Юридическа психология

Наблюдава се непрекъснато разширяване на психологията като наука.

В края на столетието психологията намери много широко приложение в сферата на социалното управление, включително и при решаване на конкретни проблеми при неутрализиране на отрицателни социални явления – девиантни и деликвентни действия.

Развитието и укрепването на демократичните форми на управление реално наложи да се търсят повече и по-добри възможности за изучаване на проблемите на гражданите, включително и тези, свързани с поддържането на определен правопорядък в дадена система.

Използуването на постиженията на психологическите науки в сферата на социалното управление позволи да се обогати и усъвършенства арсеналът от средства и методи за пряко и косвено влияние върху социалните процеси и явления.

Две столетия продължават усилията за използуване постиженията на психологическите науки, ангажирани с разкриването, разследването и наказателното преследване на лицата, извършили престъпления. Това реално доведе до утвърждаването на юридическата психология – приложен клон на психологията.

Развитието на този клон на психологическите науки е допринесло твърде много за по-успешното решаване на три основни проблема на съдебната практика:

• По-прецизно изясняване на промените в личностните качества, обуславящи престъпното поведение;
• Утвърждаването в оперативната, следствената и съдебната работа на по-ефективни средства и методи, гарантиращи постигането на по-голяма прецизност по отношение спазването на нормативните актове;
• Поставяне на по-стабилно научни основи на организацията и управлението на специализираните държавни органи, ангажирани с охраната на обществения ред и противодействие на престъпността.

Отчитайте тази специфична роля на юридическата психология в почти всички страни с развита система на университетска подготовка на психолози се четат лекции и по тази наука. Такива лекции слушат както психолозите, така и юристите. В редица страни са създадени специализирани научни звена по юридическа психология.

В Република България, в СУ “Св. Климент Охридски” лекции по юридическа психология се четат от 1975/76 учебна година. След 1990 година такива лекции се четат и в други университети на страната, където се подготвят психолози и юристи.

Разширяването на преподаването на тази наука във висшите учебни заведения реално налага и разработването на университетски учебник, който би улеснил чувствително нейното усвояване от студентите – психолози и юристи.

При написването на този учебник е използуван както български, така и чужд опит при разработването на учебни пособия по тази наука.

ПРЕДМЕТ И ЗАДАЧИ НА ЮРИДИЧЕСКАТА ПСИХОЛОГИЯ

Всяка наука, изучавайки едно или друго явление от реалната действителност, се развива и усъвършенствува. Самата изследователска дейност реално води не само до натрупване на значителен изследователски опит, но и до формиране на подклонове на дадената наука, т.е. до разчленяване, до вътрешно структуриране на науката. Този процес е характерен за всички науки, в това число и за психологията.

В началния период от своето развитие психологията е наука за психичните процеси и явления, за тяхната същност и особености, за техните качествени характеристики.

Постепенно в процеса на развитието на тази наука се създават предпоставки за възникване на самостоятелни психологически науки, които изследват различни аспекти на явлението човешка психика.

В продължение на около две столетия възникват и се утвърждават такива фундаментални психологически науки, като: психология на личността, психология на дейността, психология на познанието, генетична психология, психофизиология, психокибернетика, психолингвистика, парапсихология, диференциална психология, психодиагностика и др.

Причини: Сложно обусловено явление. Неговото развитие в филогенетичен и онтогенетичен план се обуславя от различни закономерности, които се изследват от самостоятелни науки.

Вътрешното диференциране на психологическите науки се обуславя и от това, че самата обществена практика се влияе от различни психологически закономерности, които трябва да се изследват от самостоятелни психологически науки. Стремежът да се използуват максимално постиженията на фундаменталните клонове на психологията в различните области на обществената практика и социалното управление е допринесъл за възникване на множество приложни психологически науки: професионална психология, военна психология, юридическа психология, трудова психология, транспортна психология, авиационна и космическа психология, инженерна психология и др.

Този процес продължава и в наши дни. Той реално води до вътрешна диференциация на някои от приложните клонове на психологическата наука.

Научното психологическо знание дава възможност да се видят по-дълбоко и да се оценят по-всестранно психологическите предпоставки на всяка човешка дейност, включително и да се постигне по-голяма ефективност от нейното практическо реализиране.

През втората половина на двадесетото столетие особена актуалност за социалната практика и социалните науки придоби борбата с престъпността. И това е свързано с бързото разрастване на това социално явление, свързано е и с трудностите при неговото ограничаване и преодоляване.

При решаването на научните проблеми на борбата с престъпността, освен правните науки са ангажирани: социологията, криминологията, психологията.

Използването на психологическите знания в борбата с престъпността се реализира в три основни направления:

• при изучаване същността и особеностите на престъпното поведение и престъпната реализация на личността;
• при организиране на работата при разкриването, разследването и наказателното преследване на извършителите на престъпления;
• при организиране на профилактичната дейност и на дейността на пенитенциарните учреждения.

Психологическите знания и в трите направления дават възможност да се изяснят по-добре и по-пълно определени тенденции в престъпността и в престъпното поведение, да се анализира най-задълбочено определен оперативен, следствен и съдебен опит, да се подобрят и използуват по-ефективни методи и средства в дейността на органите, ангажирани в борбата с престъпността.

По-системни опити за научна психологическа подготовка на юристи се правят в края на XIX век и началото на XX век. Нещо повече, това е период през който в редица университети се предвижда изучаването на юридическа (съдебна) психология от бъдещите юристи.

През този период се утвърждава и разбирането, че в борбата с престъпността трябва да се използува специализирана наука – юридическа психология.

В началото на този период интерес към използуване на специализирани психологически знания се проявява главно от следователите и съдиите. Това е съществена причина тази наука да е по известна и по-популярна като съдебна психология.

На един по-късен етап се лансира идеята, че приложното поле на тази наука може да бъде много по-широко като в нея се включат и проблемите на криминалното поведение и криминалната реализация на личността, а също така и проблемите на профилактиката.

Руският учен Ковальов лансира идеята, че тази наука трябва да се нарича юридическа психология, тъй като тя изследва не само проблемите на предварителното производство и съдебния процес, но и редица други правно-регламентирани дейности, свързани с борбата с престъпността.

Самите специализирани държавни органи са задължени не само да разкриват и санкционират извършителите на престъпления, но и да не допускат тяхното извършване. Предотвратяването на извършването на престъпление е важна задача за всички специализирани държавни органи.

При това разширяване на предметната област на юридическата психология постепенно се наложи определението, че тя е наука, която изучава психологически закономерности, специфични за борбата с престъпността като особена социална дейност.

Като приложен клон на психологията, юридическата психология е съпричастна и към трите основни направления на борбата с престъпността:

• издирвателна (оперативно-издирвателна) дейност;
• разследване и наказателно преследване;
• превантивна работа.

Като наука тя е ангажирана с изясняване на психологическите закономерности, които обуславят и съпътстват тези три основни направления на борбата с престъпността. Научен интерес представляват както факторите, които облекчават и стимулират дейността на специализираните държавни органи, така и тези, които затрудняват или препятстват.

Научните изследвания по юридическа психология дават възможност да се решат по-успешно следните проблеми:

• да се постигнат по-добри резултати от разследването и наказателното преследване на извършителите на престъпления;
• да се постигнат по-добри резултати от работата по предотвратяване извършването на престъпления;
• да се осмисли и да се използува по-пълно натрупания опит по разкриването н престъпления или по предотвратяване на тяхното извършване;
• да се постигнат по-добри резултати от управлението на звената от специализираните държавни органи, ангажирани в борбата с престъпността.

Научните изследвания по юридическа психология са насочени към изясняване на три психологически закономерности:

• психологически закономерности, свързани с разкриването на извършителите на престъпления;
• психологически закономерности, свързани с разследването и наказателното преследване на извършителите на престъпления;
• психологически закономерности, свързани с предотвратяване на извършването на престъпление.

Значителна част от тези закономерности имат по-дълготрайно значение за борбата с престъпността. Другите са по-краткотрайни, т.е. имат преходен характер. Преходният характер на определени психологични закономерности определя (зависи) от промените в условията на живот и дейност на хората, от настъпилите промени в обстановката, при която се реализира дейността на специализираните държавни органи.

Така представените предмет и задачи на юридическата психология като приложен клон на психологическите науки не се приема еднозначно от всички специалисти, ангажирани с научноизследователска или научноприложна дейност.

Една част от специалистите продължават да изтъкват, че тя трябва а обслужва главно съдопроизводството. Тя не бива да се занимава със специфичната дейност на органите на полицията.

Друга част от психолозите пледират за разширяване на предметната област на тази наука, като в нея се включат освен проблемите на съдопроизводството и проблемите на престъпното поведение и на дейността на пенитенциарните учреждения. Това становище е особено характерно за част от представителите на руската психологическа школа. То е застъпено и в учебника по юридическа психология на В.П.Васильов.

Това схващана, популяризирано и в България, реално води до формално обединяване на проблемните области на три самостоятелни приложни клонове на психологията: криминална психология, юридическа психология и пенитенциарна психология,

Криминалната психология е самостоятелен приложен клон на психологията, който се занимава с престъпното поведение и престъпната реализация на личността. Юридическата психология използва постиженията на тази наука при изследване на психологическите проблеми на издирването, разследването и съдебното дирене и предотвратяването на престъпления, извършени от отделни граждани, или от организирани престъпни групи или престъпни организации.

Пенитенциарната дейност, макар и правно регламентирана е строго специфична. Тя е насочена към ресоциализацията на правонарушителите, т.е към тяхното поправяне и превъзпитание при условията на ограничена свобода. Тези условия са твърде различни от условията, при които се реализира дейността на правозащитните и правораздавателните органи. Твърде различна е и правната материя, чрез която се регламентират тези дейности.

Това е формално обединение, което трудно може да се обоснове със значими научни доводи.

Извод:

Разширяването на предметната област на съдебната (юридическата) психология може да стане главно с включване на две дейности, които са свързани със съдопроизводството – издирването на извършители на престъпления и предотвратяване на извършването на престъпления.

Това разширяване на предметната област на тази наука е оправдано както от научна, така и от практическа гледна точка. В случая става дума не за различни дейности, а за различни аспекти на една и съща дейност, свързана с организирано противодействие на престъпността.

Разширяването на предметния обхват на съдебната психология, като в него се включат и дейностите по разкриване и предотвратяване на престъпления, напълно оправдавам и идеята за промяна в нейното название. Вместо старото название съдебна (процесуална), да се приеме новото – юридическа. А това означава, че тя е строго специфичен приложен клон на психологията, който обслужва едно от главните направления на юристпруденцията – противодействието на престъпността.

РАЗВИТИЕ НА ЮРИДИЧЕСКАТА ПСИХОЛОГИЯ

Развитието и утвърждаването на приложните клонове на психологията се реализира през двадесетото столетие. Този процес се обуславя както от непрекъснато нарастващите нужди на социалната практика от психологически знания, така и от интензивното развитие на фундаменталните клонове на тази наука.

