Психоанализа шеста глава

Грешки и остоумия

Дефиниция на грешките. Причини за грешките и примери: несъзнавана защитна дейност на Егото, несьзнавани производни на нагоните, несъз­навана дейност на Суперегото. „Разбираеми" и „неразбираеми" греш­ки. Кратък преглед на психоаналитичната теория за грешките. Техника на остроумията: първичен мисловен процес, регрес на Егото. Съдържа­ние на остроумието: изтласкани сексуални и/или агресивни импулси. Смехът като последица от спестена психична енергия. Прилики и разлики между грешките и остроумието.

В тази и в следващите две глави ще използваме наученото досега за функционирането на психиката, за да обясним някои явления на психичния живот. Това са на първо място грешките на езика, забра­вянето на думи, изпускането на думи и пропуските в паметта - поз­нати явления, които Фройд /Ргеис!, 1904/ групира под наименовани­ето психопатология на всекидневието. На второ място са остроуми­ята, на трето - сънищата, а на четвърто - психоневрозите.
Избрахме тези прояви, тъй като те са част от класическата психоаналитична теория. В течение на много години тези явления са били обект на много изследвания от Фройд и други психоаналитици, в резултат на което знанията за тях са твърде обширни и достоверни. Освен това проблемът за психоневрозите е от огромно практическо значе­ние, тъй като тези психични разстройства са главният предмет на психоаналитичната терапия.

Нека започнем с психопатологията на всекидневието. В нея се включват грешките на езика, грешките при писане, грешките на па­метта и различни несполуки, които отдаваме на случайността и ко­ито обикновено наричаме случайности. Още преди Фройд да започ­не да изследва тези явления систематично, хората са имали макар и неясното чувство, че те са преднамерени, а не случайни. Една древ­на поговорка например гласи: „Грешката на езика издава истинско­то намерение на ума." Още преди времето на Фройд не всички грешки са били смятани за случайни. Ако господин Смит забрави името на госпожица Джоунс и „погрешка" я назове госпожица Ро-бинсон, госпожица Джоунс ще приеме това като умишлено незачи­тане и незаинтересованост и господин Смит едва ли ще се ползва с нейната благосклонност. Ако поданикът „забравял" правилата на етикецията, когато се обръщал към своя крал, бивал наказван неза­висимо от обясненията, че го е сторил неволно. Въпросната знатна особа приписвала на такова действие преднамереност, независимо че извършителят му дори не подозирал такова нещо. Преди триста години в едно от изданията на библията била допусната печатна грешка - липсвала отрицателната частица „не" при една от десетте божии заповеди. Печатарят бил наказан жестоко, сякаш съзнателно бил извършил кощунство. Тези прояви най-често били приписвани на случайността или, ако хората били суеверни, на дявола и на злосторни духове. Така например, дяволът разбърквал правилно набрания текст и печатарят го отпечатвал с грешки. Фройд пръв от­стоява схващането, че грешките и свързаните с тях явления са при­чинени от целенасочени и умишлени действия, макар и неосъзнава-ни от извършителя.

Един вид грешка, която може да се обясни лесно, е забравяне­то. То е най-често пряк резултат от изтласкването, което, както помним, е един от защитните механизми на Егото (четвърта глава). В най-явна и неподправена форма то може да се наблюдава по вре­ме на психоанализа, когато в един момент пациентът забравя нещо важно и съзнателно се опитва да си го припомни. В такива случаи мотивите за забравянето могат да бъдат явни. Въпреки че подроб­ностите по отношение на мотивацията могат да се различават при отделните хора, то в основни линии причината е една и съща, а именно, да се предотврати появата на тревожност, на вина, или и на двете.

Веднъж по време на психоанализа аз обясних на един мой паци­ент, че с помощта на рационализация* той се предпазва от чувства на тревожност и срам от своето сексуално поведение. Въпреки че не е усещал тези емоции преди това, сега пациентът осъзна с колко много тревожност и срам е съпроводено сексуалното му поведение. Той изведнъж прозря огромното значение на това откритие за нев­ротичните му симптоми. Това му направи силно впечатление и му обясни причината за неговата невроза. Само след няколко минути обаче, докато все още говореше колко важно е това прозрение, той вече не можеше да си спомни за какво точно е ставало въпрос и всичко казано през последните пет минути беше напълно забраве­но.

Този пример илюстрира по убедителен начин неподозираната от нас способност на психиката да забравя, или по-точно да изтлас­ква. Става ясно, че силите, които от години успешно пречат на този пациент да осъзнае тревожността и срама от сексуалното си пове-дение, са отговорни и за бързото изтласкване на осъзнатата инфор­мация за тях. В този случай можем да кажем, че контракатексисът на Егото е насочен не срещу Ида, а срещу Суперегото. Това означа­ва, че Егото на този пациент е изтласкало току-що осъзнатите спо­мени и мисли, от които то се страхува, защото могат да предизви­кат появата на срам и тревожност от сексуалната му патология. В други случаи контракатексисът естествено се насочва срещу Ида.

