ПДП като част от социално-психологическото знание разкрива нарушенията в поведението на личността от гледна точка на нормите, които съществуват с социалната среда като цяло. Отклоняващото се поведение се оценява като такова чрез съпоставяне на социално приемливите форми и норми на взаимодействие между хората. Нарушението, пренебрегването и особено отричането на социалните норми са фактори, обуславящи съществуването на девиантността.По своята същност всяка социална норма регламентира такъв тип взаимоотношения между хората, които дават възможност тя да функционира в социалната общност и да не се страхува от това, че може да бъде отхвърлена. Това значи, че всяка социална норма изпълнява регулативна функция относно поведението на човек. Отклонението от нея или игнорирането и води до нарушаване на положителните отношения с членовете на общността. Всяка социална норма се осмисля и осъзнава в процеса на онтогенезиса и поради това човек израства и се развива от гледна точка на своето собствено възприемане на функциите и съдържанието на процеса на прилагане на социалните норми, тоест всяка социална норма се моделира от личността и се прилага в ситуации, в които се изисква новообразуващо отношение.
Ако приемем, че социалната норма постепенно се осмисля от всеки човек, това значи, че нейното субективизиране зависи от това, доколко адаптивно за определения възрастов период тя е поднесена за възприемане. Така например, морално- ценностните и религиозните норми се формират още в ранните етапи от развитието на личността, социокултурните и правовите – чак в периода на пубертета. За да може една социална норма да се превърне в съзнателна част от поведението на личността, е необходимо нейното прилагане да се осъществи многократно, затова говорим за процес на усвояване на нормата, а не за еднократното и възприемане.
В социалната психология процесът на нормообразуване се разглежда непосредствено с процеса на социализация на личността и процеса на социална адаптация към системите от социални отношения. Логично, при многократното нарушаване на социализацията, както и адаптацията, социалната норма загубва своя смисъл. Подобен тип поведение се свързва с нарушената социална насоченост и влия както върху процеса на нормираност на социалните отношения, така и на процеса на тяхното нарушаване. Всички социално приемливи норми на поведение имат пожелателен характер и поради тази си функция, те не се санкционират от законовата нормираност на държавата. Нарушенията и отклоненията от нормите са обект на негативна оценка от страна на социалната общност като цяло и нейните членове в частност.
Всяка социална норма има:
общозначим характер за цялата общност. Тя е формата, чрез която личността приема социални модели на поведение, които положително е оценяват от цялата общност. Такива са моделите на стереотипно мъжко/женско поведение, моделите на взаимоотношенията родител-дете, ръководител-подчинени и т.н. До голяма степен реализирането на социалните норми зависи от ролевата позиция, която има всеки човек в общността;
на индивидуално ниво всяка социална норма се интериоризира, т.е всеки човек на основата на своя индивидуален опит преживява и оценява смисъла на използване на социалната норма.
всяка социална норма се детерминира от социалната група, към която принадлежи човек. Общите социални норми са форми и стратегии за поведение в социума, но всяка общност създава свои собствени норми, които определят взаимоотношенията на хората в нея. Например, в семейната общност постепенно се формират взаимопомощ, уважение към по-възрастния, към семейството като институция, оценяват се морални характеристики като добро, зло, приятелство, дружелюбие и други. Тези семейни норми усложняват своята форма в последствие в ученическата група или трудовия колектив.
Постепенно човек започва да оценява смисъла и съдържанието на приятелството, взаимопомощта, груповата принадлежност, чувството за мое и чуждо, чувството за наше и общо и т.н. До голяма степен в периода на подрастващите груповата принадлежност влияе върху характера на оценяване на социалната норма. За първи път в този период възникват т.н. антиценности, които се съотнасят с възрастовата потребност за самостоятелност, стремеж към независимост, противопоставяне на оценявания “старчески опит”и стремеж за налагане на собствена позиция, собствен начин на оценяване на околните, както и на взаимоотношенията между тях. За периода на подрастващите е характерен т.н. маргинален статус, при който младият човек едновременно оценява своята принадлежност към повече от една общности и се чувства раздвоен в оценките си за тях. Много често той противопоставя своята приятелска група на нейната общност или семейната общност на ученическия клас. Правейки това сравнение, той влага един и същи смисъл в съдържанието на социалната норма на поведение, която прилага спрямо тях, но при необходимост, оценена от него, той променя насочеността на социалната норма. Тъй като всяка социална норма има обществено значим характер, когато той се почувства неудовлетворен от групата, към която принадлежи,се противопоставя на нормите, чрез които тя функционира. По този начин изразява своето желание за отхвърляне на нормите, а чрез тях и на самата общност. Така например, подрастващият се противопоставя на своите родители като бяга от къщи, от училище и скита по улиците, защото семейната общност поставя пред него норми на поведение, с които той не е съгласен. Нямайки сили да се противопостави на общността, то се ориентира към друга общност, чиито членове отхвърлят подобни норми. Това е формата, чрез която съществуват групите от подрастващи, които проявяват противообществено поведение.