Едва ли може да има съмнение в това, че интензифицирането на социалните дейности през периода на индустриалното и постиндустриалното общество е невъзможно без използуване на постиженията на психологическата наука. Реализирането на този процес задължително преминава през развитието на приложните клонове на тази наука.

Разбира се няма да бъдем точни и прецизни в научно отношение, ако свързваме интересът към тази наука само и главно с промените в социалните отношения и социалната практика през двадесетото столетие. Напротив, такъв интерес е имали и преди това, но той е бил свързан главно с търсенето на възможности за по-прецизно изясняване на живота и поведението на хората, за по-успешното реализиране на обучението и възпитанието на подрастващите и за по ефективна намеса при възникване на смущения в психиката и поведението на хората. Ролята на човешкият фактор за интензифицирането на отделните дейности като проблеми е оставал извън полезрението на тези науки.

Реално това едва ли е било възможно на един по-ранен период от развитието на психологията като наука. Както е известно от историята на тази наука, дълго време в изследователската работа е господствал обяснителния подход, което не е позволявало да се изяснят по-дълбоко и по-всестранно движещите сили на духовния живот на човека, а оттук и стимулите за интензифициране на неговите дейности.

Развитието на социалните, биологичните и медицинските науки в края на XIX в. и началото на двадесетото столетие реално допринесе за успешното преодоляване на тази едностранчивост при изследването на психологичните явления. Под влиянието на тези постижения в психологията се промениха две съществени неща, изключително важни за усъвършенстване на научно-изследователската работа:

• постепенно бе преодолян дуализма при изясняване същността на движещите сили на духовния живот на хората. Човешката психика се развива на базата на определени биологични дадености, но тя е, и си остава социално обусловено явление. Това с пълна сила важи и за формирането на личността;
• както същността, така и особеностите на човешката психика не могат да се изяснят вън и независимо от човешкото съзнание. То играе ролята на специфичен интегриращ фактор в психичния живот на хората. Чрез него човек има възможност да осмисля, да насочва, да регулира и контролира своето поведение. Без съзнанието е невъзможно и нормативното регулиране на взаимоотношенията в човешкото общежитие.

Решаването на тези два проблема изигра важна роля за развитието както на фундаменталните, така и на приложните клонове на психологията. В първия случай става дума за изясняване на психологическите закономерности, обуславящи формирането и развитието на личността, а във втория – за възможностите за по-успешно изпълнение на една или друга дейност.

Едва към средата на двадесетото столетие на базата на така очертаващите се успехи в развитието на фундаменталните клонове на психологията се създадоха благоприятни условия и за развитието на приложните клонове на тази наука. Инициативи и преди това е имало, но те не са довели до реални и значими резултати.

Този извод с пълна сила важи и за юридическата психология като приложен клон на психологическите науки, насочен към пряко обслужване на наказателно-процесуалната практика.

На два пъти в развитието на човешката цивилизация при организирането и реализирането на наказателно-процесуалната практика са търсени възможности за постигане на по-голяма справедливост при наказателното преследване на граждани, включително и за съобразяване с техните индивидуални особености като личности. Това са възраждането и буржоазната революция през XVIII и XIX век.

Главно през тези два периода изтъкнати философи и юристи от Западна Европа и Русия поставят въпроса за диференцирания подход към правонарушителите, съобразен с техните индивидуални особености, при организирането и реализирането на наказателно-процесуални действия. Те изхождат от презумпцията, че престъплението не е и не може да бъде иманентна същност на човека. Те дълбоко вярват, че независимо от характера на правонарушението всеки човек може да се поправи и да преодолее едни или други увлечения.

Анонсирането на тази идея не е загубила своята актуалност и днес, обособявала се е не толкова с дълбоко познаване на психичните закономерности, които обуславят престъпното поведение, а главно с хуманни стремежи и желания. Интелектуалците от тези две исторически епохи са ратували за по-голяма социална справедливост, за по-добър обществен порядък, за законност. Те са били дълбоко убедени, че всичко това не може да се постигне без грижи за хората, включително и за тези, които са нарушили правните норми. Реално противодействие на престъпността може да се постигне само чрез зачитане на човешките нравствени добродетели.

През XVIII и XIX век хуманистичните тенденции в правоприлагането са стимулирали юристите и към активно търсене на знания за човешката психика и човешката личност при обосноваване на концепции за закони и при създаване на организации за тяхното прилагане.

Научните постижения в развитието на психологията през този период не винаги позволявали да се обосноват прецизно застъпваните тези. Това разбира се не е било причина да не се търси активно научна информация за човешката психика и човешкото поведение. Нещо повече, много често практикуващи юристи са се опитвали да обосновават свои тези за наказателно-процесуални действия чрез позоваване на знания за човешката психика и за факторите, обуславящи човешкото поведение.

Всички тези идеи, оценени на базата на съвременните постижения на психологическите науки, са твърде неточни и непрецизни. За времето си обаче, те са изиграли важна роля за създаване на интерес към психологическото знание и за неговото използване в юристпруденцията.

В развитието на психологията като наука са лансирани много идеи, създадени са много теории за човешката психика и човешката личност. Някои от тях са имали временен и ситуативен характер и не са изиграли съществена роля за развитието на тази наука. Други са имали фундаментално значение, както за времето, когато са създадени, така и за съвременните тенденции в развитието на тази наука. Тези постижения са изиграли важна роля за развитието на приложните клонове на психологията, в това число и на юридическата психология.

В следващото изложение ще се спра накратко на някои от основните постижения на психологическата наука, допринесли и за утвърждаването на юридическата психология:

Векове преди възникването на психологията като наука за психиката, душата като особен феномен е интерпретирана в различни религиозни и философски учения. Писмени паметници, които потвърждават това становище са открити през VI век преди новата ера (т.е. преди Христа). Такива паметници са открити в Китай, Индия и Египет, а малко по-късно в Гърция и Рим.

Преди Аристотел душата се е интерпретирала като движещ принцип на всички неща. Разбирането за всеобщата одушевеност на материалния свят във философията е известно като хилопсихизъм.

С философските учения на Платон и Аристотел се слага началото на идеализма и материализма във философията и психологията.

За Платон душата (идеалното) е начало на всички живи същества. За Аристотел богатството на света е свързано с конкретните неща, които възприемаме с нашите сетива. Те се възприемат и опознават от човека.

Богословието придава на душата мирогледно съдържание. Тя е неотменна същност, която съществува в тялото. Човешката душа понася възмездие за постъпки, извършени приживе.

С философското учение на Рене Декарт (1596-1650) се поставя началото на качествено нов подход при изучаване на психичните явления. В своето учение той акцентира върху съзнанието, което свързва с човека. Последното е присъщ само на човека.

Идеите на Декарт за съзнанието се доразвиват с и обогатяват от философи, като Бенедикт Спиноза (1632-1677), Джон Лок (1632-1704), Джордж Беркли (1685-1753), Дейвид Юм (1711-1776) и др.

През XVIII век и началото на XIX век Йохан Хербърт (1776-1841), Ернст Вебер (1795-1878) и Густав Фехнер (1801-1887) правят първите опити за изследване на психични процеси. Те правят първите експериментални изследвания на усещанията, като по този начин поставят началото на истинската емпирична психология.

Развитието на философията и на естествените науки през XIX век е дало възможност и за утвърждаване на психологията като самостоятелна наука.

Вилхем Вунд (1832-1920) слага началото на системните психологични изследвания чрез психологическа лаборатория, която създава в Лайпцигския университет.

Според Вунд предмет на психологията е само непосредствения опит. Това са само достъпните за наблюдение явления и факти на съзнанието.

Висшите психични процеси като мислене, реч и воля са недостатъчни за експериментално изследване. Те следва да се изучават чрез културно-историческия метод.

Само чрез изучаване на културното наследство можем да си обясним мисловната и волевата дейност на хората от определена историческа епоха.

Според него съществува три вида познание: сетивно, разсъдъчно, разумно.

Самият термин психология има древногръцки произход и означава “наука за душата”. Използва се за първи път през XVI век.

Терминът е използван най-напред от римския философ-схоластик Рудолф Коклениус през 1590 г. Става дума за книгата му “Психология”.

Главно през XIX и първата половина на XX век в психологията се създава множество теории за обяснение на човешката психика и човешката личност. Те са изиграли важна роля както за обогатяване на психологическите знания, така и за развиването на тази наука.

По-важни от тях са:

А) Позитивистична школа

Развива се на базата на философското учение на Огюст Кант за позитивизма. Според това учение всички обобщения трябва да се правят само на базата на емпирични факти.

Освен философското учение на Кант трайно влияние върху психологическите изследвания оказва емпириокритицизма на Ернст Мах (1863-1816) и Рихард Авенариус (1843-1896). Неутралните елементи на опита свеждат до усещанията и техните функционални връзки.

Б) Бихевиоризъм

Като психологическа теория той е своебразен антипод на структурализма на В.Вунд. Както е известно той структурира психиката на елементи, а не се разглежда като нещо общо, единно цяло. Това не се постига и от представителите на позитивистичната школа, които свеждат познанието и опита до усещанията.

Създател на бихевиористичната школа в психологията е Джон Уотсън (1878-1959). През 1913 г. излиза неговата статия “Психологията от гледна точка на бихевиориста”. Създателят на тази теория използва английската дума behavior – поведение. И на тази база той прави извода, че психологията може да се развива като наука само ако съсредоточи своите усилия върху човешкото поведение. Бихевиористите предлагат психологията да стане наука за човешкото поведение, т.е. за всичко онова, което се вижда, и което може да се констатира. Психологията изучава поведението на живите същества.

Според бихевиористите в психологията не бива да се изучават такива субективни състояния, като: усещания, възприятия, желания, мислене и др. Всъщност те предлагат да се изучава поведението, но без психиката, т.е. без това, което реално го обуславя.

По-известни представители на тази школа в психологията са: Д.Вейс (1879-1931), У.Хънтър (1889-1954), К.Лешли (1890-1958) и др.

Необихевиорстичното направление отделя по-голямо внимание на проблема за стимулите на човешкото поведение, по известно като (S – R). Представителите на това направление са по-известни с теорията за оперативното поведение. Те въвеждат понятието “подкрепление”.

Подкреплението според необихевиористите се постига както от средата, така и от такива междинни звена, като: знания, очаквания, намерения и др.

В) Функционална психология

Тази теория е опит за съчетаване на психологията на съзнанието с учението на Дарвин за приспособяването на животните и човека към околната среда.

Психологията като наука не трябва да изучава психичните процеси, а само операциите, функциите, осигуряващи приспособяването към околната среда.

