Проблемите за отчуждението в психологията на девиантното поведение

В съвременното развитие на социалните общности се наблюдава явление, което се свързва със съзнателното нежелание на хората да участват активно в системите от социални отношения като игнорират тяхната значимост за тях. По този начин поведението придобива насоченост, ориентирана към удовлетворяване на личностни потребности и стремежи, които са в дисонанс с общите социални норми. Подобни хора, ограничавайки своята активност, елиминират до минимум възможността да се окажат под въздействието на позитивните адаптационни процеси. В коренът на самата дума “отчуждение” е залегнало определението за чужд, отчуждаващ се от нещо или някого човек. От това определение следва, че отчуждението се съотнася със структурите от социалните отношения, към които отделният индивид принадлежи. Процесът на отчуждение води след себе си до изолация, която се преживява и същевременно се явява фактор за проява на поведение с антиобществен характер.

От гледна точка на човешките взаимоотношения отчуждението е плод на два основни фактора:

1. нежеланието на отделния човек да бъде активен член в системите от отношения между хората;
2. отхвърлянето от социалната общност на отделен неин член, поради факта, че той не приема или отхвърля социалните норми, които определят дейността на общността.

Тъй като процесът на отчуждение е свързан с възприемането и оценяването от отделния човек на себе си и останалите хора, то този проблем първоначално е разкрит от представителите на философското знание.

Първи, който най-пълно разглежда идеите за избора на човек да се отчужди от общността, е немският философ Е.Кант. Представителите на идеалистичната философия, между които са Хегел, Войербах и Ницше, акцентират върху това, че субективният дух, т.е. човекът, се стреми или да се приобщи към социалната среда, или обратното – да я отхвърли. Тези два основни процеса в рамките на индивидуалното съзнание се разглеждат като реална част от процеса на субективно познание. Онова обаче, което е важно, е, че субективният дух съзнателно избира своята активност, както и нейната целенасоченост.

Тези идеи от философията се разглеждат от представителите на социалната психология, които анализират типологиите на взаимоотношение между отделния човек и социалната среда, към която той принадлежи.

Спорен е въпросът дали индивидуалното съзнание се явява приоритетен фактор за игнориране, отхвърляне или противопоставяне на социалната среда или това, че нейните оценки за него имат емоционално негативен характер. Поради този факт човек се чувства некомфортно, проявява висока тревожност и неустойчивост в социалните си контакти и се страхува да бъде активната страна в тях. Много често представителите на тази среда формират в себе си негативни личностни и социални нагласи, чиито резултат е нежеланието за приемане на онези членове на общността, които са оценени от нея като по-различни.

Първите изследвания, които са направени в рамките на ПДП относно отчуждението, установяват, че хората, които са изпаднали в отчуждение, дестабилизират връзките си с другите хора и проявяват много малка социална активност. Дори и в ситуации, в които те не игнорират социалните норми и не афишират неприемането им, те изграждат свой собствен субективен свят, който ги прави неадекватни към съществуващите системи от позитивни социални отношения. Първите изследвания показват и наличието на личностно неудовлетворение, което изпитват хората, изпаднали в отчуждение, от факта, че не могат обективно да анализират тяхната същност. Те не оценяват и значимостта им за тяхната социална адаптация или ниво на социална зрялост.

С напредването на изследванията в последните 40 - 50 години не само в нашата страна, но и в други социални общности, се установява, че психологическата атмосфера, динамиката на взаимоотношенията, както и промените на общочовешките ценности и социални ориентации са предпоставки за съзнателното прекъсване на социалните контакти на хората. Липсата на адекватни социални умения водят до отхвърляне на необходимостта отделният човек да се чувства част от някаква социална общност. Това показва, че отчуждените хора изпитват смущения в обуването, проявяват недоверие и страх и предпочитат да останат социално пасивни или в крайния си вариант – да се почувстват излишни. Тази негативна тенденция е свързана и с факта, че невъзможността за справяне с личните проблеми води до стремеж за тяхното елиминиране и бягство от средата. Веднъж възникнал, подобен негативен ефект във взаимодействието оказва негативно влияние върху цялостния процес на социална адаптация, провокира субективно усещане за самота, негативно възприемане на останалите хора, безсилие и много често може да доведе до суицид.