В своя живот човек така организира своето поведение, че то да съответства на собствените му представи за социалните норми, т.е. всеки човек така конструира своето поведение, че да има съвпадение между личностните си очаквания и социалната оценка за тях. Субективизирането на нормата е в основата на прилагането и. Ако в индивидуалното съзнание има морален, ценностен или религиозен конфликт на идеи, тогава възниква вътреличностен конфликт, от чието разрешаване зависи насочеността на поведението. Вътреличностният конфликт се експонира навън към системите от междуличностни отношения и в тези случаи самата социална норма се отрича изцяло и поведението приема формата на девиация. Когато нормата се отхвърля частично, личността изгражда противообществена нагласа, която може да бъде фактор за отклоняващо се поведение или предпоставка за него. Установено е, че противообществената нагласа е в основата на проява на девиантни форми на поведение. Самата нагласа е съотносима към отделни членове на общността и се разпространява върху цялата общност.
В рамките на индивидуалното поведение нарушенията на социалната норма могат да бъдат:
Мотивационни – свързани със стремежа на личността да се самоутвърди чрез противопоставяне на нормите.
Нравствени – при тях желанията на личността са свързани с проява на поведение, отхвърлящо морално-ценностните норми на отношение. Така например, чувството за дълг и отговорност към приятелите може да бъде фактор за противообществени действия, за които има съгласуваност между групата на близки приятели.
Ролеви – свързани са с негативната оценка на социалната роля, която регламентира поведението на човека. Децата се противопоставят на своите родители, неудовлетворени от отношението им към тях, като открито им се противопоставят, индиректно ги злепоставят или търсят начин за им отмъстят като бягат от къщи.
Адаптационни – противообществени нагласи, свързани с нарушеното равновесие между личността и предявените спрямо нея претенции от страна на околните хора. Човек проявява агресивно или егресивно поведение, когато се чувства аутсайдер, или когато оценява, че няма субективна готовност за изпълни поръчение или задача.
противообществена нагласа като следствие от неадекватна личностна оценка – в такива случаи човек нарушава социалните норми, защото смята, че това е начин, по който може да привлече внимание, да научи нещо ново за себе си, да се почувства по-различен. Нарушаването на социалните норми се съпровожда не с цялостното им отхвърляне, а с желанието да се докаже нейната неприложимост на индивидуално ниво. Обикновено те казват “Аз съм такъв, какъвто съм си, и си се харесвам”.
Всяка девиантна форма на поведение е свързана с нарушаване на социалните норми на поведение, различна е само насочеността на поведението. Нарушаването на социалната норма може да се разглежда като възникнал конфликт между личността и нормите на общността, към която принадлежи. Нормите на голямата социална общност имат по-устойчив характер. Те са по-консервативни и се свързват с историческото развитие на общностите въобще. За разлика от тях нормите на малките социални общности са много динамични и дори могат ситуативно да се формират. Поради това човек по-лесно нарушава общите социални норми и бързо се ориентира към нормите на малката общност. Групите с противообществени прояви се характеризират с това, че техните норми се формират на основата на откритото противопоставяне на общите социални норми. Отклонението от тях е ефект от неприемането или отхвърлянето на членовете на малката общност на нормите на голямата. На основата на социалните норми човек оценява своето присъствие в общността, той сравнява своите знания за тях с нивото на приложимостта им от останалите членове на групата. Това показва, че както общите социални норми се индивидуализират, този процес се отнася и до нормите на малката група. Те се характеризират с това, че са по-емоционално обагрени и нарушението на общите норми носи в себе си положителен емоционален заряд. Позитивното поведение е открито противопоставяне на нормите и девиантността в своите форми е начин за изразяване на емоционална неудовлетвореност спрямо хората, които ги съблюдават. Човек изпитва гняв, омраза и негативизъм спрямо онези, които проявяват “социално желателно поведение”. Личността с девиантно поведение открито изразява своето неодобрение от социалните норми, както и от желанието си за ги прилага в индивидуалната практика.
Интерес представляват социоморалните нива, през които преминава човек, за да може да отхвърли социалната норма. На първо ниво отхвърлянето включва в себе си същността на нормата, а не нейното съдържание, т.е. приема се девиантна форма на поведение като естествена част от поведението на човек. На второ ниво се отхвърля съдържанието на социалната норма. При него девиантната личност влага свой собствен смисъл в интерпретацията на нормата. На трето ниво девиантната личност търси най-подходящата форма, чрез която открито да се противопостави на социалната норма, т.е личността с девиантно поведение първо се ориентира към нагласата за отклоняващо поведение, а след това към начина и формата, по която ще го осъществи.
ПРОБЛЕМЪТ ЗА КОНФЛИКТИТЕ В ПСИХОЛОГИЯТА НА ДЕВИАНТНОТО ПОВЕДЕНИЕ
Конфликтното поведение се разглежда в рамките на ПДП като открито противопоставяне, като борба между мотиви, като насоченост на нарушаване на системата от взаимоотношения и като стратегия за демонстрация на дезадаптивно поведение. Конфликтите в историческото развитие на социалните общности са присъствали като неразделна част от стремежа на хората да наложат чрез сила или противопоставяне собствено мнение или собствени позиции. Затова конфликтите се разглеждат както в рамките на индивидуалното човешко поведение, така и като противопоставяне, противоборство и налагане на мнения на различни общности и социални групи. Поради този факт конфликтите се разглеждат на няколко нива:
Вътрешноличностни конфликти – обуславят се от противоборство на идеи, виждания, морални оценки в съзнанието на отделния човек. Те се основават на т.н. борба на мотиви, чието разрешение зависи от психологическата и социалната зрялост на отделния човек. Установено е, вътрешноличностните конфликти най-често се проявяват тогава, когато личността субективно, чрез емоционалните си преживявания възприема системите от социални отношения, в които тя е пряк участник. Разрешаването на вътреличностните конфликти води до реализиране на такъв тип поведение, който положително се оценява от отделния човек.