Тази теория се разработва главно от френски психолози. По-известни от тях са: Теодюм Рибо (1839-1916), Франц Брентино (1838-1917), Едуард Клапаред (1873-1940). В САЩ последователите на тази теория са: Уйлям Джеймс (1842-1910), Джон Дюи (1859-1952).

Г)Дълбочинна психология

В психологическите теории до средата на XIX век се отделя по-голямо внимание на сетивния опит и сравнително малко на специфичната роля на съзнанието.

Феноменът съзнание си остава недостатъчно проучен и от представителите на функционалната психология, въпреки, че отчитат неговата роля при приспособяването на човека към средата.

Зигмунд Фройд (1856-1939). и неговите последователи пледират за независимост между психика и съзнание. Те изтъкват, че върху човешкото поведение оказват влияние и дълбочините процеси, които не се контролират от съзнанието.

При изясняване на човешкото поведение те обръщат по-голямо внимание на т.н. дълбочинни процеси, които не са под контрола на съзнанието. Те отделят изключително внимание за изучаване на несъзнателното.

В началото на 20-то столетие в духовния живот на Западна Европа и особено в Австрия се отделя особено внимание на ролята на несъзнаваните стимули. Просто се приема, че човек е подвластен на тези стимули. Този интерес намира отражение както в литературата, така и в философията и психологията.

В психологията несъззнателното, неподвластното на съзнанието, се свързва главно с ролята на инстинктите.

Идеята на Фройд за особената роля на инстинктите в човешкото поведение се оформя при изследване на човешките неврози. В началото той работи като практикуващ лекар-невролог. До към 1900 г. той използва психоанализата като метод за лечение на неврозите. През следващото десетилетие Фройд я лансира като общопсихологическа теория, а през 30-те години – като философска теория.

В своята психологическа и философска теория той изтъква водещата роля на несъзнателното. Често изтъква, че човешката психика е свързана с непрекъснатата борба на съзнателно и несъзнателно.

В сферата на несъзнателното се изтласкват непрекъснато различни преживявания, които в последствие водят до различни психични разстройства. Човек е принуден да изтласква непрекъснато различни преживявания, притиснат от “цензурата на социалните норми”.

Фройд разглежда човешката психика на три нива: съзнателно, предсъзнателно и безсъзнателно.

Алфред Адлер (1870-1937) е последовател на Фройд, но внася корекции в неговата теория за инстинктите. Според Адлер не сексуалните влечения, а чувството за малоценност и вродената необходимост за компенсиране на дефектите, играят важна роля за развитието на всеки човек.

Чувството за непълноценност се предизвиква както от органични недостатъци, така и от субективни фактори, свързани с различни преживявания. Човек се стреми постепенно да преодолее своята непълноценност. И това играе много важна роля при формиране на “стила на живот” на всеки човек.

Чувството за непълноценност се проявява при три групи лица:

• лица с физически недостатъци;
• лица, които са “изнежени” и поради това трудно преодоляват трудности в живота;
• безсърдечни лица, които трудно се интегрират в социалната среда.

Дефектът, свързан с чувството за непълноценност е преодолим, но всеки човек трябва да извърви своя индивидуален път, за да го компенсира и по този начин да преодолее смущенията, които го съпътстват. Това е и основанието на Адлер да пледира неговата теория да се определя като индивидуална психология.

Адлер изтъква особената мотивираща роля на чувството за съпринадлежност (“социално чувство”), което се корени дълбоко в психиката на детето.

Адлер се спира обстойно и на чувството за страх, което съпътства живота на всеки човек. Това чувство е особено характерно за онези, които са извършвали нередни неща в своя живот.

Макар, че и той, както и Фройд, се позовава на вродени особености, а не на обективно обусловени възможности на човека да оценява себе си, и да сравнява резултатите от своята дейност с постиженията на другите човеци, все пак подчертава, че човек е активно съзнателно същество, което се стреми да преодолее и да компенсира всичко, което му пречи да изпълнява една или друга съзнателна роля.

Чувството за малоценност стимулира, но и травмира човека. И в единия, и в другия случай пътят на личността е строго индивидуален, а не предопределен, както изтъква Фройд в своята теория за ролята на инстинктите.

В историята на психологията много често се споменава още един психолог, последовател на Фройд, който опонирайки на своя учител, създава ново направление в дълбочинната психология. Това е Карл Густав Юнг (1875-1961). Той разработва теорията на аналитичната психология.

Според Юнг в безсъзнателното е включено и преживяното от човечеството през ранните етапи от неговото съществуване. На тази база той разделя безсъзнателното на лично и колективно.

В личното безсъзнателно се включва всичко, което е свързано с индивидуалния опит и е изтласкано от съзнанието, от което личността се е опитала да се освободи..

Колективното безсъзнателно е свръхлична, най-древна психика, идваща от животинския мир и от минали поколения. То е свързано с различни национални, расови, етнически и други митове и вярвания, предразсъдъци, а също и качества унаследени от животните.

Човек търси уют не само в малките общности, с които го свързва ежедневието, но и в големите, с които го свързва историята. Той се чувства добре и спокойно в такива общности без да може да отчете, коя е причината за това. Вероятно става дума за позитивни емоции, причините за които не винаги отчитаме.

Влиянието, свързано с историческата принадлежност към определена общност не винаги може да се осъзнае и оцени от личността. При определени обстоятелства то може да играе съществена роля за извършване и на противоправни действия. Става дума за мотивиране на действия, свързани със съпреживяване (невинаги ясно осъзнато), повлияно от архетипите на дадена личност.

Архетипа Юнг определя като състояние на “свободата на предварителния избор, състояние на вяра, която не е зависима от доказателства”. Той съществува дотолкова, доколкото се вярва в него.

Архетипа, според Юнг, е “колективно неосъзнато” съвкупност от неопределен брой психични формирования, присъщи на хората от определена културна общност. Освен това той изтъква, че архетипът може би е свързан с хората от определена културна общност. Освен това той изтъква, че архетипът може би е свързан изобщо с човешката същност. Архетипът е своебразен енергетичен център, тъй като стимулира към извършване на действия, които не винаги са свързани с ясно доказани мотиви.

Критиците на Юнг оспорват реалното съществуване на архетипите. Според тях няма биологичен механизъм, който би осигурил съхраняване по наследствен път на особености, свързани с културата на поведение. Може би по-вероятно е това, че всеки човек усвоявайки определена култура на поведение се приобщава не само към малките, но и към големите социални общности, с които не общува непосредствено. Той съпреживява с тях, той се ангажира в извършването на различни действия, без да може да отчете ясно причината за това.

Юнг посочва, че при хората съществуват две базисни установки – екстравертираност и интровертираност.

Д) Неофройдизъм

Появява се през 30-те години на XX век. Основните идеи на това направление се формират на базата на лечението на невротически тип болни лица. Те се оплакват от неудачи, от безпокойство и трудна приспособимост, а не от някои чисто невротични симптоми.

Карол Хорни (1885-1952) изтъква социалната обусловеност на човешкия характер и на неврозите. Невротическият конфликт е силно повлиян от външните социални препятствия. Причините за неврозите тя търси в характеровите особености на личността и в условията на живот и дейност в определена социална общност.

Ерих Фром (1900-1980) е създал теорията за т.н. “радикално-хуманистичен психоанализ”. Според него човешката психика е обществено-исторически обусловено явление. Причина за неврозите са социалните условия, а не половия нагон.

Ерик Ериксън (1902) се подготвя като психоаналитик в Австрия. След 1930 работи в САЩ. Той провежда изследвания върху живота на индианците. Констатира, че при тях съществува разкъсване между миналия и настоящия начин на живот. Те се чувстват отхвърлени от културата на белите. На базата на тези изследвания той разработва своята научна концепция за “жизнения път на личността”.

В жизнения път на личността съществуват 8 етапа с двуполюсни състояния, а именно:

• от 1 до 2 г. – доверие или недоверие;
• от 2 до 3 г. – автономност или съмнение;
• от 3 до 5 г.- инициативност или чувство за вина;
• от 6 до 11 г. – утвърждаване на способностите или малоценностни преживявания;
• от 12 до 18 г. – придобиване на социална идентичност или дифузия на социалните роли;
• ранна младост – възраст на интимността или на изолацията;
• зряла възраст – генеративност (интерес и грижи към другите) или стагнативност (интерес и грижи за себе си и близките)
• залез, свързан със самооценка от миналия живот – удовлетвореност или отчаяние.

Анализът на възгледите на тези трима представители на неофройдисткото направление (Хорни, Фром и Ериксън) показва, че те без да отхвърлят категорично ролята на инстинктите, търсят причините за неврозите в социалната среда, в начина на живот, в безсилието на личността да реши жизнено важни проблеми на всеки етап от своето развитие.

И в този случай имаме основание да изтъкнем, че всяка крайност в психоаналитическите теории постепенно се преодолява, както в процеса на самата научноизследователска работа, така и при реализирането на конкретна практико-приложна дейност.

Е) Френска социологическа школа в психологията

Тази школа е изиграла важна роля за преодоляване на биологизаторския подход в психологията, свързан със Зигмунд Фройд.

Емил Дюркхайм (1858-1917)

По образование Дюркхайм е юрист. Изследва примитивното мислене и битовото право на изостаналите народи. Изяснява дълбоката роля на т.н. “колективни представи” в поведението на хората. Колективните представи се интериоризират (пренасят) в съзнанието на всеки индивид. Интериоризацията, т.е. осъзнаването на външната съзнателна дейност помага да се формират вътрешните структури на човешката психика.

При изостаналите народи “колективните представи” са афективно скрепени. Те се приемат без възражения и господстват над съзнанието на всеки човек.

Дюркхейм психологизира обществените отношения, свежда ги до съотношението на индивидуални и колективни представи.

Люсиен Леви-Брюи (1857-1939).

Според него развитието на човешкото общество реално води не само до натрупване на знания, но и до смяна на типа мислене на хората. Обосновавайки тази своя идея той пише, че първобитното мислене е пралогическо, а съвременното – логическо.

Пралогическото мислене се реализира по закона за партиципацията (съпричастие). Сходните предмети притежават обща магическа сила. При първобитното мислене се изключва необходимостта от доказателства. Влиянието на социума при първобитния тип мислене се реализира чрез “колективните представи”, които имат религиозно-мистичен характер.

Пралогическото мислене не е стадий в развитието на логическото мислене. С развитието на човешката цивилизация то се измества от логическото мислене.

В мисленето на съвременния човек преобладават логически структури, но не са изместени изцяло и пралогическите. Умствената дейност на съвременния човек е както рационална, така и ирационална, т.е. мистична.

Жан Уйлям Франц Пиаже (1896-1983)

Типичен представител на френската социологическа теория. Развива идеята за социализацията на мисленето.

В началото мисленето на детето е аутистично, т.е. липсва мислително взаимодействие със заобикалящия социален свят. Мислителните процеси, свързани с взаимодействия със социалния свят са възможни след усвояване на езика. Чрез езика индивида усвоява система от понятия, класификации и отношения по модел, изработен от жизнедеятелността на много поколения.

