Теоретичната
дефиниция на термина изкуство най-общо
може да бъде формулирана като: специфична
форма на съзнание и дейност, която
представлява отражение на действителността
в художествени образи или всяко умение
от по-особено и висше естество.Специфична
страна на изкуството е естетическото
отношение на човека към света, неговото
художествено усвояване.Като наука за
усвояване същността и формите на
творчеството според законите на
красотата, естетиката съдържа в предмета
си и изкуството.В центъра на нейната
проблематика е поставен въпроса за
отношението на естетическото съзнание
и изкуството към общественото битие и
човешкия живот.Специфичната функция
на изкуството да удовлетворява
естетическите потребности го поставя
в центъра на взаимоотношенията на човека
с целия социум .
През
XIX век като отраслова дисциплина на
социологията, изучаваща социалното
битие на художествената творба,взаимодействието
между художествения процес и социалния
му контекст, социалното съдържание и
функциите на изкуството, възниква
науката социология на изкуството. Тя
не изучава изкуството в аспекта,в който
го разглеждат например, философията,
психологията или културологията. Не се
развива и в рамките на социологическата
теория, а прилага методите на социлогията
с цел обяснение генезиса и начините на
въздействие на изкуството,също така и
за насочването на художествения вкус,
тъй като трябва да удовлетвори конкретни
потребности на изкуството. Занимава се
с голяма част от същите проблеми, с които
се занимава теорията на изкуството,
изследва художествената култура и
мястото й в цялостната система на
културата; изучава изкуството и неговата
комуникативност; социално-психическите
закономерности на възприемане на
изкуството от публиката и др. В този
аспект може да се твърди, че социологията
на изкуството спада към специалните
социологии, наред със социология на
културата, социология на правото,
педагогическа социология и т.н.
Ако
се приеме, че изкуството представлява
най-широко схващане за качеството като
резултат на степента на развитие на
конкретното общество и личността, то
социализацията на личността е свързана
с конкретното историческо формиране
на социални качества у индивидите и с
приобщаването и научаването на признати
и възприети норми ценности, цели и
идеали. В повечето случаи изкуството
носи индивидуален характер, тъй като е
сътворено от отделни личности, но онова,
което е заложил твореца в своето
произведение не е копие на личност или
предмет, а послание към ценителя на
изкуството, респективно към някаква
част от социума.
"…всеки
велик майстор на изкуството ни е дал
нов личен израз на природата. Тук
действителността е постоянният изменен
елемент, а личните темпераменти са
творческите елменти, които са предали
на художествените произведения техните
различни черти…публиката трябва да
застане сред тази огромна зала за да
прецени със здраво чувство произведенията
на изкуството, тук красотата не е вече
нещо абсолютно, не е смешна обща мярка;
тя се превръща в самия човешки живот,
като човешкия елемент се смесва с
неизменния елемент на действителността
и дава живот на творбата и на човечеството.
Красотат живее у нас, а не вън от нас…”
(Емил Зола)
Социализацията
на личността е процес, съпътстващ целия
живот на човека, който се осъществява
под влиянието на фактори: като семейството,
формални и неформални социални групи,
процеси на обучение , възпитание и др.
Понятието социализация започва да се
употребява в научен смисъл през 90-те
години на XIX век от Емил Дюркем и Франклин
Гидънс. Дюркем я определя като въздействие
на възрастните върху детето, с цел
развиване неговите морални, интелектуални
и физически способности. Тя е процес на
моделиране на индивидуалното функционално
поведение в съответствие с очакванията
на културата, в която човек живее.
Социализацията включва генерационното
развитие на индивида и представлява
процес на превръщането му в личност,
която се характеризира с усвояване и
изпълнение на определена система от
социални роли. Процесът на социализацията
включва както съзнателно замислените
организирани и осъществявани социални
въздействия, така и стихийно протичащите
процеси. Един от компонентите на този
процес е и постепенното изграждане
мирогледа на личността, а от тук и на
определена система от ценностни
ориентации. Социализацията продължава
до края човешкия живот, но с увеличаване
на възрастта интензивността на
социализационния процес постепенно се
снижава.В социологията в съдържанието
на процеса социализация обикновено се
вкючват процесите на усвояване от
индивида на знания, умения и ценности,
социални норми и роли, приети в обществото
и необходими за неговото ефективно
функциониране. За Толкът Парсънз
социализацията е процес, чрез който
социалните роли, ценности и норми се
включват в и изграждат структурата на
личността.Под формата на “нормативни
ориентации” социализацията структурира
социалните действия на индивидите,
които от своя страна поддържат социалните
структури и функционирането на социалната
система. За други автори социализацията
е процес на усвояване на начина на живот
на обществото или на социалната група,
процес на възприемане и адаптация към
определени социални роли. В елементите
на социализацията на личността би
трябвало да се включи още един процес,
който създава и развива едно различно,
определено отношение към природата и
действителността, освен това формира
способност да се възприема, разбира,
цени, пази, съпреживява и създава красота
не само в заобикалящият личността свят,
но и в неиния живот, а именно - възпитанието
в любов към изкуството.
