Всички възприятия, които идват отвън (сетивни възприятия) са безусловно съзнавани, а заедно с тях и това, което наричаме усещания и чувства. Как обаче стоят нещата с онези вътрешни процеси, които грубо и неточно можем да обобщим с названието мисловни процеси? Те се извършват някъде във вътрешността на психичния апарат под формата на измествания на психичната енергия по пътя към действието; но дали се доближават до повърхността, от която възниква съзнанието? Или съзнанието е нещо характерно за тях? Забелязваме, че това е една от трудностите, които се появяват, когато се опитаме да вземем насериозно представата за пространствената,топична структура на психичните процеси. И двете възможности са еднакво неприемливи, истината вероятно е в нещо трето.
На едно друго място аз вече изказах предположението, че действителната разлика между една ubw и една bwпредстава (съответно мисъл) се състои в това, че първата се осъществява върху материал, който остава непознат, докато при втората се прибавя и връзка със словесни представи (Wortvorstellungen). Тук за първи път е направен опит двете системи Vbw и Ubw да се определят с помощта на признак, който е различен от отношението към съзнанието. Въпросът: „Как нещо се осъзнава?“ звучи вече по-целенасочено: „Как нещо става предсъзнавано?“ И отговорът тук е: „Чрез връзката със съответните словесни представи“.
Тези словесни представи са мнемични остатъци, някога те са били възприятия и както всички мнемични следи могат да бъдат осъзнати. Преди да се задълбочим в тяхната природа, пред нас се появява едно ново схващане: може да се осъзнае само онова, което вече е било съзнавано възприятие, и всичко онова (с изключение на чувствата), което се стреми към осъзнаване отвътре, трябва да се опита да се превърне във външни възприятия. Това е възможно с помощта на мнемичните следи.
Ние смятаме, че мнемичните остатъци се съдържат в системи, които непосредствено се сблъскват със систематаW-Bw (система на перцептивното съзнание), така че техните катексиси лесно биха могли да бъдат разпрострени отвътре и върху елементите от тази система. Тук веднага се сещаме за халюцинацията и за факта, че и най-живите спомени винаги могат да бъдат различени както от халюцинацията, така и от външното възприятие, което също толкова бързо си обясняваме с това, че при оживяването на един спомен неговият катексис остава в мнемичната система, докато неразличимата от възприятието халюцинация може да възникне, когато катексисът не просто се разпростира от мнемичната следа към перцептивния елемент, но и изцяло преминава върху него.
Словесните остатъци произхождат по същество от акустичните възприятия, което заедно с това предполага и особения сетивен произход на системата Vbw. Визуалните съставки на словесните представи на първо време могат да бъдат пренебрегнати в качеството им на вторични, придобити чрез четене; същото се отнася и за моторните образи на думите, които, като изключим глухонемите, играят ролята на поддържащи знаци. Всъщност думата е мнемичният остатък от чутото.
Не бива обаче – в интерес на опростяването – да забравяме за значението на оптичните мнемични остатъци (от нещата), или да отричаме, че осъзнаването на мисловните процеси е възможно чрез връщане към визуалните остатъци, което, изглежда, много хора предпочитат. Представа за своеобразието на това визуално мислене може да ни даде изучаването на сънищата и на предсъзнаваните фантазии според наблюденията на Й. Варендонк. При това узнаваме, че повечето от конкретния материал на мисленето се осъзнава, докато отношенията, които са особено характерни за мислите, не могат да получат визуален израз. Образното мислене следователно е един много несъвършен процес на осъзнаване. По някакъв начин то стои по-близо до несъзнаваните процеси, отколкото мисленето в думи и несъмнено е по-старо от него в онто- и филогенетичен план.
И така – да се върнем към нашата аргументация, – ако това е пътят, по който нещо несъзнавано в себе си става предсъзнавано, то на въпроса как превръщаме нещо изтласкано в (пред)съзнавано трябва да отговорим: като създаваме подобни предсъзнавани междинни звена с помощта на аналитичната работа. Съзнанието следователно си остава на своето място, но Ubw също не се е издигнало към Bw.
Докато отношението на външното възприятие към Аза е съвършено очевидно, отношението на вътрешното възприятие към Аза изисква специално изследване. Тук още веднъж изплува съмнението дали наистина имаме право да отнасяме всяко съзнание към повърхностната система W-Bw.
