Едва ли може да има
съмнение в това, че интензифицирането
на социалните дейности през периода на
индустриалното и постиндустриалното
общество е невъзможно без използуване
на постиженията на психологическата
наука. Реализирането на този процес
задължително преминава през развитието
на приложните клонове на тази наука.
Разбира се няма да
бъдем точни и прецизни в научно отношение,
ако свързваме интересът към тази наука
само и главно с промените в социалните
отношения и социалната практика през
двадесетото столетие. Напротив, такъв
интерес е имали и преди това, но той е
бил свързан главно с търсенето на
възможности за по-прецизно изясняване
на живота и поведението на хората, за
по-успешното реализиране на обучението
и възпитанието на подрастващите и за
по ефективна намеса при възникване на
смущения в психиката и поведението на
хората. Ролята на човешкият фактор за
интензифицирането на отделните дейности
като проблеми е оставал извън полезрението
на тези науки.
Реално това едва
ли е било възможно на един по-ранен
период от развитието на психологията
като наука. Както е известно от историята
на тази наука, дълго време в изследователската
работа е господствал обяснителния
подход, което не е позволявало да се
изяснят по-дълбоко и по-всестранно
движещите сили на духовния живот на
човека, а оттук и стимулите за
интензифициране на неговите дейности.
Развитието на
социалните, биологичните и медицинските
науки в края на XIX в. и началото на
двадесетото столетие реално допринесе
за успешното преодоляване на тази
едностранчивост при изследването на
психологичните явления. Под влиянието
на тези постижения в психологията се
промениха две съществени неща, изключително
важни за усъвършенстване на
научно-изследователската работа:
- постепенно бе преодолян дуализма при изясняване същността на движещите сили на духовния живот на хората. Човешката психика се развива на базата на определени биологични дадености, но тя е, и си остава социално обусловено явление. Това с пълна сила важи и за формирането на личността;
- както същността, така и особеностите на човешката психика не могат да се изяснят вън и независимо от човешкото съзнание. То играе ролята на специфичен интегриращ фактор в психичния живот на хората. Чрез него човек има възможност да осмисля, да насочва, да регулира и контролира своето поведение. Без съзнанието е невъзможно и нормативното регулиране на взаимоотношенията в човешкото общежитие.
Решаването на тези
два проблема изигра важна роля за
развитието както на фундаменталните,
така и на приложните клонове на
психологията. В първия случай става
дума за изясняване на психологическите
закономерности, обуславящи формирането
и развитието на личността, а във втория
– за възможностите за по-успешно
изпълнение на една или друга дейност.
Едва към средата
на двадесетото столетие на базата на
така очертаващите се успехи в развитието
на фундаменталните клонове на психологията
се създадоха благоприятни условия и за
развитието на приложните клонове на
тази наука. Инициативи и преди това е
имало, но те не са довели до реални и
значими резултати.
Този извод с пълна
сила важи и за юридическата психология
като приложен клон на психологическите
науки, насочен към пряко обслужване на
наказателно-процесуалната практика.
На два пъти в
развитието на човешката цивилизация
при организирането и реализирането на
наказателно-процесуалната практика са
търсени възможности за постигане на
по-голяма справедливост при наказателното
преследване на граждани, включително
и за съобразяване с техните индивидуални
особености като личности. Това са
възраждането и буржоазната революция
през XVIII и XIX век.
Главно през тези
два периода изтъкнати философи и юристи
от Западна Европа и Русия поставят
въпроса за диференцирания подход към
правонарушителите, съобразен с техните
индивидуални особености, при организирането
и реализирането на наказателно-процесуални
действия. Те изхождат от презумпцията,
че престъплението не е и не може да бъде
иманентна същност на човека. Те дълбоко
вярват, че независимо от характера на
правонарушението всеки човек може да
се поправи и да преодолее едни или други
увлечения.
Анонсирането на
тази идея не е загубила своята актуалност
и днес, обособявала се е не толкова с
дълбоко познаване на психичните
закономерности, които обуславят
престъпното поведение, а главно с хуманни
стремежи и желания. Интелектуалците
от тези две исторически епохи са ратували
за по-голяма социална справедливост,
за по-добър обществен порядък, за
законност. Те са били дълбоко убедени,
че всичко това не може да се постигне
без грижи за хората, включително и за
тези, които са нарушили правните норми.
Реално противодействие на престъпността
може да се постигне само чрез зачитане
на човешките нравствени добродетели.
През XVIII
и XIX век хуманистичните тенденции
в правоприлагането са стимулирали
юристите и към активно търсене на знания
за човешката психика и човешката личност
при обосноваване на концепции за закони
и при създаване на организации за тяхното
прилагане.
Научните постижения
в развитието на психологията през този
период не винаги позволявали да се
обосноват прецизно застъпваните тези.
Това разбира се не е било причина да не
се търси активно научна информация за
човешката психика и човешкото поведение.
Нещо повече, много често практикуващи
юристи са се опитвали да обосновават
свои тези за наказателно-процесуални
действия чрез позоваване на знания за
човешката психика и за факторите,
обуславящи човешкото поведение.
Всички тези идеи,
оценени на базата на съвременните
постижения на психологическите науки,
са твърде неточни и непрецизни. За
времето си обаче, те са изиграли важна
роля за създаване на интерес към
психологическото знание и за неговото
използване в юристпруденцията.
В развитието на
психологията като наука са лансирани
много идеи, създадени са много теории
за човешката психика и човешката личност.
Някои от тях са имали временен и ситуативен
характер и не са изиграли съществена
роля за развитието на тази наука. Други
са имали фундаментално значение, както
за времето, когато са създадени, така и
за съвременните тенденции в развитието
на тази наука. Тези постижения са изиграли
важна роля за развитието на приложните
клонове на психологията, в това число
и на юридическата психология.
В следващото
изложение ще се спра накратко на някои
от основните постижения на психологическата
наука, допринесли и за утвърждаването
на юридическата психология:
Векове преди
възникването на психологията като наука
за психиката, душата като особен феномен
е интерпретирана в различни религиозни
и философски учения. Писмени паметници,
които потвърждават това становище са
открити през VI век преди
новата ера (т.е. преди Христа). Такива
паметници са открити в Китай, Индия и
Египет, а малко по-късно в Гърция и Рим.
Преди Аристотел
душата се е интерпретирала като движещ
принцип на всички неща. Разбирането за
всеобщата одушевеност на материалния
свят във философията е известно като
хилопсихизъм.
