Думата prevention, преведена от английски, означава предотвратяване, предпазване. С това свое значение тя се свързва с профилактиката, която в превод от латински има същото значение. В психологическата практика обаче, двете понятия не са тъждествени.
Психопрофилактиката се отнася повече до физически характеристики на обекта спрямо, който се реализира. Психопрофилактиката се занимава с изучаването на психологичните характеристики на стреса, тревожността, алкохолизма и наркотичната зависимост, анорексията, като пряко влияещи върху психофизиологическото задрве на хората. С това приоритетно се занимават клинични, трудови и организационни психолози.
Психопревенцията е научна област, в която се разглеждат психическите характеристики на формите на отклоняващо се поведение, факторите и причините за тяхната проява и възможностите за предотвратяване разширяването на обхвата на противооществените явления в този аспект.
Психопревенцията насочва своите усилия върху поведенческите промени, устойчивите противообществени нагласи, както и личностните характеристики на хората като техни субекти.
Говорим за превенция на отклоняващо се поведение от социалните и правовите норми в рамките на големите и малките сициални общнисти и възможностите за ограничаване на неговото распростртанение.
Превантивната психология изучава превенцията като организирана и целенасочена дейност, включваща в съдържанието си система от практически мерки на държавата и обществото по ограничаване, неутрализиране, отсраняваане факторите обуславящи нарушенията на социалните норми, престъпността и престъпленията.
В широкия смисъл на думата под превенция се разбира системата от мероприятиянасочени към създаване на оптимални условия за развитието на личността като цяло. По определянето на превантивната дейност тя се разглежда като организирана и целенасочена активност от страна не само на държавните и неправителствените формации, но и от специфичната работа на психолози, социални работници,педагози и др.
Международния опит дава основание индивидуалните дейности на психолозите да се синхронизират с общатапревантивна дейност на държавата и нейните институции. Различните програми за превенция съдържат общи тенденции и принципи, които обединяват практическите действия на всички специалисти по превенция на противообщесвените прояви и престъпността.
1. Превантивната работа има охранително защитен характер и се осъществява от специално подготвени кадри, включени както в регионални, така и в национални програми.
2. Във всяка се създават специализирани служби и структури, които осъществяват социална и психологическа помощ както на правонарушителите, така и на техните семейства.
3. Семейството се признава като водеща институция за социална адаптация и за процеса на социализация на децата и подрастващите.
4. Профилактичната дейност има за цел корекция на отклоняващото се поведение, както и прилагането и прилагането на специфична корекционна работа с лицата, принадлежащи към т. нар. рискови групи.
За да се извърши професионално и компетентно превантивната дейност е необходимо лицата ангажирани с нея да притежават професионални знания, умения и компетенция за това.
В практиката на превантивната дейност съществуват няколко вида превенция:
1. Обща превенция-осъществявяне на превантивни мерки за ограничаване на негативните социални прояви от държавата и нейни институции, и неправителствени организации.
Общата превенция е насочена към цялата социална общност и тя има приоритетно информационен характер. Значение имат средствата за масова информация и националните програмни стратегии за преодоляване на негативни форми на поведение.
2. Специална превенция- тя е ориентирана както към общата социална група и установените в нея противообществени форми на поведение, така и към индивидуалните състояния при оценяване на необходимостта от психо-корекцията на поведението.
Специалната превенция има по-тясна насоченост и ако общата обхваща превантивните мерки въобще, то специалната включва в себе си отделни видове нарушения или престъпления.При специалната превенция се конкретизира областта, в която ще се извършва превантивната работа (превенция на престъпления срещу личността; превенция срещу малтретирането на жени и деца; превенция на правонарушенията на малолетни и непълнолетни).
Специалната превантивна дейност се осъществявя от различните министерства и техни подразделения, както и от неправителствени организации.
3. Освен общата и специалната превенция, превантивната дейност се разделя на: предшестваща, съпътстваща, последваща и нулев старт.
Предшестващата превенция като вид дейност има за цел, с целенасочени и организирани действия, да предотврати развитието и разпространението на анти-социално явление, за което има частична информация. много често към предшестващтата превенция се включва, т.нар. нулев старт. При него съществуването на негативни форми на поведение се установява чрез изследване на малък контингент лица, но се използва и информация от други източници.
Съпътстващата превенция е насочена към психокорекция на отклонения в поведението, както на индивидуално, така и на групово ниво. Психокорекционната деиност има за цел да преориентира системи от социални нагласи, социални ценности и социално адаптивни форми на поведение, при които вече е установено наличие на отклоняващо се поведение. Всяка психокорекционна работа е предмет на дейност на специалисти психолози, социални работници, педагози, в зависимост от работният контингент и неговия възрастов състав.
Последващата превенция е следващ вид превантивна дейност, която обхваща принципните положения относно възможността лицата с противообществени или противоправни прояви да придобият социални умения, чрез които може да протече вторичен процес на социална адаптация, т. е. Ресоциализация. Последващата превенция се явява естествен етап, продължение на съпътстващата превенция. Ако при лицата с противообществени прояви последващата превенция има за цел да възстанови тяхното членство в реалните им социални общности, то при лицата наказани с лишаване от свобода, този вид превенция е насочен към подпомагане тяхното приспособяване към голямата социална общност чрез осмисляне на собственото присъствие в някои от нейните структури.
В зависимост от обекта на превантивното въздействие, превантивната работа се осъществявя на две нива: индивидуална превенция и групова превенция. Това се отнася и до психокорекционната дейност.
Обект на изследване на превантивната психология като раздел от психологическото знание са няколко категории лица:
1. Лица, които са извършили девиантни или деликвентни действия
2. Лица, които са непряки извършители на подобни действия, но са членове на т нар. рискови групи или общности.
3. Лица, организации или институции, които непосредствено са свързани с превантивната дейност.
Задачи на превантивната психология
1. Определяне спецификата на предметната област на превантивната психология. В превантивната практика приоритетно превенцията се разглежда като дейност, която е обект на внимание на различни науки: прво, психология, педагогика, медицина. Поради този факт предметът на изследване на превантивната психология обхваща приоритетно психологическата страна на тази дейност. Тя се ориентира както към институции и учреждения, които се занимават с нея, така и с възрастовата психологически характеристики на извършителите на правонарушения. В практиката е установено, че положителното въздействие върху лицата с противоправно поведение са най- ефективни в пубертета и ранното юношество. Това дава възможност да се конкретизира обекта на изследването- малолетни и непълнолетни преавонарушители. Възрастта на малолетните правонарушители обхваща периода до 14 години, а на непълнолетните- от14 до 18 години. Тази категоризация е общовалидна за международното право.
2. Определяне възрастовите особености на пубертетния период и ранното юношество в онтогенезиса на личността. Спецификата на пубертетната възраст се определя както от биологични, така и от социални фактори, които влияят върху поведението на младия човек.
