Психодиагностика

Психодиагностиката е област от приложната психология, която се използва в смисъл на психологическо измерване на личността; на психологическо тестиране и в основата на изграждане на различни психологически тестове за оценка на психологични параметри.

Предмет на психодиагностиката са индивидуалните особености, индивидуалните характеристики на изследваните обекти.

Юношеството е период на личностна идентификация, когато индивида търси отговор на въпроса „Кой съм аз?”. Едва тогава той се ражда като личност.

Психодиагностиката е тясно свързана с психологическите измервания. Познанията по психодиагностика дават ясна представа какви методи, средства могат да бъдат използвани.

Понятието психодиагностика се среща за първи път в книгата на Роршах – „Психодиагностика”. В нея той представя своя тест за измерване на фантазиите на психично болни, нарича се „Мастилени петна”.

Психодиагностиката разработва теорията, принципите и методите за провеждане на психодиагностичните изследвания, за интерпретация на данните и съставяне на диагностично заключение.

До средата на XX в. понятието е свързвано основно с клиничната и диагностичната практика. Самото понятие диагноза въведено във вътрешната медицина от началото на XX в. навлиза широко в медицинската практика от там и в психологията. По – късно, след 50^-те години понятието диагноза, което се употребява като синоним на детайлна оценка и изследване на отделни обекти се разпространява широко в педагогическата практика, приемайки значението „Педагогическа диагностика”, в техниката – „Техническа диагностика”, в областта на трудовата психология – „Професионална психодиагностика”. А от скоро – в края на XX в. вече има и т.нар. „Компютърна диагностика”.

Сфери на приложение на психодиагностиката са:

• клиничната, консултативната практика;
• трудовата практика;
• педагогическата практика;
• юридическата практика – за съставяне на съдебно – психологически експертизи;
• в психологията на развитието – психодиагностика на развитието;

„Психологическа диагноза” – понятието диагноза произлиза от гръцки език – dia gnosis, което означава разпознавам.

В психологията това е разпознаване на индивидуалните, неповторими черти и особености на характера, на отделните свойства на личността. Това е и средството за съставяне на цялостна характеристика.

Схемата за съставяне на психологична диагноза е следната:

1. Ясно очертана цел;
2. Избор на адекватни за целта методи;
3. Квантификация на данните;
4. Анализ и интерпретация на резултатите, които се поставят в основата на последната стъпка;
5. Обобщение – заключение;

Възприета е класификация на методите въз основа на принципа за ролята и мястото на диагностика в процеса:

I ^{– ва} група методи – Обективни тестове, при които има верен и неверен отговор. Това са основно тестове за диагностика на когнитивните процеси. Биват апаратни и бланкови. Прилагат се за оценка на възприятие, диагностика на зрителни и слухови нарушения. Обикновено представляват апаратни установки с проектиране на различен по обем материал - числа, фигури, образи, звукови сигнали с различна честота, светлинни сигнали, които дават възможност за оценка зрително – моторната координация, на точност и бързина на реакцията, по която се правят заключения (макар и много условно) за особености на нервно - психичната дейност, включително и на типа темперамент.

Тук се включват и тестовете за интелигентност и постижения.

II^{– ра} група методи – Стандартизирани личностови методики (личностни въпросници), за диагностика на личностни дименсии; за психични състояния и проблеми или нарушения. Независимо, че са стандартизирани те в значима степен зависят от субекта – изследвано лице, от неговата степен на себепознание и ситуативна мотивация. Тук за разлика от първата група ролята на психолога е по – значима.

III ^{– та} група методи – Проективни техники, с високи възможности за диагностика, но значимо зависещи от професионализъм и интерпретационни възможности на диагностика. Това са методи, при които най – често няма удовлетворяващи психометрични показатели – надеждност и валидност.

IV ^{– та} група методи – Диалогични методи - диагностична беседа, дискусии по казуси.

V ^{– та} група методи – Наблюдение. Той един от основните и присъства във всички методи. Този метод е най – приложим в ранната детска възраст.

Психодиагностичните изследвания по своята същност са индивидуални. Основната им цел е да дадат отговор по ясно определен въпрос.