Читателят вероятно ще си помисли, че даденият пример е нети­пичен и едва ли не изключение и че „обикновените" случаи на заб­равяне, когато например пропускаш да свършиш нещо, което си на­мислил, или не можеш да си припомниш нечие име или физионо­мия, са различни неща. В дадения пример става ясно за всеки защо пациентът е забравил това, което е прозрял. Въпросът е, защо човек ще забравя нещо, ако „няма основание" за това?

Отговорът на този въпрос е, че в повечето случаи причината за забравянето е несъзнавана. Тя може да се открие само с помощта на психоаналитичната техника, т.е. с пълното съдействие на пациен­та. Ако той осигури такова съдействие и ако е в състояние да съоб­щи без задръжки и премълчаване всички мисли, които се появяват спонтанно в съзнанието му, ние ще можем да възстановим неговото намерение и мотивация. В противен случай трябва да разчитаме случайността да ни поднесе данни, които ще ни позволят да се до­сетим с определена сигурност за „смисъла" на грешката, с други думи, за несъзнаваните мотиви, които са я предизвикали.

Един пациент не може да си спомни името на добър познат, с когото се е срещнал по официален повод. В този случай причината за забравянето не може да се разбере без асоциациите на пациента. Докато разказва, той си припомня, че името на този негов познат е същото като на друг човек, когото той силно мрази и към когото из­питва чувство на вина всеки път, когато говори за него. Пациентът съобщава, че неговият познат е сакат, което го навежда на мисълта, че изпитва желание да осакати човека, който носи същото име като на сакатия му познат. Когато разполагаме с информацията, доставе­на от свободните асоциации, можем да възстановим онова, което предизвиква забравянето. Сакатият познат е напомнил несъзнавано за друг човек със същото име, когото пациентът иска да обезобрази или осакати. Той изтласква името, за да не свърже двете имена и да не осъзнае разрушителната си фантазия. В този случай изтласква­нето цели да осуети осъзнаването на разрушителната фантазия, коя­то е част от Ида и може да доведе до чувство на вина, ако се осъз­нае.

В този пример пропускът в паметта е последица от дейността на защитния механизъм - изтласкване. Тъй като мотивите за изтласк­ването, както и самото действие, са несъзнавани, човек няма никак­ва представа какви са причините за забравянето и може да ги отда­де на случайност, умора и т.н. Макар че някои грешки и пропуски могат да бъдат причинени от други психични процеси, във всички случаи причината остава несъзнавана.

Така например грешките на езика или грешките при писане мо­гат да се появят след неуспех да бъде изтласкана напълно някоя не­съзнавана мисъл или желание. В такива случаи говорещият или пи­шещият изразява онова, което би искал да каже или да напише не-съзнавано, въпреки опита си да го прикрие. В някои случаи скрити­ят смисъл на грешката е напълно ясен и разбираем за слушателя или читателя. В други случаи той е напълно скрит и може да се разбере само чрез свободните асоциации на този, който е допуснал грешката.

Ето пример, при който смисълът на грешката е ясен. Юрист, до­волен от доверието на клиента си, иска да му благодари, че е споде­лял с него „безкористно проблемите си". Вместо това, казва „без­конечно проблемите си". Чрез грешката той разкрива на клиента си нещо, което старателно е крил, а именно, че проблемите му навяват скука и че той би искал да слуша по-малко за тях.

От този пример читателят може да остане с впечатление, че ко­гато смисълът на грешката е ясен, тогава несъзнаваната мисъл и желание, които се подразбират от нея, не са изтласкани много енер­гично и могат да бъдат допуснати от съзнанието, без това да пре­дизвика чувството на тревожност и вина. В действителност това съвсем не е така. През първата психоаналитична сесия пациентът може да каже „моята майка" вместо „моята жена". Ако му посочим грешката, той няма да разбере нищо. Може дори да обясни с под­робности колко различна е жена му от майка му. Едва след месеци психоанализа би си позволил да мисли съзнавано, че в неговата фантазия жена му представя майка му, за която той е мечтал да се ожени преди много години по време на едиповия си комплекс. В случая грешката разкрива материал от Ида, срещу който Егото е поддържало контракатексис в продължение на години.

Трябва да се каже, че независимо от това, доколко грешката из­глежда разбираема, нейното тълкуване от слушателя или читателя ще бъде само една догадка, ако не се подкрепи от асоциациите на човека, който я прави. Понякога догадката може да бъде така подк­репена от данни, например от обстоятелствата, при които е напра­вена грешката, и от информацията за личността и живота на този човек, че да изглежда неоспорима. Независимо от това, по принцип смисълът на всяка грешка се установява само чрез асоциациите на този, който я прави.

