Според чл. 9, ал. 1 от Наказателния кодекс на Република България престъплението е общественоопасно деяние, което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо.
Престъплението и престъпността увреждат и застрашават обществените отношения. Престъплението е поведение, което се отклонява от общоприетите норми – правни, морални и т.н. Такова поведение се посреща с неодобрение и получава негативна оценка от обществото. Престъплението е понятие на наказателното право, а престъпността е основа категория на криминологията.
Престъпността е негативно социално явление, което присъства в обществото. Тя е съвкупност от престъпления, извършени през определен период от време, на определена територия. Това определение включва всички престъпления – явни и латентни, умишлени и непредпазливи. Латентна престъпност е тази криминологическа категория, с която се означава разликата между обема на действително извършените престъпления и обема на регистрираните от съответните държавни органи престъпления, т.е. това е сбора от престъпления, които са останали неразкрити. Явната престъпност изчерпва обема на регистрираната престъпност.
Престъплението като деяние
Деянието представлява съзнателен и волеви човешки акт, проявен външно чрез действие, бездействие или съвкупности от действия и бездействия, осъществено в определено време, място и обстановка, с което се цели приспособяване на съществуващата действителност към нечии потребности.
Деянието притежава психична страна и външно проявление. Като съзнателен акт то се характеризира с възприятие от страна на извършителя на елементите на съществуващата действителноста и на самото деяние като елемент от тази действителност. Като волеви акт то е израз на способността на човека да избира поведението си. Деянието цели да се предизвикат определени промени в така възприетата действителност, за да се приспособи тя към потребностите на извършителя или към нечии други потребности – за това та е целенасочен акт. Външно деянието се определя чрез действие или бездействие, осъществени при определено време, място и обстановка.
Действието е съвкупност от телодвижения, при което тялото на бовека или отделни негови части преминават от състояние на относителен покой спрямо действителността в движение. То се извършва под контрола на съзнанието въз основа на конкретно решение и е насочено към постигане на определена цел.
Бездействието от обективна страна представлява пропускане на определено действие, което деецът е бил правно задължен да извърши. То също се извършва под контрола на съзнанието въз основа на конкретно решение и е насочено към постигане на определена цел.
Деянието води до определени изменения в действителността, които, ако са в разрез с интересите на обществото, получават неговата отрицателна оценка. От една страна то самото става нов елемент на действителността, а на ред с това може да засегне и други съществуващи нейни елементи. Във втория случай деянието може да се отрази отрицателно върху тези елементи като ги застраши или увреди. Тези отрицателни последици обективно трябва да се намират в пряка и непосредствена причинна връзка с деянието, за да имат наказателноправно значение.
Обществена опасност на престъплението
Обществената опасност на престъплението е негов обективен, неюридически и определящ признак. То е деяние, което се намира в разрез с определени обществени интереси от особено важно значение. Поради това законодателят е счел за необходимо да даде засилена защита на тези интереси, като предвиди реализация на наказателна отговорност спрямо лицата, които са ги засегнали отрицателно. Обществената опасност се изразява чрез застрашаване или увреждане на определени обществени отношения.
Не са общественоопасни деянията осъществени при условията на неизбежна отбрана, крайна необходимост, задържане на престъпник по чл. 12 от НК, оправдан стопански риск.
Противоправност на престъплението
Противоправността е обективен юридически признак на престъплението. То се изразява в противоречие между деянието и установена правна забрана за извършването му. Наказателната противоправност се установява чрез предвидените в особената част на НК престъпни състави.
Наказуемост на престъплението
Наказуемостта също е обективен юридически признак на престъплението. Тя се изразява в това, че за извършване на определено деяние в НК е предвидено налагане на определено наказание.
Деянието не е наказуемо в изрично предвидените от Нк случаи.
Виновност на престъплението
Вината е субективен елемент на престъплението. Тя представлява психическото отношение на дееца към собственото му деяние, общественоопасните последици, които то причинява, изразява се чрез конкретно деяние, получава отрицателна оценка от обществото и се изразява във формата на умисъл или непредпазливост.