За да бъде стойностно изследването и съставената диагноза, психолога диагностик трябва да се насочи към следните въпроси:

1. от кога съществува проблема, който трябва да бъде диагностициран;
2. от кога признаците за наличен проблем са най – изявени;
3. има ли наблюдение от по – ранен период, свързано с наличния проблем;
4. какво е обикновено поведението на изследваното лице и кои са неговите особености;
5. какви са междуличностните контакти с близкото обкръжение, има ли трайни емоционални връзки с родители, роднини, приятели; има ли проблем в общуването;

Особено важно при индивидуалните изследвания в детска възраст е диагностика да има информация от съставена семейна анамнеза, за да се търсят връзки, фактори, условия в които израства индивида.

Какво е отношението и позицията на изследваното лице в близкия социален кръг. Какви процеси има в процеса на социализация, в процеса на обучение. Особено внимание се отделя на преживени травми (най – вече психични).

6. оценка на невербалното поведение по време на изследването. Напр. прекомерна нервност, тикове, паразитни навици или краен негативизъм, затвореност.

В протокол се отразява дали изследваното лице има говорни проблеми, смущения или проблем със зрението, слуха, които при работа с методики могат да окажат значимо негативно отражение.

7. какви проблеми споделя самото изследвано лице. Напр. че му е ясно, че за нищо не го бива, че е неспособно или, че другите около него са лоши, ужасни, което е причина за неговите проблеми.

При индивидуалното изследване особено внимание се отделя на мотивацията на изследваното лице за участие в изследването. Ако то е задължително или принудително изследваното лице изгражда различни стратегии. Напр. „трудни деца” в училищна възраст се стремят да се представят в още по - лоша светлина. По време на изследването като своебразен въпрос „да труден съм – да видя дали ще се справите с мен” или се представя в най – добрата положителна светлина в стремежа си да прехвърли вината върху учители, родители и т.н.

Характер. Диагностика на личностови акцентуации

Думата характер произлиза от гръцки език и буквално означава печат, релефна инкрустация.

В древна Гърция с понятието се е означавал знакът, който поставял майстора върху своето произведение за да бъде различен от другите майстори.

Характерът е съвкупност от устойчиви индивидуални особености на личността, формираща се и проявяваща се в дейността и общуването, обуславяйки типичните за нея начини на поведение. Характерът е обусловен от общественото битие на личността, от усвояването на социалния опит. Типичните черти на характера се определят от типичните обстоятелства на житейския път на хората в конкретно – историческите условия. Сред множеството черти на характера на индивида някой са водещи, други второстепенни, обусловени от развитието на водещите свойства. Характерът се проявява в системата от отношения на човека към околната действителност; в отношението към другите хора (общителност – затвореност; правдивост – лъжовност); към работата (отговорност – недобросъвестност; трудолюбие – мързел); отношението към себе си (скромност – самовлюбеност, гордост – покорност и т.н.).

Според друга дефиниция, която е по – кратка, но също отразява пълно, онова, което означаваме с думата - характерът представлява съвкупност от устойчиви личностови диспозиции, които определят мястото на личността в социума, неговата адекватност и адаптивност, връзките със социалното обкръжение, отношението към околните и към самия себе си.

Основните свойства определящи характера на личността са многобройни, но в последствие те са сведени от Кетел до 16 основни фактора.

Въпросник на Леонхард – Шмийшек

/за акцентуираните личности/

Немският психиатър К. Леонхард разработва концепция за акцентуирани личности, в чиято основа лежи твърдението за обективно съществуващите основни черти на човешката индивидуалност.

Акцентуация – това всъщност са съществуващите индивидуални черти, но с тенденция за преход в патологично състояние. При голяма степен на изразеност те поставят отпечатък върху личността и могат да получат патологичен характер, разрушавайки нейната структура. Но личностите, означавани от К. Леонхард като акцентуирани не са още патологични и по негови наблюдения са половината от съществуващите хора.

