Основни подходи при водене на интервю

Интервюиране

Човешкият емоционален живот е един процес. В комуникацията има непрекъснат човешки емоционален процес. Това е процесното ниво на комуникацията. Тя освен това има и съдържателно ниво. Емоциите винаги идват от миналото и са преди съдържателното ниво на комуникацията. Емоциите могат да идват от близкото (няма нищо общо с конкретния субект) или далечното минало (свързано със суб. анлогия) – емоции при среща с групата на равните или гупата на значимите други или на авторитетите. Човешките емоции не започват от нулата и е важно да разпознаем дали са от близкото или от далечното минало. Емоцията тече неспирно.

В първите години в човешкият психичен свят тече само емоционалният процес и чак след 3 годишна възраст езикът и интелигентността започват да определят комуникацията. В ранно детство се развива силно процесът, езикът на емоциите и после се включва речта. В една комуникация много по-силно се възприема и по-голяма сила има на процесно ниво в сравнение със съдържателното ниво (double bind) – когато казваш нещо, а на процесно ниво върви друго. Човешкият емоционален език и процес могат да обърнат смисъла на някои думи (има думи, които не могат да се променят).

В психоанализата за първи път се въвежда идеята, че процесът е по-силен от съдържанието. При първа среща емоцията не е породена у нас от другия субект, а от близкото или далечното минало. Емоционалният процес е динамичен процес.

Емоционална интелигентност и зрялост – да си даваш сметка откъде идва емоцията и че се привнася емоция.

Комуникация (терапевт - клиент)

Два модела на комуникация:

1. Патерналистичен модел – понякога този подход е необходим. Не е необходимо и постепенно да отстъпваме от него по посока на партньорски отношения.
2. Партньорски модел:

• Симетрично партньорство – равнопоставено партньорство. „Там, където ти си силен или слаб и аз съм.”
• Равнополагащо партньорство – „Там, където ти си силен, аз съм слаб и обратно”. Компенсаторно партньорство.

Клиентът също има силни страни в една терапевтична връзка:

• Той държи информационната банка – той решава околко да ни допусне в преживяванията си.
• Може да налага вето.

Човек може да е равнопоставен, но не и равноположен в една връзка.

Изисквания при интервю, терапия, консултиране:

1. Неутралност – емоционално и етично да се дистанцираш от действията на клиента. Оставаме неутрални независимо от гражданската си позиция спрямо това деяние. При среща с лоши хора не трябва да ги приемаме просто, а да се замислим какъв е замисълът на Вселената да има такива хора.
2. Автентичност – да реагираме спонтанно, автентично на действията на клиента, когато това ще му помогне.
3. Емпатично откликване – не е стратегия, а умение. Това е процес на съпреживяване, а не идентифициране с другия човек, защото клиентът може да ни подведе (осъществява се убийство на метапсихично ниво). Не можем да кажем, че сме били на неговото място, никой не може да преживее ситуацията такава, каквато е усеща клиента. При емпатията съпреживяването е на емоционално ниво. Емпатичен дисонанс: „разбирам” „ако бях или като бях на твое място” – това не е емпатия или емоционално резониране. Емпатия се постига като си помислим за ситуацшя, в която сме изпитвали същата емоция (а не за същата ситуация). Например, ако клиентът е бесен, си помисляме за ситуация, в която ние побесняваме. „разбирам ви, и аз побеснявам, когато изпадам в определена ситуация”. Казваме, че познаваме емоцията, а не ситуацията. Като разпознаем емоцията на клиента, я следваме по един контролиран начин и с много по-нисък интензитет. Ние сме втора цигулка – клиентът разбира, че хората имат сходни емоции, но винаги в различни ситуации. Възможно е едно и също житейско събитие да резонира по различен начин (да породи различни емоции) у различните хора. Ако не се усвои емпатията, се ретравмира клиента. Не откликваме на съдържанието, а на емоцията. Нашият емоционален фон не е толкова силен като емоцията на клиента, но има един и същ характер с нея.

Интервюиране – стъпки и фази на интервюто

На всеки момент и етап има различни задачи за решаване. Те са базови психологически задачи. Едно интервю трае около час и половина. Зависи от клиента, дали е склонен към консултиране или не.

1. Въвеждане

2. Отваряне:

- формулировка по случая

- сключване на договор.

3. Същинско интервю.

4. Затваряне на интервюто.

5. Приключване.

Първа стъпка: въвеждане.

Не е още професионална стъпка, предполага запознаване. Включва експресна диагноза за емоционалния процес на клиента в момента. Етап на скачване. По-често емоциите са от негативната сфера. Трябва да внесем сигурност, доверие, спокойствие в клиента. Това става със светски разговор – носи сигурност, че всички сме хора от една култура. Например времето, лесно ли е открил кабинета - това е загриженост, но не е нещо лично. Друго е да се погрижиш за него.

Основни задачи - представяне, дори той да знае името ни. Трябва да мине определено време да се говори на „Вие” и в последствие да мине на „ти”. С името се персонализира разговора, за него означава, че се поема персонална отговорност. Освен името се представя професията ни. Начинът ни на представяне зависи от оценката ни до момента на статуса на клиента (дали е от ниско, средно, високо социално ниво). Основното е човек да се почувства сигурен от предтавянето – сигурен в нас, докато се представяме го следим как го възприема, даваме му и свобода да пита. Дава му се възможност и на него да се представи. Споменаваме, ако има посредник. Трябва да чуем, когато клиента се представя :

• Симетричен начин – име и професия, подобно на нас;
• Представя се с това, което е важно за него, което е значимо. Например, представя се чрез болестта.

С представянето първата стъпка приключва. Продължава една-две минути.

Втора стъпка: отваряне на интервюто.

Отваряне на диагностичната рубрика. Задава се отворен въпрос и после активно слушане. „Ще разкажете ли нещо за важните неща, които ви водят насам?” ”Слушам ви.....” Не се задава при тревожни, объркани хора, защото те често отговарят „не знам от къде да започна”. Задават се въпроси за житейски проблеми, важни неща, житейски затруднения, а не оплаквания (това е свързано с докторите). „Бихте ли ми разказали за важните неща които Ви водят при мен ?” – дава свобода на избор, това е покана. Полага партньорска позиция. Не прекъсваме разговора му, а го насърчаваме с насърчаващш фрази, невербална комуникация (важно е за мен да чуя......продължавайте....хм). ако го оставим да говори, той успява в разговора да отреагира на негативните емоции. Да не се насича комуникацията, не трябва да се накъсва емоционалния поток. Това дава и възможност на клиента да чуе цялата си история цялостно. Основно е умението за активно слушане. Всички въпроси ги задаваме на друг етап- помним ги.

Друга задача е диагнозата, определяме силните страни и дефицитите на клиента:

1. На първо място дали става въпрос за психична болест или за криза.
2. Оценка на социалната група е представителна – да определи моделът му на социално поведение.
3. Как човек говори за проблемите, като жизнено важни или маловажни.
4. Оценяваме как човек обсъжда причините за неговите проблеми

Локус на контрол – екстратензивен или интратензивен тип. Възможно е при вътрешен локус на контрол – разбира че той е причината, но и външно оневиняване (болест, възраст и т.н.) или с външен локус на контрол да открива причините близо до себе си (семейство, партньор ) или много далече (държава, правителство, богове) . Така се определя стратегията за ралбота с този клиент.

5. Трябва да продължим да слушаме и насърчаваме клиента да говори за копинг стратегиите. Как се е справял до сега. Възможна е заучена безпомощност. Или клиента е активен, но не е ефективен моделът му за справяне с конкретната ситуация.
6. Оценяваме как преживява провала: приема позицията на жертва, оптимистичен е и т.н.

Докато не се чуят нези неща, не се приключва и го насърчаваме да говори. Когато оценим всичко това, започваме да задаваме въпроси, които сме си задали, докото е говорил. Тези въпроси трябва да са насочени към определяне на диагнозата, а не просто така. Това е формулировка по случая, тя включва и стратегия за терапевтиране. Ние вече сме определили базова хипотеза за състоянието на клиента и въпросите, които задаваме, са свързани за доизясняване на тази хипотеза.

Процедура сключване на договор.

Започваме с „ Разбирам за какво става въпрос?” и го убеждавеме, че разбираме с перифраза и с негови ключови думи. Това е доказателство, че ние сме погледнали нещата от неговото ниво. Активното слушане включва и запомнянето на тези думи.

„Сега искам да чуете моята оценка като психолог”. Казват се първо основните неща. „Смятам че не се касае за психично заболяване, а за тежка/средна криза”. На базата на тази диагноза правим офертата колко пъти ще идва, какво ще искаме да се изясни и какви умения за справяне ще оформим. Ако го пренасочваме, обясняваме защо.

