Психоанализа трета глава

Историческо развитие на структурната теория . Диференциране на Егото и Ида. Егото като изразител на нагоните. Основни функции на Егото: възприятия, памет, афекти, мислене. Фактори, влияещи на раз­витието на Егото: зрялост, емпиричен опит. Емпирични фактори: от­ношение към собственото тяло, идентификация с обекти от околната среда. Видове идентификации. Начини на функциониране на психичния апарат: първичен и вторичен мисловен процес. Неутрализация на нагонната енергия.

Нека се запитаме сега: Как изглежда устройството на психиката ни според това, което научихме от психоаналитичната теория?

За да отговорим на този въпрос, най-напред трябва да си при­помним основните хипотези за функционирането на психиката. Първата от тях полага закон за причинността в психичния живот, а втората - идеята, че психичната дейност е преди всичко несъзнавана.

Тези две хипотези ще ни ръководят в по-нататъшното запозна­ване с психоанализата. Както вече пояснихме, те са описателни. При разглеждането на нагоните обаче се сблъскахме с динамични понятия. Разгледахме психичната енергия, която тласка организма към действие до момента на задоволяване, разгледахме генетично детерминираните начини за преход от една фаза на нагонна органи­зация към друга; спряхме се на индивидуалните отклонения в ши­роките граници на тези модели; обсъдихме прехвърлянето на либи-дото и агресивната енергия от един обект към друг в процеса на развитие; посочихме възникването на точки на фиксиране и проце­са на връщане на психичната енергия към тях, което нарекохме рег-рес.

Характерно за психоаналитичната теория е, че представя пси­хичната дейност като нещо подвижно и динамично, за разлика от други теории, според които тя е статична и безжизнена. Психоана­лизата също така се опитва да обясни и представи процесите на раз­витие и функциониране на психиката, дейността на отделните й части, както и взаимодействията и конфликтите между тях. Както ще разберем от тази и следващите две глави, разделянето на психи­ката на отделни части, които Фройд нарича елементи на психичния апарат, също се осъществява въз основа на динамични и функцио­нални критерии.

Първият опит на Фройд да създаде модел на психичния апарат е публикуван в последната глава на „Тълкуване на сънищата" /Ргеис!, 1900/. В нея той оприличава психиката на сложен оптичен апарат, телескоп или микроскоп, съставен от оптични елементи, наредени последователно. Представя си, че и психичният апарат е изграден от голям брой психични елементи, подредени последователно, пок­риващи, образно казано, целия път от сетивното възприятие на еди­ния край до двигателния апарат на другия, както и всички други системи между тях като памет и асоциации.

Дори и в тази първоначална схема на психиката се забелязва, че разграничаването е на функционален принцип. Една „част" от сис­темата реагира на сетивните дразнители, втора, тясно свързана с нея, при възбуда създава феномена на съзнаването, трета част скла­дира и възпроизвежда спомени и т.н. Между отделните системи протича психична възбуда, която, преминавайки, зарежда тези сис­теми с енергия точно както нервният импулс преминава по рефлек-сната дъга.

В най-ранната си схема Фройд различава три психични системи, които той локализира в паметта и асоциативните структури. Още в това начално описание на тези системи се придава основно значе­ние и това е израз на новаторство. В по-късен труд Фройд доразви­ва идеите си /Ргеис!, 1915-с/. По-долу те са представени обобщено.

Психичното съдържание и функции се разделят в зависимост от това, дали са съзнавани или не. По този начин се различават три психични системи: Нсз. („несъзнавано"), Псз. („предсъзнавано") и Сзн. („съзнавано"). Съкращенията се използват като наименования, за да се избегне объркване, породено от основните значения на ду­мите, на които те са производни.

На пръв поглед тази теория на Фройд се отдалечава твърде мно­го от идеята за динамичност и функционалност. Наистина, той раз­деля частите на психиката въз основа на статичен и качествен приз­нак: Дали нещо е съзнавано или не? Първите впечатления обаче заблуждават и както ще разберем по-нататък, тази теория е функ­ционална в основата си.

Фройд смята, че белегът осъзнатост е недостатъчна основа за разграничаване между различното психично съдържание и отдел­ните психични процеси. Основание за това е съществуването на два вида психично съдържание и психични процеси, които не са съзна­вани и които се различават помежду си по динамични и функцио­нални критерии. Тези от първия вид не се отличават съществено от съдържанието и процесите, които се намират в съзнанието във все­ки един момент. Те могат да станат съзнавани само с усилие на вниманието. Същевременно онова, което е съзнавано в определен момент, престава да бъде съзнавано в следващия, когато внимание­то се отклони от него. Вторият вид психично съдържание и пси­хични процеси, които са несъзнавани, се отличава от първия по това, че те не могат да станат съзнавани въпреки усилието на вни­манието. Достъпът им до съзнанието е преграден от вътрешна пси­хична сила.

Прост пример за това беше даден в първа глава с човека, на ко­гото по време на хипноза е наредено да изпълни определено дейст­вие след „събуждането" си от транса, без обаче да има спомен, че е бил инструктиран по такъв начин. В този случай всичко, което е станало по време на хипнотичния транс, се държи извън съзнанието от инструкцията на хипнотизатора и е забравено. С други думи, споменът за събитията по време на хипнозата е с преграден достъп до съзнанието от друга част на психиката, която се подчинява на на­реждането да нямаЩпомен.