Съзнателните форми на вина – умисъл и самонадеяност , се изключват от фактическата грешка при условията на чл. 14 от НК, а небрежността – когато е на лице случайно деяние по чл. 15 от НК. Не е виновно и деянието, осъществено по чл. 15 от НК.
При липса на който и да е от горепосочените признаци деянието не е пристъпление.
Аспекти на девиантното поведение на личността
Норма и отклонение в поведението
В търсене същността и отношенията между "нормата" и нейните "отклонения", разглеждани като показатели за човека, се открива, че това са две взаимно отричащи се характеристики, два полюса, в чиито граници протича човешкият живот.
В тези полюсни измерения на човека (и обществото) като биологичен и социален организъм прозират странните метаморфози и следствени зависимости на преминаване на нормата в хиляди разновидности.
За нормата се предлагат множество определения. Само в медицинската литература съществуват около двеста на брой.
"Нормата - това е идеал, условно обозначаване на съществуващо явление, средностатистически показател, максимален вариант, равновесие със средата, функционален оптимум и т.н." .
Отклоненията съпътстват човешкото развитие и до известна степен тяхното разпространение е обективна закономерност. Откриват се в най-разнообразни форми на изява. Представляват сложен конгломерат от заболявания, психически разстройства, физически недостатъци, изоставане в интелектуалното, речевото или общото психосоциално съзряване на човека и др. Тяхната глобална диференциация е в две основни групи:
отклонения в индивидуалното развитие и живот;
отклонения в социалните отношения.
От гледна точка на развитието на човека като биологичен и социален организъм, както и на основание анализите върху отношенията между нормата и отклоненията е трудно да се даде обективен отговор, тъй като в конкретна историческа епоха е прието едно поведение, а векове по-късно то е отхвърлено. В годините на своя живот до определен период той съществува и се реализира в социално-желателен аспект, но при определени обстоятелства (в резултат на влиянието на болест или житейска ситуация) е в неадекватно отношение към изискванията на средата и се отличава с променена физическа активност и трудна приспособимост.
Дотук очевидни критерии за т. нар. "нормално" поведение, от една страна, са исторически обособилите се морал, етика и законност, а от друга - вариациите във формите на психическото здраве и болест.
За оценка на представата за категорията “социално отклонение” у различните хора и групи хора привеждат схема, която по своята същност представлява кумулативна скала. Тя варира от най-широк по обхватност възглед за отклоняващо се поведение до най-тесен, минавайки през множество междинни степени:
1. Усещане, че поведението на лицето е неправилно, странно, особено.
2. Усещане за неприязън, антипатия.
3. Усещане, че поведението на лицето нарушава отделни ценности или общи норми.
4. Усещането, че то нарушава моралните ценности или моралните норми.
5. Убеждение, че поведението на лицето нарушава отделни ценности или норми.
6. Убеждението, че то нарушава моралните ценности или моралните норми.
7. Убеждението, че то нарушава морално поддържаните забрани относно по-незначителните престъпления.
8. Убеждението, че то нарушава морално поддържаните забрани относно тежките престъпления.
9. Убеждението, че поведението му противоречи на човешката природа.
10. Убеждението, че то е абсолютно зло.
Съобразно тази скала различните индивиди оценяват дадено поведение като отклоняващо се при наличието на по-слаба или по-остро изразена девиантна симптоматика.
Форми на отклонения в поведението
Аномално поведение
Сред формите на отклоняващото се поведение самостоятелно място заема аномалното поведение. Понятието "аномален" (от гр. ез. - anomalos - в буквален превод означава неправилен) се отнася до особеностите на психосоциалното развитие на индивида, при които са налице наследствени, вродени или придобити в детството психофизически недостатъци. Аномалното развитие е процес на специфично психосоциално съзряване, който протича в условията на недоразвити или изгубени биофункционални процеси и качества на човека. Наблюдава се при децата и подрастващите с различни аномалии, диференцирани в дефектологията като:
• деца с умствена изостаналост;
• деца със задръжки в психофизическото развитие;
• деца с езиково-говорни аномалии;
• деца с нарушения на слуха, зрението и двигатело-опорния апарат;
• деца с комбинирани аномалии;
• деца и подрастващи с отклонения в социалното поведение и др.