Вътрешното възприятие дава усещания за процеси от най-различни и, разбира се, най-дълбоки слоеве на психичния апарат. Те са слабо познати, като техен най-добър образец може да ни послужи серията от усещания за удоволствие и неудоволствие. Те са по-първични, по-елементарни от тези, които произхождат отвън, могат дори да се появят и в състоянията на помрачено съзнание. На друго място аз изразих мнението си за тяхното по-голямо икономическо значение и го обосновах метапсихологически. Тези усещания, както и външните възприятия, са мултилокални, те могат да идват едновременно от различни места и при това да имат различни, дори противоположни качества.
Приятните усещания нямат нищо принудително в себе си, за разлика от неприятните усещания, които притежават тази принудителност в много висока степен. Те подтикват към изменение, към оттичане [на енергията], затова ние обясняваме неудоволствието като повишаване, а удоволствието като понижаване на енергийния катексис. Ако наречем това, което се осъзнава като удоволствие и неудоволствие, количествено-качествено „друго“ в душевния поток, то възниква въпросът дали това „друго“ може да бъде осъзнато на място, или трябва да бъде доведено до системата W (на възприятието).
Клиничният опит говори в полза на последното решение. Той показва, че това „друго“ се държи като изтласкана подбуда. То може да съдържа движещи сили, без Азът да забелязва [изхождащата от тях] принуда. Едва съпротивата срещу принудата, спирането на реакцията по оттичане [на енергията] превръща веднага това „друго“ в съзнавано неудоволствие. Подобно на напреженията, породени от потребностите, несъзнавана може да остане също и болката, това свързващо звено между външното и вътрешното възприятия, което се държи като вътрешно възприятие дори когато произхожда от външния свят. Вярно е също така, че усещанията и чувствата се осъзнават само когато достигнат до системата W. Ако по-нататъшното им провеждане е препречено, то те не се реализират като усещания, макар съответствуващото им „друго“ в потока от подбуди да е същото. Накратко, макар и не съвсем коректно, в този случай ние говорим за несъзнавани усещания, установяваме аналогия с несъзнаваните представи, която не е съвсем оправдана. Разликата е тази, че за да може да бъде доведена до съзнанието, за тази несъзнавана представа трябва първо да бъдат създадени свързващи звена, докато за усещанията, които директно си пробиват път, тази необходимост отпада. С други думи, различаването между Bw и Vbw няма никакъв смисъл за усещанията, тук Vbw отпада. Усещанията са или съзнавани, или несъзнавани. Дори когато са свързани със словесни представи, те не дължат на тях своето осъзнаване, а директно стават съзнавани.
Ролята на словесните представи сега става съвършено ясна. С тяхна помощ вътрешните мисловни процеси се превръщат във възприятия. Сякаш трябва да се потвърди положението: всяко знание произхожда от външното възприятие. При един свръхкатексис на мисленето мислите действително се възприемат сякаш отвън и затова се смятат за верни.
След това разясняване на връзките между външното и вътрешното възприятие и повърхностната система W-Bwможем да се опитаме да изградим нашата представа за Аза. Ние виждаме, че Азът изхожда от системата W като нейно ядро и обхваща на първо място Vbw, което се крепи на мнемичните следи. Както обаче узнахме, Азът е също така и несъзнаван.
Сега смятам, че ще получим голямо предимство, ако последваме съвета на един автор, който по лични мотиви напразно изтъква, че нямал нищо общо със строгата, висша наука. Имам предвид Г. Гродек, който постоянно подчертава, че това, което наричаме наше Аз, в живота се държи по същество пасивно, че ние – по неговия израз – сме „събудени за живот“ (gelebt werden) от непознати, неконтролируеми сили. Ние също имаме тези впечатления, макар че те не са ни принудили да изключим всички останали, и няма да се поколебаем да покажем мястото на това схващане на Гродек в конструкцията на науката. Предлагам да се съобразяваме с него и да наречем произхождащата от системата W същност Аз, а останалото психично, в което тя продължава и което се държи като несъзнавано, според израза на Гродек – То.
Скоро ще видим дали от това схващане ще можем да извлечем полза за описанието и разбирането [на проблема]. Индивидът за нас сега е психичното То, непознато и несъзнавано, на повърхността на което се е разположил Азът, развил се от системата W като [негово] ядро. Ако се постараем да дадем графично представяне, ще трябва да добавим, че Азът не обгръща изцяло То, а само доколкото системата W образува неговата повърхност, следователно приблизително така, както зародишният диск почива върху яйцеклетката. Азът не е строго разделен от То, навътре той се слива с него.
