Названието
еписепсия, което е от гръцки произход
(epilambano),
означава "прихващане", в смисъл
че човек бива прихванат от нещо външно.
Епилепсията
е позната от дълбока древност и за
нейната същност са съставяни
най-разнообразни мистични представи.
Това се вижда от отдавна даденото
название "свещена болест" – morbus
sacer.
Хипократ е смятал, че тя има органичен
характер - че е мозъчно заболяване, но
след него през цялото Средновековие
тази болест е била считана като
"вселяване", обсебеност от "зли
или добри духове". Във втората
половина на XIX в.
епилепсията се обособява като
органично обусловено заболяване под
названието epilepsia genuine,
причислявано ту към шизофренията,
ту към манийно-депресивната психоза
или към други психози.
Под
епилепсия би трябвало да се разбира
своеобразно съчетание на епизодично
проявяващи се и трайни синдроми от
неврологично, психично и електроенцефалографно
естество, най-важни от които (но не
единствени) са гърчовите припадъци,
съчетани или не със загуба на съзнанието.
Епилепсията
във всички нейни форми и разновидности
(етиологични и клинични) представлява
голям медицински и социален проблем.
Според литературните данни тя обхваща
1-5% от населението. В нашата страна
епилепсията заема второ място след
олигофренията в психичната болестност.
Етиология
на епилепсията
Класическата
немска психиатрия дели епилепсията на
генуинна (наследствена, ендогенна,
криптогенна, идиопатична) и симптомна
(екзогенна).
Епилепсията
може да се получи при различни болестни
процеси на нервната система от
възпалително, травмено, съдово, туморно
и друго естество, от процеси на смущение
на развитието на нервната система, от
токсични (екзогенни и метаболитни)
въздействия върху нервната система и
пр. В този смисъл епилепсията не е
определена нозологична единица, а
синдром, който може да наблюдаваме
при най-различни болестни процеси на
нервната система. Това е и т.нар. симптомна
епилепсия, която се схваща като симптом
(проява) на определен мозъчен патологичен
процес и може да възникне през всеки
период от живота на човека.
При
значителен брой болни обаче този
епилептичен синдром се явява, без да
сме в състояние при съвременната методика
за клинично изследване да разкрием
някакъв основен процес. При една част
от тези болни наследственият фактор
има несъмнено значение в етиологията
на заболяването. Тази група едни наричат
"генуинна", а други - "есенциална"
епилепсия. Тук при 21-35% от болните с
кпиптогенна епелепсия се отриват подобни
болни сред техните роднини. Тови вид
епилепсия се манифестира в първите 1-2
десетилетия на живота.
По-често
от всички други форми на епилепсия при
генуинната епилепсия се установяват
т.нар. епилептична промяна на личността
и епилептично слабоумие. Дори при
масивно изразена наследственост
особеностите на характера могат да се
открият и у близките на болния, които
нямат пристъпни епилептични явления.
Все пак трябва да се изтъкне, че
характеровата промяна не е абсолютно
специфичен белег на генуинната епилепсия.
Тя може да се появи от една страна у хора
без никакви данни за епилепсия (нито у
тях, нито у техните близки), както и да
бъде израз на дълги години протичаща
епилепсия от травмено и друго естество.
С
разкриването на все нови и нови методики
на изследване обаче рамките на тази
"генуинна" епилепсия всекидневно
се стесняват. И накрая в тази група би
трябвало да останат само случаи, при
които настедственият фактор има голямо,
макар и не единствено значение за появата
на болестния процес. Този настедствен
фактор би могъл да се изразява и в
микроструктурни промени на нервната
система като израз на смущение в
развитието, или пък в такова разстройство
на обмяната на веществата, при което се
стига до епилептичен синдром. Освен
това по-новите и задълбочени изследвания
на епилептичните заболявания със
съвременни методики установяват, че
всъщност много форми на заболяването,
считани преди това за наследствени
(генуинни), са фактически симптомни
епилепсии. И подари сериозно хвърленото
съмнение върху съществуването на т.нар.
