строят хипотези и те да се проверяват чрез контролирани експерименти.
в) мислене за същността на собственото мислене – мислене за смисъла и значението на умствените преживявания. Това обяснява склонността на юношите към интроспекция, подпомага търсенето на идентичност. Хипотетичното мислене пидобива толкова голямо значение, колкото и реалното. Формално разграничаване на времевата перспектива (бъдеще), но времевата перспектива става по-интегрирана, могат по-лесно да събират минало, настояще и бъдеще в собствените си представи за света. Развитие на самосъзнанието, изразяващо се в изграждане на идеалното Аз – “такъв, какъвто бих желал да бъда за в бъдеще”, разгръщане на нови социални отношения, търсене на автономност.
Задачи за изследване на формалните операции са изолирането на променливи и отчитането на всички възможни фактори (пример задачата за махалото; комбинаторни задачи за всички възможни съотношения между дадени променливи).
Алгебричното мислене се проверява със задачи, които търсят дали индивидите имат аритметично конкретно мислене или алгебрично. Според Пиаже формалните операции се развиват към 11-та година, като стадият завършва към 15-та. Експерименталните опити да се идентифицира възрастта, в която индивидът вече може и овладял вече много добре формалните операции, водят до следните резултати: много младежи на средна възраст и над нея никога не достигат или развиват в пълна степен формалните операции. Изследванията показват, че времето за поява на формалните операции е ранното до средното юношество. Два критерия са нарушени при изследването на този стадий – универсалност (не всички индивиди го достигат) и структурна цялост (ако е овладял формалните операции, то би трябвало индивидът да се справя с всички задачи). Изследванията потвърждават, че тези критерии са нарушени. Възможните обяснения са: видът на задачите, които се дават на личността, би могъл да оказва влияние върху тяхното решаване или нерешаване. Друг фактор е незаинтересоваността към този тип задачи. Пиаже сам достига до идеята, че критерият за структурна цялост не се отнася за формалния стадий. Той зависи от образуванието, мотивацията, особеностите на културната среда. Индивидите са способни да прилагат формални операции, но не във всички области.
поведенчески символистичен семантичен фигуративен
интелект
конкретни операции
предоперационен стадий
сензо-моторен стадий
Критики към теорията на Пиаже:
Най-вече при изследване и прилагане към социалните отношения и междуличностните връзки се появяват критиките към теорията на Пиаже. Изследванията при юношите, посветени на формалните операции при междуличностните отношения не потвърждават теорията на Пиаже. Познаването на социалната реалност е свързано със сложни интеракции, непрекъснати промени на ???, предполагат специфичност, пристрастеност, субективност, а не чиста логика и безпристрастност. Задачата, която предлага Пиаже, има един верен отговор; един правилен изход. Проблемите на междуличностните отношения включват неограничен брой променливи, неконтролируеми – вплетени в конкретен социален контекст. Невъзможно е разделянето на субекта и обекта на познанието. Според Флейвъл концепцията на Пиаже надценява абстрактните и логически аспекти на мисленето и подценява индивидуалната когнитивна активност. С навлизането в конкретния живот, човек се изправя пред ограниченията на средата и когнитивната му активност зависи от конкретните му социални и практически връзки. Зрелостта изисква разрешаване на проблеми, които предполагат противоречията, компромисите, различията като естествени, а не характерният дуализъм в логическото мислене. Това води до реконцептуализация на Пиаже по отношение на теорията на развитието. Нови термини са определени – постформален стадий, постформални личностни отношения, постформални операции.
Крамер прави обзор на изследванията в тази област и достига до три характеристики на постформалното мислене:
- релативистко мислене – свързано с разбиране на отношенията на системната същност на познанието. Пери (1969) е един от първите, които поставят проблема за изследването на релативисткото мислене. Изследва студенти чрез лонгитюдния метод. Установява че повечето от студентите оценяват образованието и ценностите като абсолютни и гледат на света дуалистично. За тях всеки проблем ( интелектуален и морален) има само един правилен отговор. Тези, които знаят правилния отговор са авторитетите.
Друга категория от студентите се чувстват несигурни, приемат, че познанието и ценностите включително и тези на авторитетите са релативни и отчитат субективността на преживяването и опита. Могат да приемат различни гледни точки като еднакво валидни.
Някои студенти достигат до постформално мислене като продължават да признават релативността на мисленето и моралните норми, като признават правото на всеки да има собствена позиция и мислене.
Изследванията на Кинг и Китченер върху хора на средна възраст потвърждават тези заключения.
Синат счита, че областта, в която релативисткото мислене е най-разбираемо са социалните отношения. Релативното мислене на възрастните се означава с термина “необходима субективност”- това означава, че хората приемат субективната си гледна точка като неизбежна в междуличностните отношения. За нея това е необходима предпоставка за междуличностна развитие в юношеството.
Изследвания в тази област показват използване на релативистко мислене при постформални задачи и обратното. По-младите решават и двата типа задачи чрез формално мислене.
Втора характеристика е приемането на противоречието като важен аспект на реалността.
Ригел смята, че изискванията на зрелия живот принуждават да се достигне до ново разбиране за противоречието като базисен аспект на всички дейности, включително творческата. Човек трябва да живее със сложността на света, да развива толерантност към двусмислието, релативността- затова му е необходимо диалектическо мислене.
3 характеристика Диалектично мислене- способност да се интегрират във вътрешно съгласувани цялости противоречиви мисли, чувства и преживявания. Ситуациите се разглеждат не като избор между алтернативи, а търсене на избор, който примирява алтернативите.