С философските
учения на Платон и Аристотел се слага
началото на идеализма и материализма
във философията и психологията.
За Платон душата
(идеалното) е начало на всички живи
същества. За Аристотел богатството
на света е свързано с конкретните неща,
които възприемаме с нашите сетива. Те
се възприемат и опознават от човека.
Богословието
придава на душата мирогледно съдържание.
Тя е неотменна същност, която
съществува в тялото. Човешката душа
понася възмездие за постъпки, извършени
приживе.
С философското
учение на Рене Декарт (1596-1650) се
поставя началото на качествено нов
подход при изучаване на психичните
явления. В своето учение той акцентира
върху съзнанието, което свързва с човека.
Последното е присъщ само на човека.
Идеите на Декарт
за съзнанието се доразвиват с и обогатяват
от философи, като Бенедикт Спиноза
(1632-1677), Джон Лок (1632-1704), Джордж Беркли
(1685-1753), Дейвид Юм (1711-1776) и др.
През XVIII
век и началото на XIX век Йохан Хербърт
(1776-1841), Ернст Вебер (1795-1878) и Густав Фехнер
(1801-1887) правят първите опити за изследване
на психични процеси. Те правят първите
експериментални изследвания на
усещанията, като по този начин поставят
началото на истинската емпирична
психология.
Развитието на
философията и на естествените науки
през XIX век е дало възможност и за
утвърждаване на психологията като
самостоятелна наука.
Вилхем Вунд
(1832-1920) слага началото
на системните психологични изследвания
чрез психологическа лаборатория, която
създава в Лайпцигския университет.
Според Вунд предмет
на психологията е само непосредствения
опит. Това са само достъпните за
наблюдение явления и факти на съзнанието.
Висшите психични
процеси като мислене, реч и воля са
недостатъчни за експериментално
изследване. Те следва да се изучават
чрез културно-историческия метод.
Само чрез изучаване
на културното наследство можем да си
обясним мисловната и волевата дейност
на хората от определена историческа
епоха.
Според него съществува
три вида познание: сетивно, разсъдъчно,
разумно.
Самият термин
психология има древногръцки произход
и означава “наука за душата”. Използва
се за първи път през XVI век.
Терминът е използван
най-напред от римския философ-схоластик
Рудолф Коклениус през 1590 г. Става
дума за книгата му “Психология”.
Главно през XIX и
първата половина на XX век в психологията
се създава множество теории за обяснение
на човешката психика и човешката личност.
Те са изиграли важна роля както за
обогатяване на психологическите знания,
така и за развиването на тази наука.
По-важни от тях са:
А) Позитивистична
школа
Развива се на базата
на философското учение на Огюст Кант
за позитивизма. Според това учение
всички обобщения трябва да се правят
само на базата на емпирични факти.
Освен философското
учение на Кант трайно влияние върху
психологическите изследвания оказва
емпириокритицизма на Ернст Мах
(1863-1816) и Рихард Авенариус
(1843-1896). Неутралните елементи на опита
свеждат до усещанията и техните
функционални връзки.
Б) Бихевиоризъм
Като психологическа
теория той е своебразен антипод на
структурализма на В.Вунд. Както е известно
той структурира психиката на елементи,
а не се разглежда като нещо общо, единно
цяло. Това не се постига и от представителите
на позитивистичната школа, които свеждат
познанието и опита до усещанията.
Създател на
бихевиористичната школа в психологията
е Джон Уотсън (1878-1959). През 1913 г.
излиза неговата статия “Психологията
от гледна точка на бихевиориста”.
Създателят на тази теория използва
английската дума behavior
– поведение. И на тази база той прави
извода, че психологията може да се
развива като наука само ако съсредоточи
своите усилия върху човешкото поведение.
Бихевиористите предлагат психологията
да стане наука за човешкото поведение,
т.е. за всичко онова, което се вижда, и
което може да се констатира. Психологията
изучава поведението на живите същества.
Според бихевиористите
в психологията не бива да се изучават
такива субективни състояния, като:
усещания, възприятия, желания, мислене
и др. Всъщност те предлагат да се изучава
поведението, но без психиката, т.е. без
това, което реално го обуславя.
По-известни
представители на тази школа в психологията
са: Д.Вейс (1879-1931), У.Хънтър (1889-1954),
К.Лешли (1890-1958) и др.
Необихевиорстичното
направление отделя по-голямо внимание
на проблема за стимулите на човешкото
поведение, по известно като (S
– R).
Представителите на това направление
са по-известни с теорията за оперативното
поведение. Те въвеждат понятието
“подкрепление”.
Подкреплението
според необихевиористите се постига
както от средата, така и от такива
междинни звена, като: знания, очаквания,
намерения и др.
В) Функционална
психология
Тази теория е опит
за съчетаване на психологията на
съзнанието с учението на Дарвин за
приспособяването на животните и човека
към околната среда.
Психологията като
наука не трябва да изучава психичните
процеси, а само операциите, функциите,
осигуряващи приспособяването към
околната среда.
Тази теория се
разработва главно от френски психолози.
По-известни от тях са: Теодюм Рибо
(1839-1916), Франц Брентино (1838-1917), Едуард
Клапаред (1873-1940). В САЩ последователите
на тази теория са: Уйлям Джеймс
(1842-1910), Джон Дюи (1859-1952).
Г)Дълбочинна
психология
В психологическите
теории до средата на XIX век се отделя
по-голямо внимание на сетивния опит и
сравнително малко на специфичната роля
на съзнанието.
Феноменът съзнание
си остава недостатъчно проучен и от
представителите на функционалната
психология, въпреки, че отчитат неговата
роля при приспособяването на човека
към средата.
Зигмунд Фройд
(1856-1939). и неговите последователи
пледират за независимост между психика
и съзнание. Те изтъкват, че върху човешкото
поведение оказват влияние и дълбочините
процеси, които не се контролират от
съзнанието.
При изясняване на
човешкото поведение те обръщат по-голямо
внимание на т.н. дълбочинни процеси,
които не са под контрола на съзнанието.
Те отделят изключително внимание за
изучаване на несъзнателното.
В началото на 20-то
столетие в духовния живот на Западна
Европа и особено в Австрия се отделя
особено внимание на ролята на несъзнаваните
стимули. Просто се приема, че човек е
подвластен на тези стимули. Този интерес
намира отражение както в литературата,
така и в философията и психологията.