Понятията
социализация на личността и изкуство
в най-широкия си смисъл означават
качествена степен на развитие на общество
и личност. Междуличностните психо-социални,
функционални и вътрешно психически
активни отношения се приемат за основен
двигател на развитието и динамиката на
социализацията на личността и
изкуството.Възприемането на духовните
ценности се основава на една ирационална,
емоционална потребност. “Изкуството
е отражение на действителността”.
Действителността е общия източник на
всички действия на човешкия дух и затова
не може да се обясни спецификата на
обективните страни на изкуството. Освен
това в него има както обективна, така и
субективна страна, т.е.първоначалното
действие на твореца е насочено към
създаването на произведението, но именно
тази насоченост действа формиращо и на
него.Докато твори той преживява
въздействието, за да го предаде след
това на публиката. Изкуството е
едновременно резултат и действие В него
цялото богатство на действителноста
се пречупва през социалния и индивидуалния
живот на човека. Тук е важно да се
подчертае, също така, че не е възможно
овладяването на изкуството като духовно
извисяване и абстрактен усет за красота
чрез науката и дискурсивното мислене,
а това е така, защото интуитивното,
понякога несъзнателно потапяне на
творческия индивид в света на произведението
е освободен от теоретичен и критичен
анализ.
Изкуството
се поражда и съществува на базата на
духовната култура, то я обективизира .
Духовно-културната човешка дейност
оставя трайни и изпълнени със смисъл
следи в природата. Културата преди
всичко създава относително устойчиви
правила на поведение, налага определени
начини на създаване или ползване на
ценностите както и тяхното класифициране,
а тези правила и норми служат за
приобщаване на човека към дадена социална
група и регламентиране принадлежността
му към нея. Това е начин да се осигури
относителна значимост и дълготрайност
на самата група. От тук е възможно да се
изтъкне връзката на културата с
адаптивността т.е. човешкия индивид се
приспособява, чрез нея към тенденциите
за самосъхранение и развитие на социалната
група. Съществена особеност на изкуството,
е че неговите творби улавят човека
именно в онзи момент когато той иска да
преодолее адаптацията и да се прояви
като личност.
Изкуството
е обществена връзка и по произход и по
предназначение. Взаимодействоето на
изкуството с другите социални структури
и особено с другите разновидности на
духовното общуване, налага съществен
отпечатък върху общуването на хората.То
дава възможност за себеизразяване,
освен това разчита на личните преживявания,
които се превръщат в общи за социума.
Не е възможно, обаче креативността на
творческата личност да се прояви
изведнъж. Теоретиците на изкуството,
както и активните му представители
изтъкват като особено важен момента на
вдъхновението, освен умственото усилие
необходимо за всяка творческа дейност.
То характеризира не само повишеното
емоционално състояние, но и по-интензивната
мисловна дейност, като това благоприятства
яснотата и богатството на фантазните
образи. По отношение на това кога се
появява то няма точно определен
емоционален момент. Креативната личност
може да е под вляние на стенични или
астенични чувства, а състоянието, в
което се намира се нарича творческо
настроение.
Изкуството
дава възможност не само за поглед навън
към заобикалящия свят, а и позволява на
личността да надникне в дълбините на
своята душевност. Любителите на поезията,
например, се вдъхновяват именно от онези
стихове, които отдалечават човека от
преходното, тривиалното, ежедневното
и му позволяват да почувства себе си.
Изкуството предизвиква специфична,
вътрешна дейност на общуване със себе
си. Това подчертава и подсилва значението
и незаменимостта на личността като
субект на различните видове дейности.
Социологията не може да отрече, че в
изкуството много важно значение се
придава на това, което се осъществява
между творбата и личността. Възприятието
на една или друга творба е личен избор.
Но присъствието на изкуството в социалния
живот свързва хората по един непреднамерен
начин. Значението на изкуството в
социологията се определя от това, че
като подкрепя общите интеграционни
процеси и тенденции по един непосредствен
и непринуден начин осъществява
взаимопроникването между социалната
и личностна система. Изкуството разширява
действителността на човека в различни
и противоположни посоки. Не я свежда
единствено до ограничения кръг на
непосредствено обкръжаващите го хора,
предмети и ситуации, но и до други
ценности намиращи се извън предела на
практическия му живот и непосредсвено
общуване. Изкуството помага на човека
да се вслушва по-често в себе си, а това
сякаш изразява особената вътрешна
потребност от преосмисляне на
живот.Личността в постоянен досег с
изкуството преосмисля своя живот
по-често и в това е нейното предимство,
защото по-често се измерва като
индивидуалност в други мащаби и се
разглежда в по-висок жизнен човешки
аспект. От интереса към себе си се появява
и интереса към близкия, любимия, приятеля.
По този начин индивидуалния интерес
при общуване с изкуството се превръща
в социално явление.
ИЗПОЛЗВАНА
ЛИТЕРАТУРА:
Ангелов, Б. Изкуство
и социализация на личността.БАН, С.,
1984.
Горанов, К. Изкуството
и човешкото общуване. БАН, С., 1986.
Горанов, К.
Съвременникът и изкуството. С., 1983.
Елюар, П. Мисли върху
изкуството. Антология. С., 1979
Енциклопедичен
речник по социология.С., 1997.
Енциклопедия по
психология. С., 1998.
Пирьов, Г. Психология
на творчеството. С., 1981
Тодорова, Е. Социална
психология. С., 1995
Философски речник
. С., 1978
Философски речник.
С., 1997