Мотивите, които ни накараха да допуснем една степен в Аза, една диференциация в рамките на Аза, която може да бъде наречена Аз-идеал, или Свръх-Аз, са обсъдени на друго място. Те са напълно правомерни. Че тази част от Аза има по-слабо отношение към съзнанието, е новостта, която трябва да бъде разяснена.
Тук трябва да разширим малко изложението си. Успяхме да изясним болезнените страдания на меланхолията чрез допускането, че загубеният обект отново се изгражда в Аза, т.е. обектният катексис се разрешава с помощта на идентифициране. Тогава обаче все още не ни бе известно цялото значение на този процес и не знаехме колко типичен и често срещан е той. Оттогава разбрахме, че подобно заместване има голям дял при оформянето на Аза и съществено допринася за образуването на това, което наричаме негов характер.
Изначално, в примитивната орална фаза [от развитието на сексуалната организация] на индивида, обектният катексис и идентифицирането не са разделени един от друг. След това може да се приеме, че обектните катексиси изхождат от То, което усеща еротичните стремежи като потребности. Все още слабото в началото Аз узнава за обектните катексиси, харесва ги или се опитва да им се съпротивлява чрез процеса на изтласкване.
Ако трябва да се откажем от подобен сексуален обект, то нерядко се появява едно Азово изменение, което може да бъде описано като изграждане на обекта в Аза като при меланхолията; по-конкретните отношения при това заместване все още не са ни известни. Вероятно чрез тази интроекция, която е нещо от рода на регресия към механизма на оралната фаза, ние облекчаваме или правим възможен отказа от обекта. Може би това идентифициране изобщо е условието, при което То се отказва от своите обекти. Във всеки случай особено в по-ранните стадии на развитие процесът се среща доста по-често и ни помага да стигнем до разбирането, че характерът на Аза е остатък от изоставените обектни катексиси и съдържа историята на тези обектни избори. Доколкото характерът на дадена личност отхвърля или приема тези влияния от историята на еротичните обектни избори, естествено е да предположим, че съществува определена скала на съпротивителните способности. Смята се, че при жените, които са имали много любовни преживявания, остатъците от техните обектни катексиси лесно могат да се докажат в чертите на характера им. Наблюдава се също и едновременност на обектния катексис и идентифицирането, т.е. изменение на характера още преди обектът да бъде изоставен. В този случай изменението на характера би могло да надживее обектния катексис и в известен смисъл да го консервира.
Една друга гледна точка доказва, че превръщането на еротичния обектен избор в Азово изменение е също така и един от начините, по които Азът подчинява То и задълбочава отношенията си към него, наистина с цената на все по-голяма търпимост към неговите преживявания. Ако Азът приема чертите на обекта, той, така да се каже, се натрапва на То като любовен обект, опитва се да му замести неговата загуба, при което сякаш казва: „Виж, ти можеш да обичаш и мен, аз толкова приличам на обекта“.
Превръщането на обектното либидо в нарцистично либидо, което се осъществява тук, очевидно носи със себе си отказ от сексуалните цели, десексуализиране, т.е. един вид сублимиране. Възниква достойният за по-задълбочено разглеждане въпрос дали това не е общият път за сублимиране, дали всяко сублимиране не се осъществява с посредничеството на Аза, който първо превръща сексуалното обектно либидо в нарцистично, за да му постави след това вероятно друга цел. По-късно ще се занимаем с въпроса дали това превръщане не може да има за следствие и други нагонови трансформации, например разслояването на различните споени един с друг нагони.
Макар и да се отклоняваме от нашата цел, трябва за момент да спрем вниманието си върху обектните идентификации на Аза. Ако те нарастват прекомерно, ако станат прекалено многобройни, силни и несъвместими една с друга, то това лесно може да доведе до патологичен резултат. Може да се стигне до разцепление на Аза, при което отделните идентификации се изолират една от друга благодарение на съпротивите, и вероятно тайната на случаите на така наречената множествена личност е в това, че отделните идентификации придърпват алтернативно съзнанието към себе си. Когато не се стига толкова далеч, възниква темата за конфликтите между различните идентификации, на които Азът се разпада, конфликти, които в края на краищата не могат изцяло да бъдат отбелязани като патологични.
Както обаче и да се оформя съпротивата на характера срещу по-късните влияния на изоставените обектни катексиси, въздействията на първите, осъществени в най-ранна възраст идентификации ще бъдат всеобщи и устойчиви. Това ни връща към въпроса за възникването на Аз-идеала, защото зад него се крие първата и най-значима идентификация на индивида, тази с бащата от личната предистория. На първо време тя, изглежда, не е резултат или изход от обектен катексис, тя е една директна и непосредствена идентификация, която предхожда всеки обектен катексис. Обектните избори обаче, които спадат към първия сексуален период и засягат майката и бащата, при нормално развитие на нещата, изглежда, намират изход в подобно идентифициране, с което подсилват и първичната идентификация.
