Във
филогенетичното развитие на човек
потребността от създаване на човешката
общност се проявява още в ранните етапи.
Съзнателният човек разбира, че му е
трудно сам да се справя с природните
стихии и с удовлетворяването на
биологичните си потребности. Инстинктивната
форма на поведение предопределя
необходимостта хората сами да си набавят
храна и да се самовъзпроизвеждат.
Още
пред тези първи стадийни форми на
съществуване хората изграждат такива
системи на взаимодействие, които им
помагат да се чувстват част от определена
общност. Присъствайки в нея, всеки човек
изпълнява “неписани”правила, чрез
които доказва своята принадлежност към
тази общност. Биологичният закон създава
възможност за обединяване на хората,
за оценяване на родовата принадлежност,
както и функциониране на специфични за
нея форми на общуване. Постепенно с
усъвършенстване на процесите на общуване
хората регламентират тези правила и те
се превръщат в част от тяхното поведение.
Така се формира социалната норма, която
с развитието на общността се усъвършенства.
Още в
най-ранните си стадии на развитие
човешкото общество създава критерии
за оценяване на определени постъпки
или цяло поведение. Независимо че
архаичният човек има за основа цел да
се справи с природата, той оценява, че
за ефективността на това е нужно да
съблюдава определени забрани. Самите
забрани изпълняват функцията на регулатор
на индивидуалното и групово поведение
и се превръщат в значима част от
индивидуалния начин на живот. С развитието
на човечеството тези забрани все повече
се усъвършенстват и постепенно стават
част от съзнателния акт на отделния
човек, който се контролира от общността
като цяло. Онези членове на общността,
които не съблюдават правилата на
взаимодействие, биват изолирани или
отхвърлени от общността. Тези форми на
поведение отключват прояви, които са
насочени както към членовете на общността,
така и към същността на нормите, които
тя създава. Човек съзнателно ги отхвърля,
отритва или пренебрегва. Подобен тип
поведение се определя като отклоняващо
се и много по-късно в научната му
интерпретация се назовава девиантност.
За
да се разбере същността на подобен тип
поведение е важно да се знае, че всяко
едно поведение изпълнява следните
функции:
- Активна функция – всяко поведение се определя като начин на съществуване, свързан с активното поведение на човека в природата и социалната среда;
- Приспособителна функция – чрез която се осъществява необходимостта от единство на биологичните и социални норми на индивида. Всеки човек реагира по свой специфичен начин на дразнители от средата и това определя неговата индивидуалност. В същия момент, всеки човек специфично възприема, осъзнава, интерпретира и реализира социалните процеси на взаимодействие. Изградените в една общност норми на поведение регулират процесите на взаимодействие между отделния човек и членовете на общността;
- Регулираща функция – всяко човешко поведение има самооценъчен характер и тази самооценка се проявява чрез пренос върху друг тип поведение. Всеки човек, когато установи отклонение у поведението у друг, го сравнява с общоприетите форми на поведение.
Тези няколко основни характеристики
дават основание девиантното поведение
да се разглежда в широк аспект:
- Девиантността се разкрива като форма на отклоняващо се от социалната норма на поведение;
- Девиантността се разкрива чрез типа отклонение, т.е. за да се установи наличието на девиантност, е необходимо да се знае същността на общоприетата норма на поведение.
- Девиантното поведение в психологията се разглежда като противосоциално и се свързва с термина deviation, означаващ обратен път.
Разгледан
в по-широк смисъл терминът включва в
себе си същността на отклонение от нещо
или някого. В тесния смисъл девиантността
е социално нежелателно поведение,
неприемливо за общността като цяло.
Като се има в предвид, че социалната
общност е тази, която определя нормата
на поведение, тя е явява и в същата си
функция на определящ фактор за формата
на девиантност.
ДП
приоритетно се разглежда от представителите
на бихевиоризма Девиантните действия
могат да се разкриват и чрез теоретични
постановки на дълбочинната психология,
психологията на дейността и
гещалтпсихологията. Американските
психолози А.Бандура , Р.Марлон разглеждат
девиантността от две гледни точки:
1.Като
обединяваща вариация на статистически
норми. Последните реализират поведение,
което е необичайно явление по отношение
на цялата общност /човек се уединява,
агресира, конфликтира, употребява и
злоупотребява с алкохол, наркотици,
отказва да се храни и т.н./, тоест човек
реализира поведение, което е по-различно
от това на другите. Авторите свързват
подобен тип поведение с ниски нива на
интелигентност, с възприемането на
неадекватни модели на поведение, както
и с процеса на повтаряемост на девиантните
действия. Всички те включват насочеността
на личността. Тя се държи така, както
предполага, че е удобно за нея, без да
се съобразява с изискванията на
останалите.
2.
Авторите разкриват девиантността като
проява на личността в отделни критични
ситуации. В тях тя проявява необичайни
форми на поведение, които са провокирани
от невъзможността и да се приспособи и
адекватно да се “вгради”в ситуацията.
В подобни случаи тя много често попада
под влияние на чуждо въздействие, което
се оказва значимо за тях. Интензивността
на подобни прояви стереотипизират
поведението и когато се появи нова
ситуация, стереотипа подпомага проявата
на отклоняващо се поведение. Това се
получава като следствие на получено
поощрение от външни хора или липса на
регулация на собственото поведение.
Изучаването
на ПДП се осъществява от 4 основни
позиции:
- Девиантността се разкрива като формация от вътрешни фактори и се разглежда като различие между индивидите, чиито характеристики предполагат възможности за осъществяване на девиантни прояви. Такива характеристики са агресивното поведение или прояви на съперничество в ситуации на конфликтно противопоставяне. Много често като самостоятелна характеристика, водеща до девиантност е отчуждението като елемент на изолация и отхвърляне на съществуващите в голямата социална общност норми на взаимодействия между хората.
- Социално-структурните различия между хората се разглеждат като възможности за проява на девиантност. Доказано е, че хората от по-ниски социокултурни общности кодират в поведението си негативно субективно отношение към общността като цяло. Този факт се обяснява с това, че техният достъп до реализация на социално приемливо поведение е по-ограничен в сравнение с останалите членове на общността. Непълноценната социална изява е фактор за формиране на негативна социална нагласа и отношения, които могат да бъдат причина за отхвърляне или неприемане на социалните норми.
- За извършването на девиантни действия влияние оказва и мнението на онези ”значими други”, които оказват въздействие върху процесите на социална адаптация на подрастващите . Девиантната форма на поведение често се реализира от лица, на които им е поставен “етикет” или са клиширани като ”лоши хора”. Чувствайки се отхвърлени от останалите, те се стараят да противодействат или да приемат негативното отношение на другите, което се възприема като обществено мнение.
- Девиантността се разкрива и чрез Теорията за социалното научаване на Бандура, според която всяко действие на лицето, в това число и девиантното, е плод на осъзнато възприемане на определен модел. Това означава, социокултурните норми се възприемат, осмислят и прилагат чрез процес на моделиране от другите хора. Когато един модел има противообществена насоченост и се подкрепя от присъстващата социална общност, тогава той се превръща в устойчив модел на поведение. Чрез този процес може да се затвърди и девиантната форма на поведение.
Тези
основни позиции за разкриване на ДП
дават възможност то да се разглежда
приоритетно като противообществено, а
не като противоправно, независимо че
някои от неговите форми в краен вариант
могат да стимулират престъпен акт на
поведението.