В известна степен той се отнася към по-късните Азови изменения както първичната сексуална фаза на детството към по-късния сексуален живот от периода след пубертета. Макар и податлив на всички по-късни влияния, той запазва за цял живот характера, който е получил благодарение на произхода си от бащиния комплекс, а именно, способността да се противопоставя на Аза и да го управлява. Той е паметник на някогашната слабост и зависимост на Аза и запазва своето господство дори и по отношение на зрелия Аз. Както детето е принудено да слуша родителите си, така и Азът се подчинява на категоричния императив, диктуван му от неговия Свръх-Аз.
Произходът от първите обектни катексиси, т.е. от Едиповия комплекс, означава обаче за Свръх-Аза и още нещо. Този произход го свързва, както вече обяснихме, с филогенетичните придобивки на То и го превръща в превъплъщение на предишните Азови образувания, оставили своите отпечатъци в То. Ето защо Свръх-Азът стои трайно до То и може да го представлява в отношенията си с Аза. Той е дълбоко потопен в То и затова се намира по-далеч от съзнанието, отколкото Азът.
Тези отношения можем да оценим най-добре, ако се обърнем към определени клинични факти, които отдавна вече не са новост, но все още очакват теоретичната си обработка.
Има хора, които се държат съвсем своеобразно по време на психоаналитичната работа. Когато им даваме надежда и изказваме задоволството си от състоянието на лечението, те изглеждат неудовлетворени и закономерно влошават самочувствието си. Отначало смятаме това за упорство и старание да покажат на лекаря своето превъзходство. По-късно стигаме до едно по-дълбоко и оправдано заключение. Убеждаваме се, че тези хора не само не понасят похвала и признание, но и че реагират превратно на успехите в лечението. Всяко частично решение, което трябва да има за следствие подобряване или временно отстраняване на симптомите, и при другите несъмнено има такова, при тях моментално предизвиква усилване на страданията, те влошават състоянието си по време на лечението, вместо да го подобряват. Тези пациенти демонстрират така наречената негативна терапевтична реакция.
Няма съмнение, че при тях нещо се противопоставя на оздравяването, че те се страхуват от неговото приближаване и го разглеждат като опасност. Казваме, че при тези хора надмощие има не волята за оздравяване, а потребността да бъдат болни. Ако анализираме тази съпротива по обичайния начин, ако се абстрахираме от нагласата на упорство спрямо лекаря, от фиксирането върху формите на използуване на болестта, то най-главното остава и това е най-сериозната пречка за възстановяването, по-силна и от вече известните ни нарцистична недостъпност, негативна нагласа спрямо лекаря и придържане към ползата от болестта.
Накрая стигаме до прозрението, че става дума за един, да го наречем, „морален“ фактор, за едно чувство на вина, което намира удовлетворение в болестното състояние и не иска да се откаже от наказанието на страданието. В крайна сметка трябва да се придържаме към това неутешително обяснение. Но това чувство за вина е нямо за болния, то не му казва, че е виновен, пациентът се чувствува не виновен, а болен. Чувството за вина се изразява само като трудно унищожима съпротива срещу възстановяването. Особено трудно е да убедим болния в съществуването на този мотив за неговото заболяване, той се придържа към по-близкото обяснение, а именно, че аналитичната терапия не е подходящото средство, което може да му помогне.
Описаното тук отговаря на крайните случаи, но може в по-ограничена степен да се вземе под внимание и за много, по всяка вероятност за всички тежки случаи на невроза. Нещо повече, вероятно поведението на Аз-идеала е именно този фактор, който има решаващо значение за определянето тежестта на дадено невротично заболяване. Затова ние няма да можем да избегнем някои по-нататъшни бележки относно проявите на чувството за вина при различни условия.
Изясняването на нормалното, осъзнавано чувство за вина (съвестта) не е свързано с никакви трудности, то почива върху напрежението между Аза и Аз-идеала и представлява израз на оценката, която Азът получава от своята критична инстанция. Известните чувства на непълноценност на невротиците едва ли се намират много далеч от него. В две от добре познатите ни заболявания чувството за вина е прекалено силно съзнавано; в тези случаи Аз-идеалът демонстрира особена сила и често насочва жестоката си ярост към Аза. Освен това съвпадение при двете състояния (натрапливата невроза и меланхолията) са налице различия в отношението им към Аз-идеала, които са не по-малко значими.