Изтласканото обаче също се слива с То, образувайки част от него. Изтласканото е строго разделено от Аза само благодарение на изтласкващите съпротиви, а с помощта на То [изтласканото] може да комуникира с него. Веднага виждаме, че всички обособления, които описахме под давлението на патологията, се отнасят към – единствено известните ни – повърхностни слоеве на психичния апарат. Бихме могли да нахвърлим една рисунка на тези отношения, чиито контури служат само за целите на изображението и нямат претенцията да бъдат особено изтълкувани. Бихме могли да добавим, че по свидетелствата на мозъчната анатомия Азът носи „акустична шапчица“, която е нахлупил, така да се каже, накриво.
Лесно може да се види, че Азът е тази част от То, която с помощта на W-Bw е изменена от непосредственото влияние на външния свят, в известен смисъл той е продължение на повърхностното диференциране. Той се старае да доведе влиянието на външния свят до То и да направи валидни своите намерения, стреми се да постави принципа на реалността на мястото на принципа на удоволствието, който господствува неограничено в То. Възприятието играе в Аза ролята, която в То се пада на нагона. Азът репрезентира това, което можем да наречем разум и осъзнатост (Besonnenheit), за разлика от То, което е доминирано от страстите. Всичко това съвпада с широко известните популярни разграничения, но трябва да се разбира само като правилно само в един усреднен и идеален смисъл.
Функционалната важност на Аза се изразява в това, че при нормални обстоятелства той владее подстъпите към мотилитета (двигателните реакции). В отношенията си с То той може да бъде сравнен с ездач, който трябва да се справи с превъзхождащата сила на коня, с тази разлика, че ездачът се опитва да направи това със собствени сили, а Азът – със заимствувани. Тази аналогия може да се продължи още малко. Както ездачът, ако той не иска да се раздели с коня, често не може да направи нищо друго, освен да го поведе натам, накъдето конят иска да отиде, така и Азът се старае да превърне волята на То в действия, сякаш това е негова собствена воля.
Освен влиянието на системата W, изглежда, и един друг момент способствува за възникването на Аза и неговото обособяване от То. Собственото тяло и преди всичко неговата повърхност е мястото, от което могат да изхождат едновременно външни и вътрешни възприятия. То се разглежда като всеки друг обект, но предполага два вида тактилни усещания, едното от които може да се оприличи на вътрешното възприятие. Психофизиологията достатъчно подробно е обяснила по какъв начин собственото тяло се откроява от света на възприятията. Болката, изглежда, също играе някаква роля и начинът, по който при свързаните с болка заболявания добиваме нови познания за своите органи, е може би показателен за това, как изобщо достигаме до представата за собственото си тяло.
Преди всичко Азът е телесен, той не само е една повърхностна същност, а самият е проекция на една повърхност. Ако потърсим анатомична аналогия за това, най-вече можем да го идентифицираме с „мозъчното човече“ на анатомите, което е изправено на главата си върху мозъчната кора, протяга пети нагоре, гледа назад и, както е известно, носи отляво зоната на речта.
Отношението на Аза към съзнанието многократно е било обсъждано, но въпреки това тук трябва отново да опишем някои важни детайли. Свикнали да споделяме гледната точка на социалната или етична значимост, ние не сме учудени да разберем, че действието на низките страсти се осъществява в несъзнаваното, но очакваме, че психичните функции ще имат толкова по-лесен достъп до съзнанието, колкото по-голяма е тази тяхна значимост. Тук обаче психоналитичното изследване ни разочарова. От една страна, има признаци за това, че дори най-фината и трудна интелектуална дейност, която иначе изисква усилени размишления, може да бъде осъществена също и несъзнавано, без да стигне до съзнанието. Тези случаи са съвършено несъмнени, те са налице например при състоянието на спане и се изразяват в това, че след събуждането си човек знае вече решението на трудния математически или друг проблем, над който безуспешно се е мъчил предишния ден.
Много по-странно обаче е едно друго наблюдение. От нашите анализи научаваме, че има хора, при които самокритиката и съвестта, тези високо ценени душевни функции, са несъзнавани и в качеството си на такива упражняват изключително важни въздействия; несъзнаваността на съпротивата по време на анализа следователно съвсем не е единствената ситуация от този род. Новото наблюдение обаче, което въпреки добрите ни критични прозрения ни принуждава да говорим занесъзнавано чувство за вина, ни обърква много повече и ни поставя пред нова загадка, особено когато постепенно разбираме, че при голямо число неврози подобно несъзнавано чувство за вина играе икономически решаваща роля и създава най-силните пречки по пътя към оздравяването. Ако се върнем към нашата скала на ценностите, трябва да кажем следното: Не само най-дълбокото, но и най-висшето в нашето Аз може да бъде несъзнавано. Сякаш по този начин ни демонстрират [правотата на това], което преди казахме за несъзнаваното Аз, а именно, че преди всичко то е едно телесно Аз (Koerper-Ich).