В психологията
несъззнателното, неподвластното на
съзнанието, се свързва главно с ролята
на инстинктите.
Идеята на Фройд за
особената роля на инстинктите в човешкото
поведение се оформя при изследване на
човешките неврози. В началото той работи
като практикуващ лекар-невролог. До към
1900 г. той използва психоанализата като
метод за лечение на неврозите. През
следващото десетилетие Фройд я лансира
като общопсихологическа теория, а през
30-те години – като философска теория.
В своята психологическа
и философска теория той изтъква водещата
роля на несъзнателното. Често изтъква,
че човешката психика е свързана с
непрекъснатата борба на съзнателно и
несъзнателно.
В сферата на
несъзнателното се изтласкват непрекъснато
различни преживявания, които в последствие
водят до различни психични разстройства.
Човек е принуден да изтласква непрекъснато
различни преживявания, притиснат от
“цензурата на социалните норми”.
Фройд разглежда
човешката психика на три нива: съзнателно,
предсъзнателно и безсъзнателно.
Алфред Адлер
(1870-1937) е последовател на Фройд, но
внася корекции в неговата теория за
инстинктите. Според Адлер не сексуалните
влечения, а чувството за малоценност и
вродената необходимост за компенсиране
на дефектите, играят важна роля за
развитието на всеки човек.
Чувството за
непълноценност се предизвиква както
от органични недостатъци, така и от
субективни фактори, свързани с различни
преживявания. Човек се стреми постепенно
да преодолее своята непълноценност. И
това играе много важна роля при формиране
на “стила на живот” на всеки човек.
Чувството за
непълноценност се проявява при три
групи лица:
- лица с физически недостатъци;
- лица, които са “изнежени” и поради това трудно преодоляват трудности в живота;
- безсърдечни лица, които трудно се интегрират в социалната среда.
Дефектът, свързан
с чувството за непълноценност е преодолим,
но всеки човек трябва да извърви своя
индивидуален път, за да го компенсира
и по този начин да преодолее смущенията,
които го съпътстват. Това е и основанието
на Адлер да пледира неговата теория да
се определя като индивидуална
психология.
Адлер изтъква
особената мотивираща роля на чувството
за съпринадлежност (“социално чувство”),
което се корени дълбоко в психиката на
детето.
Адлер се спира
обстойно и на чувството за страх, което
съпътства живота на всеки човек. Това
чувство е особено характерно за онези,
които са извършвали нередни неща в своя
живот.
Макар, че и той,
както и Фройд, се позовава на вродени
особености, а не на обективно обусловени
възможности на човека да оценява себе
си, и да сравнява резултатите от своята
дейност с постиженията на другите
човеци, все пак подчертава, че човек е
активно съзнателно същество, което се
стреми да преодолее и да компенсира
всичко, което му пречи да изпълнява една
или друга съзнателна роля.
Чувството за
малоценност стимулира, но и травмира
човека. И в единия, и в другия случай
пътят на личността е строго индивидуален,
а не предопределен, както изтъква Фройд
в своята теория за ролята на инстинктите.
В историята на
психологията много често се споменава
още един психолог, последовател на
Фройд, който опонирайки на своя учител,
създава ново направление в дълбочинната
психология. Това е Карл Густав Юнг
(1875-1961). Той разработва теорията на
аналитичната психология.
Според Юнг в
безсъзнателното е включено и преживяното
от човечеството през ранните етапи от
неговото съществуване. На тази база той
разделя безсъзнателното на лично и
колективно.
В личното безсъзнателно
се включва всичко, което е свързано с
индивидуалния опит и е изтласкано от
съзнанието, от което личността се е
опитала да се освободи..
Колективното
безсъзнателно е свръхлична, най-древна
психика, идваща от животинския мир и
от минали поколения. То е свързано с
различни национални, расови, етнически
и други митове и вярвания, предразсъдъци,
а също и качества унаследени от животните.
Човек търси уют не
само в малките общности, с които го
свързва ежедневието, но и в големите, с
които го свързва историята. Той се
чувства добре и спокойно в такива
общности без да може да отчете, коя е
причината за това. Вероятно става дума
за позитивни емоции, причините за които
не винаги отчитаме.
Влиянието, свързано
с историческата принадлежност към
определена общност не винаги може да
се осъзнае и оцени от личността. При
определени обстоятелства то може да
играе съществена роля за извършване и
на противоправни действия. Става
дума за мотивиране на действия, свързани
със съпреживяване (невинаги ясно
осъзнато), повлияно от архетипите на
дадена личност.
Архетипа Юнг определя
като състояние на “свободата на
предварителния избор, състояние на
вяра, която не е зависима от доказателства”.
Той съществува дотолкова, доколкото се
вярва в него.
Архетипа, според
Юнг, е “колективно неосъзнато” съвкупност
от неопределен брой психични формирования,
присъщи на хората от определена културна
общност. Освен това той изтъква, че
архетипът може би е свързан с хората от
определена културна общност. Освен това
той изтъква, че архетипът може би е
свързан изобщо с човешката същност.
Архетипът е своебразен енергетичен
център, тъй като стимулира към извършване
на действия, които не винаги са свързани
с ясно доказани мотиви.
Критиците на Юнг
оспорват реалното съществуване на
архетипите. Според тях няма биологичен
механизъм, който би осигурил съхраняване
по наследствен път на особености,
свързани с културата на поведение. Може
би по-вероятно е това, че всеки човек
усвоявайки определена култура на
поведение се приобщава не само към
малките, но и към големите социални
общности, с които не общува непосредствено.
Той съпреживява с тях, той се ангажира
в извършването на различни действия,
без да може да отчете ясно причината за
това.
Юнг посочва, че при
хората съществуват две базисни установки
– екстравертираност и интровертираност.
Д) Неофройдизъм
Появява се през
30-те години на XX век. Основните идеи на
това направление се формират на базата
на лечението на невротически тип болни
лица. Те се оплакват от неудачи, от
безпокойство и трудна приспособимост,
а не от някои чисто невротични симптоми.
Карол Хорни
(1885-1952) изтъква социалната обусловеност
на човешкия характер и на неврозите.
Невротическият конфликт е силно повлиян
от външните социални препятствия.
Причините за неврозите тя търси в
характеровите особености на личността
и в условията на живот и дейност в
определена социална общност.