При натрапливата невроза (определени нейни форми) чувството за вина е много кресливо, но не може да се оправдае пред Аза. Затова Азът на болния се бунтува срещу допускането, че е виновен, и изисква от лекаря да бъде подкрепен в опита за отхвърляне на тези чувства за вина. Би било глупаво да му се поддадем, защото подобни опити остават безплодни. Тогава анализът показва, че Свръх-Азът се намира под влиянието на процеси, останали неизвестни за Аза. Действително могат да се открият изтласканите импулси, които лежат в основата на чувството за вина. Тук Свръх-Азът знае повече за несъзнаваното То, отколкото Азът.
Още по-силно е впечатлението, че при меланхолията съзнанието е погълнато от Свръх-Аза. Но тук Азът не смее да предяви никакви претенции, той се признава за виновен и се подлага на наказание. Ние разбираме тази разлика. При натрапливите неврози ставаше дума за неприлични подбуди, останали извън рамките на Аза; при меланхолията обаче обектът, който си навлича гнева на Свръх-Аза, посредством идентификацията е приет в Аза.
Естествено не може да се приеме за разбиращо се от само себе си, че при тези две невротични заболявания чувството за вина достига такава изключителна сила, но главният проблем в ситуацията лежи на друго място. Отлагаме неговото обсъждане, докато не разгледаме други случаи, в които чувството за вина остава несъзнавано.
По същество то се открива при хистерията и състоянията от хистеричен тип. Тук лесно можем да отгатнем механизма, по който [чувството за вина] остава несъзнавано. Хистеричният Аз се защитава от болезненото възприятие, с което го заплашва критиката на Свръх-Аза, по същия начин, по който иначе се защитава и от един непоносим обектен катексис, а именно – чрез акт на изтласкване. Следователно ако чувството за вина остане несъзнавано, причината за това е в Аза. Знаем, че обикновено Азът предприема изтласквания в служба и по поръчение на своя Свръх-Аз. Налице е обаче случай, при който Азът използува същото оръжие срещу своя господар. Както е известно, при натрапливите неврози преобладават феномените с реактивен произход; тук Азът успява само да държи далеч материала, към който се отнася чувството за вина.
Можем да отидем по-нататък и да предположим, че голяма част от чувството за вина обикновено би трябвало да остане несъзнавано, защото възникването на съвестта е тясно свързано с Едиповия комплекс, който спада към сферата на несъзнаваното. Ако някой поиска да застъпи парадоксалната теза, че нормалният човек не само не е по-неморален, отколкото мисли, а значително по-морален, отколкото знае, то психоанализата, върху чиито открития почива първата част от твърдението, няма да има какво да възрази и срещу втората половина.
За наше учудване открихме, че усилването на това несъзнавано чувство за вина може да превърне човека в престъпник. Това несъмнено е така. При много, особено при непълнолетните престъпници, можем да докажем съществуването на мощно чувство за вина, което е било налице преди деянието, следователно е негов мотив, а не следствие, сякаш те са възприели като облекчение възможността да свържат това несъзнавано чувство за вина с нещо реално и актуално.
Във всички тези отношения Свръх-Азът показва своята независимост от съзнавания Аз, както и интимните си връзки с несъзнаваното То. Сега обаче, предвид значението, което приписахме на предсъзнаваните словесни остатъци в Аза, възниква въпросът дали Свръх-Азът, ако е несъзнаван, се състои от подобни словесни представи или от нещо друго. Скромният отговор ще гласи, че и Свръх-Азът не може да отхвърли своя произход от чутото, той е част от Аза и изхождайки от тези словесни представи (понятия, абстракции), остава достъпен за съзнанието, но енергията на катексисите се въвежда в тези съдържания не от слуховото възприятие, обучението или четенето, а от източници, които се намират в То.