Даваме възможност на клиента да си зададе въпроси и ако трябва го убеждаваме, че си заслужава работата му в психичен план. Това е важно при сключване на договор с колко процента е убеден и съгладен на варианта. Трябва и ние да сме на ясно до къде сме готови да отстъпим и до къде можем да останем отворени. С тази стъпка приключва втория етап и тя трае час-час и половина. Това е и краят на първото диагностично интервю.

Ако се водят записки, трябва да е обявено в началото и информацията, която записваме за него, трябва да е достъпна, видима.

Трета стъпка : същинско интервю.

Същинското интервю предполага работа по проблема или по промяната в главата и поведението на индивида. Работа върху личностните особености. Работи се на съдържателно ниво – основно да го научим на копинг стратегии и оттрениране на различни неща, или на процесно ниво (предимно психоаналитичната школа- въздействие върху емоциите, защитните механизми са център на работа- първоначално ги заобикаляме и като натрупаме опит и се сработим, започваме да ги отработваме и накрая можем да стигнем до работа върху защитното поведение чрез използване на парадоксални техники. Те се опасни техники, предполагат умение да лекуваш чрез болката.

Това е продължаващ модел на интервюирането, важно е умението за консултиране и същинското интервю варира според вида на школата, има различни нюанси в зависимост от школата.

Четвърта стъпка: затваряне на интервюто.

Тази стъпка е задължителна за всяка среща с клиента и трае около десет минути.

Основните задачи са :

• да назовем какво сме постигнали, какво е станало – например, „днес беше изключително важен ден за Вас, че дойдохте, че .....” назовава се автентично постигнатото;
• какво е важно да се случи в близко бъдеще (през очите на терапевта) – да можем да поставим задачи и цели, които са реалистични и трябва да съответстват на способностите му;
• даваме възможност на клиента да пита и да каже как е през неговите очи

В затварянето на интервюто важни аспекти за клиента са :

- потенциалът на хората е различен

- редефиниране на негативната оценка в близка цел.

Пета стъпка : приключване – тази стъпка е огледална на въвеждането. Вече сме излезли от ролята на терапевт и сме обикновени хора , които водят светски разговор. „Ключовата реплика на вратата” – записваш си какво ти е казал и следвашият път започваш с това. Сериозните неща се правят в сериозен контекст.

Невербална комуникация

1. Пространствено разположение :

• разстояние – около един метър. Вижда се всичко и се усеща състоянието на клиента – дали е настръхнал, треперещ и т.н. и същевременно ако се тръгне да се жистекулира, от наша страна или от страна на клиента да няма опасност да го докоснем. Егото е свободно, но го има усещането за психичен и емоционален контакт.
• Пространствено оформление – дали да има бюро, ако да – клиентът и терапевтът да са под ъгъл, а не през бюрото. Трябва да има две неща в кабинета: обстановка на сериозност и уют. Сериозност = изчистеност, книги и т.н. Уют = дали са удобни столовете, те трябва да са широки, така че независимо от физиката на клиента той да се чувства достатъчно стабилен. Цветовете да са успокояващи и сигурни.

2. Движение на терапевта. Човек трябва да познава добре движенията на тялото си през очите на другите (трябва да питаме познатите си как изглеждаме ако сме тъжни, ядосани. Какви жестове и позиции на тялото използваме). Да не се правят излишни действия. Трябва да се работи върху жестовете, но и да са естествени и да не са изкопирани от други. Мимики, жестове, паразитни движения (игра с косата, почесване). Това изисква тренинг и оглеждане в очите на другите (те да ги опишат). Това не е оценка дали те харесват или не, а описание на действия, какво правя с ръцете си докато говоря.
3. Очният контакт. Топло, меко отношение, което носи спокойствие и балансирано приемане – да не си ужасен, когато ти се съобщават ужасни неща или да не потъваш в емоциите на другите. Можеш да се научиш да казваш с очи кога другият да говори и кога да спре и кога започваш да говориш ти. Трябва да усещаш, че имаш контрол над очния си контакт и че той е добре трениран.
4. Моделиране, модулация на гласа.

Фалцетното или глухо говорене е жалко и комично и се случва при страх и притеснение. Дълбоките ноти са по-успокояващи и уютни, предава се емоция чрез гласа. Трябва да се усвои умението, когато той е най-притеснен да се овладее критичната ситуация. Трябва да се преодолее и бързото говорене. За да е дълбоко говоренето, е необходимо дълбоко коремно дишане и дълбоко поемане на въздух. Част от фалцетното е и високото говорене. Част от модулацията е умението за плавни паузи, в които да спреш да говориш и да наблюдаваш и да тръгнеш към другия. Не трябва да е много дълга, нито много къса тази пауза (колкото да дадеш възможност на клиента, ако иска да каже нещо).

5. Жестове . В източните култури имат ясни жестове, които казват половината от нещата. Тук жестовете са скръстени ръце, пипане на тялото. Трябва да се разпознават жестовете на клиента – изразява се страх, притеснение, несигурност. Жестовете на консултанта трябва да изразяват разпознаване на емоциите, но и сигурност. Всички пръсти на ръката трябва да са еднакво отворени. Посочване се извършва с цяла ръка, а не с пръст. Не трябва да се само жестове. Те са само допълнение на емоцията, изказа, очния контакт. Не трябва да има жестикулация без думи.
6. Облекло. Сериозно, уважително, леко официално – сако; малко аксесоари и грим.
7. Ръкуване. Ако клиентът е по-възрастен и се държи, не сринат и притеснен или ако той се ръкува пръв – е позволено ръкуване. Ако се ръкуваме първи, показваме кой е авторитетът. Ако клиентът е притеснен, ръката му е изпотена и ако го ръкуваме, ще се притесни още повече.

Психоаналитичн школи за личностовото развитие

Фази – свързани с психосоматичното развитие.

1.Орална фаза – инервацията на устата е близка до тази на възрастните. Останалата част на тялото е по-непълноценна ( 0-1 година)

Характерни особености – вниманието и паметта са равни на нула, подготвят се тези психични процеси. Възприятиата са непълноценни и постепенно се изясняват. Основните психични процеси и мисленето не участват в психофизичната и социалната регулация. Тук се формира основата за тях. На първо място се развиват емоциите (до 5-6 месеца) – комуникацията започва на основта на емоцията. Емоциите са динамичен процес. Тези емоции са лабилни и не са свързани с външна или вътрешна провокация. След 5-6 месец емоциите започват да се свързват с въздействията. Започват да се отдиференцират и нюансират. Оновен е въпросът за съзряване на емоциите като базов психичен процес. Майката трябва интензивно емоционално да храни детето. Това създава добра основа на Аз-а, ако майката е такава. Емоционалното нахранване е по-голямо от емоционалното откликване. Мисленето е недиференцирано, интенционално мислене, съществува фантазията, че детето е център на света, но е съчетана с пълна безпомощност. Страх екзистенциален е да не загуби значимите обекти, от които то зависи. Основно емоционалното нахранване + биологията / физиологията .

2.Анална фаза – инервация на ануса и на пикучния мехур и се усеща че е пълен (от 5-6 месеца до 2,5 години). Не може да се изгради тоалетен навик, ако детето няма това усещане за пълнота. За да започне детето да усеща различни вкусови усещания (1-3 години) трябва да се стимулира с разнообразна храна. Започва да вижда цветове – до 2 години. За да започне да различава звукове – до 3 години. За да стане инервацията по-рано, трябва психолотически да се стимулира. Трябва да се отвори негативния емоционален регистър.

Когнитивни процеси – вниманието започва да е устойчиво (на 3 години да си играе само дълго време). Паметта се развива и натрупва понятия (конкретни и абстрактни). Развиват се всички базови психични процеси, основите на интелигентността, но те все още не могат да организират адаптивно поведение. Трябва детето да започне да тестира реалността, да оцелява, да види кое е опасно, да съпостави цяло и части.

Невротичен феномен на перфекционизма- травма да не загубиш любовта на майката. Формира се предпонятийно, детето усеща, че само ако усвои хигиенните навици може да удържи любовта на майката. Анална агресия – обратно. Егото преживява първия основен социален конфликт.

3.Фалическа фаза - 3-6 години, пълноценна инервация на кожата около половите органи. Повишена чувствителност – приятно усещане – повърхностна мастурбация. Това е генетично определено.

Вниманието и паметта са добре развити. На лице е трайна психична активност. Конкретно и абстрактно мислене. Психична активност чрез езика и интелекта е водеща във функционирането на детето. Възможна е пълноценна комуникация. Детето започва да е автономно. Изгражда се Аз образа от другите личности. Знае разликата мехду половете. Знае то от кой пол е. Качествен скок в психиката. Удоволствието от пипането е част от Аз образа на детето – започва да обича себе си и да е способно за първи път да си доставя удоволствие. Аз образ = знание за себе си , какъв съм и е наситен с емоционално положителна нагласа към себе си.