Ерих Фром (1900-1980)
е създал теорията за т.н. “радикално-хуманистичен
психоанализ”. Според него човешката
психика е обществено-исторически
обусловено явление. Причина за неврозите
са социалните условия, а не половия
нагон.
Ерик Ериксън
(1902) се подготвя като психоаналитик
в Австрия. След 1930 работи в САЩ. Той
провежда изследвания върху живота на
индианците. Констатира, че при тях
съществува разкъсване между миналия и
настоящия начин на живот. Те се чувстват
отхвърлени от културата на белите. На
базата на тези изследвания той разработва
своята научна концепция за “жизнения
път на личността”.
В жизнения път на
личността съществуват 8 етапа с двуполюсни
състояния, а именно:
- от 1 до 2 г. – доверие или недоверие;
- от 2 до 3 г. – автономност или съмнение;
- от 3 до 5 г.- инициативност или чувство за вина;
- от 6 до 11 г. – утвърждаване на способностите или малоценностни преживявания;
- от 12 до 18 г. – придобиване на социална идентичност или дифузия на социалните роли;
- ранна младост – възраст на интимността или на изолацията;
- зряла възраст – генеративност (интерес и грижи към другите) или стагнативност (интерес и грижи за себе си и близките)
- залез, свързан със самооценка от миналия живот – удовлетвореност или отчаяние.
Анализът на възгледите
на тези трима представители на
неофройдисткото направление (Хорни,
Фром и Ериксън) показва, че те без да
отхвърлят категорично ролята на
инстинктите, търсят причините за
неврозите в социалната среда, в начина
на живот, в безсилието на личността да
реши жизнено важни проблеми на всеки
етап от своето развитие.
И в този случай
имаме основание да изтъкнем, че всяка
крайност в психоаналитическите теории
постепенно се преодолява, както в процеса
на самата научноизследователска работа,
така и при реализирането на конкретна
практико-приложна дейност.
Е) Френска
социологическа школа в психологията
Тази школа е изиграла
важна роля за преодоляване на
биологизаторския подход в психологията,
свързан със Зигмунд Фройд.
Емил Дюркхайм
(1858-1917)
По образование
Дюркхайм е юрист. Изследва примитивното
мислене и битовото право на изостаналите
народи. Изяснява дълбоката роля на т.н.
“колективни представи” в поведението
на хората. Колективните представи се
интериоризират (пренасят) в съзнанието
на всеки индивид. Интериоризацията,
т.е. осъзнаването на външната съзнателна
дейност помага да се формират вътрешните
структури на човешката психика.
При изостаналите
народи “колективните представи” са
афективно скрепени. Те се приемат без
възражения и господстват над съзнанието
на всеки човек.
Дюркхейм психологизира
обществените отношения, свежда ги до
съотношението на индивидуални и
колективни представи.
Люсиен Леви-Брюи
(1857-1939).
Според него развитието
на човешкото общество реално води не
само до натрупване на знания, но и до
смяна на типа мислене на хората.
Обосновавайки тази своя идея той пише,
че първобитното мислене е пралогическо,
а съвременното – логическо.
Пралогическото
мислене се реализира по закона за
партиципацията (съпричастие). Сходните
предмети притежават обща магическа
сила. При първобитното мислене се
изключва необходимостта от доказателства.
Влиянието на социума при първобитния
тип мислене се реализира чрез “колективните
представи”, които имат религиозно-мистичен
характер.
Пралогическото
мислене не е стадий в развитието на
логическото мислене. С развитието на
човешката цивилизация то се измества
от логическото мислене.
В мисленето на
съвременния човек преобладават логически
структури, но не са изместени изцяло и
пралогическите. Умствената дейност на
съвременния човек е както рационална,
така и ирационална, т.е. мистична.
Жан Уйлям Франц
Пиаже (1896-1983)
Типичен представител
на френската социологическа теория.
Развива идеята за социализацията на
мисленето.
В началото мисленето
на детето е аутистично, т.е. липсва
мислително взаимодействие със заобикалящия
социален свят. Мислителните процеси,
свързани с взаимодействия със социалния
свят са възможни след усвояване на
езика. Чрез езика индивида усвоява
система от понятия, класификации и
отношения по модел, изработен от
жизнедеятелността на много поколения.
Два основни фактора
предопределят психичното развитие на
човека:
- биологичен – няма нищо общо с обществото
- социален – свързан е с предаването на културата и възпитанието.
Пиаже разграничава
три стадия на интелектуално развитие:
- екзомоторен – от раждането до 2 години;
- стадий на конкретното мислене – от 2 до 12 години’
- стадии на формалните операции – след навършване на 12 години. През този стадий се търси логическа връзка между фактите и събитията. В мисленето важна роля играят понятията, съжденията и умозаключенията.
Ж) Холистично
направление (гещалтпсихология)
Самото понятие
“холизъм” е свързано с гръцката дума
holon (цяло,
цялостност). Това е философска теория,
според която цялото не се покрива със
сбора на съставящите го части. Теорията
е създадена през 30-те години на XX век от
Джон Холдейн.
Тази теория е
пренесена в психологията от Феликс
Кругер (1874-1948) като гещалтпсихология,
(от немски gestalt – образ,
структура, цяло).
Гещалтпсихологическият
подгод се противопоставя на атомистичния
подход в психологията. Трябва да се
изследва цялото (възприятията), а не
частите (усещанията).
Понятието “гещалт”
в психологията е въведено от Хриситан
Ерекфелс (1859-1932). Според него цялостният
образ винаги се различава в качествено
отношение от съставящите го части.
Качествата на гещалта се характеризират
със свръхсумарност и транспонируемост.
Представителите
на гещалтпсихологията отделят специално
внимание за изследване на т.н.
“скробоскопичен ефект”, “ефект на
измамното възприятие”, “ефект на
мнимото движение” и др.
В съдопроизводствто
актуално значение има проблема за
зрителната измама. Това е актуален
проблем за точността на свидетелските
показания.
Психологическа
теория за полето на Курт Левин (1890-1947).
Понятието е взаимствано от физиката.
Вещите и явленията според Курт Левин
се намират в определени взаимоотношения,
а не са изолирани едни от други.
Според К.Левин
психологията трябва да възприеме начина
на мислене, характерен за точните науки.
Психичните явления според него са
детерминират от сили, действащи в
определено поле.
Предмет на психологията
е не човешкото поведение, а личността
на човека с нейните потребности и мотиви.