Въз основа на това Фройд разграничава две психични системи, които нарича съответно Нсз. и Псз. Психичното съдържание и псих-чните процеси, които са изолирани успешно от достъп до съзнание­то, той нарича система Нсз. Тези, които могат да станат съзнавани с усилие на вниманието - система Псз. Система Сзн. Фройд нарича съзнаваното в психиката.

Поради приликата помежду им системите Сзн. и Псз. са групи­рани заедно като система Сзн. - Псз., за разлика от системата Нсз. Тясната връзка между Сзн. и Псз. е лесна за разбиране. Всяка ми­съл, която принадлежи на системата Сзн., става част от системата Псз. веднага, щом вниманието се отклони от нея и тя не е вече съз­навана. Във всеки нов момент мисли, желания и пр., които дотога­ва са принадлежали на системата Псз., стават съзнавани и съответ­но част от системата Сзн.

Тъй като съзнаваните психични процеси са били познати и изс­ледвани дълго време преди Фройд, то съвсем естествено е, че него­вите приноси и открития се отнасят до системата Нсз. С право на­ричат психоанализата „глъбинна психология" много години след нейното появяване, т.е. психология на Нсз. Тя е психология, чийто основен интерес са съдържанието и процесите на психиката, които са отделени от съзнанието от определена психична сила. През този период на развитие психоанализата използва успешно теорията за психичния апарат, която току що разгледахме.

С натрупването на опит от изучаването на системата Нсз. Фройд установява, че нейното съдържание не е така еднородно, както е предполагал първоначално. Оказва се, че наред с липсата на достъп до съзнанието съществуват и други критерии, които могат да се из­ползват успешно за разграничения в съдържанието и процесите на психиката. При това тези критерии предоставят възможност за по-хомогенни и практични класификации. Така Фройд създава нова хипотеза за психичния апарат /Ргеий, 1923/. Новата теория се нари­ча най-често структурна хипотеза - за разлика от първата, която се нарича топографска теория или хипотеза /Аг1о\у апс1 Вгеппег, 1964/.

Въпреки името си структурната теория наподобява предишните по това,че групира психичните процеси и психичното съдържание в зависимост от функционални критерии и че търси функционалните им различия. Всяка отделна психична „структура", въведена от Фройд в новата му теория, е по същество група от функционално взаимосвързани процеси и съдържание на психиката. Фройд разли­чава три такива функционални групи или структури, които нарича съответно Ид, Его и Суперего.

Като въведение към тази последна теория на Фройд можем да кажем, че Идът се състои от психичните представители на нагоните, Егото - от онези функции, които свързват индивида с околната сре­да, а Суперегото - от моралните предписания и идеалите, към кои­то се стремим.

Нагоните съществуват от момента на раждането. Това обаче не е така с интереса към обкръжението и с контрола над него, както и с моралните чувства и стремежите ни. Това означава, че Егото и Суперегото започват да се развиват едва след раждането.

Фройд предполага, че при раждането Идът съдържа цялата пси­хична енергия и едва след определено психично развитие Егото и Суперегото се обособяват като отделни функционални единици.¹ Обособяването започва с развитието на функциите на Егото. Извес­тно е, че малкото дете проявява интерес към околната среда и е способно да упражнява някаква степен на контрол над нея много преди да развие чувство за морал. Наблюденията насочват Фройд към предположението, че обособяването на Суперегото не започва преди петата или шестата година и остава неукрепнало до към де­сетата или единадесетата година. От своя страна, Егото започва да се обособява през първите шест до осем месеца след раждането и на две- или тригодишна възраст то вече е напълно установено, ма­кар че търпи развитие и промени след това.² Поради разликата в сроковете на развитие ще разгледаме поотделно процесите на обо­собяването на Егото и Суперегото. Ако следваме естественото раз­витие, би трябвало да започнем с Егото.

Когато разглеждаме развитието на Егото, трябва да имаме предвид, че процесите, които са представени в последователен ред в нашето изложение, в действителност се извършват по едно и също време, като всички те взаимно си влияят. За да получим задо­волителна представа за Егото, трябва да се запознаем с всичките му аспекти. Невъзможно е да се разглежда само един аспект и да се пренебрегват останалите. Те би трябвало да се представят заедно, но тъй като това е невъзможно, хубаво е читателят да има предвид всички аспекти на Егото, когато чете за един от тях. Това означава, че ако читателят няма предварителни знания в тази област, следва да прочете два или повече пъти този текст. Само чрез повторно че­тене той ще е в състояние да разбере по-ясно взаимоотношенията между различните аспекти на развитието и диференцирането на Егото.

Както вече отбелязахме, групата психични процеси, които нари­чаме Его, се състои от тези функции, които малко или повече са свързани с взаимоотношенията между индивида и обкръжението. При зрелия човек това най-общо определение включва голям брой прояви като стремежа към удоволствие, навиците, съобразяването с изискванията на обществото, интелектуалните, естетичните и худо­жествените интереси, както и много други прояви, някои от които се различават много от останалите, а други - само в нюансите.

В детството и особено в най-ранните години не съществува осо­бена необходимост от проява на интерес към обкръжението, а ако такъв интерес съществува, той не е така разнообразен и сложен. Нагласата на малкото дете е елементарна и твърде практична: „Дай ми това, което искам!" или „Направи, каквото искам!". С други думи, за малкото дете субективната стойност на външната среда е единствено във възможността тя да бъде източник на удоволствия, да осъществява желания или да е средство за разтоварване на им­пулсите и психичните напрежения, пораждани от нагоните в Ида. За да завършим тази картина, трябва да добавим и негативните въз­действия на външната среда, която е и източник на болка и диском-форт, от които детето се опитва да избяга.