Ако се нанесе травма върху насладата – синдром на кастрация и в бъдеще все не ти достига нещо, за да се харесваш с обич. Каквото и да правиш за себе си, не можеш докрай да се дообичаш, чустваш се кастриран. Това е кастрация на престижността и вторичният нарцисизъм не се развива. На този етап между 3-5 години започват да работят жлези с вътрешна секреция (хормоните) и леко се сексуализира психичната енергия. Важна е тази секреция, защото хормоните осигуряват възможността имунната система да заработи на качествено ново ниво. Те осигуряват и по-високо диферeнциране на психичния живот през емоциите. Те разширяват емоционалния регистър – започва харесване (едипова проблематика) – потребността харесването да присъства освен на метапсихично ниво и на физическо/сеkсуално ниво. Това е чувството за обич с телесна компонента и детето го насочва към значим обект.

Тежък социален конфликт – значимият обект казва, че това не е възможно, да си доставя удоволствие чрез докосване на тези органи. Явява се и ревността от майката към бащата – желание да махнеш конкурента на психично ниво. Това е желание на мета ниво, да убиеш някого, това е убийствен порив. Детето става тревожно, неспокойно – вика, блъска. Това чувство е на приливи и отливи (два часа го има, 3 дена го няма) Родителят трябва да насърчи развитието на целия емоционален репертоар–разграничаване на любов от обич – израстване на емоционално ниво. Майката трябва да покаже, че от поведението на детето се чувства зле и така детето да го разбере чрез чувството на вина – не можеш да убиваш другите и е невъзможен инцест, т.е. достатъчно дълго да показва негативните последствия, без да е като травма. Така се създава Свръх Аз, в който присъстват тези две норми. Това е нов качествен скок. Детето започва да цени човешкия живот. Това става като интегрира тези норми и като в бъдеще този човек не го завладяват инцестни желания. Не добре премината едипова тематика води до фиксация – човек цял живот е в едипова фаза – не може да се подредят нещата в живота му, колебае се между две неща. Ако в едипова фаза има травма, това води до регрес – не може да разпознае обич от любов. Дели секс от обич. Не може да събере телесно и психично удоволствие.

4. Латентен период (7 години – пубертет). Енергията е изцяло несексуална. И детето може да вложи цялата си енергия в развитието на психичната сфера. В този период трябва да се развият различните интереси като хоби – егото натрупва базови несексуални умения и знания. Натрупване на социален опит.

Чрез генномодифицираните храни е натрупва хормон у детето и пубертета започва на 8 години. И това спира психичното и интелектуалното развитие, защото енергията става сексуална.

5. Генитална фаза. В началото хормоните са страшно много, налице е голямо количество енергия – няма умора, кратки психотични реакции. Няма умения да регулира сексуалния порив и ако той не е удовлетворен, се появява телесна тревога и напрежение.

Добро родителско поведение – не насърчаваме даване на медикаменти, те блокират, не произвежда енергия чрез хормоните; харчене на енергия – учене чрез състезание, олимпиада. Емоциите харчат 50-60 % и чрез физическо натоваране. Трябва във всекидневието на юношата да има 50% спорт и 50% учене.

Конфликтът с родителите е средство да се похарчи енергията.

Родителското поведение да се зарадва на любовното чувство на детето, насочено навън, а не да се опитват да го задържат при себе си, като блокира любовното му чувство чрез обиди – детето се връща в едипова тематика.

Насочване на детето да се влюби в далечен, защитен обект – това е защитена любов към известни личности, защото ако е реален обект, детето може да направи грешни избори. И така до 20 години, когато става хормоналното наместване.

Как възниква клиничната психология?

История, предмет и задачи на клиничната психология и връзката й с други медицински науки

„Роднини” на клиничната психология са психологията и медицината и тя е свързана с развитието на тези дисциплини.

Развитието на психологията като наука е свързано със спора за първичността между материя и съзнание. Питагор – „материята е съсредоточение на психична дейност, а нарушенията в нея са следствие от нарушенията в материята.”

Платон и Аристотел „Душата може да съществува извън тялото. Тя е с божествен произход и не може да е позната”. Според Аристител душата има 3 части:

• растителна – от нея зависят хранителната и размножителната функция. Тази душа е характерна за растенията.
• животинска (чувстваща) – контролира осезанието, болката, удоволствието. Животните имат първите две част на душата.
• разумна душа. Човек притежава и трите част на душата.

Тези теории са с голямо влияние върху развитието на науката в древността. Разграничаване на телесното и психичното – това е една от основните предпоставки за възникването на клиничната психология.

През възраждането се появяват нови разбирания за душа и тяло.

Джон Лок „Мисленето е свойство на материята.”

Спенсър твърди, че психиката не трябва да се изучава отделно от околния свят.

Хексли – основите на психиката са във физиологията на нервната система. Основният проблем е локализацията на психичните функции.

Втори важен етап в развитието на психологията. В ерата на 19 век започват да се появяват съвременни схващания, появяват се книгите „Медицинска психология”, „Психологическа медицина”. В тези книги не става въпрос за връзката между психология и медицина. Важно за развитието на клиничната психология е възникването на учението за хипнозата. То възниква като идея за „живия магнетизъм”. По-късно Брайт публикува изследване върху хипнозата, както и Шарко, което спомага за положителното развитие на медицината. В края на 19в. и началото на 20в. възниква психоанализата на З. Фройд, което е мощен тласък в развитието на психологията в медицината. По това време се полагат и основите на психосоматичната медицина, а тя заляга в основите на клиничната психология.

Голям принос за развитието на клиничната психология има Кречмер. Той поставя въпроса за връзката между структурата на тялото и психичните процеси.

Клиничната психология се обособява като наука втората половина на 20 век на границата между медицина и психология. За да възникне, от значение се оказва и реакцията на лекарите спрямо безсловесната (биологично насочената) медицина. Клиничната психология е реакция на тази медицина. Тя е стремеж за цялостен подход към пациента не като към обект за лечение, а да се възприеме като страдащ субект.

Предмет на клиничната психология – Изучава ролята на психичния фактор за възникването, протичането и изхода на телесните заболявания. Разглежда посоката на пациента във връзка с болестния процес в организма и с взаимодействието му с околната среда.

Направления на изучаване:

• психичните прояви на различни болести и динамиката им;
• ролята на психиката за възникването, протичането и предотвратяването на болестите;
• влияние на различните болести върху психиката;
• нарушения в развитието на психиката;
• принципи и методи на психологически изследвания и терапия;
• проблеми от методологично и теоритично естество.

Клиничната психология е в тясна връзка с всяка медицинска специалност. Всяко едно психично натоварване/нарушчние се отразява върху цялостното състояние на организма. Няма заболяване, което да не рефлектира върху психиката на човек.

Деление на заболяванията - 3 групи:

1. телесни;
2. неврологични;
3. психични.

Три основни направления в клиничната психология:

1) соматопсихология – психология на телесно болния човек;

2) невропсихология -психология на неврологично болния човек;

3) патопсхология – психиката на психично болния се изучава.

Клиничната психология изучава психичната адаптация на индивида в норма и в патология, като върви към възстановяване на нарушената психична адаптация и към подобряването й.

Психосоматична проблематика

(Кортико-висцерална зависимост; психогения и соматогения)

Отделните част на човешкото тяло (органи и системи) не функционират самостоятелно. От една страна органите реагират с местни (локални) реакции, но от друга страна реагират и като едно цяло. Като комплексно-органна система. Отделните й части не са равноправни – те са с диференцирани функции и тяхното функциониране се подчинява на ролята на нервната система. Тя осъществява единството на органите – постоянно функционираща пряка връзка между вътрешните органи и тяхното корово представителство. Нормално ние не възприемаме дейността на вътрешните си органи, защото те са подпрагови (неосъзнати). Съвкупността от тези сигнали създава оптималния тонус на мозъка - витално чувство. Чувство за жизнено благополучие, когато сме здрави.

При нарушение в орган или ситема от органи те изпращат по-интензивни сигнали, стават надпрагови (осъзнати). Това може да доведе до т.нар. интерорецептивен условен рефлекс – рефлекс от страна на вътрешните органи. Те се образуват трудно, но са устойчиви, като се образуват (чувство на болка като влезе в болницата, в която е бил със същата болка) кортико-висцерални условни рефлекси. Те протичат по два механизма:

1. пусков механизъм – привежда органа в действие (от кората към органа и пак към кората);
2. регулиращ механизъм – регулира протичането на самата реакция.

