От ерата на своето създаване та до ден днешен човешката цивилизация е поставена пред много предизвикателства. От тяхното изясняване и разрешаване е зависим в значителна степен както нейното съществуване, така и нейното развитие.
Една част от тези предизвикателства са свързани с опознаването на природната среда и използване на нейните възможности, а друга, с опознаването на самата социална среда и възможностите за регулиране на взаимоотношенията в нея. Усилията на човечеството в тези две основни направления са изиграли важна роля както за усъвършенстване на социалната практика, така и за развитието на природните и обществените науки.
Разгадаването на тайните на природната и обществената среда не е било само някакво обикновено любопитство, свързано с търсенето и откриването на повече знания за себе си и за всичко до което се е докосвал човекът. То е било и си остава жизнена необходимост за него, за неговото запознаване и развитие.
Тези две основни предизвикателства са важен стимул и днес за развитието на социалната практика и на науките за природата и за обществото. Към тях се прибавя и стремежът към разумно използване на природните ресурси и потенциалните възможности на човека.
Разбира се, наред с тези предизвикателства, човешката цивилизация в процеса на своето развитие е била изправена и пред други предизвикателства, свързани с взаимоотношенията между хората и между човешките общности. Хората постоянно са търсили по-големи и по-стабилни гаранции за своя живот и дейност, за живота и дейността на социалните общности.
Регулирането на междуличностните взаимоотношения и взаимоотношенията между човешките общности е предизвикателство, което съпътства човешката цивилизация от най-дълбока древност. Този проблем става особено актуален след възникване на държавата и нейното ангажиране със гарантиране на сигурността на гражданите.
Наред със своите организаторски и управленски функции държавата се е ангажирала трайно и с регулиране на взаимоотношенията между гражданите. Това е наложило не само да се създадат норми за решаване на този проблем, но и институции, които да осигуряват тяхното спазване.
Насилието, в най-широкия смисъл на тази дума (това понятие), е било и си остава сериозно предизвикателства за човешката цивилизация. Моралът, моралните добродетели и моралните ценности са се оказали крайно недостатъчни за неговото ограничаване и преодоляване. Това не се е постигнало и с многовековните усилия на църквата.
Гражданите и в миналото и днес разчитат главно на държавата и на нейните специализирани органи да ги защити, а следователно и да противодейства на престъпленията. Те искат и голяма сигурност и добре разбират, че това може да им бъде гарантирано само в една добре организирана държава.
Човечеството отдавна се е освободило от илюзията, че е възможно престъпността и свързаното с него насилие да бъдат премахнати, да бъдат преодолени като социално явление. Практически това явно е невъзможно, както е невъзможно в човека да се формират само позитивно насочени личностни качества. Гражданите обаче винаги са искали от държавата да гарантира тяхното спокойствие и тяхната сигурност. Това едва ли може да се постигне, когато престъплението се е превърнало в смисъл и начин на живот за 10 на сто от активното население на планетата.
За много хора престъплението не е просто временен и случаен ангажимент, а дълготрайна приобщеност към определен вид дейност, която ти гарантира, не само преживяване, но и забогатяване. Това по същество е престъпен бизнес, в които са ангажирани много хора. В него вземат участие и лица от всички етажи на властта.
В почти всички страни са създадени полулегални и нелегални структури, които се занимават с незаконен внос и износ, търгуват с оръжие и наркотици, организират нелегални звена за проституция и др. В отделните страни те присвояват почти 1/3 от доходите, които трябва да отидат в държавата.
Много често тази престъпна дейност се покровителства от управляващи политически партии. От това самите партии и техните лидери придобиват значителни доходи.
Разширяването на организираната стопанска престъпност е сериозно препятствие за икономическото развитие на отделни страни. Те както пряко, така и косвено застрашава техния суверенитет.
Организираната стопанска престъпност е сериозна и за дълготрайни и значими инвестиции от външни инвеститори, които се поддържат и поощрява от структури на държавното местно управление. Известно е от проведени изследвания, че много инвеститори се принуждават по насилствен път да напуснат отделна страна след като са спечелили приватизационни сделки или са получили разрешение за някакъв бизнес.
С право редица съвременни криминолози изтъкват, че организираната стопанска престъпност се превръща в основна заплаха за пълноценното икономическо развитие за отделни страни. Те си остават сериозно предизвикателство за народите в началото на третото хилядолетие.
Политиците и особено онези от тях, които пряко са ангажирани с покровителството на нелегални стопански и търговски дейности полагат неимоверни усилия да омаловажават тази опасност. Постоянно се правят декларации, че престъпните структури са разбити и дейността им е прекратена.
Световната, а и нашата национална практика показва, че тази престъпност не е свързана с някакви сериозни разтройства в личностните качества на ангажираните лица. Единственото, което се откроява при тях е ярко изразения стремеж към бързо забогатяване. При неговото задоволяване се търсят постоянно възможности за покровителствуване от различни структури на властта.
Това е престъпност не на лумрени и посредствени лица, а на образовани и добре подготвени, свързани и покровителствани от властта. Някои криминолози я определят като престъпност не на мръсните, а на “белите якички”. Много често тя се организира и ръководи от лица с твърде високи властнически пълномощия.
Наред с престъпленията на “белите якички” във всички страни продължават да се извършват и така наречените “традиционни престъпления” – кражби, грабежи, убийства, изнасилвания и др. Те най-често се извършват от лица с различни смущения в психическото развитие, както и с деформации в основните личностни качества – нравствени добродетели, ценности, интереси, склонности, позиции и др.
Както показва и практиката, извършването на “традиционните престъпления” е силно повлияло и от конкретно сложилата се ситуация, свързана с конфликти, обиди, заплахи, провокации и др. В определени случай те могат да бъдат провокирани и от недоимък, глад, мизерия, както и от силно изразен стремеж към хедонистични удоволствия.
Развитието на човешката цивилизация през ХХ столетие сравнително малко е допринесло за ограничаване на така наречената “традиционна престъпност”. Това е престъпност, връстница на човешката цивилизация.
По принцип тази престъпност се ограничава и преодолява много трудно. И това е така тъй като нейното преодоляване предполага както правилно и добре ситуирана социална политика и добре организирана работа по възпитанието и социалната реализация на подрастващото поколение. Оказва се например, че повишаването на жизнения стандарт на населението на дадена страна не води автоматично до ограничаване на имуществените престъпления. Те продължават да се увеличават и в страните с висок и много висок стандарт на живот.
Много бавно се постигат позитивни превантивни резултати и от дейността на специализираните държавни органи за противодействие на престъпността. Научни изследвания, проведени в редица европейски страни показват, че усъвършенстването на дейността на специализираните държавни органи (МВР, съд прокуратура, органи за социална профилактика ) реално може да допринесе за ограничаване на “традиционната престъпност” с не повече от 2% годишно.
Научно изследване, проведено в Република България показва, че през кризисни периоди “традиционните престъпления” нарастват чувствително. Увеличават се както имуществените така и насилствените престъпления.
Така очертаните основни предизвикателства, свързани с неблагоприятните тенденции в престъпността, предполага особена обществена и политическа отзивчивост. Успешното противодействие на престъпността се превръща в основен критерий за позитивна оценка на властта и на политическата сила, която я упражнява.
Наред с това обществената актуалност на този проблем реално води и до ангажиране на науките при неговото практическо решаване. И в миналото и днес с неговото разрешаване са се ангажирали правните науки, криминологията, социологията и психологията.
Усилията на изследователите от тези области на научното знание са били насочени преди всичко към изясняване причинната обусловеност на явлението престъпност, както и на възможностите за постигане на по-ефективно противодействие от страна а обществото и специализираните държавни органи.
Тези изследвания са помогнали за изясняване на много важни проблеми на превантивната, оперативно- издирвателната, следствената и съдебна практика. Определени научни постижения има и в областта на корекционно -възпитателната работа, реализирана в пенитенциарните учреждения и извън тях.
Разбира се на всички постижения на тези наука могат да се реализират незабавно в практиката. Затова пречат както обективните условия, при които се реализира тази дейност, така и готовността на специализираните държавни органи да реализират докрай своите професионални задължения, включително и тези, свързани с пълноценното използване на постиженията на социалните науки и психологията.
Пред последните две десетилетия на двадесетото столетие решаването на научни проблеми на организираното противодействие на престъпността все по-определено се свързва с психологическите изследвания на престъпното поведение. Определено се счита, че тези изследвания могат да играят много важна роля както при изясняване на причинната обусловеност на престъпността, така и при разработване на по-ефективни методи и средства за противодействие, т.е. за недопускане извършването на престъпления, за развитие корекционно-възпитателната работа. Пи решаването на тези проблеми все по-голяма внимание се отделя на криминалната психология – специализиран приложен клон на психологическите науки.
1.2. Предмет и задачи на криминалната психология като наука
Краят на второто хилядолетие бе ознаменувано с неимоверни успехи и в развитието на всички науки – природни и социални, медицински и психологически. Всичко това позволи да се разкрият много важни закономерности в развитието на природната и социалната сфера, на човека и неговите възможности за самореализация и самоусъвършенстване.
Развитието на психологията реално доведе до разширяване приложението поне на тази наука.
Възникнаха много приложни клонове на тази наука, което се отрази благоприятно на социалната практика – усвояването на практически опит и професионалното реализиране на личността.
Особено силни и значими са позитивните резултати от използване постиженията на психологията в областта на военното дело, авиацията и космонавтиката, противодействието на престъпността и др. Специализираните психологически изследвания в тези области позволиха създаването на перфектни системи за подбор и подготовка на кадрите, както и за преодоляване влиянието на различни стресогенни фактори при тяхната професионална реализация.
През интересни перипетии премина приложението на психологическите знания в дейността свързани с противодействие на престъпността. Самата идея възниква преди повече от 200 години, но условия за нейното пълноценно реализиране се създават в средата на двадесетото столетие. Това реално стана, когато се разбра по недвусмислен начин, че човек не се ражда с готова програма за престъпна реализация и че независимо от трудностите, корекции в личностните качества и в поведението са възможни и постижими в рамките на един човешки живот.
Постиженията на психологията направиха човешкото поведение по-предсказуемо, а намесата, включително и противодействие по-навременни и по-прецизни. Всичко това позволи цялостната дейност на специализираните държавни органи (МВР, съд и прокуратура) да се постави на стабилни научни основи.
В средата на двадесетото столетие догадките и предположенията за развитието на личността и практиката в нейното поведение бяха заменени постепенно с точно формулирани психични закономерности, които съпътстват и обуславят тези процеси. Самата личност и нейните основни качества са сложен интегрален продукт от наследствени предразположения, общуват със социалната среда и извършването на една или друга дейност.Културата на човешкото поведение зависи твърде много от социокултурната обстановка, при която се развива личността.
Проявите и действията на личността имат съзнателен характер. Човек е в състояние да ръководи и контролира своето поведение и своите действия.
В процеса на индивидуалното развитие при активното общуване със социалната среда и извършване на съответни дейности във всяко нормално развита личност се формират четири подструктури, които имат решаващо значение за нейната социална реализация и социално утвърждаване. Те са :
Насоченост на личността (възгледи, идеи, убеждения, интереси идеали и др.)
Ценностна ориентация (диспозиционна система) – всичко значимо за личността към което се стреми, с което се съобразява;
Социална установка – всичко което е приела като нещо съществено и значимо и към което се стреми и изпълнява без контрол на съзнанието. Те извършват действия без да се замислят върху техните предпоставки и техните последствия;
Мотивите за основните дейности , с които се е ангажирала и в които вижда смисъла на своя живот.
При формирането на тези основни подструктури са напълно възможни отклонения, въпреки че всичко в тях се постига под контрол на съзнанието. Под влиянието на тези отклонения личността може да наруши правните норми, т.е. да извърши различни правонарушения, за което трябва да носи и съответната наказателната отговорност.
Благодарение на съзнанието личността може да контролира както процесите на формиране насоките на своето поведение, така и мотивирането и реализирането на всички свои конкретни действия, включително и тези, които са стериотипизирани и се извършват автоматично, т.е. не се осмислят предварително.
На този етап от своето развитие като наука психологията може да посочи точно кога и при кои психични разстройства контролът на съзнанието е невъзможен или е силно ограничен. Той е решен без догатки и без съчинения за компетентността на специалистите, на които е възможна съдебно-психиатрична експертиза.
Така представените постижения на психологическите науки изиграха много важна роля за развитието на приложните клонове на тази наука. Това се отнася и за тези, които са ангажирани с изясняване на отрицателните явления в обществото и възможностите за тяхното неутрализиране и предотвратяване.
През втората половина на двадесетото столетие много бързо се развиха такива приложни клонове на психологията като : психология на девиантното поведение, криминална психология, юридическа психология, полицейска психология, превантивна психология, пенитерциална психология и др.
Всички тези науки са тясно свързани с юридическата психология, но се развиват като самостоятелни приложни клонове на психологията. Редица специалисти продължават да ги представят като подклонове на юридическата психология.
Общото между приложните клонове на психологията, възникнали и развили се под силното влияние на обществената необходимост за по-ефективно противодействие на престъпността, е престъпното поведение, неговата същност, проявни форми и възможностите за неговото неутрализиране, санкциониране и преодоляване. Същността и особеностите на явлението престъпно поведение и възможностите за по-ефективна намеса на правозащитните и правораздавателните органи са двата основни проблема, които са включени в структурата на юридическата психология.
Психологията на девиантното поведение и криминалната психология насочват своите усилия към изясняване същността и особеностите на отклоненията в поведението и престъпните прояви на личността. Първата се занимава с девиантността, като специфично явление в човешкото поведение, а втората е делинквентността т.е. неправомерните изяви на личността.
Между тези два клона на психология има много общи неща, но и съществени различия. И двете се занимават с отклоненията в поведението, свързани с неспазването на определени норми . Първата (психология на девиантното поведение) акцентира върху моралните и социокултурните норми, а втората върху правните. Независимо от тези различия и двете изглеждат близки по своята същност психологически закономерности.
Юридическата, превантивната и пенитенциарната психология съсредоточават своите усилия върху изясняване на психологически закономерности, специфични за три правно-регламентирани дейност, крайно необходими за успешното противодействие на престъпността: разкриване, разследване на наказателното проследяване на извършителите на престъпления; превантивната работа за недопускане извършването на престъпления и корекционно възпитателна работа в пенитенциарните учреждения – затвори и поправителни домове.
Полицейската психология е сравнително нов приложен клон на психологията. Нейните усилия са насочени главно към усъвършенстване на полицейската дейност в нейните три основни направления: охрана на обществения ред, оперативно-издирвателна дейност, превантивна работа подборът и подготовката на полицейските служители също е проблем на тази наука. Общо е убеждението, че разширяването на приложното поле на психологията в областта на превантивната оперативно-издирвателна и съдебна практика налага развитието и утвърждаването на криминалната психология като приложен клон на психологическите науки. Трудно могат да се предприемат ефективни мерки за противодействие на престъпността, ако не се познава генезиса и проявните форми на престъпното поведение – индивидуално и групово, стихийно и организирано.
Като приложен клон на психологията – криминалната психология изследва психологическите закономерности, специфични за формирането на престъпна насоченост на поведението и престъпна реализация на личността самостоятелно, в престъпни групи и престъпни организации.
Правото на самостоятелно съществуване на тази наука се свързва с това, че тя не се занимава само с установяване на отклоненията в личностните качества, обуславящи поемането и изпълнението на престъпни ангажименти, а изследва генезисът на тези промени както преди престъпното ангажиране така и при извършването на конкретни престъпления. Стартирането в престъпността може да има случаен и ситуантивен характер, но винаги води до възникване на специфични промени в разбиранията, в позициите и в отношението на личността към престъплението и престъпния начин на живот. В това отношение в криминалната психология се изследва явлението “престъпно заразяване на личността”.
Изследвайки генезиса на негативните промени в личностните качества, обуславящи нейното престъпно ангажиране криминалната психология подпомага криминологията при изясняване на субективните предпоставки, причини и условия, за извършване на престъпления.
Криминологията като най-обща наука за престъпността винаги е играла ролята на методологическа база при изследванията по криминална психология. Това се отнася както за изясняване ролята на наследството и придобиването в престъпната реализация на личността, така и при определяне на основните личностни качества, деформирането на които реално води до извършване на престъпления. Предимствата на криминологията са в това, че използва широко постиженията на много социални науки и изяснява своите научни проблеми чрез изследване на големи съвкупности от лица и събития.
Криминалната психология обръща по-голямо внимание на детайлите при формиране на престъпните нагласи на личността, нейните престъпни установки, причините и мотивите за извършване на конкретни престъпления. Тя изяснява психологическите закономерности на базата на установяване на определени тенденции в престъпната реализация на личността и нейното отношение към извършените престъпления.
Изследователските задачи на криминалната психология биха могли да се обединят в пет групи:
1. Изследване формирането на престъпни нагласи у личността за извършване на различни престъпления.
2. Изследване на обективните и субективните предпоставки за престъпно сдружаване, за формиране на престъпни групи и престъпни организации.
3. Изследване на психологическите механизми за формиране на престъпен замисъл и мотивиране извършването на конкретно престъпление.
4. Изследване на психическите механизми за формиране на престъпни замисли и мотивиране извършването на конкретно престъпление при лица с патологични смущения в психиката.
5. Психодиагностика и психопрофилактика на лица, извършващи престъпления.
1.3. Развитие на криминалната психология като наука
Повечето от приложните клонове на психологията, ангажирани с изясняване проблемите на престъпното поведение, престъпната дейност и престъпността, както и с противодействието срещу тях реализират сравнително бавно и трудно в практиката на специализираните държавни органи. Много ценни идеи, лансирани от психолози в по-близкото и по-далечното минало и все още не са претворени в конкретни практически действия.
И в миналото и днес постиженията на психологията много трудно са намирали приложно поле в практиката на съдебните органи. И тогава и днес преобладава становището, че проблемите могат да се решават главно от позициите на правните науки. Твърде показателно е например, че на всяка негативна промяна в съдържанието на престъпността се противодейства със завишаване на наказанията, а не с превантивни мерки.
Юристите твърде често се позовават на Волтер за добрия законодател и за необходимостта от изпреварващо въздействие върху потенциалните правонарушители, но твърде малко правят за практическото реализиране на тази идея, лансирана преди два века. Все още много бавно и много трудно се освобождава съдебната практика от наказателния уклон в противодействието на престъпността.
За използването на психологическите знания в практиката по противодействие на престъпността винаги са съществували и обективни трудности. Психолозите без юридическа подготовка много трудно могат да намерят реалното приложно поле на своите открития. Това е било трудно и за юристите, тъй като не са познавали постиженията на психологията, които могат да намерят приложения в следствената и съдебната практика. Разчитали са и често на знания от народопсихологията. Те са се опитвали да си обяснят някои явления без да могат реално да им противодействат.
И до днес липсата на психологическата подготовка на юристите е една от сериозните причини за трудното внедряване на постиженията на психологията в това число и на юридическата психология в практиката на органите . В повечето страни нещата се изчерпват главно с психоподбора на кадри за тези органи с ангажирането на психолозите за съдебно-психологически експертизи.
Правото и психологията трудно са се стиковали в конкретната практика. Причините за това са както обективни, свързани обществените условия, при които е трябвало да се реализира този процес, така и субективно свързани с готовността на представителите на двете научни общности да обединят своите усилия. Юристите продължават да считат, че им е нужна главно обществено подкрепа, за да решат проблема с изпреварващата превантивна намеса при организиране противодействието на престъпността. За тях психологът може да бъде главно консултант и експерт, но не и непосредствен организатор на този процес. Психолозите без юридическа подготовка също трудно намират своето място в противодействието на престъпността.
И в близкото минало и днес много трудно може да се направи решителната крачка за преодоляване на тази трудност без непосредственото ангажиране на психолозите в практиката и научно-изследователската работа в сферата на противодействието на престъпността. Тази идея е лансирана в публичното пространство в края на ХIХ столетие, но че още не е намерила реално практическо приложение. Сравнително малко се прави и в Република България за решаването на този проблем.
Психологията, както показва световната, а и нашата практика, може да намери реализация в процеса на противодействие на престъпността в две основни направления:
При разкриването, разследването и наказателното преследване на извършителите на престъпления;
При организирането и реализирането на изпреварващото превантивно въздействие или така наречения нулев старт в противодействието на престъпността.
По първото направление е направено нещо и научна продукция и като конкретна практика. По-второто направление нещата са все още в областта на идеите и желанията да се направи нещо съществено за ограничаване на масовата престъпност.
По наше дълбоко убеждение така представените съображения са крайно необходими, за да се направи по-прецизен анализ на всички лансирани научни идеи и тяхното практическо реализиране. Явно и в тази област на обществената практика психологията и най-вече криминалната психология не може да реши за кратко време всички свои проблеми. Нужен е по-дълъг период, през който заедно с развитието на психологията като наука ще се решават все по-добре и проблемите на криминалната психология.
Освен научните изследвания на престъпното поведение за развитието на криминалната психология са допринесли и всички научни теории за личността, за нейното развитие и за възможните отклонения от него, обуславящи девиациите в поведението. На оценка и анализ трябва да се поставят както теории лансирани в миналото, така и някои съвременни научни възгледи за личността, за деформациите в поведението и тяхното преодоляване.
Търсенето на по-широко приложно поле на психологическите знания при противодействие на престъпността е характерен процес за двадесетото столетие. И това е свързано с развитието както на фундаменталните, така и на приложните клонове на тази наука.
Преди това на два пъти в развитието на човешката цивилизация при организирането и реализирането на наказателно-процесулната практика са търсени възможности за постигане на по-голяма справедливост при наказателното преследване на граждани, включително и за съобразяване с техните индивидуални особености като личности. Това са възраждането и буржоазните революции през 18 и 19 век.