генуинна епилепсия, се възприема
схващането вместо генуинна да се говори
вече необвързващо за епилепсии с
неизвестна засега етиология за
разлика от т.нар. симптомни епилепсии,
които са резултат на известни
(установени) причини, предизвикващи
заболяване на мозъка.
И
така удобно за клиничната практика
деление на епилепсиите е:
1.
Епилепсии с неизяснена засега етиология.
2.
Симптомни епилепсии, които биха
могли да се разделят на две подгрупи:
а)
Процесна епилепсия – резултат на
най-различни заболявания на централната
нервна система.
Тук
също остри и хронични отравяния също
така могат да предизвикат епилептоформени
реакци (уремия, хроничен алкохолизъм,
отравяния със сънотворни средства, с
олово, въглероден окис и др.)
б)
Резидуална епилепсия. Дължи се на
трайни мозъчни органични увреждания –
преминали заболявания (менингити,
токсоплазмоза), увреждания на мозъка
или малформации.
Особености
на епилепсията
Като
цяло симптоматологията на епилепсията
се характеризира с пристъпно настъпващи
двигателни, сетивни, вегетативни и
електроенцефалографски прояви и с остри
и хронични психични промени, включително
и на своеобразна деградация на личността.
Голям
припадък (grand mal)
Този
вид припадъци се появяват най-често
по-време на сън или при събуждане и
по-рядко в будно състояние. Могат да се
отделят 4 фази: начална фаза (аура),тонична
фаза, клонична фаза и акинетична фаза
на пълна кома.
В
повечето случаи големите припадъци се
предшестват от т.нар. аура (предвестник),
за която болният запазва спомен. Тя може
да бъде психична, сетивна, двигателна
или висцеронервна. Минути, а рядко и
часове или дори дни преди припадъка
болните или променят настроението си,
или усещат мравучкания, изтръпване,
миризми, особен вкус, потрепвания на
някои мускулни групи или виене на свят,
притъмняване на очите, разбърканост и
гадене за повръщане. В зависимост от
това аурата се бележи като вегетативна,
сензорна, психична и според сетивния
орган, в който се проявява – зрителна,
слухова, вестибуларна, обонятелна,
гастрична и пр. В случаите, когато
големият припадък се предшества от аура
в будно състояние, болните обикновено
разбират, че се приближава припадък и
заемат безопасно положение. Когато
обаче големият припадък не се предшества
от аура, тогава долните падат като
покосени на мястото, на което се намират,
и поради това припадъкът е свързан
понякога с тежки наранявания и изгарания.
Големият
припадък се манифестирачесто пъти с
едно начално извикване поради спазъм
на гръдната мускулатура и мигновенно
падане, при което цялото тяло изпада в
тоничен, а после и клоничен гърч. Тонична
фаза: След аурата следва
внезапна загуба на съзнанието с тоничен
екстензорен гърч на мускулатурата на
крайниците, гърч на дихателната и
дъвкателната мускулатура (болният може
да прехапе езика си, дишането спира,
явява се цианоза). Тази
фаза трае няколко секудни до една минута.
Клонична фаза: При нея всемат участие
мускулните групи на цялото тяло – шията,
дъвкателната мускулатура, мускулатурата
на крайниците. Цианозата се задълбочава.
Тази фаза трае 1-2 минути, след което
всякакви движения изчезват. Зениците
са широки (в началото тесни) и не реагират
на светлина. Възможно е по време на гърча
болните да се изпуснат по малка или
голяма нужда.
След
тонично-клоничния фаза обикновенно
дишането шумно се възстановява спонтанно,
но болните продължават да лежат в
безсъзнание, отпуснати. Това е т.нар.
акинетична фаза. Болният е в пълна
кома със зенична рефлексна неподвижност.