Взаимоотношенията между органите/системите в тялото и кората, осъзнато чрез интерорецепторите, дават сведения за състоянието на сомата и психиката. Увреди тялото водят до увреди в психичния апарат. Всички психични промени, които следват от телесни заболявания, са наричат соматогенни (от връзката на органите в тялото с мозъка).Психичните реакции, възникващи по психичен път (от неблагоприятни психологически фактори), се означават с термина психогения. Те са резултат от външни на индивида психични въздействия. Могат да нарушат формирането на отделни вътрешни органи и системи и да се стигне до соматични заболявания.

Психсоматична зависимост (Хипертонията е соматично заболяване, ако е резултат от нарушена бъбречна функция, но ако не, тя е психосоматично заболяване).

Психология на болния – личност и болест

Вътрешна и външна картина на болестта. Рекция на болния към болестта

Задача на клиничната психология е изучаване ролята на личността във възникването и лечението на болестта и отражението на болестта върху личността.

Сфери на взаимодействие между личност и болест:

1. Болестно изменние на личността в процеса на болестта.
2. Деградация и разпад на личността в процеса на болестта.
3. Патологично развитие на болестта.
4. Патологична реакция на личността спрямо своята болест.
5. Ролята на личността в произхода и развитието на болестта.

Всяка болест е нарушение на нормалната жизнена дейност/функциониране на всички органи и ситеми в човешкия организъм. Тя е и реакция на личността спрямо тези нарушения. В клиничната психология има вътрешна и външна картина на болестта

Вътрешна картина – личностната реакция спрямо болестта. Как личността реагира

Външна картина – телесното състояние на човек в болестта.

Изучаването психиката на болния е сложен процес и трябва да се познават отделните личностни качества на индивида и на неговата взаимосвързаност с околната среда; защитните механизми, които ползва; на емоционалната устойчивост; на годността му да противодейства на промените в живота, свързани с болестта. Личностните особености мгат да предопределят изхода от една болест.

Болестните усещания на соматичната система са част от първа сигнална система, които се подлагат на второсигнална преработка и се стига до всяко лично заключение. При това може да се надцени или да се подцени болестта и да се създаде погрешна представа за нея – неправилно поведение – негативни последствия в болестния процес. При голяма част от хората болестта стои на първо място. В тях се борят страха и опасението и вярата и надеждата за спасение. Болният човек е насочен с повишено внимание към всички усещания, които идват от тялото. У други хора се среща безразличие, нехайство към собственото тяло.

Причини: надценяване възможностите на собствения оганизъм (при здрави рядко боледували хора); подценяване на самата болест; прекалена професионална ангажираност (насочвавниманието в друга посока - отлагане); страх, срам от болестта; негативно отношение към медицината; специфична защитна реакция (бягство от болестта). При всички случаи обяснението на реакциите е в особеностите на болестта, въздействието на околната среда (социума) на индивида и основно в сегашната и предболестната личност на индивида.

При всички случаи личността реагира на болестта. Има два вида реакции:

1. нормално психологически реакции – очаквани, предвидими, ясни;
2. болестни ракции на личността спрямо болестта. Те са интересни за клиничната психология и се делят на две групи- прости и сложни:

Прости:

• отричане на болестта – изтласкването й в безсъзнателното;
• пуерилистична реакция – инфантилизация, вдетиняване от страна на болния, така той постига по-голямо внимание и грижа от страна на околните;
• примитивизиране на личността – всички случаи, когато без боестта да е причина личността да почн да функционира на по-ниско ниво, на практика болният човек го прави. На това ниво реакциите са по-отработени и отнемат по-малко психична енергия. На преден план излизат физиологичните потребности и по-низши интереси. Болестта засяга енергийния потенциал на личността и така тя се пести.

Сложни:

• депресивна реакция – съдържа всички характеристики на депресивния синдром, но е пряко свързана с болестта.
• еуфорична реакция – тя се среща по-рядко. Болестно повишено безпричинно, безкритично недооценъчно настроение. То се среща при увреди в мозъчната кора – органика, интоксикации, инфекция.

При всички болестни реакции има психологическа изводимост от конкретните обстоятелства, в които се намира болният човек. Това са случаите, когато се поставим в ситуация на болест и дали можем да го разберем като реакция, дали бихме реагирали така, дали е логично. Когато липсва психологическа изводимост, трябва да се мисли за психоза с органичен произход (най-често при еуфорична реакция).

Психологическите реакции на болния човек спрямо болестта се определят от въздействието на 3 големи групи фактори:

1. Индивидуални фактори.
2. Социо-културални фактори.
3. Фактори, свързани с естеството на болестта.

Личностни промени при хронични психични заболявания

Всички хронични психични болести се съпровождат с личностни промени. Те зависят от болестта, нейната форма, давността й и в зависимост от тези фактори по различен начин се засягат различни сфери от човешката личност.

1. Шизофренната болест.

Тя е водещо психично заболяване по разпространение и като значимост на симптоматиката. Това е психична болест, при която е налице тенденция към хронично протичане и нарастващ разпад на психиката. Важна особеност на шизофренния процес е повишената тормозност на мозъчната дейност. Затормозяването, обхващащо кората на мозъка, може да е с най-различна интензивност и негов източник е голямата слабост на нервната дейност, която е свързана със слабостта на мозъчната кора. Най-важните личностни промени при шизофренната болест – болестта се отнася относително щадящо към вниманието, паметта и интелекта. Цамо при една част от формите на шизофренната болест бързо във времето могат да се нарушат вниманието, паметта и интелекта. Обикновено тези нарушения са бавни. Най-изразени са нарушенията в единството на психичните преживявания, несъответствие на тези преживявания по отношение на околната среда, в поведението, неадекватност на тези болни. При шизофренната болест изразените нарушения са в мисленето и на ниво емоции и воля.

Нарушения в мисленето:

1. в протичането на мисловния процес – задръжки, прекъсване на мисълта, наплив на мисли. „Някой ми краде мислите.” „Някой ми вкарва мисли в главата.”
2. в структурата на мисловния процес:

• разкъсаност (мисълта е непонятна, неразбираема);
• неологизми (образуване на нови дум и понятия);
• резоньорство (мисленето се основава на празни съждения, повърхностни аналогии, не води до познаване на реалността, прелива от пусто в празно)

3. в съдържанието на мисловния процес:

• символност – точни понятия се заместват с непонятни символи;
• аутистично мислене- откъснато от действителността;
• паралогично мислене;
• налудни идеи;
• халюцинации.

Шизофренната болест нанася тежки поражения върху емоциите на болния човек:

• своеобразна отчужденост и студенина към околните;
• повишена сензитивност, спрямо всичко, което засяга личността и интересите на болния;
• аутизъм – протакане в света на собствените преживявания;
• емоционална амбивалентност.

Разстройства на волята:

• блокаж на реални волеви действия;
• парабулии.

Личностните промени при шизофренно болен човек се отличават с:

А) Дезинтеграция и патологично продуктивна интеграция с частична обратимост.

Б) Поражение на висшите сфери на човешката психика.

В) С тенденция към своеобразна личностна деградация.

2. Епилепсия.

Означава „прихващане”. Човек бива обхванат от нещо външно. Характерен за епилепсията е конвулсвния припадък – обикновено настъпва внезапно без явни, видими външни причини. Има няколко вида епилептични припадъци.

• голям припадък – най-често по време на сън или при събуждане. Има характерна генерализирана тонично-клонична фаза, има припадъчна кома и има постепенно идване в съзнание, без какъвто и да е спомен за случилото се по време на припадъка.
• малък припадък (петит мал) – краткотрайни промени в съзнането или в двигателността или и в двете, но липсва генерализиран тонично-клоничен гърч. Появява се още в кърмаческа възраст.
• психомоторни припадъци – пристъпни промени в яснотата на съзнанието, обикновено траят около 2 минути и се придружават от автоматизми. По време на припадъка действието обикновено се възприема халюцинаторно, дереализационно, изкривено.
• симптомни/Джексънови припадъци – в резултат на травмено увреждане на мозъка или възпалителни процеси в мозъчната обвивка. Няма загуба на съзнание, но има гърч.

Какво се случва при епилептичен припадък?

Предполага се, че основните нервни процеси се характеризират с голяма сила и голяма инертност. Това води до едно продължително натрупване на възбудния процес в определено огнище на мозъчната кора. Когато в това огнище натупаната възбуда стане прекалено голяма, възбудният процес ирадиира към двигателния анализатор и това води до припадък, който разрежда възбудата. Тази инертност на нервните процеси, както и тенденцията за патологичен взрив на възбудния процес са в основата на личностните промени, характерни за епилепсията. Те се изразяват в т.нар. вискозно-експлозивна пропорция – тази епилептична промяна се развива в различни интервали от началото на болестта в пряка връзка с честотата, тежестта и вид на припадъците.

При епилепсия личностната промяна обхваща всички сфери на личността, но най-изразени са промените в характера. От една страна са прекалено любезни, склонни към ласкателство, а от друга страна са склонни към гневни реакции, избухливост, агресивност при най-малкия отказ да им се изпълни желанието.