Тези отношения обаче са толкова сложни, че става необходимо да ги опишем по-подробно. Двата обуславящи тази сложност моменти са триъгълникът на едиповите отношения и конституционалната бисексуалност на индивида.
За детето от мъжки пол опростеният случай се оформя по следния начин: Съвсем рано то развива по отношение на майка си обектен катексис, който взима началото си от майчината гръд и представлява образцов пример за обектен избор по опорния тип; момчето овладява бащата с помощта на отъждествяването. Двете отношения съществуват известно време паралелно, докато благодарение на усилването на сексуалните желания към майката и на усещането, че бащата е пречка за тези желания, не възникне Едиповият комплекс. Отъждествяването с бащата сега приема враждебна окраска, то се превръща в желанието той да бъде отстранен, за да бъде заместен при майката. Оттам нататък отношението към бащата става амбивалентно; изглежда така, сякаш съдържащата се в отъждествяването още от самото начало амбивалетност става проявена. Амбивалентната нагласа към бащата и нежният обектен стремеж към майката описват съдържанието на простия, позитивен Едипов комплекс при детето.
При разрушаването на Едиповия комплекс обектният катексис по отношение на майката трябва да бъде изоставен. На негово място може да възникне или идентифициране с майката, или усилване на отъждествяването с бащата. Последното решение ние се стараем да разглеждаме като по-нормално, то позволява да се запази в известна степен и нежното отношение към майката. По такъв начин с разпадането на Едиповия комплекс мъжествените черти в характера на момчето укрепват. По съвършено аналогичен начин Едиповата нагласа на малкото момиче може да се излее в усилване на отъждествяването Ј с майката (или в производството на подобно идентифициране), което залага основите на женския характер на детето.
Тези идентификации не отговарят на нашето очакване, защото те не въвеждат изоставения обект в Аза, макар че и тази възможност е налице и при момичето тя се наблюдава по-лесно, отколкото при момчето. От анализа често научаваме, че след като е трябвало да се откаже от бащата като любовен обект, малкото момиче често издига на преден план мъжествеността и вместо с майката тя се идентифицира с бащата, т.е. с изгубения обект. Тук очевидно става въпрос за това дали нейните мъжки заложби са достатъчно силни – в каквото и да се състоят те.
Следователно изходът от Едиповата ситуация в отъждествяването с бащата или с майката при двата пола, изглежда, зависи от относителната сила на двата типа сексуални заложби. Това е единият начин, по който бисексуалността се намесва в трансформациите на Едиповия комплекс. Другият е още по-значим. Добиваме впечатлението, че обикновеният Едипов комплекс изобщо не е най-често срещаният, а отговаря на едно опростяване или схематизиране, което достатъчно често остава практически оправдано. По-задълбоченото изследване в повечето случаи открива един по-пълен Едипов комплекс, който има две страни – позитивна и негативна, в зависимост от първичната бисексуалност на детето, т.е. момчето демонстрира не само амбивалентна нагласа към бащата и нежен обектен избор по отношение на майката, но се държи същевременно като момиче, то демонстрира нежна феминистична нагласа към бащата и съответствуващата Ј ревностно-враждебна нагласа към майката. Тази интервенция на бисексуалността прави особено трудно проникването в отношенията на примитивните обектни избори и още по-трудно тяхното изчерпателно описание. Възможно е също констатираната в отношенията с родителите амбивалентност да се отнася изобщо към бисексуалността, а не, както по-рано я представих, да бъде развита от идентифицирането с помощта на съперническата нагласа.
Мисля, че ще бъде добре, ако изобщо – и в частност за невротиците – приемем съществуването на пълния Едипов комплекс. Тогава аналитичният опит показва, че в определено число от случаи едната или другата му съставка се редуцира до едва забележими следи, така че се появява една редица, на единия край на която стои нормалният, позитивен Едипов комплекс, а на другия край – обърнатият, негативен [Едипов комплекс], докато средните членове демонстрират пълната му форма с неравномерно разпределение на двата вида компоненти. При разпадането на Едиповия комплекс четирите съдържащи се в него стремежи се съчетават по такъв начин, че от тях произлиза една идентификация с бащата и една – с майката, при което идентифицирането с бащата се закрепя към майката като обект на позитивния комплекс и едновременно с това замества бащата като обект на обратния комплекс; аналогично е положението и при идентифицирането с майката. В различно оформените по сила идентификации се отразява нееднаквостта на двата вида полови заложби (предразположения).
По такъв начин можем да приемем, че най-общият резултат от сексуалната фаза, намираща се под господството на Едиповия комплекс, е образуването на такъв остатък в Аза, кой поражда тези две свързани по някакъв начин една с друга идентификации. Тази модификация на Аза запазва особеното си положение, тя се противопоставя на останалото съдържание на Аза в качеството си на Аз-идеал, или Свръх-Аз.