След припадъчната кома се преминава в
сънно състояние и около половин час
по-късно болните се събуждат, без да
имат спомен за случилото се. Те се
чувстват силно отпаднали, изтощени и
често с главоболие – по тези симптоми
те разбират, че са имали епилептичен
припадък. Възможно е след припадъка да
има помрачение на съзнанието.
Големите
епилептични припадъци се явяват с
различна честота – от няколко на
денонощие до 1-2 в месец или година.
Понякога обаче при болни, които имат от
дълго време припадъци и се лекуват, във
връзка с прекъсването на лечението и
употреба на алкохол или под влияние на
други провокиращи моменти се получават
в продължение на няколко часа един след
друг големи припадъци, като между тях
болните не идват в съзнание. Това
състояние се нарича status
epilepticus. То е опасно
за живота на болните, тъй като поради
зачестилите припадъци се получава
мозъчно набъбване, централно покачване
на телесната темпетарура, разстройства
в дишането и сърдечната дейност.
Необходими са големи усилия за
преустановяване на гърчовете.
Малък
припадък (Petit mal)
Към
този вид припадъци се отнасят краткотрайни
промени в съзнанието или двигателността
или едното и другото заедно, нерядко
още в кърмаческста и детската възраст.
При малките припадъци липсват аура и
генерализирани клонично-тонични гърчове.
За
кърмаческата възраст са характерни
т.нар. саалам-гърчове, при които
детето бързо навежда главата си напред
както при поздрав при мюсюлманите
(саалам), или пък цялото тяло се навежда
тонично напред. Тази форма на епилепсията
се нарича пропулзивен petit
mal. Тя се среща
предимно в първите 2 години от живота.
Понякога тези гърчове се появяват на
серии или зачестяват до такава степен,
че се говори за статус.
Във
възрастта от 3 до 5 години се наблюдава
т.нар. миоклоничен-астатичен petit
mal, при който след кратки
миоклонични потрепвания на лицевата
мускулатура или свиване на ръцете децата
изведнъж политат и падат напред поради
мигновенно изчезване на мускулния
тонус. Поради това внезапно падане
напред децета често се нараняват по
лицето. Веднага след падането те отново
падат сами.
В
ранната и средната училищна възраст,
между 5 и 10 години, се появяват т.нар.
абсанти (самостоятелно или
примесени с големи и малки пристъпи, те
не са чужди и на зрялата възраст). Те се
изразяват в краткотрайно "отсъствие"
на съзнанието, което не трае повече от
30 секунди. В това време болните или
втренчват поглед и престават да си
вършат работата си, или пък заедно с
това извършвт автоматични действия,
проявяват вегетативни симптоми като
пребледняване, изпотяване. Добре заучени
и автоматизирани действия продължават
понякога да се извършват дори и по време
на пристъпа – например свирене на пиано,
декламиране. Когато тези пристъпи
зачестят и станат няколко десетки до
стотици на ден, говорим за пикнолепсия
(пикнос - малък).
В
пубертетната възраст и в младежката се
наблюдава т.нар. импулсивен petit
mal. Той се изразява
също така в краткотрайни изхвърляния
на ръцете напред, а понякога се съпътства
и от загуба на мускулния тонус и падане
напред. В такива случаи се получава и
загуба на съзнанието. Малките припадъци
често съпътстват големите или се редуват
с тях.
Психомоторни
припадъци
Наблюдават
се при темпорална епилепсия. Касае се
за краткотрайни половин-двеминутни
пристъпни промени в яснотата на съзнанието
с автоматизми. В такова състояние болните
правят безцелни движения, като че искат
да почистят, да оправят леглото, да
отворят прозорци и врати, а същевременно
се появяват и някои вегетативни и
автоматични прояви: болните дъвчат или
мляскат, без да имат храна в устата си,
правят стереотипни движения с ръце или
с цялото тяло, онанират, изхождат се.
Псохомоторните припадъци обикновенно
започват с някаква аура – най-често
психична или сетивна. Те стават напрегнати,
страхливи, изпитват неудовлетворение,
изпадат като че ли в съноподобно
състояние. В такива случаи те възприемат
действителността извратено,
халюцинаторно-дереализационно.