Главно през тези два периода изтъкнати философи и юристи от Западна Европа и Русия поставят въпроса за диференцирания подход към правонарушителите, свързан с техните индивидуални особености. Те изхождат от презумпцията, че престъплението не е и не може да бъде иманентната същност на човека. Освен това те дълбоко вярват, че независимо от характера на правонарушението всеки човек може да се поправи и да преодолее едни или други явления.
През 18 и 19 век хуманистичните тенденции в прилагането са стимулирали юристите към по-активно търсене на знания за човешката психика и човешката личност при обосноваване на концепции за закони и при създаване на организация за тяхното прилагане.
Предадени от позицията на съвременната психология, тези обосновки са като непрецизни, така и неточни. За времето си обаче те са изиграли важна роля за създаване на интерес към психологическото знание и за неговото използване в юриспруденцията.
Векове наред преди тези две исторически епохи и преди възникването на психологията като наука психиката, душата (респективно съзнанието) като особен феномен е интерпретирана в различни философски и религиозни учения. Писмени паметници, които потвърждават това становище са открити през VI век преди новата ера (т.е. преди Христос). Такива паметници са открити в Китай, Индия и Египет, а малко по-късно в Гърция и Рим.
Разбира се дълго време човешкото съзнание се е свързвало с “душата” и се е разглеждало откъснато от неговия материален носител – тялото и нервната система. Душата се е разглеждала като нетленна същност, която надживява тялото.
Нужни са били около 2 хилядолетия за развитието на философското знание, за да достигне до лансирането на качествено нов подход при изучаване на психичните явления. В своите възгледи за психиката. Рене Декарт (1596-1650) за пръв път акцентира върху съзнанието, което свързва с човека. Съзнанието според него е най-важната и най-съществената отличителна особеност на човека.
Тази основополагаща идея за развитието на психологията като наука се доразвива през 17 и 18 век от Бенедикт Спиноза, Джон Лок, Дрордж Бълкли, Дейвид Юм и др.
Като самостоятелна наука психологията се утвърждава през втората половина на 19 век. И за това реално допринася както развитието на философията, така и развитието на системни изследвания на психичните процеси и явления.
През този начален период психолозите ограничават предметната област на тази наука само до видимото в човешката психика, до всичко онова, което може да се наблюдава и измерва. Такова становище според Влихелм Вунд, представители на позитивистската школа в психологията (Огюст Конт, Ернт Мах, Рихард Авенариус и др).
Противно на тях бихевиористите в лицето на Уатсон и последователи изтъкват, че психиката на човека е едно цяло и на трябва да се изучава като се изолират отделни нейни елементи. Освен това тя не може да се изучава непосредствено, а главно чрез промените в поведението, които се предизвикват от външни стимули.
Същите позиции отстояват и представителите на функционалната психология. Те акцентират главно върху функциите, които гарантират приспособяването на човека към социалната среда.
Интересът към сетивният опит и неговото придобиване е особено характерен за развитието на психологията до средата на 19 век. След това човешкото съзнание се превръща в основен обект за научни изследвания.
Освен това края на 19-ти и началото на 20-ти чек психологията се развива под силното влияние на австрийския психолог и психиатър Зугмунд Фройд (1856-1939). Най-характерното за него и неговите последователи (фройдизъм, дълбочинна психология ), че пледират за независимост между психика и съзнание. Те отделят по-голямо внимание на несъзнателното в човешкото поведение.
За първи път в психологията Фройд лансира идеята за особената роля на инстинктите в човешкото поведение. В сферата на несъзнателното се изтъкват различни преживявания, които после (на по-късен етап) водят до психични разстройства.
Към австрийската психологическа и психиатрическа школа следва да включим името на Алфлед Адлер (1870-1937).
Адлер внася корекции в теорията на Фроид за инстинктите. Според него на сексуалните влечения, а чувството за непълноценност и вродената необходимост за компенсиране на дефектите, играят важна роля за психическото развитие на човека.
Чувството за непълноценност се предизвиква както от органични недостатъци, така и от субективни фактори, свързани с различни преживявания (главни неуспех в живота на личността). Всеки човек се стреми да пресъздаде своята непълноценност и това се отразява на стила на неговия живот, включително и на взаимоотношенията му със социалната среда.
Дефектите в поведението, свързана с чувството за непълноценност са преодолими. Всеки човек по строго индивидуален път компенсира своите недостатъци и преодолява чувството за непълноценност.
Друг фактор, който играе много силна стимулираща роля в живота на хората е чувството за съпринадлежност. Това чувство се появява в периода на детското безсилие, но съпътствува човек през целия му живот.
Третото чувство, което съпътствува човека е чувството за страх. То се появява тогава, когато са извършени нередни неща.
Както се вижда и Фройд и Адлер свързват дефектите в поведението с вродени предпоставки – инстинкти, чувства и др. Те все още са далеч от мисълта да търсят причините затова във възможностите на човека съзнателно да сравнява себе си с живото и дейността на другите хора. И все пак за Адлер човек е социално същество, което се стреми да преодолее и компенсира всичко, което му пречи да изпълнява една или друга социална роля.
Според Адлер чувството за малоценност не само стимулира, но и травмира хората. И в единия и в другия случай пътят на личността е строго индивидуална, а не предопределен както изтъква Фройд в своята теория за ролята на инстинктите.
Идеите на Фройд и Адлер са изключително ценни за психологията на личността и за криминалната психология. Те показват, че са напълно възможни изненади и обрати в поведението от дълбочинните процеси, които протичат в психиката – инстинкти, емоционални модалности, малоценностен комплекс и др. При дадени обстоятелства те могат да стимулират личността и към извършване и девиантни и деликвентни действия.
Неофройдизмът, утвърдил се като актуално научно течение в психологията през първата половина на двадесетото столетие, също има определени заслуги за развитието на психологията на личността и на криминалната психология.
На базата на конкретни изследвания представителите на тази школа изтъкват, че психичните разстройства и свързаните с тях отклонения в поведението и правонарушения не са закодирани в човека по наследствен път. Те са резултат от жизнени неудачи, от безпокойство и от трудна приспособимост към условията на живот.
Карел Хорни (1885 – 1952) например е категоричен, че невротичният конфликт е силно повлиян от външните социални препятствия.
Според Ерих Фром (1900-1980) човешката психика е обществено-исторически обусловено явление. Предпоставките за неврозите следва да се търсят в социалните условия, а не в половия нагон.
Много интересна е и концепцията на Ерик Ериксон като психоаналитик. Той е създателят на концепцията за “жизнения път на личността”, свързана с културно – битовите условия на живот и дейност.
Във връзка с тази своя идея, той разработва и оригинална концепция за така наречените двуполисни състояния на личността през различните етапи от развитието на личността. Съществуват както позитивно, така и негативно влияещи състояние върху развитието и реализацията на личността.
При негативно влиящите състояние, освен нервни и психични разстройства, са напълно възможни и отклонения в поведението, включително и престъпни действия.
Ериксон разделя жизнения път на човека на 8 етапа като до всеки от етапите посочва двуполюсните състояния:
Първи етап (1 - 2 г.) – доверие или недоверие;
Втори етап (2 – 3г.) – автономност или съмнение;
Трети етап (3-5г.) – инициативност или чувство за вина;
Четвърти етап (6 – 11г.) – утвърждаване на способности или малоценностни преживявания.
Пети етап ( 12 – 18г.) – придобиване на социална идентичност или дифизия на социални роли.
Шести етап (19-25г.) възраст на интимност или на изолация;
Седми етап (26 – 50) – генеративност (интерес и грижа за другите) или стагнативност (интелект и грижи за себе си и за близките)
Осми етап (след 50 г) – удовлетвореност или отчаяние.
За Ериксон през всеки етап от развитието на психиката и на личността са напълно възможни нервни и психични разстройства и дестабилизиране на поведението. Причините за тези явления трябва да се търсят в социалната среда (социокултурната обстановка), в начина на живот, в безсилието на личността да реши жизнено важен проблем на всеки етап на своето развитие.
Независимо от интересните изследвания и оригиналните идеи за личността, за нейното развитие и за отклоненията в поведението биологизаторската школа в психологията (фройдиско и неофройдиско направление) не е била в състояние да реши всички кардинални проблеми на психологията на личността и особено на юридическата психология и криминалната психология. Сред проблемите които остават без задоволителен отговор: промените в индивидуалното, груповото и общественото състояние; формирането и промените в деонтичното отношение на личността към социалната среда и др.
Реален принос за решаването на част от тези проблеми дава френската социологическа школа в психологията в лицето на Емил Дюркем (1986-1917), Люсиен леви Брюл (1857-1939), Жан Пиаже (1896-1983) и др.
Дюркем по образование е юрист. Дълги години изследва примитивното мислене и битовото право на изостаналите народи. Изяснява особената роля на така наречената “колективна представа” в поведението на хората. Колективните представи се интериоризират (пренасят) в съзнанието на отделния индивид.
При изостаналите народи колективните представи играят основна роля при оценката на събитията от реалната действителност.
Според Леви – Брюл развитието на човешкото общество реално води не само до натрупване на знанието и до смяна на типа мислене.
Според него първобитният тип мислене се реализира чрез така наречените “колективни представи”, които имат необходимост от доказателства.
В мисленето на съвременния човек преобладават логическите структура, но не са изключени изцяло и пралогическите.
Пралогическото мислене е характерно за ранните стадии от развитието на човешката цивилизация и се реализира по закона на партиципацията (съпричастието), т.е. на съгласието и приобщаването без обсъждане и оценка.
Жан Пиаже е типичен представител на френската социологическа школа в психологията. Не него принадлежи идеята за социализацията на човешкото мислене.
В началото мисленето на детето е аутистично, т.е.е липсва мислителното взаимодействие със заобикалящия свят. Връзката на мисленето със заобикалящия свят е възможна след усвояване на езика. Чрез езика индивида усвоява система от понятия, класификации и отношения по модел, изработен от жизнедеятелността на много поколения.
Според Пиаже два основни фактора определят психическото развитие на човека:
Биологичен – нямащ нищо общо с обществото;
Социален – свързан с предаването на културата и социалния опити от поколение на поколение;
Пиаже разграничава три стадия на интелектуално развитие на личността:
Сензомоторен – от раждането до 2 години;
Стадий на конкретно мислене – от 2 до 12 години;
Стадий на формалните операции – след навършване на 12 години.
Едва след навършване на 12 години подрастващите търсят логическата връзка между фактите. Главно тогава те могат реално да усвоят и да осмислят и претенциите на социалната среда към тях, да възприемат и да спазват социалните норми.
Върху психологията на личността и криминалната психология влияние оказват и възгледите на представителите на екзистенциалната психология. В центъра на своите психологически изследвания те поставят живота, уникалната и неповторима персона.
Според Уилям Джеимс (психолог хуманист) съществуват четири форми на А-за:
Аз материално;
Аз социално – всичко свързано с изискванията за престиж, за положителната преценка на другите;
Аз духовно – носител на процесите на съзнанието, способностите;
Чисто Аз - лична идентичност.
Актуален проблем за неговата психологична теория е самооценката. За нейното определяне използваме формулата
Самооценката = успех
Претенции
Личността се стреми постоянно към постигане на лични успехи. Последната той свързва с идеалното, с абсолютния разум.
Интересни психологически идей, съчетание с недоверие във възможностите да се направи нещо съществено за облагородяване на света, в които живее човека. Човекът е безсилен да се справи с враждебните сили в обществото. Така мислят основоположниците на екзистенциализма във философията – Сартър, Яспер, Хойдегер. Те виждат единствено спасение за човека в идеалното.
Психолозите хуманисти, остоявайки екзистенциални философски позиции виждат спасението в по-голямата динамичност на Аз концепцията на личността.
Независимо от недоверието във възможността за подобряване на обществените отношения Карл Роджърс разкрива интересни мисли за Аз концепцията като фундаментален механизъм за самореализиране на поведението.
Ето и някои негови основни идеи, които имат важно значение както за психологията на личността, така и за криминалната психология:
При несъответствие между непосредствен опит и Аз концепция възниква дезадаптация на личността;
Дезадаптацията на личността може да възникне и при несъответствие между трите основни сфери на личността: истинското съдържание (нейните реални възможности), представите на личността за себе си (как се възприема и оценява) и представите на човека за неговото идеално Аз ( т.е онова, което човек иска да постигне).
Според Роджърс личността не подтиска всички антисоциални импулси, както посочва З. Фройд, а само онези, които противоречат на представата и за себе си. Напрежение и тревожност възникват, когато нейните действия не съответстват на представата и за себе си.
Аз концепцията на личността трябва да бъде много гъвкава по отношение на опита. Човек трябва да се научи да оценява реално своите възможностти.
Роджърс е дълбоко убеден, че съвременния хуманизъм се отличава съществено от хуманизма от епохата на възраждането. Сега усилията трябва да бъдат насочени към по-реална самооценка на възможностите на човека да постигне нещо в своя живот. Освен от разяснителна работа и усвояване на социален опит съвременния човек се нуждае и от активна психотерапевтична помощ за преодоляване на напрежението и за по-реална оценка на своите възможности. Това е необходимо и за хуманизиране на поведението.
Научен и практически интерес представляват и възгледите на Ейбрахам Маслоу за потребителите.
Своята теория за потребителите и за мотивите Маслоу обосновава в статията “ Теория за човешката мотивация” публикувана през 1943год. И монографията “Мотивировката на личността”, публикувана през 1954г.
Според Маслоу съществуват пет типа йерархизирани потребности:
Физиологични потребности;
Потребност от безопасност и съхранение, обезпечаващи човешкото съществуване;
Потребности от общуване и любов;
Потребности от самоактуализация от реализация на потенциалните способности на личността;
Потребности от самоутвърждаване.
Важна роля за човешката активност играят и така наречените мега потребности (висш клас потребности). Тези потребности са свързнани с постигане на истина, красота, съвършенство, всестранност, самоактуализация и др.
Потискането на тези потребности поражда психични разстройства. Тези разстройства той определя като мега патология на личността.
В обществото според Маслоу живеят два типа хора: способни на висши преживявания, при които се актуализират мега потребностите и неспособни на това. Първият тип хора са носители на ценни идеи и могат да играят важна роля за прогреса на обществото. Вторият тип са хора, податливи на манипулация.
Много е трудно комуникацията в обществото между хора с различен тип потребности. Трудностите в общуването могат да се преодоляват по-лесно чрез неформални човешки общности.
Идеите на Маслоу за потребителите са приложими към всички сфери на социалната практика, включително и дейностите на специализираните държавни органи, ангажирани с противодействието на престъпността.
Определен интерес преставляват и възгледите на представителите на диалектико – материалистическата школа в психологията. Те са изиграли важна роля за развитието на юридическата психология и криминалната психология.
Първи опит за интерпретирне на проблемите на психологията от позициите на диалектическия материализъм е направен през 20-те години на ХХ век от Жорж Полицер (1903-1942). Той е философ и психолог от унгарски произход.
При разработването на своята “конкретна психология” той се позовава на философските възгледи на К. Маркс и Ф. Енгелс. Според него личността трябва да се разглежда като едно цяло, свързано с дейността.
Важна роля за психологическото развитие на човека играят всички събития към които той е съпричастен.
Освен Полицер, за развитието на френската “историческа психология “ определена роля са играли още двама психолози: Инс Майерсон (1888-1983) и Анри Валон (1879-1962).
Майерсон анализира филогенетическото развитие на чевешката психика, а Валон онтогенетическото.
Според Майерсон човешката мисъл винаги е насочена към някакви реални продукти. Произвеждайки създава своите психически функции. Освен това психическия облик се формира при конкретни исторически условия.
Според Валон движещите сили за развитието на човешката психика са заложени в социалната сфера, в която се включва всеки човек. На един по-късен етап стимулираща роля започват да играят вътрешните позиции на личността.
Идеите на историческата психология в Русия се развиват от Владимир Михайлович Бехтерев (19857-1927), Константин Николаевич Корнилов (1879-1957), Александър Николаевич Леонтиев (1903-1979), Сергей Леонидович Рубинщейн (1889-1960), Димитрий Николаевич Узнадзе (1886-1950).
Бехтерев се опира на учението на Сеченов за рефлексите. Опитва се да обясни обществения живот чрез рефлексивната теория за психиката.
Към тази школа в психологията принадлежи и руския психолог Лев Семеинович Виготски (1896-1994). Той е сторонник на културна-историческата теория за психиката и поведението. Културните знаци (знаците на езика) играят важна роля при формиране вътрешния свят на човека.
Виготски разграничава две съставки, два плана в човешкото поведение, съединени в развитието на психиката:
Натурален – резултат от биологичната еволюция;
Културен – резултат от историческото развитие на човечеството.
Културното поведение на човека е опосредствано от оръдия и знаци. Първите са насочени навън, а втората – навътре. Чрез вторите се осигурява управлението на поведението.
Заслужава да се спомене името на още двама руски психолози с принос в развитието на психологията на личността, а следователно и криминалната психология .
Леонтиев, които развитието на психиката и проблемите за развитието на психиката и съзнанието и разработва идеята за дейния подход в психологията. Психиката се реализира и усъвършенства в конкретната дейност.
Узнадзе с теорията си за установката. Последната не е нищо друго освен готовност за определената активност в определена ситуация.
Идеята за установката за пръв път е лансирана от немския психолог Л. Ланге. Чрез нея той обяснява грешките при възприемането на действителността.
В основни линии това са психолозите, които със своите идеи са допринесли за обогатяване на психологията като наука и за развитието на приложните клонове на психологията в това число и на криминалната психология. Тези идеи и теории са станали възможни на базата на развитието на биологичните и социалните науки. Това влияе продължава и днес.
За развитието на криминалната психология особено значение имат научните теории, изясняващи ролята и значението на съзнанието в човешката психика. Всъщност съзнанието е една от основните предпоставки и за формиране на специфичните отличителни особености на личността, включително и това , че може да се регулира нейното поведение чрез общоприети норми.
Освен представените идеи и теории за развитието на криминалната психология са изиграли съществена роля и психолозите работили по проблемите на юридическата психология. Тези психолози, изяснявайки психологическите аспекти на наказателното преследване на извършителите на престъпления се докосват и до редица личностни особености на тези лица, които отразяват в своите публикации.
Руският психолог И. Посошков, работил през втората половина на ХVII и началото на ХVIII век за пръв път в своите съчинения изтъква, че не всички лица, обвинени за извършени престъпления са желали настъпването на престъпния резултат. Освен това не малка част от извършителите никога не повтарят своите престъпни действия. Обикновено те дълбоко съжаляват за извършеното и се разкайват.
Трайно отражение върху юридическата и криминалната психология оказват антропологическата и социологическата теория в криминологията.
Създател на антропологическата теория в криминологията е италианския лекар психиатър Чарлз Ломброзо.
Социологическата теория се развива под силното влияние на френските социолози утописти. Те търсят причините за престъпленията в биологични фактори, а в самата социална среда.
За Чарлз Ломброзо предпоставките за престъпното ангажиране на личността се предават по наследствен път. Социалната среда може само да ускори или да забави тяхната реализация.
По принцип това са крайни позиции, които малко допринасят за пълноценното научно изясняване на научните проблеми и престъпността и престъпната реализация на личността.
В края на ХIХ и началото на ХХ столетие психолозите подлагат на остра критика антропологичната теория на Ч. Ломброзо за престъпността. В редица публикации се изтъква, че това е краен възглед, който обезсмисля нормалното регулиране на човешкото поведение. Щом е невъзможна корекция престъпниците трябва да се изолират или да се унищожават.
Много силно влияние върху криминалната психология оказват проведените криминологични изследвания на престъпността в края на ХIХ и началото на ХХ век. На базата на тези изследвания по-определено се налага тезата за социалната и социално-психологическата обусловеност на престъпното поведение. Утвърждаването на тази теза е свързано с изследователската дейност на такива известни социолози и криминолози, като: Ж. Кетле, Емил Дюркем, Макс Вебер, Л. Леми- Брюл и др.
Използването на статистическия метод при изследване на престъпността е дало възможност на тези изследователи да обосноват чрез използване на конкретни емпирична информация своята теза, че престъпността е социално явление, което силно се влияе от социалните аномалии – войни, икономически кризи, социални сътресения и др.
Тази закономерност много трудно може да се отрие, ако се разчита само на натрупването на информация от проучването на отделни престъпления. При такъв подход на преден план изтъкват подчертано лични предпоставки, чрез които трудно може да се изясни влиянието на протичащи събития в обществото.
Представителите на американската социално-психологическа школа обръщат по-голямо внимание на различните социално-психологически фактори, свързани с общуването на личността със социалната среда. Особено внимание те отделят на влиянието на криминализираната социална среда.
Интересни социално-психологически изследвания на престъпността и престъпното поведение са реализирали Р. Мертън, Ж. Сатърленд, Е. Глюк и др. Те изтъкват, че социално-икономическите фактори нямат непосредствено влияние. Те влияят опосредствено чрез социално-психичните.
Тези идеи, макар и обосновани чрез провеждането на стабилни научни изследвания се оспорват от представителите на неоломброзианското и неофройдиското напрежение в криминологията и криминалната психология. В своите критики те се позовават главно на синдрома на Клаенфернд и на трудностите при контролиране на така наречените вродени влечения – либидо, стремеж към власт, влечение към разрушения и др.
Твърде често като аргумент за като аргумент за подкрепа на тезата на наследствената предопределеност на престъпността се използват хромозомните аномалии, които са открити при изследване на извършителите на престъпления.
Проведено представително научно проучване през 1970г. от американския център за психично здраве показва по-безспорен начин, че тази теза е научно несъстоятелно. Според това изследване хромозомните аномалии се срещат както при правонарушители, така и при лица , неангажирани с престъпна дейност.