Проблемът за отчуждението, свързан със субективното възприемане на стремежа на личността към него се разглежда от Шломо Шохар. В неговата книга “Разумът на Тантал” от 1976 година той използва две понятия:

• сепарация – отделяне на едно нещо от друго;
• партиципация – взаимно влияние.

Сепарацията авторът разглежда като неудовлетвореност на човек да търси нови възможности за утвърждаване в социалната среда и невъзможността за това поражда отчуждение. Интересен е фактът, че авторът разглежда сепарацията като социална ситуация, която води след себе си до преоценяване, преосмисляне на социалните връзки или стремежи да се търсят нови възможности, чрез които да се изградят субективни нагласи, предполагащи промяна на индивидуалните отношения на човека. Когато подобна промяна е факт, човек активно търси нови варианти и възможности. Понятието сепарация Шохар разкрива чрез две индивидуални роли на личността: перципиент и агент.

Перципиентът е човек, върху който се оказва някакво влияние като субект на въздействие, в следствие на което той проявява сепарация. Така например, общността може да отдели определен човек от нея, той да се чувства неудовлетворен от това и да се стреми активно да противодейства.

Агентът е човекът, който реализира въздействието, т.е. това е човекът, който оценява процеса на отделяне и преживява последиците от него. Агентът е този, който може да контролира процесът на взаимодействие чрез активизиране на собствения си потенциал, докато перципиентът възприема процеса, но не проявява активност.

Разглеждайки сепарацията като процес, авторът разкрива нейното съдържание чрез онтогенетическото развитие на човека. В този смисъл сепарацията се реализира на 3 нива:

1. с раждането на детето, когато то се отделя от утробата на майката и за пръв път изпада в ситуация на самотност;
2. проявява се в пубертетната възраст, когато личността започва да открива собствените си възможности за самостоятелно социално съществуване и контролиране и оценяване на собственото поведение;
3. юношеството и появата на его–идентичността – на това ниво юношата осъзнава своята социална и личностна значимости търси активно собственото си място и роля социалната среда.

Според автора тези три основни нива са важен елемент за формирането на социалната зрялост на личността. Тази зрялост и дава възможност тя активно да развива Аз-образа си, да анализира социалните си оценки за другите хора, както и за своето отношение към тях, т.е. процесът на сепарация е свързан с желанието на човек постепенно да се приобщи към системата на социалните отношения, в които участват възрастните хора. Подобна стадийност дава възможност отделният човек да натрупа социален опит и знания, които му дават възможност д противодейства, за игнорира, д оцени собствената си позиция за това дали се чувства комфортно или не сред другите хора. Сепарацията е процес, който е тясно свързан с личностната мотивация и целеполагането в поведението на човека.

Партиципацията е свързана с процеса на взаимно влияние между отделния човек и системите от взаимодействия, в които участва. Колкото взаимовлиянието е по-високо изразено, толкова информираността за това взаимодействие е по-голяма и човек съзнателно се стреми за и се противопостави.