3. Особености на възрастовия период се разкриват като предпоставка за специфични взаимоотношения между личността и социалните общности, към които принадлежи (формални групи, маргинални групи).
4. Характеристиките на противообществените прояви и противоправното поведениена малолетни и непълнолетни се разглежда чрез процесите на социализация, включващи социалната адаптация и дезадаптация.
5. Преодоляването, предотвратяването и ограничаването напротивообществени и противоправни постъпки се осъществява на индивидуално и на групово ниво. Поради това предмет на превантивната психология са хе само взаимоотношенията между отделния правонарушител и социалната обшност, но ивзаимоотношенията в самите общности.
6. Успешното превантивно въздействие е плод на знанията, професионалните компетенции и умения на хората, които го реализират.
Съвременното разбиране за оказването на превантивно въздействие е свързано както със защтита и съхранение на цялата социална общност. така и със съхранение и развитие на наложителните стереотипи на поведение в нея.затова към предметната област допълнително са включени изисквания за работа със семействата и близкото обкръжение на подрастващи с противоправно поведение.
Общо като предмет на превантивната психология се обособява природата на отклоняващтото се поведение. Факторите, които обуславят социалната дезадаптация и възможносттите дадено противообществено явление да бъде ограничено в своето разпространение.
Към задачите на превантивната психология се отнасят още: 1.)подготовка на специално обучени кадри, които са занимават с превантивна дейност и са ориентирани към практическата психология; 2.)провеждането на изследвания и експерименти, които създават възможност да се разшири обхвата на знаниятаза предметната област; 3.)структуриране на т. нар. екипи за превенция, в които участват педагози, психолози, социални работници и медици; 4.) разщирено прилагане на достиженията на съвременната практическа психология, осъвременяване на концепциите относно формите за осъществяване напсихологическо въздействие и психокорекционна работа с рисковите групи или лицата извършили правонарушения.
Историческо развитие на знанията за превенция на социалното поведение.
Асоциалното поведение се разглежда като общо поведение с користна и агресивна ориентация. В общото разбиране асоциалността е поведение, което се определя от системите на обществени отношения. Към социалните отношения с користна насоченост се отнасят постъпки, които се свързани със стремеж на личността за получаване на материални, имуществени или парични изгоди.
Това са кражбите, спекулациите, изнудване. Социални отклонения с агресивна ориентация се проявяват в действия насочени срещу личността като оскърбления, хулигански прояви, побой, изнасилване и убийство. И двете форми на отклоняващо се поведение се формулират като асоциално поведение, включващо противообществени и противоправни прояви.
Противообщественото поведение вклучва нарушаването на морални, религиозни и социокултурни норми и то се проявява още преди да са дефинирани правовите норми. Последните регламентират поведенческите прояви, чрез структурно оформени закони, приведени в писмена форма. За разлика от правонарушенията, другите форми на отклоняващо се поведениесе оценяват първоначално от гледна точка на морала и етиката на хората и след това от гедна точка на законовите разпоредби.
Първоначално в развитието на социалните общностикато основно средство за ограничаване на нарушенията на морала, забраните и религиозните догми, влияние оказвали решенията на родовите и семейните общности. На този етап се смята, че най добрият подход за ограничаване разпространението на негативните форми на поведение е физическото насилие спрямо нарушителя. Постепенно тази форма се налага и в правовите норми и всяко антисоциално или престъпно поведение се наказва чрез пуплично реализиране на физическо насилие. Демонстративно с цел всяване на страх от наказание, върху нарушителя се прилагали публична екзекуция, обесване, рязане на части от тялото. Подобно отношение като санкция с фатален край е прилагана столетия наред. В зависимост от въздеиствието и надмощието на морални или религиозни норми, човечеството за дълъг период от време унищожава извършителите на престъпления и някои от техните близки.
Страхът от възмездие и наказание години наред изпълнява саморегулираша функция в поведението на отделния човек. В историята са описани редица случаи, в които след унищожението на дадено семейство, род или династия се е предполагало, че ще се засили стремежа към базприкословно спазване на моралните и религиозните норми. Подобни превантивни мерки съществуват и в нашето съвремие.
Сериозно изменение във възприемането на наказанията ограничаващи разпространението на противообщественото поведение внася книгата на ?Бикириа? за престъплението и наказанието, публикувана във франция през 1764 г. в нейното предисловие за първи път Волтер изразява открито своето негативно отношение към пупличните физически наказания, в това число и екзекуциитетези. Негови идеи са породени от Френската буржоазна революция, имала за цел демократизирането и хуманизирането на човешките взаимоотношения. Според Волтер, а и според Русо и Дубро, правовите норми, съвместно с моралните и религиозните, изобилстват от жестокост и несправедливост. Публично Волтер изразява неудовлетвореността си от прилагането на демонстративни пуплични екзекуции, с цел въздействие върху моралното съзнание на хората. Той изразява и съмнение, че подобно зрелище може да бъде фактор за ограничаване на престъпленията. Своето становище той обосновава с това, че при публичната екзекуция всички наблюдатели съпреживявят последните моменти от живота на екзекутирания. В подобни ситуации всеки човек симпатизира на този който напуска замното си битие, и по никакъв начин не може именно в последните мигове от живота му да бъде възприеман като престъпник, а единствено като човек. Поради тази причина пупличното унищожение като форма на наказание поражда съпричастие, и душевни терзания. Факт е и това, че в последната минута осъденият не моли за милост, а отправя послания към своите близки или към общността като цяло. Това нагнетява оценката на присъстващите- за тях екзекутирания е жертва, а не престъпник. Според Бикириа подобен начин на наказание не съответства на едно цивилизовано общество, което се стреми да хуманизиравзаимоотношенията между хората, идеята за равни права и задължения трябва да се използва в друг смисъл. Санкцията за едно неправомерно поведение да бъде съотнесено само към човека, който го реализира. Ако престъплението не е голямо, тогава да се даде шанс чрез просвещение за превъзпитание.
Още по времето на ранната революция възниква идеята за по задълбочено проучване на претъпници с мотивация за противообществени действия. Тази идея във времето се развива и противоправното поведение започва да се разкрива чрез индивидуалността на човека или чрез социално- икономическите условия, в които тя се развива. За период от време отклоняващото се поведение се свързва с душевни заболявания. Престъпниците в затворените социални общности изтърпявали в много тежки условия лишаването си от свобода. Попадането в затвора е изпълнявало превантивна роля, защото излизането от него било почти невъзможно.