Личностните акцентуации са всъщност проявени по – ярки личностни черти и ги откриваме обикновено в нехармоничните, не вътрешно консолидирани личности. Тези особености дават основание за изграждане на отделна типология, на личностни акцентуации или акцентуирани личности, които са на границата между норма и психично разстройство. Основна особеност при тях е съобразната предразположеност за възникване на психично отклонение до личностово разстройство. Подобен тип личности най – често се адаптират, реализират безпроблемно, дори постигат много добра, висока професионална изява. Отклонение може да се появи след преживяване на сериозна психотравма или силен стрес, който е засегнал слабото място. При тази личност има предразположеност към съответен тип психично и емоционално реагиране. Наличие на определен вътрешен конфликт, водещ до постоянно натрупване на негативни преживявания, при тях се сформира повишен фон на емоционална напререгнатост и често резултата е развитие на психосоматично заболяване като астма, язва - симптоматика, която не се проявява при хармонични, вътрешно консолидирани личностти. Това са хора при които има устойчиво съчетание на неустойчиви параметри. При тях не е изявена патологична динамика или резки нарушения на социалната адаптация. Нарушенията при тях произтичат от вътрешни актуални проблеми, с които личността не може сама да се справи. Основно акцентуациите се диагностицират и установяват над 15 – 16 годишна възраст.

В периода на пубертета установените акцентуации са най – често временни състояния, които преминават с възрастта.

Диагностиката на акцентуираните личности се измерва с характерологичен, диагностичен въпросник, който е конструиран на базата на концепцията на Леонхард от неговия сътрудник Х. Шмийшек. Въпросника е предвиден за индивидуално изследване. Целесъобразно е диагностика да отправя въпросите си в беседа и след известно обсъждане да нанася отговорите на лицето. Всяко съвпадение е 1 точка, сбора се умножава по числото в скоби на съответната скала.

При анализа на данните от въпросника се подчертава необходимостта от анализ на всички скали в тяхната свързаност, като не са за пренебрегване и екстремно ниските стойности. Средните стойности са в границите 9 – 12 т. Отчита се отклонението от средните стойности, ако има явна изразеност анализът най – често преминава по зъбчатата графика, без изразени пикове и тогава се свързват всички отделни видове акцентуации. В междуличностните отношения най – често този тип личности се характеризират като странни, особняци, чудаци, някой от тях като демонстративния тип личности постигат значими изяви в публични дейности и често са желани партньори.

Получени резултати от изследването:

1. Хипертимен тип – 15 точки;

2. Параноиден тип – 18 точки;

3. Емотивен тип – 15 точки;

4. Педантичен тип – 20 точки;

5. Тревожен тип – 12 точки;

6. Циклотимен тип – 18 точки;

7. Демонстративен тип – 8 точки;

8. Възбудим тип – 15 точки;

9. Дистимен тип – 12 точки;

10. Екзалтиран тип – 12 точки

Интерпретация:

Получените резултати показват, че изследваното лице има изразена акцентуация в четвъртата скала, което говори за силно изразен стремеж към ред и чистота. В работата си не бърза, не проявява припряност, а търпеливо се стреми към високо качество и прецизност.

Педантичното издребняванe и отвличане в неважни детайли, често предизвиква конфликтни ситуации, което от своя страна превръща изследваното лице в нежелан партньор за екипна дейност.

Отличава се с добро самочувствие и висок жизнен тонус. При противодействие или несполука проявява склонност да реагира с остри изблици на раздразнение. Нерадостното и тежко детство е вероятна причина за силно изразения стремеж към самостоятелност. В ситуация на стрес лицето се превръща в емоционално лабилна личност и реагира с повишена тревожност и депресия.

В детството си изследваното лице е било шумно дете. Не му е достигало чувството за дистанция в отношенията с възрастните. Има добро приповдигнато настроение, край него винаги е много шумно. Общително и много приказливо. Честолюбието често го води до особено настойчиво отстояване на собствените интереси. В същото време е неспособно да забравя обидите и дълбоко ги преживява. Често е предпазливо и подозрително.

Изследваното лице дълго преживява сцените на насилие. Проявява склонност да преувеличава опасностите, като това води до излишно притеснение и страх както за собствената личност, така и за близките му.