На международна конференция по проблемите на престъпността, проведена във Франция през 1972г., се приема единодушно становището, че не се доказва статистически зависимостта между хромозомните аномалии и престъпността.
За отхвърляне на теорията за наследствената предопределеност на престъпното поведение значителен принос имат и американските психолози, изследвали агресивността на хората – А. Бандеруга, Д. Бълковиц, А. Бъс и др. Те доказват по убедителен начин, че агресия е явление силно повлияно от смущения в социализацията на личността, от нейната възможности съзнателна да контролира своето поведение в конкретни жизнени ситуации.
Човек не се ражда с готова програма за извършване на агресивни действия. Той се научава да върши това стихийно или организирано.
В научните изследвания, проведени през втората половина на столетието, предпоставките за отклоненията в поведението, свързвани с извършване на престъпления, се свързват и с различни деформации на психични и личностни качества, възникнали в индивидуалния живот на личността и повлияна от конкретно сложили се жизнена ситуации.
В края на ХХ столетие психологията разполага с достатъчно надеждни методи за разкриване на тези отклонения и за доказване на тяхното влияние върху поведението на личността в критични и криминогенни ситуации.
Отхвърляйки наследственото предопределеност на престъпността и престъпното поведение тези психолози не изключват възможността различни наследствени аномалии на психиката да повлияят при извършване на конкретно престъпление. Това може да се случи както под влияние на емоционални модалности, така и под влияние на акцентуации на характера и темперамента. Това може да стане, но може и да не стане.
По всяко вероятност бъдещите изследвания по криминална психология ще помогнат да се изяснят по-прецизно и възможностите на личността да контролира своето поведение и да преодолява по успешно смущения, повлияни от наследствени предразположения. Човек никога не е бил абсолютно безсилен пред несъвършенствата на своята природа, когато ги познава и когато се е научил да се справя с възникнали трудности.
2. Психологически изследвания на извършителите на престъпления
2.1. Основни насоки на психологическите изследвания на извършителите на престъпления.
2.2. Методология и методики на изследване на престъпното поведение.
2.3. Организация и провеждане на изследванията по криминална психология.
2.1. Основни насоки на психологическите изследвания на извършителите на престъпления.
Системните изследвания върху поведението и личностните качества на извършителите на престъпления започват преди около 150 години. И това е период, свързан с активното търсене на възможности за усъвършенстване на разследването и наказателното преследване на правонарушителите.
През този период основният проблем на изследователите и практиците е бил свързан с осигуряване на по-голяма достоверност на информацията, която се събира чрез следствените и съдебни действия. Особено внимание се отделя на възможностите за по-успешно разкриване на извършените престъпления и за преодоляване на лъжесвидетелстването
В края на 19-то и началото на 20-то столетие психолозите насочват своите усилия и към по-целенасоченото използването постиженията на психодиагностиката и психопрофилактиката при издирване на неизвестни извършители на престъпления. Оценява се ролята и значението на съдебно-психологическите експертизи за съдебна практика.
Всички психологически изследвания посветени на тези проблеми са допринесли за постигането на по-голяма ефективност в дейността на оперативните, следствените и съдебните органи. Повишена е разкриваемостта на извършителите на престъпления.
Освен това те са помогнали и да се изяснят много важни особености на престъпното поведение, на непосредствените причини и мотивите, свързани с реализирането на конкретно престъпни действия. Установено е по-безспорен начин, на всички разстройства в психиката и в личните качества водят до извършването на престъпления.
Освен от деформации в основните личностни качества, трайното приобщаване към престъпния начин на живот се обуславя и от усвояването на престъпен опит. Неговата стимулираща роля е особено силна при задоволяване на потребностите от самореализация и самоутвърждаване.
Съдебно-психологическите изследвания на престъпните групи и престъпните организации са дали възможност да се изясни и особената стимулираща роля на криминализираната социална среда за приобщаването на подрастващите и младежите към извършването на престъпления.
И за психолозите изследователи и практици, работещи в специализираните държавни органа отдавна отпадна разбирането, че престъплението е чиста случайност в живота на личността или че приобщаването към престъпния начина на живот е предопределено от съдбата, т.е., че е биологично обусловено явление. Много автори в своите публикации все по-често се спират на феномена “предвиктимно поведение”. Този феномен те все по-определено свързват с “подготовката” на личността за извършване на престъпления.
Установено е по-безспорен начин, че през предкриминалния период личността постепенно губи своята жизнена перспектива и това, че може да успее в живота без да нарушава социалните норми. Разбира също така, че за нея престъплението е някакъв шанс да преуспее в живота. Много са и примерите от реалната практика на специализираните държавни органи, които подкрепят тази теза.
Научните изследвания на престъпно поведение и престъпните действия на личността неминуемо са стимулирали изследователите и към изясняване на по-дълбоките вътрешни (интровертни) причини за този обрат в живота и, който я противопоставя на социалната общност. И във връзка с това много изследователи са се изкушавали да изкажат и съображения, че е напълно възможно и реално предотвратяването на част от престъпленията и вземането на изпреварващи мерки определени лица да не се насочат към извършване на престъпления.
Освен тази констатация, редица изследователи изтъкват, че действията, насочени към ограничаване на престъпността, могат да бъдат успешни, ако се проведат по мащабни криминологически и психологически изследвания върху причинната обусловеност на престъпността и престъпното поведение. Позитивен превантивен ефект може да се постигне само, ако своевременно се неутрализират или отстранят причините, които пречат на личността да избере най-добрата жизнена перспектива и да се предпази от увлечения, които биха я подтикнали и към извършване на престъпления.
Всъщност интересът към изследване на причинната обусловеност на престъпността се увеличи през втората половина на 20-то столетие. Тогава и учените и практиците приеха предизвикателството за решително противодействие на престъпността, стихийно възникваща и организирана.
През втората половина на това столетие бяха предприети и реализирани мащабни криминнологически и психологически изследвания на престъпността. В почти всички страни са разработили и се прилагат национални програми за противодействие на престъпността.
Тези изследвания и тези програми показват по недвусмислен начин, че без широко мащабни усилия за стабилизиране на условията на живот на гражданите, гарантиращи тяхната пълноценна социална реализация и социално утвърждаване много трудно ще се стигне до чувствително ограничаване както на стихийно възникващата, така и на организираната престъпност. Смущенията в живота и поведението на личността, предразполагащи към извършването на девиантни и деликвентни действия трябва да се преодоляват и неутрализирането в техния зародиш.
Изследванията по проблемите на криминалната психология могат да допринесат твърде много за решаване на проблема с нулевия старт в превантивната работа, т.е. да се внасят корекции в личностните качества и в поведението на личността преди да е извършила престъпления.
От научните изследвания по криминална психология зависи твърде много как ще се реши въпроса за организацията на изпреварващата превантивна работа и по какви критерии ще се подбират застрашените лица. По всяка вероятност усилията както на научните работници, така и на специалистите трябва да бъдат насочени към ранните периоди от развитието на личността – пубертет, юношеството, ранна младост.
Обект на изследване от криминалната психология трябва да бъдат и трайните негативни последици от продължително ангажиране на личността в извършването на престъпления. Известно е от практиката, че повтарянето на престъпленията ( рецидивирането) реално води до привикване с престъпния начин на живот. По осреднени данни около 35% от извършителите на престъпления повтарят своите престъпни деяния. Освен това известно е също така, че много трудно се постигат корекции в тяхната диспозиционна система и деонтично им отношение към действителността.
Изследвайки многостранно престъпното поведение на личността, криминалната психология може успешно да изясни и проблема за причините и за психичните механизми, които водят до трайното приобщаване на личността към престъпния начин на живот. Едва ли това може да се обясни само с успехите при извършването на конкретни престъпления. Известно е от практиката, че много рецидивисти повтарят своите престъпления и след като са престояли продължително време в пенитенциарни учреждения.
По принцип рецидивистите много трудно преосмислят своя начин на живот и се отказват по свое дълбоко убеждение от извършването на престъпления. Това явление е особено характерно за извършителите на имуществено престъпления – кражби, присвоявания, противозаконни отнемания на моторни превозни средства и др.
Така направените разсъждения върху проблемите, с изследването на които са се ангажирани криминалните психолози показват, че научноизследователската работа по този приложен клон на психологията би могла да се групира в три основни направления:
Причини и условия за възникване на деформации в съзнанието, в личностните качества и в поведението на личността, водещи до извършването на девиантни и деликвентни действия;
Психически механизми, обуславящи формирането на престъпно отношение, престъпен замисъл и извършването на конкретни престъпления. В това изследователско направление следва да се включат и психичните механизми, обуславящи престъпното сдружаване, формирането на престъпни групи и създаването на престъпния организации;
Психични механизми, обуславящи трайното придобиване на личността към престъпния начин на живот.
2.2. Методология и методика на изследване на престъпното поведение
Методологията и методиката на научните изследвания в приложните клонове на психологията зависи в значителна степен от особеностите на техния обект. Най-често това е поведението ли действията на определени лица.
В значителна част от случаите тези действия са обичайни, ежедневни достъпни за наблюдение. В други случаи действията са скрити и трудно могат да се наблюдават непосредствено. Нещо повече, при извършването на престъпления се вземат мерки за прикриване на престъпните действия.
В едни случай, както е при производствената дейност, обектът може да бъде информиран предварително на това, че неговата дейност се наблюдава, включително и това, че наблюдението е свързано с някакво научно изследване. В други случай, както е при престъпността, почти е невъзможно да се прави непосредствено наблюдение на извършващи се престъпни действия. Много трудно се установяват доверителни отношения и със самите извършители, включително и в случаите, когато престъплението е разкрито и те са задържани от органите на полицията.
Недоверието и подозрителността са сериозни препятствия за установяване на доверителни отношения с извършителите на престъпления не само при разследването, но и при организирането и провеждането на научни изследвания с такива лица. Информацията, която съобщават за себе си и за своята дейност много често е неточна и непълна. Правят се и опити за въвеждане в заблуждение на лицата, които ги разследват или провеждат психологическо изследване.
Лицата, извършили престъпления много трудно се съгласяват с тях да се провеждат психологически изследвания. Много трудно се убеждават, че изследването има подчертано научен характер и няма нищо общо с разследването на престъплението, което са извършили.
Тяхната недоверчивост и въздържаност понякога е обусловена и от това, че по-време на предварителното производство и съдебното дирене са успели да прикрият част от своята престъпна дейност. Научното изследване, колкото и добре да бъде организирано, почти винаги ги стимулира към тревожно очакване, че могат да бъдат разкрити и други престъпления, които са извършили.
Повечето от тях са силно обезпокоени и напрегнати и когато изследователят си води бележки по време на самото изследване. Тогава, те се страхуват, че могат да кажат нещо, което след като се запише ще бъде използвано срещу тях.
Всички тези особености показват, че преодоляването на защитните механизми при психологическото изследване на правонарушителите е важно условие не само за неговото реализиране, но и за получаването на достоверна научна информация. Всички опита за принудилно ангажиране на изследваните лица са и опасни и вредни от гледна точка на крайните резултати от психологическото изследване.
Психологическите изследвания по криминална психология имат ретроспективен характер, т.е. те се провеждат след като е извършено престъплението. Твърде ограничени са възможностите за непосредствено психологическо наблюдение на инкриминирано събитие.
Това е една от съществените причини събраната емпирична информация да има подчертано описателен и оценъчен характер и да се базира главно на самонаблюдението и на наблюдението на други лица, които нямат психологическа подготовка. Самата информация не винаги е точна и прецизна тъй като е събирана при условията на повишено емоционално напрежение.
Използването на ретроспективния подход при психологическите изследвания неминуемо налага търсенето и използването на повече източници на информация. Освен от преките участници в престъпления научна информация може да се събира и от лица, които са участвали в разкриването и разследването на дадено престъпление – оперативни работници, следователи и др.
Значителна част от тази информация е отразена в съдебните и следствените дела и може да се систематизира чрез предварително подготвени въпросници. По-добри научни резултати се постигат, ако психологът изследовател сам проучва съдебните и следствените дела и попълва въпросниците.
Освен от съдебните и следствените дела, психологическата информация може да се извлича и от други писмени източници, засягащи живота и дейността на изследваните лица: писма, дневници, характеристики и др. Събраната информация по този начин също може да се систематизира в предварително подготвени въпросници.
Информацията, събрана от писмени източници не винаги е чисто психологическо съдържание. В нея най-често се описват прояви, взаимоотношения, правят се оценки за различни събития. Тя може да се използва само след прецизен анализ от психолога изследовател. Зад описаните събития, взаимоотношенията и субективни оценки главно той може да открие особености на характера, интереси и позиции на личността, както и нейното отношение към правните норми.
Малко по-различно стои проблемът с използването на следствените и съдебни дела. В тях освен детайлно описание на инкриминираното деяние и на извършителите престъпни действия е обобщена информация за причините и мотивите за извършеното престъпление. Много често тези обобщения са подкрепени и със съдебни психологически и съдебно-психиатрически експертизи.
Тези обобщения на следователите могат да се използват. Това не пречи психолозите да проведат и свои изследвания по тези проблеми.
Ретроспективният подход при научните изследвания по криминална психология не е пречка в някои изследвания да се използуват и преки методики за събиране на информация. Най-често в изследователската дейност на криминалните психолози се използва беседата, програмираното интервю, анкетата, различни тестови методики за изясняване особености на характера, темперамента, устойчивостта и диспозицонната система, емоционални модалности, податливост на психично напрежение, деонтично отношение към действителността, възможността за самоконтрол и др.
Психологическите изследвания на престъпното поведение и престъпната реализация на личността обикновено се провеждат след приключване на предварителното производство. В тях се включват лица, за които е установено, че са виновни и им е наложено съответно наказание.
През последните 2-3 десетилетия на 20-то столетие криминалните психолози проявяват все по-голям интерес към изследване на генезиса на престъпното поведение. Става дума за изследване на промените в личностните качества и в поведението, които предшестват и обуславят престъпното ангажиране на личността.
От проведени до сега изследвания на генезиса на престъпното поведение е установено, че към престъпления се насочват главно лица, които не са успели да се реализират пълноценно и които нямат ясна жизнена перспектива. Тези смущения най-често са свързани с разстройства в насочеността на личността и нейната диспозиционна система.
Установено е също така, че перспективността и отчуждението са основни предпоставки за откъсване на личността от здравата социална среда и насочването и към маргинализирана общност, които се занимават и с извършване на неправомерна дейност. Това пренасочване на ангажиментите е предпоставка и за формиране на индиферентно отношение към социалните норми постепенно започва да се приеме като необходимост на ежедневието.
Тези негативни промени са особено характерни за периода на пубертета, юношеството и ранната младост. След тези три периода отклоненията в поведението, свързани и с извършването на престъпления са много рядко явление. Нещо повече, част от тези лица могат успешно да преодолеят своите увлечение, които са ги подтикнали към извършване на противоправни действия.
Изследването на визираните промени и на закономерностите, които ги обуславят може да се постигне, ако научните изследвания се насочат към така наречените маргинализирани общности, при които съществува реална опасност от неправомерни изяви. Това са криминално застрашени лица. Те не са извършили престъпления, но могат много лесно да се ангажират с неправомерна дейност.
При този тип изследвания емпирична информация се събира за смущения в развитието на личността, за прояви и действия ,които предшествуват и обуславят нейното престъпно ангажиране. Самите лица се подбират по определени критерии, които психологът изследовател предварително уточнява.
Като критерии при подбора на тези лица могат да се използват: отчуждаването от семейството и училището, конфликтността, склонността към агресивни прояви, силният стремеж към облагодетелстване, злоупотребата с наркотици и алкохол и др.
Този тип изследвания имат подчертано прогностичен характер. Чрез тяхното провеждане може да се провери склонността на определена категория лица към извършване на правонарушения. Това се постига чрез изясняване на следните проблеми:
Деформации в насочеността на личността;
Деформации в нравственото и правното съзнание на личността;
Склонност към агресивни прояви.
Този тип изследвания дават възможност не само да се изясни опасността от неправомерни изяви при определена категория лица, но и да се вземат мерки за тяхното недопускане. Те са крайно необходими за така наречения нулев старт при противодействието на престъпността.
2.3.Организация и провеждане на изследванията по криминална психология
По принцип научните изследвания по криминална психология са строго специализирани и се провеждат най-често от ведомствени научни звена – научни институти и лаборатории. Обикновено такива звена се създават в МВР и в съдебната система.
В Република България такива изследвания се провеждат в два научноизследователски института от системата на МВР (Научно изследователски институт по криминалистика и криминология и Научен институт по психология), а в съдебната система – Съвет за криминологични изследвания.
Освен това научни изследвания по криминална психология могат да се реализират и в университетски и академични научни звена. Въвеждането на юридическата психология, като университетска учебна дисциплина реално допринесе за повишаване на интереса към тези изследвания и от научни звена, извън сферата на специализираните държавни органи.
Освен психолозите, интерес към проблемите на криминалната психология проявяват юристи и психолози. Първите свързват своя интерес с противодействието на престъпността, а вторите с корекционно-възпиталната работа.
По-голямата част от проведените до сега изследвания по криминална психология имат подчертано приложен характер. Чрез тях се търси по-добро решение на проблеми, свързани с дейността на оперативните органи на полицията, на следствието и съда.
Наред с тях, през последните години бяха публикувани и редица монографии посветени на основополагащи проблеми на науката криминална психология. Става дума за такива проблеми, като: същност и особености на престъпното поведение, психични механизми на престъпното поведение, мотиви и мотивация на престъпно действие, престъпно сдружение и престъпни организации и др.
Повечето от специалистите, които се занимават с проблемите на криминалната психология, провеждат самостоятелни психологически изследвания. Разбира се не са малко и тези, които се включват в екипи от специалисти от други научни области: юристи, социолози, психиатри и педагози. Те участват в така наречените комплексни научни изследвания по проблемите на престъпното поведение.
Комплексния подход при изследване на престъпността и престъпното поведение се наложи от криминологията. Главно юристите-криминолози търсят активно сътрудничество от други области на науката. Това сътрудничество не е самоцел , а необходимост, свързана с търсенето на възможности за по-задълбочено изследване на престъпността.
Този подход се налага и в нашата страна. В българската асоциация по криминология, освен юристи, членуват социолози, психолози, психиатри, педагози и др.
Комплексните научни изследвания на престъпността и престъпното поведение имат представителен характер. И това е така, тъй като те са ориентирани към изследване на големите съвкупности от лица. При тях се работи с предварителна извадка.
Освен представителни изследвания по криминална психология могат да се провеждат монографични и типологични изследвания.
При монографичните изследвания се работи с малка съвкупност от лица. Психологът изследовател се насочва към цялостно и задълбочено изследване на всички. Например, монографичното изследване може да се проведе на извършители на убийства, на изнасилвания, на убийство в определено населено място или за определен период от време.
Монографично може да се изследва престъпната дейност на една престъпна група или на определена престъпна организация. При тези изследвания се обръща специално внимание и на вътрешно груповото взаимодействие, както и на организацията и управлението на тези общности.
При типологичните изследвания също се работи с малки съвкупности от лица. Особеното при този подход е това, че не се търсят възможности пълно и всестранно изясняване на престъпното поведение, а се изследват само някои аспекти. Така например обект на такова изследване могат да бъдат причините за определен вид престъпления, но могат да бъдат и мотивите за тяхното извършване.
Типологичните изследвания дават възможност да се изследва много задълбочено и много прецизно определен параметър на престъпно поведение: замисъл, мотив, отношение към реализираното престъпно деяние и др.
Представителните психологически изследвания най-често се използват при изследване на социалнопсихологически закономерности, специфични за формирането на престъпно поведение и за престъпна реализация на личността. Този тип изследвания могат да се използват и при разработването на психологична типология на извършителите на престъпления.
Експерименталният метод се използва по рядко в криминалната психология. Много трудно е на един изследовател или група да внесат промени в обстановката, при която се реализира определена престъпна дейност. Това може да се направи само от органите за управление.
Разбира се напълно възможно е да се проследи негативното или позитивното влияние върху престъпната активност на промени в условията на живот, наказателната политика или на промени в организацията на превантивната дейност и най-вече ранната профилактика.
Изборът на едни или друг подход при организирането и провеждането на научни изследвания по криминална психология зависи главно от проблемите , които предстоят да бъдат изяснявани. Комплексните и сложни научни проблеми, които провеждането на представителни научни изследвания. При по-малките и по-ограничени проблеми добри резултати могат да се постигнат и чрез провеждането на монографични и типологичне изследвания.
Освен от характера на проблема, които трябва да изяснява, подборът на подхода зависи и от реалните възможности на изследователя да проведе научно изследване и да изясни даден проблем. Не бива да се поемат научни ангажименти, които не можем да изпълним.
В историята на криминалната психология са известни много опити, които са завършили без успех, тъй като изследователите не са били подготвени за тяхното реализиране. Вярно е, че големите научни достижения са свързани с много усилия, но това едва ли оправдава научните авантюри.
Психологическите изследвания на престъпното поведение трябва да се реализират от добре подготвени психолози.
Всяко изследване по криминална психология трябва да стартира прецизно разработена план програма. В нея изследователят прецизира своите виждания за научния проблем и за възможностите да бъде изяснен.
Всяка план-програма за научно изследване по криминална психология съдържа:
Обосновка на темата на изследването;
Цел и задачи на изследването;
Хипотези (научни предположения) на изследването, които трябва да бъдат изяснени;
Изследователски методи и инструментариум за събиране на емпирична информация;
Команден план за провеждане на изследването;
Обработка и анализ на събраната емпирична информация;
Написване на научен доклад, студия, монография, статия и др.
Реализирането на план програма на всяко научно изследване по криминална психология може да се изпълни самостоятелно, но това може да се постигне и чрез използването на сътруднически апарат. При използване на повече специалисти е нужна много добра координация на тяхната работа.