Прибягването до асоциациите е необходимо, особено в случаи­те, когато грешките на езика и грешките при писане не стават вед­нага ясни. Такива са случаите, при които онова, което човек иска да каже или да напише, се променя от несъзнавания процес по такъв начин, че се получава пропускане, добавяне или промяна на сричка или дума, което води до загуба на смисъла. Тези от нас, които не са нито познавачи на Фройд, нито пълни невежи в тази област, прие­мат, че тези грешки са изключение от правилото, че всички грешки имат смисъл. Такива хора наричат разбираемите грешки фройдист-ки, а неразбираемите - нефройдистки. Ако обаче се прибегне до съ­ответната техника на изследване, а именно психоаналитичния ме­тод, ще се установи, че зад неразбираемите грешки стоят същите несъзнавани психични процеси, както и зад разбираемите.

Причината за грешките на езика и грешките при писане се при­писва най-често на преумора, невнимание, бързане, възбуда и др. Читателят ще се запита дали Фройд е отчитал тези фактори като причина за грешките. Отговорът е, че той им придава второстепен­на и допълнителна роля. Той смята, че в определени случаи тези фактори могат да улеснят намесата на несъзнаваните процеси в съз­наваното намерение да се каже или напише нещо, като това води до грешка, която вероятно не би се появила, ако човек не е бил уморен, разсеян, напрегнат и т.н. Фройд обаче е убеден, че основна роля в появата на грешките играят несъзнаваните психични проце­си. За илюстрация той използва следната аналогия. Ако човек е на­паднат и ограбен в тъмна и пуста улица, не можем да твърдим, че е ограбен от тъмнината и пустотата, а от крадеца. По същия начин несъзнаваните психични процеси са тези, които причиняват греш­ките; умората и невниманието само създават условията за това. Или, казано по друг начин, при всеки отделен случай несъзнавани­те процеси са необходимо условие за появата на грешки. При едни случаи те са достатъчни, а при други се нуждаят от помощта на общи фактори, които влияят на съзнанието и спомагат за появата на грешката.

За да се разберат грешките на езика и грешките при писане, е необходимо да се отбележи приносът на първичния процес за тях. Така например, един пациент прави грешка, когато говори за увле­чението си към физкултурата в миналото. Вместо „физкултура" той казва „вижкултура". Когато му посочват грешката, на него му идва наум, че „вижкултура" звучи като „виждам". Тези асоциации водят до осъзнаване на скритото желание да се показва гол пред хората и да гледа голите им тела. Това негово желание е играло твърде важ­на, макар и несъзнавана роля за възникването на интереса му към физкултурата. Тук трябва да подчертаем вида на грешката, която е резултат от внезапното нахлуване на несъзнаваните ексхибиционис-тични и воайористични желания в момента, когато иска да каже ду­мата „физкултура". В резултат се получава нещо като хибрид -дума, която е комбинация от „физика" и „виждам". Двете понятия се сливат в една дума в разрез с езиковите правила, които характе­ризират вторичния мисловен процес.

Читателят ще си спомни, че в трета глава разгледахме формите на мислене, наречени първичен и вторичен мисловен процес, и че една от характерните черти на първичния процес е тенденцията към сгъстяване. Вероятно точно тя е причинила комбинацията между „физика" и „виждам" в думата „фижкултура".

При различните грешки могат да се открият и други белези на първичния мисловен процес като изместване, представяне на цяло­то чрез част от него и обратното, представяне на идеята чрез анало­гия или противоположна идея, както и на символността в психоана­литичен смисъл. Всеки от тези процеси поотделно или в комбина­ция с другите може да определи крайния вид на грешката.

Трябва да добавим, че влиянието на първичния мисловен про­цес не се ограничава само -с грешките на езика и грешките при пи­сане. Въпреки че при тях присъствието му е най-очевидно, той се явява и играе важна роля и при другите видове грешки. Така нап­ример една причина за пропуските в паметта при споменатия по-горе пациент, който забравя името на своя познат, е, че този негов познат е бил сакат, обстоятелство, което събужда спомена за несъз-наваното и будещо вина желание, което пациентът е имал в мина­лото, да обезобрази друг свой познат със същото име. В действи­телност едната ръка на сакатия човек е била по-къса и парализирана в резултат на увреждане при раждането. Пациентът, който забравя името, желае несъзнавано да отреже пениса на другия човек със съ­щото име. В този случай деформацията на ръката символизира кас­трация, което е характерно за първичния мисловен процес.