Друг американски психолог, който разглежда проблемите на отчуждението е Ричард Шахт. Той пръв въвежда в социалната психология понятието алиенация – отчуждение. Според него алиенацията е естествено явление, свързано с взаимоотношенията на личността в голямата социална общност. Чрез тях тя реализира процес на сравнение, а след това и на избор или подмяна на едни социални връзки с други. Според Шахт понятието е ориентирано към големите социални общности, тъй като в малките подобен процес е емоционално украсен и изборът в тях е ограничен. Човек не може да избере своите родители, не може да избере своя ученически клас или група, ако към нея той е приобщен като формален член, но човек може да избере своите приятели, колеги и значимите му хора. Затова процесът на отчуждение е социално ориентиран и негативното отношение към малката формална група се прехвърля върху цялата социална общност. Така например, негативните семейни отношения, липсата на емоционален комфорт в тях са причина за негативно оценяване на семейната общност въобще. Лошите взаимоотношения със съучениците, както и тези с колегите, водят до отчуждение от училището или определен вид трудова дейност. Поради този факт алиенацията е ориентирана приоритетно към субективната неудовлетвореност на личността към себе си, към онова, което е, това, което е достигнала и това, което може да направи в бъдеще. Субективизирането на личностното развитие на основата на тази самооценка води до формирането на чувството за вина. Това показва, че всяка алиенация е емоционално обагрена.

Шахт, свързвайки обективната страна на отчуждението със субективните преживявания за него, обръща внимание върху това, че социалната среда е тази, която може да наложи процес на отчуждение, т.е. средата съзнателно отхвърля личността, не я приема, поради което тя се чувства самотна. Този процес е следствие от наличието на противоречие между личността и социалната среда, която се оценява като неприемлива.

Отхвърлянето на личността от една среда води до субективен стремеж за търсене и приобщаване към друга, в която човек се чувства удовлетворен от своето присъствие. През целия си живот човек съзнателно търси удобни социални общности. Той с охота възприема техните норми и социални оценки. Отхвърлянето от семейната и ученическата среда пренасочва стремежите на подрастващия към такава, в която тези норми нямат съществен характер. Това е процесът, при който неустойчивата млада личност бързо приема антиобществени норми на поведение от общност, които удовлетворяват нейните потребности да се чувства значима и важна. Подобни общности формират норми на взаимодействия, които са противоположни или които частично противопоставят статусното поведение на подрастващия. Установено е, че подобни социални общности имат затворен характер и противообществените нагласи са част от условието за присъствие в тях. Подобна капсулация от една страна дава възможност на всеки член от общността да се чувства приобщен към нея, а от друга страна този процес да бъде свързан с усещането за различност.

Факт е, че в по-голямата си форма определени социални групи и общности съзнателно проявяват процес на алиенация като упрекват членовете на голямата социална общност за това. В ПДП е установен фактът, че подобни алиенирани общности притежават специфични механизми за манипулиране присъствието на своите членове като изграждат в тях усещането за собствена идентичност и неповторимост. Това е една от причините всяка общност с противообществени нагласи да се чувства като по-различна от всички останали, за които има информация. Подобни взаимоотношения създават аномалии в поведението, особено на подрастващите. Много често алиенацията е в основата на присъствието в т.н. ретриски, престъпни групи.

Процесът на алиенация при лица с девиантно поведение се свързва и с това, че взаимоотношенията между членовете на социалната група като общност от хора се основават на процеса на аномия – липса на социални норми. Ако самите социални норми загубят своя смисъл и значение, тогава отчуждението се основава и на това, че членовете на общността предпочитат хаотичност, неустойчивост, ситуативност във взаимоотношенията. Това е причината при подрастващите, извършващи групови противообществени,прояви да липсва устойчивост в структурата на групите.

Липсата на норми създава хаотичност, която е лесна предпоставка за проява на девиантно поведение. Факт е обаче, че социалната среда като цяло трудно приема по-различните нейни членове и оценява техните действия като неприемливи. Всяко отхвърляне или отделяне на личността води след себе си до дълбоки преживявания, поради което тя трудно се правя със собствените си затруднения и това я прави дезадаптивна.

Всяка проява на алиенация води до негативни последици за личността. В основата на алиенацията стои усещането за отхвърленост, чувството на неудовлетворение и осъзнаването на това, че човек се оценява като ненужен. Тези негативни преживявания водят след себе си до дехуманизиране на отношенията, до апатия, усамотяване, дезадаптивност и отчаяние, които принизяват ценностния смисъл на съществуването на личността в реалната социална среда. Бариерите, които се създават от субективните оценки, както и от оценките на другите хора са стимулатори за игнориране или елиминиране от социалната група като цяло. Това означава, че алиенираният човек възприема негативно всичко онова, което е свързано с индивидуалното му поведение.