Аномалното развитие е свързано със следните параметри:
наличие на първична вреда или нарушения в отделни органи и системи, които пряко кореспондират с функциите на централната нервна система и са с траен характер на изява;
отсъствие на биологична, автоматична или целенасочено организирана компенсация на първичния недостатък, която снижава ефекта на липсващите функции.
Аномалното развитие е проблем, чието изучаване стои в центъра на дефектологията и нейните частни научни направления, но поради обстоятелството, че аномалните деца са в отклонение от посоките на правилния, нормалния онтогенезис на човека, трябва да се отбележат наблюдаваните в тяхното поведение промени или тенденции на несъответствие с обществените норми.
Очевидно е, че аномалното поведение носи различни белези, но като правило неговите промени и особености са пряко следствие както от първично изразения недостатък на индивида, така и от отношението към собствената непълноценност и от оценката на околните.
2. Девиантно поведение
В науката е прието определението на девиацията като тип поведение, който излиза от рамките на действащите социални норми в дадено общество. С други думи, това е отхвърленото, нежеланото, неодобряемото, опасното за отделния индивид и за обществото като цяло поведение.
Терминът "девиация" (от лат. deviare - отклонение от социалните норми) означава отклонение, нарушение и се прилага при оценка на тези събития и факти от ежедневието, които се отнасят към явленията престъпност, психопатоподобни изяви на личността, наркомании, алкохолизъм, самоубийства, скитничество и др. В този смисъл се открива, че терминът е приложим при описание и оценка на стила и начина на живот на отделния индивид (или социалната група), които по една или друга причина и във всички случаи се противопоставят (или са някъде в периферията на действие) на общоутвърдените правила и норми на съжителство между хората.
Девиацията се отнася както до характера на протичане, така и до последствията на индивидуалното (груповото) поведение. С това се очертават границите на нейното присъствие и се регламентират някои водещи нейни критерии. Девиацията като правило е форма на социалните отклонения и се регистрира като нарушения на институционализираните норми на дадено общество. Това са социалните норми, притежаващи своя културно-етническа, религиозна и управленческа валидност и приети като "рамки", в които варира различния тип поведение на гражданите на това общество.
В структурите на обществото в определена последователност се редят органи и средства на неговото управление. По този начин системата на управление осъществява перманентен контрол с цел поддържане на равновесието и прогресивните промени в социалната система (обществото).
В тази форма на изява девиацията е процес на трудно съжителство между обществените и груповите норми и процес на присвояване на даден асоциален стил на поведение и начин на живот от страна на новите привърженици на субкултурата. Първоначално отделния индивид е в позицията и състоянието на "жертва". Във втория етап той е в позицията на доброволен или насилствен избор в претворяването на асоциален начин на живот.
Всяко поведение в своята същност отразява стремежите на индивида към социално признание и социална оценка. Така е и при девиантното поведение, но в своята реализация то пренебрегва макрообществените норми и традиции и зачита само нормите на отделна субкултура.
В обобщение на казаното се стига до констатацията, че в цялото си многообразие девиациите се отнасят до: насилието, репресиите, неоправданото наказание и обидите, корупцията, липсата на социална автономност, подчинението на правилата на живот на асоциалните субкултури и др.
Характерно за непълнолетните е това, че девиантното поведение понякога е символ на оригиналното и неповторимото и тенденция към иновация, към откриване и внедряване на нови изисквания и правила на живот, символ на социална зрелост и причина за висока самооценка.