Свръх-Азът обаче не е просто остатък от първите обектни избори на То, а има значението на енергична реакция срещу тях. Неговото отношение към Аза не се изчерпва с предупреждението: „Ти си длъжен да бъдеш такъв (като бащата)“, а обхваща също и забраната: „Ти не трябва да бъдеш такъв (като бащата)“, т.е. не трябва да вършиш всичко, което той върши; някои неща остават запазени единствено за него. Тази двойна физиономия на Аз-идеала се извежда от факта, че Аз-идеалът е бил зает с изтласкването на Едиповия комплекс, дори нещо повече – той дължи своето възникване на този поврат. Изтласкването на Едиповия комплекс очевидно не е било лесна задача. Тъй като родителите, особено бащата, се разпознават като пречка за осъществяването на Едиповите желания, инфантилното Аз набира сили за изпълнението на тези изтласкващи функции, при което издига същата тази пречка в себе си. В известна степен то заема сили за това от бащата и този акт на заемане има изключително тежки последици. Свръх-Азът съхранява характера на бащата, и колкото по-силен е бил Едиповият комплекс, колкото по-бързо (под влиянието на авторитета, религиозните учения, образованието и обучението) настъпва неговото изтласкване, толкова по-строго Свръх-Азът ще господствува по-късно над Аза като съвест, а вероятно и като несъзнавано чувство за вина. – По-късно ще изложа някои предположения откъде се взима силата за това господство, откъде идва принудителният характер, който се изразява като категоричен императив.
Ако още веднъж разгледаме описаното възникване на Свръх-Аза, то в него ще разпознаем действието на два изключително важни биологични фактора – продължителната детска безпомощност и зависимост на човека, както и факта на неговия Едипов комплекс, който ние сведохме до причиненото от латентния период прекъсване в развитието на либидото, т.е. добитемпоралното начеване (zweizeitiger Ansatz) на неговия сексуален живот. Последното, както изглежда, е специфично човешка особеност и според психоаналитичната хипотеза представлява наследство от онова развитие на културата, обусловено от появата на ледниковия период. По такъв начин обособяването на Свръх-Аза от Аза не е нещо случайно, то застъпва най-значимите черти на индивидуалното и видовото развитие, дори нещо повече: създавайки траен израз на родителското влияние, то увековечава съществуването на моментите, на които дължи своя произход.
Психоанализата много пъти е била упреквана, че не се интересува от висшето, моралното, свръхличностното в човека. Този упрек е двойно неоправдан – исторически и методически. Исторически, защото от самото начало на моралните и естетични тенденции са били приписвани функциите на двигател на изтласкването, методически, защото липсва желанието да се види, че психоаналитичното изследване не можеше, подобно на една философска система, да се появи като цялостна и готова догматична постройка, а трябваше да проправи пътя си към разбирането на трудностите в душевния живот чрез постепенно аналитично разчленяване както на нормалните, така и на абнормалните феномени. Докато се занимавахме с изучаването на изтласканото в душевния живот, ние нямаше нужда да споделяме благоговейната загриженост за мястото на висшето в човека. Сега, след като пристъпваме към анализа на Аза, на всички онези, които, потресени в своето нравствено съзнание, се оплакваха, че в човека трябва все пак да има някаква по-висша същност, можем да отговорим следното: „Разбира се, и това е висшата същност (Wesen) на Аз-идеала, или Свръх-Аза, която репрезентира отношението към нашите родители. Като малки деца ние сме опознали тези висши същества (Wesen), възхищавали сме се и сме се страхували от тях, а по-късно сме ги приели в самите себе си“.
Аз-идеалът следователно е наследство от Едиповия комплекс и заедно с това израз на най-мощните импулси и най-важните либидни трансформации на То. С неговото изграждане Азът овладява Едиповия комплекс и същевременно се подчинява на То. Докато Азът по същество е представител на външния свят, на реалността, Свръх-Азът му се противопоставя като власт над вътрешния свят, над То. Конфликтите между Аза и идеала отразяват в последна сметка – сега вече ние сме подготвени за подобно решение – противоположността между реалното и психичното, външния и вътрешния свят.
Това, което биологията и съдбата на човешкия вид са създали и оставили в То, се поема от идеалните конструкции на Аза и се подлага на вторично индивидуално преживяване в него. Благодарение на своята структурна история Аз-идеалът е най-тясно свързан с филогенетичните придобивки, с архаичното наследство на отделния индивид. Това, което в отделния душевен живот е спадало към най-дълбоките слоеве, чрез образуването на идеала се издига до най-големите висоти на човешката душа в смисъл на нашите [морални] оценки. Би било обаче напразно усилие да локализираме Аз-идеала по същия начин като Аза или да го нагаждаме към някое от сравненията, чрез които ние се опитвахме да изобразим отношението между Аз и То.