Въпросът, на който ние обещахме да отговорим по-късно, гласи следното: Как става така, че Свръх-Азът се проявява като чувство за вина (по-точно, като критика; чувството за вина е съответствуващата на тази критика перцепция в Аза) и при това разгръща изключителна твърдост и строгост спрямо Аза? Ако първо се обърнем към меланхолията, ще открием, че прекалено силният Свръх-Аз, който е обсебил съзнанието, насочва безпощадната си ярост срещу Аза, сякаш е овладял целия садизъм, с който индивидът разполага. В съответствие нашето схващане за садизма бихме казали, че деструктивният компонент се е разположил в Свръх-Аза и насочил срещу Аза. Това, което сега господствува в Свръх-Аза, е нещо като чиста проба порив към смъртта, и наистина, достатъчно често той успява да тласне Аза към смъртта, ако Азът не се е защитил предварително от своя тиранин чрез развиване на мания.
Също толкова болезнени и мъчителни са упреците на съвестта при някои форми на натраплива невроза, но ситуацията тук е по-малко прозрачна. В противоположност на меланхолията трябва да отбележим, че всъщност натрапливо болният никога не прави крачката към самоубийството, той сякаш е имунизиран срещу опасността от самоубийство, много по-добре от хистерика е защитен от нея. Разбираме, че именно запазването на обекта гарантира сигурността на Аза. Чрез регресия към прегениталната организация при натрапливата невроза става възможно импулсите към обекта да се превърнат от любовни в агресивни. Разрушителният нагон отново става свободен и иска да унищожи обекта или най-малкото създава привидността, че има подобно намерение. Азът не приема тези тенденции, той се бунтува срещу тях с реактивни конструкции и предпазни мерки; те остават в То. Свръх-Азът обаче се държи така, сякаш отговорен за тях е Азът и в сериозността, с която той преследва тези унищожителни тенденции, едновременно показва, че тук става дума не за една предизвикана от регресията привидност, а за действително заместване на любовта от омразата. Безпомощен и в двете посоки, Азът напразно се защитава от убийствените нашепвания на То и от упреците на наказващата съвест. Той успява да потисне най-грубите им акции, но резултатът е едно безкрайно самоизмъчване, а в по-нататъшното развитие и систематично измъчване на обекта, където той е достъпен.
Опасните пориви към смъртта се третират по различен начин в индивида, като отчасти се обезвреждат чрез смесването им с еротични компоненти, отчасти се насочват навън като агресия, но в по-голямата си част продължават безпрепятствено своята вътрешна работа. Как става така, че при меланхолията Свръх-Азът може да се превърне в нещо като резервоар на поривите към смъртта?
От гледна точка на ограничаването на нагоните, т.е. от позицията на нравствеността, можем да кажем следното: То е съвършено неморално, Азът полага усилия да бъде морален, Свръх-Азът може да стане хиперморален и следователно толкова страшен, колкото и То. Забележителното е, че колкото повече човек ограничава външната си агресивност, толкова по-строг, а следователно и по-агресивен става неговият Аз-идеал. За обикновеното разглеждане нещата изглеждат преобърнати, там изискванията на Аз-идеала се схващат като мотив за потискането на агресията. Формулираният от нас факт обаче остава: Колкото повече човек овладява агресивността си, толкова повече нараства агресивната склонност на неговия идеал спрямо Аза. Това е нещо като изместване, обръщане срещу собственото Аз. Още обикновеният, нормален морал има характера на силно ограничаващ, жестоко забраняващ. Оттук произлиза и концепцията за неумолимо наказващото висше същество.
Мога да разясня тези отношения само ако въведа едно ново допускане. Свръх-Азът възниква благодарение на отъждествяването с образеца на бащата. Всяко подобно отъждествяване има характера на десексуализиране или дори сублимиране. Сега изглежда, че при подобна трансформация е налице също и сепариране на нагоните. След сублимирането еротичният компонент не притежава повече силата да задържа заложеното тук разрушение и то се освобождава като агресивна и деструктивна склонност. От това разграничаване идеалът въобще черпи строгия си и жесток характер на диктаторско дълженствуване.