Междуличностни конфликти – съдържат в себе си процес на взаимодействие между няколко човека. Като негова основа отново се поставят системите на възприятия, индивидуалните характеристики на мисленето, както и социално-комуникативните умения, които притежават хората, участващи в конфликтното противопоставяне.
Вътрешногрупови конфликти – откритото противопоставяне, противоборство на идеи, виждания и оценки се осъществява в рамките на една социална група като общност от хора – семейни, ученически, трудови конфликти.
Междугрупови конфликти – протича процес на открито противопоставяне между членове на различни групови образувания. Характерно за този вид конфликти е това, че противоборството се свързва с негативното оценяване не само на членовете на противоположната група като страна в конфликта, но и на негативното възприемане на групата като цяло. Откритото противопоставяне води до защита на груповите интереси чрез желание за принизяване и омаловажаване на интересите на другата група. За проявата на този вид конфликти от голямо значение са социалните нагласи, както и социалните стереотипи на поведение.
В ПДП конфликтите и конфликтното поведение се разглеждат като отклонения от социално приетите норми, тъй като устойчивият характер на тяхната проява води до нарушаване на общоприетите морално-ценностни характеристики на взаимоотношенията между хората в обществото като цяло. Установено е, че междуличностните и междугруповите конфликти са едни от най-често срещаните форми на отклонение в поведението. Затова много често хората, които проявяват конфликтност ние определяме като агресивни ,без да разграничаваме, че конфликтността може да бъде устойчива характеристика, а агресивното поведение проява на наличието на конфликтни нагласи.
Всеки един конфликт, с изключение на вътреличностовите, има специфични стадии на развитие, които са актуални за всички видове противопоставяне:
Начало на конфликта – свързва се с появата на някакъв инцидент, случка, ситуация, която формира негативно отношение и конфликтни нагласи за противопоставяне на участниците в конфликта. На този етап все още липсва открито противоборство, но съществуват условия то да се прояви в бъдеще.
Развитие на конфликта – при него конфликтните нагласи са вече факт и всяка от страните се стреми открито да се противопостави на другата страна в конфликта. На този етап се обмислят стратегиите на поведение на всяка една от страните както и начина, по който те ще се демонстрират. Установено е, че конфликтното противопоставяне на този етап има открит характер и поради тази причина всяка една от страните може да провокира конфликтна ситуация или поредица от такива ситуации.
Апогей – при него противоборството се проявява чрез типология на поведение, насочена към открито противопоставяне, борба за надмощие или налагане на собствени позиции. На този етап конфликтната ситуация приема формата на девиантност, тъй като всяка една от страните се стреми чрез познатите и от опита модели да унищожи противниковата страна. Конфликтната ситуация е с висок емоционален заряд и в нея се проявяват негативни оценки, нападки, обиди и дори физическо насилие. На този етап за доказване на собствените позиции могат да се използват агресивни форми на поведение, както и бягство на едната страна. Установено е, че именно в конфликтна ситуация участниците не съумяват да прилагат никакви комуникативни умения за разкриване същността на конфликта, за търсене на причината за неговата поява. Демонстрира се нежелание и от двете страни конфликта да бъде разрешен.
Разрешение на конфликта – има различна давност, зависеща от това доколко страните имат готовност да разрешат конфликтната ситуация от предходния стадий и дали са в състояние да потърсят разумни модели за нарушаване на противоборството. На този етап конфликтното противопоставяне може да бъде преустановено по няколко начина:
а/ чрез намеса на трета страна в конфликта, изпълняваща посредническа функция. Нейните правомощия се свеждат до:
Урегулиране на конфликта – третата страна си поставя за цел да промени негативните нагласи, а чрез това и повторно възникване на конфликтната ситуация. Урегулирането на конфликта означава понижаване на възможността за неговото експониране и за увеличаване броя на участниците в конфликтното противопоставяне.
Решаване на конфликта – свързано е с налагане на експертно мнение или експертна оценка, имаща за цел да обясни същността на конфликта и да предложи начин за неговото разрешаване.
Разрешение на конфликта – посредникът си поставя за цел с помощта на двете страни, участници в конфликтното противопоставяне, да достигне чрез процес на комуникация с тях до същността на конфликта. Дава се възможност на всяка една от страните да изрази своето мнение, своите оценки и преживявания пред другата страна в конфликта. Посредникът следи процесът на комуникацията между двете страни да протича чрез зачитане мнението на другата страна. За тази цел той използва комуникативни техники, които позитивират и регулират присъствието на всяка от страните в процеса на взаимодействие. Посредникът, за разлика от другите два подхода, не дава готово решение, а стимулира активността на двете страни за постигането на общо такова. В този случай страните участнички сами, последователно и поетапно стигат до общо приемливо за тях решение на конфликта.
б/ чрез прилагане на обективни методи за решение на конфликта, към които се отнасят: нормативни документи, законови разпоредби, постановления, решения на прокуратурата и други.
КОНФЛИКТИТЕ КАТО ФОРМА НА ДЕВИАНТНО ПОВЕДЕНИЕ:
Специфична особеност на лицата с девиантно поведение е че при тях както личностните, така и конфликтни нагласи придобиват деформиран характер. Самият процес обхваща конфликтно противопоставяне и формира сложни взаимодействия между личността с девиантно поведение и останалите хора.