В периода, който психологическата наука се обособява като отделна предметна област, оценяването на отклоняващтото се поведение приоритетно се разкрива чрез достиженията на психологическата теория и практика. Установява се че дори психически здрави хора, попадайки в затвора получават различни психически разтройства. Процесът на тяхното ресоциализиране е много затруднен. За първи път, с развитието на експериментите в психологията, се разкрива значението на това как отделния човек защитава или отхвърля останалите хора в неспецифични нетрадиционни за него условия. Все повече се задълбочава процеса на разкриване на психологическия смисъл на дадено правонарушение.
Началото на миналото столетие се свързва с бързото развитие на антропологията. През този период за първи път на основата на всички измервания на структурата на тялото, формата на черепа, големината на ръцете, съотношението на очите и носа, се профилират извършителите на различни видове престъпления, т. е. Поставя се идеята, че даден човек може да бъде биологически предразположен да стане престъпник. Превантивната форма на подобна идея се свързва с това, че хора с определени физически данни се очаква да извършат престъпление. Тяхото поведение се наблюдава и при малки противообществени прояви санкцията е голяма, тъй като се бредполага, че ще се предотврати възможността за рецидив.
С възникването и развитието на основите направления в психологическата наука, всяко от тях дава своя интерпретация както на поведението на човека, така и на отклоненията.
Още в началото на миналото столетие се оформят два подхода, които чрез причинната обусловеност на противообщественото поведение разкриват възможността за неговото ограничаване. Двата подхода са биологизаторски и социологизаторски. Първият търси причината за противоправните действия в боилогичната психоструктура на личността, поради което ограничаването на възможноста за развитие на престъпно поведение се свързва с генетичната или биологичната предразположеност като психическа характеристика.това направление разглежда престъпника като индивид. Социологизаторското направление обръща внимание на въздействието на факторите от социалната среда за формиране на специфично поведеие насочено срещу взаимоотношенията в средата. Според това направление престъпната личност не функционира самостоятелно, а се развива и разкрива в социалната действителност.
Последните трийсетина години се поставя нов акцент върху психологическите характеристики на извършителя на противообществени и противоправни действия. Същността на подобно явление се разкрива чрез обединение на биологични особености и социални детерминанти. Един от първите научни опити за обяснение природата на престъпното поведение от позицията на биологизаторския подход е теорията на италианския затворнически лектор Чезаре Ламброзо. Правейки антропологични измервания сред затворниците, той стига до извод, че съществуват три вида престъпници: вродени, престъпници от страст и душевно болни. Вродените престъпници имат специфична конфигурация. Престъпниците от страст са много импулсивни, бързо влизат в конфликти. Душевно болните имат психо- соматични проблеми. Идеята на Ламброзо е, че хората, които отговарят на измерванията винаги могат да извършат престъпление и поради тази причинатрябва да бъдат изолирани или отхвърлени от общността (интернирани).
В началото на миналото столетие с развитието на антропологията акцентът върху ограничаването на негативните обществени прояви не се свързва с определена възраст. Физиологичните данни са фактори, чрез които могат да се разкрият потенциалните нарушители. От възрастовата психология се знае, че както физиологичното, така и психическото развитие на човека придобива окончателни граници в периода на възрастност, тогава структуратана организма придобива устоичивост. Много е трудно в периода на детството и юношеството да се определят такива антропологически данни, които да синхронизират с идеята на Ламброзо за ограничаване на противоправните явления чрез изолация на хора по физиологични данни. Още преди тази теория, с появата на възможността да се изследват психологическите явления, да се разкрие тяхната процесуалност и индивидуалност, въпросът за отклоняващото се поведение придобива по-друга насоченост. Причината за него се търси във вътрешно- психическия свят на човека, в неговите системи от преживявания, чувства, интерпретации на чуждо поведение, възприемане и оценяване на чуждо отношение, реакции на сигнали от външна страна и т. н.
Когато определени направления в психологията започват да анализират съдържанието на поведението, неговата насоченост, социални нагласи и ценностни ориентации, тогава отклоняващото поведение се разглежда като различна част от реалното поведение на индивида, т. е. за да се установи наличието на психосоциално отклонение, задължително трябва да се знаят нормите за социално- адаптивното поведение. Затова и представителите на различните психологични школи акцентирали върху характера, като в същото време разглеждали нарушенията не като отклонена, а като различна форма на поведение. В зависимост от методологичните способи на теоритичните си идеи, всяко едно от направленията в психологията дава обяснение на реалното поведение и отклоненията от него. Като причини за последното, представителите на различните школи поставяли различни акценти върху възможността за разкриване на същността на отклоняващото се поведение и факторите, които го обуславят. По- малко внимание се отделя на поведението на децата и подрастващите, като приоритетно са разглеждани техните взаимоотношения с по-възрастните или с връстници.проблемът за предпазването на физиологичното и психическото здраве се прехвърла на педагозите. Предполага се, че борбата с противообществените прояви е по ефективна когато организирано се провежда от специалисти с педагогическо образование, затова във всички структури за превенция приоритетно се назначават обществени възпитатели и инспектори. Психологическите аспекти на превантивната дейност се съблюдават единствено отгледната точка на характера на изпълнението на учебната дейност и типа взаимоотношения между детето и неговите родители, съученици, преподаватели и приятели.
Научен подход в разбирането на причините и факторите за проява на противообществени и противоправни действия, се реализира в средата на миналото столетие когато започва интензивното развитие на криминалната и юридическата психологии. Анализът от проведени наблюдения и резултати от изследвания в пенитенциарни заведения се установява, че за проявата на противообщеатвено и противоправно поведениевлияние оказват два основни фактора, които непосредствено си взаимодействат: индивидуалните характеристики и близкото социално обкръжение. Първите обхващат психофизиологичните сфери на личността, а вторите процесите на общуване на личността с представителите на нейното социално обкръжение. Причините за нарушаването на правовите и социалните норми се търсят в степента на осмисленост на социално приложимите форми на поведение и факторите от социалната среда, които стимулират или поощряват възможността за това. Превантивната дейност е ориентирана приоритетно към подрастващите чрез превантивни действия, които имат за цел да предпазят младия човек от възможността за проява на социално дезадаптивно поведение и сред връстниците като последваща превенция, чрез която правонарушителя се връща към реалната за него обществена среда. На този етап започват да сеизползват психологически знания, с цел изготвяне на превантивни и психокорекционни дейности. Психологическата същност на тази програма се основава на използването на методите на психологията за въздействие върху психиката на правонарушителя, чрез промяна на неговите нагласи, стереотипи на поведение, ценностни ориентации и процеси на социална перцепция.
В средата на миналото столетие се синхронизират постиженията на криминолози и юридически психолози от различни социо-културни общности. През последните години, превантивната психология все повече се насочва към психологическата практика, обръща се внимание на статуса на психолога и неговата работа в екипи, включващи лекар, социален работник и педагог(инспектор). Целта е предшестващата превенция да придобие по-голяма социалност и чрез информиране, обогатяване на знанията за същността на отклоняващото се поведение, както и последиците от него, за да могат младите хора сами да изберат този вид поведение, който ще ги направи социално активни и същевременно положително оценени от техните близки и общността, към която принадлежат. Превантивните действия са ориентирани и към рисковите групи като спрямо тях превенцията има за цел увеличаване на тяхната социална адаптивност.