Той свързва в едно поле намеренията,
мотивите и обектите, към които е
целеустремен индивида.
З) Екзистенциална
психология
Представителите
на това направление се ръководят от
силни хуманистични подбуди. По-значимо
направление в нея е това на персоналистичната
психология на Уйлям Щерн (1871-1938).
Предмет на психологията
е живaта, уникална и
неповторима персона. Тя
е пресечната точка на унаследеното и
придобитото в индивидуалния живот на
човека.
Уйлям Щерн определя
две основни заложби у човека:
- тенденция към себесъхранение;
- тенденция към себеразгръщане.
Психичното и
органичното са различни страни на едно
и също начало.
Към екзистенциалната
психология се отнася и хуманистичната
психология на Уйлям Джеймс. Според
него към личността следва да се причисли
всичко, което човек счита за свое. Той
изтъква, че съществуват четири форми
на Аз-а:
- Аз-материално;
- Аз-социално – всичко, свързано с изискванията за престиж, за положителна оценка от другите;
- Аз-духовно – носител на процесите на съзнанието, способностите;
- Чистото Аз – лична идентичност, образ на органичните усещания.
Актуален проблем
в неговата психологическа теория е този
за самооценката. Той използва популярната
формула за определянето й:
Успех
Самоуважение =
------------------
Претенции
Личността постоянно
се стреми към действие, към постигане
на лични успехи. Тези успехи трябва да
се търсят не в емпиричното-социално, а
в социума на идеалното. Това той свързва
с Абсолютния разум, с Всевишния и др.
На базата на тази
идея на Уйлям Джеймс се обосновават
основополагащите идеи на екзистенциалистите
за социалното действие като излишно
бреме, като безсмислено по своя обективен
резултат. За екзистенциалистите в лицето
на Сартр, Ясперс, Хайдегер, човек е
безсилен да се справи с враждебните
сили в обществото. Загубена е вярата в
човешкия разум и в прогреса на човешката
цивилизация.
И представителите
на екзистенциализма в философията и
представителите на хуманистичната
психология обръщат специално внимание
на възможностите за преодоляване и
неутрализиране на напрежението в живота
и поведението на хората през първите
няколко десетилетия на двадесетото
столетие. Философите търсят спасение
в идеалното, а психолозите във възможностите
за постигане на по-голяма динамичност
в Аз-концепцията на личността.
Ярък представител
на хуманистичната психология със
значителен принос в тази наука е Карл
Роджърс. Според него “Аз-концепцията”
е фундаментален механизъм за саморегулиране
на поведението. При липса на съответствие
между непосредствен опит и Аз-концепция
е напълно възможна дезорганизация на
последната. Това може да доведе до
психологическа дезадаптация.
Друга съществена
причина за възникване на дезадаптация
и за невроза е противоречието между
съществуващите три сфери на личността:
истинско съдържание на личността;
представите на човека за самия себе си
(как се възприема и оценява); представите
на човека за неговото идеално Аз
(т.е.онова, което човек иска да постигне).
Личността не подтиска
по принцип антисоциалните си импулси,
както посочва Фройд, а само онези от
тях, които противоречат на представата
за себе си. Противоречието между
определени представи за себе си и
определен поведенчески акт винаги води
до напрежение и до тревога. Нарастващата
тревожност, породена от това противоречие,
може да се преодолее и чрез промяна на
отношението към себе си, т.е. на личните
претенции.
Според К.Роджърс
психотерапевтичната помощ трябва да
бъде насочена към стимулиране
самоутвърждаването на пациента чрез
създаване на климат на правдивост и
искреност.
Човек не може да
постигне повече от това за което е
подготвен, от това, което му предоставят
неговите индивидуални възможности.
Аз-концепцията трябва да бъде изключително
гъвкава по отношение на опита. Личният
опит трябва да бъде най-висшия авторитет
за всеки човек.
Роджърс е дълбоко
убеден, че съвременния хуманизъм
(хуманизмът на XX столетие) се отличава
съществено от хуманизма от предшестващите
исторически епохи. Сега усилията са
насочени към подпомагане на човека,
включително и със средствата на
психотерапевтичната помощ.
В съвременния свят
трябва по-активно да се помага на хората
за хуманизиране на своето поведение.
хуманен свят може да се постигне чрез
повече хуманни личности.
Ейбрахам Маслоу
Той е един от
основателите на хуманистичната
психология. Ратува за създаване на
най-благоприятни условия за реализиране
на човешките сили и възможности за
съзнателен труд и творчество.
Е. Маслоу разработва
йерархическата теория за потребностите.
Своите идеи за потребностите и
мотивацията на човешкото поведение
развива в статията “Теория на човешката
мотивация”, публикувана през 1943 г. и
монографията “Мотивировката на
личността”, публикувана през 1954 г.
Според Маслоу
съществуват пет типа йерархизирани
потребности:
- физиологични потребности;
- потребности от безопасност и съхранение, обезпечаващи човешкото съществуване;
- потребности от общуване и любов;
- потребности от самоутвърждаване;
- потребности от самоактуализация, от реализация на потенциалните способности на личността.
Важна роля за
човешката активност играят метапотребностите
(висша категория потребности). Тези
потребности са свързани с постигане на
красота, съвършенство, всестранност,
самоактуализация. Потискането на тези
потребности поражда психични разстройства.
Тези разстройства той определя като
метапатология.
В обществото според
Маслоу живеят два типа хора: способни
на висши преживявания, при които се
актуализират метапотребности и неспособни
на това. Първият тип хора са носители
на ценни идеи и могат да играят важна
роля за прогреса на човечеството. Вторият
тип хора са по-податливи на манипулации.
Много е трудна
комуникацията между двата типа хора.
Трудна е и комуникацията между хората,
способни на висши преживявания.
Преодоляването на трудности в общуването,
обусловени от различията в потребностите,
ценностите и стремежите на хората може
да се постигне успешно чрез неформалните
човешки общности.
Идеите на Маслоу
са приложими към всички сфери на
социалната практика, включително и в
дейността на специализираните държавни
органи, ангажирани с противодействие
на престъпността.
От научна и практическа
гледна точка е много ценна неговата
идея за двата типа хора – склонни и
несклонни към висши преживявания. Така
например девиациите в поведението
по-трудно могат да се случат при лица,
склонни към висши преживявания.