Мисловният процес започва да тече бавно, обстоятелственост на мисленето (многократно повторение на едно и също), излишни подробности, безумна педантичност.

Епилептичната деградация бхваща и интелектуално паметовата система, като може да се стигне до различна по дълбочина деменция. Епилептичната деградация при различните хора е с различна степен - трайни, явни психични разстройства, маркиращи тази епилептична деградация и ги има при половината от болните от епилепсия, а при други дори липсва епилептична деградация.

Деградация на личността по органичен тип

Прогресивна парализа. Описана е за първи път през 1882г.

Тежка проява на нелекувана сифилистична инфекция. Налице е тенденция към бързо опустошаване на личността. Има дифузно засягане на сиво мозъчно вещество и подкорието. Интервалът между заразата и първите прояви на болестта зависи от възрастта на човека. Колкото в по-млада възраст настъпи болестта, толкова по-дълъг е интервалът до първите прояви на болестта. Без лечение - до 2-3 години. Това заболяване има летален изход и пълно деградиране на личността. Преминава през 3 стадия:

1. Псевдоневрастенен – привидно наподобява невротичната реакция на личността
2. Пълно разграждане;
3. Изходен/летален край.

Личностни промени:

• Първи стадий – по-лесна раздразнителност, отвлекаемост на вниманието, по-трудна концентрация на вниманието, главоболие, безсъние, по-лесна уморяемост;
• Втори стадий – поведенчески прояви, етипични за дадения човек до този момент, променя се самооценката, настроението става по-еуфорично, нелепи постъпки (безсмислени покупки, сприятеляване с абсолютно непознати, сексуална невъздържаност), загуба на работоспособност. Наблюдават се нарушения на всички нива на психчно функциониране – трудно установяват прилики между сходни неща; непонятен е преносния смисъл на пословици; бниманието се отвлича; мисловният поток се ускорява и поради това става разкъсан; емоционалността видимо се променя – еуфорични реакции или рязък изблик на агресивност; воля и двигателност се колебаят междъ хиперкинеза (оживеност) и хипокинеза (блокада); губят такт; мотивират постъпките си с детска наивност; пълна липса на самокритичност.
• Трети стадий – пстепенно се стига до пълен разпад на психиката, апатия, тежко нарушена второсигнална система.

Личностни промени/нарушения при травми на главния мозък

Травми. Биват открити и закрити (по-често се свързват с психични нарушения). В зависимост от степента има 3 вида травми:

1.Комоцио (мозъчно сътресение) – свързва се със загуба на съзнание от няколко секунди до часове. В следствие от удара се появява механизъм на загуба на съзнание– възбуда на мозъчни клетки, за да се предпазят от напрежението се изпада в задпределно задържане, загуба на съзнание, временна необходимост на клетките да възстановят функциите си без опасност за жизнеността им. Събитията преди загубата на съзнание по-често не се помнят.

2.Контузио (мозъчно натъртване) – по-тежко е от сътресението.

Механизъм на загуба на съзнание – задпределно задържане след удара, подкорова възбуда – задържащ процес в кората и възбуден процес в подкорието. При мозъчното натъртване има остатъчни огнищни увреди (подобно на епилепсията). Това води до постконтузионни психози=увреди на нервна тъкан.

3.Компресио (мозъчно притискане). Открити черепно-мозъчни травми.

По-важни хронични психични промени

1.Травмена церебрастения – по-често при комоциото. Не са дълбоки личностните промени и външните прояви. Прояви с неврастенно подобен характер (подобно на промените при невроза) – лесна уморяемост, емоционална неустойчивост, разстройване на вниманието и паметта. Това е най-леката форма на личностна промяна. За да се възстановят мозъчните клетки от травмата, трябва 10 дена да се лежи, дори и да има загуба на съзнанието само за секунди. Не трябва да се натоварва зрителният нерв през тези 10 дни (да не се чете, да не се гледа TV). Това задълбочава пораженията от травмата. Ако това се спазва, гаранция 98%, че няма да има проблеми.

2.Травмена енцефалопатия – при по-сериозни травми, тежко комоцио или леко контузио. Тези, които водят до определена атрофия на мозъчната кора – водят до паметови зразени нарушения, загуба на знания, затруднено усвояване на нови знания, забавяне и обедняване на мисловните процеси. Общо снижение на интелекта.

3.Травмена деменция – при тежки травмени контузио или компресио, при дифузни увреди на мозъка – водят до дълбока загуба на интелект, негодност за умствен труд, дълбка степен на оглупяване, загуба на работоспособност.

4.Травмена епилепсия – външната картина е еднаква с епилепсията + тежки, големи припадъци. Различното е, че липсва тежката епилептична промяна на лизността.

Мозъчни травми при деца – до 4-5 години мозъчните травми могат да доведат до слабоумие и спира пълноценното формиране на интелекта. Възможно е психопатологично формиране на личнстта. В детска възраст всяка травма на главата има по-късни последици на ниво психологични промени.

Личностни промени при съдови заболявания

(мозъчно съдови нарушения )

1.Мозъчна атеросклероза. Тя води до личностна промяна, протича в няколко стадия:

А) Начален стадий – церебрастенна картина (неврозоподобни симптоми). Прояви:

- постепенно отслабване на активното внимание и памет.

- След това настъпват и емоционални нарушения – неустойчивост и психична инертност.

- Все по-трудно личността преминава от едно занимание към друго, трудно се адаптира към нова обстановка. Това е сигналът, при който повечето хора разбират, че имат заболяване.

- Често се среща хипохондрична вглъбеност – хипохондрични страхове от мозъчни тумори + фобии.

- Психопатоподобни промени в личността – особено в сферата на характера, формиране на егоизъм, дребнавост, придирчивост, по-бъбриви, свръхпрямота/ безцеремонност. Водещата психопатоподобна промяна на личността е надделяване на инстинктите и засилване на негативните личностни особености, а позитивни качества – не. Повишена свръхчувствителност и обидчивост спрямо всичко, засягащо интересите на личността.

Б) Втори стадий – задълбочаване на интелектуалните и паметовите нарушения. Тежко нарушение на фиксационната памет. По- късно започват нарушения и на другите два вида памет.

В) Трети стадий – нарушения на интелектуалните способности (явни деменцинни промени):

- мисловният процес е забавен и инертен;

- излишна детайлизация;

- стереотипна реч;

- все по-трудно диференцира значимите от незначимите дразнитли, всичко става еднакво важно;

- трудно проявява инициативност;

Атеросклеротичната деменция е лакунарна/частична, т.е. ядрото на личността се съхранява обикновено, независимо от разпада на възможностите, се съхранява отношението към околните, ценностната система и т.н.

2.Глобарна (цялостна) деменция. Среща се по-рядко, разпад на личностното ядро, може да изчезне изцяло второсиналната система и започва да не разпознава близките си. Има пристъпно просветление на моменти. Бавно протичащо заболяване, тези хора се нуждаят от много грижи, защото са опасни за себе си и за околните.

Личностни промени при генеративни нервни заболявания

Алцхаймер, множествена склероза, Паркинсон, Хорея на Хънтингтън

1.Общи характеристики на тези заболчвания – атрофия на мозъчната кора и постепенното й изчезване. Те имат различни прояви на това. Клиничният психолог има голяма роля при тях – те са трудни за диагностициране в началото. Но навременната терапия забавя хода на развитие на болестта.

А) Алцхаймер – прогресиращ дистрофичен мозъчен процес, с бързо настъпващ интелектуален разпад (ако не се провежда лечение - за 2-3г.) + личностен разпад. Започва с неврозоподобни симптоми – трудно за диагнстициране.

Б) Болест на Пиг – започва с нврозоподобни симптоми. Завършва с глобарна деменция и пълен разпад на цялата психична дейност. Фатален изход до 7-8 години без лечение. Тези заболявания не са категорично наследствени.

В) Хорея на Хънтингтън – хроничен, атрофичен генеративен процес. По-често е наследствено. Прояви:

- хиперкинеза – двигателна свръхактивност на крайници. Това е сигнал за по-ранна диагностика;

- паметови нарушеня, личностна промяна;

- остри психотични епизоди – налудности за преследване, ревностови налудности;

- дългогодишен ход – може да продължи десетилетия.

Г) Паркинсон + Множествена склероза. В днешно време има медикаменти, които гарантират липса на прояви на заболяването.

- наследствеността има доминантен характер;

- не се наблюдава дълбока личностна деградация;

- емоционално изравняване;

- леки паметови нарущения;

- изразен тремор, но ако пациентът се ангажира в интелектуална дейност, треморът изчезва.

Хигиена и психопрофилактика от гледна точка

на клиничната психология

Тук се включват 3 части – за 3 основни възрастови периода:

• психохигиена в детска и юношеска възраст;
• психохигиена на зряла възраст;
• старост и енволюция.