Нека сега да разгледаме една група от действия, които се прие­мат за случайни и за резултат от „невнимание", независимо дали засягат извършителя или друг човек. Още от началото трябва да е ясно, че ще говорим за злополуки, предизвикани от действията на извършителя, въпреки че той няма съзнавано намерение да ги из­върши. Нещастните случаи вследствие обстоятелства, над които човек няма контрол, не ни интересуват.

Често може лесно да се установи дали пострадалият е отгово-рен за злополуката, но това съвсем не опростява нещата. Така нап­ример, когато разберем, че човек е бил ударен от гръм по време на буря, смятаме, че този инцидент е напълно случаен и не е замислен от жертвата. В края на краищата, кой може да предвиди къде ще падне гръм. Ако обаче разберем, че човекът е стоял под високо дър­во, близко до жица, висяща от клоните на дървото, почти докосва­ща земята, ще се запитаме дали този човек не е предвидил голяма­та опасност от електрически удар при тези обстоятелства. Ако уста­новим, че човекът е бил наясно за опасността, но искрено отрича каквито и да са намерения да посегне на живота си, можем да зак­лючим, че той се е изложил на опасността умишлено, макар и не­съзнавано. По същия начин автомобилната катастрофа може да се дължи на повреда в колата и да няма нищо общо с несъзнаваните намерения на шофьора, но от друга страна може да се направи пря­ко от този, който кара колата, или да се предизвика непряко от не­гови несъзнавани намерения или пропуски.

Няма ли читателят да помисли, че искаме да го убедим, че всички злополуки могат да бъдат причинени или поне улеснени от несъзнаваните намерения на пострадалия? Има ли тук място за чо­вешките слабости и несъвършенства? Трябва ли да смятаме, че чо­век не може да направи автомобилна катастрофа, без несъзнателно да я желае?

Отговорът на този въпрос е ясен. Доколкото предвидимата зло­полука е плод на „човешко несъвършенство" при извършване на оп­ределено действие, приемаме, че извършителят е имал несъзнавано намерение да я предизвика. Вярно е, че умората и скуката, плод на монотонност и пр., могат до голяма степен да увеличат вероятност­та от злополука, но тук също трябва да се имат предвид факторите, споменати при грешките на езика и грешките при писане. Необхо­димото условие за злополуката, което е достатъчно само по себе си, е несъзнаваното намерение за предизвикването й. Умората, скуката и пр. са само допълнителни и улесняващи условия.

На въпроса на читателя, какво ни дава основание да сме толко­ва сигурни, че злополуките в ситуации, които можем да контроли­раме, се дължат на несъзнавано намерение, ще отговорим, че това заключение е резултат от данните за злополуки с хора, които са се съгласили да бъдат изследвани. В този случай, както и в случая с грешките, под изследване се разбира психоанализа. Ако такъв чо­век се съгласи да съдейства, неговите асоциации ще допринесат за разбирането на несъзнаваните мотиви, довели до злополуката, коя­то на пръв поглед изглежда напълно случайна. Често по време на психоанализа такъв човек си спомня как за момент е усетил, че ще преживее „злополука" и то само миг преди да извърши действието, което я предизвиква. А той може да знае за това преди действител­ната катастрофа само ако тя е резултат от неговото намерение. Това частично осъзнаване на намерението обикновено е изтласкано и практически забравено по време или веднага след злополуката и може да се върне в съзнанието само ако случката се анализира. Без психоанализа човекът е убеден, че злополуката, която е извършил с определено намерение, е напълно случайна.

В хода на психоанализата естествено се създават условия за пряко изследване на злополуките, за които иначе правим чисто спе­кулативни предположения, основани на външни наблюдения и обс­тоятелства. Повечето от нашите примери са взети от психоанали­тичната практика, въпреки че в никакъв случай не може да се твър­ди, че тези пациенти имат повече злополуки от останалите хора.

Пациент, който отива на работа с колата си, прави ляв завой на силно натоварено кръстовище. Поради многото пешеходци, които пресичат улицата в този момент, той намалява скоростта на десет километра в час и с левия преден калник събаря на земята възрас­тен човек. Когато за първи път разказва случката, пациентът е убе­ден, че не е забелязал човека. По-късно си спомня, че не е бил ни­как изненадан, когато е усетил, че колата му удря нещо. С други думи, той има смътна представа за несъзнаваното си намерение да блъсне този човек с калника по време на „злополуката". От асоциа­циите на пациента за обстоятелствата, свързани с тази случка, се разкрива, че водещият несъзнаван мотив за злополуката е желание­то на пациента да унищожи баща си. В действителност баща му е починал преди много години, но желанието, твърде силно по време на Едиповата фаза, е продължило да съществува и е било решител­но изтласкано в Ида. Това желание е било изместено - нещо харак­терно за първичния мисловен процес - и прехвърлено върху възрас­тния човек, който в момента пресича улицата пред колата на пацие­нта и става жертва на нещо, което много прилича на произшествие. Сега става ясно защо при положение, че пострадалият не е ранен и че пациентът има пълна автомобилна застраховка, пациентът из­питва силна тревожност и чувство за вина, които значително над­вишават моралните скрупули, съпровождащи такова тривиално произшествие. След като знаем кои са несъзнаваните мотиви, дове­ли до блъскането на възрастния човек, разбираме, че именно те са причина за чувството на вина и тревожност. С други думи, реакци­ята на пациента към произшествието е само на пръв поглед несъот­ветна по сила. Тя е в пълно съответствие с изтласканото желание да унищожи баща си.