Силно обича животните и природата. Хобито му е отглеждане на цветя.

Притежава чувство за дълг и отговорност. Чрез професионалното изпълнение на задачите си може най – добре да разкрива своите способности. Емоционално лабилно, с честа промяна в настроението, като симптоматиката варира от дни с лошо настроение до период на подем със силно желание за контакти и приятелства. Заниманията на изследваното лице често са несистемни. Циклотимната акцентуация обуславя тревожното очакване, страхът от неуспех, както и наличието на ежедневни натрапливости /символна ритуалност/. “Лощите дни” на лицето са изпълнени по-скоро с лошо настроение, отколкото с вялост.

Не обича да е център на внимание, като всячески се стреми да оства в сянката на другите, което обаче не винаги му се отдава както поради експанзивната му и шумна природа, така и поради непрекъснатата борба за честност и справедливост с които непрекъснато парадира.

Трудно намира дейност, която да е много привлекателна за него или която да го увлича за дълго. Силно цени своя труд и често знае права си, но не и задълженията и отговорностите си. Поради това изследваното лице трудно се задържа на едно и също място за дълго.

Зад привидната емоционалност се крие липса на дълбоки чувства, въпреки голямата експресия. Притежава изключителната способност да измества нещата и може напълно да забрави това, което не го интересува. В определени обстоятелства при беседа не крие негативизма си и отговаря кратко на въпросите. Притежава способността да изпада във възторг и да се възхищава. Изследваното лице не изпитва затруднения да се усмихва и да изпитва радост.

Тест ЛК (Локализация на контрола)

/Дж. Ротър/

Локуса на контрола се отнася до набора от убеждения за взаимоотношенито между поведението и последващата поява на награди и наказания. По - прецизната фраза за тези убеждения за локуса на контрола е вътрешен срещу външен контрол на подкрепението /I - E/. Винаги когато подкрепленията /положителни или отрицателни/ се възприемат от човека като резултат от неговите поведения, усилия или относително постоянни характеристики, имаме пример на вътрешно убеждение. Външните убеждения, обратно, включват възприятията, че подкрепленията се появяват в резултат на късмет, шанс, съдба или намеса на властни други хора или пък са просто непредвидими поради сложността на събитията. Понятието за екстернален и интернален тип за първи път се въвежда от американския психолог бихевиорист Джулиан Ротър през 70^-те години на 20^-ти век. Той дефиренцира хората в зависимост от това, къде те са насочили своя контрол – навън или навътре към себе си. Те показват дали личността е предимно външно обвинителна /екстернален тип/ или вътрешно обвинителна /интернален тип/. Преобладаващата част от хората принадлежат към смесения тип. Средния тип е баланс между търсене на причините за неуспех навън и навътре в себе си. Локус контрола се свързва с поведението на личността в ситуация на стрес, проверка и постигнат неуспех. Има умерена, но не висока корелация между екстернален тип и екстравертен неуравновесен тип; умерена е корелацията между интернален и интровертен уравновесен тип. Установени са значими различия между локус контрола и социално адекватно или дивиантно поведение. Теста локус – контрола е адаптиран към българските условия от Института по психология към БАН от авторски колектив под ръководството на А. Величков през 1987 г.

Колкото повече са съвпаденията с отговорите от ключа над 0,50 %, толкова по-характерни са чертите за екстерналния тип. Има 3 скали:

Скала 1 – “саморегулация – повлияна регулация”

Скала 2 – “конформност – висока автономност”

Скала 3 – “положително – отрицателно отношение към хората, положителни нагласи и очаквания към социума”.

Получени резултати от изследването:

Съвпаденията на отговорите с ключа са 0, 20%, което говори за интернален тип.

Скала 1 – саморегулация – 0,75 %;

Скала 2 – висока автономност – 100%;

Скала 3 – положително отношение към хората, положителни нагласи и очаквания към социума – 0,80%;

Интерпретация:

Получените резултати показват, че лицето е интернален тип. Това говори, че за него е характерен интрапунитивен (вътрешно обвинителен) тип реакция, т.е. най-често търси причините за личният неуспех предимно в себе си. Не приема външните обстоятелства като решаващи във възникналите ситуации. В повечето случаи разчита предимно на собствените си възможности за разрешаването на въникналите проблеми.