Два основни фактора предопределят психичното развитие на човека:

• биологичен – няма нищо общо с обществото
• социален – свързан е с предаването на културата и възпитанието.

Пиаже разграничава три стадия на интелектуално развитие:

• екзомоторен – от раждането до 2 години;
• стадий на конкретното мислене – от 2 до 12 години’
• стадии на формалните операции – след навършване на 12 години. През този стадий се търси логическа връзка между фактите и събитията. В мисленето важна роля играят понятията, съжденията и умозаключенията.

Ж) Холистично направление (гещалтпсихология)

Самото понятие “холизъм” е свързано с гръцката дума holon (цяло, цялостност). Това е философска теория, според която цялото не се покрива със сбора на съставящите го части. Теорията е създадена през 30-те години на XX век от Джон Холдейн.

Тази теория е пренесена в психологията от Феликс Кругер (1874-1948) като гещалтпсихология, (от немски gestalt – образ, структура, цяло).

Гещалтпсихологическият подгод се противопоставя на атомистичния подход в психологията. Трябва да се изследва цялото (възприятията), а не частите (усещанията).

Понятието “гещалт” в психологията е въведено от Хриситан Ерекфелс (1859-1932). Според него цялостният образ винаги се различава в качествено отношение от съставящите го части. Качествата на гещалта се характеризират със свръхсумарност и транспонируемост.

Представителите на гещалтпсихологията отделят специално внимание за изследване на т.н. “скробоскопичен ефект”, “ефект на измамното възприятие”, “ефект на мнимото движение” и др.

В съдопроизводствто актуално значение има проблема за зрителната измама. Това е актуален проблем за точността на свидетелските показания.

Психологическа теория за полето на Курт Левин (1890-1947). Понятието е взаимствано от физиката. Вещите и явленията според Курт Левин се намират в определени взаимоотношения, а не са изолирани едни от други.

Според К.Левин психологията трябва да възприеме начина на мислене, характерен за точните науки. Психичните явления според него са детерминират от сили, действащи в определено поле.

Предмет на психологията е не човешкото поведение, а личността на човека с нейните потребности и мотиви. Той свързва в едно поле намеренията, мотивите и обектите, към които е целеустремен индивида.

З) Екзистенциална психология

Представителите на това направление се ръководят от силни хуманистични подбуди. По-значимо направление в нея е това на персоналистичната психология на Уйлям Щерн (1871-1938).

Предмет на психологията е живaта, уникална и неповторима персона. Тя е пресечната точка на унаследеното и придобитото в индивидуалния живот на човека.

Уйлям Щерн определя две основни заложби у човека:

• тенденция към себесъхранение;
• тенденция към себеразгръщане.

Психичното и органичното са различни страни на едно и също начало.

Към екзистенциалната психология се отнася и хуманистичната психология на Уйлям Джеймс. Според него към личността следва да се причисли всичко, което човек счита за свое. Той изтъква, че съществуват четири форми на Аз-а:

• Аз-материално;
• Аз-социално – всичко, свързано с изискванията за престиж, за положителна оценка от другите;
• Аз-духовно – носител на процесите на съзнанието, способностите;
• Чистото Аз – лична идентичност, образ на органичните усещания.

Актуален проблем в неговата психологическа теория е този за самооценката. Той използва популярната формула за определянето й:

Успех

Самоуважение = ------------------

Претенции

Личността постоянно се стреми към действие, към постигане на лични успехи. Тези успехи трябва да се търсят не в емпиричното-социално, а в социума на идеалното. Това той свързва с Абсолютния разум, с Всевишния и др.

На базата на тази идея на Уйлям Джеймс се обосновават основополагащите идеи на екзистенциалистите за социалното действие като излишно бреме, като безсмислено по своя обективен резултат. За екзистенциалистите в лицето на Сартр, Ясперс, Хайдегер, човек е безсилен да се справи с враждебните сили в обществото. Загубена е вярата в човешкия разум и в прогреса на човешката цивилизация.

И представителите на екзистенциализма в философията и представителите на хуманистичната психология обръщат специално внимание на възможностите за преодоляване и неутрализиране на напрежението в живота и поведението на хората през първите няколко десетилетия на двадесетото столетие. Философите търсят спасение в идеалното, а психолозите във възможностите за постигане на по-голяма динамичност в Аз-концепцията на личността.

Ярък представител на хуманистичната психология със значителен принос в тази наука е Карл Роджърс. Според него “Аз-концепцията” е фундаментален механизъм за саморегулиране на поведението. При липса на съответствие между непосредствен опит и Аз-концепция е напълно възможна дезорганизация на последната. Това може да доведе до психологическа дезадаптация.

Друга съществена причина за възникване на дезадаптация и за невроза е противоречието между съществуващите три сфери на личността: истинско съдържание на личността; представите на човека за самия себе си (как се възприема и оценява); представите на човека за неговото идеално Аз (т.е.онова, което човек иска да постигне).

Личността не подтиска по принцип антисоциалните си импулси, както посочва Фройд, а само онези от тях, които противоречат на представата за себе си. Противоречието между определени представи за себе си и определен поведенчески акт винаги води до напрежение и до тревога. Нарастващата тревожност, породена от това противоречие, може да се преодолее и чрез промяна на отношението към себе си, т.е. на личните претенции.

Според К.Роджърс психотерапевтичната помощ трябва да бъде насочена към стимулиране самоутвърждаването на пациента чрез създаване на климат на правдивост и искреност.

Човек не може да постигне повече от това за което е подготвен, от това, което му предоставят неговите индивидуални възможности. Аз-концепцията трябва да бъде изключително гъвкава по отношение на опита. Личният опит трябва да бъде най-висшия авторитет за всеки човек.

Роджърс е дълбоко убеден, че съвременния хуманизъм (хуманизмът на XX столетие) се отличава съществено от хуманизма от предшестващите исторически епохи. Сега усилията са насочени към подпомагане на човека, включително и със средствата на психотерапевтичната помощ.

В съвременния свят трябва по-активно да се помага на хората за хуманизиране на своето поведение. хуманен свят може да се постигне чрез повече хуманни личности.

Ейбрахам Маслоу

Той е един от основателите на хуманистичната психология. Ратува за създаване на най-благоприятни условия за реализиране на човешките сили и възможности за съзнателен труд и творчество.

Е. Маслоу разработва йерархическата теория за потребностите. Своите идеи за потребностите и мотивацията на човешкото поведение развива в статията “Теория на човешката мотивация”, публикувана през 1943 г. и монографията “Мотивировката на личността”, публикувана през 1954 г.

Според Маслоу съществуват пет типа йерархизирани потребности:

• физиологични потребности;
• потребности от безопасност и съхранение, обезпечаващи човешкото съществуване;
• потребности от общуване и любов;
• потребности от самоутвърждаване;
• потребности от самоактуализация, от реализация на потенциалните способности на личността.

Важна роля за човешката активност играят метапотребностите (висша категория потребности). Тези потребности са свързани с постигане на красота, съвършенство, всестранност, самоактуализация. Потискането на тези потребности поражда психични разстройства. Тези разстройства той определя като метапатология.

В обществото според Маслоу живеят два типа хора: способни на висши преживявания, при които се актуализират метапотребности и неспособни на това. Първият тип хора са носители на ценни идеи и могат да играят важна роля за прогреса на човечеството. Вторият тип хора са по-податливи на манипулации.

Много е трудна комуникацията между двата типа хора. Трудна е и комуникацията между хората, способни на висши преживявания. Преодоляването на трудности в общуването, обусловени от различията в потребностите, ценностите и стремежите на хората може да се постигне успешно чрез неформалните човешки общности.

Идеите на Маслоу са приложими към всички сфери на социалната практика, включително и в дейността на специализираните държавни органи, ангажирани с противодействие на престъпността.

От научна и практическа гледна точка е много ценна неговата идея за двата типа хора – склонни и несклонни към висши преживявания. Така например девиациите в поведението по-трудно могат да се случат при лица, склонни към висши преживявания.

При психоподбора на кадри за специализираните държавни органи също трябва да се има предвид тази типология. Обществото е заинтересовано висшите потребности да се разглеждат като определящи в социалните отношения и социалната практика.

Анализът на психологическите теории през втората половина на XIX и XX столетие показва, че е налице ясно изразена тенденция на все по-дълбоко навлизане в същността и особеностите на човешката психика и човешката личност. Човешкото съзнание е онази отличителна особеност на човешката психика, която гарантира възможността за саморегулация чрез приемането и спазването на общоприети норми. Нормативното регулиране на поведението се превръща в жизнена необходимост за човешкото общежитие, за живота и дейността на хората. Съзнанието, а не чувствата дава възможност социалната наука да се възприеме и оценява с единни и общовалидни критерии от хората.

Този извод, който се налага и който е обусловен и от постиженията на психологията не се утвърждава без обструкции в правните науки. Дълго време в тях продължава да господствува тихо крайния субективен подход при интерпретирането на проблема за правоотношенията в обществото и за правното регулиране на човешкото поведение.

Макар, че философите в Древна Гърция и Древен Рим са изяснили осъзнатата обществена необходимост от използуването на правни норми за регулиране на отношенията в човешкото общежитие, субектвивистичните възгледи господстват дълго време в правните науки.

Правната теория много бавно и много трудно се освобождава от биогенетичните възгледи и теории за психиката и поведението. Много трудно се приема идеята, че е възможно постигането на по-големи успехи чрез правното регулиране на обществените отношения и обществената практика.

В подкрепа на тази теза биха могли да послужат възгледите на руския психолог и юрист Лев Йосифович Петрижицки (1867-1931). Според Петрижицки реално съществуват само психичните процеси, психичните възприятия и психичните преживявания. Всички социално-исторически образувания, включително и правото, са само техни външни проекции.

Човек стига до нормите само като “императивно-атрибутивно” преживяване (необходимо за мен, задължително за другите). Нормата е продукт на индивида, а не на общественото съзнание. Според него собствеността не е обективно обусловено явление, а такова, което съществува само в психиката на определени хора. Държавата също не е нещо реално, а само еманация на фанатизма.

Според Петрижицки специфични правни преживявания имат както нормалните хора, така и тези, с потенциални смущения. Той изтъква, че е напълно възможно и съществуването и на суеверно право. Правни възгледи според Петрижицки могат да имат и хора, които са откъснати от конкретна социална среда.

Според Петрижицки емоциите имат особена стимулираща роля по отношение на спазването на правните норми. Това са т.н. етически емоции, които той разделя на два вида – морални и правни. Моралните емоции според него са само императивни, а правните – императивно-атрибутивни. Правните оценки помагат на лицето да разбере да разбере, че другите хора изискват от него да върши определени неща.

Според психологията на правото на Петрижицки, правното регулиране се схваща като процес идентичен на борбата за съществуване в природата. Това е безсъзнателен процес на социално-психологическо приспособяване, насочено към постигане на общото благо.