И още нещо за натрапливата невроза. Тук отношенията са по-различни. Отделянето на любовта и превръщането Ј в агресия се осъществява не чрез усилие на Аза, а е следствие от регресията. Този процес обаче преминава от То към Свръх-Аза, който сега засилва строгостта си по отношение на невинния Аз. И в двата случая обаче Азът, който с помощта на идентифицирането е овладял либидото, търпи заради това наказанието на смесената с либидото агресия на Свръх-Аза.
Представите ни за Аза започват да се изясняват, а неговите различни отношения стават все по-понятни. Сега ние виждаме Аза в неговата сила и в неговата слабост. Той е надарен с важни функции, благодарение на връзката си с перцептивната система той подрежда във времето душевните процеси и ги подлага на проверката на реалността. Чрез включването на мисловните процеси той цели отлагане на двигателните реакции и овладява подстъпите към двигателната сфера (мотилитета). Това господство е повече формално, отколкото фактическо, по отношение на действието Азът изпада в положението на конституционен монарх, без чиято санкция нито един закон не може да влезе в сила, който обаче твърде много премисля, преди да наложи своето вето върху някое предложение на парламента. Азът се обогатява с всеки външен жизнен опит; за Аза обаче То е друг външен [по отношение на него] свят, който той се стреми да подчини на себе си. Той отнема либидо от То, преобразува обектните катексиси на То в Азови конструкции. С помощта на Свръх-Аза по един все още неясен за нас начин Азът черпи от натрупаните в То праисторически преживявания.
Има два начина, по които съдържанието на То може да проникне в Аза. Единият е пряк, а другият минава през Аз-идеала. За някои психични дейности може да се окаже решаващо по кой път се осъществяват те. Азът се развива от възприемане на нагона към овладяване на нагона, от послушание към потискане на нагона. Голяма роля в това отношение има Аз-идеалът, който отчасти представлява реактивно образувание срещу нагоновите процеси в То. Психоанализата е средство, което трябва да направи покоряването на То възможно за Аза.
От друга страна обаче, ние виждаме същия този Аз в една плачевна ситуация. Той служи на трима господари и вследствие на това е заплашван от три посоки – от външния свят, от либидото на То и от строгостта на Свръх-Аза. На тези три опасности отговарят три вида страх, защото страхът е израз на отдръпване пред опасността. Като погранично същество Азът желае да посредничи между света и То, да съгласува То със света и посредством своите мускулни реакции да хармонизира света с желанията на То. Всъщност той се държи като лекар по време на аналитична терапия, при което заедно със своите скрупули по отношение на външния свят се предлага на То като либиден обект и желае да насочи неговото либидо към себе си. Той е не само помощник на То, но и негов покорен слуга, който се домогва до любовта на своя господар. Където е възможно, той се опитва да остане в съгласие с То, прикрива неговите несъзнавани желания с предсъзнаваните си рационализации, разиграва послушание на То спрямо предупрежденията на реалността, дори когато То остава втвърдено и неподатливо, тушира конфликтите на То с реалността, а по възможност и със Свръх-Аза. В своето положение на посредник между То и реалността Азът прекалено често се излага на изкушението да стане ласкателен, опортюнистичен и лъжовен, нещо като държавник, който дори и да разбира, че е неправилно, все пак гледа да се утвърди в угода на общественото мнение.
Неговото отношение към двата вида нагони не е безпристрастно. Чрез работата си по идентифицирането и сублимирането той осигурява подкрепа на поривите към смъртта в То за овладяване на либидото, но с това попада в опасността сам да се превърне в обект на нагона към смъртта и да загине. За да може да оказва помощ, той самият трябва да се зареди с либидо, поради което става представител на Ерос и желае да живее и да бъде обичан.
Тъй като обаче неговата работа по сублимирането има за следствие сепариране на нагоните и освобождаване на агресивните пориви в Свръх-Аза, чрез своята борба с либидото Азът се излага на опасността да бъде малтретиран и да умре. Ако Азът страда или дори загива поради агресията на Свръх-Аза, то неговата съдба е паралелна на съдбата на едноклетъчните, които загиват в продуктите от разлагането, създадени от тях самите. В икономическия смисъл на думата действуващият в Свръх-Аза морал ни изглежда подобен продукт от разлагането.