Приоритетно нарушаването на социалните норми чрез конфликтно противопоставяне се свързва с личностните чувства, незадоволените и изопачени социални потребности. Последните са ориентирани към материални потребности. Личността с девиантни нагласи съзнателно търси начини за изразяване на конфликтно противопоставяне като личностно неудовлетворените от социалностатусното си положение. Тя се чувства неудовлетворена, изолирана, пренебрегната и поради тази причина за нея конфликтното противопоставяне е начин за себеутвърждаване. Противопоставяйки се открито или чрез девиантни действия на членовете на социалната общност, тя се стреми да бъде забелязана и оценена, макар и негативно. Установено е, че при всички лица с девиантно поведение в структурата на поведенческите им отношения се съдържа конфликтно противопоставяне и стремеж за съперничество в конфликтна ситуация.
Конфликтното поведение придобива девиантен характер в случаите, в които:
Конфликтът, който е възникнал е в стадия на апогей;
Конфликтното противопоставяне е изострено и личността не притежава социални умения да се справи с него;
Една от страните в конфликта предполага, че единственият начин за неговото преодоляване е използването на девиантни действия;
Личността или групата като страни в конфликта имат противообществен или криминален опит;
Поводът за конфликта има девиантен характер и потърпевшата страна смята, че девиантните действия внасят в съдържанието му по-голям ефект;
В конфликта се внася субективното разбиране за използването на по-различна нравствена система на отношения, която изключва възможностите за търсене и интерпретация на позитивни ценностни характеристики в поведението;
За личността с девиантно поведение конфликтното противопоставяне, както и конфликтната ситуация, се определят като личностно значими и в поведението се задейства механизъм, свързващ противообществената нагласа с обекта на нейната насоченост. В такива случаи се експонира конфликтна ситуация, в която личността с девиантно поведение има доминираща функция.
Личности с девиантна нагласа много лесно провокират конфликтна ситуация, трудно осмислят същността на конфликта, тъй като нагласите им пречат реално да преценят както ситуацията, така и участниците в нея. Така всяка ситуация, в която те срещнат открито противопоставяне, те лесно превръщат в конфликтна.
Разгледана в рамките на конфликтното поведение, схемата за взаимодействието и възможността за интегриране в мотивационната система на основните очаквания на личността, конфликтната ситуация може да се представи в следния вариант:
Конфликтно поведение
Конфликтни нагласи→конфликтни отношения→конфликтни действия
Конфликтна ситуация→конфликтни действия→резултат→последствие
Конфликтната ситуация и конфликтното действие обобщават индивидуалния опит на личността. Те се основават на неговите предишни преживявания и действия в различни житейски ситуации, в които са реализирани човешки нагласи. Очакванията в конфликтната ситуация са свързани с прилагането на утвърдени поведенчески модели и стратегии, които са се оказали печеливши. За лицата с антисоциално поведение както конфликтната ситуация, така и конфликтното действие се свързват с отчуждение, агресия, враждебност. В личностните си поведенчески схеми те проявяват висок егоцентризъм, малоценностни изживявания и противоречиви самооценки.
Ролевите схеми включват:
Неспособност за сътрудничество и диалог;
Висока готовност за конфликти;
Предприемане на деструктивни действия.
Тези поведенчески сценарии са ориентирани към стремеж за дискриминиране на другите, игнориране на съществуващите забрани, пренебрегване на различни норми на социална ангажираност и отговорност.
Конфликтната ситуация и резултатът се разглеждат като субективна вероятност за настъпване във времето на такава ситуация, от която се очаква прогнозиран резултат. Във времето очакванията за този резултат се натрупват, акумулираната обида от преживяни действия се наслагва и увереността на лицето с девиантно поведение за очакван положителен резултат се повишава.
Лицата с девиантно поведение по-трудно провокират конфликт, отколкото конфликтна ситуация. За тях тя се оценява като единствена за постигането на очаквания резултат. Именно в конфликтната ситуация и чрез нея лицето с ДП търси възможности не за разрешаване на конфликта, а за нанасяне на материални, физически или психически щети на другата страна.
Отношението конфликтна дейност–резултат субективизира възможността точно определени действия да доведат до достигането на очаквания прогнозиран резултат. Тези действия имат преднамерен характер и се изразяват чрез открито нападане на противника и бързо напускане на полето на противодействието. Не е изключено и постепенно унищожаване на противника чрез индиректна агресия. И в двата случая конфликтните действия са съзнателно контролируеми и личността планира резултатите от тях в рамките на антисоциалното си поведение.
Очакванията от конфликтната ситуация, конфликтните действия и резултата имат по-скоро неосъзнат дифузен характер и много често са в рамките на емоционалните преживявания. Всяко лице с ДП субективизира представата си за конфликтната ситуация, старае се да я прогнозира, както и действията, които ще прилага в нея. Очакванията за резултата са в сферата на личната изгода. Човек оценява, че когато всичко предварително е обмислено, основното действащо лице в конфликтната ситуация е самият той. Чувствайки се силен, той се стреми да контролира ситуацията като за него е важен резултатът от нея, а конфликтните действия могат да се ситуират, т.е изборът им зависи изцяло от лицето с девиантно поведение.