Единственият възможен начин за усвояване на правните норми и правните норми е самонаблюдението, интроспективния метод. В това разбиране не само не се отчита, но и не се предполага реалната роля на човешкото съзнание за насочване и регулиране на човешкото поведение.

Определен интерес представляват и възгледите на представителите на диалектическо-материалистическата школа в психологията. Те са изиграли важна роля и за развитието на юридическата психология.

Първи опит за интерпретиране на проблемите на психологията от позицията на диалектическия материализъм е направен през 20-те години на XX в. във Франция от Жорж Полицер (1903-1942) – философ и психолог от унгарски произход. В разработването на своята психологическа теория той се позовава на философските възгледи на К.Маркс и Ф.Енгелс.

В основата на своята “конкретна психология” той поставя цялостната личност, свързана с конкретна дейност. Важна роля за психическото развитие на човек играят всички събития, към които той е съпричастен.

Освен Полицер за развитието на френската “историческа психология” реално допринасят още двама психолози: Инес Майерсон (1888-1983) и Анри Валон (1879-1962). Майерсон обръща внимание на филогенетическото развитие на човешката психика, а Валон – на онтогенетическото.

Според Майерсон човешката мисъл винаги е насочена към някакви реални продукти. Произвеждайки, човек е създал своите психологически функции. Психичният облик на човека се пресъздава, т.е. реконструира се при конкретни исторически условия.

В началния етап от развитието на човешката цивилизация не се обръща внимание на субективния свят, на преживяванията. Значими са били само действията на хората. Това е отразено и в литературата.

Вътрешният свят на човека става обект на особено внимание едва след разпадането на родовообщинния строй. Тогава започва да се отделя и по-особено внимание на индивидуалността, на индивидуалните възможности.

Анри Валон е детски психолог и психиатър. Професор е в Сорбоната. Според Валон движещите сили за развитието на психиката са заложени в самата социална среда, в която е включен всеки човек. Основна движеща сила за развитие на детската психика е социалното обкръжение. На един по-късен етап определена стимулираща роля започват да играят и вътрешните позиции на личността.

Идеите на историческата психология в Русия се развиват от Владимир Михайлович Бехтерев (1857-1927), Константин Николаевич Корнилов (1879-1957), Лев Сименович Виготски (1896-1934), Александър Романович Лурия (1902-1977), Алексей Николаевич Леонтиев (1903-1979), Сергей Лонидович Рубинщейн (1889-1960), Дмитрий Николаевич Узнадзе (1886-1950) и др.

Владимир Мих. Бехтерев (1857-1927)

Създател на първата в Русия експериментално-психологическа лаборатория и Психоневрологичен институт (1908 г.). В своята изследователска работа се опира на учението на И.Сеченов за ролята на рефлексите в психичната дейност.

Той се стреми да създаде естествено научно учение за психиката. Опитва се да обясни целия обществен живот чрез рефлексната теория за психиката. В това отношение той е много близък до бихейвиористичната теория.

Поведението на човека се формира от вродени и индивидуално-придобити “съзнателни рефлекси”. Според него рефлексологията трябва да замени психологията при изучаване на човешкото поведение.

Константин Николаевич Корнилов (1879-1957)

Пръв поставя въпроса за създаване на руска материалистическа психология. Психиката обяснява със своята концепция за реактологията, която противопоставя на рефлексологията. След 1930 г. се отказва официално от концепцията си.

Лев Симеонович Виготски (1896-1934).

Съратник е на културно-историческата теория за психиката и поведението. Културните знаци (знаците на оценка) играят важна роля при формиране на вътрешния свят на човека.

Виготски различава два плана на човешко поведение, съединени в развитието на психиката:

• натурален – резултатът от биологичната еволюция;
• културен – резултатът от историческото развитие на човечеството.

Културното поведение е опосредствано от оръдия и задачи. Първите са насочени навън, а вторите – навътре. Чрез вторите се осигурява управление на поведението.

Александър Романович Лурия (1902-1977)

В началото на своето развитие и утвърждаване като психолог поддържа културно-историческата теория за психиката. По-късно насочва своите научни изследвания в невропсихологията и психолингвистиката.

Алексей Ник. Леонтиев (1903-1979)

Той е един от психолозите в Русия, които активно работят за утвърждаване на културно-историческата теория за психиката. Активно работи върху проблема за развитието на психиката и съзнанието.

Сергей Леонидович Рубинщайн (1889-1960)

Работи върху философските и методологическите проблеми на психологията. Посвещава много свои изследвания на детерминизма в психологията. Работи върху проблемите на възприятието, паметта, речта и мисленето.

Дмитрий Николаевич Узнадзе (1886-1950)

Създател е на руския вариант на теорията за установката. Своята теория за установката използва за обяснение на целенасочената активност на човека. Установката не е нищо друго освен готовност към определена активност в определени ситуации.

Идеята за установката е лансирана от немския психолог Л.Ланге. Тази идея той обосновава при изследване на грешките при възприемането на действителността.

Прегледът на основните психологически теории дава възможност да се направят няколко основни извода за развитието на психологията:

- и в по-далечното и в по-близкото минало развитието на тази наука е силно повлияно от развитието на биологичните и социалните науки.

Закономерностите, специфични за развитието на човешката психика не могат да се изучат без съобразяване с нейния материален носител – нервната система. Това не може да се постигне и без отчитане на специфичната роля и значение на социалната среда.

Както развитието, така и смущенията в психиката и поведението не могат да се изяснят без и независимо от социалната ситуация, при която е протекъл този процес:

 съзнанието е основната отличителна особеност на човешката психика. То дава възможност на човека да насочва своите усилия към предварително уточнени цели и задачи. Съзнанието е необходима предпоставка за регулиране на поведението чрез общоприетите норми. С помощта на съзнанието човек може да разбира смисъла и значението на тези норми и да се подготвя за тяхното стриктно спазване при общуването със социалната среда и при извършването на една или друга дейност.

Вън и независимо от съзнанието е немислимо формирането на едни или други правоотношения в обществото. Не е възможно и регулирането на човешкото поведение чрез правни норми;

 всеки човек се ражда с определени анатомофизиологични предпоставки за психично развитие и за развитие на основните личностни качества. Психичното развитие зависи от социалната ситуация, от културно-историческите условия, при които се реализира този специфичен процес.

Всяка историческа епоха създава както стимули, така и проблеми за социалното развитие на личността. Отклоненията в поведението също са обусловени от социалната ситуация и по-точно от характера на усвоявания социален опит.

Приемането на тази теза съвсем не означава, че се подценяват или изключват биологичните предпоставки за възникване на отклонения в поведението.

За разлика от представителите на животинския мир хората са в състояние да опознаят несъвършенствата на своята психика и да неутрализират тяхното влияние.

Правонарушението не е неизбежно за лицата, които могат да упражняват съзнателен контрол върху своето поведение. Възможността за ефективен съзнателен контрол върху поведението е основен проблем за решаване при разследването на всяко извършено престъпление. Наказателна отговорност могат да носят само лица, които са в състояние съзнателно да регулират и контролират своето поведение, съобразявайки се с изискванията на конкретните правни норми.

Така представените идеи и теории в развитието на психологията като наука са играли съществена роля при изясняване на специфичните проблеми на юридическата психология.

Развитието на юридическата психология като наука преминава през три основни периода:

• ранен период (XVII иXVIII век);
• период на утвърждаване на юридическата психология като приложен клон на психологията – XIX век;
• период на разширяване и усъвършенстване на научноизследователската дейност по проблемите на юридическата психология – XX век.

Ранният период в развитието на тази наука е свързан с активно търсене на повече знания за човека и за неговия душевен мир, крайно необходими за усъвършенстване на съдебната практика. През този ранен период знания за психиката се използват за обосновка на необходимостта от утвърждаване принципите на хуманизма при наказателното преследване на лице, извършило престъпления.

Повечето авторитети от този ранен период нямат специална психологическа подготовка. Те се позовават на своя собствен опит като юристи или на публикации по проблемите на психиката.

В първите публикации по юридическа психология са актуални три основни идеи:

- престъплението не е присъщ атрибут на човешкото поведение. Хората могат да извършат, но могат и да не извършат престъпление;

- всеки човек, извършил престъпление, може да преодолее своето престъпно увлечение и да се откаже от извършване на нови престъпления. Трябва да се вярва във възможностите на правонарушителите да се поправят;

- самата съдебна практика ще спечели, ако се утвърдят принципите на хуманизма в дейността на съдебните органи. Това становище се потвърждава от анализа на първите съчинения по юридическа психология, публикувани в края на XVIII и XIX век.

Курт Екартсхаузен

Работи през XVIII век. Привърженик е на идеите на хуманизма. Търси възможности за тяхното реализиране в съдебната практика. Идеите на хуманизма трябва да намерят реално приложение в съдебната практика.

Реализирането на идеите на хуманизма в съдебната практика не може да се постигне без използване на постиженията на психологията. Наред с юридическите знания, юристите трябва да имат и много добра психологическа подготовка.

Тези свои идеи обосновава Екартсхаузен обосновава в съчинението си: “За необходимостта от психологически познания при обсъждане на престъпленията”.

М.М. Щербатов (1733-1790)

В своите съчинения той пледира за необходимостта от съобразяване на законите с индивидуалните възможности на хората. Пръв лансира идеята за използване на трудовата дейност при поправянето и превъзпитаването на правонарушителите. Трудът облагородява нравствената природа на човека.

Пръв поставя въпроса за необходимостта от предсрочно условно освобождаване от местата за лишаване от свобода. Тази възможност стимулира затворниците към усилия за подобряване на своето поведение.

И.Т.Посошков (1652-1726)

В своите съчинения пледира за хуманен подход при разследване обвиняеми. Успешен разпит на обвиняем може да се постигне, ако се познават добре неговите индивидуални особености . Обвиняемият трябва да повярва, че органът на разследването има искрено отношение към него и неговите жизнени проблеми и иска да му помогне да изясни по-добре своите позиции по отношение на извършеното престъпление.

Прави опит да класифицира престъпниците и да обоснове необходимостта от диференциран подход при техния разпит. Изтъква, че не всички извършители на престъпления са желали или очаквали настъпването на престъпен резултат.

Значителна част от извършителите на престъпления осъзнават и дълбоко съжаляват за стореното, т.е. настъпилия вредоносен резултат. Те са готови да анализират обстойно своите действия при извършване на престъплението.

Разбира се има и извършители на престъпления, които са неискрени и се стремят да прикрият извършеното. Те упорито търсят и възможности за оневиняване.

Актуален проблем от ранния период от развитието на юридическата психология са свидетелските показания. Повече и по-значителни публикации по този проблем има във Франция. Авторите, ангажирали се с изясняването на този проблем са силно повлияни от идеите на Френската буржоазна революция.