Като основен принцип съвременната превантивна психология издига хуманноста и равнопоставеността между всички хора в социалната общност.
Социално психологически характеристики на подрастващите
Периодът на подрастващите във възрастовото развитие на личността е свързан с две основни характеристики:
1. Усилено и ускорено развитие на организма в периода на половото съзряване.
2. Изменение характера на взаимоотношенията на младия човек с връстници и възрастни.
Ускореният процес на физиологично развитие води до неравномерности във функционирането на сърдечно- съдовата и костно- мускулната системи. Този процес влияе върху психоческото самочувствие. Периодът се характеризира с „хормонална буря”, която е предизвикана от повишената активност на ендокринната система и се проявява в емоционална неустойчивост, повишена възбудимост, неадекватност на емоционалните реакции, непредсказуемост в настроението. Подобна симптоматика е в основата набързото, спонтанно взимане на решения, което намалява рационалността и повишава риска спонтанни агресивни действия. Демонстрирането на мъжки или женски модел на поведение насочва организацията на това поведение към стремеж за себедоказване налагане сред по-възрастните и връстниците. Оценявайки своето социално статусно поведение и възприемайки се не като дете, а като възрастен, подрастващият се стреми да промени изцяло взаимоотношенията си с по възрастните от него, като не ги оценява емоционално, апо начина ,по който те го възприемат. Това е периодът, в който порасналото дете е най-често в конфликт с възрастните. В него се поражда чувство за възрастност- реакция на емоционалното освобождаване от влиянието на възрастния. В този период върху поведението силно влияние оказва „моралният конфликт”, който се възприема двойнствено. От една страна младият човек се стреми да отхвърли моралът на подчинението, който е определял до този момент поведението като го замени с морала на равенството. От друга страна проявената критичност по отношение най- вече на възрастните, е свързана с желанието му да бъде част от техния свят, но все още се чувства неустойчив и неуверен да бъде активен участник в него. През целия период младият човек се стреми да навлезе чрез своята индивидуалност сред възрастните хора и те да го приемат такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто желаят да бъде. Реакцията на еманципация води до това, че липсата на социален опит и умения пренасочва стремежа за собствена актуалност към обществените отношения. Подрастващият визприема социалната структура, оценява нейната значимост за него, но възроптава срещу типологията на взаимоотношенията в нея. Онова, което оценява като значимо и важно за себе си не винаги съвпада със социалната оценка на другите. Той се стреми да се докаже първо на себе си, след това и на другите. Асоциалното поведение е проекция на наложени му стереотипи на поведение, които той трябва да демонстрира, заштото това се изисква от него без да оцени тяхната необходимост. Подрастващият се противопоставя не на социалните норми. Които са създадени от възрастните и които контролират техния живот, а на начина, по който някои възрастни ги прилагат. Малолетни и нпълнолетни нарушители, за разлика от децата, много пълно обясняват онези характеристики в поведението на възрастните, което те определят като неправомерно спрямо тях. Поради тази причина асоциалните действия са насочени към точно определен човек или група от хора, към тях могат да се отнасят както членове на семейството, така и учители и хора, които се опитват да „морализират” тяхното поведение. За подрастващия е важно сам да избере своето поведение, за да се почуства отговорен и независим- характеристики, свързани с поведението на възрастни
Реакцията на равнопоставеност във взаимоотношенията с другите най- пълноценно се реализира в процесите на общуване с връстиците и приятелите. Подрастващият разделя тези две категории хора.
През периода на пубертета и ранното юношество, важен елемент за формирането на положителните страни на междуличостните отношения, от гледна точка на моралните ценности, играят възрастните, които се определят от подрастващите като значими други. За процесите на адаптация и дезадаптация, тяхното влияние се изразява в това, че те участват активно в изграждането на модела на полова и социална идентичност. Сравнявайки се с тях, подрастващия удовлетворява своята потребност от самопознание и самоутвърждаване. Моделира се тази страна от поведението на възрастния, която се оценява като важна за приобщаване към системите от социални отношения. Ако от семейната среда са възприети противообществени нагласи, тогава обектът на наблюдение притежава същата насоченост на нагласите, тъй като личността на подрастващия е социално незряла, а въздействието от страна на значимия възрастен върху реализацията на поведението е голяма. Подобно условие се определя като неблагоприятен фактор за проява на асоциална форма на поведение.. подрастващият се държи предизвикателно и агресивно, защото смята, че това е начина, по който ще установи равнопоставеност в отношенията. Деликатност и внимателност той прилага спрямо своите приятели. Изследователите на пубертетната възраст акцентират върху фактора на първите стереотипно- ролеви контакти, които подрастващия манифестира през периода на съзряването. Игор Ком в своята книга „Психология на средношколника”, посочва че за първи път през този период човек започва да осмисля съдържанието на такива ценности като дружба, приятелство, взаимопомощ и онова , което стимулира взаимоотношенията между половете- любовта. През този период любовта има абстрактен характер и подрастващите възприемат илюзорно и наивно кактовлюбването, така и въпросите за интимния живот на хората. Повлияни от силното си желание да впечатлят обекта на своите чувства, да се докажат пред него, те са готови да нарушат изградените до този момент социално ценностни норми на поведение. Потребността от общуване с представителите на другия пол е фактор, чрез който дори положителното си отношение към някое момиче, момчето може да „подскаже” чрез налагане на сила.
Последните години свидетелстват за нарастването на т. нар. сексуално насилие, чийто жертви са най-вече подрастващи момичета и момчета. Ограниченият социален опит е фактор за невъзможността младия човек да се защити от посегателствата на по-възрастни, с антисоциална насоченост.
Всички психосоциални характеристики на подрастващите, ориентирани към антисоциални действия се обуславят от възрастово-половите взаимоотношения и индивидуално- психологическите им особености . всички подрастващи с асоциално поведеие се определят като трудни деца и възпитателните и корекционните въздействия спрямо тях има индивидуален характер.
Ограничаването на възможността за разпространение на противообществените деяния се основава на няколко основни принципа. Информираност свързана с възможността подрастващия да получи знания за това кое е специфичното и различното в поведението от гледна точка на моралната оценка. През периода на пупертета и ранното юношество се формират системите от ценностни ориентации у младия човек. Те влияят върху неговото индивидуално поведение, върху мотивите и целите, които си е поставил за приближаване към света на възрастните. Социално- адаптивните стратегии за това определят възможността в подрастващите да се формиратумения, чрез коитопроцесът на социална адаптация, актуален за тях, да премине плавно чрез използването на позитивни комуникативни компетенции ( училище за социални умения).