Да повторим отново, че първоначалният интерес на детето към околната среда се основава на това, че тя е потенциален доставчик на удоволствия. Тези съставни части на психиката, които се насоч­ват към изследването на външната среда, постепенно се развиват в това, което наричаме Его. В такъв случай Егото е тази част от пси-хиката, която се насочва към околния свят с цел да достави макси­мално задоволяване или разтоварване на Ида. Както вече отбеля­захме във втора глава, Егото е изпълнителният орган на нагоните.

В клиничната работа обикновено не наблюдаваме такова близ­ко сътрудничество между Егото и Ида. Точно обратното, всекид­невно се занимаваме със сериозни конфликти между тях. Тъй като това е ядрото на неврозите и тъй като в практиката по необходи­мост насочваме вниманието си изключително към конфликтите, ние забравяме, че конфликтът не е единственото взаимоотношение между Егото и Ида. Във всеки случай, той не е първоначалното им взаимоотношение, което, както казахме, е взаимоотношение преди всичко на сътрудничество.

Не знаем в кой етап от психичното развитие започват да възник­ват конфликти между Егото и Ида и кога тези конфликти добиват сериозно значение за психичното функциониране, но изглежда, че това може да стане едва след като обособяването и организацията на Егото са напреднали значително. Ще отложим обсъждането на тези конфликти за по-нататък, когато представим по-пълно разви­тието на Егото и Ида.

Какви са дейностите на Егото спрямо средата в най-ранните ме­сеци на живота? На възрастните тези дейности изглеждат незначи­телни, но въпреки привидната им маловажност те са постижения, каквито никога по-късно в живота няма да повторим.

Една такава дейност на Егото е установяването на контрол над скелетната мускулатура, т.нар. моторен контрол. Друга важна дей­ност е възприятието в различните сетивни модалности, които дос­тавят информация от външната среда. Необходима част от съоръ-жеността за живота е и сдобиването с колекция от спомени, които осигуряват възможност за ефективно въздействие върху обкръже­нието. Безспорно е, че колкото по-добре знаем за онова, което вече се е случило, и колкото повече „минало" сме преживели, толкова по-добре ще се справим с настоящето. Вероятно най-ранните спо­мени са спомените за задоволяване на инстинктивните нужди.

Към тези дейности се добавят психични процеси, които съот­ветстват на онова, което по-късно в живота наричаме емоции. Как­во точно представляват тези първични емоции или техните пред­шественици е интересен въпрос, на който все още няма задоволи­телен отговор. И на последно място, по-рано или по-късно в ранно­то детство се появява най-човешката дейност на Егото - първото забавяне на действието спрямо импулса, който го е предизвикал, първото задържане на разтоварването, което по-късно се развива в удивително сложния процес, наречен мислене /Карарой, 1951/.

Както става ясно, всички дейности на Егото - контролът над моториката, възприятията, емоциите и мисленето - се появяват първоначално като несъвършени функции, които се усложняват в 11 роцеса на психичното развитие. Това е характерна черта на всички функции на Егото. Факторите, отговорни за прогресивното им разг­ръщане, могат да се разделят на две групи. На първо място нор­малното физическо развитие, по-специално генетично зададеното съзряване на нервната система. На второ място е натрупаният жиз-мен опит. За удобство първата група фактори можем да наречем съз­ряване на нервната система {таШгапоп) /Нагйпапп апс! Кт, 1945/.

Необходимостта от определена степен на зрелост на централна­та нервна система е ясна. Така например детето не е в състояние да упражни моторен контрол върху крайниците си преди да настъпи миелинизацията на кортикоспиналния (пирамидния) тракт. Спо­собността за бинокулярно зрение зависи от наличието на определе­ни невронни механизми, които координират движенията на очите и сливат образите от двете макули. Ясно е, че факторите, определя­щи психичното развитие, оказват влияние върху бързината и плав­ността в обособяването на Егото, така че колкото повече научаваме от психолозите, които се занимават с изследване на процесите на развитие, толкова по-добре. Фройд, макар и да е наясно с решава­щата роля на генетичните заложби за психичното развитие и със значението на сложните взаимоотношения между конституция и външна среда, насочва основния си интерес към влиянието на жиз­нения опит върху развитието на Егото.

Едно преживяване, което Фройд /Егеид, 1911/ смята, че има ре­шаващо значение за най-ранните фази на развитие на Егото, е отно­шението на детето към собственото му тяло. Фройд подчертава особеното значение на тялото за психиката от най-ранно детство до края на живота. Той изтъква две причини за това. Частите на тяло­то се различават от другите външни обекти. Когато бебето ги пос­тавя в устата си или ги пипа, те предизвикват два вида усещания. Те не само се усещат, но едновременно с това създават усещане, което не става с никой друг обект.

Като продължение на казаното трябва да изтъкнем, че тялото и неговите части са най-лесното и достъпно средство за задоволяване нуждите на Ида. Така например със съзряването на нервната систе­ма и натрупването на опит, през третата до шестата седмица /НогТег, 1950/ пеленачето се научава да си слага палеца в устата и да задово­лява нуждата да суче винаги, когато му се прииска. Знаем, че в тази възраст за бебето няма нищо по-важно от оралното задоволяване чрез сукане. Едновременно с това, нарастващо значение добиват други функции на Егото, като например моторната координация, паметта и кинестетичната функция, защото именно те създават въз­можността за откриване обекта на нагона, т.е. палеца, и така осигу­ряват задоволяване на нуждата от сукане. А оралните части имат огромно значение за този период, тъкмо защото са интимно свърза­ни със сукането - действието, което доставя най-силното преживя­ване на удоволствие в тази възраст. Поради това и двете части на тялото, сучещата и суканата, добиват изключително значение и тях­ното психично представяне в структурата на Егото заема централно

място.