Успешната изследователска работа на младите психолози предполага активно сътрудничество с по-опитни. Хубаво е, ако в началото те участват в изследователски екипи.
Научните изследвания по криминална психология ще спечелят, ако криминалните психолози използват активно и сътрудничеството с оперативните работници, следователи, съдии и прокурори. Тяхното мнение, макар и де не винаги прецизно в научно отношение, е полезно за научните изследвания по криминална психология.
Освен активното търсене на научни и чисто практически консултации младите криминални психолози ще спечелят и ако направят всичко, което зависи от тях за получаване на компетентно научна оценка на своята разработка.
Компетентното оценка е крайно необходима за успешното завършване на всяко научно изследване и за научното израстване на криминалните психолози.
3. Психологични механизми на престъпно поведение
3.1. Социално-психологическа характеристика на личността на извършителите на престъпления.
3.2. Мотиви и мотивация на престъпното поведение.
3.3. Прогнозиране на престъпното поведение.
3.1. Социално-психологическа характеристика на извършителите на престъпления
Психичните механизми, обуславящи ангажирането на личността с престъпна дейност извършването на конкретни престъпления винаги са вълнували както учените, така и практиците, ангажирани в дейността на специализираните държавни органи. Първите са търсили дълбоките корени на злото, свързано с възникване на увлечение или със склонност към не премерени изяви, а вторите са се интересували от стабилността, а с това и за по-успешното разкриване на всяко конкретно престъпление.
Този проблем е вълнувал учени и практици в продължение на столетия. На него са посветени много изследвания през втората половина на ХIХ и през целия ХХ век.
Лансирани са много ценни идеи за приобщаването на личността към престъпния начин на живот и за нейната активност при усвояването и използването на престъпен опит, но все още много трудно се достига до единни научни критерии при изясняване на психичните механизми на тези процеси.
По всяко вероятност многофактурната обусловеност на престъпното поведение е сериозна пречка да се стигне до единомислие, а следователно и до задоволително научно обяснение на този проблем. Затрудненията са свързани и с това, че неговите промени в позициите на личността и в нейното отношение към социалните норми не се наблюдават непосредствено. За тях ние съдим главно по нейната самооценка и по промените в поведението.
Тези проблеми винаги са се изяснявали в психологията с известна доза условност. Личността, колкото и добре да бъде подготвена на да се отнася добронамерено към дадено изследване, не винаги е в състояние да дифенцира точно и прецизно предпоставките и стимулите за своите престъпни увлечение. Тя трудно може да диференцира влиянието на поети социални ангажименти, на характерови и темпераментови особености, на емоционални модалности и др. Тя просто е привикнала с тях много трудно може да определим тяхната значимост при оформяне на нейното отношение към престъпността и престъпния начин на живот.
Освен това твърде сложен и противоречив е пътят на личността от правопослушно към престъпно поведение. Самите негативни промени в мисленето и в начина на живот на личността могат да настъпят преди, а след нейното престъпно ангажиране.
Всички тези особености показват, че изясняването на механизмите на престъпно поведение трудно може да се постигне, ако се върви от единичното към общото и се изследват малки съвкупности от лица.
Изследователската практика показва, че психологическите закономерности, обуславящи човешкото поведение, включително и негативните проблеми в него, могат да се изяснят успешно само чрез представителни научни изследвания. Този изследователски подход в криминалната психология е взаимосвързан от социологията и криминологията.
Самият подход дава възможност не само да се установи относителната тежест на отделни фактори, но и да се сравнява и съпоставя тяхното влияние чрез така наречените “многомерни скали”. Постига се по-голяма прецизност при изследване на влиянието на различните подструктури на личността – биологенетично обусловени и социално обусловени.
Използаването на този подход в научните изследвания по криминална психология даде възможност да се решат успешно два основни научни проблема на тази наука:
По-прецизно да се определят механизмите на престъпно поведение;
Психодиагностика и психопрогностика на криминалната психология да се поставят на стабилни научни основи.
Проведените научни изследвания на престъпно поведение през последните 2-3 десетилетия на ХХ-то столетие показаха, че независимо от неговата многофакторна обусловеност, две основни подструктури играят решаваща роля за преодоляването на личността към престъпния начин на живот и извършването на престъпления. Това са социално-психологическите характеристики на личността и нейния мотивационен профил.
Много фактори, обективни и субективни играят важна роля при тяхното формиране на социално-психологическите особености на личността и нейните основни мотиви за дейност имат определящо значение за приобщаването и към престъпния начин на живот и многократното извършване на престъпления.
Социално-психологическите особености на личността се формират в конкретна социална среда, т.е. при общуването с нея. Те играят важна роля за социализацията на личността: социално познание, общуване, усвояване на навици и привички за практическа дейност, усвояване на роли и функции, формиране на деантичното отношение към действителността и др.
В самата социализация на личността се очертават три основни етапа:
Ранна социализация на детето;
Маргинална или промеждутъчна социализация, свързана с близкото обкръжение на подрастващите , която е преходна и неустойчива;
Тройна, устойчива социализация, която се реализира след прехода от юношеството към зрелостта.
Трите етапа на социализацията се реализират чрез общуването на личността с формалните и неформалните общности. Неуспехите в този процес най-често водят към дестабилизиране на поведението, включително и към извършване на девиантни и деликвентни действия.
Социализацията, успешна или неуспешна, играе решаваща роля за формиране насочеността на личността и нейната диспозиционна (ценностна) система. В процеса на социализацията личността усвоява, т.е. приобщава се към социалните и културните дадености на средата, в която протича нейното развитие.
При едни този процес протича по-лесно и безболезнено, при други се забавя и затруднява. Напълно възможни са и смущения в поведението, свързват се с отчуждение, с безперспективност и с конфликти.
Проведените сравнителни психологични изследвания показват по недвусмислен начин, че биогенетичното обусловените личностни качества не влияят директно върху трайното пробуждане на личността към извършването на престъпления. Това най-често се реализира по косвен път, т.е. чрез смущения в социализацията на личността.
Руският генетик Н. Дубинин изтъква, че не биологическото унаследяване , а социалното играе решаваща роля за формиране насочеността на човешкото поведение, включително и за усвояването им за неусвояването на престъпен опит. Самото социално унаследяване, се реализира в процеса на социализация, чрез общуването на личността с конкретната социална среда.
Разстройството в психиката и в нервната система също не влияят директно (пряко) върху решението на личността да извършва или да не извършва престъпления. Те се отразяват неблагоприятно върху общуването със социалната среда. Под тяхно влияние могат да настъпят смущения и в социалното унаследяване.
Същото се отнася и за влиянието на характера и темперамента. Няма престъпно насочени характери и темперамента. Влиянието и в този случай е индиректно, т.е. чрез обуването със социалната среда и възникването на разстройства в процеса на социализацията на личността. Насочеността на поведението се определя не от характера и темперамента, а от усвоения социален опит и социални позиции, от възприетите критерии за оценка на доброто и злото в обществото и във взаимоотношенията между хората.
Правопослушното поведение се осигурява не от това, че хората познават детайлно изискванията на всички социални норми, а главно за това, че са усвоили и приели като значими позициите и отношенията на социалната среда към социалната общност, към другите хора и към собствеността. В процеса на общуването със социалната среда всеки човек формира и своите критерии за оценка на една или друга дейност, както и за подбора на средствата за нейното реализиране.
Човек много трудно се освобождава от погрешни възгледи и оценки, свързани с деформиран социален опит. Много трудно преодолява и неговото влияние на социалната среда, с която трайно е свързан.
Освен отношението към социалната общност, към другите хора, и към собствената силно стабилизиращо влияние върху поведението оказват и интересите и най-вече онези от тях, които са свързани, т.е. които са ориентирани към социалната среда.
Много трудно човек може да се ангажира трайно с противоправна дейност, ако приема и оценява позитивно социалната общност в която живее и ако приема обществените интереси като жизнено значими и за себе си. Преоткриването на личния и оценъчния интерес винаги води до стабилизиране на поведението.
Човешкият егоизъм винаги е свързан с противопоставяне на личните и обществените интереси. Егоизмът тласка личността към отхвърляне и незачитане на обществените интереси. Егоизмът може и да я подтикне към извършване на аморални и противоправни действия.
Стабилизиращото влияние на социално ориентираните интерес винаги трябва да се разглежда като неразделна част от общата социална ориентация на личността. В случая става дума за нейното отношение към проблемите на обществото и реалните възможности за тяхното решаване. Това влияние трябва да се разглежда и в тясна връзка ориентирането на ценностната система на личността.
Ценностите на личността могат да допринесат за нейното приобщаване към обществените проблеми, но могат да стимулират и нейното дистанциране и противопоставяне. Всички случай на неприемане и отхвърляне на обществените ценности могат да бъдат предпоставка и за нарушения на социалните норми.
Заслужава да отбележим ролята и значението и на още един компонент (съставка) от насочеността на личността, която играе съществена роля за свързването и със социалната среда. Това са потребностите. Те се формират в процеса на социализация и играят важна роля за нейното приобщаване или за нейното отдалечаване от обществените проблеми.
Изяснявайки смисъла и значението на своите потребности, личността може да се доближи плътно до обществените проблеми и да ги приеме не само като значими , но и като подчертано лични и себични потребности и интереси. Откъсвайки се от обществените проблеми, пренебрегвайки ги, тя лесно може да наруши и определени социални норми.
Както се вижда от направения анализ в социално-психологическата характеристика на личността два основни компонента играят решаваща роля: насочеността на личността (възгледи, познания, интереси, потребности и др.) и диспозиционната ( (ценностна) система. Чрез тях се трасира по-близката и по-далечната перспектива на нейният живот пътят (добър или лош) на нейната социална идентификация.
Характеристиката ще бъде пълна , ако към тези два компонента прибавим и социалната установка и мотивите. Те са стимулът и двигателят на нейната ежедневни действия.
Насочеността и диспозиционата система играят много важна роля за развитието и утвърждаването на нейната мотивационна система. В основни линии тя се развива в синхрон с насоките на социална самореализация и идентификацията на личността.
Разбира се възможни са и ситуативни смущения, породени от случайно стекли се обстоятелства, от различни психични състояния, които стимулират личността към приемане на мотиви, които не съответстват на нейните жизнени цели и задачи, които влизат в противоречие с нейния социално-психологичен облик.
Анализът на социално-психологическите особености на личността, играещи ролята на специфични психични механизми, при нейното ориентиране към извършване на престъпления показва, че са напълни възможни и реални два типа престъпни действия:
Престъпни действия, обусловени от трайните разстройства и деформации в насочеността и в диспозиционната система на личността;
Престъпни действия, повлияни от временни смущения в нейния живот и дейност, свързани с конфликти, с емоционално напрежение с упражнен натиск и др.
Самото дестабилизиране на поведение и приобщаването на личността към престъпния начин на живот не настъпва изведнъж. То се подготвя и обуславя от негативни промени в социално значимите качества на личността. Те водят до постепенно дестабилизиране на поведението, свързано и с приобщаването на личността към социално нездраво социална среда. Само тогава престъплението може да се утвърди като основна жизнена цел за личността.
3.2. Мотиви и мотивация на престъпното поведение
Основна отличителна особеност на човешките действия с техния съзнателен характер. Всеки човек предварително осъзнава и осмисля, че трябва да извърши определени действия и чрез тях да получи определен резултат.
Всъщност при всяко волево действие става дума за осъзнаване и осмисляне на една специфична човешка потребност да се извърши нещо, за да се постигне определен резултат. Именно тези чисто човешка потребност играе ролята на мотив за извършване на едно или друго действие.
Осъзнаването и осмислянето на тази специфична потребност, т.е. мотивирането на едно или друго действие не винаги се реализира лесно и бързо. Възможни са колебания. Напълно възможно е човек да отложи нейното задоволяване. Разбира се напълно възможно е човек да пристъпи към нейното задоволяване, въпреки грозящата го опасност или забраните, произтичащи от различни социални норми – морални, религиозни, правни и др.
Самото осъзнаване и актуализиране на тази специфична потребност, т.е. мотивирането на едно или друго действие не протича гладко и безметежно. Много често този процес се реализира спонтанно. Протича при особено емоционално напрежение. Това е особено характерно за конфликтните ситуации. Колкото по-добре е осъзната и осмислена тази потребност, толкова по-прецизно личността може да планира и реализира дадено действие, т.е.е да се подготви за неговото извършване. Недостигът на време се отразява негативно на крайните резултати от волевите действия.
Актуализирането на тази специфична човешка потребност, т.е. осъзнаването и осмислянето на необходимостта от извършване на конкретни действия ( мотивирането им) може да се извърши под влиянието на други потребности (материални и духовни), но това може да стане и под влиянието на различни интереси, стремежи желания и др. Тази потребност може да се актуализира и да се мотивира извършването на определени действия и под силното влияние на различни емоционални състояние на личността, породени, т.е. провокирани от конфликти, акумулирана обида, засегната чест и достойнство и др.
Актуализирането на потребността от извършване на определено действие съвсем не означава, че това може да се изпълни веднага, т.е. потребността да се превръща в мотив за действие, в стимули за волеви акт. Напротив това може да се отложи или да се замени с потребност за друго волево действие. В случая е налице феномена “борба на мотиви”, а всъщност противопоставяне на потребности за различни действия.
Напълно възможно е в критични ситуации да се прекъсне едно действие и да се замени с друго поради това, че е актуализирана нова потребност за действие, която играе ролята на стоп фактор по отношение на друга, която вече се превърнала в мотив. Това често се случва в криминалната практика. Така например започва реализирането на определено престъпление, но се налага да бъде прекъснато и да бъдат взети мерки за прикриване и самозащита, тъй като има сигнал, че пристигат органите на полицията.
Феномена “борба на мотиви” има съгласно нашата интерпретация на явлението, противопоставяне, интерференция на потребности за извършване на конкретни действия. Така трябва, за де интерпретира този феномен, съгласно теорията на Курт Левин за “психичното поле”. Явлението интреверация е напълно възможно и реално, тъй като в един и същи момент вниманието на дадено лице е ангажирано не с една, а с няколко актуализирани потребност за действия.
В реалната криминална практика не винаги и не всички случаи ясно се откроява стимулът, които актуализира потребността за действия. Понякога този стимул може да бъде някакъв цене предмет, нежелателно движение, или действие, а понякога и дълбока вътрешна амбиция да се демонстрира сила и превъзходство. При престъпленията против личността стимулираща роля може де играе и “комплексът за малоценност”. В последния случай, потребността от престъпно действие се актуализира винаги, когато личността иска да прикрие своя комплекс за малоценност.
Комплексът за малоценност много често е свързан със страховата емоционална модалност. Страхливият много трудно намира изход от критичната ситуация и затова действията му протичат по пътя на “късото съединение” . При възникването емоционално напрежение (това явление е специфично за комплекса за малоценност) се създава така нареченото “ без апелативно психично поле”. Това е случай, при който се активизира една единствена потребност, потребността за действие, мотивът за “изпреварващият удар”.
Подобна психична ситуация се създава и под влияние на физиологичния афект. И в този случай психичното поле е безалтернативно. Стимулира се една единствена потребност за действие т.е. мотивира се извършването на действия, които по своя характер могат да бъдат тежки престъпления против личността – телесни повреди, убийства, опити за убийства и др.
При “безалтернативното психично поле” стимулът, който актуализира потребността за действие и реално води до неговото мотивиране е много силен и завладяващ. Това пречи да се актуализират и други алтернативни потребности за действие. Личността, изпаднала в токова състояние на емоционалното напрежение не осмисля и не обсъжда, а действа. Действа най-често стихийно. Извършените действия, включително и тези с криминална насоченост, много трудно се контролират от съзнанието.
Реален самоанализ и реална самооценка са възможни едва след приключване на определение действия, т.е. след излизането на личността от психичното поле, в което се е намирала. Разяреният, т.е. изпадналия във физиологичен афект, много трудно се възпира. В такива случаи полицията много често предприема рискови операции, за да пресече престъпни действия, започнали при условията на силно емоционално напрежение.
От направения анализ на мотивите, свързани с потребността от извършване на точно определено действие за задоволяване на различни потребности, интереси, желания, стремежи др. Могат да бъдат направени няколко извода, които имат съществено значение за интерпретирането на проблема за мотивите в криминалната психология :
Човешката дейност се стимулира от различни фактори, които човек осъзнава, оценява и осмисляне.
Разбира се не всичко, което става в реалната действителност го стимулира към извършване на действия. Той се научава да диференцира тези стимули и да реагира само на онези от тях, които му дават възможност да задоволи свои потребности , интереси и желания. Ролята на специфичен фактор играе насочеността на личността и нейната диспозиционна система.
Разстройствата в тези две системи внасят по-малки или по-големи смущения във възможността на личността да оценява и да диференцира стимулите за дейност:
Специфичен стимулатор на човешката дейност могат да бъдат чувствата и психичните състояния. Те са постоянен спътник на психическото поле на личността. Под тяхно влияние човек може да активизира своите действия, да предприема различните инициативи, но може и да се откаже от извършването на определени действия.
Емоционалният фон, които е неразделна част от психичното поле на личността може да се помогне, но може и да и попречи да направи най-правилния избор при актуализиране на различни потребности за дейност.
При някои емоционални състояния, какъвто е физиологичния афект, самият избор е безалтернативен;
В рамките на определено психично поле, което се формира под влияние на външни и вътрешни фактори за личността, последното не винаги точно може да определи стимулите, които са изиграли решаваща роля за актуализирането и задоволяването на определена потребност за дейност т.е. за нейното превръщане в мотив.
Това с пълна сила важи за престъпленията, които извършват хората. Те не винаги могат точно да диференцират стимулите за своите престъпни действия, но винаги могат да посочат какво са извършили и защо са го извършили. Извършителите на престъпления не винаги са с ясни стимули, но не са немотивирани. Причините за това са свързани с трудното диференцирани на стимулиращата роля на психичните състояния, в които се е намирала личността.
Само криминален психолог, след провеждане на специализирано психологическо изследване за извършване на дадено престъпление би могъл да прецизира и реалните стимули за един или друг мотив за извършване на престъпление. Това е крайно необходимо, тъй като много често стимулите за извършване на конкретно престъпно действие са свързани с особеностите на гласа на личността да възприеме и оценява действителността и поведението на хората. В това отношение много силно е влиянието на емоционалната модалност, на акцентуациите на характера и темперамента и др.;
Стимулът не е мотив. Той се превръща в мотив само чрез актуализиране на съответна потребност за дейност.
Така например омразата към даден човек се превръща в мотив за дейност само чрез актуализирането на съответна потребност за извършване на едно или друго действие. Хората не се осъждат за омразата, а за действията които са извършили под нейно влияние.
Изясняването на мотивите или мотива за извършване на дадено престъпление винаги предполага и специални грижи за прецизиране на стимулът за тях.
Самият анализ на мотивите и на стимулите за тяхното възникване дава възможност на следствените и съдебните органи за разберат търсен ли е или не е търсен престъпен резултат от извършване на определени действия, т.е. има ли или няма престъпен замисъл при мотивирането на действията, които е предприело и извършило дадено лице.
При мотивирането на всички действия които извършват хората, те се съобразяват с изискванията на определени норми – природни и социални.
Познаването и спазването на тези норми гарантира успешното извършване на съответните действия и постигането на очаквания резултата от тях.
Както е известно социалните норми регулират взаимоотношенията между хората и тяхната сигурност. Неспазването на тези норми се санкционират по съответния ред – чрез общественото мнение и чрез така наречените институционализирани санкции.
Всеки човек трябва да познава тези норми и да се научи да ги спазва. Това не е винаги се постига и за това е предвидена, т.е. създадена системата на санкционирането. Тя играе ролята на въздържащ фактор.
Психически зрялата личност, мотивира и извършва определени действия, с които нарушава правните норми, в повечето случаи знае, че подлежи на наказателно преследване. Това е съществена причина да се предприемат мерки за прикриване на извършените престъпения или за прояви на неискренност при изясняване на мотивите за тяхното извършване.
Мотивирането на дадено действие, т.е. решението за неговото извършване винаги налага личността да се съобразява с изискванията на действащата разрешителна система в обществото. Задължително е спазването на изискванията на правните норми.
Нарушаването на правните норми при мотивирането на извършването на съответни действия може да се извърши от незнание, от различни затруднения при самоконтрол върху поведението и умишлено. В зависимост от това се избират и различни подходи при санкциониране на поведението за извършени правонарушения.
Направеният анализ на мотивирането на престъпленията дава възможност престъпния мотив да се определи както следва:
Мотив за извършване на всяко конкретно престъпление е актуализирана потребност за действие, което е обществено опасно и се третира от наказателния кодекс като престъпление.
Самото престъпно действие не е безалтернативно. Личността винаги има възможност да избере и други варианти на поведение, т.е. да мотивира извършването на други действия, които нямат обществено опасен характер и които също и дават възможност да задоволи успешно свои потребности, интереси, стремежи и желания без да нарушава правните норми. Умишленото правонарушение е резултат от оформено безразличие и пренебрежително отношение към правните норми.
Всяка личност в процеса на своето психическо и социално развитие формира и своята регулативна система. В нея се включват три основни подсистеми: насоченост, ценности и мотиви за дейност.
Самата регулационна система се формира през ранните периоди от развитието на личността. Тогава възникват и различни отклонения в нея, обуславящи податливостта и към извършване на девиантни и деликвентни действия.
През ранните периоди са и най-значителни колебания при избора на варианти на поведение, свързани със спазването или неспазването на правните норми. Тогава тя е принудена да сравнява и да оценява различни стимули и различни потребности за дейност.