Проблемът за отклоненията в социалното поведение на учениците от средния курс има своята значимост за редица научни области. С решаването му се занимават педагогиката и психологията, социологията и психиатрията, правните науки и криминологията. За неговото определение посочените науки използват различни термини: "асоциално поведение", "делинквентно поведение", "отклоняващо се поведение".
2.1. Основни характеристики на девиантно поведение:
Тук ще посочим три основни характеристики на девиантното поведение, които го определят като такова и го отличават от останалите форми на отклонение в поведението.
• Девиантно поведение е закономерно следствие от разнообразни отклонения в личностното (или психосоциалното) формиране на децата и подрастващите.
• Девиантно поведение е възрастово-психологически детерминирано. Обикновено се наблюдава в периодите на ускорена социализация и социална индивидуализация на децата и юношите, в кризисните периоди от психосоциалното формиране на личността, когато индивидът влиза в нови, по-сложни социални отношения. Изискванията към него растат и в редица случаи това са водещите предпоставки за възникването на конфликти, неблагополучия и нарушения в равновесието на отношенията между него и средата.
• Субекти на девиантно поведение са както психически здравите деца и юноши, така и тези, които се отличават с различни по степен и характер на изразеност физически или психофизически аномалии.
2.2. Отклонения в социалното поведение на малолетните
Девиантното поведение е своеобразен тип социална аномалия, която обединява широк кръг явления, разпространени както в педагогическата практика, така и в широката социална действителност.
Към отклоненията в социалното поведение се отнасят:
• скитничеството, бягствата от къщи и училище, аморалният начин на живот;
• склонностите към употреба на алкохол, наркотични и токсични вещества;
• педагогическата занемареност, изоставането и отпадането от обучение;
• нарушенията във взаимоотношенията между деца и възрастни, между връстници, побоища, скандали, убийства;
• включването в противообществени групи (участия в кражби, обири, организирани групови престъпления);
• склонностите към суицидални действия, самоубийства;
• психопатоподобните форми на поведение, които създават условията за трудната приспособи мост на индивида към средата и трудното съжителство с другите хора;
• стремежите към социална изолация и др.
Девиантно поведение на юношите не е отделен акт или действие, а своеобразен формиращ се стереотип на поведение.
2.3. Делинквентно поведение на непълнолетните
В социологията термините "делинквентност" (от лат. delinquance - детска престъпност) и "престъпност" се използват почти в равнозначен смисъл. В психологията на девиантно поведение терминът "делинквентност" притежава определени съдържателно-качествени характеристики:
1) Делинквентността означава детска престъпност. Терминът отразява цялото многообразие от противообществени и аморални действия, посегателства над личността, които се извършат от категорията "малолетни и непълнолетни правонарушители".
Според регистрираните правонарушения и възрастта на техните извършители се дава оценката, че субкултурата малолетни и непълнолетни обхваща децата и юношите от 8 до 18-годишна възраст. В последните години значително се увеличава броят на участващите в асоциална дейност деца на възраст от 11–12 до 16-17 години.
2) Делинквентността е социален феномен и се среща във всяко общество. Нейният интензитет на разпространение обикновено се свързва с влиянието на следните фактори:
взаимоотношенията в "нездравото семейство";
неблагополучията в отношенията между учители и ученици;
безнадзорността, педагогическата и социалната занемареост;
политико-икономическите сривове (наблюдавани в периода на преход към демократично общество и пазарна икономика, като спад в производството и увеличаване на безработицата).
3) Делинквентността е своеобразен социален симптом, а може би синдром, за наличие на трудности във формирането и изграждането на личността. Симптом, който в определени случаи е провокиран от невротичните или психотичните характеристики на личността и който задължително изисква прилагането на средства за въздействие, обучение и поведенческа терапия.
Критерии за диференциация на отклоненията в поведението във формите аномално, девиантно и делинквентно са:
Степента на съхранение на функционалността на отделните способи за отразяване на себе си и действителността (имат се предвид функциите на централната нервна система и тяхната способност за синхронно присъствие както при филтрирането на външната информация, така и при осигуряване механизмите на адекватна адаптация на индивида).