І. Психохигиена в детска и юношеска възраст.

Детството е съществено за здравото развитие на личността – основите на човешката личност. В този период се изграждат афективните нагласи и също неблагприятните преживявания оставят дълбока следа. Биологичноте и неврофизиологичните особености на детето + специалното му положение в сферата на човешките отношения определят специалните и общи изисквания за неговото развитие, наречени основни афективни потребности на детето. От биологична гледна точка те са свързани със слабостта и незрялостта на детския организъм, а от психологическа гледна точка – зависимост на детето от другите и особено родителите. Основните афективни потребности са свързани с родителите и със семейството.

Най-изразените потребности:

1. необходимост от родителска обич и нежност. Развитието на личността е резултат от наличие на постоянен поток от положителни афективни въздействия Така се създава чувство за сигурност и удовлетвореност и това паставя основите на довериеито към света и хората (социалните ситуации, с които се сблъсква човек с живота си са 100 и човек се свързва и се сблъсква с тях през първите седем години).
2. Необходимост от авторитета на родителите. Ако не се задоволи тази потребност – в началото на своя живот човек няма изработени стандарти за добро и зло и няма личностна инентичност. Родителят със своя авторитет улеснява детето в изработването на тези стандарти – родителят е модел. Той учи детето на добро, зло, грубост и т.н.
3. Необходимост от признаване и утвърждаване на неговите сили и годности – това води до добра самооценка у човека, ако не се удовлетвори тази потребност , личността формира ниска самооценка.
4. Потребност от игрова дейност – играта е естествен начин за развитие вътрешните способности на детето да се учи на различни социални роли, да развие годност за равнопоставена комуникация със себеподобни. Не трябва да се ограничава контактът с връстници и ги заместват със себе си.

Неблагоприятните въздействия от страна на семейната среда произтичат от няколко групи фактори:

Първа група: взаимоотношение между родителите – те са първия модел на отношения между хора, който децата имат.

Втора група: отношение на родителите към детето – афективна хладност, свъризискващо поведение, прекомерна обич (разглезване):

• свръхпротективното поведение особено от страна на майката не оставя простор за инициатива и самостоятелност, пазейки детето от трудностите. Така тези деца стават социално некомпетентни, зависими личности.
• прекомерна обич, разглезеност – хората със зависимост са често с такива майки. При тях зависимостта от майката се заменя с друга зависимост (към вещество или човек). Не се научават да носят отговорност за поведенито си, те остават инфантилни в личностното си развитие. Трябва да се работи и с тези хора, и със семействата , защото те са съ-зависими
• променливо, нееднопосочно поведение (единият роител иска едно, другият – друго или един родител се държи различно в различни ситуации).

Трета група: взаимоотношения между децата в семейството. Адлер описва съществени страни от взаимоотношенията на децата в едно семейство и че всяко едно дете в зависимост от своята поредност расте в атмосфера, различна от атмосферата, в която растат другите деца.

Психохигиенни проблеми в юношеска възраст.

В нея има биологични, нервофизиологични и психологически особености – тя е кризисен период, преходен, рисков и нестабилен. Осъществява се преструктуриране, нагласяне на органите и активизиране на вегетативно хормонални функции (бурна и не регулирана възраст). Психичните особености, свързани с биологичните и нервнофизиологични фактори, са свързани с характерни социални въздействия.

Характерни за юношеската възраст проблеми:

1. Психосексуално съзряване – активно включване на полови жлези, постепенна социална диференцираност, придобиване на мъжки и женски качества и поведения и поява на интерес към другия пол. Трябва да се подпомага половата диференциация. Трябва да се подкрепи изцяло мъжката или женската идентичност у юношата, докато се изгради. Ако веднъж се идентифицира човек като хетеросексуален, той не става хомосексуален. Това в момента става до към 6 клас. Окончателно до 16-17 години. И човек знае от кой пол е. Ако след това се смени, то става с играене на роля, а не с дълбока вътрешна промяна.
2. Промяна на съществуващи лични стандарти и формиране на нови особено в социалния контекст.
3. Стремеж към независимост и контрапсихологизъм. Отричане.
4. Необходимост от себеутвърждаване. Ако липсва такава възможност, тежко фрустрира юношеската личност.
5. Процес на индивидуализация. Характерното физиологично неравновесие води до различни проблеми и нарушения. Кризите в тази възраст се определят не от силата на преживяванията, а от изгубването на съществуващото равновесие в детството и липсата на равновесие в зрелостта. Кризите се проявяват в семейството и училището и водят да асоциално, проблемно, девиантно поведение. За появата им са отговорни чувството на социална изолация и ранната афективна незадоволенот в семейството (фрустрация).

ІІ. Старост и енволюция ( преход между зрялост и тарост).

Периодът на остаряването (енволюцията) и старостта поставя психични проблеми. Този нормален биологичен процес е свързан с психични и социални фактори. Биологичните основи на остаряването са в два аспекта :

1. морфологично – промяна в структурата на органи, системи, тъкани в човешкото тяло.
2. функционално – ограничаване функционалните възможности на всички органи и системи в тялото.

Психологичните промени са обусловени от физиологичните промени и от общото психично снижаване в човешката личност и от реакцията на човешката личност към промените, настъпващи в нея. С напредване с възрастта се наблюдава и промяна в психиката, наречена „психична инертност” – промени характерни за стареещия човек:

1. загуба на психична гъвкавост:

• намалява спонтанността;
• забавят се мисловните процеси
• трудно се мобилизират спомените

2. трудности при осъществяване на нови интелектуални придобивки;
3. поява на специфични особености на протичане на мисленето: персеверация, логорея ( повтаряне и поток от думи);
4. афективни промени – трудна овладяемост на афекта;
5. промени в нагоните;
6. непрекъснато повишаване на трудностите при адаптиране към нови ситуации.

Това са т.нар. дефицитни прояви във функционирането на човешкия организъм.

Друга група промени са реактивните промени – реакции на личността срещу нарастващия дефицит от възможности. Особености:

• обедняване на телесните и психични възможности и опити за преодоляването им, дневен режим;
• трудностите в адаптацията се компенсират с надценяване и идеализиране на миналото; тези реакции са по-тежки при утежняване на ситуацията в семеен и социален план, при социална изолация.
• Съзнание, че от изпълняващ ролята на отглеждащ, минава в ролята на отглеждан, че се нуждае от отглеждане.

Тези дефицитни реактивни промени в психиката на човек понякога затрудняват адаптацията към новата житейска ситуация и засилват напрежението у индивида, което води до потиснатост, отказ да се приеме старостта, гневни реакции , изолоция.

Психохигиенни задачи:

А) принудителната пасивност;

Б) чувство за непълноценност и несигерност;

В) изживяване на самота и нарастваща изолация.

Ако има добра психохигиена, това води до добро остаряване.

ІІІ. Хигиена на зрялата възраст

От значение са половият живот, семейните отношения, професионалната дейност. Те съществуват и в другите възрастови групи, но тук те са водещи. Биологичните, физиологичните, психическите, социалните страни на тези три сфери са свързани в единство и нарушението на всяка една от тях рефлектира негативно върху другите две.

1. Сексуална дейност. Човешката сексуалност няма самостоятелно значение и стойност. Тя е неделима част от нормалния човешки живот (хранене, дишане, сън). Терминът „психосексуална зрялост” – биологичните основи на сексуалното поведение+ психичните фактори, изграждащи половите особености на отделния индивид. Половата дейност е защитена дейност и трудно се уврежда на органично ниво. Всички психологически неблагоприятни фактори водят до сексуални дисфункции и психологическата сексуална дейност е много ранима.

Психологическите фактори са разнообразни, различни, но като цяло са няколко основни групи :

- влияния на семейната среда

- влияние на приятелския кръг

- културални и социални влияния.

От гледище на психохигиената трябва да се има предвид, че сексуалното развитие (част от цялото развитие на индивида) се влияе негативно от всички фактори, които са неблагоприятни за личността като цяло.

Психохигиенните задачи тук са :

А) свързани с ролята на околната среда – условията, в които се реализира половата дейност;

Б) свързани с ролята на индивидуалното психическо и физическо състояние на двамата партньори – умора, болест и нерви.

В) Свързани с взаимното въздействие и взаимоотношение на партньорите – позитивно или негативно

Г) Свързани с техника на половото общуване – полово несъответсвие не съществува. Анатомично хората си съответстват. Дисфункции могат да се породят от неумение, от лоша техника на полово общуване.

2. Семейни отношения. Хармоничността на съжителството зависи от правилния избор на партньор и от мотивацията на съвместното съжителство. От значение е психосексуалната зрялост на индивида (което е различно от биологична злялост). Психосексуалната зрялост изисква достигането на определена афективна, интелектуална и социална компетентност на индивида.