Друг подобен пример, толкова тривиален, че едва ли заслужава ца се нарече произшествие, е примерът от първа глава. Става дума ш онзи млад човек, който карал към дома на годеницата си в деня на своята сватба и спрял на зелена светлина, разбирайки грешката си едва след като светофарът светнал червено. В този случай асоци­ациите на шофьора водят до откритието, че той е изпитвал несъзна-нано колебание дали да се ожени, което е било причинено главно от чувство на вина и тревожност, свързани с несъзнавани сексуални фантазии със садистични и инцестни елементи, т.е. от едипово ес­тество.

При първия от тези два примера произшествието е резултат от неадекватно и непълно изтласкване на враждебни импулси на Ида. Както често се казва в психоаналитичната литература, импулсите на Ида се освобождават частично от изтласкването. При втория случай произшествието се дължи или на защитни операции срещу определени импулси на Ида, или на забраната им от страна на Су-перегото, а най-вероятно и на двете, тъй като в такъв случай е труд­но да се различат със сигурност двата фактора.

Несъзнаваната дейност на Суперегото често играе важна роля при произшествия. Много от тях имат за цел да предизвикат само-нараняване. Главна роля за мотивацията на тези действия играе не­съзнаваната нужда от наказание, жертване или изкупление за пре­дишни действия и желания. Читателят ще си спомни, че всички по­добни мотиви принадлежат на Суперегото.

Подходящ пример представлява следният случай. Пациент, опитвайки се да паркира колата си, притиска едната предна гума толкова силно в бордюра, че я разкъсва. За опитен шофьор като него това е необичайно произшествие, но още по-изненадващо е, че то се случва на тротоара пред собствената му къща, където е парки­рал многократно без проблеми. Неговите асоциации дават предста­ва за причините. Този ден той се връща от къщата на дядо си, който е починал същата сутрин след няколкомесечно боледуване. Смърт­та на дядото поражда у пациента чувство за вина. Това чувство идва от враждебните намерения към стария човек, които до голяма степен съответстват на несъзнаваните му чувства към собствения му баща. Чрез разкъсването на гумата пациентът задоволява несъз­наваното изискване на Суперегото за наказание за това, че в своите несъзнавани фантазии е пожелал смъртта на дядото.

Понякога такива произшествия съчетават престъплението и на­казанието. В този случай изтласканата фантазия за унищожаване на бащата е изместена и задоволена символично от действието на па­циента, когато разкъсва гумата, притискайки я в бордюра. Но в конкретния случай асоциациите на пациента не се устремяват в тази посока, така че можем да правим само предположения. При други подобни случаи няма колебание за съчетаването на престъп­лението и наказанието в едно общо действие.

Друг пример е свързан с жена, която кара колата на съпруга си и внезапно спира, така че колата зад нея смачква задната броня. Ана-лизата на този инцидент разкрива сложна комбинация от несъзна-вани мотиви. Става ясно, че три различни, но същевременно свър­зани явления са причина за злополуката. Първо, жената е ядосана на съпруга си, защото той се държи зле с нея. Както тя се изразява, той се разпорежда с нея. Удрянето на колата е несъзнавана изява на гнева й, който тя не е в състояние да изрази открито срещу него. Второ, тя изпитва чувство на вина от това, което желае несъзнавано на съпруга си, когато му е ядосана, и като удря колата, създава от­лична възможност да бъде наказана от него. Веднага след произ­шествието тя разбира, че си го е търсила. И трето, жената има сил­ни сексуални влечения, които трябва да изтласка, защото съпругът не може да ги задоволи. Несъзнаваните сексуални желания са задо­волени символично от „един мъж, който ми се набута отзад", както тя се изразява.