Степента на сформираност на функциите и структурите на самосъзнанието и "Аз-а" на личността. Отчита се доколко те действат целенасочващо и мотивообразуващо при реализацията на всяка активност, наложена от променливите изисквания на социалната среда. Състоянията на умопомрачение, безкритичност, безсъзнателност, неспособност за контрол над себе си, се появяват обикновено в условията на психически кризи, стресове и масови паники. Съзнателната дейност притежава способността да ги редуцира и да направлява индивидуалното поведение към самозащита и защита на околните
Наличието на емоционални разстройства на личността.
Посочените критерии позволяват съотнасянето на отделните форми на отклонения в поведението в разнообразни зависимости.
Аномалното поведение може да попадне в границите на проява и на девиантното, и на делинквентното, но то е самостоятелен тип "отклонено" поведение и негов субект са категориите аномални деца и подрастващи.
В заключение на това представяне на отклоненията от нормалното поведение, бих искал да подчертая, че девиантното поведение се отличава от делинквентното най-вече по своите следствия. Делинквентното поведение е определена фаза в хода на формирането на готовност за изпълнение на асоциален акт. То е нарушение на гражданските и юридическите предписания и закони, което означава, че то във всички случаи подлежи на санкция или наказание.
Престъпността в съвременното общество
Престъпността в съвременното общество е специфичен вид разрушителна тенденция, резултат на нравствена деградация, изострени социални противоречия и деструктивно управление. Всичко това провокира научното мислене към търсене на алтернативи за ефективно противодействие на престъпността. Всяко общество има такава престъпност, каквато то е създало. За съжаление обществено опасните последици от нея значително надвишават нормалните граници за търпимост на явлението и възможностите на обществото за ефективен контрол над него. Съвременната тенденция на всеобща криминализация на социалната практика в света има най-ярко изражение във високоразвитите в индустриално отношение страни. В определен смисъл тези тенденции в съвременния свят може да се сравни с масовото разпространение на престъпността след втората половина на 19 в., когато в Европа се утвърждава новите отношения на индустриалното общество и се пренастройват ценностните системи в човешките взаимоотношения. В съвременния етап високият ръст на престъпността в планетарен мащаб определено се свързва още с новите социални противоречия, продукт на негативните последици на научно-техническата революция (миграция, урбанизация, индустриализация, социално отчуждение), с наркоманията, деморализацията, със субкултурните и етническите конфликти и т.н. Доколкото тези и други явления с криминогенен ефект имат място в почти всички цивилизовани страни, това обстоятелство способства за бързо разнасяне на криминогенната зараза и за разширяване на „географията на престъпността” в света. Криминалният взрив в България възниква през 1991/92г., т.е. през първите години на прехода след 1989г., предизвикана е политическа, икономическа и духовна криза, която оставя след себе си трайни последици, ярък израз на които е съвременната тежка криминологическа обстановка. Това е време в което държавата и правото съществуват формално и не могат да създадат необходимият ред в обществените отношения. Съществен белег на съвременната престъпност у нас е появата на всички известни в западните страни тежки форми на престъпност – масовото разпространение на наркоманията, алкохолизма, нелоялната конкуренция, аморалността и др. Ярък израз имат и такива явления, като бандитизма, вандализма, и масовата бруталност. Нови явления за България са организираната престъпност, престъпността в икономиката и корупцията.
Основните принципи, върху които е изградена криминологията – справедливост, правостта, демократизъм, хуманизъм, законността, издигане на нравствено и културно равнище на личността и на обществото, формиране на обществена нетърпимост към антиобществените явления и социален контрол върху възможните социални отклонения включително и на престъпността определят криминологията като една от важните науки в системата на правните науки. Криминологическите знания се създават за да ориентират практиката в борбата с престъпността във всичките и форми и разновидности.