При психоподбора
на кадри за специализираните държавни
органи също трябва да се има предвид
тази типология. Обществото е заинтересовано
висшите потребности да се разглеждат
като определящи в социалните отношения
и социалната практика.
Анализът на
психологическите теории през втората
половина на XIX и XX столетие показва, че
е налице ясно изразена тенденция на все
по-дълбоко навлизане в същността и
особеностите на човешката психика и
човешката личност. Човешкото съзнание
е онази отличителна особеност на
човешката психика, която гарантира
възможността за саморегулация чрез
приемането и спазването на общоприети
норми. Нормативното регулиране на
поведението се превръща в жизнена
необходимост за човешкото общежитие,
за живота и дейността на хората.
Съзнанието, а не чувствата дава възможност
социалната наука да се възприеме и
оценява с единни и общовалидни критерии
от хората.
Този извод, който
се налага и който е обусловен и от
постиженията на психологията не се
утвърждава без обструкции в правните
науки. Дълго време в тях продължава да
господствува тихо крайния субективен
подход при интерпретирането на проблема
за правоотношенията в обществото и за
правното регулиране на човешкото
поведение.
Макар, че философите
в Древна Гърция и Древен Рим са изяснили
осъзнатата обществена необходимост от
използуването на правни норми за
регулиране на отношенията в човешкото
общежитие, субектвивистичните възгледи
господстват дълго време в правните
науки.
Правната теория
много бавно и много трудно се освобождава
от биогенетичните възгледи и теории за
психиката и поведението. Много трудно
се приема идеята, че е възможно постигането
на по-големи успехи чрез правното
регулиране на обществените отношения
и обществената практика.
В подкрепа на тази
теза биха могли да послужат възгледите
на руския психолог и юрист Лев Йосифович
Петрижицки (1867-1931). Според Петрижицки
реално съществуват само психичните
процеси, психичните възприятия и
психичните преживявания. Всички
социално-исторически образувания,
включително и правото, са само техни
външни проекции.
Човек стига до
нормите само като “императивно-атрибутивно”
преживяване (необходимо за мен,
задължително за другите). Нормата е
продукт на индивида, а не на общественото
съзнание. Според него собствеността не
е обективно обусловено явление, а такова,
което съществува само в психиката на
определени хора. Държавата също не е
нещо реално, а само еманация на фанатизма.
Според Петрижицки
специфични правни преживявания
имат както нормалните хора, така и
тези, с потенциални смущения. Той
изтъква, че е напълно възможно и
съществуването и на
суеверно право. Правни възгледи
според Петрижицки могат да имат и хора,
които са откъснати от конкретна социална
среда.
Според Петрижицки
емоциите имат особена стимулираща роля
по отношение на спазването на правните
норми. Това са т.н. етически емоции, които
той разделя на два вида – морални и
правни. Моралните емоции според него
са само императивни, а правните –
императивно-атрибутивни. Правните
оценки помагат на лицето да разбере да
разбере, че другите хора изискват от
него да върши определени
неща.
Според психологията
на правото на Петрижицки, правното
регулиране се схваща като процес
идентичен на борбата за съществуване
в природата. Това е безсъзнателен процес
на социално-психологическо приспособяване,
насочено към постигане на общото благо.
Единственият
възможен начин за усвояване на правните
норми и правните норми е самонаблюдението,
интроспективния метод. В това разбиране
не само не се отчита, но и не се предполага
реалната роля на човешкото съзнание за
насочване и регулиране на човешкото
поведение.
Определен интерес
представляват и възгледите на
представителите на диалектическо-материалистическата
школа в психологията. Те са изиграли
важна роля и за развитието на юридическата
психология.
Първи опит за
интерпретиране на проблемите на
психологията от позицията на диалектическия
материализъм е направен през 20-те години
на XX в. във Франция от Жорж Полицер
(1903-1942) – философ и психолог от унгарски
произход. В разработването на своята
психологическа теория той се позовава
на философските възгледи на К.Маркс и
Ф.Енгелс.
В основата на своята
“конкретна психология” той поставя
цялостната личност, свързана с конкретна
дейност. Важна роля за психическото
развитие на човек играят всички събития,
към които той е съпричастен.
Освен Полицер за
развитието на френската “историческа
психология” реално допринасят още
двама психолози: Инес Майерсон (1888-1983)
и Анри Валон (1879-1962). Майерсон обръща
внимание на филогенетическото развитие
на човешката психика, а Валон – на
онтогенетическото.
Според Майерсон
човешката мисъл винаги е насочена към
някакви реални продукти. Произвеждайки,
човек е създал своите психологически
функции. Психичният облик на човека се
пресъздава, т.е. реконструира се при
конкретни исторически условия.
В началния етап от
развитието на човешката цивилизация
не се обръща внимание на субективния
свят, на преживяванията. Значими са били
само действията на хората. Това е отразено
и в литературата.
Вътрешният свят на
човека става обект на особено внимание
едва след разпадането на родовообщинния
строй. Тогава започва да се отделя и
по-особено внимание на индивидуалността,
на индивидуалните възможности.
Анри Валон е детски
психолог и психиатър. Професор е в
Сорбоната. Според Валон движещите сили
за развитието на психиката са заложени
в самата социална среда, в която е
включен всеки човек. Основна движеща
сила за развитие на детската психика е
социалното обкръжение. На един по-късен
етап определена стимулираща роля
започват да играят и вътрешните позиции
на личността.
Идеите на историческата
психология в Русия се развиват от
Владимир Михайлович Бехтерев (1857-1927),
Константин Николаевич Корнилов
(1879-1957), Лев Сименович Виготски (1896-1934),
Александър Романович Лурия (1902-1977),
Алексей Николаевич Леонтиев (1903-1979),
Сергей Лонидович Рубинщейн (1889-1960),
Дмитрий Николаевич Узнадзе (1886-1950) и др.
Владимир Мих.
Бехтерев (1857-1927)
Създател на първата
в Русия експериментално-психологическа
лаборатория и Психоневрологичен институт
(1908 г.). В своята изследователска работа
се опира на учението на И.Сеченов за
ролята на рефлексите в психичната
дейност.
Той се стреми да
създаде естествено научно учение за
психиката. Опитва се да обясни целия
обществен живот чрез рефлексната теория
за психиката. В това отношение той е
много близък до бихейвиористичната
теория.
Поведението на
човека се формира от вродени и
индивидуално-придобити “съзнателни
рефлекси”. Според него рефлексологията
трябва да замени психологията при
изучаване на човешкото поведение.