Трябва да добавим, че частите на тялото добиват голямо значе­ние и поради това, че могат да бъдат източник на постоянни болез­нени и неприятни усещания и най-вече поради факта, че често тези усещания не могат да се избегнат. Ако детето е гладно, то продъл­жава да чувства глад до момента на нахранването. То не е в състоя­ние да „се отдръпне" от чувството на глад, както би могло да отд­ръпне ръката си и да прекрати външен болков дразнител.

Във всеки случай, натрупването на тези усещания, а вероятно и на други, за които все още не знаем, води до това, че тялото на де­тето - най-напред отделните му части и по-късно т 1ою - заема важно място в Егото. Психичните образи (рзусМс гергезеШайот) за тялото се състоят от спомените и асоциациите, свързани с него, ко­ито заедно с катексиса, или енергията на нагоните, са най-важните съставни части на Егото в ранна възраст. Фройд /Ргеи<1, 1923/ под­чертава този факт, казвайки, че Егото е преди всичко „телесно Его"

(Ьойу е§о).

Друг важен процес в развитието на Егото, свързан с натрупване­то на опит от външната среда, е идентификацията с обектите, и на първо място с хора от непосредственото обкръжение. Терминът „идентификация" обозначава процес, при който индивидът започва да наподобява друг човек или да приема отделни негови качества, като например начина му на мислене и поведение. Фройд отбеляз­ва, че тенденцията да наподобяваме обектите от външната среда е важна страна на отношенията ни с обектите (оЪ]ес1 геШюпз), особе­но в ранното детство.

Тези тенденции могат да се наблюдават в поведението на дете­то още от средата на първата година. Чрез имитиране на възрастни­те то се научава да се усмихва. Научава се да говори, като повтаря онова, което му се казва. Освен това възрастните играят различни игри с малките деца, в които се очаква от бебето да имитира. Нека само си припомним игри като „жмичка" и „пляс, пляс ръчички", за да се досетим за голямата роля на тези игри в периода на ранното детство.

Друг пример за ролята на идентификацията е усвояването на го-нора от детето. Най-обикновеното наблюдение показва, че научава­нето на езика се дължи на тенденцията да имитираме външните обекти или, с други думи, да се идентифицираме с тях. Трябва да имаме предвид, че детето не е в състояние да се научи да говори преди определен етап от развитието на централната нервна система и че усвояването на езика не се дължи изцяло на имитацията. Въп­реки това, поне в началната си фаза, говорът на малките деца е най-често имитация. Те повтарят това, което възрастните им казват, и най-често под формата на игра наподобяват възрастните и се учат да произнасят думите. От опит знаем, че всяко дете приема същия акцент като този на възрастните и по-големите деца от обкръжени­ето му и ако няма нарушен слух, неговата интонация, произноше­ние и идиомите, които използва, са точни копия на тези от средата му. Това е толкова показателно, че с основание можем да се запи­таме дали „тоналната глухота", т.е. неспособността да се различа­ват отделни тонове, е наистина наследствен дефект. Но какъвто и да е отговорът, няма никакви съмнения, че идентификацията играе важна роля за усвояването на тази моторна функция на Егото, която се нарича реч.

Същото се отнася и за жестовете и маниерите, за насочването към спортни или интелектуални занимания, за неспособността за контрол над инстинктивните пориви, като например избухливия темперамент, или за обратната тенденция към възпиране от изразя­ване на емоциите, както и за много други функции на Егото. Някои от тези особености на Егото са силно изразени и очевидни, докато други са скрити и не така ясни, но всички те са резултат от въздейс­твието на външната среда и натрупания опит върху Егото.

Ясно е, че тенденцията да се идентифицираме с обекти носите­ли на силен катексис се наблюдава не само в ранното детство. Юношата, който се облича като своя идол или любим спортист, в една или друга степен се идентифицира с него. Такава идентифика­ция, която се наблюдава по време на пубертета, може да е времен­но явление, но не винаги. Сред преподавателските среди е прието, че учителите не само трябва да учат учениците си добре, но особе­но когато възпитаниците им са в пубертета, трябва да са „добър пример" за поведение, защото се очаква, учениците да се идентифи­цират с учителите и да заприличат на тях. Ние невинаги сме едино­душни с педагозите за това кой е подходящият пример за подража­ние, но сме съгласни, че учениците са склонни да се идентифицират с учителите си.

Тенденцията за идентификация продължава до края на живота, но е предимно несъзнавана. С други думи, възрастният човек най-често не осъзнава, че в определен смисъл мисленето и поведението му наподобяват мисленето и поведението на друг човек, или че личността му напълно е заприличала на личността на друг човек. Желанието да бъдем като другите е много по-близко до съзнанието ни в ранна възраст, макар че и това „правило" има своите изключе­ния. Така например малкото момченце открито заявява, че иска да бъде като баща си, а след време като Супермен. По-късно в живота обаче възрастният мъж може да си пусне мустаци като началника си, без да осъзнава, че желае да се идентифицира с него. Въпреки съзнатото решение да си пусне мустаци, истинското желание остава

несъзнавано.

Дотук разгледахме тенденцията за идентификация с хора и нео­душевени предмети от обкръжението, които са носители на силен либидинозен катексис. От изложеното става ясно, че идентифика­цията е напълно нормална тенденция, която е по-изразена и има по-голямо значение през по-ранните години от психическото развитие.