Тук няма да изброяваме и илюстрираме различните видове погрешни действия, тъй като причините и прикритите им механиз­ми са едни и същи, или най-малкото подобни. Интересно е да се посочи, че никак не е лесно да се постави граница между погреш­ните действия и така наречените нормални психични явления. Така например, грешката на езика е твърде различна от съзнаваната и на­рочно търсена метафора. От друга страна има метафори и други форми на речта, които се появяват по време на разговор, без да сме ги търсили съзнавано. Те идват спонтанно - понякога задоволяват говорещия, понякога го озадачават, а друг път не предизвикват ни­каква реакция в него, защото са просто „това, което той е искал да каже". Както става ясно, грешката на езика и нарочно избраната ме­тафора се различават като прояви, но между тях има много меж­динни състояния. Как бихме различили нежеланата метафора, ко­гато говорещият възкликва „О, не. Нямам това предвид", от греш­ка на езика? Погрешният завой, отклонил ни от пътя, който възна­меряваме да следваме, и отдалечил ни от целта, трябва да считаме за погрешно действие. Въпреки това понякога човек прави отклоне­ния от познатия път, без да има съзнаван план за това, като поема непознат маршрут, за да достигне до същата цел. Това явление също ли е погрешно действие? От друга страна, човек може да ус­танови, че е променил любимия си път, без да е взел предварител-но решение за това, така че обичайният му път се е превърнал в не­обичайно отклонение. Къде тогава ще поставим границата между грешката и нормалната проява?

В действителност рязка граница няма. Разликите са количестве­ни, а не качествени. Несъзнаваните мотиви и импулси, породени от Ида, несъзнаваните части на Егото и Суперегото играят при форми­рането на така наречените нормални психични прояви не по-малка роля, отколкото при грешките. При нормалните прояви Егото е в състояние да посредничи между отделните несъзнавани влияния, да ги контролира и обединява помежду им и в съответствие с изис­кванията на външната среда. В резултат на това в съзнанието вмес­то частични елементи се появява единно и интегрирано цяло, което в действителност представлява компромисно решение между мно­го и различни тенденции, произлизащи от различни източници. Погрешните действия се появяват, когато Егото не е в състояние ус­пешно да интегрира различните психични процеси, несъзнавано ак­тивирани в даден момент. Един или повече от тези процеси придо­биват независимост и получават моторна изява. Колкото повече Егото е в състояние да интегрира тези процеси, толкова повече реа­кцията на индивида ще се доближава до „нормалните" психични прояви и обратно, колкото по-малко Егото е способно да интегри­ра, толкова по-явни стават погрешните действия.

За да обобщим това, което научихме за грешките от всекидне­вието, можем да кажем, че те са резултат от неспособността на Его­то да интегрира в хармонично цяло разнообразните процеси, акти­вирани в психиката в определен момент. Тези несъзнавани психич­ни процеси, които се противопоставят на интегрирането, получават известна независима изява чрез мислите или поведението във вид на грешки. Понякога те произлизат от Ида, друг път от Егото или от Суперегото; те могат да са продукт на две или на три от тези части на психичния апарат. Понякога външният наблюдател може да се досети за специфичната природа на несъзнаваните процеси, като се опира само на външни доказателства. Въпреки това, за да се открият несъзнаваните процеси, причинили външната проява, в по­вечето случаи е необходимо съдействието на пациента, направил грешката, и прилагането на психоаналитичния метод. Още повече, че в случаите, когато сме направили убедителни предположения, само психоаналитичният метод може да ни каже със сигурност дали те са верни и цялостни или не.

Нека сега да разгледаме остроумията. Подобно на грешките, остроумието е познато явление от всекидневието, на което Фройд обръща внимание още в началото на психоаналитичните си изслед- вания /Ргеис!, 1905-а/. Той описва природата и ролята на несъзнава-ните психични процеси, които участвуват в преживяването на удо­волствието от остроумието и развива теория, която обяснява какъв е източникът на психичната енергия, разтоварваща се чрез смях при „истински добрата шега."

Фройд показва, че във всяка проява на хумор главна роля играе първичният мисловен процес. Той прилага гениална техника. Пре-разказа вицовете с езика на вторичния мисловен процес, без да променя съдържанието им, вследствие на което духовитостта им изчезва напълно. Това, което остава след преразказването им, може би е интересно, мъдро, остро, цинично или нелепо, но в никакъв

случай смешно.

Нека вземем за пример добре известната политическа епигра­ма, която гласи: „Либералният политик е човек, който е стъпил здраво с двата крака във въздуха". От пръв поглед не е ясно, че ос­новна роля тук играе първичният мисловен процес. Нека обаче да видим какво ще се получи, ако преразкажем съдържанието на езика на вторичния мисловен процес. Епиграмата ще се промени по след­ния начин: „Либералът иска да бъде твърд и практичен, но всъщ­ност не е нито едното, нито другото". Това изказване е критично, но е изгубило хумора си.