Резултатът и последствията в схемата на конфликтното поведение на личността с девиантност се свързват с това, че резултатът за разрешение на конфликтната ситуация приема моментен характер. Девиантните действия са инструменти, чрез които този резултат се постига, по този начин конфликтната ситуация се разрешава. Това обаче става възможно само в определен времеви отрязък.
Характерно е за личността с девиантно поведение, че тя трудно обмисля последствията като резултат от нейното поведение. Много често тя свързва резултата с последствията, което показва, че тя трудно прогнозира развитието на поведението си в бъдеще. Затова чрез противообществената си нагласа тя прескача от една конфликтна ситуация на друга.
Тъй като резултатите са извън нормите на нравственото поведение, такива лица трудно приемат друга алтернатива на своето поведение. Оценили се и осъзнали се като лошите, те се държат точно като такива.
В социалната психология процесът на нормообразуване се разглежда непосредствено с процеса на социализация на личността и процеса на социална адаптация към системите от социални отношения. Логично, при многократното нарушаване на социализацията, както и адаптацията, социалната норма загубва своя смисъл. Подобен тип поведение се свързва с нарушената социална насоченост и влия както върху процеса на нормираност на социалните отношения, така и на процеса на тяхното нарушаване. Всички социално приемливи норми на поведение имат пожелателен характер и поради тази си функция, те не се санкционират от законовата нормираност на държавата. Нарушенията и отклоненията от нормите са обект на негативна оценка от страна на социалната общност като цяло и нейните членове в частност.
Всяка социална норма има:
общозначим характер за цялата общност. Тя е формата, чрез която личността приема социални модели на поведение, които положително е оценяват от цялата общност. Такива са моделите на стереотипно мъжко/женско поведение, моделите на взаимоотношенията родител-дете, ръководител-подчинени и т.н. До голяма степен реализирането на социалните норми зависи от ролевата позиция, която има всеки човек в общността;
на индивидуално ниво всяка социална норма се интериоризира, т.е всеки човек на основата на своя индивидуален опит преживява и оценява смисъла на използване на социалната норма.
всяка социална норма се детерминира от социалната група, към която принадлежи човек. Общите социални норми са форми и стратегии за поведение в социума, но всяка общност създава свои собствени норми, които определят взаимоотношенията на хората в нея. Например, в семейната общност постепенно се формират взаимопомощ, уважение към по-възрастния, към семейството като институция, оценяват се морални характеристики като добро, зло, приятелство, дружелюбие и други. Тези семейни норми усложняват своята форма в последствие в ученическата група или трудовия колектив.
Постепенно човек започва да оценява смисъла и съдържанието на приятелството, взаимопомощта, груповата принадлежност, чувството за мое и чуждо, чувството за наше и общо и т.н. До голяма степен в периода на подрастващите груповата принадлежност влияе върху характера на оценяване на социалната норма. За първи път в този период възникват т.н. антиценности, които се съотнасят с възрастовата потребност за самостоятелност, стремеж към независимост, противопоставяне на оценявания “старчески опит”и стремеж за налагане на собствена позиция, собствен начин на оценяване на околните, както и на взаимоотношенията между тях. За периода на подрастващите е характерен т.н. маргинален статус, при който младият човек едновременно оценява своята принадлежност към повече от една общности и се чувства раздвоен в оценките си за тях. Много често той противопоставя своята приятелска група на нейната общност или семейната общност на ученическия клас. Правейки това сравнение, той влага един и същи смисъл в съдържанието на социалната норма на поведение, която прилага спрямо тях, но при необходимост, оценена от него, той променя насочеността на социалната норма. Тъй като всяка социална норма има обществено значим характер, когато той се почувства неудовлетворен от групата, към която принадлежи,се противопоставя на нормите, чрез които тя функционира. По този начин изразява своето желание за отхвърляне на нормите, а чрез тях и на самата общност. Така например, подрастващият се противопоставя на своите родители като бяга от къщи, от училище и скита по улиците, защото семейната общност поставя пред него норми на поведение, с които той не е съгласен. Нямайки сили да се противопостави на общността, то се ориентира към друга общност, чиито членове отхвърлят подобни норми. Това е формата, чрез която съществуват групите от подрастващи, които проявяват противообществено поведение.
В своя живот човек така организира своето поведение, че то да съответства на собствените му представи за социалните норми, т.е. всеки човек така конструира своето поведение, че да има съвпадение между личностните си очаквания и социалната оценка за тях. Субективизирането на нормата е в основата на прилагането и. Ако в индивидуалното съзнание има морален, ценностен или религиозен конфликт на идеи, тогава възниква вътреличностен конфликт, от чието разрешаване зависи насочеността на поведението. Вътреличностният конфликт се експонира навън към системите от междуличностни отношения и в тези случаи самата социална норма се отрича изцяло и поведението приема формата на девиация. Когато нормата се отхвърля частично, личността изгражда противообществена нагласа, която може да бъде фактор за отклоняващо се поведение или предпоставка за него. Установено е, че противообществената нагласа е в основата на проява на девиантни форми на поведение. Самата нагласа е съотносима към отделни членове на общността и се разпространява върху цялата общност.
В рамките на индивидуалното поведение нарушенията на социалната норма могат да бъдат:
Мотивационни – свързани със стремежа на личността да се самоутвърди чрез противопоставяне на нормите.