Важно е да се знае, че съществува и тенденция за идентифика­ция с обекти, катексирани с агресивна енергия. Тя е силно изразена, ако обектът е носител на особена власт и сила. Този вид идентифи­кация се нарича „идентификация с агресора" /Ргеис!, А., 1936/. В тези случаи индивидът изпитва удоволствие (поне във фантазията си) от споделянето на мощта и славата, които той придава на про­тивника си. Подобно е удоволствието, което изпитват и детето, и възрастният, когато се идентифицират с обекта на своето възхище­ние, т.е. с главния предмет на либидонозния им катексис. За пример може да се посочи идентификацията с родители, учители, идоли и

началници.

Досегашните изследвания подкрепят възгледа, че идентифика­цията е вторичен процес, свързан с фантазии за заемане мястото на обекта на възхищението и чрез това за получаване на всички негови права и притежания. Няма съмнение, че това е твърде силен мотив, който може да играе роля в много случаи. От друга страна обаче тенденцията за идентификация е резултат от либидинозен катексис, тъй като тя се наблюдава в ранно детство, когато възможността за съществуване на завист и фантазии за заемане мястото на личност­та, на която завиждаме, е малко вероятна. Все още не е ясно, дали идентификацията може да е резултат от силен катексис с агресивна

енергия.

Фройд /Ргеис!, 1916-а/ посочва още един фактор, който има важ­на роля при идентификацията. Това е „загубата .на обект", термин, който има няколко приложения. Той може да обозначава действи­телна или въображаема смърт на обекта или продължителна или постоянна раздяла с него, както и фантазия за подобна раздяла. Фройд открива, че при подобни обстоятелства се поражда тенден­ция към идентификация. Подобен е случаят със сина, който след смъртта на баща си става негово копие и продължава дейността му така, сякаш се преживява като баща си. Друг пример е пациентката на Фройд /Ргеис!, 1916-а/, която се самообвинява в престъпления, извършени в действителност от нейния покоен баща. В първия при­мер имаме случай на нормална реакция, докато във втория случай става въпрос за тежко психично заболяване.

Както се вижда от тези примери, загубата на обект със силен ка­тексис поради смърт или раздяла може да играе критична роля в развитието на Егото. В тези случаи се появява нуждата постоянно да имитираме или да се преобразяваме в човека, когото сме загуби­ли. Най-добре изучените случаи от подобен характер в психоанали­тичната практика са депресиите, в чиято психопатология основна роля играе несъзнаваната идентификация със загубения обект.

Ясно е, че значението на идентификацията за развитието на Его­то е многообразна. Най-напред, особено в ранните години, тя е не­разривно свързана с взаимоотношенията с обекти, притежаващи си­лен катексис. Освен това, както вече казахме, човек е склонен да се идентифицира както с обектите, на които се възхищава, така и с тези, които мрази. Ана Фройд нарича това „идентификация с агре­сора". Накрая отбелязахме, че загубата на обект със силен катексис води в една или друга степен до идентификация с него. Независимо от начина на идентифициране, Егото в крайна сметка, за добро или за лошо, се обогатява.

Нека сега преминем към друга тема, която също е пряко свърза­на с процеса на диференцирането между Егото и Ида. Става дума за два начина на функциониране на психичния апарат. Те се наричат първичен и вторичен процес /Ргеис!, 1911/.

Фройд използва израза първичен процес, за да обозначи, че това, което приема, е първоначалният способ на функциониране на пси­хичния апарат. Ние знаем, че Идът функционира в хармония с пър­вичния процес до края на живота. Егото функционира по този на­чин само през първата година от живота, когато неговата структура е твърде несъвършена и подобна на Ида, откъдето то току-що се е отделило. Вторичният процес от своя страна започва да се развива постепенно и прогресиращо още от първата година на живота и е характерен за зрялото Его.

В психоаналитичната литература двата термина - първичен и вторичен процес - се използват за две както близки, така и различ­ни явления. Терминът първичен процес може да се отнася до опре­делен вид мислене, характерен за малкото дете с незряло Ето. От друга страна, той може да се отнася до представите ни за преходите на либидинозната и агресивната енергия на нагоните, както и до на­чините на нейното разтоварване в Ида или в незрялото Его. По съ­щия начин вторичният процес може да означава както вид мислене, характерен за зрялото Его, така и процесите на свързване и моби­лизиране на психичната енергия, които се извършват в зрялото Его. Двата вида мислене се откриват твърде лесно и имат огромно зна­чение. Двата способа на регулиране и разтоварване на психичната енергия заемат важно място в теорията, но както при всички хипо­тези от този род, те почти не се поддават на наблюдение.

Нека сега изясним как се управлява психичната енергия, когато говорим за първичен и вторичен процес.

Характерните особености на първичния процес могат да се опи­шат лесно с терминологията, използвана при теоретичната диску­сия за психичната енергия. Най-характерното за катексиса на наго­ните при първичния процес е, че той е твърде мобилен. Именно тази подвижност на катексиса определя две основни черти на пър­вичния процес:

1. Тенденцията, характерна за Ида и незрялото Его към незабав­ното задоволяване на нуждите (разтоварване на катексиса).

2. Лекотата, с която катексисът може да бъде пренасочен към други пътища за разтоварване, ако първоначалните обекти или фор­ми на задоволяване станат недостъпни.

Първата характеристика - тенденцията за незабавно задоволя­ване - явно доминира в ранното детство, когато Егото все още е незряло. Освен това тя се среща много често и по-късно в живота, но суетата ни не допуска да си дадем сметка за това. Психоанали­тичните изследвания на несъзнаваните психични процеси показват също така, че тенденцията за незабавно разтоварване на катексиса е характерна за Ида до края на живота ни.