Съвременните изследвания на алиенацията акцентират приоритетно върху факта, че динамиката на социалните отношения, промените в ценностната ориентация са фактор за това хората да проявяват отчуждение както от своята родова общност, така и от етническите, религиозните или груповите си ценности. Глобализиращият се свят обезличава отделния човек и той често се обърква в избора си за определяне на идентичността си.

Ерих Фром като един от съвременните изследователи на човешките взаимоотношения в книгата си “Бягство от свободата” акцентува върху това, че изборът на социална активност се определя до голяма степен от това как човек се чувства в социалната общност, към която принадлежи. Социалната среда като цяло трудно приема по-различните. Унифицирането на поведението води до липсата на възможност за проява на индивидуалност и до голяма степен това се оказва решаващо човек вместо да се противопоставя, да се отдели или отдалечи от системите от социални отношения. Това показва, че алиенацията по-скоро трябва да се разглежда като обективен, отколкото като субективно обусловен процес.

Всяко отхвърляне или отделяне носи след себе си дълбоки преживявания, поради което личността много често надценява собствените си затруднения и при невъзможност за справяне с тях, предпочита за избяга в собствения си душевен свят. Подобно поведение много лесно формира противообществени нагласи и личността предприема противообществени действия. По този начин тя потушава себеусещането си за личностна незначимост.

Разкриването на същността на процеса на алиенацията съдържа следните елементи:

1. осъзнато безсилие на личността за поддържа връзки със социалната среда;
2. субективно анализиране на възприемането на изолацията и самоизолацията и свързаните с тях последици, т.е. за всеки отделен човек съществува собствено субективно усещане за това как и по какъв начин той преживява изолацията си;
3. промяната в субективните нагласи, ценностните ориентации и насочеността на личността я правят малко активна или активизираща се само в конкретни себедоказващи се ситуации.

Разгледано в рамките на ПДП, алиенирането се основава на две основни предпоставки, които свързват личността с нейната антисоциална ангажираност. Това са:

• Мотивиране на личността за реализиране на действия, ориентирани към ограничаване на социалните връзки и нейното отделяне от позитивните и ефективни социални контакти. Преживяването на собственото различие е предпоставка за отдалечаване от голямата социална общност, но същевременно е и фактор за обединение в малки антисоциални общности. В такива случаи отхвърленият човек се възприема като социална жертва, поради което той се стреми към социална справедливост, чрез отмъщение. Тази му позиция изгражда в него поведенчески модел, който е в синхрон с противосоциалните му нагласи, които са в противоречие със съществуващите социални норми на взаимодействие. Негативните нагласи са пренасочени към цялата социална общност и алиенираният човек, тъй като не може да отмъсти на всички хора, се стреми към нанасянето на вреда или унищожаването на конкретни представители от общността. Много често негативните нагласи са ориентирани не само към хора, но и към различни материални обекти.
• Обсъждането на причинната обусловеност на отчуждението е свързано и с факт, че тя може да бъде ситуативна, което означава, че за нейното преодоляване е необходимо формирането на специфична социална адаптация на личността.

Тъй като отчуждението се преживява, то изолацията може да бъде преодоляна чрез преосмисляне на структурното съдържание на самооценките и оценките за другите хора, чрез актуализиране на позитивен Аз-образ и контролиране на системите от взаимодействия, в които човек участва.

Ориентацията към социалната общност не винаги е свързана с приобщаване към антисоциално поведение, но тя не може да бъде и гарант за това то да не се прояви.

ПРОБЛЕМЪТ ЗА НАРКОМАНИТЕ В ПСИХОЛОГИЯТА НА ДЕВИАНТНОТО ПОВЕДЕНИЕ

Употребата на наркотични вещества е голям проблем на съвременното общество. Последните няколко години той ескалира и плод на този процес е възникването на младежи и деца наркомани. За да може да се разкрие същността на подобно явление е необходимо да се направи преглед на причинната обусловеност за неговото появяване и развитие във времето.