През следващите периоди колебанията в регулативната система са много по-малко. Отклоненията в поведението и извършването на правонарушения имат подчертано случаен и епизодичен характер.
При лицата приели или отхвърли престъпния начин на живот колебанията и интерференцията на мотивите, свързва с актуализиране потребности за извършване ежедневни действия са рядко явление. При правонарушенията, т.е. лицата привикнали с престъпния начин на живот, всяка криминална ситуация води до актуализиране на потребността от извършване на конкретно престъпно действие. Разколебаването и отказа от извършване на престъпления са рядко явление.
По-голямата част от престъпленията се реализират в конфликтни ситуации. Действията протичат в динамична обстановка. Свързано е и с неочаквани обрати в действията на жертвата. Всичко това показва, че извършителят на престъпление не може да предвиди винаги крайния резултат. Реално могат да настъпят престъпни резултати, които той не е желаел и не си е поставил за цел да постигне. Липсата на пряк умисъл за постигането на този резултат не го оневинява. Той носи наказателна отговорност за крайния резултат от своите престъпни действия.
Само при част от извършителите на престъпления престъпния резултат се очаква. Всички действия на извършителя са насочени към неговото постигане. Това са престъпления с пряк умисъл. Те се извършват, за да се постигне предварително посочената цел от извършителя.
При престъпленията по непредпазливост, каквито са значителна част от автотранспортните произшествия и аварии, извършителите не само не са си поставили за цел да извършат престъпление, но те не очакват от техните действия да настъпи престъпен резултат. Последният е странично явление о стихийно извършени действия при непозната обстановка и при бързо променяща се ситуация.
Всички тези особености на престъпното действие на неговото мотивиране и извършване показват по недвусмилен начин, че обвинението, а след това и осъждането не могат да се базират само на настъпилия престъпен резултат. За да избегнат нежелателни грешки при оценката на вината и определяне на отговорността на извършителите на престъпления, съдебните и следствените органи са принудени да правят комплексен анализ на мотивите, на способите и на резултатите от извършените престъпления. Такъв анализ дава възможност да се направи и по-прецизна правна оценка на мотива или мотивите за всяко извършено престъпление.
Реализирането на всяко конкретно извършено престъпление налага изясняването на две основни групи факти, установени чрез проведените следствени действия:
Субективни, свързани със замисъл на извършителя. На практика това означава да се изясни защо лицето се е насочило към дадено престъпно действие и какво е искало да постигне с неговото извършване. От анализа на субективните факти трябва да се изясни формата на вината (умишлено престъпление или по непредпазливост) и целта на престъплението.
Обективни, свързани със средствата, които са използвани за извършване на престъплението и крайните резултати от неговото извършване.
Отговорност се носи както за използване на непозволени средства, така и за тежки последици, независимо, че извършителят не ги е очаквал.
Чрез изследване на обективната страна на дадено престъпление (способ и крайни резултати) се достига до по-голяма прецизност при уточняване на мотива за извършване на престъплението.
Оценката на реалния мотив за извършване на дадено престъпление трябва да се прави след като е изяснена вменяемостта и влиянието на възрастовите особено върху избора на варианта на поведение и възможностите за самоконтрол. Не бива да се прави прибързана оценка на мотива преди да се изяснени на експертно равнище тези два въпроса.
Изясняването на мотива за извършване на дадено престъпление дава възможност на следователя да реши два основни проблема:
Да прецизира състава на престъплението, т.е. да изясни характера на извършеното престъпление, да посочи по кои членове от НК се подвежда извършеното деяние. За да реши тези проблеми следователят трябва да изясни още вината и целта на извършеното деяние;
Да определи някои специфични промени в насочеността на личността, в нейната диспозиционна система и в деонтологичното и отношение към действителността.
Мотивът за извършване на дадено престъпление е показателен за наличието на определени смущения в социално-психическото развитие на личността и в нейното общуване със социалната среда. Показателен е за степента на усвояване на ценностните и нормите на обществото. Независимо от това, че актуализирането на една потребност за престъпно действие, т.е. мотив за извършване на престъпления силно влияние оказва конкретно сложилата се ситуация, нейната оценка и оценката на актуализираната потребност за действие (мотив) зависи твърде много от достигната степен в социалното развитие на личността. И в най-критични ситуации определени лица могат да се откажат от извършване на престъпления, оценявайки трезво последиците от тези действия.
Определянето на мотивите в наказателното право най-често се прави на базата на потребностите за действие, която е актуализирано и която е определящ мотив за извършването на дадено престъпление. Мотивът показва и крайната цел на предприето престъпно действие.
Разбира се в процеса на реализиране на дадено престъпление могат да настъпят и резултати, които не съответстват на целта. Това много често се случва в конфликтни ситуации.
На базата на правната оценка на водещите мотиви, те се диференцират както следва:
Користни, когато извършителят иска да придобие материална облага, т.е. да се облагодетелства лично чрез престъплението, което извършва.
Под влияние на користни мотиви могат да се извършват кражби, грабежи, убийства, може да се злоупотреби с власт или с служебно положение.
При разхищаването на обществено собственост също може да действа користен мотив. Това са главно случаите, при които с тези свои действия извършителят цел лично облагодетелстване.
Хулигански подбуди, когато извършителят или извършителите нарушават установения обществен ред, но не търсят някаква лично изгода от своите действия.
Това нарушаване на обществения ред може да стане чрез скандали и конфликти. Дръзките нарушения на обществения ред могат да завършат с пороища, включително и убийства.
Хулиганският мотив почти винаги е свързан с актуализиране на потребност за извършване на дръзки и цинични действия, както и за предизвикване на скандали на обществени места.
Мъст, когато се актуализира потребност и се извършват действия за възмездие по повод нанесено обида, накърнено честолюбие, малтретиране и др.
С такъв мотив могат да се извършат и престъпления срещу лица от полицията, които са участвали в предотвратяване на конфликти или в пресичане на престъпления. Лицата, извършващи престъпления под влиянието на такъв мотив са злонамерени.
Лична заинтересованост, когато се извършват действия , чрез които се препятствува или стопира дейността на друго лице. От тези действия няма пряка материална изгода, но се гарантира по-добра лична сигурност и перспектива за себе и за други лица.
Например заинтересован съм да отстраня от работа определено лице, защото би ме засенчил, би ми попречил да направения кариера.
Специална правно и психологическа трактовка заслужават три групи специфични мотиви, свързани с престъпната дейност:
Мотиви за прекратяване, за прекъсване на започнатото престъпление;
Мотиви за съучастие в извършването на престъпления;
Мотиви за извършване на престъпления по принуда.
В наказателната практика мотивите за прекратяване на започнало престъпно действие най-често се свързват с разколебаване на извършителя или със своевременна намеса на други лица най-често органи на полицията. И в двата случая, независимо от стимула една потребност за действие се сменя с друга.
Анализът на реалната практика показва, че е възможен и трети вариант, при които извършителят на престъплението се отказва и не оползотворява резултата от извършеното престъпно действие. Напълно възможно е да вземе мерки и да окаже помощ на пострадалия.
Това са все случаи, при които ситуационно възникналия мотив е довел до извършване на действия, свързани с прекратяване на престъпното действие или с ограничаване на вредностните резултати от него. Тези действия най-често се приемат и оценяват от съдебния орган като смекчаващи вината обстоятелства. Съдът ги приема като достатъчно основание за налагане на по-ниско наказание.
Интерес за науката и практиката представляват и мотивирането на действията, когато престъплението се реализират при ангажирането на две и повече от две лица. В такива случаи трябва да се прецени дали става дума за престъпление извършено при условията на съизвършителство, т.е. съвпадение на интереси и взаимно подпомагане при извършване на конкретно престъпление или за организирана група, чиито престъпни действия са свързани със създаване на определена организация.
Престъпленията, извършени при условията на съизвършителство имат подчертано ситуативен характер. Самота мотивиране на съизвършителството също се влияе много силно от конкретната сложността на ситуацията.
При съизвършителството не винаги всички участници знаят за крайната цел на предприетите престъпни действия. За някои от тях ангажирането може да стане и на базата на приятелска солидарност. Разбира се това не е пречка те да се оневинят, тъй като със своите действия са допринесли за настъпване на определен престъпен резултат.
При престъпните групи престъпното сдружение е трайно. Участниците в тях обединяват своите усилия за продължително извършване на престъпна дейност. Техните престъпни действия се извършват при предварителна подготовка и добра организация. Обикновено при тях се вземат мерки не само за успешното реализиране на престъплението, т.е. реализиране на престъпния замисъл, но и за реализиране на придобитото по престъпен начин.
Третата група мотиви почти изцяло са стимулирани от конкретно сложилата се конфликтна ситуация. Това са мотиви, за които трудно могат да се намерят предпоставки в общото позитивно развитие на личностните качества на лицата, които са ги извършили.
По принцип това са мотиви за действия, които лицата са били принудени да вземат, за да се защитят или за да пресекат развитието на дадено престъпление. При тяхното предприемане и практическо реализиране винаги се налага да бъде оценена тяхната допустимост при конкретно сложила се криминогенна ситуация.
При настъпването на престъпни последици от взетите мерки за самоотбрана или за пресичане на престъпни действия най-напред следствието, а след това и съдебния орган трябва да реши един основен проблем: дали с извършените действия лицето на направило повече отколкото е необходимо за предотвратяване извършването на обществено опасни действия.
Оценката се прави не само на базата на мотива (актуализирането потребност за самоотбраната) на дадено лице, но и на базата на последователността на действията които извършва. Така например, едва ли може да се приеме за оправдано да се стреля по дадено лице след като е обезвредено и реално не е в състояние да продължи своите престъпни действия.
От реалната практика е известно, че много често правилата за неизбежна отбрана се нарушават не защото не е оценена трезво настъпилата промяна в ситуацията, а защото ангажирането лице за пресичане на дадено престъпление търси чрез своите действия отмъщението за свои неуспехи или за нараняване по време на конфликта. Това може да се случи както при физическо противоборство, така и при използване на огнестрелно оръжие.
При отчитане и анализ на субективната страна на тези специфични престъпления винаги трябва да се има предвид и това, че тяхното мотивиране, т.е. актуализирането на съответна потребност за извършване на конкретно действие, свързано и с използване на оръжие, се извършва при условията на емоционално напрежение. Последното много често торпилира личността да се самокотролира и да не извършва действия, опасни за живота на лица, чиято престъпна дейност трябва да се неутрализира.
Всички тези особености при мотивирането на престъпни действия и при вземане на мерки за тяхното пресичане показват, че при тяхната наказателно правна оценка трябва да се ползват както консултации, така и съдебно –психологически експертизи не от медицински, а от криминални психолози.
3.3.Прогнозиране на престъпното поведение
Изясняване на психологичните механизми на престъпно поведение не е самоцел за криминалната психология. Решаването на този проблем винаги се свързва с прогнозирането на поведението при конкретно сложила се криминогенна ситуация и при предприемането на конкретни профилактични мерки за недопускане на престъпни прояви от определени лица, извършили или неизвършили престъпления.
Такава постановка на този проблем е напълно оправдана от научна и от практическа гледна точка. Всъщност главно по тази линия може да се очаква и да се търси приносът на тази наука при решаване на проблема за по-ефективно противодействие на престъпността.
Прогнозирането на индивидуалното престъпно поведение е изключително труден казус за практическо решаване. Причината за това е свързана главно с неговата многофакторна обусловеност . Една успешна индивидуална психологическа прогноза предполага много добро познаване на следните неща :
Промени в генотипа и фенотипа на личността, които улесняват и облекчават нейното престъпно ангажиране и извършването на определен вид престъпна дейност;
Промени в социалните роли и социалните ангажименти на личността, които я подтикват към това да направи негативни (обществено неоправдани) промени в смисъла и начина на своя живот и да търси своята социална реализация в извършването на непровамерни действия;
Извършването на действия, които са показателни за нейната склонност да нарушава социалните норми. Честите нарушения са показателни за това, че личността може да привикне с извършването на девиантни и деликвентни действия.
Проведените психологически изследвания върху тези фактори показват, че в преобладаващата си част негативните промени в личностните качества в социалните връзки и в поведението на личността са социално-психологически обусловени. Тяхното появяване и укрепване зависи твърде много от насоките на общуването и със социалната среда, от приобщаването и към различни увлечения, които реално водят до дестабилизиране и разстройство на значими личностни качества и до труден самоконтрол и самореализиция на индивидуалното поведение. Това винаги е свързано и с трайна деформация в нравствените позиции на личността.
В науката и в практиката са известни два типа индивидуални прогнози на престъпното поведение:
Индивидуалната прогноза само на базата на научни изследвания върху престъпното поведение и неговата причинна обусловеност. При тях криминалния психолог разчита главно на своя научен опит и своята интуиция.
Индивидуални прогнози на базата на предварително разработени типологии (класификации) на извършителите на престъпления или на отделни категории извършители на престъпления. По удобни за практическо използване са типологиите на отделни видове престъпления. Например : извършители на убийства, на изнасилвания, на грабежи, на кражби и т.н.
Вторият подход предполага предварително провеждане на представителни научни изследвания на отделни категории извършители на престъпления. Емпиричната информация се събира както чрез използването на въпросници и анкети, така и чрез тестова методика.
При тези изследвания много важно е уточняването на единичен (или комплексен) показател на базата на които да се групират изследваните лица. Като показател (критерий) за групиране могат да се използват:
Социалните позиции на личността, т.е. нейното отношение към общността (държавата), към собствеността и към другите хора;
Нейните ценностни ориентации;
Мотивите за дейност и за извършване на престъпления;
Характер на връзките на личността със социалната среда;
Начини, средства и методи на извършване на престъпления (престъпен почерк на извършителя). Престъпния почерк е строго индивидуален. В него намират отражение както типични, така и строго индивидуални черти на личността.
Така представените критерии (показатели) за психологическа класификация на извършителите на престъпления не са неизменни, но промените в тях не настъпват толкова бързо. Промените в тях настъпват с промените във възрастта, социалните ангажименти и общуването със социалната среда, насоките на престъпна реализация
Промени са възможни, макар и не много съществени и в самия престъпен поведенчески акт. И това е така, тъй като неговото реализиране е силно повлияно от конкретно сложилата се криминогенна ситуация. Макар и рядко, напълно възможно е и самият извършител да направи промени в своя престъпен почерк с цел да не бъде открит, т.е. да въведе в заблуждение оперативните органи на полицията.
Тези промени не са пречка посочените критерии да се използват при диференциране ( разделяне) на извършителите на престъпления. Разбира се трайните и по-всеобхаватни промени трябва да се отчитат при разработване на психологическите профили на отделни групи извършители на престъпления.
Научните изследвания показват, че много силна е прогностичната стойност на връзките на личността с близкото социално обкръжение: семейство, училище, приятелска среда.
Проведените психологически изследвания върху негативното влияние на близкото социално обкръжение върху непълнолетните показват:
Почти 2/3 от правонарушителите са живели сравнително изолирано от здравата социална среда. Живели са в нестабилни семейства. Не са посещавали училище. Поддържали са връзки с лица, социално неангажирани, подчинили своята жизнедеятелност на хедонистични удоволствия;
При над 50% от непълнолетните правонарушители родителите не са авторитет, не са пример за подражание. Честите семейни конфликти са ги отчуждили твърде рано от семейството.
При над 60% от тях са силно дестабилизирани и твърде едностранчиви и връзките с връстниците. Те търсят и поддържат активни връзки главно с връстници, които са социално дезангажирани. По тях се равняват, на тях подражават. Всичко това се отразява крайно негативно върху формирането на социално-значими качества на личността, определящи насочеността на поведението;
Разстройствата на връзките с близкото социално обкръжение реално водят и до сериозни затруднения в социалната реализация и социалното утвърждаване на личността. Повечето от непълнолетните правонарушители са без ясни жизнени перспективи. Това реално води до тяхната самоизолация от здравата социално среда;
Под силното влияние на близкото социално обкръжение преобладаващата част от непълнолетните правонарушители твърде рано се увличат по алкохол и наркотици. Злоупотребата с тях е допълнителен фактор за дестабилизиране на тяхното поведение.
Особено силна прогностична стойност има информацията за връзката на определено лице с престъпна група. Тази връзка не само ускорява деформационните процеси в личностните качества и в поведението, но и ускорява процеса на трайно приобщаване на личността към престъпния начин на живот.
Като явление престъпните групи са особено характерни за престъпната реализация на непълнолетните правонарушители. При възрастните правонарушители те са по-редно явление. Самите престъпни групи могат да възникват стихийно и да са свързани сам с извършването на конкретното престъпление. Разбира се в повечето случай техният съвместен престъпен живот е по-дълъг от няколко месеца до няколко години.
Основната причина за прекратяване дейността на престъпните групи е свързана с разкриване на тяхната престъпна дейност от служителите на полицията.Макар и рядко като явление, разпадането на групата може да стане и на базата на междуличностни конфликти.
Ангажирането на личността в престъпна група реално води до нивелиране на нейното поведение, както по отношение на насочеността на личността (смисъл и начин на живот), така и по отношение на мотивите за извършване на престъпления. Нивелира се в съдържателно отношение ценностната система на участието в престъпната група и на тази база те търсят решаването на едни и същи проблеми чрез ангажирането си в извършване на престъпления.
Този процес на нивелиране на индивидуалните мотиви за извършване на престъпления е особено характерен за продължително престъпно общуване. Самото нивелиранена мотивите на членовете на дадена престъпна група е предпоставка за нейното сплотяване и за по-дългото и ангажиране в извършването на престъпления.
Краткият анализ на прогностичната стойност на ангажирането на личността в престъпна група показва по недвусмислен начин, че трябва да се събира и систематизира информация за извършителите на различни видове престъпления. При това информацията е нужна както за самото престъпление ( мотиви, средства и методи за неговото реализиране), така и за поведението на тези лица извън престъпната им дейност.
Това е регулярно заключение на криминалния психолог. То му дава възможност да обогатява своя опит и да уплътнява типологичните характеристики различните категории извършители на престъпления т.е. тези усилия много трудно може да се прави прогноза за предполагаеми извършители на престъпление или за оценка на съпричастност към конкретно престъпление на заподозряно лице.
Психологическа характеристика нА извършителите
на престъпления
Извършителите на престъпления са специален обект на изследване от криминалната психология. Като наука тя изследва психичните и личностните предпоставки за извършване на престъпления.
Като приложен клон на психологията тя се интересува както от трайноти, така и от временните смущения в психиката и поведението на личността, които улесняват и облекчават нейното престъпно ангажиране. Тя изяснява не сома специфичното влияние, но и генезиса на тези промени.
Извършването на всяко конкретно престъпление, свързано с нарушаването (неспазването) на едни или други правни норми, е причинно обусловено явление. За неговото извършване влияят като външни (екзогеннии), така и вътрешни (ендогенни) фактори. Извършителите на престъпления или не са подготвени или не са в състояние да направят реални оценка на ситуацията и на своите задължения да се съобразят с изискванията на нравствените и правните норми.
Неподготвеността на личността за пълноценен социален живот е съществена причина и за неспазването на правните норми. Това най-често се свързва със смущения в диспозицонната (ценностната) система на личността и в деонтичното и отношение към действителността.
Правонарушения могат да се извършат и от лица с ограничени психични възможности за оценка на ситуацията , а следователно и на стимулите за извършване на едно или друго действие. Това най-често е свързано с биогенетично обусловени деформации в психиката. Те могат да бъдат свързани с:
Патология на биологични потребности. Последните оказват специфично влияние при сексуални престъпления;
Нервно-психологични заболявания (патология, неврология), свързани с повишаване на възбудимостта на нервната система, с неадекватни реакции в критични ситуации и с трудности при самоконтрола;
Наследствени нервно-психологични заболявания, включително и такива, възникнали под влияние на алкохол;
Психо-соматични разстройства, възникнали под влияние на токсични вещества и лекарства.
В отделни случай престъпното действие може да бъде стимулирано 1провокирано) и от социалната поля, която изпълнява личността през определен период от времи. В тези случай въздържанието от извършване на неправомерни действия зависи както от трезвата оценка на ситуацията, така и от очакваните санкции и неотвратимостта на наказателното преследване. Провокираща роля на ролевия ангажимент е особено характерна за престъпления, свързани с битови характерна за престъпления, свързани с битови конфликти и за участието в престъпления, извършени от престъпни групи.
Негативната провокираща роля на социалните ангажименти е особено силна при лица с нестабилни социални позиции и при лица приобщили се към маргинални общности.
Отчитайки особената провокираща роля на социалната среда при престъпното ангажира на личността в криминалната психология се използват два подхода за анализ на престъпното поведение:
Социално-типологичен;
Социално – ролеви.
При първия подход психолозите обръщат особено внимание на негативното влияние на обществените отношения и обществената практика върху личността и най-вече върху нейната ценностна система и социални позиции.
При втория подход се обръща по-голямо внимание на позитивното или негативното влияние на ангажиментите на личността, свързани с изпълнението на определена роля.
Двата подхода имат както научно, така и практическо значение. Те дават възможност да се направи диференциран анализ на обществената практика и на реалните социални връзки за приобщаването на гражданите към престъпния начин на живот и за ангажирането им в извършването на конкретни престъпления.
Тези два подхода се използват много активно в научните изследвания по криминална психология при изясняване на такива научни проблеми, като:
Разкриване на непосредствените причини за възникване на деформации в личностните качества и особености на лицата, извършващи престъпления;
Разкриване на деформиращото влияние на определена дейност или дейности, с които е ангажирана личността;
Разкриване на деформиращата роля на микросредата, с която е свързана личността.
Освен в специализирани научни изследвания, тези проблеми се изясняват и при разследването на конкретни престъпления. В такива случаи може да се използва и помощта на съдебни психолози – експерти.