Нравствени – при тях желанията на личността са свързани с проява на поведение, отхвърлящо морално-ценностните норми на отношение. Така например, чувството за дълг и отговорност към приятелите може да бъде фактор за противообществени действия, за които има съгласуваност между групата на близки приятели.
Ролеви – свързани са с негативната оценка на социалната роля, която регламентира поведението на човека. Децата се противопоставят на своите родители, неудовлетворени от отношението им към тях, като открито им се противопоставят, индиректно ги злепоставят или търсят начин за им отмъстят като бягат от къщи.
Адаптационни – противообществени нагласи, свързани с нарушеното равновесие между личността и предявените спрямо нея претенции от страна на околните хора. Човек проявява агресивно или егресивно поведение, когато се чувства аутсайдер, или когато оценява, че няма субективна готовност за изпълни поръчение или задача.
противообществена нагласа като следствие от неадекватна личностна оценка – в такива случаи човек нарушава социалните норми, защото смята, че това е начин, по който може да привлече внимание, да научи нещо ново за себе си, да се почувства по-различен. Нарушаването на социалните норми се съпровожда не с цялостното им отхвърляне, а с желанието да се докаже нейната неприложимост на индивидуално ниво. Обикновено те казват “Аз съм такъв, какъвто съм си, и си се харесвам”.
Всяка девиантна форма на поведение е свързана с нарушаване на социалните норми на поведение, различна е само насочеността на поведението. Нарушаването на социалната норма може да се разглежда като възникнал конфликт между личността и нормите на общността, към която принадлежи. Нормите на голямата социална общност имат по-устойчив характер. Те са по-консервативни и се свързват с историческото развитие на общностите въобще. За разлика от тях нормите на малките социални общности са много динамични и дори могат ситуативно да се формират. Поради това човек по-лесно нарушава общите социални норми и бързо се ориентира към нормите на малката общност. Групите с противообществени прояви се характеризират с това, че техните норми се формират на основата на откритото противопоставяне на общите социални норми. Отклонението от тях е ефект от неприемането или отхвърлянето на членовете на малката общност на нормите на голямата. На основата на социалните норми човек оценява своето присъствие в общността, той сравнява своите знания за тях с нивото на приложимостта им от останалите членове на групата. Това показва, че както общите социални норми се индивидуализират, този процес се отнася и до нормите на малката група. Те се характеризират с това, че са по-емоционално обагрени и нарушението на общите норми носи в себе си положителен емоционален заряд. Позитивното поведение е открито противопоставяне на нормите и девиантността в своите форми е начин за изразяване на емоционална неудовлетвореност спрямо хората, които ги съблюдават. Човек изпитва гняв, омраза и негативизъм спрямо онези, които проявяват “социално желателно поведение”. Личността с девиантно поведение открито изразява своето неодобрение от социалните норми, както и от желанието си за ги прилага в индивидуалната практика.
Интерес представляват социоморалните нива, през които преминава човек, за да може да отхвърли социалната норма. На първо ниво отхвърлянето включва в себе си същността на нормата, а не нейното съдържание, т.е. приема се девиантна форма на поведение като естествена част от поведението на човек. На второ ниво се отхвърля съдържанието на социалната норма. При него девиантната личност влага свой собствен смисъл в интерпретацията на нормата. На трето ниво девиантната личност търси най-подходящата форма, чрез която открито да се противопостави на социалната норма, т.е личността с девиантно поведение първо се ориентира към нагласата за отклоняващо поведение, а след това към начина и формата, по която ще го осъществи.
ПРОБЛЕМЪТ ЗА КОНФЛИКТИТЕ В ПСИХОЛОГИЯТА НА ДЕВИАНТНОТО ПОВЕДЕНИЕ
Конфликтното поведение се разглежда в рамките на ПДП като открито противопоставяне, като борба между мотиви, като насоченост на нарушаване на системата от взаимоотношения и като стратегия за демонстрация на дезадаптивно поведение. Конфликтите в историческото развитие на социалните общности са присъствали като неразделна част от стремежа на хората да наложат чрез сила или противопоставяне собствено мнение или собствени позиции. Затова конфликтите се разглеждат както в рамките на индивидуалното човешко поведение, така и като противопоставяне, противоборство и налагане на мнения на различни общности и социални групи. Поради този факт конфликтите се разглеждат на няколко нива:
Вътрешноличностни конфликти – обуславят се от противоборство на идеи, виждания, морални оценки в съзнанието на отделния човек. Те се основават на т.н. борба на мотиви, чието разрешение зависи от психологическата и социалната зрялост на отделния човек. Установено е, вътрешноличностните конфликти най-често се проявяват тогава, когато личността субективно, чрез емоционалните си преживявания възприема системите от социални отношения, в които тя е пряк участник. Разрешаването на вътреличностните конфликти води до реализиране на такъв тип поведение, който положително се оценява от отделния човек.
Междуличностни конфликти – съдържат в себе си процес на взаимодействие между няколко човека. Като негова основа отново се поставят системите на възприятия, индивидуалните характеристики на мисленето, както и социално-комуникативните умения, които притежават хората, участващи в конфликтното противопоставяне.
Вътрешногрупови конфликти – откритото противопоставяне, противоборство на идеи, виждания и оценки се осъществява в рамките на една социална група като общност от хора – семейни, ученически, трудови конфликти.