За пръв път наркоманното поведение е идентифицирано като зависимост на организма от определени психоактивни вещества през 50-, 60–те години на миналия век. До този момент съществуват ненаучни данни за употребата на различни опиати по време на различни религиозни обреди. За тяхна родина се приема Китай, както и страните от азиатския регион. Научният период започва с младежките организации, които през 50-, 60-те години проявяват и демонстрират поведение, свързано с масова употреба на психоактивни вещества с цел по-голяма динамичност в поведението. Този период се свързва със затрудненото разрешаване на следвоенните конфликти, породени от ВСВ. Поляризацията на политическите системи в различните страни, както и множеството жертви, пораждат негативно отношение от страна на младите хора спрямо съществуващите системи. Младежките общности организирано демонстрират неудовлетворението и недоволството си от пасивността на своите родители. Те демонстрират отчужденост от глобалните системи и пропагандират взаимна любов между хората, т.е. те активно се стремят към промяна. Противопоставяйки се на тези структури, младежките общности се стремят организирано да противодействат на съществуващите форми на поведение. В протеста се изразяват чрез деструктивност в поведението. Периодът на 50-, 60-те години се свързва с първата организирана и целенасочена употреба на наркотични вещества с цел проява на по-различно поведение. Вълната за употреба тръгва от различните общности на металистите, скинарите, както и от моделите на поведение на различни певци и артисти. През този период се говори за навлизане на наркотичните вещества в ежедневието на младите хора. Злоупотребата е установена само в един жив случай.

Проблемът за наркоманиите със своята актуалност през последните години обхваща вниманието на редица автори, които:

1. анализират в теоретичен план същността на наркоманното поведение при лица, които употребяват или злоупотребяват с употребата на психоактивни вещества.
2. разкриват различните симптоматика за проява на наркоманно поведение.
3. разглеждат психосоматичните аномалии за потребността от употреба на наркотично вещество.
4. разкриват социалният резонанс на наркоманното поведение, както и представянето му като болестно състояние на личността.
5. определят стадиите на наркоманна зависимост и промените в личностовите характеристики и поведението на употребяващите през всеки един етап.
6. предлагат различни форми за преодоляване на наркоманното поведение, както и програми за ограничаване на неговото разпространение.

Разкриването на същността на наркоманното поведение се свежда до следните особености:

1. установяване на формата на употреба на наркотично вещество , разкриване на етапа на начало на употреба, пристрастеност към употреба или злоупотреба. Последните два стадия се разкриват като болестно състояние на личността.
2. разкриване на причинната и факторната обусловеност на употребата на наркотични вещества чрез представяне същността на типологията на семейните отношения в близкото социално обкръжение, смисълът на присъствие в групата на “значимите други”, както и процесът на алиенация.
3. разкриване на психологичните характеристики на лицата, употребяващи и злоупотребяващи с психоактивни вещества. Акцент се прави върху характеристиките на Аз – образа, съдържателната страна на самооценката, нивото на самоуважение и самоконтрол, стремежът към търсене на субективни усещания различни от реалните стойности на процеса на възприятие. Към личностните характеристики могат да се изследват нивото на тревожност, нивото на стресоустойчивост, характеристиките на ценностните ориентации, както и системите от личностни и социални нагласи.
4. при прояви на девиантно поведение се разкрива същността на процеса на алиенация, процеса на формиране на противообществени нагласи, както и характеристики на конфликтно поведение, които се проявяват в ситуации, оценени от наркоманната личност като застрашаващи за него.
5. подходите и начините за преодоляване на началния стадий на употреба на наркотично вещество и разкриването на наркоманното поведение като негативно явление чрез характеристиките на превантивно въздействие върху отделната личност и социалната среда като цяло.