Изучаването на личностните особености на правонарушителите при разследването на конкретни престъпления е подчинено на решаването на няколко практически задачи от следствените органи:
Правилен подбор на тактически прийоми за провеждане на основните следствени действия;
Правилно и успешно изясняване на причините за дадено престъпления;
Правилно насочване на възпитателното въздействие върху обвиняемиете по време на предварителното съдопроизводтво и след това.
При практико-приложното изучаване на личностните особености на правонарушителите най-често се обръща внимание на три групи проблеми: насочеността на личността и главно деформации на нейните социални позиции; познавателни възможности на личността; характерови и емоционално-волеви особености.
При изучаване на личностните особености на правонарушителите на етапа на предварителното съдобпроизводство се използват както процесуални, така извън процесуални средства. Особено ценна информация за правонаушителите се получава чрез метода на независимите характеристики. Методът е разработен от руския учен проф.д-р К. Платонов и се използва широко при провеждане на практико приложни изследвания на лица, извършили престъпления. Използват се най-малко три независими източника на информация за правонарушителя.
При научните изследвания на личностните особености на правонарушителите специално внимание се обръща на мотивите за извършване на престъпления. Това има съществено значение за определяне на характера на извършителите на престъпления, а също така за определяне на вината и наказателната отговорност на извършителите.
В криминалната психология мотивът винаги се свързва с потребността от извършване на неправомерно действие. В повечето случаи лицата, които извършват такива действия осъзнават тяхната вредоностна роля и въпреки това трудно се въздържат, трудно се отказват от тяхното извършване.
При повечето от престъпните деяния извършителите знаят предварително, че носят наказателно отговорност за извършеното и затова полагат целенасочени усилия да не оставят следи на местопроизшествието, които биха помогнали да бъдат разкрити. Те предварително си създават и алиби за периода на извършване на престъплението, за да отклонят вниманието на оперативните органи на полицията от себе си.
Мотивите за ангажирането на личността в извършването на престъпление могат да имат по-продължително влияние и да са обусловени от трайни деформации в насочеността на личността и нейната ценностна система. Разбира се могат да имат и временен характер и да са обусловени от временни и ситуативно възникнали интереси. В такива случаи те могат да бъдат силно повлияни и от различни психични състояния.
Накрая би следвало да изтъкнем още една особеност на мотивите. Независимо от техния характер (трайни и ситуативни) те винаги имат определено значение за волевия акт, свързан с извършване на едно или друго действие. Това се отнася и за престъпните деяния.
Всички престъпления са мотивирани т.е. извършени са на базата на осъзната потребност от действие с неправомерен характер. Разбира се при конфликтните ситуации и емоционално напрежение личността не винаги реално оценява опасните последици, които могат да настъпят от нейните неправомерни действия.
Многостранното проучване на мотивите е особено необходимо при разследване на конкретни престъпления. При практическото решаване на този проблем следователите разчитат както на своите собствени усилия, така и на активната помощ на съдебните психолози – експерти. Редовно, при по-сложни наказателно-правно казуси, те поставят на съдебните психолози и задачата да изяснят причините и мотивите за извършеното престъпно деяние.
Различни са мотивите и при извършването на различни видове престъпления приетото деление в Наказателния кодекс. Твърде различни са мотивите на извършителите и при извършване на един вид престъпни деяния.
Повтарянето на мотивите в престъпната дейност на правонарушителите е дало основание на криминалните психолози да ги определят като една от трайните характеристики на престъпното поведение и на личността, извършващи престъпления. В криминалната психология има много сполучливи опити за разработване психологически профили на извършителите на определен вид престъпни деяния на базата на мотивите. Известни да в специализираната психологическа литература мотивационни профили на извършители на убийства, изнасилвания, грабежи и др.
Авторите, работили върху тези профили са категорични, че в мотивите се отразяват особеностите на основните структури на личността – биогенетично или социално обусловени. Отразява се насочеността на личността, характеровите и темпераментовите особености, акцентуациите на характера и темперемента, емоционалните мозалности, диспозиционната система. В мотивите за извършване на престъпления намират отражение и различни патологични промени в психиката.
Тази закономерност е дала основание на специалистите да предложат мотивационните профили да се използват активно в прогностичната практика при издирване на неизвестни извършители на престъпления. Те дават възможност да се очертае профила на поведение на лицето както при извършване на престъпления, така и при подържане на едни или други контакти със социалната среда.
Отчитайки всички тези особености в по-нататъчното изложение извършителите на престъпления ще разделим на четири подгрупи:
Извършители на насилствени престъпления;
Извършители на престъпления по непредпазливост;
Извършители на икономически и корупционни престъпления;
Извършители на групови престъпления.
Извършители на насилствени престъпления (извършители на убийства
По-голямата част от тях са неприобщени пълноценно към социалната среда. Животът им в семейството, в училището и в производствените звена е свързан с конфликти. Повечето от тях злоупотребяват с алкохол.
При над 85% от тях обект на престъпната им дейност са лица от близкото социално обкръжение. В престъпния им репертоар преобладават престъпления, свързани с конфликти
В повечето случаи това са “маргинално личности” (лица без стабилна социална спойка), които живият при постоянно социално напрежение, поради което са податливи и на конфликти.
По-голямата част от престъпленията им се мотивират при условията на остри конфликтни ситуации.
Това са лица, които трудно поддържат нормални отношения с близките. Своето безсилие при опитите да се наложат, компенсират с агресия.
Такива престъпления могат да се извършат и от конфликтуващи групи или от тълпи.
В действията на групата може да се постигне някаква организация. В действията на тълпата в началния етап това е практически невъзможно. В такива случаи силна стимулираща роля играе постоянно нарастващото емоционално напрежение.
Постигане на организираност в действията на тълпата е възможно след отслабване на емоционалното напрежение. Тогава е възможна и самоорганизация, а също така и постигане на лидерски позиции от определени лица.
Най-често към извършване на престъпления против личността се насочват лица:
Които трудно постигат самостоятелност и независимост, включително и в рамките на своето семейство;
Които трудно се адаптират към различни социални ситуации и поради това се намират в постоянно емоционално напрежение;
Които са обладани от “комплекс за непълноценност”, стремят се постоянно към независимост, но са силно податливи и на конкретно сложила се социална ситуация. Те постоянно се страхуват, че някой може да им попречи да покажат себе си и да постигнат нещо много значимо в своя живот.
Чрез престъплението те се стремят да се освободят от някои, които и заплаха или пречка, за да живият пълноценно своя живот. Много често обектът на престъплението се възприема като пречка (непреодолимо препятствие) за постигане на много важни жизнени цели.
И в трите случая става дума за лица с непълноценна подготовка за независим начин на живот. Обикновено тези трудности се появяват през ранните периоди от развитието на личността, които продължават да създават специфично напрежение в общуването и със социалната среда през целия и жизнен път. Именно това напрежение провокира както подозрителност, така и агресивност по отношение на други лица, които се приемат при определени условия като врагове.
Извършителите на убийства никога не водят до преодоляване на чувството за малоценност и свързването с него напрежение. Напротив, то се задълбочава, тъй като реално води до самоизолацията на личността.
Тази закономерност налага при разследване на обвиняеми за убийства винаги да се търсят възможности и за изясняване дали е блокиран по някакъв начин исконният стремеж на личността към автономия, към независимост.
Алкохолното опиянение улеснява и облекчава вземането на престъпното решение и неговото реализиране. Замисъла за извършване на убийство обикновено се открива под влияние на конкретна конфликтна ситуация, в която са ангажирани близки и познати или непознати лица.
При лицата, извършили убийство в трезво състояние замисъла, т.е. решението се оформя преди деянието. В такива случаи извършителите имат възможност да се подготвят за него включително да отчислят и условията, при които биха реализирани успешно своята цел.
При около 2/3 от случаите убийците и техните жертви се познават предварително. В техните взаимоотношения е съществувало по-голямо или по-малко напрежение.
При около 1/3 от убийствата извършителите и жертвите са непознати или са се запознали непосредствено преди конфликтната ситуация. Конфликтът има ситуативен характер, като твърде често е силно повлиян и от алкохолно опиянение.
Над 80% от осъдените за убийства са проявявали склонност към агресия през ранните периоди на своя живот. Около 40% са съдени преди това за хулигански прояви или за престъпления против личността. Това са лица, които трудно контролират своето поведение в конфликтни ситуации.
При всяко втора извършителите на убийство, признат за вменяем, в съдебно-психиатрическите и съдебно-психологическите експертизи да отбелязани различни психични аналогии: хроничен алкохолизъм, психопатия, олигофрения и др.
При поръчковите убийства извършителите (килърите) твърде често са с психични аномалии. Това са лица, които са податливи на внушение. Техните нравствени чувства са силно деформирани.
Установено е от проведени психологически изследвания, че при условия на социално напрежение лицата с психични аномалии стават по-агресивни. Те лесно могат да се включат в конфликти, да участват в погроми, да предизвикват паника. Такива лица лесно се включват и в терористични групи.
Освен смущения в психическото развитие на личността, при ангажирането в терористична дейност съществена роля могат да изиграят различни идеологически и религиозни възгледи, междуличностни конфликти, безизходица и безперспективност, особено характерни за живота на маргинализирани групи от населението и др.
Тероризмът стана особено популярен в края на двадесет от столетие при етнически и религиозни конфликти, в различни региони на света.
Извършители на престъпления по непредпазливост
Техническия прогрес поставя на изпитание гражданите както в сферата на материалното производство, така и при използването на различни видове битова техника. Непрекъснато се увеличават жертвите от неправилното боравене с различните технически средства и с енергийни източници. Не се познават и не се спазват нормите за безопасност при боравенето с машини, с уреди и агрегати.
При неспазването на нормите за техническа безопасност могат да се извършат много тежки престъпления по непредпазливост.
Съдебно-психологическите изследвания на лица, извършили престъпления по непредпазливост показват, че най-често психологическите предпоставки за неспазване на техническите норми и правила се свеждат до следното:
Непознаване на нормите и правилата за техническа безопасност при пускане и при използване на уреди и агрегати или при управлението на моторни превозни средства.
Липса на технически умения, навици и привички необходими при боравенето с техника, включително и при управлението на моторни превозни средства;
Неблагоприятно влияние на различни психични състояния, свързани с емоционално напрежение, преумора и др.
Разстройство на психичните процеси под влияние на алкохол, наркотици, различни лекарства и др.
Емоционални, интелектуални и волеви смущения, свързани с различни фазови състояния във функционирането на нервната система т.е. така наречените биоритми (активни и пасивни фазови състояния на организма и на нервната система).
При пасивните фази човек е по-отпуснат, рефлексите са забавени, трудно се постига съсредоточаване при изпълнение на ежедневни професионални и битови затруднения.
По време на пасивните фазови състояния или така наречените престъпления по непредпазливост, т.е. деяния при които извършителят не само не е искал, но не и очаквал настъпването на престъпен резултат.
Престъпления по непредпазливост най-често са свързани с:
Престъпна самонадеяност, свързано с подценяване на ситуацията и на възможностите за нейното овладяване;
Небрежност, свързана с подценяване на необходимостта от стриктно спазване на определени технически норми и норми за безопасна работа.
Небрежността е психологическа предпоставка за допускане на тежки производствени аварии.
При престъпленията по непредпазливост няма престъпни мотиви, но са подценени или не са спазени определени изисквания за техническа безопасност. Главно по тази причина при оценката на поведението на извършители на такива престъпления се обръща внимание на престъпна самонадеяност, небрежност, на некомпетентност или на различни чисто психологически затруднения, свързани с овладяване на ситуацията и извършване на неадекватни действия.
Тези разсъждения ни дават основания да разделим извършителите на престъпления по непредпазливост на три подгрупи:
Лица, които подценяват или пренебрегват изискванията на техническите норми;
Лица, силно повлияни от едно или друго психическо състояние, което им е попречило а вземат правилно решение и да извършат адекватно действие на създалата се ситуация;
Лица, некомпетентни и неподготвени за боравене с техника, включително и за управление на моторни превозни средства.
Ограничаването на тези престъпления може да се постигне по няколко направления:
Нужни са усилия за повишаване на техническата култура на подрастващите и на тази база за постигане на по-добра организираност и прецизност при боравене с техника;
Строги изисквания за спазване на нормите за техническа безопасност като се изключат всякакви прояви на волунтаризъм;
Прецизен психоподбор на кадрите за рискови професии и на такива, свързани с използването на сложна техника;
Създаване на много добър порядък при използването на битови и производствена техника, изключващи своеволия;
Задължително разработване на програми, изключващи престъпна небрежност при взривоопасни производства.
Извършители на икономически и корупционни престъпления
В сферата на икономиката, независимо от характера на икономическите отношения, винаги са се извършвали престъпления с цел лично облагодетелстване. С извършването на тези престъпления обикновено се ангажират лица, заемащи ръководни длъжности в предприятия, в производствени обединения, в търговски организации и др.
Тези престъпления са свързани:
С отклонение на продукция и нейното реализиране по нелегален път;
С отклонение на финансови средства, чрез подправка на отчетни документи;
С фиктивно отчитане на дейност от физически или юридически лица;
Благоприятни условия за развитието на тези престъпления се създадоха при прехода към пазарна икономика бившите социалистически страни.
Отказът на държавните органи пряко да се занимават с обезпечаване на дейността на държавните предприятие даде възможностите на частни фирми да натрупат значителни печалби по незаконен път, ангажирайки се с доставка н суровини или с реализацията на продукция. Извършват се неизгодни сделки, чрез които се ощетява както предприятието, така и държавата.
Преходният период към пазарната икономика е свързан и с неимоверно разрастване на корупционните престъпления.
Освен за бившите социалистически страни тези престъпления са характерни и за страните с развита пазарна икономика.
Американският криминолог В.М. Рейсман в книгата си “Скритата лъжа” пише, че подкупът е обичайно явление в икономическия живот на Америка. Това явление възниква там, където се пресичат интересите на частни търговци и производители, на гражданите с властническите пълномощия, на държавните чиновници.
Държавните чиновници, склонни към лично облагодетелстване, винаги търсят такива служебни ангажименти, които биха им позволили да реализират по успешно своите престъпни замисли.
Заемането на една или друга длъжност в служебната йерархия осигуряваща извършването на корупционни престъпления, обикновено се постига чрез:
Използване на практически или роднински връзки;
Ангажиране в дейността на управляващи политически партии и коалиции;
Включване в престъпни структури, създадени в държавни органи (министерства, комисии, агенции и др.)
Корупционите престъпления се разкриват неимоверно много когато:
Се създаде сложна система от разрешителни режими за производствено и за търговска дейност;
Не се използват възможности на вътрешноведомствения контрол и не се реагира своевременно на сигнали за неправомерни ангажименти, за покровителстване на физически и юридически лица, за нарушения на правилници и разпоредби за провеждане на конкурси, издаване на лицензи и др.
Не се използват възможностите на правоохранителните и правораздавателните органи за издирване и санциониране на лица, извършили корупционни престъпления, както и за вземане на необходимите превантивни мерки.
“Сенчестата икономика” е друг, специфичен вид икономическо престъпление. При този вид престъпна дейност личното облагодетелстване се постига чрез укриване от държавата на самата производствена дейност, която е забранена с закон (производство на алкохол – менте, на наркотици, на оръжие и др.) или чрез укриване на производствена дейност и различни видове услуги с цел неплащане на данъци.
“Сенчестата икономика” най-често се реализира от престъпни групи и престъпни организации. В отделни случаи може да бъде и част от дейността на фирми, които се занимават с легален бизнес.
“Сенчестата икономика” е обществено опасно явление по няколко причини:
Реализират се производства опасни за здравето на хората;
Превъртяват се (изпират се) пари, получени по престъпен начин;
Ощетява се държавата .
При определени условия може да се застраши и сигурността на държавата.
Лицата, ангажирани със “сенчеста икономика” търсят лично облагодетелстване в големи размери. Този мотив ги подтиква и към непрекъснато разширяване на престъпния бизнес. При това се търси и покровителстване на лица, работещи в различни държавни органи.
Икономическите и корупционните престъпления се извършват от лица с висок социален статус. Не са малко случаите, при които това се допълва и с висок политически статус.
Повечето от извършителите на тези престъпления поддържат активни връзки със социалната среда. Особено активни да при установяването и поддържането на приятелски връзки от които имат лична изгода.
Субективните предпоставки за техните престъпни ангажименти най-често са свързани с деформации на нравствените им качества. Те са с егоистични нагласи. Материалното преуспяване има водещо значение в тяхната ценностна система.
Повечето от извършителите на икономически и корупционни престъплениея са дълбоко убедени, че трудно биха преуспели в своя живот без извършване на правонарушения.
Пред органите на полицията се държат угоднически. Готови са да дадат подкуп, за да се отърват от наказателно преследване. За тази цел те си създават и специални връзки със служители от специализираните държавни органи. Много трудно се признават за виновни.
Обвиняеми, ангажирани в престъпни групи и престъпни организации
Груповата и организираната престъпност не е ново и непознато явление за практиката на правосъдните и правораздавателните органи.
Обединяването на усилията на повече лица за извършване на различни престъпления е известно като явление от дълбока древност. Обединението е позволявало да се извършат по-успешно както престъпления против личността, така и против собствеността.
Престъпното сдружаване е особено характерно за антидържавните престъпления.
И в миналото и днес престъпното сдружаване винаги е свързано с реализирането на по-значителни престъпни резултати, както и с постигането на по-голяма сигурност при реализирането на престъпни действия.
Почти всички видове престъпления могат да бъдат извършени, както от отделни лица, така и от организирани групи.
Престъпните групи са сдружение с ограничен брой лица (от 3-4 до 10-15), които се познават взаимно. Самото оформяне на групата се постига в процеса на извършване на престъпления.
В престъпните организации се включват няколко десетки до няколко стотици лица.
Престъпните организации имат сложна организационна структура. В тях обикновено се включват групи с различна насоченост на престъпната дейност. Например могат да извършват престъпления в различни населени места, в различни сектори на икономиката. Освен с присвояване на чужда собственост те могат да се занимават и с легален бизнес (най-вече търговия), чрез които изчистват (изпират) придобитото по престъпен начин.
Във всяка престъпна група или престъпна организация има лидер и лидери, организатори (опитни престъпници) и изпълнители.
Криминалистите и криминалните психолози диференцират няколко фактор, играещи важна роля за престъпното сдружаване на криминално проявените лица:
Невъзможност да се реализират, по-значими престъпни интереси без престъпно сдружаване;
Близки престъпни интереси;
Лични симпатии;
Лесно приобщаване към общи норми на поведение.
При продължителното извършване на престъпления допринася за постигане на:
По-добра сплотеност на групата;
По-добра организираност при извършване на престъпленията и реализиране на престъпни резултати;
По-добра защитеност.
Особено благоприятни условия за развитието на груповата и организираната престъпност се създават при сенчестата икономика. Това е особено характерно като явление за периоди на раздържавяване на предприятия и утвърждаване на пазарните принципи в икономиката.
Груповата и организираната престъпност се разрасна много в бившите социалистически страни при прехода им към пазарните принципи в икономиката. Те реализират значителни богатства чрез незаконен бизнес.
В престъпната дейност на престъпните групи и престъпните организации много често се включват и лица, работили преди това в държавния апарат и особено в правозащитните и правораздавателните органи. Много често тези лица заемат лидерски позиции в престъпните групи и престъпните организации.
В престъпните групи и престъпните организации се ангажират лица между 20 и 30 годишна възраст. Членовете на престъпните групи , които извършват сложни престъпления с по-високо образование. При тези, които извършват престъпления против личността – образованието е по-ниско.
На лидерски позиции в престъпните групи обикновено се утвърждават лица е по-високо образование. Те се налагат като по инициативни и по-находчиви при замислянето и реализирането на конкретни престъпления.
Самата престъпна дейност постепенно води до утвърждаване на подчертано делови характер на взаимоотношенията в престъпните групи и престъпните организации. Утвърждава се строго разпределение на задължения, отговорности и привилегии- Това се постига както чрез уставен вътрешен порядък (правила и норми), така и чрез строги санкции при нарушаване на порядъка, при своеволия или при допускане на грешки. Физическото насилие много често се използва като универсален метод за постигане на респект и да резигнация (подчинение).
Освен тенденция на сплотяване, в престъпните групи и престъпните организации се наблюдава и тенденция на разединяване, на разпадане. Тази тенденция може да бъде свързана с:
Неуспехи в престъпната дейност;
Допускане на крайни форми на несправедливост при разпределение на придобитото по престъпен начин;
Противоборство между лидерите или между тях и отделни членове на групата.
Преодоляването на деструктивните процеси в групата и организацията зависи много от реалните възможности на лидерите да се наложат и даотстранят пречките в тяхната дейност.
Самата власт на лидерите зависи, т.е. постига се чрез:
Разпределяне на придобитото по престъпен начин;
Наказания;
Еталони на поведение;
Стриктно спазване на вътрешно груповите норми;
Знания и компетентност при организиране и реализиране на престъпната дейност;
Информираност за обекта на престъпна дейност и за дейността на специализираните държавни органи.
Лидерите са силни и се налагат, когато успешно преодоляват конфликтите или отстраняват своевременно, включително и чрез ликвидиране, всички лица, които разстройват групата, полагат усилия да се откъснат от групата или са се свързали с полицията и обслужват нейни оперативни издирвателни мероприятия.
Конфликтите са възможни и между престъпни групи и престъпни организации. Тогава обикновено става дума за територии, където се преплитат престъпни интереси или просто за отстраняване на конкуренцията в престъпната дейност.
Разкритите и неутрализираните престъпни групи и престъпни организации у нас и в други страни, както и реализираните процесуални-следствени действия с техните членове, дават възможност да се направят някои изводи за причините, обусловили тяхното възникване, сплотяване и успешно реализиране на престъпното поприще. Тези изводи се свеждат до следното:
Възможностите за бързо преуспяване в живота, свързана и с придобиване на повече материал на облаги стимулира гражданите към търсене и използване на различни средства за социална реализация.