Друг съществен психохигиенен аспект при семейното съжителство е възрастта на партньорите при реализацията му. При ранните (под 20 години) и късните (над 30 години) за първо съжителство се наблюдава проблем.

При ранните семейства проблемите идват от личностната незрялост на партньорите, което води до по-големи конфликти и до раздяла. Други проблеми идват и от активната родителска намеса (материална зависимост).

При късните съжителства проблемите идват от по-голямата трудност и на двамата за приспособяване един към друг. С възрастта човешката психика става все по-малко пластична и жизнените стереотипи също трудно се променят.

Съществен психохигиенен проблем е и въпроса за бременността (планиране, предпазване, аборт). От психологическа гледна точка появата на дете е натоварваща – и за двамата родители и трябва да дойде, когато родителите са минали първата криза на приспособяване един към друг. Балансирали са отношенията помежду си. Първото дете не трябва да е скоро след събирането на родителите да живеят заедно. Нагаждането е процес, който изисква време.

Семейно съжителство – психологически особености, към които е насочена психохигиената:

• Конкурентна нагласа – конкуренция за надмощие. Тази борба е по-изразена, ако личнотната структура на партньорите е по-нехармонична;
• Особеностите и промените в психиката на съвременните мъж и жена. В момента отношенията са в преходен период между патриархален тип отношения и еквиархален (равноправни) тип отношения. Те са много различни. От строго регламентирано разпределение на ролите до роля в конкрета ситуация, в контретен момент и ролята се поема от този, който в този момент е с по-големи годности за решение. Проблем има, ако партньорите са носители на различни модели;
• Наличие на пренебрегнатост;
• Нараненост;
• Липса на емоционална свързаност;
• Липса на дете;
• Загуба на дете – дългогодишни двойки при загуба на дете по-често се разделят;
• Изчерпване на афективната свързаност, общи интереси и взаимна задоволеност, в следствие на еднообразието и ограничеността на семейния живот. В един момент няма за какво да си говорят, а навън има интересни, различни хора;
• Хронично заболяване на някой от двамата.

3. Професионална дейност – естествено необходима на човека. Той реализира в нея комуникацията си с другите, реалиира се като личност, носи му стимули за съществуване. Тя има и неблагоприятни въздействия – те са резултат не от трудовата дейност, а от неподходящи и лоши условия за реализацията й.

Психохигиената тук засяга:

А) организация на работното място;

Б) ритмичност и периодичност на трудовата дейност (натоварване-почивка, активност - пасивност). Отношението между тях и типа нервна система.

В) Влияние на емоционалните фактори от трудовата дейност върху човешката личност – отношение към професията и извършената дейност от страна на индивида:

- отношение на другите към труда на конкретната личност, оценка, признание;

- отношение на обществото към извършената дейност (престижен/ непрестижен труд)

- материална задоволеност.

Психодиагностика

Клиничната психология включва :

1. Интервю;
2. Психотерапевтични техники;
3. Психодиагностика.

Тези три метода са свързани.

Клиничната психодиагнотика е насочена към начина, по който функционират отделните психични сфери. Структурата на човешката личност има няколко психични сфери:

• внимание;
• памет;
• интелект и мислене;
• личност в тесен смисъл – адаптивност, ценностна система, емоционална сфера, воля.

Това е редът, в който те започват да се формират след раждането на човека. Първо се формира сферата на вниманието. Над нея се надстройва сферата на паметта и включва в себе си вниманието. На тях се надстройват интелектът и мисленето. Най-късно в индивидуалното човешко развитие се формира сферата на личността. За да се определи дисфункция във всяка от тези сфери, са необходими инструменти, за изследване на определените сфери , които се наричат тестове:

• тестове, фокусирани към нарушения във вниманието;
• тестове, фокусирани към нарушения в паметта;
• тестове, фокусирани към нарушения в интелекта;
• тестове, фокусирани към нарушения в мисленето;
• тестове, фокусирани към нарушения в личнотта в тесния смисъл на думата.

Изследването с тях е продължителен процес. Към психодиагностичните изслевания има изисквания, за да са обективни резултатите:

1. никога психодиагностичните заключения да на са следствие само от резултатите от един тест. Трябва да се прилагат повече тетове;
2. стандартизация на изслеванията и на условията – едни и същи инструкции, максимално ясни;
3. Тестовете да не са еднотипни и еднообразни – да дават максимална информация, но да няма опасност изследваното лице да схване какво се иска от него - няма обективност;
4. Времетраенето е различно в зависимост от целта, която си поставя изследователят. Ако е насочено към една сфера (час-час и половина). Ако се изследват две, три или всичките психични сфери, е необходимо много време. За да е ефективно обаче това изследване не трябва да е прекалено кратко (не може да преодолее психологическите защити на индивида да се представи в благоприятна светлина – освен ако не се опитва да заблуди специалиста). Тези изследвания трябва да са по-дълги , за да се натрупа определена умора на защитите. Но при по-голяма умора пак се изкривяват резултатите. Оптималната продължителност е между 60 и 90 минути. Рядко при хора с ограничени възможности може да с намали на 45 минути, а при други на 120 минути, но не повече.

В клиничната психодиагностика има пиходиагностични изследвания и психодиагностичен сеанс. В едно изследване може да се включат няколко сеанса. В един ден с един човек не трябва да се извършва повече от един психодиагностичен сеанс.

Резултатите от тетовете могат да са количествени и качествени. Количествени резултати има при тестове, които подлежат на математическа обработка. Другите подлежат на качествен анализ. Резултатите трябва да са на език, разбираем за всички хора, не само за специалисти. Те поставят въпроса за различни дисфункции. Нормата трябва да се заложи в резултатите.

6-степенна скала за успеваемост:

1 степен: норма при успеваемост 84% и нагоре;

2 степен : леко нарушение при успеваемост 84- 68%;

3 степен: умелено нарушение при упеваемот 68-51%;

4 степен: значително нарушение при успеваемот 51-34% ;

5 тепен : тежко нарушение при успеваемост 34-17%;

6 степен: много тежко нарушение при успеваемост 17% и надолу.

При психодиагностичните изследвания резултатът е в полза на изследваното лице, каквато е оценката на клиничния психолог с оглед на телесното и психичното здраве на изследвания индивид. Чрез тази скала за всички резултати не е необходима контролна група, а се оценява какво е състоянието на изследваното лице. При резултати, близки до границите, ние преценяваме какво да пишем, за да е в полза на пациента. Степените се припокриват.

Клинична психодиагностика на вниманието

Вниманието се формира на звена и в хода на индивидуалното развитие се надстройват едно над друго и всяко следващо включва предните. Първо се формират концентрация и устойчивост. Следва обхват на вниманието. Следва превключваемост. На края в хода на индивидуалното развитие се формира разпределяемост. Поради болестни причини човешкото внимание се уврежда. Първо се уврежда разпределяемостта, а най-късно и най-трудно – концентрацията. Степените на увреждане на вниманието зависят от степента на болестния процес и неговата давност.

І. Техники за изследване на концентрацията: техническо „изваждане” в два варианта, и устойчивост.

- 100-7 (седем от сто се вади)

- 30-3 (три от тридесет се вади)

Инструкция: опитайте се от числото 100 да почнете на глас да вадите числото 7, докато стигнете някъде около 0. Изследването започва с два въпроса – Колко е 100 без 7? А 93 без седем? Психологът не подсеща изследваното лице докъде е стигнало или кое число вади. Маркира се латентното време между отделните междинни отговори чрез многоточие, 1 секунда – 1 точка. Отговорите се записват в хоризонтални редове, а не вертикални.

Оценка: за грешка се разбира погрешен отговор спрямо предишния. Съществуват два вида грешки :

1. грешка в единиците – когато грешният отговор е в същия десетичен ред, в който е и верния отговор – дава информация за състоянието на концентрацията и устойчивостта на вниманието.
2. грешка в десетиците – когато грешния отговор е в десетичен ред от този на верния отговор – дава информация за проблеми в концентрацията и устойчивостта на вниманието и за проблеми в интелекта евентуално, затова трябва да се изследва и интелигентността.

Оценка на резултата: брой грешки + възраст и житейски опит на изследваното лице + характера на латентното време. Сметките се отдават различно на хората в различна възраст и с различен житейски опит.

До 20 г. – 1, максимом 2 грешки са допустими;

20-30 г. - гъвкавост и пластичност на всички психични процеси. Допустими грешки 2-3;

30 – 60 г.- - допустими 3-4 грешки;

Над 60 г. – допустими 4-5 грешки.

Ако изследваното лице в житейския си опит борави с аритметични деиствия, изискванията са по-високи:

До 30 г – няма право на грешка;

30-60 г. – допустими 1-2 грешки;

Над 60 г. – допустими 2-3 грешки.