Постигането на справедливост в съдебната практика не може да стане без осигуряване на по-голяма прецизност на свидетелските показания. Интересни мнения по този въпрос развива френския математик Лаплас в монографията “Опити върху философската теория на вероятностите”, публикувана 1814 г.

В тази своя публикация той анализира обстойно проблема за вероятността на свидетелските показания да съответстват на реалната действителност. По чисто логически път, съобразявайки се с философската теория за вероятностите, той обосновава четири възможни хипотези относно достоверността на свидетелските показания:

• свидетелят не греши и не лъже;
• свидетелят лъже, но прави това защото греши;
• свидетелят не греши, но лъже;
• свидетелят и лъже и греши.

Идеята на Лаплас е първи опит за прилагане на научен подход при оценката на свидетелските показания. Категоризацията на свидетелските показания, освен от неискреност, от опити за лъжесвидетелствуване, може да бъде обусловена и от трудностите при възприемането и възпроизвеждането на определени факти и събития.

На един по-късен етап от развитието на юридическата психология изследователите изтъкват и опасността от изкривяване на обективната информация при опити за подпомагане на реминисценцията на свидетелите.

Вторият етап от развитието на юридическата психология, свързан и с обогатяване на идеята за развитието й като самостоятелен приложен клон на психологията, протича под влиянието на две основни събития:

- бързото разрастване на престъпността и на необходимостта от усъвършенстване на арсенала от средства и методи за противодействие, включително и чрез наказателно-процесуалната практика.

- развитието на психологията под силното влияние на естествените науки. През този период корените на човешката психика и поведение се търсят в анатомо-физиологичните особености на човека.

Трайно отражение върху идеите, които се лансират в правните науки и юридическата психология оказват както антропологическите, така и социологическите теории в криминологията.

Родоначалник на антропологичната теория в криминологията е италианският лекар-психиатър Чезаре Ломброзо.

Социологическите теории в криминологията се развиват под силното влияние на френските социалисти-утописти. Според тази теория причините за престъпността се търсят не в биогенетични фактори, а в самата социална среда. Хората не се раждат престъпници, както твърди Ч.Ломброзо и неговите последователи. Те се формират под силното влияние на неблагоприятните условия за живот и дейност.

Споровете между представителите на антропологическата и социологическата теории се отразяват главно върху изследванията на престъпното поведение и престъпната реализация на личността. Независимо от тези спорове и това противодействие, продължават психологичните изследвания върху съдопроизводството.

Задълбочават се и научните изследвания върху свидетелските показания. През XIX в. се обосновава и необходимостта от използуване на експерименталния метод при психологическото изследване на свидетелските показания. Френският психиатър Алфред Бине предлага да се използва експерименталния метод при изследване на влиянието на внушението върху свидетелските показания на деца. В своята монография “Внушаемост”, публикувана през 1900 г. А. Бине прави следните констатации:

• При отговора на въпросите винаги съществува опасност от допускане на грешки и неточности;
• За да се избегнат неточностите, в протоколите за разпит трябва да се записват както въпросите, така и отговорите;

С експерименталното изследване на свидетелките показания се занимава и немския психиатър Вилхем Щерн. Той насочва своите усилия главно към установяване степента на достоверност на свидетелските показания. Той застъпва крайни позиции. По принцип според него свидетелските показания са винаги неточни. И това е така, тъй като при човека забравянето е правило, а точното възпроизвеждане на факти и събития – изключение.

При обосновката на това свое становище Щерн се съобразява с персоналистическата теория за паметта. Според тази теория при възпроизвеждането (спомнянето) винаги има достатъчна доза субективно преувеличени елементи. Спомняйки си за факти и събития, човек винаги привнася и нещо свое. При спомнянето съществува естествен стремеж за “обогатяване” на образа.

Възгледът на Щерн за изначалната недостоверност на свидетелските показания в Русия се подкрепя от проф. Болдовксий от Петербургския университет и от професорите А.Заватский и А.Елистратов от Казанския университет. В свои публикации те изтъкват, че трябва да се приеме като напълно доказано становището на немския психолог Щерн, че недостоверността е отличителна особеност на свидетелските показания. Достоверността е изключение.

По проблемите на достоверността на свидетелските показания в Германия работят А.Крамер и В.Лист.

В Русия по психологическите проблеми на свидетелските показания работят: М.Хомяков, А.Берщайн, Е.Кулишер и др. Те се занимават главно с недостоверността на свидетелските показания.

Във Франция с тази проблематика се занимава известния френски психолог Лафает , а в САЩ – Майерсон.

Руският юрист А.Ф.Кони се изказва доста критично по крайните позиции относно достоверността на свидетелските показания. Той изтъква, че позицията на Щерн е крайна и не следва да се подкрепя.

Независимо от възможностите за недостоверност и непрецизност, свидетелските показания са ценен източник на информация при разследване на конкретни престъпления.

Учените от Казанския университет М.Лазарев и В.Вализин, на базата на анализ на конкретни дела изтъкват, че актуален проблем за разследването е не недостоверността на свидетелските показания, обусловени от особеностите на паметта, а лъжесвидетелствуването. При около ¾ от случаите свидетелите умишлено изкривяват информацията за инкриминираното деяние.

До края на 19-о и началото на 20-то столетие много психолози, работещи в областта на юридическата психология се противопоставят на антропологичната теория на Ламброзо за биогенетичната обусловеност на престъпленията. В редица публикации се изтъква, че това е краен възглед, който обяснява нормативната регулиране на човешкото поведение. Щом е невъзможна корекция, престъпниците трябва да се изолират пожизнено или да се унищожават.

От този анализ се налагат два основни извода:

• психологическото изследване е крайно необходимо за постигането на по-голяма ефективност на съдебната практика;
• психологическите изследвания трябва да се реализират от специалисти-психолози, които добре познават и проблемите на съдебната практика. Самите изследователи трябва да имат както психологическа, така и юридическа подготовка.

В края на 19-о и началото на 20-то столетие развитието на юридическата психология се намира под особено силно влияние на криминологията като най-обща наука за престъпността и престъпното поведение. Проведените криминологически изследвания през този период все по-определено налагат тезата за социалната и социално-психичната обусловеност на престъпността. Утвърждаването на тази теза е свързано с изследователската дейност на такива известни социолози и криминолози, като: Ж.Тетле, Е.Дюркхайм, М.Вебер, Л.Леви-Брюм и др.

Използването на статистическия метод при изследване на престъпността е дало възможност на тези изследователи да обосноват своята теза, че престъпността е явление, което се влияе от социалните аномалии – войни, икономически кризи, социални сътресения и др.

Представителите на американската социално-психологическа школа обръщат по-голямо внимание на влиянието на различните социално-психологически фактори, свързани с общуването на личността със социалната среда на микро и макро равнище. Особено внимание те обръщат на влиянието на криминализираната социална среда.

Интересни социално-психологически изследвания на престъпността и престъпното поведение реализират Р.Мортън, Ж.Сатърленд, Е.Глюк и др. Те изтъкват, че социално-икономическите фактори нямат непосредствено влияние. Те влияят опосредствено чрез социално-психическите.

Тези идеи, макар и разработени на базата на стабилни научни изследвания, се оспорват от представителите на неоломброзостичното и неофройдисткото направления в криминологията и психологията. Криминолозите се позовават главно на синдрома на Клайнфелд, а психолозите, на трудностите при контролиране на т.н. вродени влечения – либидо, стремеж към власт, влечение към разрушения.

Хромозомната теория за престъпността се позовава на т.н. хромозомна аномалия, която се среща по-често приз извършване на престъпления. Научно изследване, проведено от Американския център за психично здраве през 1970 г., не потвърждава тези изводи. Проведеното представително изследване показва, че хромозомни аномалии се срещат както при правонарушители, така и при лица със законопослушно поведение. При правонарушителите те са 0.7%, а при лицата неизвършили правонарушения – 0.1%.

Хромозомните аномалии са по-скоро предпоставка за появата на психични аномалии.

На международна конференция, проведена във Франция през 1972 г. се приема единодушно становище, че не се доказва статистически зависимостта между хромозомните аномалии и престъпността.

Научните изследвания на агресивността, реализирани от А. Бамндура, от Д.Бърковиц, А.Бъс и др. показват, че човешката агресия като явление е силно повлияна от смущения в социализацията на личността, от нейните възможности съзнателно да контролира своето поведение в конкретна жизнена ситуация. Човек не се ражда с готова програма за извършване на агресивни действия. Той се научава да върши това стихийно или организирано.

Тези изследвания са изиграли важна роля за преодоляване на едностранчивостта при изясняване на субективните причини за престъпността и за престъплението. В изследванията, проведени през втората половина на столетието предпоставките за отклоненията в поведението, свързани и с извършване на престъпления, се търсят в различни деформации на психични и личностни качества, възникнали в индивидуалния живот на личността и повлияни от конкретно сложила се жизнена ситуация.

Позитивно отражение върху развитието на юридическата психология през втората половина на 20-то столетие са оказали и усилията за обогатяване на арсенала от средства и методи за психологически изследвания. Създадени са и оригинални методики за изследване на лица, извършили престъпления.

През XX-то столетие с изследвания по юридическа психология се ангажират такива изтъкнати учени, като: Е.Щорн, Г.Мюстънберг, А.Ф.Кони, А.Л.Лурия, В.М.Бехтерев и др.

Изследователската работа е насочена към решаване на такива научни проблеми като:

• общи въпроси на юридическата психология;
• правосъзнание;
• професионален психоподбор;
• процесуална психология;
• съдебнопсихологически експертизи;
• психологически изследвания на обвиняеми, потърпевши и свидетели;
• психологически изследвания на лица, ангажирани в дейността на правозащитните органи.

Научните изследвания се реализират във висшите учебни заведения и във ведомствените научно-изследователки институти. Положително отражение върху научноизследователската работа оказва и подготовката на специалисти с висше образование в областта на юридическата психология.

Юридическата психология постепенно се утвърждава като основна учебна дисциплина при обучението на юристи и психолози във висшите учебни заведения.

ОРГАНИЗАЦИЯ И ПРОВЕЖДАНЕ НА НАУЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ ПО ЮРИДИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

Всяка наука в процеса на своето развитие разрешава последователно три основни въпроса:

• определяне предмета и задачите на науката;
• изясняване на методологичните подходи и на методите за реализиране на научните изследвания;
• прецизиране системата на науката, т.е. основните направления за реализиране на научните изследвания.

Тези въпроси имат актуално значение за психологическите науки – фундаментални и приложни. Тяхното прецизиране в научно отношение се постига в процеса на самата научноизследователска работа.

Изясняването на тези въпроси в приложните клонове на психологията твърде силно се влияе от развитието на фундаменталните психологически науки – психология на личността, психология на дейността, психология на познанието, генетична психология, диференциална психология, психодиагностика и др. Всеки нов етап в развитието на тези науки е оказвал по-малко или по-голямо влияние и върху развитието на приложните клонове на психологията, в това число и на юридическата психология.