Втората характерна черта на първичния процес - лесното за­меняне на един начин за разтоварване на катексиса с друг - може да се илюстрира с някои прости примери. Един от тях е малкото бебе, което смуче пръста си, когато не може да получи майчината гърда или биберона. Катексисът на енергията на нагона е свързан първо­начално с психичния образ на гърдата или биберона. Тъй като те не са на разположение в момента и разтоварването на катексиса не може да се осъществи по този начин, катексисът поради своята мо­билност се насочва към пръста, който е на разположение и детето осъществява разтоварването му чрез смукане на пръста.

Друг пример е детето, което си играе с питки от кал. Играта с изпражнения вече е забранена и е недостъпна като начин за разто­варване на катексиса. Поради своята мобилност катексисът, свързан с психичния образ на изпражненията, се прехвърля към представата за калта и детето, играейки, си доставя същото удоволствие от раз­товарването му. Познати са ни и случаите, когато детето бие малко­то си братче, ако е ядосано на майка си, а бащата, който не смее да покаже на началника си колко му е ядосан, вечер се кара на децата си.

Ако разгледаме вторичния процес, ще видим, че при него неща­та стоят съвсем по друг начин. Неговата най-важна характеристика е способността за забавяне разтоварването на катексиса. Това озна­чава, че разтоварването се отлага до момента, когато външните ус­ловия станат благоприятни. Това е антропоморфно определение. Трябва да имаме предвид обаче, че Егото е всъщност самият човек (аШкгорох) /Найтапп, 1953-Ь/. Способността за забавяне на разто­варването е основна характеристика на вторичния процес.

Друга важна черта на вторичния процес е, че тук катексисите са много по-силно свързани с определени обекти и начини на задово­ляване, отколкото при първичния процес. По това, както и по спо­собността за забавяне на удоволствието, вторичният процес се раз­личава от първичния само количествено, а не качествено.

Ако проследим растежа и развитието на индивида, или ако нап­равим опит да разграничим по описателен начин първичния процес от вторичния при изследване на психиката му, ще установим, че преходът от единия процес към другия става постепенно. Не е труд­но да се каже, че определен вид мислене или поведение съдържа елементи на първичния или вторичния процес; никой обаче не е в състояние да заяви: дотук свършва първичният процес и оттук за­почва вторичният. Замяната на първичния процес с вторичния е пос­тепенна и представлява съставна част на диференцирането и разви­тието на функциите, които съставлявят Егото.

Както вече посочихме, термините първичен и вторичен процес обозначават също така два вида мислене. Смятаме, че първичният мисловен процес се появява по-рано от вторичния, който се развива постепенно като част или аспект на обособеното Его.

Ако се опитаме да представим двата вида мислене, ще забеле­жим, че вторичният мисловен процес може да се опише много по-несно от първичния, тъй като той ни е много по-добре познат. Това е нормалното, съзнавано мислене, каквото го познаваме от само-маблюденията. То е предимно вербално и следва законите на логи-ката и синтаксиса. Това е този тип мислене, който обикновено свър­зваме с относително зрялото Его; то не изисква специално описа­ние, тъй като ни е добре познато.

От своя страна първичният мисловен процес е характерен за ранното детство и незрялото Его. Той се различава от познатото ни мислене, което наричаме вторичен мисловен процес. Той наистина е толкова различен, че читателят може да се усъмни дали първич­ният мисловен процес е наистина нормален или е израз на психопа-тология. Важно е да се подчертае, че първичният мисловен процес е основният, нормален вид мислене на незрялото Его и че той до из­вестна степен се запазва до края на живота ни, както ще разберем след малко.

Най-напред ще разгледаме една от характерните особености на първичния мисловен процес, която създава у нас впечатление за нещо странно и неразбираемо. Това е липсата на отрицания, услов­ни наклонения и други граматически изисквания. Само контекстът на подобен израз може да ни даде представа как да го разберем -като утвърдителен или отрицателен, като условен или желателен. Думи с противоположно значение се заменят една с друга, а взаим­но отричащи се мисли могат да съществуват заедно, без да си про­тиворечат. Явно ще бъде трудно да се докаже, че подобен вид мис­лене не е патологично, но преди това нека продължим с описанието на първичния мисловен процес .

При него обектите често са представени чрез алюзия или ана­логия. Част от обекта, споменът или идеята може да представи це­лия обект и обратно. Освен това различни мисли могат да се изра­зят само от една мисъл или представа. По правило при първичното мислене вербалните образи не се използват така, както при вторич­ното. Думи и дори цял текст от една страница или глава на книга могат да се заменят със зрителни или други сетивни впечатления. Накрая трябва да отбележим, че при първичния мисловен процес не съществува чувство за време. Понятия като „преди", „сега", „след", „тогава", „най-напред", „след това" или „накрая" не същес­твуват. При този вид мислене минало, сегашно и бъдеще са едно и също.

Вярно е, че първичният мисловен процес се наблюдава при слу­чаи на тежки психични заболявания и може да съставлява толкова важна част от мисловния живот на тези хора, че да определи до го­ляма степен симптомите, които те имат. Тук спадат случаите на де-лириумни състояния, предизвикани от токсични вещества, орга­нични процеси на мозъка и др., както и тежки заболявания с неоп­ределена етиология, като например шизофренията и маниакално депресивната психоза. Първичното мислене не е патология само по себе си. Патологията в тези случаи е относителното изчезване на игоричния процес, а не появата на първичния. Патологичното в мисленето при възрастния човек се определя от това, че първични­ят процес преобладава или изцяло завладява мисленето. Въпреки че първичният мисловен процес изглежда странен, следните раз­съждения ще ни помогнат да го разберем по-добре. Те дори могат да ни убедят, че той не ни е съвсем чужд.