Константин
Николаевич Корнилов (1879-1957)
Пръв поставя въпроса
за създаване на руска материалистическа
психология. Психиката обяснява със
своята концепция за реактологията,
която противопоставя на рефлексологията.
След 1930 г. се отказва официално от
концепцията си.
Лев Симеонович
Виготски (1896-1934).
Съратник е на
културно-историческата теория за
психиката и поведението. Културните
знаци (знаците на оценка) играят важна
роля при формиране на вътрешния свят
на човека.
Виготски различава
два плана на човешко поведение, съединени
в развитието на психиката:
- натурален – резултатът от биологичната еволюция;
- културен – резултатът от историческото развитие на човечеството.
Културното поведение
е опосредствано от оръдия и задачи.
Първите са насочени навън, а вторите –
навътре. Чрез вторите се осигурява
управление на поведението.
Александър
Романович Лурия (1902-1977)
В началото на своето
развитие и утвърждаване като психолог
поддържа културно-историческата теория
за психиката. По-късно насочва своите
научни изследвания в невропсихологията
и психолингвистиката.
Алексей Ник.
Леонтиев (1903-1979)
Той е един от
психолозите в Русия, които активно
работят за утвърждаване на
културно-историческата теория за
психиката. Активно работи върху проблема
за развитието на психиката и съзнанието.
Сергей Леонидович
Рубинщайн (1889-1960)
Работи върху
философските и методологическите
проблеми на психологията. Посвещава
много свои изследвания на детерминизма
в психологията. Работи върху проблемите
на възприятието, паметта, речта и
мисленето.
Дмитрий Николаевич
Узнадзе (1886-1950)
Създател е на руския
вариант на теорията за установката.
Своята теория за установката използва
за обяснение на целенасочената активност
на човека. Установката не е нищо друго
освен готовност към определена активност
в определени ситуации.
Идеята за установката
е лансирана от немския психолог Л.Ланге.
Тази идея той обосновава при изследване
на грешките при възприемането на
действителността.
Прегледът на
основните психологически теории дава
възможност да се направят няколко
основни извода за развитието на
психологията:
- и в по-далечното
и в по-близкото минало развитието на
тази наука е силно повлияно от развитието
на биологичните и социалните науки.
Закономерностите,
специфични за развитието на човешката
психика не могат да се изучат без
съобразяване с нейния материален носител
– нервната система. Това не може да се
постигне и без отчитане на специфичната
роля и значение на социалната среда.
Както развитието,
така и смущенията в психиката и поведението
не могат да се изяснят без и независимо
от социалната ситуация, при която е
протекъл този процес:
съзнанието е
основната отличителна особеност на
човешката психика. То дава възможност
на човека да насочва своите усилия към
предварително уточнени цели и задачи.
Съзнанието е необходима предпоставка
за регулиране на поведението чрез
общоприетите норми. С помощта на
съзнанието човек може да разбира смисъла
и значението на тези норми и да се
подготвя за тяхното стриктно спазване
при общуването със социалната среда и
при извършването на една или друга
дейност.
Вън и независимо
от съзнанието е немислимо формирането
на едни или други правоотношения в
обществото. Не е възможно и регулирането
на човешкото поведение чрез правни
норми;
всеки човек се
ражда с определени анатомофизиологични
предпоставки за психично развитие и за
развитие на основните личностни качества.
Психичното развитие зависи от социалната
ситуация, от културно-историческите
условия, при които се реализира този
специфичен процес.
Всяка историческа
епоха създава както стимули, така и
проблеми за социалното развитие на
личността. Отклоненията в поведението
също са обусловени от социалната ситуация
и по-точно от характера на усвоявания
социален опит.
Приемането на тази
теза съвсем не означава, че се подценяват
или изключват биологичните предпоставки
за възникване на отклонения в поведението.
За разлика от
представителите на животинския мир
хората са в състояние да опознаят
несъвършенствата на своята психика и
да неутрализират тяхното влияние.
Правонарушението
не е неизбежно за лицата, които могат
да упражняват съзнателен контрол върху
своето поведение. Възможността за
ефективен съзнателен контрол върху
поведението е основен проблем за решаване
при разследването на всяко извършено
престъпление. Наказателна отговорност
могат да носят само лица, които са в
състояние съзнателно да регулират и
контролират своето поведение, съобразявайки
се с изискванията на конкретните правни
норми.
Така представените
идеи и теории в развитието на психологията
като наука са играли съществена роля
при изясняване на специфичните проблеми
на юридическата психология.
Развитието на
юридическата психология като наука
преминава през три основни периода:
- ранен период (XVII иXVIII век);
- период на утвърждаване на юридическата психология като приложен клон на психологията – XIX век;
- период на разширяване и усъвършенстване на научноизследователската дейност по проблемите на юридическата психология – XX век.
Ранният период в
развитието на тази наука е свързан с
активно търсене на повече знания за
човека и за неговия душевен мир, крайно
необходими за усъвършенстване на
съдебната практика. През този ранен
период знания за психиката се използват
за обосновка на необходимостта от
утвърждаване принципите на хуманизма
при наказателното преследване на лице,
извършило престъпления.
Повечето авторитети
от този ранен период нямат специална
психологическа подготовка. Те се
позовават на своя собствен опит като
юристи или на публикации по проблемите
на психиката.
В първите публикации
по юридическа психология са актуални
три основни идеи:
- престъплението
не е присъщ атрибут на човешкото
поведение. Хората могат да извършат, но
могат и да не извършат престъпление;
- всеки човек,
извършил престъпление, може да преодолее
своето престъпно увлечение и да се
откаже от извършване на нови престъпления.
Трябва да се вярва във възможностите
на правонарушителите да се поправят;
- самата съдебна
практика ще спечели, ако се утвърдят
принципите на хуманизма в дейността на
съдебните органи. Това становище се
потвърждава от анализа на първите
съчинения по юридическа психология,
публикувани в края на XVIII и
XIX век.
Курт Екартсхаузен
Работи през XVIII
век. Привърженик е на идеите на
хуманизма. Търси възможности за тяхното
реализиране в съдебната практика. Идеите
на хуманизма трябва да намерят реално
приложение в съдебната практика.
Реализирането на
идеите на хуманизма в съдебната практика
не може да се постигне без използване
на постиженията на психологията. Наред
с юридическите знания, юристите трябва
да имат и много добра психологическа
подготовка.