Асоциалното поведение при подрастващи има устойчив или временен характер. Това дава основание да се говори за устойчива или временна дезадаптация. И двете форми имат своите специфики, в зависимост от възрастовите и индивидуални характеристики.
Към устойчивата форма на психо-социална дезадаптация се отнасят: акцентуацията на характера (краен вариант на проява на личностни черти, които не се разглеждат като патология); устойчиви антисоциални нагласи; ограничени личностни интереси; понижена емпатийност; ниска познавателна активност; неадекватност в себеоценяването; дефекти свързани със занижено волево развитие; податливост на външно влияние; упоритост свързана с инатливост. Устойчивата социална дезадаптация като елемент на социалното оценяване, определя малолетните и непълнолетните правонарушители като неудобни, нежелани. Много често те изпадат в отчуждение и поради този факт се отказват от изпълнението на характерната им социална роля-на син или дъшеря, на ученик.
Временната форма на псхо-социална дезадаптация се свързва с полово-възрастовите особености на подрастващите и кризиснита периоди на неговия онтогенезис. Кризисите се характеризират с качествено нови психически образувания, които изискват преустройство на характера, на отношенията с близките и хората като цяло. Кризисът на пубертетната възраст е един от най- сложните като преживяване в периода на психическото развитие на детето. Прехода от детството към възрастност води до сериозни изменения както в организма, така и в психиката . Именно през този период най- ярко се очертават задръжките в психо-социалното развитие, водещи до процесите на дезадаптация. Ранното му диагностициране дава възможност дасе окаже превантивно или психокорекционно въздействие.
Социалната дезадаптация се проявява чрезнарушаване на нормите на морала и правото, чрез проявата на асоциални форми на поведение и деформации в системите на вътрешна саморегулация, на референтните и ценностните ориентации, както и на социалните нагласи.
Семейството като фактор за десоциализация на подрастващите.
Когато се разглежда възможността за оказване на превантивно въздействие на малолетните и непълнолетни правонарушители, се обръща внимание на онези социални фактори, които оказват силно влияние.
Формирането на системите ценностни ориентации, възприемането и прилагането на социалните норми на поведение, изграждането на такива социални ваимоотношения, които се оказват рещаващи за приобщаване на правонарушителите към общата схема на социални отношения. Като основни социални институции, които пълноценно оказват влияние върху цялостния процес на социална адаптация, се разглеждат семейството с интеракциите между членовете му, училището с моделирането на социални образци на поведение и приятелскта среда (референтна група), която е мястото, в което моделите и системите на социални възприятия се прилагат.
С развитието на идеите за ефектите във възрастовото развитие на децата и юношите, семейството се разкрива като най- значимата среда за развитието на социални нагласи и социално- структурните отношения на младия човек. През последните 20 години, от гледна очка на съхранението на психическото и физическото здраве на младежите, все повече се налагат два термина- смейно благополучие и семейно неблагополучие. В съдържателната си страна те се основават на емоционални оценки, които дават младите хора за това как се чувстват в семейната общност и кои са доминиращите чувства спрямо нейните членове. Необходимо е да се акцентира върху това, че в цялото историческо развитие на големите социални обшности, семейството е играело първостепенна роля и поради тази си значимост, когато говорим за нарушени взаимоотношения съотнасяме характеристиките на поведението на правонарушителите с характеристиките на взаимоотношенията в тяхното семейство.
От изследвания на взаимоотношенията на малолетни и непълнолетни правонарушители с техните родители, се установявя, че в по голямата си част младежите оценяват своите семейства като неблагополучни, охарактеризират ги с ограничена емоционална близост между членовете, атмосфера на неразбиране, стремеж за доминиране и безпомощност от страна на родителите, както и наличие на конфликти. Негативните оценки се допълват и от наличието на насилие върху някой от членовете на общността, употреба на алкохол или други психоактивни вещества. При семействата които проявяват неангажирано внимание спрямо своите деца, отношенията са оценени като хладни. Отчуждението и самотата са факторите, които карат младия човек да преориентира потребността си от близост към други социални общности. Социалният риск, опасността от проява на отклоняващи се форми на поведение са следствие на стремежа на детето да се противопостави на разсъжденията, оценките или стереотипното поведение на своите родители и търси емоционална подкрепа сред връстници или приятели, които също оценяват неблагополучието в семейството. По този начин постепенно се формира малка социална общност включваща неудовлетворени от семейството подрастващи, които в основата на своето поведение т.нар. поставят антиценности като противопоставяне на системите от социални ценности.
Тъй като представителите на психологическата нука и правото акцентират върху необходимостта семейната общност да се оценява като ценност, то всички превантивни действия и психокорекционни въздействия, които психолога реализира сред порадстващите се подчиняват на тази цел.
Проведени изледвания през последните години дават информация за по-конкретните фактори влияещи върху социалния риск и оказващи отрицателно въздействие върху репродуктивните функции на семейството. Към тези фактори се отнасят:
1. Социално-икономически условия, включващи ниско материално, стандартно ниво на живот и лоши жизнени условия.
2. Медико-санитарни фактори- неблагоприятни условия на живот, хронични заболявания, генетична обремененост, неправилно репродуктивно поведение.
3. Социално-демографски фактори- многодетни семейства, семейства със силно изразени родови отношения, повторни бракове, доведени деца.
4. Социално-психологически фактори- семейства с деструктивни емоционални конфликти между съпрузите, родители с нисък образователен ценз, подложени на социална изолация, семейства, в които ценностната ориентация има анархичен характер.
5. Криминални фактори- употреба на алкохол от родители и близки, проява на насилие и садизъм, подсъдими членове на семейството или родители, които са в затвора, членове на семейството, свързани с престъпната субкултура.
Семейните отношения породени от гореспоменатите фактори носят в себе си голяма доза риск от възникване на социални отклонения както в поведението на родителите, така и на техните деца. Стойността на социалния риск се отнася до това, до колко това влияние има постоянен или временен характер. В качеството си на системообразуващ критерий при съставяне на функционалната състоятелност на семейството, родителския модел на поведение оказва десоциализиращо влияние върху процесите на социално възприемане и оценяване на детето.
Семействата с десоциализиращо влияние демонстрират асоциално поведение и антиобществени ориентации. Те открито проявяват негативното си мнение за хората, заобществените институции, за социалнитее роли и функции, както и за държавата като цяло. За тях моралът има стойността на ограничителна мярка. Противообществените нагласи са ориентирани към точно определени хора или институции. Криминалната субкултура е тази, която ги противопоставя на реалните социални отношения.