Междугрупови конфликти – протича процес на открито противопоставяне между членове на различни групови образувания. Характерно за този вид конфликти е това, че противоборството се свързва с негативното оценяване не само на членовете на противоположната група като страна в конфликта, но и на негативното възприемане на групата като цяло. Откритото противопоставяне води до защита на груповите интереси чрез желание за принизяване и омаловажаване на интересите на другата група. За проявата на този вид конфликти от голямо значение са социалните нагласи, както и социалните стереотипи на поведение.
В ПДП конфликтите и конфликтното поведение се разглеждат като отклонения от социално приетите норми, тъй като устойчивият характер на тяхната проява води до нарушаване на общоприетите морално-ценностни характеристики на взаимоотношенията между хората в обществото като цяло. Установено е, че междуличностните и междугруповите конфликти са едни от най-често срещаните форми на отклонение в поведението. Затова много често хората, които проявяват конфликтност ние определяме като агресивни ,без да разграничаваме, че конфликтността може да бъде устойчива характеристика, а агресивното поведение проява на наличието на конфликтни нагласи.
Всеки един конфликт, с изключение на вътреличностовите, има специфични стадии на развитие, които са актуални за всички видове противопоставяне:
Начало на конфликта – свързва се с появата на някакъв инцидент, случка, ситуация, която формира негативно отношение и конфликтни нагласи за противопоставяне на участниците в конфликта. На този етап все още липсва открито противоборство, но съществуват условия то да се прояви в бъдеще.
Развитие на конфликта – при него конфликтните нагласи са вече факт и всяка от страните се стреми открито да се противопостави на другата страна в конфликта. На този етап се обмислят стратегиите на поведение на всяка една от страните както и начина, по който те ще се демонстрират. Установено е, че конфликтното противопоставяне на този етап има открит характер и поради тази причина всяка една от страните може да провокира конфликтна ситуация или поредица от такива ситуации.
Апогей – при него противоборството се проявява чрез типология на поведение, насочена към открито противопоставяне, борба за надмощие или налагане на собствени позиции. На този етап конфликтната ситуация приема формата на девиантност, тъй като всяка една от страните се стреми чрез познатите и от опита модели да унищожи противниковата страна. Конфликтната ситуация е с висок емоционален заряд и в нея се проявяват негативни оценки, нападки, обиди и дори физическо насилие. На този етап за доказване на собствените позиции могат да се използват агресивни форми на поведение, както и бягство на едната страна. Установено е, че именно в конфликтна ситуация участниците не съумяват да прилагат никакви комуникативни умения за разкриване същността на конфликта, за търсене на причината за неговата поява. Демонстрира се нежелание и от двете страни конфликта да бъде разрешен.
Разрешение на конфликта – има различна давност, зависеща от това доколко страните имат готовност да разрешат конфликтната ситуация от предходния стадий и дали са в състояние да потърсят разумни модели за нарушаване на противоборството. На този етап конфликтното противопоставяне може да бъде преустановено по няколко начина:
а/ чрез намеса на трета страна в конфликта, изпълняваща посредническа функция. Нейните правомощия се свеждат до:
Урегулиране на конфликта – третата страна си поставя за цел да промени негативните нагласи, а чрез това и повторно възникване на конфликтната ситуация. Урегулирането на конфликта означава понижаване на възможността за неговото експониране и за увеличаване броя на участниците в конфликтното противопоставяне.
Решаване на конфликта – свързано е с налагане на експертно мнение или експертна оценка, имаща за цел да обясни същността на конфликта и да предложи начин за неговото разрешаване.
Разрешение на конфликта – посредникът си поставя за цел с помощта на двете страни, участници в конфликтното противопоставяне, да достигне чрез процес на комуникация с тях до същността на конфликта. Дава се възможност на всяка една от страните да изрази своето мнение, своите оценки и преживявания пред другата страна в конфликта. Посредникът следи процесът на комуникацията между двете страни да протича чрез зачитане мнението на другата страна. За тази цел той използва комуникативни техники, които позитивират и регулират присъствието на всяка от страните в процеса на взаимодействие. Посредникът, за разлика от другите два подхода, не дава готово решение, а стимулира активността на двете страни за постигането на общо такова. В този случай страните участнички сами, последователно и поетапно стигат до общо приемливо за тях решение на конфликта.
б/ чрез прилагане на обективни методи за решение на конфликта, към които се отнасят: нормативни документи, законови разпоредби, постановления, решения на прокуратурата и други.
КОНФЛИКТИТЕ КАТО ФОРМА НА ДЕВИАНТНО ПОВЕДЕНИЕ:
Специфична особеност на лицата с девиантно поведение е че при тях както личностните, така и конфликтни нагласи придобиват деформиран характер. Самият процес обхваща конфликтно противопоставяне и формира сложни взаимодействия между личността с девиантно поведение и останалите хора.
Приоритетно нарушаването на социалните норми чрез конфликтно противопоставяне се свързва с личностните чувства, незадоволените и изопачени социални потребности. Последните са ориентирани към материални потребности. Личността с девиантни нагласи съзнателно търси начини за изразяване на конфликтно противопоставяне като личностно неудовлетворените от социалностатусното си положение. Тя се чувства неудовлетворена, изолирана, пренебрегната и поради тази причина за нея конфликтното противопоставяне е начин за себеутвърждаване. Противопоставяйки се открито или чрез девиантни действия на членовете на социалната общност, тя се стреми да бъде забелязана и оценена, макар и негативно. Установено е, че при всички лица с девиантно поведение в структурата на поведенческите им отношения се съдържа конфликтно противопоставяне и стремеж за съперничество в конфликтна ситуация.