За да разберем липсата на чувство за време, нека да си припом­ним интелектуалното развитие на малкото дете. Липсата на чувст­во за време е позната характеристика на ранното детство и са необ­ходими няколко години, докато детето започне да осмисля събити­ята извън „тук и сега".

Нека си припомним и тенденцията на първичния процес да представя идеи по невербален начин. Този начин на мислене е ха­рактерен за детето преди то да усвои речта.

Що се отнася до липсата на логика и синтаксис, за които споме­нахме, както и до пренебрегването на граматичните форми и отри­цателните частици, може да се каже, че тези изисквания са харак­терни предимно за писмената реч: в говоримия език голяма част от смисъла се подразбира от контекста, жестикулацията, израза на ли­цето и интонацията на гласа. Колкото по-непринуден и разговорен е езикът, толкова по-опростен е синтаксисът и толкова по-многознач­ни думите, особено ако са извън определен контекст. Така напри­мер фразата: „Той е велик!" може да има различен смисъл, ако е казана сериозно, несериозно или саркастично. Ако искаме да бъдем саркастични, тогава думата „велик" ще има точно противоположно значение на даденото в речника. Става ясно, че неразбираемата на пръв поглед особеност на първичния мисловен процес да представя с една дума позитивно или негативно отношение е всъщност твърде познато явление. То е толкова разпространено, че едва ли бихме го забелязали, ако не си поставим за цел да го открием.

Същото се отнася и за представянето на част чрез цялото и на цялото чрез негова част, както и за представянето по аналогия или алюзия. Това са познати начини на мислене от поезията; те се наб­людават също при вицовете и жаргона. Невербалното представяне на идеи също може да се открие в съзнателния ни живот. Да вземем карикатурите или рекламните илюстрации, които представят съби­тията по-добре от всякакви думи. Макар ценителите на изкуството да нямат високо мнение за подобни художествени изяви, ние схва­щаме смисъла на идеите с лекота.

Тези примери показват, че характерните черти на първичния процес не са така чужди на възрастния човек, както изглеждаше от­начало. Явно е, че те продължават да съществуват до края на живо­та макар и в подчинена позиция, и да играят важна роля в психич­ния живот. Както ще разберем по-късно, Егото също си запазва способността за връщане към по-незрели форми на функционира­не, характерни за детството. Това личи особено в игрите, вицовете и шегите на възрастните, независимо дали се предприемат под вли­яние на алкохол или не. Същото се наблюдава в сънищата и мечта­нията в будно състояние. Във всички посочени случаи първичният процес взима превес над вторичния, който обикновено доминира в психичния живот в зряла възраст.

Към така представените характеристики на двата процеса тряб­ва да се прибавят още някои важни подробности, които ще ни улес­нят в разбирането на психоаналитичната литература.

Нека най-напред да разгледаме два термина, приети от психоа­налитичната литература, които описват някои характерни особе­ности на първичния процес. Единият е изместване, а другият -

сгъстяваме.

Психоаналитичният смисъл на изместването е в това, че частта може да представи цялото и обратно, или, в най-общ смисъл, една идея или представа може да се замести с друга, която асоциативно е свързана с нея. Фройд предполага, че изместването се поражда или поне зависи от прехвърлянето на катексиса, т.е. на психичната енергия, от една мисъл или идея на друга. Поради това той избира думата изместване. Изместен е катексисът. По такъв начин този термин илюстрира връзката между първичното мислене и начина на регулиране на енергията на нагоните, който е характерен за пър­вичния процес. Готовността за изместване, характерна за мислов­ния първичен процес, е израз на мобилността на катексиса, която вече разгледахме като особеност на първичния процес в тесния

смисъл на думата.

Терминът сгъстяваме означава представяне на няколко идеи или представи чрез една единствена дума, представа или част от нея. Както при изместването, изборът на термина сгъстяваме е свързан с идеята за мобилността на енергията. Фройд смята, че ко­гато няколко психични образа се представят само чрез един, катек­сисът от всички тях се концентрира (сгъстява) в едно.

Една характерна особеност на мисловния първичен процес, коя­то е резултат от изместване, заема особено място. Това е символно­то представяне в психоаналитичен план, т.нар. „символизъм".

Още в началото на заниманията си със сънищата Фройд /Ргеид, 1900/ открива, че някои елементи на сънищата и симптомите имат определен смисъл, различен от онзи, с който обикновено ги свърз­ваме, но пациентите нямат представа какъв е този смисъл. Така например присъствието на две сестри в съня може да замества мис­ли за женски гърди; пътуването или отсъствието на нещо на сън се асоциира със смърт; парите са символ за фекалии и т.н. Този реч­ник, който прилича на таен език и се използва от хората несъзнава-но, без разбиране на съдържанието му на съзнавано ниво, Фройд нарича символен. Това означава, че в първичния мисловен процес парите могат да служат като символ, т.е. еквивалент на изпражне­ния; пътуването може да замести мисълта за смърт и т.н. Нищо чудно, че това невероятно откритие предизвиква и голям интерес, и яростна критика. Възможно е както интересът, така и критиката да са породени от факта, че много от предметите и идеите, представе­ни символно, принадлежат към забранените неща, към сексуалните и „мръсни" мисли.