Лесно е да се покаже, че Аз-идеалът отговаря на всички изисквания, които се поставят към висшата същност в човека. В качеството си на заместващо копнежа по бащата образувание той съдържа ядрото, от което са се образували всички религии. Съждението за собствената недостатъчност, което произтича от сравняването на Аза с неговия идеал, поражда смиреното религиозно възприятие, на което се опира страстно вярващият. В по-нататъшния ход на развитие учителите и авторитетите поемат ролята на бащата; техните заповеди и забрани остават силно заложени в Аз-идеала и в качеството си на съвест сега упражняват морална цензура. Напрежението между изискванията на съвестта и функциите на Аза се възприема като чувство за вина. Социалните чувства почиват върху отъждествяванията с другите въз основа на еднаквия Аз-идеал.
Религията, моралът и социалното чувство – тези главни съдържания на висшето в човека – първоначално са били нещо единно. Съгласно издигнатата в „Тотем и табу“ хипотеза филогенетично те се придобиват с бащиния комплекс, религията и нравствените ограничения – чрез овладяването на собствения Едипов комплекс, социалните чувства – чрез принудата към преодоляване на постоянно възникващото съперничество между членовете на младото поколение. Във всички тези нравствени придобивки полът на мъжете, изглежда, е бил на първо място, а кръстосаното наследяване е предало това богатство и на жените. При отделния индивид социалните чувства възникват дори и днес като като надстройка над импулсите на ревниво съперничество между братята и сестрите. Тъй като враждебността не може да бъде задоволена, налице е производството на идентификация с първоначалния съперник. Наблюденията над умерени хомосексуалисти потвърждават предположението, че подобно отъждествяване също е заместител на един нежен обектен избор, който е отстранил агресивно-враждебната нагласа.
Със споменаването на филогенезата обаче изплуват нови проблеми, от решаването на които бихме желали да се отклоним. Това обаче не помага, трябва все пак да опитаме, дори когато се опасяваме, че този опит ще изяви недостатъчността на всичките ни усилия. Въпросът гласи: „Кой навремето е усвоил религията и нравствеността с помощта на бащиния комплекс, Азът на първобитния човек или неговото То? Ако това е бил Азът, защо просто не говорим за наследяване в Аза? Ако е било То, как това се съгласува с характера му? Или може би не трябва да прокарваме диференциацията между Аз, Свръх-Аз и То в толкова отдалечени времена? Не е ли по-честно да признаем, че цялото ни схващане за Азовите процеси не допринася с нищо за разбирането на филогенезата и не може да се приложи към нея?“
Да отговорим първо на това, на което може да се отговори най-лесно. Трябва да признаем, че диференциацията на Аз и То е характерна не само за примитивните хора, но и за много по-простите живи същества, тъй като тя е необходимият израз на влиянието на външния свят. Можем да приемем, че Свръх-Азът възниква директно от онези преживявания, които водят към тотемизма. Въпросът дали Аз или То са постигнали онези наблюдения и придобивки, скоро се оказва идентичен със себе си. Следващото допускане ни подсказва, че То не може да изживее или претърпи никаква външна трансформация без помощта наАза, който репрезентира външния свят за него. Не можем обаче да говорим и за директно наследяване в Аза. Тук между реалния индивид и понятието вид се отваря истинска пропаст. Не можем да започнем и с различието между Аз и То, защото не бива да забравяме, че Азът представлява по особен начин диференцирана част на То. Преживяванията на Аза, изглежда, са загубени за наследствеността, а когато те достатъчно често и силно се повтарят при индивидите от следващите едно след друго поколения, те, така да се каже, се преобразуват в преживявания на То, чиито отпечатъци се закрепват посредством наследяването. По такъв начин наследственото То крие в себе си остатъците от безчислено много Азови екзистенции, и когато Азът създава от То своя Свръх-Аз, той вероятно изявява само по-старите Азови очертания, като ги възкресява.
Историята на възникването на Свръх-Аза ни позволява да разберем, че ранните конфликти на Аза с обектните катексиси на То могат да бъдат продължени в конфликти с техния наследник, Свръх-Аза. Ако Азът се е справил лошо с Едиповия конфликт, произхождащият от То енергиен катексис отново ще бъде задействуван в реактивните структури на Аз-идеала. Обширната връзка на този идеал с тези несъзнавани нагонови импулси ще реши загадката защо самият идеал може в по-голямата си част да остане несъзнаван и недостъпен за Аза. Битката, която е бушувала в по-дълбоките слоеве и не е била приключена чрез бързо сублимиране и идентифициране, сега продължава – като във фреските на Каулбах за сражението на хуните – в една по-висша сфера.