Конфликтното поведение придобива девиантен характер в случаите, в които:
Конфликтът, който е възникнал е в стадия на апогей;
Конфликтното противопоставяне е изострено и личността не притежава социални умения да се справи с него;
Една от страните в конфликта предполага, че единственият начин за неговото преодоляване е използването на девиантни действия;
Личността или групата като страни в конфликта имат противообществен или криминален опит;
Поводът за конфликта има девиантен характер и потърпевшата страна смята, че девиантните действия внасят в съдържанието му по-голям ефект;
В конфликта се внася субективното разбиране за използването на по-различна нравствена система на отношения, която изключва възможностите за търсене и интерпретация на позитивни ценностни характеристики в поведението;
За личността с девиантно поведение конфликтното противопоставяне, както и конфликтната ситуация, се определят като личностно значими и в поведението се задейства механизъм, свързващ противообществената нагласа с обекта на нейната насоченост. В такива случаи се експонира конфликтна ситуация, в която личността с девиантно поведение има доминираща функция.
Личности с девиантна нагласа много лесно провокират конфликтна ситуация, трудно осмислят същността на конфликта, тъй като нагласите им пречат реално да преценят както ситуацията, така и участниците в нея. Така всяка ситуация, в която те срещнат открито противопоставяне, те лесно превръщат в конфликтна.
Разгледана в рамките на конфликтното поведение, схемата за взаимодействието и възможността за интегриране в мотивационната система на основните очаквания на личността, конфликтната ситуация може да се представи в следния вариант:
Конфликтно поведение
Конфликтни нагласи→конфликтни отношения→конфликтни действия
Конфликтна ситуация→конфликтни действия→резултат→последствие
Конфликтната ситуация и конфликтното действие обобщават индивидуалния опит на личността. Те се основават на неговите предишни преживявания и действия в различни житейски ситуации, в които са реализирани човешки нагласи. Очакванията в конфликтната ситуация са свързани с прилагането на утвърдени поведенчески модели и стратегии, които са се оказали печеливши. За лицата с антисоциално поведение както конфликтната ситуация, така и конфликтното действие се свързват с отчуждение, агресия, враждебност. В личностните си поведенчески схеми те проявяват висок егоцентризъм, малоценностни изживявания и противоречиви самооценки.
Ролевите схеми включват:
Неспособност за сътрудничество и диалог;
Висока готовност за конфликти;
Предприемане на деструктивни действия.
Тези поведенчески сценарии са ориентирани към стремеж за дискриминиране на другите, игнориране на съществуващите забрани, пренебрегване на различни норми на социална ангажираност и отговорност.
Конфликтната ситуация и резултатът се разглеждат като субективна вероятност за настъпване във времето на такава ситуация, от която се очаква прогнозиран резултат. Във времето очакванията за този резултат се натрупват, акумулираната обида от преживяни действия се наслагва и увереността на лицето с девиантно поведение за очакван положителен резултат се повишава.
Лицата с девиантно поведение по-трудно провокират конфликт, отколкото конфликтна ситуация. За тях тя се оценява като единствена за постигането на очаквания резултат. Именно в конфликтната ситуация и чрез нея лицето с ДП търси възможности не за разрешаване на конфликта, а за нанасяне на материални, физически или психически щети на другата страна.
Отношението конфликтна дейност–резултат субективизира възможността точно определени действия да доведат до достигането на очаквания прогнозиран резултат. Тези действия имат преднамерен характер и се изразяват чрез открито нападане на противника и бързо напускане на полето на противодействието. Не е изключено и постепенно унищожаване на противника чрез индиректна агресия. И в двата случая конфликтните действия са съзнателно контролируеми и личността планира резултатите от тях в рамките на антисоциалното си поведение.
Очакванията от конфликтната ситуация, конфликтните действия и резултата имат по-скоро неосъзнат дифузен характер и много често са в рамките на емоционалните преживявания. Всяко лице с ДП субективизира представата си за конфликтната ситуация, старае се да я прогнозира, както и действията, които ще прилага в нея. Очакванията за резултата са в сферата на личната изгода. Човек оценява, че когато всичко предварително е обмислено, основното действащо лице в конфликтната ситуация е самият той. Чувствайки се силен, той се стреми да контролира ситуацията като за него е важен резултатът от нея, а конфликтните действия могат да се ситуират, т.е изборът им зависи изцяло от лицето с девиантно поведение.
Резултатът и последствията в схемата на конфликтното поведение на личността с девиантност се свързват с това, че резултатът за разрешение на конфликтната ситуация приема моментен характер. Девиантните действия са инструменти, чрез които този резултат се постига, по този начин конфликтната ситуация се разрешава. Това обаче става възможно само в определен времеви отрязък.
Характерно е за личността с девиантно поведение, че тя трудно обмисля последствията като резултат от нейното поведение. Много често тя свързва резултата с последствията, което показва, че тя трудно прогнозира развитието на поведението си в бъдеще. Затова чрез противообществената си нагласа тя прескача от една конфликтна ситуация на друга.
Тъй като резултатите са извън нормите на нравственото поведение, такива лица трудно приемат друга алтернатива на своето поведение. Оценили се и осъзнали се като лошите, те се държат точно като такива.