След като преработим епиграмата на езика на вторичния про­цес, установяваме, че в оригиналния вид сериозното послание е било изразено преди всичко с езика на първичния процес. Така със средствата на вторичния процес оригиналната версия съобщава само, че либералът е човек, който твърдо стои във въздуха, и само с помощта на аналогия слушателят разбира, че „човек, който е стъ­пил здраво" означава, „твърд и решителен", а човек, „стъпил във въздуха", означава „непрактичен и нерешителен". В оригиналния си вид епиграмата не съдържа никакви обяснителни думи или изрази като „иска да бъде", „но всъщност не е", които се появяват в прера­ботената форма. В трета глава вече казахме, че характерно за пър­вичния мисловен процес е представянето по аналогия и опростява­нето на синтаксиса с изпускане на съюзи и обяснителни думи.

В други форми на хумор естествено присъстват други характе­ристики на първичния мисловен процес, като например измества­нето, сгъстяването, представянето на цялото чрез част от него или обратното, противопоставянето или използването на символизми в психоаналитичния смисъл на думата. Освен това, тъй като хуморът е предимно вербално явление, анализата на вицовете разкрива и начина, по който думите се използват от първичния мисловен про­цес. Например части от две различни думи могат да се свържат и да образуват нова дума, която има смисъла на двете съставни думи. Този процес може да се разглежда като извършване на сгъстя ване върху думи. Също така част от дума може да се използва така, че да изрази смисъла на цялата дума, а смисълът на една дума може да се измести върху друга, която първоначално има съвсем различ­но значение, но наподобява първата дума по звучене или по начин на писане. Всички тези характерни особености на първичния мис­ловен процес са налице в това, което наричаме „игра на думи". Ко­гато се прави за удоволствие, играта на думи се слави като най-дос­тъпна проява на остроумие. И все пак тя предоставя изключителни възможности за хумор.

Нека припомним, че от гледна точка на психичното развитие първичният процес е форма на мислене, характерна за детството, и че той постепенно се замества от вторичния процес. От тази гледна точка може да се каже, че остроумието възвръща временно и отчас­ти както у автора, така и у слушателите доминиращата роля на първичния мисловен процес, или с други думи, остроумието води до временна и частична регресия на Егото. При хумора регресията се стимулира от самото Его. Крие /Кп8, 1952/ нарича тези процеси регресия в служба на Егото и контролирана регресия, за да ги разг­раничи от патологичните форми на регресия, които могат да се поя­вят безконтролно и да повлияят неблагоприятно върху възможнос­тите на Егото да функционира, а дори и да накърнят целостта му.

Като обобщение можем да кажем, че създателят на вицове из­разява идеи с помощта на частична регресия и под влияние на пър­вичния процес. Полученият образ или концепция са изказани чрез езика на вторичния процес, т.е. чрез думи. Слушателите разбират хумора, защото временно регресират до първичния мисловен про­цес. На читателя трябва да е ясно, че тази регресия се извършва на­пълно автоматично, без насочване на вниманието към нея нито от страна на автора, нито от страна на слушателите.

Така например, авторът на епиграмата, която разгледахме по-горе, си поставя за цел да предаде по духовит начин идеята, че ли­бералът иска да бъде твърд и практичен, но всъщност не е нито ед­ното, нито другото. С помощта на частична регресия до първичния мисловен процес тази идея е представена чрез образа на човек, ви­сящ във въздуха и твърдо стъпил на краката си. Изразена с думи, тази идея поражда остроумието. От своя страна слушателят разби­ра смисъла, вложен от автора, като на свой ред частично регресира.

Това са характерните особености на остроумието. Фройд пока­за, че те са необходимо условие и ако се премахнат, самото качество остроумие изчезва. Фройд показа също, че тези формални характе ристики сами по себе си не са достатъчни, за да създадат остроу­мие, макар че има и изключения. Така например някои сложни и повтарящи се игри на думи могат да се възприемат като смешни от някои хора само заради тяхното техническо съвършенство. Всъщ­ност те не са само обикновена игра на думи, а и изключително ост­роумни игрословици. Дори само заради формата си те напълно зас­лужават да бъдат наречени „смешни"*.

Понякога дори една проста забележка може да се преживее като нещо много смешно, особено когато публиката вече е настроена за това. Всеки хуморист и разказвач знае, че започне ли публиката да се смее от сърце, всяка следваща реплика предизвиква допълните­лен смях, дори реплика, която същата публика ще подмине и без сянка на усмивка, когато е в сериозно настроение. По същия начин публика, която е под въздействие на алкохол, сякаш повишава ост­роумието на комика. Ако публиката обаче е „без настроение", нищо няма да „ е смешно.

Тези изключения имат всъщност много малко значение. В общи линии описаните основни характеристики са необходимо, но недостатъчно условие за остроумие. Фройд изтъква, че съдържание­то също е важно. Характерно за съдържанието е, че то се състои от враждебни и сексуални мисли, които малко или повече Егото отх­върля по време на създаването или слушането на вица. Думата „сексуални" е използвана в психоаналитичен смисъл. Това означа­ва, че тя включва оралните и аналните компоненти на сексуалност­та заедно с фаличните и гениталните. Технически вицът служи за освобождаване на несъзнавани тенденции, които иначе не могат да се проявят или поне не могат да се проявят изцяло.