Научните постижения на психологията в края на XX-то.столетие дадоха възможност да се изяснят по-прецизно предметните области на приложните клонове на тези науки, а също така да се решат и редица важни въпроси на специализираните психологически изследвания. В това отношение в края на столетието бяха успешно решени такива важни въпроси за приложните психологически изследвания като:

• изясняване същността и отличителните особености на приложните психологически изследвания;
• изясняване на методологията и методиката на приложните психологически изследвания;
• изясняване на възможностите за практическо реализиране на резултатите от приложните психологически изследвания.

В края на 20-то столетие, независимо от приливите и отливите в развитието на психологията, получиха задоволително научно изясняване три основни релации на човешката душевност и човешкото поведение:

• психика и личност;
• психика и дейност;
• личност и дейност.

Без да се подценява или омаловажава ролята на биогенетичните фактори за развитието на психиката и на личността, дейността играе изключително важна роля не само за формирането но и за реализирането на психичните и личностните качества и особености на всеки човек.

Универсалната роля и значение на дейността за психиката и за личността е свързана и с това, че те се реализират под контрола на съзнанието. Всеки нормално развит в психично отношение човек винаги знае и отчита какво върши и защо го върши. Човешкото съзнание играе важна роля и при избора на варианти на поведение и при тяхното практическо реализиране.

Третата опора, а следователно и стабилизиращ фактор за човешкото поведение е диспозиционната система на личността. Тя помага на всеки човек да осъзнае смисъла на своя живот и да прояви по-малка или по-голяма активност при неговото практическо реализиране.

Формирането на тези три опори за всеки човек, а следователно и на неговите психични и личностни качества и особености е сложно обусловен процес. Крайните резултати, позитивни или негативни, зависят от биогенетично закодираните възможности за развитие на психиката, от усвоения социален опит и от социалната ситуация, при която се е реализирал този процес.

Прецизирането на тези фундаментални проблеми за психологията като наука е изключително важно за решаването на три важни въпроса за всеки приложен клон на тази наука:

 в психологическите науки освен психични процеси, психични явления, психични състояния и психични качества могат да се изследват и психологичните аспекти на различни видове дейности, в които се ангажира личността. При тези изследвания би следвало да се обръща внимание на такива проблеми, като – пригодност за дадена дейност, подготовка за дадена дейност, трудности и смущения при реализиране на личността в дадена дейност, прийоми и подходи за по-успешно изпълнение на дейността, деформации на психичните и на личностните качества при изпълнението на едни или други професионални задължения и др.

 при тези изследвания не е нужно да се събира емпирична информация за всички компоненти на психиката. Усилията на изследователите трябва да се насочат главно към онези, които имат съществено значение за професионалния избор, или за смущения при изпълнението на професионални задачи.

В тези изследвания, включително и по юридическа психология, може успешно да се приложи системно-структурния подход. Това се отнася както за психиката и психичните качества, така и за личността и личностните качества.

 в приложните клонове на психологията, в които усилията на изследователите са насочени главно към различни видове дефицити, специално внимание трябва да се отделя на социалните ситуации, при които се реализират тези дейности. При това специално внимание заслужава поведението на обектите на всяка конкретна социална дейност.

В областта на правоотношенията и по-точно при спазването на правните норми, поведението на лицата, които се санкционират по съдебен ред, винаги е било обусловено и с по-трайни смущения в тяхното поведение, психика и личностни качества. Тези смущения трябва да се отчитат както при подготовката и реализирането на престъпленията, така и при разкриването, разследването и наказателното преследване на извършителите.

При научното изясняване на тези специфични проблеми юридическата психология използва постиженията на криминалната психология. Наред с това би следвало да провежда и свои изследвания върху поведението на тези лица при провеждане на оперативно-издирвателни мероприятия, при тяхното разследване или наказателно преследване (съдебен процес).

Дейността на субектите и обектите на правната дейност, свързана с противодействието на престъпността, не винаги може да се наблюдава и изследва непосредствено. Това налага при тези изследвания да се използва и ретроспективния подход. За дейността и за поведението на тези лица да се използуват различни документи или да се разчита на самонаблюдението и самооценката на ангажираните лица в едни или други правнорегламентирани действия. В това отношение като източници на психологическа информация могат да си използват оперативни разработки, следствени и съдебни дела и др.

Ценна психологическа информация за изследваните лица може да се получи и от техни колеги или ръководители, които са работили с тях и добре познават възможностите им при решаването на някакви практически задачи.

Специфичен научен интерес при психологическото изследване на дейността на правозащитните и правораздавателните органи заслужава и психоатмосферата, при която се реализират различни дейности: предотвратяване извършването на престъпления, разкриване на престъпления и издирване на техните извършители, разследване на извършители на престъпления, съдебни процеси. При тези изследвания би следвало да се обръща внимание както на статичните, така и на динамичните фактори, които влияят върху психоатмосферата.

Изследванията върху психоатмосферата при реализиране на оперативно-издирвателни, следствени и съдебни действия не са самоцелни. Те би следвало да се използуват при научната обосновка на различните претенции за организирането и провеждането на тези действия, както и за предварителната подготовка на служителите за тяхното практическо реализиране.

Научните изследвания по юридическа психология биха могли да се използуват и за по-задълбочена научна оценка на натрупания практически опит в специализираните държавни органи, свързан с разкриването на извършители на престъпления, предотвратяването на престъпни прояви, разследването и доказването на конкретни престъпни деяния.

Обекти на научни изследвания по юридическа психология са:

 лицата, ангажирани със специфична дейност, свързана с противодействие на престъпността;

 самите правно регламентирани действия, чрез които се постига противодействие на престъпността – разкриване и предотвратяване на престъпления, санкциониране на извършители на престъпления;

 ситуациите, условията, при които се реализират правно-регламентираните действия за противодействие на престъпността. В ситуациите се включват и три категории лица – правонарушители, потърпевши и свидетели.

В преобладаващата част от психологическите изследвания по юридическа психология се включват и трите компонента, както безспорно се акцентира на правно регламентираните оперативно-издирвателни, следствени и съдебни действия. При тези изследвания могат да се наблюдават (изследват) всички или само определени действия, предварително прецизирани от изследователя. В първия случай изследванията имат монографичен характер, а в втория – типологичен.

При монографичните изследвания се сбира информация от всички действия, които се реализират от даден орган. Изследователят не се намесва, а само събира и систематизира информацията за действията, за обстоятелствата и за резултатите, които се постигат.

При типологичните изследвания се извършва предварителен избор както на органите, в които ще се извърши изследването, така и действията, по отношение на които ще се събира конкретна информация. Това може да се отнася за оперативно-издирвателни, следствени и съдебни действия.

И при двата изследователски подхода се събира и систематизира психологическа информация за поведението на субектите и обектите на тези действия. при това се обръща специално внимание на обстоятелствата, които облекчават или затрудняват събирането и систематизирането на информация за извършени престъпни деяния.

Специален научен интерес за юридическата психология представляват лицата субекти и обекти на правно регламентирани дейности, насочени към противодействие на престъпността. Обикновено тези изследвания са насочени към по-голям брой лица. Това налага да се извършва предварителен подбор на лицата за изследване. В повечето случаи тези изследвания имат представителен характер. Психологическата информация при тях се събира чрез използването на въпросници, на анкетни и тестови методики.

Обектите за изследване при този подход се подбират лотарийно или стъпково.

В юридическата психология могат да се реализират и експериментални психологически изследвания. Този подход предполага предварително търсене на точно определени промени в средствата и прийомите за реализиране на едно или друго действие или в условията, при които се реализира.

С тези изследвания се цели постигането на по-голяма ефективност в дейността на оперативните работници, следователите, съдиите и прокурорите. При тези изследвания е недопустимо нарушаването на изискванията на наказателно-процесуалния кодекс.

Самото изследване е свързано с паралелното наблюдение на действията на два органа с едни и същи правни ангажименти. Единият работи по принципно приетия начин, а другият при промени условия, предварително уточнени от психолога, провеждащ дадено изследване.

Освен насочеността и методологическите подходи, актуален проблем за юридическата психология са методите за събиране и систематизиране на емпиричната психологическа информация. По принцип тези методи трябва да гарантират събирането на надеждна информация за лицата и за техните действия, свързани с противодействие на престъпността.

Методите за събиране на емпиричната психологическа информация се разделят на две подгрупи: директни и индиректни или преки и косвени.

Към първата подгрупа освен класическите методи за събиране на психологическа информация – наблюдение, беседа и интервю, се използват и различни видове анкети и тестови методики.

Към втората подгрупа се отнасят документния и аналитичния (биографичния) метод. Събраната информация чрез използуването на тези методи може да се систематизира и обработва чрез предварителното разработване на различни въпросници.

По принцип при тези изследвания е за препоръчване да се използват повече методи за събиране на емпирична информация. Това гарантира нейната надеждност и улеснява изследователите при анализа на получената информация.

При провеждането на масови (представителни) изследвания трябва да се положат усилия събраната информация да се пригоди предварително за компютърна обработка. Това се отнася и за събраната информация чрез използването на тестови методики.

Що се отнася до подготовката на изследователите за изследванията, те трябва задължително да се стремят към постигане на следното:

 установяване и поддържане на доверителни отношения с изследваните лица;

 гарантиране на анонимност на изследването;

 отстраняване на всички фактори, които биха могли да окажат негативно влияние върху изследването.

Психологическите изследвания по юридическа психология освен чисто научни, задоволяват и определени практически нужди. Това е една от съществените причини интересът към тях нараства непрекъснато.

Този интерес трябва да се използва за популяризиране на юридическата психология сред практическите работници, работещи в органите на МВР или в съдебната система.

ПСИХОЛОГИЧЕСКА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ОБВИНЯЕМИТЕ

Юридическата психология се интересува от психичните и личностните особености на четири групи лица:

 обвиняеми – лицата, извършили едно или друго престъпно деяние;

 потърпевши (пострадали) – лицата, засегнати от извършването на дадено престъпление;

 свидетели – лицата, които са очевидци на престъплението или разполагат с определена информация за него и за лицата, които са го извършили;

 служители от специализираните държавни органи, ангажирани с разкриването, разследването и съденето на лица, извършили престъпления.

Научният интерес на юридическата психология към психичните и личностните особености на обвиняемите пряко произтичат от предмета на тази наука.

Реално е невъзможно да се изяснят психологическите закономерности, специфични за дейността на органите, противодействащи на престъпността, без разкриване на психичните, личностните и поведенческите особености на обектите на тази дейност.

Извършителите на престъпления са специален обект на изследване от криминалната психология. Тя изследва психичните и личностните предпоставки за извършване на престъпления.