Семействата с косвено десоциализиращо влияние се характеризират със затруднения, които се проявяат в системите от съпружески и родителски задължемия. Демонстрирайки статусни позиции, родителите в такива семейства, проявяват насилие спрямо техните деца или безотговорно отношение, поради което ги правят трудно податливи на социално въздействие. Децата в такива семейства често са свидетели на сексуална разпуснатост на своите родитали, липсата на ангажираност от тяхна страна относно подсигуряването на храна и облекло. Тяхният модел на поведение се оценява негативно от децата, но в невъзможността си да ги променят, те постепенно привикват и възприемат съответния модел на поведение като даденост. Подобни деца се чувстват недооценени и излишни. Те често стигат до улицата, бягат от къщи и лесно се подават на криминализиращо въздействие от външни фактори. Самите родители може да нямат противообществени и противоправни нагласи, но безразличието и неангажираността към техните деца са в основата на тяхното дезадаптивно поведение. В такива семейства липсват регламентирани социално- приети форми на поведение, които да моделират стереотипния образ на жената, а от там на социалната значимост на отделния човек в цялостната система на социални взаимоотношения. Подобни семейства се назовават социално- аморални.
Към тях се отнасят и семейства, при които придобиването на материалното в живота е основен принцип на поведение. За тях целта оправдава средствата и ако моралните норми не отсъстват, то те се предлагат на децата в неприемлив за общността вид. Външната среда се разглежда като благоприятстваща за висок стандарт на живот, включващ лично имущество. В подобни семейства постигането на материална обезпеченост стои над системите от духовни ценности. Преобладаващото потребителско отношение поражда силен стремеж за надмощие, доминиране и демонстриране на притежаваното. Децата в подобни семейства рядко проявяват противообществено поведение, но техите антиценностни ориентации ги правят податливи на алкохолни и наркотични зависимости.
Когато се разграничават типовете семейства, които влияят негативно върху изграждането на социални нагласи на подрастващите, в най-висока степен това се отнася за т. нар. криминално-аномални семейства. Животът на децата в такива семейства се оценява като застрашен, тъй като ежедневието им е изпълнено с жестоки обръщения към тях от страна на родителите, прояви на агресия и насилие, сексуална разпуснатост и пр. Подобни семейства се определят като високо рискови и децата, освен че моделират антисоциални форми на поведение, стават жертви на неконтролируемото поведение на своите родители. Липсата на емоционален комфорт ги подтиква към търсене на варианти за собствено благополучие. Недостъпната социална зрялост е фактор за невъзможността им да се справят с възникващите конфликтни ситуации в семейството. Такива деца от рано започват да скитат, да бягат системно от къщи, да търсят заместител на семейната общност среда, в която някой да оценява тяхното мнение. Семействата, в които противообществените действия и антисоциални нагласи са основната форма на взаимодействие, имат затворен характер. Контактите са засилени единствено с родовата общност, но саограничени само в социален диапазон.
В рамките на превенцията, семействата с асоциално поведение, при коитоконфликтите съпътстват ежедневието на техните членове, се разделят два вида- шумни и тихи. При шумните конфликтни семейства, скандалите и разправиите нямат конструктивен характер и се изразяват в самоцелни изблици и раздразнителност. Вербалните форми на агресия често преминават в телесни и участници в тях може да се окажат и децата. Определяните като тихи конфликтни семейства се характеризират с взаимоотношения основани на отчуждението стремеж за избягване на всякакво взаимодействие. Емоционалната глухота и липсата на емпатийност резонират върху детската психика и детето се затваря в себе си. При подобни семейства осъществяването на емоционален контакт между родиталите е затруднен срещата на психолог с тях се осъществява много трудно, тъй като липсват самообвинения, а се търси отрицателното в отношението и поведението на другата страна. Много често такива взаимоотношения се определят като несъвместими и с времвто приключват с разтрогване на брака.
Проведени изследвания върху стиловете на поведеие на семейства, в които се нарушават стандартните ролеви позиции, дават основание да се разграничат видове стилове на родителски отношения спрямо децата в семейството.
Стилът на поведение се свързва с елементи на темперамента, уменията, социалния опит, способността за самооценка. Стиловете на поведение обусловени от четирите типа темперамент имат следните измерения: 1.) за холерика- притежава висока възбудимост. Много убедителен. 2.) флегматика се характеризира с висока тревожност, оставя се на обстоятелствата. 3.) сангвиника винаги позитивира настроението. 4.) стремежът на меланхолика е да бъде незабележим.
Разграничават се още следните видове поведенчески стилове:
1. Пропускливо-снисходителен стил. При него родителите не придават значение на проявите на асоциално поведение на своите деца. Те ги приемат като нещо нормално и смятат, че всички деца са такива или , че те приличат на тях и повтарят тяхното поведение от детството им. В подобни семейства родителите приемат благосклонно всяка поведенческа проява и не намират за необходимо да отреагират при наличие на проблеми. Според тях детето им е такова, каквото е и поради тази причина винаги има право. Дори да са извършили престъпление, според родителите вината е в другите, а техните деца са само участници, но не и извършители. Деца от подобни семейства страдат от тежки дефекти на моралното съзнание, служат си лесно с лъжа, проявяват жестокост към животни или хора, които оценяват като неприятни. Првантивната работа с тях се затруднява от факта, че родителите трудно приемат поведението на детето си като дезадаптивно, а го оценяват като приемливо, дори необходимо.
2. Демонстративен стил на поведение. Проявява се когато единият от родителите, най-често майката, без да се стеснява се жалва и оплаква на всеки от своето дете. Разказва за неговите постъпки, но преувеличава степента на тяхната опасност. Подобни родители оценяват своето дете като бандит и постоянно го клишират с обидни епитети. Тъй като нареченото „лошо дете” трудно преживвява срам, чувство на разкаяние за постъпките си, занижава самоконтрола си и се озлобява както към родителите си, така и към възрастните хора, които определя като тъпи и ограничени.
3. Педантично-подозрителен стил. Родителите не се доверяват на своите деца, подлагат ги на оскърбителен на тях контрол, опитват се да ги изолират от връстниците и приятелите им, които определят като недостъпни или наподходящи за тях. Стремят се да контролират тяхното свободно време, както и кръга от техните интереси и занимания. За такива родители всеки външен човек е заплаха за тяхното дете. Превантивната работа с подобен тип родители изисква промяна на техните нагласи спрямо детето им, оценяване и възприемане на неговите потребности и интереси.
4. Твърдо авторитарен стил. Присъщ е на родители, които прилагат физически наказания спрямо своите деца. Такъв стил на отношение приоритетно се прилага от бащите. Според тях физическата разправа и телеснито насилие са част от формите за възприемане на мъжко поведение. Момчетата трябва да са устойчиви както физически, така и психически и тъй като живота е борбатрябва да имат умения за оцеляване. Децата от подобни семейства израстват агресивни, проявяват жестокост и се стремят да се наложат на по-слабите, по-малките. Жестокото отношение на бащата провокира отрицателно отношение към мъжът и стремеж да се моделира друг тип поведение, което да бъде печелившо, но в което споменатите черти за самосъхранение са доминиращи. Превантивната работа с такива родители се свързва с защита правата на детето.