Ако се е наложило вместо 100 – 7 да използваме 30-3, това означава, че човек има нарушение в концентрацията на вниманието и взимаме за база умерено нарушение и това е заключението, ако той се справи. Ако не – се заключава тежко, дълбоко и т.н.

Роля на латентното време – зависи от психичните теми на всеки човек. По-бързо психично темпо намалява латентното време. Това е личностна особност, която няма нищо общо с вниманието. Ако латентното време между различните отговори е приблизително еднакво, няма проблем. Ако обаче то е различно навсякъде, това дава информация за устойчивостта и концентрацията на вниманието.

ІІ. Техническо изследване на обхват на внимнието. Едносимволни коректурни проби. В тях има няколко вида символи с еднаква, равна бройка. Те са върху бланка в разбъркан вариант и задачата е един от тях да бъде маркиран по някакъв начин за възможно най-кратко време. Символите могат да бъдат измислени фигури, геометрични фигури, животни, растения (за деца), букви. На всяка бланка има равен брой символи от всеки вид , равен брой редове , равен брой символи на ред.

Ако изследваното лице работи с половината бланка, това влияе върху резултата. Някои по-бързо се включват в нова дейност (започват с по-бързо темпо с по-малко грешки) и по-бързо се уморяват (към края забавят темпа на работа и увеличават броя грешки). Други по-бавно се включват в нова дейност (започват с по-бавно темпо, допускат повече грешки) и с времето увеличават темпото, намаляват грешките. Но диапазонът на степените нарушения е голям и дали ще се използва половината или цялата бланка не влияе върху заключението.

Стандартни са вариантите върху буквата „О” и буквата „Е”, първо е вариантът с буквата „О” и после с буквата „Е”. „О” е закръглен символ, а „Е” е ъгловат символ. Зрителният анализатор на човека възприема по-лесно закръглени символи. Основният принцип в диагностиката е постепенно усложняване.

Инструкция: проследявате от край до край, един след друг хоризонталните редове (показваме). Задачата е колкото може по-бързо да задраскате всички букви „О” или „Е”.

По време на изследването психологът трябва да засече времето за справяне със задачата (начало-край), дали изследваното лице спазва инструкцията (дали задрасква), дали проследява от край до край или един след друг (дали не е разбъркано или вертикално). Ако не е така, прекъсваме, обясняваме на ново и започва пак. Задраскваме с една чертичка, а не по-друг начин. Работи се с време и грешка. Грешка – пропуснато да се задраска буква (а не грешно задраскана буква).

Формула (успеваемост) = брой верни*нормативно време/реално време, за което изследваното лице се е справило. Нормативното и физическото време са в секунди. Всяка буква на бланката е представена 100 пъти и формулата е за цялата бланка. Ако е работено с половината бланка, символите са на половина и реалното време е на половина – броят на пропуските се умножава по 2 и тогава се вади от цялата (100 броя) и реалното време също се удвоява.

За буква „О” нормативното време е 160 секунди.

За буква „Е” нормативното време е 230 секунди.

След оценката на успеваемост се ползва скалата на Мечков за определяне на състоянието (тежко, средно и т.н.). Нарушението на обхвата на вниманието се нарича ограниченост на обхвата.

ІІІ. Техники за изследване на превключваемост на вниманието. Изследва се също с коректурна проба в нейния двубуквен вариант – маркират се две букви по два различни начина.

Инструкция: сега ще ви усложня задачата. Отново проследявате от край до край, един след друг водоравните редове, само че сега задрасквайте едновременно две букви- буква „А” и буква „С”, която където видите. При това буква „А” задрасквайте с отвесна черта, а буква „С” с водоравна черта.

Задачата на психолога е да отбележи време за начало и край, да проследи дали човек не тръгва да търси първо единият символ в реда и после да търси другия наново. Трябва да ги търси едновременно. Не е задължително винаги да започва от дясно-наляво, може да ги редува зигзагообразно през ред. Това е знак за съобразителност (всичко, което не е забранено в инструкцията, е разрешено). Резултатите се обработват по същия начин, нормативното време е 400 секунди.

ІV. Техники за изследване на разпределяемост на вниманието. Най-късно в хода на индивидуалното развитие се формира тази компонента на вниманието. Тя включва останалите компоненти. Ако вниманието се наруши, първо се нарушава разпределяемостта.

Ползват се техниките „лабиринти” – свързани с време или с верни изходи.

Препретени линии на Платонов. Тази техника в началото се е използвала за концентрация и устойчивост на вниманието, но основна е разпределяемостта.

Вариант 1: за колко време изследваното лице ще намери изхода на всички 25 преплетени линии.

Вариант 2: в рамките на 5 минути на колко линии ще се намери верния изход.

Но отношение към разпределяемостта имат и грешно разпределените линии.

Вариант 3: за 5 минути съотношението между брой вярно и брой грешно проследени линии (от таблицата за успеваемостта).

Инструкция: от всяко едно от номерираните квадрачета тръгва по една линия, всички тези линии излизат в някои от празните квадратчета, пак по една в квадратче. Почвате от единицата. Проследявате откъде минава линията, която тръгва от единицата и там където тя завърши, пишете едно, защото сте тръгнали от едно. По същия начин проследявате линията, която тръгва от двойката и след това от тройката, и така докато ви прекъсна аз по някое време.

Ако не го предупредим, че ще го прекъснем, това може да се възприеме от изследваното лице като санкция за лошо справяне и може да им се отрази негативно, ако са по-чуствителни. Важно е психологът да проследи начинът, по който работи изследваното лице. Може да се окаже, че човекът не е разбрал какво се иска. Може човекът да се затруднява да намери верният път – в едно и също празно квадратче завършват две линии или дадена линия излиза във вече вомерирано квадратче и в повечето случаи изследванто лице започва да си търси грешката. Ако започне да я търси, му казваме да спре и да продължи със следващия номер. Друг тип грешка е нанасяне същия номер отсреща. В зависимост от успеваемостта се определя по 6-степенната скала на Мечков. Грешка: погрешно излязло, пропусната линия не е грешка.

Клинична психодиагностика на памет

Компоненти на паметта:

1. фиксация / запомняне;
2. репродукция/ възпроизвеждане;
3. ретенция / задържане.

Може да има нарушение само в един от тези компоненти, останалите да са наред. Повечето техники за диагностика на паметта са насочени към изследване на кратковременна памет, дълговременна памет или фиксация, изследването на една от тях дава едновременна информация и за трите компонента.

Техника „заучаване на 10 думи”. Необходими са поне два или три набора от десет думи и набора се вписва преди изследването. Думите се записват от втората графа, първата е поредността на опита.

Инструкция: сега ще ви кажа поредица от 10 думи, след като ги кажа всички десет искам от вас да повторите тези, които сте запомнили. Редът, в който казвам думите, не е задължителен за вас. Вие ги казвайте така, както се сетите. Тази процедура ще се повтори няколко пъти. Всеки път аз ще казвам всички 10 думи все едни и същи и всеки път след това вие ще казвате тези от тях, които се сетите, без значение, че може да сте ги казали миналия път.

Маркиране на отговорите. Поредността, в която човек възпроизвежда думите с арабски цифри, т.е. ако най-напред възпроизведе десетата дума, под нея записваме 1.

Графа излишни думи – извън набора, ако има такива.

Изследването е на три етапа:

Първи етап : пет повторения - носи информация за фиксацията .

Първи набор от думи: топка,пчела,огън,палто,круша,плоча,птица, бира, куче, река.

Втори набор от думи: кон, риза,песен, хляб, цвете, риба, есен, вода, мед, зима.

Втори етап – провежда се между 45-60 минути след първия етап. През това време изследваното лице работи с други тестове и изследваното лице започва най-напред с тези 10 думи. От изследваното лице се иска да възпроизведе колкото може от тези 10 думи без да му се подават от психолога. Нанасят се по същия начин и дава информация за репродукцията в графа „след един час”.

Трети етап – веднага след втория етап психологът подава всички думи и изследваното лице трябва да ги възпроизведе и този етап дава информация за ретенцията. Тези конфабулации на паметта (излишните думи) запълват паметовите следи. Колкото повече са, толкова по-увредена е механичната памет.

Наборът 10 думи трябва да отговаря на определени условия:

1. Тези думи да са най-често ползвани в съответния език и всяко изследвано лице да знае техния смисъл и значение.
2. Да са кратки – максимум една-две срички.
3. Да не дават възможност за пряка асоциация по срички.
4. Равномерно темпо на подаване и равна интонация, за да няма интонационен акцент.

Информация от поредността: хора с органични увреди запаметяват крайните думи от набора (първите 1-2 или последните 1-2) и трудно запаметяват центъра на поредицата (5-6 думи). Значение има кривата на запаметяването, която се чертае след края на изследването.