Списъкът на тези неща, които могат да се представят символно, съвсем не е дълъг. Той включва тялото и неговите части, по-точно половите органи, ануса и задните части, пикочния и храносмила­телния тракт, женските гърди, членовете на семейството като май­ка, баща, братя и сестри, определени телесни функции и преживя­вания, като полово сношение, уриниране, дефекация, хранене, плач, ярост, полова възбуда, раждане, смърт и още няколко други. Чита­телят ще забележи веднага, че това са неща от особен интерес за малкото дете, с други думи, това са неща, важни за индивида по времето, когато Егото е все още незряло и първичният процес има важна роля в мисленето му.

С това завършваме дискусията за първичния и вторичния про­цес. Сега ще разгледаме друга страна от теорията за нагонната енергия, която се отнася до диференцирането на Егото от Ида и развитието му по-нататък.

Това е теорията за неутрализацията на нагонната енергия /Ргеий, 1923; Нагйпапп е1 а1., 1949/. Поради неутрализацията нагон­ната енергия, която създава постоянен натиск за незабавно разто­варване, става достъпна за Егото и е на негово разположение за из­вършване на действия и изпълнение на желания, съобразени с вто­ричния процес. Въпреки че не знаем как точно неутрализирането помага за установяването и функционирането на вторичния процес, ние по правило свързваме нагонната енергия с първичния процес, а неутрализираната енергия - с вторичния.

Засега ни е известно, че неутрализацията не настъпва внезапно, а е продължителен и постепенен преход и че енергията, която става достъпна за Егото, е от изключително значение за неговото разви-тие. Без нея то не би функционирало задоволително, ако изобщо е възможно да функционира /НаПхтшпп, 1953-а/.

Когато казваме, че неутрализацията е постепенен процес, имаме предвид, че тя е нещо като трансформация на енергията, извършва­на на малки порции през продължителен период от време. Както и останалите процеси, свързани с развитието на Егото, това е промя­на, която става паралелно с узряването на Егото, за което тя значи­телно допринася.

Ако се опитаме да дадем дефиниция на неутрализираната енер­гия, най-общо бихме казали, че това е енергия, чийто сексуален и агресивен характер до голяма степен е променен. Идеята за неутра­лизирането на нагонната енергия е въведена от Фройд по времето, когато единствената приета енергия е била енергията на сексуалния нагон /Ргеид, 1905-й/. Сега ние наричаме този процес десексуализа-ция. През последните години в английския език беше предложен аналогичен термин, йет§§гез8Мтйоп, за неутрализацията на енер­гията на агресивния нагон /Нагттапп е1 а1. 1949/, но за нашите цели е по-разумно да говорим за неутрализация на сексуалната и агре­сивна енергия.

Неутрализацията означава, че действията на човека, които пър­воначално задоволяват нуждата от разтоварване на нагонната енер­гия, стават частично или напълно независими от тази нужда и за­почват да служат на Егото. Следният пример ще изясни това.

Както при останалите дейности на незрялото Его, първите опи­ти на детето да говори задоволяват катексисите на нагонната енер­гия. Въпреки че засега е почти невъзможно да определим кои точно нагонни енергии се разтоварват при говоренето, все пак за някои от тях сме сигурни. Това са възможността за изразяване на емоции, нуждата от идентификация с възрастните хора или с братята и сест­рите, както и използването на говора за игра, която привлича вни­манието на възрастните към детето. С течение на времето езикът до голяма степен става независим от нагонните нужди и се превръща в средство за комуникация на мисли. Това, което в началото е нагон-на енергия, се неутрализира и започва да служи на Егото.

Връзката между говоренето и задоволяването на нагонната енергия е напълно нормално явление за ранното детство. Без енер­гията, доставяна от нагоните, усвояването на езика би било сериоз­но затруднено, а може би и невъзможно. От клиничната практика е познато смущението, наречено мутизъм. То се проявява при деца, които са емоционално откъснати от околната среда и не създават пълноценни взаимодействия с възрастните. Речта на тези деца се възвръща или започва да се развива едва след лечение. Тогава те получават възможност да изградят пълноценни взаимоотношения с хората. От друга страна, ако нагонната енергия не се неутрализира чостатъчно, или ако по-късно в живота неутрализацията претърпи обратно развитие и говоренето (или неутралната енергия, вложена || него) се обвърже обратно с инстинкта, тогава невротичният конф-иикт може да наруши функциите на Егото, постигнати до момента, когато все още индивидът не е бил обезпокояван от вътрешен кон­фликт. Пример за неадекватно неутрализиране е детското заекване, а за вторично инстинктивизиране - хистеричната афония. Тук мо­жем да отбележим, че вторичното инстинктивизиране или де-неут-рализиране на психичната енергия е една от характерните черти на регреса, за който говорихме във втора глава и който ще разгледаме по-подробно в четвърта глава.

Теорията за неутрализацията на енергията и възможността тя да бъде предоставена на разположение на Егото за изпълнение на не-I овите функции се потвърждава от факта, че тези функции са авто­номни в смисъл, че не се смущават от нагоните, особено след ран­ното детство, както и от вътрешните конфликти, породени от на-I онните желания /НаПтапп е1 а1., 1946/. Тяхната автономност обаче не е абсолютна, а само относителна, и както вече стана ясно, при някои болестни явления енергията, която е на разположение на Его-го, може да премине вторично под контрола на нагоните и да пов­лияе неговите функции. Егото може дори да бъде завладяно от же-цанията, породени от нагоните, или от конфликтите, предизвикани от тези желания.