Симптомни
(Джексънови) припадъци
Най-често
при травматични увреждания на мозъка
след месеци или години в противоположната
страна на тялото се появяват тонични
или миотоночни гърчове без загуба на
съзнанието, засягащи мускулите, в чието
корово представителсвто се намира
травматичният ръбец. Гърчовете могат
да засегнат само едната ръка или единия
крак, или крайниците от едната половина.
Нерядко обаче гърчовете от едната
половина не тялото се генерализират и
в противоположната половина и по този
начин се получава общ генерализиран
гърч.
Психични
еквиваленти (психична епилепсия,
психомоторна епилепсия)
Касае
се за пристъпи на психично разстройство
като еквивалент на епилептичен припадък,
които се изразяват в т.нар. автоматизъм,
халюцинаторни кризи, кризи на психосензорни
преживявания, делирни и аментивни
симптоми.
Болните
от епилепсия може да показват типична
промяна на характера. Тя има своии
особени белези: болните са обстоятелствени
– говорят много, с ненужни подробности
решават определена мисловна задача,
като не могат д с откъснат от разказа
си. Те са лепливи (вискозни), педантични
в своето поведение. Проявяват прекалена
любезност до лакейчинене, която обаче
може бързо да се смени с експлозивен
гняв, про който болните проявяват
агресивност по незначителен повод.
Болните от "генуинна" епилепсия
са склонни към епизодични промени в
настрението – дисфория или еуфория.
Психични
разстройства
При
епилепсията, независимо от нейния
характер – с неизяснена етиология или
симптомна (главно при т.нар. резидуални
мозъчни процеси), настъпват различни
психични разстройства. Те биват остри
(епизодични) или хронични.
1.
Остри (епизодични)
психични разстройства
Те
настъпват понякога преди, а в други
случаи след епилептичния припадък и
поради това не могата да бъдат считани
за "психични еквиваленти" на
припадъка. Често обаче те възникват без
каквато и да е връзка с гърчовия епизод
на заболяването.
- Промяна на настроението.
Без
установими външни причини настроението
на болните става възбудно-агресивно
или дисфорично. По-рядко настъпва
еуфория или преобладава потиснато
(депресивно) настроение, често придружено
със страхови афекти.
б)
Помраченост на съзнанието.
Това
явление се нарича още епилептиформена
възбуда или по Шипковенски – "хаотична
помраченост на съзнанието".
Това
е едно от най-честите и може би най-типични
присични разстройства при епилепсията.
Болните са напълно дезориентирани
(ауто- и алопсихично), възбудени. Те съще
са неспокойни и поради страховите си
изживявания и застрашаващите ги зрителни
измами: илюзии и халюцинации с ярко
червен цвят (пожари, кръв, врагове).
Обхванати от омпулси за движение и
агресивност, те могат да извършат тежки
престъпления (пожари, убийства),
ексхибиционистични актове и др.
Епилептичното помрачение, което трае
минути, часове, рядко и дни, настъпва
внезапно и също така изчезва бързо, като
освавя пълна амнезия за изживяното.
Понякога това помрачение има кататоноподобен
характер (ступор или възбуда) и може да
прилича на кататонната форма на
шизофрения.
в)
Епилептичен делир.
На
фона на помраченото съзнание се получават
зрителни измами (илюзии, халюцинации).
Често делирът има онейроиден характер
– врагове, животни нападат болния,
подлагат го на мъчения. Понякога се
наблюдават само слухови халюцинации.
Гласовете заставят болния на извърши
различни действия, често пъти опасни
за околните и за самите тях.
г)
Епилептичен транс ("смяна на
съзнанието").
Това
е такова разстройство на съзнанието,
при което болният запазва способността
да се ориентира, да извършва известни
привидно целесъобразни действия, така
че формално не изглежда с помрачено
съзнание. След излизане от това състояние,
той има пълна амнезия за този период.