Като илюстрация към казаното можем да приведем едно хумо­ристично изказване от 1930 г., приписано на известен хуморист от това време: „Няма да се изненадам, ако на абитуриентската вечер всички момичета от първото до последното се натъпчат в този са­лон". Съдържанието на вица е ясно: „Няма да се изненадам, ако всички момичета на абитуриентската вечер имат полово сношение". Ако това съдържание се изрази по такъв пряк начин на публично място, то вероятно ще бъде осъдено от Суперегото на публиката.

Хората вероятно ще осъдят автора за вулгарно изказване и няма да изпитат никакво удоволствие от сексуалните фантазии и желания, които подобно изказване може да подбуди. От друга страна, ако съ­щото съдържание се представи по хумористичен начин, упреците на Суперегото могат по-лесно да бъдат избегнати и сексуалната възбу­да да бъде съпроводена от удоволствие вместо от неприятни чувст­ва. С други думи, техниката на вица позволява задоволяването на определено количество от сексуалната енергия, което иначе е невъз­можно в подобна ситуация.

По същия начин, ако се върнем на епиграмата за либерала, ще установим, че използването на техниката на вица дава възможност на автора да се подиграе много повече с омразните му либерали, отколкото ако го направи пряко и с пълното одобрение на публика­та. С помощта на първичния процес той създава илюзията, че прави комплимент на либералите и едва от последната дума на изречени­ето става ясно, че всъщност им се подиграва. И тук от гледна точка на публиката тези импулси, които в други случаи са забранени, мо­гат да получат голяма степен на задоволяване или удоволствено разтоварване. В случая става въпрос за враждебни импулси.

Най-голямо значение за удоволствието от остроумието има приятното преживяване, доставено от иначе забранени импулси, не­зависимо дали те са враждебни, сексуални или смесени. Истински доброто остроумие не е само хитро, то е и „на място". Стиловото съвършенство рядко може да замести съдържанието или скрития смисъл на остроумието. С други думи, удоволствието, изпитано от техническото съвършенство на остроумието, съвсем не е толкова голямо, колкото удоволствието, изпитано от освобождаването на забранения импулс изпод натиска на Егото и защитните му прегра­ди.

Независимо от разликата в количеството на удоволствието, трябва да признаем, че приятното чувство от вица е плод на два от­делни източника. Първият е заместването на вторичния мисловен процес с първичен, което е проява на регрес и както разбрахме, не­обходимо условие за остроумие. Можем да предположим, че удо­волствието, което се създава от регреса, се дължи преди всичко на връщането към детско поведение и отхвърлянето на задръжките, които имаме като възрастни. Другият източник на удоволствие е освобождаването на импулси, които обикновено са под контрол и са забранени. От двата източника вторият доставя голямото удо­волствие, а първият е необходим за постигане на ефекта, който на­ричаме остроумие.

Читателят разбира, че теоретичните въпроси в последните ня колко параграфа са изказани на езика на субективното преживява­не. В своята монография върху остроумието Фройд се опитва да отиде една крачка по-напред и да обясни смеха и удоволствието, ко­ито придружават вица, с разтоварването на психична енергия.

Неговата формулировка е следната. Заместването на вторичния процес с първичен води до спестяване на определено количество енергия, което веднага се предоставя за разтоварване във формата на смях. Още по-голямо количество енергия се предоставя от отст­раняването на защитите на Егото, вследствие на което внезапно се освобождават забранени импулси. Фройд смята, че точно тази енергия, която Егото по правило използва за поддържане на контра-катексиса срещу тези импулси, внезапно се освобождава от вица и може да се разтовари чрез смях.

Нека приключим тази глава като сравним това, което научихме за остроумието, с наученото за грешките. Ясно е, че двете явления са твърде подобни. И при двете се наблюдава моментна проява на иначе несъзнавани тенденции; и при двете основна и характерна роля играе първичният мисловен процес. И все пак при грешките появата на несъзнавани тенденции се дължи на временна неспособ­ност на Егото да контролира или да интегрира по нормален начин тези тенденции с останалите, които в същото време присъстват ак­тивно в психиката. Грешките се появяват въпреки волята на Егото. При остроумието Егото или създава, или доброволно разрешава временен и частичен регрес до първичен мисловен процес и по този начин дава възможност за моментно отпадане на защитните мерки, което позволява появата на иначе забранени импулси. Егото създава и цени остроумието. Друга разлика е, че несъзнаваните тенденции при грешките идват от Ида, Егото или Суперегото, докато несъзна-ваната тенденция, която се проявява при остроумието, по правило произхожда от Ида.