Юридическата психология разглежда проблемите в психиката, в личностните качества и в поведението на правонарушителите като даденост, с която трябва да се съобразяват служителите от специализираните държавни органи – оперативни работници, следователи, съдии, прокурори, адвокати и др. Като наука тя се интересува главно от специфичните промени в поведението на правонарушителите, които са обект на специализирани действия, свързани с изясняване на тяхната съпричастност към дадено престъпление, на тяхната вина и отговорност.

Юридическата психология изследва извършителите на престъпления като обекти на наказателно-процесуални действия, т.е. като заподозрени или обвинени лица.

Извършването на всяко конкретно престъпление, свързано с нарушаването (неспазването) на едни или други правни норми е причинно обусловено явление. За неговото извършване влияят както външни (екзогенни), така и вътрешни (ендогенни) фактори. Извършителите на престъпления или не са подготвени или не са в състояние да направят реална оценка на ситуацията и на своите задължения да се съобразяват с изискванията на нравствените и правните норми.

Процесуалното задължение на следователите, съдиите, прокурорите и адвокатите за реална и обективна оценка на причините, стимулите, мотивите и на възможностите на обвиняемите за адекватна оценка на ситуацията и за недопускане на правонарушение, може да се изпълни само на базата на добро познаване на психичните и личностни особености на правонарушителите, както и на прецизен анализ на ситуацията, в която са действували и са извършили правонарушенията.

Проведените научни изследвания по юридическа психология показват, че подготовката на личността за пълноценен социален живот е съществена причина не само за трудности по пътя на нейната социална реализация, но и за неспазването на социалните норми. Това най-често се свързва със смущения в диспозиционната система и в деонтичното отношение към действителността.

Практиката на специализираните държавни органи показва, че правонарушения могат да се извършат и от лица с ограничени психични възможности за оценка на ситуацията, а следователно и на стимулите за извършване на едно или друго действие. Това най-често е свързано с временни или трайни разстройства на психичните процеси и на съзнанието. При една част от тези смущения (патологични разстройства), извършителите се определят за невинни и с тях не се провеждат следствени и съдебни действия. Могат да се предприемат само мерки за изолация и принудително лечение.

Престъпното действие може да бъде стимулирано (провокирано) и от противоречивия характер на изискванията, свързани с изпълнението на една или друга социална роля. В този случай въздържанието от извършване на неправомерни действия зависи както от трезвата оценка на ситуацията, така и от очакваните последици и невъзвратимостта на наказателното преследване. Провокиращата роля на ролевия ангажимент е особено характерна за престъпления, свързани с битови конфликти и за участието в престъпления, извършени от престъпни групи.

Негативната провокираща роля на социални ангажимент е особено силна при лица с нестабилни социални позиции. Такива лица се интересуват повече от бързото постигане на “напредък” и по-малко от това на каква цена ще бъде решен този проблем.

В юридическата психология при анализа на специфичното негативно влияние на социалната среда се използуват два подхода:

 социално-типологичен;

 социално-ролеви.

В първия случай става дума за отражението на обществените отношения и обществената практика върху позициите на личността. Това засяга главно нейното оценъчно отношение към действителността.

Във втория случай се отчита специфичното негативно или позитивно влияние на ангажиментите на личността, произтичащи (свързани) с изпълнението на определена социална роля. Като явление това е особено характерно за по-младите правонарушители, които проявяват по-голяма склонност към престъпно сдружаване.

Двата подхода имат както научно, така и практическо приложение. Те дават възможност да се направи диференцирана оценка на обществената практика и на реалните социални връзки за приобщаването на гражданите към престъпен начин на живот и за ангажирането им в извършване на конкретни престъпления.

В юридическата психология и в практиката на оперативните работници и следователите при анализа на личностните особености и поведението на обвиняемите, специално внимание се обръща на три съществени неща:

 разкриване на личностните качества и особености, които имат пряка връзка с престъпното поведение. В случая най-често става дума за дефиниране на определени личностни качества;

 разкриване на деформиращото влияние на определена дейност или дейности, с които е ангажирана личността;

 разкриване на деформиращата роля на микросредата, с която е свързана личността.

Изясняването на тези проблеми не е свързано пряко с доказване на престъплението, т.е. те нямат доказателствена стойност. Те са необходими обаче за изясняване на склонността към престъпен ангажимент и обществената опасност от извършеното престъпление. Изяснени прецизно, те улесняват специализираната дейност на правозащитните органи, свързана с предотвратяване на извършването на нови престъпления.

Изясняването на личностните особености на обвиняемите на етапа на предварителното производство (разследването на престъпленията) дава възможност за по-успешното практическо решаване на четири основни задачи:

 правилна квалификация на престъплението – специфично стимулиращо влияние на различни психични състояние, мотиви и мотивация на деянието, роля и ролеви ангажименти в престъпната група;

 правилен подбор на тактическите прийоми при провеждане на следствените действия и най-вече на разпита на обвиняемите;

 правилно насочване на възпитателното въздействие върху обвиняемите по време на предварителното производство;

 правилно и успешно изясняване на причините за извършването на дадено престъпление.

Самото изучаване на личностните особености на обвиняемите на етапа на предварителното производство има подчертано практико-приложен характер. Насочено е към изясняване на три групи проблеми:

 насоченост на личността и главно деформации в нейните социални позиции, т.е. в отношението й към основните социални задължения;

 познавателни възможности на личността;

 характерови и социално-волеви особености.

Значителна част от информацията, която следователят събира при изучаване на психичните и личностните особености на извършителите на престъпления няма доказателствена стойност, но ги улеснява при подбора на тактическите прийоми за реализиране на разследването. Събраната психологическа информация дава възможност на следователя не само да изясни и докаже съпричастнотстта на обвиняемия към даденото престъпление, но и да прецизира редица проблеми, улесняващи съдопроизводството и корекционно-възпитателната работа с лицето, извършило престъпното деяние.

Изучаването на психичните и личностните особености на обвиняемите се реализира като чрез използуването на процесуални средства и методи, така и чрез извънпроцесуални:

 процесуални средства – показания на потърпевши, свидетели и заподозрени, експертизи, веществени доказателства и др;

 извънпроцесуални средства – данни, събрани чрез оперативно-издирвателни мероприятия, различни сведения, характеристики и др. Към извънпроцесуалните източници на информация се отнасят и предварителните контакти със заподозрените и обвиняемите, улесняващи и облекчаващи самото разследване.

Изучаването на психичните и личностните особености на извършителите на престъпления дава възможност на следователя да реши успешно няколко задачи, необходими за разследването, но с чисто психологично съдържание. Те са:

 установяване на вменяемостта на лицето (обвиняемия);

 установяване характера на вината (умишлено, или престъпление, извършено по непредпазливост);

 мотиви и мотивация на престъплението;

 емоционално състояние на обвиняемия при извършване на престъплението и др.

Освен вменяемостта, следователят е длъжен да изясни и всички свои съмнения относно психичната пълноценност на обвиняемия в познавателни и емоционално-волево отношение и при общуването със социалната среда.

Мотивът, както и стимулът за извършване на дадено престъпление дават възможност да се прецизира самото престъпление, вината на извършителя, смекчаващите вината обстоятелства, обществената опасност от извършеното деяние и др. Изясняването на всички тези проблеми е от съществено значение както за предварителното съдопроизводство (разследването), така и за съдебния процес.

В психологията мотивът за извършване на едно или друго действие се свързва с осъзната потребност това да бъде направено в момента или след определен период от време. При осмислянето на самата потребност извършителят си поставя и конкретна цел – да придобие нещо, да се защити или защити друго лице, да отмъсти на някого, да демонстрира сила и възможности.

Възникването на мотив за извършване на конкретно престъпно деяние най-често се стимулира от:

 актуализирана потребност или потребности;

 определен предмет;

 осъзната възможност да се постигне нещо чрез извършване на престъпно действие.

Всички тези особености на мотивите и мотивацията на човешките съзнателни действия се имат предвид и се отчитат в наказателното право и наказателния процес, но се използуват по-специфични понятия за характеризирането им. Тези понятия дават възможност да се постави по-прецизна наказателно-правна оценка ма деянието и дееца.

При определянето на тези специфични понятия законодателят е отчел както специфичните особености на стимула, така и конкретната цел на извършеното престъпно деяние. Не винаги престъпния резултат съответствува (съвпада) с целта на извършителя при замислянето на дадено престъпление.

За характеризиране на мотивите за извършване на престъпни деяния се използуват такива понятия като: отмъщение, корист, хулигански подбуди, завист, различни влечения, неприязнени отношения и др. Чрез тези понятия се улеснява наказателно-правната квалификация на деянието.

Психологическото изследване на мотивите за извършване на дадено престъпление дава възможност да се диференцира отговорността на членовете на определена престъпна група. Изследванията показват, че много често мотивите им за участие в извършеното престъпление се различават съществено.

Така например при извършване на грабеж от дадена престъпна група не всички нейни членове свързват престъпния си ангажимент с користни намерения. Освен осигуряване на материална облага, някои от членовете могат да търсят възможност демонстриране на смелост, а други да се страхуват от възмездие или да се ангажират под силното влияние на приятелската солидарност.

Самите мотиви мога да имат траен характер, т.е. да са свързани с трайни стремежи и желания на извършителите, но могат да имат и временен и ситуативен характер. Обикновено преходните и ситуативните мотиви са силно повлияни от различни емоционални състояния.

Всички престъпления са мотивирани. Различието е само това, че при едни мотиви се установяват по-малко, а други по-трудно.

В реалната практика на следствените органи много трудно се установява специфичната роля на различните емоционални състояния за актуализиране на определена потребност за действие. Това се отнася и за влиянието на физиологичния афект.

Наред с влиянието на емоционалните състояния, успешното изясняване на мотивите за дадено престъпление може да се постигне и чрез прецизиране целта на престъплението, на интересите и жизнените планове на личността, нейната насоченост, особености на характера и др.

Разкриването на истинските мотиви за извършване на дадено престъпление може да се улесни и чрез детайлно проучване на способите за неговото извършване. Например проявената жестокост е твърде показателна за неприязнено отношение, за стремеж към отмъстителност.

Всички тези възможности, улесняващи и облекчаващи установяването на мотивите за дадено престъпление, трябва да се използуват комплексно, а не независимо една от друга. Всяко предположение трябва да се проверява и доизяснява чрез използуването на повече информация за личността, за нейния начин на живот и за нейното поведение.

Многократното проучване на мотивите е нужно, тъй като извършителите или не желаят, или не са в състояние да изяснят реалните мотиви на техните престъпни деяния. Крайно погрешно е при решаването на този проблем следователите да разчитат главно на самоотчета и самооценката на самите извършители.

Изследванията върху различни категории извършители на престъпления показват, че те се различават съществено както по своите психични и личностни особености, така и в поведението си като обвиняеми. Разкриването на тези различния улеснява и облекчава работата по разкриването на извършени престъпления.