Така един болен на Е. А. Попов в състояние
на транс пропътувал далечно разстояние,
разговарял с познати, на които е направил
впечатление със своята вялост, бавен
говор и необикновен вид (приети като
следствие на умората от пътя и безсънието),
като след това човекът не си спомнял за
нищо от преживяното.
д)
Психомоторни автоматизми.
Касае
се за своеобразна комбинация от помрачение
на съзнанието и извършване на различни
движения и безсмислени действия
(уриниране в стаята, разголване на
половите органи, тичане и въртене в кръг
и т.н.). ПОнякога могат да възникнат
халюцинаторни и дереализационни
изживявания. Пенфилд и други отнасят
този синдром към т.нар. темпорална
епилепсия, дължаща се на огнища в
темпоралния дял на мозъка.
е)
Така наречените "особени (частични)
състояния на съзнанието" – по Гуревич.
Те
се характеризират с подчертано
разстройство на сензорния синтез
(дерелизация и деперсонализация), напълно
помрачение на съзнанието и липса на
амнезия.
2.
Хронични (протрахирани) психични
разстройства
а)
Хронични епилептични психози.
Тяхната
клинична картина може да наподобява
шизофрения – параноидни идеи, слухови
халюцинации и др., на фона на ясно
съзнание. В други случаи една епилептична
психоза може да се характеризира с
маниен или депресивен синдром.
б)
Епилептична промяна на личността.
Развива
се в различни интервали от началото на
заболяването и не е в пряка връзка с
честотата и тежестта на припадъците.
Макар че обхваща всички страни на
психичния живот, особено ясно подчертани
са промените в характеровата сфера.
Болните
стават прекалено любезни, склонни към
ласкателство, лениви. Човек трудно може
да се освободи от тях, когато те са решили
да го занимават със своите въпроси. Те
спират лекаря на улицата, без да се
интересуват дали той има време да ги
изслуша, и започват да разказват своите
желания.
От
друга страна, характеровата промяна се
изразява в избухливост, остри гневни
реакции и агресивност, които се проявяват
особено при отказа да се изпълнят
желанията им, дори когато са необоснователни.
Това
състояние между ласкателство, любезност,
благодушие, лепливост, от една страна,
и гневливост, жестокост, агресивност,
от дуга, се нарича вискозно-експлозивна
пропорция.
При
епилептичната промяна на личността
болните стават егоисти, лицемери,
педантични, често склонни към религиозен
мистицизъм.
Техният
мисловен процес протича бавно, мислите
се въртят около една тема и трудно се
привключват към друга – това е т.нар.
вискозност. От друга страна, мисленето
е обстоятелствено – болните повтарят
многократно мислите си – персеверационна
склонност.
От
патофизиологично гледище тези промени
в мисленето имат в основата си инертност
на възбудния процес.
Епилептичната
деградация обхваща и интелектуално-паметовата
сфера: настъпва различна по дълбочина
деменция. Така описаната промяна
на личността е изразена в различна
степен при различните болни. Има случаи,
когато тя не настъпва, въпреки
дългогодишното боледуване.
Според
най-новите изследвания само половината
от болните показват трайни психични
разстройства. За тяхната поява имат
значение още особеностите на личността
и на социалната среда.
Епилепсията
е голям медико-социален проблем. Болните
са със сериозно разстроена социална
адаптация и се нуждаят от постоянен
медицински надзор и социални грижи,тъй
като заболяването е хронично и обикновенно
продължава от от детска възраст до края
на живота.
Използвана
литература:
- Темков, Ив., Иванов, Вл., Ташев, Т., Психиатрия, изд. "Медицина и физкултура", София, 1973
- Йорданов, Б., Иванов, Вл., Нервни и психични болести, изд. "Медицина и физкултура", София, 1989
- Божинов, С., Неврология, изд. "Медицина и физкултура", София, 1973