Измежду зависимостите на Аза безспорно най-интересна е тази от Свръх-Аза.
Азът е същинското средоточие на страха. Заплашен от трите вида опасност, Азът развива рефлекс за бягство, като изтегля собствения си катексис от застрашителното възприятие или от преценявания по подобен начин процес в То и го представя като страх. Тази първична реакция по-късно се замества от въвеждането на защитните катексиси (механизма на фобиите). Това, което застрашава Аза от страна на външната опасност или либидната опасност в То, не може да се покаже; знаем, че става дума за овладяване или унищожаване, но не можем да го схванем аналитично. Азът просто следва предупрежденията на принципа на удоволствието. Може обаче да се каже какво се крие зад страха на Аза от Свръх-Аза, т.е. зад страха от укорите на съвестта. Висшето същество, което се е превърнало в Аз-идеал, някога ни е заплашвало с кастрация и този кастрационен страх вероятно е ядрото, около което се образува по-късният страх от укорите на съвестта, именно той продължава да живее като страх от съвестта.
Ефектната фраза, че всеки страх е по същество страх от смъртта, едва ли има някакъв смисъл, във всеки случай тя не може да се оправдае. Струва ми се много по-правилно да обособим страха от смъртта от обектния (реалния) страх и от невротичния либиден страх. Той поставя пред психоанализата един труден проблем, защото смъртта е абстрактно понятие с негативно съдържание, за което не можем да открием съответствие от областта на несъзнаваното. Механизмът на страха от смъртта би могъл да се опише с това, че Азът изоставя в широки мащаби нарцистичния си либиден катексис, т.е. предава себе си, както в обикновените случаи на страх изоставя някакъв друг обект. Смятам, че страхът от смъртта се разиграва между Аза и Свръх-Аза.
Страхът от смъртта се появява при две условия, които в общи линии са аналогични на обстоятелствата, при които се развива обикновеният страх, т.е. като реакция на някаква външна опасност и като вътрешен процес, например при меланхолията. Невротичният случай може още веднъж да ни помогне в разбирането на реалната ситуация.
Меланхоличният страх от смъртта позволява само едно обяснение – че Азът се отказва от себе си, защото чувствува, че вместо да го обича, Свръх-Азът го мрази и преследва. Следователно за Аза да живееш е равнозначно на това да бъдеш обичан, т.е. да бъдеш обичан от Свръх-Аза, който и тук се проявява като представител на То. Свръх-Азът изпълнява същата защитна и спасителна роля както преди бащата, а по-късно – провидението или съдбата. До същото заключение обаче Азът може да стигне и когато се намира в изключително голяма опасност, която смята, че няма да може да преодолее със собствени сили. Той се вижда изоставен от всички защитаващи го сили и позволява да загине. Всъщност това е същата ситуация, която лежи в основата на първото голямо страхово състояние, свързано с раждането, и на инфантилния страх-копнеж от раздялата със закрилящата майка.
И така, въз основа на тези обяснения страхът от смъртта, подобно на страха от съвестта, може да се схване като преработка на страха от кастрация. При огромното значение, което чувството за вина има за неврозите, не можем с лека ръка да отхвърлим и твърдението, че в тежките случаи обикновеният невротичен страх се усилва благодарение на страховите феномени, които са налице между Аза и Свръх-Аза (страх от кастрация, от съвестта, от смъртта).
То, към което накрая се връщаме, няма средства, с които да засвидетелствува любовта или омразата си към Аза. То не може да каже това, което иска; то не е развило единна воля. Ерос и Танатос (поривът към смъртта) се борят в него; разбрахме с какви средства едните нагони се защитават от другите. Бихме могли да представим положението така, сякаш То се намира под господството на немите, но могъщи нагони към смъртта, които са властители на покоя и по волята на принципа на удоволствието искат да приведат в покой смутителя Ерос, но с това може би ще подценим ролята на Ерос