Постигнатия успех или неуспех приписва на собствените си възможности или допуснати гршки и недостатъци. Не е склонно да вярва, че съдбата или случайността са движещи фактори в живота му, което води до инициативност. Не очаква нещата да се нареждат от самосебе си.

Високо автономно и трудно приемащо чуждото мнение изследваното лице поддържа своята вътрешна увереност. Автономността корелира с качеството на приписване на събитията на собствените си възможности. Има положително отношение и нагласи към социума, но в същото време тези очаквания са насочени към значими за лицето хора.

Личностен въпросник на Айзенк

Основните изследвания на Айзенк са в областта на теорията на личността и измерванията, интелигентността, социалните нагласи и политиката, поведенческата генетика и терапия. Гледището му за човека, което винаги е ръководело неговото мислене и е насочвало неговите изследвания, е за биосоциален организъм, чийто действия са детерминирани в еднаква степен от биологични и социални фактори.

В края на 50-те години Ханс Айзенк конструира първия вариант на своя въпросник – EPI /персонален инвентар за екстраверсия/. Българската адаптация на въпросника на Айзенк е създадена 1985 г. от Паспаланов и Щетински. В него е заложен въпросника на Айзенк от края на 60 – те години, в който той включва още една скала – психотизъм, който според него не е синоним на невротизъм. Въпросника съдържа 86 айтеми, времето за работа не е ограничено, т.е това не е скоростен тест, но в инструкцията изследваните лица се приканват да работят бързо и точно. Времето за работа е от 15 до 30 минути. Това е сравнително икономичен, лек тест, който намира широко приложение в диагностичната практика. Въпросника на Айзенк се прилага за оценка на социалните интеракции на личността, на начина му на вграждане и изява в социума. Интерпретацията по отделните показатели е в зависимост от степента на отклонението на точките на съвпадение на отговорите с ключа от медианата – 0,50. Така при екстраверсия ако, съвпадението е над 50 %, колкото по-близо е до 100%, толкова по-силно изразени са чертите на екстравертния тип личност и обратно, ниските стойности характеризират лицето като интровертен тип. Среден тип личност между екстро – и интроверт се означава като амбаверт.

Въпросника на Айзенк включва следните скали:

Скала 1 – екстраверсия

Скала 2 – невротизъм

Скала 3 – лъжа

Скала 4 - психотизъм

Получени резлтати от изследването:

Скала 1 – екстраверсия – 0,75%;

Скала 2 – невротизъм – 0,60%;

Скала 3 - лъжа – 0,73%;

Скала 4 – психотизъм – 0,16%;

Интерпретация:

Според горепосочените резултати изследваното лице показва виоско ниво на екстраверсия.

Резултатите получени от Скала 1 /екстраверсия/ и Скала 2 /невротизъм/ показват, че лицето попада по класификацията на Хипократ – Гален в групата на холериците – раздразнително, много мнително, агресивно и дръзко.

То е емоционално – неустойчив екстраверт, което показва, че е общително, обърнато навън, активно, жизнерадостно, инициативно. Мрази самотата и обикновено предпочита да е заобиколено с широк кръг от хора. Почти винаги е с преобладаващо бодро, весело и оптимистично настроение.

Егото обаче е неговата слабост. Емоционално лабилно, напрегнато и тревожено, лицето в по – голяма част от времето си се намира под влияние на чувствата. Вероятно това предопределя неговата слаба устойчивост и непостоянство в поведението.

В междуличностните взаимоотношения е по – обидчиво, с повишена конфликтност и агресия по отношение на заобикалящите го. Това, както и неговата комплексираност и повишена тревожност биха могли да са причина за лесното му разстройване и загуба на равновесието, което от своя страна води до повечето конфликтни ситуации, в които изпада лицето.