5. Уговарящ стил. Той е противоположен на твърдо авторитарния и се свързва с пълна безпомощност от страна на родителите. Установените от тях отрицателни прояви в поведението се опитват да преодолеят чрез уговорки, безкрайниуверения. Много характерна е пасивността по отношение промените в поведението. Децата в такива семейства не се страхуват от нищо, що се отнася до родителския контрол, не обмислят последиците от поведението си, живеят за мига и винаги знаят, че могат да обещаят нещо без да го изпълнят. Такива деца много често лъжат. Превантивната работа е ориентирана към актуализиране на родителските роли.
6. Отстранено-равнодушен стил. Той възниквав семейства, в които родителите са изцяло пгълнати от проблемите на своя личен живот. В такъв случай нито майката, нито бащата са в състояние да осъществят емоционален контакт с детето си, тъй като личните проблеми са доминиращи. За тях детето е допълнителен проблем. Децата от подобни семейства се чувстват излишни и често се насочват към улицата. Такива подрастващи с охота и удовлетворение приемат всяка добронамереност. Много често са привлечени там където има динамика в действието. Превантивната работа е насочена към актуализиране съдържателната страна на родителското отношение. Провокира се отговорност спрямо детето чрез заинтересованост и контрол от други институции.
7. Възпитание от типа „кумир в семейството”. Наи-често се проявява при деца, които са се родили в по-късни години на брака. Дългото очакване от страна на по-възрастните родители го правят заместител на тяхната самота. За тях то е детето чудо, поради което е обградено с много внимание, безрезервна любов и възприемане. Такива родители търпят всичко, стига детето им да се чивства добре. Подобна ситуация може да се срещне и при разведени родители- напр. детето е присъдено на майката. За нея детето замества семейната общност, затова спрямо него се проявява снихсодителност. Такива деца израстват егоисти със силно изразен егоцентризъм, високо нивона самооценка и самочувствие. Същият стил на родителско отношение се среща и в семейства, където претенциите на родителите са високи, както са високи и първоначално резултатите от дейностите, които реализира детето. На него всичко му се прощава и неговото поведение се стимулира. Такива родители трудно приемат, че тяхното дете може да има асоциално поведение. Могат да завишат претенциите си спрямо него. Когато се получи разминаване между очакваното и постигнатото, детето дълбоко го преживява, затваря се в себеси и търси стимули за комфорт. Превантивната работа с родители с подобно отношение е ориентирана към психокорекция на личностната и социалната нагласи спрямо детето. Работи се с елементи на самоуважение на родителите, както и актуализиране на семейно статусната роля.
8. Непоследователен стил. Среща се при родители, които са ориентирани към бърза промяна на ситуативно поведение. Много често изпадат в афективни състояния, след което започват да изпитват силно чувство на вина. От сълзите те лесно преминават към умишлено ласкаво поведение и се извиняват на своето дете. При установяване на асоциални прояви, в подобни семейства, родителите реагират бурно с налагане на ограничения и наказания, за които бързо забравят. За тях детето е почти виновно и почти невинно. Характерно за подрастващия е непредсказуемостта на неговото поведение, което е следствие от липсата на устойчивост в поведеието на родителите. Той често пренебрегва както мнението на околните, така и мнението на своите родители, като се стреми да варира във всяка една ситуация и трупа социален опит чрез проба и грешка. Подобен стил поведение затруднява, тъй важния за периода на пубертета стадий на изграждане на полово-стереотипно поведение. Детето възприема единствено възможността за преживяване на ситуацията. Подобно поведеие е фактор за желанието всяка ситуация да е печеливша на всяка цена. Подобни нагласи формират антисоциално отношение към хора или институции, които изискват спазване на правилата на поведение. Психологическите характеристики на превантивната работа с родители проявяващи подобен тип поведение, е ориентирана към моделиране на положително отношение към социалните ценностни норми от гледна точка на тяхната приложимост в междуличностните отношения. Психологът последователно и целенасочено коригира неустойчивостта на поведенческите прояви.
Показатели за социално развитие на подрастващите.
В психопревантивната работа е важно да се диагностицира нивото на социално развитие, което се разглежда като елемент на социалната зрялост на подрастващите. Показателите за нивото на зрялост се критериите за процеса на социална адаптация и се свързват непосредствено с хора, чието поведение младият човек регистрира. Чрез наличието на тези показатели, психолога в своята диагностична дейност отчита до колко подрастващия синхронизира своето поведение с това на най-близкото му обкръжение и социалната общност като цяло. Към показателите се отнасят:
1. Наличие на положително ориентирани жизнени планове и професионални намерения, т. е. подрастващия знае какъв иска да стане в будеще и как да постигне това. Този показател показва готовността за избор на социална роля.
2. Степен на съзнателност и дисциплинираност по отношение на учебната дейност. Социално адаптивният подрастващ осъзнава необходимостта от придобиване на знания за света около него, за явленията и процесите.
3. Ниво на развитие на навици и умения, които спомагат за социалните интереси на младия човек. През периода на пубертета и юношеството човек разбира кое е онова, което прави най-добре, кое буди неговия интерес.
4. Адекватно отношение към въздействието, което оказват по-възрастните. Независимо, че подрастващият проявява реакция на еманципация и стремеж за социална справедливост, той възприема мнението и оценката на възрастните като ги ориентира към потребностите си и постепенно навлиза в техния свят.
5. Проява на колективистично чувство и способност да се зачитат нормите на колективния живот.
6. Способност за критично оценяване от гледна точка нормите на морала и правото на постъпките на оклните, в това число на родителите, приятелите, връстниците и съучениците.
7. Самокритичност и самоанализ на собственото поведеие, свързани с личностната и социалната идентичност.
8. Внимателно, коректно отношение към околните. Способност за съпреживяване и емпатия. Това е показател свързан със социалните компетенции и уменията за общуване с другите хора. Позитивното социално развитие се свързва, не с негативните оценки на хората и събитията, а с възможността да се разбере тяхното поведение като по-различно от собственото и причините, които са го породили.
9. Невъзприемчивост на външно негативно влияние. Проява на волеви качества и способност за самостоятелно взимане на решения и преодоляване на трудностите за тяхното изпълнение.
10. Култура и етика на поведеие- коректност и справедливост, говорна култура, приемлив външен вид.