В живота не всички успяват еднакво бързо. Това реално води до разочарования, но стимулира отделни лица и към използването на неправомерни средства за бързо забогатяване – повечето от членовете на престъпните групи и престъпните организации са с нестабилни нравствени и правни позиции. Те са с егоистични нагласи.
Обществените интереси, а заедно с тях и социалните норми не играят значима роля в техния живот. Те са дълбоко убедени, че без правонарушения трудно могат да преуспеят в живота. Това се отнася както за тези които не са успели да се реализират и да постигнат нещо в своя живот, така и за тези, които имат успехи, но са неудовлетворени.
Всички искат много повече от това, което имат, с което разполагат:
Изкушението, свързано с богатството, с бързото преуспяване в живота спохожда всички социални слоеве на обществото. Разбира се към престъпно сдружаване проявяват по-голяма склонност лицата от така наречените маргинализирани структури – лица без стабилни професии, трудово неагажирани с разстроени семейни отношения и др.
В активното ядро на престъпната група и престъпната организация се включват лица с престъпен опит. Това особено се отнася за онези от тях, които се насочват към извършване на грабежи и към нелегален бизнес.
При разширяване на групите освен криминално проявени се търсят и лица с професионален опити, включително и такива, които работят в различни държавни органи. Специален интерес се проявява към бивши служители на полиция и органите на сигурността.
Самото престъпно сдружение винаги е свързано с ясно осъзнатото решение и с амбиция да се постигне повече от престъпното деяние. В сдружението значителна част от членовете на престъпната група търсят и по-голяма сигурност.
Користните нагласи стимулират към престъпно сдружаване, но и към междуличностни конфликти в престъпните групи и престъпната организация. Лицата, ангажирани в такива структури почни винаги завиждат на тези, които имат повече, т.е. разполагат с повече средства. Егоизмът им пречи да бъдат добри и искрени приятели за цял живот.
Този анализ на причините за престъпното сдружаване ни дават основание да направим следните изводи:
Груповата и организираната престъпност още дълго време ще бъде актуален проблем за специализираните държавни органи. Реални социални стимули за престъпно сдружаване за извършване на имуществени престъпления и за придобиване на облаги по неправомерен начин ще има още дълго време в обществото. При това положение усилията на специализираните държавни органи трябва да се насочат към ограничаване на възможностите за престъпно сдружение;
Инициаторите за създаване на престъпни групи и престъпни организации трябва да се търсят както сред криминално проявените лица, така и сред такива, които не са се проявили, но са склонни към лично облагодетелстване. Индикатори за такава дейност могат да бъдат и лица които могат успешно да използват своите връзки и своите възможности.
Нужна е информация и за така наречения “нелегален бизнес” – създаване на нерегламентирани производствени звена и канали за нелегална търговия. Освен по оперативен път ценна информация за такава дейност може да се получи от органите за местно самоуправление и от всички контролни органи в областта на икономиката и търговията;
Анализът на престъпния, извършени от две или повече лица може да послужи като изходно начало за разкриване на дейността на престъпни групи и престъпни организации;
Разкриването на престъпни групи и престъпни организации може да се постигне и чрез използване на негласен апарат от органите на полицията и на сигурността.
При разследването на извършените престъпления от престъпна група или от престъпна организация освен причините и мотивите за извършеното престъпление, следствието е длъжно да изясни тяхната психологическа и функционална структура – неформални връзки, лидери, звена за информационно обезпечаване и за управление, звена за извършване на конкретни престъпления.
Прецизното изясняване на този проблем дава възможност на следователя да направи по-реална оценка на обществената опасност от дейността на групата или на престъпната организация. То е необходимо и за предприемането на по-ефективни превантивни мерки за предотвратяване на повторно престъпно сдружаване и извършване на нови престъпления.
Психологическа характеристика на непълнолетните правонарушители
В правните науки, в криминологията и в криминалната психология се отделя специално внимание на непълнолетните правонарушители. Този интерес е продиктуван от няколко специфични особености на тези лица:
Непълнолетието е преходен период от детството към зрелостта. През този възрастов период все още не е напълно завършило развитието на личността, на нейните качества. Напълно възможни са смущения във взаимоотношенията между личността и социалната среда. Не е напълно оформено и отношението към социалните норми. Възможно е тяхното нарушаване и поради липсата на социален опит;
Поведението на подрастващите през този възрастов период много често има импулсивен характер. Те не винаги могат да направят трезва оценка на ситуацията, в която се намират. Трудно могат да оценят и негативните последици от някои свои действия. Склонни са към увлечения, под влияние на които могат да извършат аморални прояви и правонарушения. Всичко това трябва да се отчита, когато се анализират причините за тяхната неправомерна дейност. През този възрастов период те могат да извършат неправомерни действия, за които след това дълбоко съжаляват.
През този период са най-сериозни и най-значими отклоненията в поведението на подрастващите. През този възрастов период те реално стартират и на престъпното поприще.
За правните науки, за криминологията и за криминалната психология е много важно да се изясни какво недостига в тяхната подготовка за живота, за да са силно податливи на отрицателно влияние от социалната среда, а за някои и да се увличат трайно и по извършване на правонарушения.
Изясняването на тези проблеми в научно отношение е необходимо условие за вземане на изпреварващи мерки за предотвратяване, т.е. за недопускане на част от техните неправомерни действия.
Същото се отнася и за вземане на изпреварващи мерки за предотвратяване тяхното трайно приобщаване към престъпния начин на живот.
Успешната борба с престъпността предполага и усилия за ограничаване на процеса на престъпния контингент.
Масовизирането на престъпните прояви на непълнолетните е опасна тенденция. Тя е показател както за сериозни смущения в социалната практика, така и за сериозни недостатъци в дейността на специализираните държавни органи.
Анализът на следствената и на съдебната практика показва, че при непълнолетните би следвало да се използват и по специфични подходи и тактически прийоми при разследването на извършени от тях престъпления. Те се нуждаят от по-големи грижи и помощ най-напред при осмисляне на тяхната вина и отговорност за извършеното престъпно деяние.
Научните изследвания на непълнолетните правонарушители, реализирани от правните науки, от криминологията и от криминалната психология, дават възможност да се разработят по надлежни подходи, средства и методи за предотвратяването на техни правонарушения, за разследване и наказателно преследване на непълнолетни лица, обвиняеми и подсъдими.
Резултатите от тези изследвания биха могли да се използват за научната и научнопрактическата подготовка на кадрите от специализираните държавни органи.
При научните изследвания върху непълнолетните правонарушители криминалната психология се съобразява и използва постиженията на възрастовата (генетичната) психология. Особен научен интерес за криминалната психология представляват така наречените “трудни деца”. Това са деца, които трудно се адаптират към социалната среда. При тях обикновено се наблюдават различни смущения в психическото и социалното развитие и при формирането на основните личностни качества.
Постиженията на генетичната психология, с които задължително трябва да се съобразява криминалната психология:
През юношеския период от развитието на личността (14-18г. завършва биологическото съзряване на подрастващите. Самото биологично съзряване не протича с еднакви темпове и затова е напълно възможно изоставане при отделни инициативи. Към края на периода с много малки изключения биологичното съзряване завършва.
През юношеството завършва периода на първичната социализация на личността. Успехите на този процес твърде много зависят както от семейството, така и от училището. Подрастващите през този период активно търсят своето място в социалната среда. Това е свързано с актуализиране на потребността от самоутвърждаване;
При нормални условия на живот и дейност в училището и семейството усвояването на моралните и правните норми трябва да приключи около 14-16 годишна възраст. Това не се постига при всички подрастващи. Независимо от изключенията законодателят е отчел тази възраст и поради тома е предвидил да се търси наказателна отговорност от юношите след навършване на 14 години. Установено е от проведени научни изследвания, че трудно усвояват социалните норми юношите, при които трудно протичат процесите на социализация. Обикновено те трудно се поддават на организирането възпитателно въздействие в семейството и в училището.
Променят се взаимоотношенията между възрастните и юношите.След пубертета подрастващите все по-активно търсят признание и уважение от възрастните. Те искат да бъдат третирани като равни с възрастните. Те се обиждат и бурно реагират, когато ги подценяват или отхвърлят. В стремежа си да се наложат те стават и невъздържани и конфликтни. И това се наблюдава, както в училището, така и в семейството. Забавянето на социализация е предпоставка и за конфликти и за чести нарушения на социалните норми. При тези условия много трудно се усвояват позитивни примери за общуване със социалната среда.
Социализацията на юношите се затруднява и при смущения в психическото развитие, които и при формирането на различни акцентуации на характера и темперамента И в единия и в другия случай юношите трудно се добират до адекватна оценка да себе си, за своите възможности и своите задължения.
Завишената или занижената самооценка им пречи да поддържат активни и пълноценни връзки със социалната среда, както и да се съобразяват с обществените претенции към тяхното поведение.
Своето безсилие, включително и своя комплекс за малоценност компенсират с невъздържаност и агресия или с отчуждаване и самоизолация.
Всичко това показва, че юношите през този период се нуждаят и от комплексна помощ – медицинска, психологическа и педагогическа.
Нужен е диференциран възпитателен подход, съобразен с особеностите на психичното разстройство.
В основни линии тези особености в развитието на юношите са познати на учебните заведения. Правят се и усилия за съобразяване на възпитателната работа с тях, но позитивните резултати са сравнително малко. В основни линии предпоставките за неуспехите по предотвратяването на отклоненията в поведението на юношите се свеждат до следното:
Противоречиви тенденции в развитието на социалните отношения и социалната практика, които затрудняват социализацията на подрастващите .
Актуализират се потребностите, които трудно могат да се задоволят.
В обществото продължават да бъдат твърде силно поляризирани възможностите на хората – много бедни и много богати.
В постиндустриалното общество хедонизмът се утвърди като повсемества тенденция в живота на младите хора. Развлечението и удоволствието се търсят навсякъде и във всичко. Младите хора заживяват в един нереален свят, които много често води до самоизолоция, до скука и самота. Всичко това е специфичен стимулатор за формиране на интерес към алкохола и дрогата, а след това към пиянството и наркоманията.
Тази тенденция се подсилва пряко или косвено и от средствата за масова информация:
В съвременното общество твърде много се говори за възпитание и твърде малко се прави за извършване на реална възпитателна работа, съобразена с промените в начина на живот на младите хора.
Разчита се повече на личните усилия на юношите да се предпазят от увлечения или да ги преодоляват със собствени сили. Изтъкват и тези които имат материални възможности и тези, които нямат такива.
За съжаление съвременната държава все повече се дистанцира от едно от своите основни задължения – създаване на благоприятни условия за отглеждането и възпитаването на подрастващото поколение.
Бавно се преустройва и съвременното училище. То продължава да бъде институт за обучение, но не и за възпитание. Смущенията в развитието на юношите и отклоненията в тяхното поведение не са станали обект на специализирани възпитателни грижи.
Приемат се много програми, но твърде малко се прави за тяхното практическо реализиране. Без обновление и държавни инвестиции училището твърде трудно може да се превърне в привлекателна институция за младите хора. В него все още твърде малко се прави за подготовката на младите хора за реалната социална практика:
Сравнително малко се прави и за осигуряване на компетентна медицинска и психологическа помощ за юношите със смущения в поведението. Комерсиализирането на тези грижи, каквато тенденция се наблюдава е реална предпоставка за оставане на много нуждаещи се от такава помощ извън полезрението на компетентните специалисти.
Всичко това обрича много млади хора да се мъчат дълго време със своите проблеми. Те ще измъчват не само себе си и своите близки, но ще създават и сериозни проблеми на обществото.
Смущенията в психическото и социалното развитие на юношите се преодоляват и с компетентна медицинска и психологическа помощ:
В специализираните държавни органи и най-вече в полицията няма нагласа за реализиране на изпреварващо превантивно въздействие.
В звената за превантивна работа с непълнолетните трудно се обхващат всички, които се нуждаят от помощ, т.е. всички, които трябва да бъдат откъснати от криминалирана социална среда.
На специалистите не винаги се осигурява и необходимата психологическа и педагогическа подготовка за успешното справяне с възложените им задачи.
Така очертаните слабости имат повсеместен характер. Те са неблагоприятни тенденции в съвременното общество. В една или друга степен те са характерни, както за страните, развити в икономическо отношение, така и за тези, които сериозно изостават в своето развитие.
Учените, занимаващи се проблемите на младото поколение изтъкват две неблагоприятни тенденции в техния живот:
Нарастваща неудовлетвореност от начина на живот, която твърде често се компенсира с разрастваща се конфликтност и агресивност.
Рейризъм – бягство от живота, самоизолация свързана и със злоупотреба с алкохол и наркотици. Това са юноши неудачници, които трудно могат да се приспособят, към това, което се одобрява от обществото, трудно могат да приемат и стандартите на криминализираните общности.
И двете тенденции реално са предпоставка за формиране на субкултурни общности, които водят до отчуждаването на младите от реалните обществени проблеми. Младите хора търсят своята реализация в тези общности. Субкултурните общности създават благоприятна психоатмосфера за привикване с престъпния начин на живот, със злоупотребата с алкохол и наркотици.
Субкултурните общности на юношите биха могли да се разделят на три подгрупи:
Случайни групи (ситуативни) с агресивни прояви. Те най-често предизвикват конфликти и скандали на обществените места;
Агресивни групи със стабилизирана йерархия, извършващи правонарушения;
Ретриски групи, насочващи своите членове към самоизолация и уединение. Злоупотребяват с алкохол и наркотици.
Агресивните групи търсят и създават криминогенни групи. Престъплението играе важна роля за оформяне и стабилизиране на вътрешната им структура и най-вече за утвърждаване на лидерите.
Случайните (ситуативните) групи също могат да извършват престъпления в конфликтни ситуации. Престъпленията им имат подчертано ситуативен характер. Случайните (ситуативните) групи при определени условия могат да прерастват в агресивни. Това са условия, при които чест от техните спътници могат да отпаднат.
Проведените изследвания върху живота и взаимоотношенията на тези групи показват, че престъпното им ангажиране се реализира под влияние на криминално проявените непълнолетни и младежи. Агресивните и ситуативнити групи са твърде благоприятна среда за реализиране на лидерските амбиции на такива лица.
В престъпната дейност на непълнолетните (индивидуални и групова) преобладават имуществените престъпления – кражби и грабежи (75%). След тях се нареждат престъпленията против личността – убийства, изнасилвания, телесни повреди (15%)
Почти 70% от престъпните им деяния се извършват в съизвършителство и групово.
В повечето случаи техните престъпления против личността са насочени към техните връстници. Сравнително малко са случаите, когато потърпевши са по-възрастни лица.
Едно изследвани на изнасилванията на непълнолетни показва, че разпределението на потърпевшите е както следва:
при 15% от случаите жертвата и престъпника са консумирали преди това съвместно алкохол, т.е. били са в питейно заведение;
при 12% от случаите престъпника знае, че жертвата преди това е изнасилвана;
при 12% от случаите жертвата приема поканата за разходка и посещаване на уединени места;
при 15% от случаите със своето поведение жертвата е стимулирала извършителя към полов контакт. Извършвала е действия, които са действали възбуждащо на извършителя.
Този диференциран анализ показва, че много често непълнолетните извършват престъпления при силно емоционално напрежение или в състояние на алкохолно опиянение. Самият престъпен замисъл се формира скоротечно, при което почти не се оценяват опасните последици, които могат да настъпят. Те просто желаят да отмъстят, да се защитят, да задоволят актуализирана полова потребност и др.
Това са престъпления, които се мотивират под силното влияние на ситуативното възникнало емоционално състояние. Изследванията показват, че много често непълнолетните трудно обясняват своето силно желание да извършват агресия. Те трудно могат да обяснят и защо не са успели да се въздържат.
Дълбоките причини за това безсилие, за тези трудности при съзнателния контрол върху поведението най-често са свързани с усвояването на негативни стереотипи на поведение, с крайни форми на негативизъм към другите хора, с комплекс на малоценност. Такава роля могат да играят и някои акцентуации на характера и темперамент
Неосъзнавайки по-дълбоките причини за своето желание за агресия непълнолетните отговарят и твърде неопределено и неясно: “причерня ми, силно ме подразни”, “просто исках да му скърша фасона”, “правеше се на голям тешкар”, “подиграваше ми се” и др.
Те неосъзнават причините за едно или друго свое желание, което в кризисните ситуации е играло роля на водещ мотив за извършване на престъпно деяние. По същество това са нагласи и установки, които при условията на емоционално напрежение трудно се контролират от съзнанието.
Извършителите на агресивни действия под влияние на нагласи и установки дълбоко съжаляват за извършеното, но трудно могат да посочат истинската причина, която ги е подтикнала към неговото извършване. Те трудно могат да посочат и друг изход от създалата се критична и криминогенна ситуация. Много от тях си обещават, че това нямо да се повтори и при повтаряне на ситуацията отново извършват същото. Извършват насилствени действия и тогава, когато ситуацията не предразполага към това.
По време на разследването трябва да се помогне на подследствените да осъзнаят, т.е. да осмислят тази по-дълбока причина за извършените престъпни деяния. Те трябва да разберат, че тяхното желание за извършат едно или друго действие не е стимулирано главно от ситуацията и поведението на жертвата, а и от тяхната нагласа (вътрешна готовност) да реагират по определен начин на определени ситуации. Програмите за тези действия за формиране при други условия, но се отключват при условията на емоционално напрежение и влияят върху избора на варианти на поведение. изборът в тези случаи е прибързан и не винаги адекватен на създалата се ситуация.
Извод: агресивни прояви на непълнолетните са силно повлияни от ситуацията. Те имат подчертан ситуативен характер. При мотивирането им съществена роля играят както самите емоционални състояния, така и различните нагласи и установки, формирани преди това. Последните трудно се поддават на съзнателен контрол. Това е особено характерно за непълнолетните, които нямат и необходимия социален опит за излизане от критични ситуации без използване на агресивни действия.
Определени асоциални навици, привички и установки при непълнолетните се формират при неблагоприятни условия за социализация. В такива случаи действат механизмите на внушението, на подражанието и идентификацията. Те просто приравняват поведението си с погрешни социални образци на по-големи,включени в тяхното близко социално обкръжение.
Под тяхно влияние, включвайки се в различни асоциални действия, те усвояват и утвърждават погрешно насочени навици, привички, установки.
При по-възрастните този механизъм на приобщаване към престъпния начин на живот се среща много рядко. При непълнолетните те играят решаваща роля за продължителното им ангажиране с извършването на престъпления, т.е. рецидивиране.
Атмосферата в престъпните групи е особено благоприятна за усвояване на асоциално насочени навици, привички и установки.
Непълнолетните, изпаднали в от жиздение, много лесно се приобщават към групи с асоциална насоченост. По този повод известният американски лекар психиатър Беспок пише: “престъпниците се рекрутират от деца, страдащи не от липса на наказания, а от липса на любов”.
Според него не суровите наказания, а любовта към децата и особено силната родителска любов им помага да преодолеят по-лесно определени увлечения. Много свои прояви на жестокост децата усвояват като маниер на поведение от родителите и особено от бащите.нещо повече, те даже и когато не одобряват тяхната агресивност, им подражават. В случая става дума за абсорбиране, включително и за привикване с опасен социален опит.
При непълнолетните внушението може да се използва и за позитивно въздействие, включително и за постигане на корекции в поведението.
Направеният анализ на ролята на личностните особености на социалните връзки и на ситуациите за мотивирането на престъпните деяния на непълнолетните дава възможност последните да се разделят на четири подгрупи или на четири типа правонарушения, а именно:
случаен тип правонарушители. Техният престъпен ангажимент противоречи на позитивното развитие на техните личностни качества;
социално неустойчив тип правонарушители. Това са лица с сериозни смущения в развитието на своите личностни качества и поради това са силно податливи на провокиращата роля на социална среда. Техните престъпни ангажименти са силно повлияни от конкретни сложила се конфликтно или криминогенна ситуация;
престъпно заразен тип правонарушители. Това са лица със сериозни разстройства в личностните качества, които активно търсят своето социално утвърждаване в престъпно заразена, в криминална социална среда. Престъпната среда им става близка и интересна.
В основни линии изпитват позитивни емоции от престъпния начин на живот и от узвършителите на престъпления.
Устойчив тип правонарушители. Това са лица трайно приобщили се към престъпния начин на живот. Те не само търсят, но сами създават възможности за извършване на престъпления.
Много от тях са и инициатори за формиране на престъпни групи. Те виждат своята жизнена перспектива главно в престъплението и престъпния начин на живот.
По относителен дял непълнолетните групи се разпределят приблизително така:
Първа група (случаен тип правонарушители) – 20%
Втора група (социално неустойчив тип правонарушители) – 40%
Трета група (престъпно заразен тип правонарушители) – 30%
Четвърта група (устойчив тип правонарушители ) – 10%
Така очертаните особености в личностните качества и в поведението на непълнолетните правонарушители налагат и по специален подход при разследването на извършените от тях престъпления. Много е важно по време на разследването да се изясни дали става дума за лице със сериозни личностни разстройства, трайно приобщило се към престъпния начин на живот или за лице, ситуативно ангажирало се в извършването на дадено престъпление.
Решаването на този проблем може да се постигне чрез събирането на надеждна информация за живота и поведението на непълнолетния преди ангажирането му в дадено престъпление. За това могат да се използват както процесуални, така и извън процесуални средства.
Този подход е задължителен при разследването на непълнолетни правонарушители. При тях трябва да се отчетат всички обективни и субективни фактори, които са могли да повилият върху престъпния замисъл и мотивирането на дадено престъпление.