Стойностите на изследваното лице по Скала 3 /лъжа/ са над средните показатели, което говори за високо ниво на социална желателност, или по-скоро, че то винаги търси одобрението на социума.

По Скала 4 /психотизъм/ дава ниски стойности. Това показва, че лицето е уравновесено, липсва бездушие, егоизъм и неконтактност – нещо съвсем естествено предвид високите показатели по Скала 1 /екстраверсия/.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ:

ИЛ е на 26 г. със средно образование и сравнително добър интелектуален статус.

Общително, енергично и много шумно, лицето може да оживи всяка скучна компания.

В емоционален план покавзва лабилност в афекта и честа промяна в настроението, което предполага по – трудна адаптивност в условията на емоционален стрес и устойчивост на физическо и психическо натоварване.

В ежедневния живот проявява упорство по отношение на започнатата работа. Предпочита да мисли самостоятелно, не се води по ума на другите, което му помага да се чувства свободно в постъпките и действията си. Всичко това би му било от голяма полза, за реализация на трудовия пазар, ако не проявяваше неустойчивост и непоследователност по отношение на интересите си.

В работата си не бърза, не проявява припряност, а търпеливо се стреми към високо качество и прецизност.

Силният стремеж към подреденост и съвършенство често става повод за конфликт, което от своя страна превръща изследваното лице в нежелан партньор за екипна дейност.

Притежава чувство за дълг и отговорност. Но като привърженик на реда, често поставя по – завишени изисквания пред другите, което предизвиква силната им антипатия.

Характерния за лицето интрапунитивен тип реакция дава основания да се предполага, че то е силно критично към своите постъпки и напълно осъзнава, че предизвиква хората с високите си изисквания. Именно това би могло да е вероятната причина за това лицето да избягва да бъде център на внимание и да остава в сянката на другите.

Склонно е да поема отговорност за своите действия, но не се нагърбва със странични задачи и проблеми, изискващи допълнителното му внимание и енергия, особено ако това не влиза в неговите задължения.

Въпреки забързаното си и много напрегнато ежедневие изследваното лице е способно да забелязва красотата на природата около себе си, като силно вярва в изкуството, а не само в силата.

В общи линии изследваното лице е весело и общително, но неговата силна необходимост от това да всява ред, както и тревожната му и неспокойна природа го определят като „чудак”, с когото е по – добре да нямаш много близки контакти.

По отношение на себе си е непоследователно, не достатъчно амбициозно и мотивирано. Вътрешно присъщата му склонност към самонаблюдение и анализ позволяват, то да бъде еднакво критично както към своите постъпки, така и към постъпките на другите.

По отношение на околните е човек лутащ се от едната до другата крайност – от хладно, изискващо и делово с по – слабо познати и значими за него хора, до изключително любвеобилно и акуратно с хора, които цени и обича.

Въпроси за интервю

1. Би ли ми разказала каква беше като дете?
2. Кое от следните качества най – точно те описва, според теб – емоционален, весел, тъжен, шумен, суетен, неспокоен, подтиснат, подтиснат, енергичен, забавен?
3. Ти добър човек ли си?
4. Как приемаш неуспехите или ежедневните спънки, спокойно или с раздразнение?
5. Какво е отношението ти към човек, който те е обидил или нагрубил?
6. Способна ли си да му простиш?
7. Би ли се доверила на човек, когото малко познаваш?
8. Обичаш ли се?
9. Оценяваш ли се като успял човек?
10. Мислиш ли, че другите те харесват?
11. Повече ли изискваш от хората, отколкото от себе си или по – малко?
12. Случвало ли ти се е до обяд да си в едно настроение, а след обяд в друго?
13. Как се чувстваш в дъждовно и мрачно време?
14. Когато си в компания кое ти допада повече – да слушаш или да говориш?
15. Харесва ли ти да се срещаш и запознаваш с нови хора?
16. Смяташ ли, че можеш да работиш цял живот на едно и също място?
17. Би ли ми разказала, коя беше причината да напуснеш последната си месторабота?
18. С какво се занимаваш през свободното си време?
19. Добре ли се чувстваш сред природата?