11. Преодоляване на „лоши” стереотипи и форми на асоциално поведение. Това е показател, чрез който социалното развитие се свързва с факта, че подрастващия осъзнава същността на своята грешка, правото си да я извърши и желанието това да не пречи на неговото развитие в бъдеще. При психокорекционната работа с подрастващи с отклоняващо се поведение, това е показател за възможността да се окаже психологическа интервенция (помощ).
Психологически характеристики на училищната възраст.
Вторият по значимост фактор, който изпълнява функцията на социализиращ от гледна точка на усвояването от децата и подрастващите на социалния опит, е училищната система. Освен процеса на обучение в училището се осъществяватвъзпитателни отношения с морално-ценностен характер, които постепенно се формират чрез взаимодействието на ученика с преподавателите и съучениците си. Познавателните потребности са ориентирани приоритетно към усвояването на достъпна информация от учениците, която е в състояние да разшири техните възприятия и оценки за себе си и другите хора, както и информация за обективните условия, в които човек се развива и живее.
Училището като социална институция, е този важен фактор, който най-успешно, в периода на възрастовото развитие трансформира външните норми на социума във вътрешни саморегулационни механизми. Назвисимо, че социалните норми имат културно значение и поради тази причина имат устойчив характер, степента на осмислянето им в периода на подрастващите има стихиен характер. Морално- ценностните форми на взаимодействие постепенно се формират чрез ситуации, в които младият човек ежедневно попада и, в които избира собствената си позиция. Процесите на тази стихийност се изучават много по-трудно, защото са ситуативни. За тях обаче, има обща социална или антисоциална нагласа, която може да бъде открита от специалиста(психолога).
Социалната дезадаптивност на обучаващите се в училищна среда се свързва със занижената референтна значимост на училището. Подрастващият постепенно се отчуждава от него, както и от социалните, които се формират в него. Затова в училищната система се говори за трудни за обучение и възпитание деца, които се оказват педагогически занемарени. От гледна точка на социалната дезадаптация, педагогическата занемареност, се разглежда като първи стадий на ограничена значимост на училищната общност за сметка на семейната, т. е. семейството приоритетно въздейства върху процеса на социалната дезадаптация. Това се получава като следствие от невъзможността на училищната институция динамично да променя стереотипите на социално израстване на децата. По своята същност училищната система изпълнява само информационни функции, а занижава възпитателните. Детето ходи на училище само защото е задължено да прави това, а не защото смята, че това е необходимо за него. Нагласите към училището са ориентирани към изпълнението на социалната роля ученик и се отличава с желанието на детето да се чувства като част от социалната общност. То на изпитва желание да се идентифицира с нея.
Вторият стадий на социална дезадаптация, свързан с т. нар. педагогическа закономерност, има по дълбок личностен смисъл. При нея освен от училището ученикът се отчуждава и от семейството, като отрича възможността те да подпомогнат социалната му адаптация. При този стадий младият човек се отчуждава от двете основни социални общности, които са факторите за формиране на социалните знания и умения. Той отхвърля техните нормативно ценностни представи и се ориентира към такива общности, които нормообразуването има смисъл единствено от гледна точка на присъствието. Този стадий се свързва с т. нар. функционална несъстоятелност на училищната среда и семейството да разрешат социалните потребности на младия човек. Много често училището не е в състояние да преодолее затрудненията в семейната общност и я отхвърля като възможна инстанция за социализиращо въздействие. Противопоставянето на формите на въздействие от страна на семейството и училището са фактори, които ускоряват процеса на социална дезадаптация. В педагогическата среда, децата които се разглеждат като социално дезадаптивни от гледна точка на превантивната психология, се определят като деца в риск. До голяма степен този риск е педагогически оправдан, тъй като е свързан с учебаната дейност. Но към рисковите групи се отнасят деца, които имат проблеми и в училище, и в семейството.
Понятието „дете в риск” има обяснение и в по-широк смисъл. То включва учениците с психически заболявания, със занижен интелект или нарушения на отделни познавателни психични процеси: памет, мислене, възприятие, речеви нарушрния, слаба психомоторика, личностен и социален аутизъм. Това предполага специфични педагогически похвати в процеса на обучение, какъои прилагането на индивидуален подход за подпомагане процеса на обучение от страна на психолога. В рамките на педагогическата система, психологът е единственото професионално лице, което може да прави диагностика интелектуален дефицит или отклонения в психофизическото развитие. Той е този, който в началото на обучението (в I клас) диагностицира нивото на училищна зрелост, чрез анализ на психическите и социалните компетенции. В изготвения от него личностен профил той вписва възможните затруднения за бъдещия процес на обучение и възможностите за тяхното преодоляване.
Изоставането в учебната дейност води до неуспеваемост и до преживяване на психологически дискомфорт. Подобна ситуация подтиква ученика към на различна, извънучилищна среда на общуванв, друга референтна група, която влияе на неустойчивите социални нагласи на младия човек. Много често т. нар. трудни деца трупат социалния си опит по метода проба-грешка. Осъзнаването, разбирането и оценяването на възможността да се греши е част от възрастовото развитие. Проведени изследвания с деца с асоциално развитие покават, че над 80% от тях имат слаба успеваемост и занижено желание за посещаване на училище. Това показва и занижена самооценка и ниско ниво на самоуважение. Слабите ученици, както и тези с асоциално поведение, сами се изолират от своите съученици дори когато биват приемани. Подобна неустойчивост на социалния статус е фактор за съвсем съзнателния стремеж на детето да отхвърли социално приемливите форми на взаимоотношение с учители и съученици и чрез негативната си оценка да отхвърли и нормите на голямата социална общност. Особено в периода на пубертета и юношеството, детето се противопоставя на всяка принудителна норма на поведение или публично отричане. Значението на социалната оценка в тази възраст е много важна, тъй като предполага процес на изграждане на социалната идентичност. Последната предполага прилагането на такива норми на поведение, които да направят младата личност социално приемлива. Затова много често съществува разминаване между личната и социалната идентичност в рамките на социалната адаптация.
Непосредствената дейност на психолога за подпомагане на социалната адаптация е ориентирана към психологическо консултиране, целящо разкриване същността на процеса на дезадаптация, както и причините за нейното наличие. Второ- психокорекция на социалните нагласи, социалните умения, както и насамооценката, нивото на самоуважението, нивото на претенциите, мотивите и мотивацията за учебна дейност. Както психологическото консултиране, така и психокорекцията се осъществяват при напосредственото взаимодействие на психолога и членовете на педагогическия колектив. В основата на двата вида дейност стои положителното отношение към личността на ученика, към неговите потребности и оценки, разкриването на положителни личностни черти, които подпомагат психокорекционния процес. Проблемният подрастващ не се възприема като обречен и се търсят переспективите за преодоляване на трудностите, които среща в процеса на обучение, е процесите на общуване или усвояване на социалните норми. Психолога е този, който поставя диагнозата, но ако има такава поставена от неспециалист, се съобразява с нея.