Следователят насочва своите усилия към изясняване на следните основни проблеми:
Предразположения към нервни и психични разстройства;
Негативно влияние на близкото социално обкръжение;
Личностни особености на обвиняемия - характерови и темперементови особености; ценностни ориентации, потребностна система, емоционално волеви особености, внушаемост, склонност към агресивни прояви, престъпни навици, привички и установки.
Достигнато ниво в развитието на правосъзнанието. Много е важно да се изясни субективната оценка на непълнолетните за ролята и значението на правните норми. Налице е готовност за спазване на тези норми.
Част от тази информация следователите събират сами, а другата част чрез възлагане на експертизи – психиатрически и психологически. За някои смущения в психическото развитие на непълнолетните следователят може да потърси помощ и от специализирани научно-изследователски звена.
Чрез възложените експертизи следователят трябва да си изясни кои психични особености са възрастови обусловени, т.е. са напълно нормални за тази възраст и кои са показателни за отклонения в психическото и социалното развитие на личността.
При разпита на непълнолетни следователят е длъжен да реши успешно три проблема:
Да положи усилия за усвояване на доверителни отношения с тях. Те трябва да повярват в неговото искрено желание да им помогне;
Да се предпазва по време на разпита да не стимулира емоционално напрежение и конфликти с разпита;
Да се предпазва чрез въпроса, които им посочва да им внушава отговори.
Отговорите на непълнолетните не трябва да се обработват. Трябва да се запази тяхната автентичност.
За да се предпази от увлечения и неправилно записване на отговорите следователят би могъл да използва звукозаписната техника.
Всички получени отговори задължително се сравняват с останалата информация, събрана за дадено престъпление. Всички неточности се изясняват и коригират чрез провеждане на допълнителни разпити.
Освен прецизиране на информацията, следователят трябва да насочи непълнолетните и към критична оценка на извършеното. Те трябва да видят своите слабости и на тази база да разберат, че са извършили сериозна грешка и престъпното деяние, в което са се ангажирали.
При разпита на лица от престъпни групи, следователят трябва да изясни най-напред структурата на групата и особено нейния ръководител. Задължително трябва да се изясни неговата роля при замислянето и реализирането на дадено престъпление.
При разследване на групови престъпления задължително трябва да се изясни ролята и участието на всеки член на групата. При изясняване на този проблем трябва задължително да се сравняват показанията на всички обвиняеми, участници в извършване на групово престъпление.
При разследване на индивидуални и на групови престъпления, извършени от непълнолетни, твърде честа е практиката да се променят първоначално дадени показания или отказ от вече направените признания. И в този случай следователят е длъжен да изясни причините за настъпилите промени. Той трябва да си изясни дали това е резултат на вътрешни колебания, на външен натиск или това е свързано със смущения в познавателните процеси.
Преодоляване на противоречия в дадените показания от обвиняемите може да се постигне чрез анализ на събраната информация и дадените показания или чрез разпит на обвиняемия на местопроизшествието. Тези разпити трябва да се подготвя много добре, за да се прецизират всички детайли около извършеното престъпление. При това трябва да се знае, че не всички противоречия в показанията са свързани с целенасочени опити за лъжесвидетелстване. И при тези случаи на непълнолетните трябва да се гарантира спокойствие и сигурност.
Показанията на местопрестъплението трябва да се документират включително и чрез използване на кино и фото техника. И тук следователят трябва да се предпазва от внушения относно последователността на дейността при извършване на дадено престъпление. Обвиняемия трябва лично да покаже кое, как и в каква последователност е извършил.
Предварителната консултация с криминален психолог би могла да му помагане да избегне някои евентуални смущения при реализиране на това следствено действие.
В заключителния протокол следователят трябва да отрази причините и мотивите за извършеното престъпление.Задължително трябва да се отразяват и констатираните смущения в психическото и социалното развитие на непълнолетните. При тази оценка би следвало да използва компетентното мнение на психиатри и психолози, отразено в съответните експертизи.
Съображенията на следователя ще помогнат на съдебните органи в процеса а съдебното дирене.
Психологическа характеристика на потърпевшите
Разследването на всяко престъпление предполага много задълбочено изследване както на извършителите, така и на потърпевшите. Без такова изследване трудно биха се изяснили причините, условията и мотивите за неговото извършване.
Без прецизно изследване на поведението на жертвата трудно могат да се решат два основни проблема в наказателния процес:
Проблемът за вината и отговорността на извършителя на престъплението;
Проблемът за защитата и обезвъзмездяването на жертвата.
Във всяко конкретно престъпление потърпевшия играе различна роля. В криминалистиката и в процесуалната психология се три типа роли:
Провокираща;
Стимулираща;
Неутрална.
Анализът на тези три типа роли показва, че жертвата може да профилира и по същество да предупредели извършването на дадено престъпление, но може да бъде и напълно невинна жертва на престъпен замисъл. Във втория случай престъпникът просто търси обектът за реализиране на престъплението.
Тежки престъпления против личността могат да се извършат и когато потърпевшият е активен участник в определена криминална ситуация и когато е попаднал в полезрението на лицето (лицата) замислило да извърши определено престъпление против личността: убийство, изнасилване, грабеж и др.
От чисто процесуална гледна точка интересът към жертвата на престъплението най-често е обусловен от задачите, които трябва да реши следствения, а след това и съдебния орган. Жертвата на всяко престъпление е носител на изключително ценна информация за инкриминираното събитие и за извършителя (извършителите) , а именно:
Носител е на изключително ценна доказателствена информация;
Може да даде ценна информация за своето поведение преди, по време и след инкриминилраното деяние. Запознаването с извършителя с неговите оплаквания и претенции дава възможност на следствения орган прецени още в началото – характера на извършеното престъпление.
Много често извършителят подава не само заявителския материал към компетентните органи, но и първите сведения за външните особености, за психичните особености и за поведението на извършителите. Тази информация дава възможност на оперативните и следствените органи да изяснят характера на престъплението от чисто процесуална гледна точка: умишлено престъпление или престъпление по непредпазливост: престъпление с известен или с неизвестен извършител.
Сведенията за жертвата, за нейните психологически особености и за нейния начин на живот са изключително ценни и в случаите, когато е починала в резултат на извършеното престъпление. За следствените органи е много важно да изяснят дали става дума за взаимоотношения на близки и познати или на непознати лица.
Всички тези проблеми, макар и важни за следствената и за съдебната практика, не винаги са имали еднозначна интерпретация м криминалистическата теория.
В древността на жертвата твърде често се е приписвала чародейна сила. От заподозрените се е изисквало да се докоснат до своите жертви. Разчита ли са на промяна в поведението, на самопризнание или на някакъв друг знак.
Дълго време в криминалистическата наука е господствало становището, че жертвата е заинтересована и трудно може да даде обективни и достоверни сведения за извършителя (извършителите) на престъплението.
Тази едностранчивост е проеодолявана в съвременната криминалистическа теория за жертвата. В съвременната криминалистическа теория се обръща особено внимание на следните неща:
Съдебна идентификация на личността на жертвата. Става дума за съвкупност от физически и социални признаци, присъщи на определен човешки индивид;
Обръща се внимание на необходимостта от събиране на прецизна информация за начина на живот и за поведението на потърпевшия;
Обръща се внимание на характера на връзката между престъпник и жертва. Търсят както материални, така и идеални следи при изясняване на тази връзка.
Криминалистическото изследване на жертвата се опира на постиженията на три основни науки: съдебна медицина, съдебна психиатрия и съдебна психология.
При това трябва да се отчита влиянието както на психичните аномалии (патология), така и на промените в поведението на потърпевшите при конкретно сложила се криминална ситуация. Изясняването на тези проблеми е крайно необходимо, за да се прецизира ролята на жертвата при разкриването и разследването на всяко конкретно престъпление.
Специфичната роля на жертвата при замислянето и реализирането на всяко конкретно престъпление се изследва от виктимолигията. Тя изследва мястото на жертвата в генезиса на различните видове престъпления.
Криминалистиката и съдебната психология проявяват интерес към част от тези проблеми. Те се интересуват главно от:
Особената роля на жертвата при замислянето и реализирането на конкретно престъпление;
Поведението на жертвата преди, по-време и след реализиране на престъплението;
От трайните и временните връзки и взаимоотношения на потърпевшия и извършителя на престъплението.
Виктимологическите изследвания в криминалистиката и в съдебната психология са насочени към изясняване на следните проблеми:
Изследване на личностните особености на потърпевшите;
Изследване взаимоотношенията на потърпевшите и престъпника;
Изследване поведението на потърпевшия по време на предварителното производство и съдебния процес. Тези изследвания имат важно значение за определяне тактиката на разпита на потърпевшите.
Тези специализирани изследвания в криминалистическата и съдебната психология дават възможност да се разработят по-прецизни тактически подходи при разследване на отделните видове престъпления.
Разследването на всяко престъпление започва с изясняване на връзките на потърпевшия и извършителя на престъплението. По характера на тези връзки престъпленията могат да се разделят на три подгрупи:
Престъпления, при които между жертвата и престъпника съществува роднинска връзка, включително и брак;
Престъпления, при които между жертвата и престъпника има познанство или приятелство;
Престъпления, при които между жертвата и извършителя на съществуват връзки, те не се познават. Срещат се по време на самото престъпление.
При липсата на предварително познанство между жертвата и престъпника тяхната среща по време на конфликтната ситуация има напълно случаен характер. В такива случаи инициативата може да принадлежи както на жертвата, така и на извършителя на престъплението.
Изясняването на връзките и особено на взаимоотношенията между престъпника и жертвата по време на реализиране на престъплението обикновено започва с изследване на следите, оставени на местопрестъплението. Това са следи от престъплението.
Тези следи могат да останат от съприкосновението между двамата и предметите на реалната обстановка, при която е реализирано престъплението. Тези следи могат да бъдат върху обекта и субекта на престъплението, както и върху различни предмети до които са се докоснали или които са използвали.
Следите от престъпника и от жертвата показват каква дейност са извършвали по време на престъплението. Това са следи от наказание (агресия) и от самозащита.
Основните следи от престъпника и от жертвата могат условно да се разделят на пет подгрупи:
Следи, които са показателни за характерни особености на тялото на човека;
Биологични следи:пот, мирис, кръв, сперма и др.;
Следи, които показват специфични особености на облекло, обувки, различни украшения и др.;
Следи, които дават възможност да се идентифицират различни оръдия използвани от престъпника или от жертвата;
Ценности, документи и оръдия, оставени на местопроизшествието.
Комплексният характер на тези следи показва, дава възможност да се изясни характера на конфликта и активността на двете страни – потърпевш и извършител.
Анализът на следствената и на експертната практика показва, че активността може да бъде едностранна или двустранна.
Този анализ може да бъде успешен, ако се анализират комплексно всички следи от извършеното престъпление. При това, ще се отнася до потърпевшия, много важно е да се изясни характера на неговото поведение по време на престъплението.
Преди този комплексен анализ много е важно да се изчистят всички следи, които не са свързани с инкриминираното деяние. На местопроизшествието могат да се намерят както стари следи, т.е. следи оставени преди престъплението, така и такива, оставени след това.
При изясняване на връзката между престъпника и жертвата освен анализа на следи, оставени от самите тях, трябва да се търсят и следи върху тях оставени от докосване с предмета от реалната обстановка. Внимателния анализ на тези следи може да даде богата информация за извършени действия преди, по време и след престъплението.
При анализа на оставените следи на местопроизшествието трябва да се извършат последователно три съществени неща:
Идентифициране на следите, т.е установяване на техния произход;
Установяване на порядъка на тяхното оставяне върху лица или върху предмети;
Определяне на последователността на действията при извършване на престъплението.
Прецизният анализ на следите може да даде богата информация и за психическото състояние на лицата, пострадали (потърпевши) или извършители на дадено престъпление.
При този анализ могат да се използват и сравнителни таблици на следи върху жертвата и следи върху престъпника. Сравнителен анализ се прави само на следи за които експерти психолози ли криминалисти е убеден, че са оставени от лицата, ангажирани в дадено престъпление. Не се анализират следи, за които има съмнение, че не са свързани с дадено престъпление.
Специално внимание трябва да се обърне на сравнителния анализ на следи, оставена от различни оръжия по време на престъплението. Напълно възможно е тези следи да са оставени от използването на едно и също или на различни оръжия.
Съдебната психология се интересува и от специфичното въздействие на престъплението върху психиката на потърпевшия. Под влияние на това въздействие могат да възникнат временни или по-трайни промени в психиката.
Смущенията в психиката на потърпевшите се отразяват върху качеството на информацията, която те дават както за престъплението, така и за действията на престъпника (престъпниците). Информацията може да бъде както непълна и неточна, така и сериозно деформирана под влияние на различни психични състояния.
В този случай на-често става дума за психични състояния, които влияят върху познавателните и емоционално волевите процеси на човека.
Н.Д. Левитов в моногафията си “Психология на характера”, пише, че психическото състояние не е нищо друго освен цялостната психична дейност за определен период от време. Психическото състояние се характеризира със своеобразие в протичането на психичните процеси и поведението, породени (повлияни) от конкретно създала се ситуация. Това най-често е свързано и с емоционалното напрежение.
Психичните състояния могат да влияят дълготрайно, но могат да имат и временен характер. Това зависи както от ситуацията, така и от личността, която е изпаднала в едно или друго психично състояние.
Психичните състояния , в които изпадат потърпевшите и които влияят на тяхното поведение и техните показания могат да се разделят на три подгрупи:
Психични състояния, възникнали при извършване на престъплението;
Психични състояния, възникнали в периода от извършване на престъплението до започване на разследването;
Психични състояния, възникнали по време на разследването или на съдебния процес.
Ще се спрем последователно на тези три групи психични състояния и тяхното влияние върху психиката и поведението на потърпевшите. В съдебната психология е установено следното:
Най-силно и най-дълготрайно е влиянието на психическите състояния, възникнали по време на извършване на престъплението;
Психичните състояния възникнали след това се влияят в една или друга степен от първоначално възникналите психични състояния;
След извършване на престъплението, през следващите два етапа потърпевшите влизат в определени взаимоотношения, към тях се предявяват и определени изисквания, които стимулират възникването на нови психични състояния.
Психични състояния възникнали по време на извършване на престъплението
По време на извършване на престъплението върху жертвата се оказва както физическо, така и психическо въздействие. Психическите състояния твърде много зависят и от характера и продължителността на малтретирането, от условията, при които се реализира.
Най-често потърпевшите изпитват страх. Страх пред неизвестното, страх от създалата се ситуация, от опасността за тях и за техните близки.
Страхуват се всички жертви на престъпления против личността. При едни страхът има астеничен характер, а при други стеничен.
При астеничния страх жертвите се сковават, треперят, трудно реагират и контролират своите движения.
При стеничния страх се повишава отбранителната активност на жертвата. При стеничен страх жертвите оказват активна съпротива. Изпадат в стенично боево състояние. Активизира се тяхната психична дейност.
Напълно възможно е при продължителна съпротива и изтощение на силите, стеничния страх да се смени с астеничен.
При остра конфликтна ситуация страхът може да премине в ужас. При състояния на ужас се блокира дейността, нарушава се логическото мислене. Лица, изпаднали в състояние на ужас, трудно намират изход от създалата се ситуация. Реагират по-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно и волево.
При продължително малтретиране на жертвата е напълно възможно, да се появи и психическо състояние, обусловено от непоносима болка. При изпитване на силна болка се променя нормалното протичане на психичните процеси. Вниманието на жертвата в такива случаи е насочено главно към болката, която изпитват. При увеличаване на болката жертвите стават все по-малко чувствителни към други дразнения.
Под влияние на така очертаните психични състояния жертвите могат да изпаднат в дълбока депресия. За тях всичко се превръща в своебразен кошмар. Те трудно си спомнят и трудно могат да възпроизведат събитията, с които са били свързани.
В състояние на депресия жертвите трудно могат да дадат точни и адекватни позиции. В такива случаи разпити не бива да се провеждат. Емоционалното напрежение им пречи да си спомнят и да опишат определени събития и действия.
Потърпевшите си спомнят много по-подробно за събитията след като преодолеят депресията.
Под влияние на психичните състояния, породени от самото престъпления, най-често се наблюдават следните смущения в показанията на потърпевшите:
Неточна представа за събитията, включително лицата, ангажирана с дадено престъпление.
Твърде обобщено представяне на действията на извършителя (извършителите);
Пропуски при описание на събитията и действията;
Непоследователно представяне на събитията и действията.
Смущения в показанията на потърпевшите могат да възникнат и под влиянието на такива фактори, като:
Загуба на съзнание;
Алкохолно опиянение;
Патологични разстройства.
Тези фактори също трябва да се имат предвид, когато се оценяват пропуските или неприятностите в показанията на потърпевшите. При патология показанията могат да нямат нищо общо с реалната действителност.
Определени смущения в показанията са възможни и под влияние на различни събития в периода преди служебния процес.
Психичните състояния пред този период най-често са предизвикани от следните фактори:
Самооценката на личността на базата на реалните резултати от инкриминираното събитие;
Оценката на реалната перспектива на потърпевшите в близък и по-далечен план;
Различни опити за оказване на натиск върху потърпевшите с цел промяна в техните показания.
Под влияние на тези фактори най-често се срещат следните психични състояния: неувереност, потиснатост, безпокойство, тревога и др.
Тези състояния им пречат трезво да оценяват събитията. Те стават отпуснати, дезориантирани. Липсва им самочувствие. Проявяват склонност към самоизолоция.
По време на разследването също могат да възникват различни психични състояния, които да се отразят на поведението и показанията на потърпевшите. Много често по време разпита потърпевшите са напрегнати, неспокойни, тревожни, потиснати.
Тези психични състояния могат да бъдат свързани с :
Инкриминираното събитие и необходимостта отново да си спомни за него;
Активни опити за влияние върху потърпевшите, включително и такива, свръзки с отправяне на заплахи;
Необичайната обстановка, включително и някои нетактични действия на следователите.
Под влияние на тези психични състояния потърпевшите могат да проявят въздържаност или да не съобщят всички подробности около извършеното престъпление.
Те реално могат да изпитват неприятни чувства от спомена за престъплението. Може и да не им се иска да описват подробно всичко, което е извършено по отношение на тях.
Пасивността на потърпевшите по време на разпита може да бъде обусловена от различни психични състояния, но може а бъде свързана и със съзнателни усилия да се прикрие истината около инкриминираното събитие.
Изследванията показват, че потисканите психични състояния са благоприятни почти и за внушаемост. В такива случаи те могат по-лесно да възприемат факти и оценки, които са им внушени по време на разпита или по време на общуването със свои близки и познати преди това. Тогава те представят чуждото мнение за свое.
Така представените промени в психиката и поведението на потърпевшите трябва да се отчитат от следователите при планиране и организиране на разследването и при подбора и използването на различни тактически подходи.
При подготовката на разпита на потърпевшите следователят трябва да направи прецизна оценка на следните неща:
Психически състояния на потърпевшия, породени от извършеното престъпление;
Конкретна жизнена ситуация, в която се намира жертвата при започване на разследването;
Характер и особености на връзките с извършителя на престъплението;
Оценка на престъплението от страна на потърпевшия и неговите близки;
Индивидуални психични особености на потърпевшия;
Особености на поведението на потърпевшия преди извършване на престъплението.
Разследването е успешно, когато е установен нормален психологически контакт с потърпевшия. Този контакт е необходим както за преодоляване на негативното влияние на различни психични състояния, така и за своевременното неутрализиране на опитите за неискреност, за лъжесвидетелстване.
По време на разпита следователя трябва да се стреми към детайлно изясняване на всички събития и обстоятелства около извършеното престъпление. Той следва да обърне внимание на следните неща:
Събития и обстоятелства, предшествали престъплението;
Обстоятелства около извършване на престъплението;
Сведения за последиците около извършеното престъпление;
Доказателства и източници за тяхното получаване;
Сведения за психическото състояние на потърпевшия.
Разпитът на пострадалите (потърпевшите) би следвало да се проведе 2-3 дни след престъплението. По изключение, ако емоционалното състояние е много силно този период може да се удължи и до 7-8 дни.
В тактическо отношение следователят трябва да се стреми да преодолее влиянието на всички фактори, които пречат на пострадалия да дава пълни и точни показания за престъплението.
В зависимост от психичните състояния предизвикани от престъплението потърпевшите могат да се разделят на две подгрупи:
Потърпевши, които се намират във възбудено нервно-психично състояние;
Потърпевши, които са изпаднали в депресия, които са потиснати и апатични.
При първата подгрупа трябва да се направи всички възможно, за да се постигне успокоение.
При втората група трябва да се полагат усилия за насочване на вниманието към трезва оценка на събитието и последиците от него. Следователят трябва да се държи спокойно и максимално да доброжелателно към потърпевшите.
При разпита на лицата от втората подгрупа са възможни сериозни пропуски в дадените показания. Това може да се преодолее чрез повторни разпити, разпити на свидетели, както и чрез анализа на информация получена от други източници.
По специфичен е разпита на потърпевшите при възникване на конфликтни ситуации. Това може да стане при следните случаи:
При даване на лъжливи (неверни) показания;
При рязка промяна на позицията и на показанията на потърпевшия.
В такива случаи следователят е длъжен най-напред да си изясни причините и мотивите за тези действия и след това да използва един или друг тактически подход за преодоляване на неискреността или на опита за промяна на показанията.
Следователят трябва да помогне на потърпевшия да преосмисля своята позиция и по този начин да помогне на съдебните органи да санкционират едно неправомерно действие. Това е нужно и в случаите, когато потърпевшия оценява критично и своето поведение повлияно в някаква степен за извършване на дадено престъпление. При тези случаи освен на мислите трябва да се влияе и на чувствата на потърпевшите.