Тези свои идеи
обосновава Екартсхаузен обосновава в
съчинението си: “За необходимостта от
психологически познания при обсъждане
на престъпленията”.
М.М. Щербатов
(1733-1790)
В своите съчинения
той пледира за необходимостта от
съобразяване на законите с индивидуалните
възможности на хората. Пръв лансира
идеята за използване на трудовата
дейност при поправянето и превъзпитаването
на правонарушителите. Трудът облагородява
нравствената природа на човека.
Пръв поставя въпроса
за необходимостта от предсрочно условно
освобождаване от местата за лишаване
от свобода. Тази възможност стимулира
затворниците към усилия за подобряване
на своето поведение.
И.Т.Посошков
(1652-1726)
В своите съчинения
пледира за хуманен подход при разследване
обвиняеми. Успешен разпит на обвиняем
може да се постигне, ако се познават
добре неговите индивидуални особености
. Обвиняемият трябва да повярва, че
органът на разследването има искрено
отношение към него и неговите жизнени
проблеми и иска да му помогне да изясни
по-добре своите позиции по отношение
на извършеното престъпление.
Прави опит да
класифицира престъпниците и да обоснове
необходимостта от диференциран подход
при техния разпит. Изтъква, че не всички
извършители на престъпления са желали
или очаквали настъпването на престъпен
резултат.
Значителна част от
извършителите на престъпления осъзнават
и дълбоко съжаляват за стореното, т.е.
настъпилия вредоносен резултат. Те са
готови да анализират обстойно своите
действия при извършване на престъплението.
Разбира се има и
извършители на престъпления, които са
неискрени и се стремят да прикрият
извършеното. Те упорито търсят и
възможности за оневиняване.
Актуален проблем
от ранния период от развитието на
юридическата психология са свидетелските
показания. Повече и по-значителни
публикации по този проблем има във
Франция. Авторите, ангажирали се с
изясняването на този проблем са силно
повлияни от идеите на Френската буржоазна
революция.
Постигането на
справедливост в съдебната практика не
може да стане без осигуряване на по-голяма
прецизност на свидетелските показания.
Интересни мнения по този въпрос развива
френския математик Лаплас в монографията
“Опити върху философската теория на
вероятностите”, публикувана 1814 г.
В тази своя публикация
той анализира обстойно проблема за
вероятността на свидетелските показания
да съответстват на реалната действителност.
По чисто логически път, съобразявайки
се с философската теория за вероятностите,
той обосновава четири възможни хипотези
относно достоверността на свидетелските
показания:
- свидетелят не греши и не лъже;
- свидетелят лъже, но прави това защото греши;
- свидетелят не греши, но лъже;
- свидетелят и лъже и греши.
Идеята на Лаплас е
първи опит за прилагане на научен подход
при оценката на свидетелските показания.
Категоризацията на свидетелските
показания, освен от неискреност, от
опити за лъжесвидетелствуване, може да
бъде обусловена и от трудностите при
възприемането и възпроизвеждането на
определени факти и събития.
На един по-късен
етап от развитието на юридическата
психология изследователите изтъкват
и опасността от изкривяване на обективната
информация при опити за подпомагане на
реминисценцията на свидетелите.
Вторият етап от
развитието на юридическата психология,
свързан и с обогатяване на идеята за
развитието й като самостоятелен приложен
клон на психологията, протича под
влиянието на две основни събития:
- бързото разрастване
на престъпността и на необходимостта
от усъвършенстване на арсенала от
средства и методи за противодействие,
включително и чрез наказателно-процесуалната
практика.
- развитието на
психологията под силното влияние на
естествените науки. През този период
корените на човешката психика и поведение
се търсят в анатомо-физиологичните
особености на човека.
Трайно отражение
върху идеите, които се лансират в правните
науки и юридическата психология оказват
както антропологическите, така и
социологическите теории в криминологията.
Родоначалник на
антропологичната теория в криминологията
е италианският лекар-психиатър Чезаре
Ломброзо.
Социологическите
теории в криминологията се развиват
под силното влияние на френските
социалисти-утописти. Според тази теория
причините за престъпността се търсят
не в биогенетични фактори, а в самата
социална среда. Хората не се раждат
престъпници, както твърди Ч.Ломброзо и
неговите последователи. Те се формират
под силното влияние на неблагоприятните
условия за живот и дейност.
Споровете между
представителите на антропологическата
и социологическата теории се отразяват
главно върху изследванията на престъпното
поведение и престъпната реализация на
личността. Независимо от тези спорове
и това противодействие, продължават
психологичните изследвания върху
съдопроизводството.
Задълбочават се и
научните изследвания върху свидетелските
показания. През XIX в. се обосновава и
необходимостта от използуване на
експерименталния метод при психологическото
изследване на свидетелските показания.
Френският психиатър Алфред Бине предлага
да се използва експерименталния метод
при изследване на влиянието на внушението
върху свидетелските показания на деца.
В своята монография “Внушаемост”,
публикувана през 1900 г. А. Бине прави
следните констатации:
- При отговора на въпросите винаги съществува опасност от допускане на грешки и неточности;
- За да се избегнат неточностите, в протоколите за разпит трябва да се записват както въпросите, така и отговорите;
С експерименталното
изследване на свидетелките показания
се занимава и немския психиатър Вилхем
Щерн. Той насочва своите усилия главно
към установяване степента на достоверност
на свидетелските показания. Той застъпва
крайни позиции. По принцип според него
свидетелските показания са винаги
неточни. И това е така, тъй като при
човека забравянето е правило, а точното
възпроизвеждане на факти и събития –
изключение.
При обосновката на
това свое становище Щерн се съобразява
с персоналистическата теория за паметта.
Според тази теория при възпроизвеждането
(спомнянето) винаги има достатъчна доза
субективно преувеличени елементи.
Спомняйки си за факти и събития, човек
винаги привнася и нещо свое. При спомнянето
съществува естествен стремеж за
“обогатяване” на образа.
Възгледът на Щерн
за изначалната недостоверност на
свидетелските показания в Русия се
подкрепя от проф. Болдовксий от
Петербургския университет и от професорите
А.Заватский и А.Елистратов от Казанския
университет. В свои публикации те
изтъкват, че трябва да се приеме като
напълно доказано становището на немския
психолог Щерн, че недостоверността е
отличителна особеност на свидетелските
показания. Достоверността е изключение.
По проблемите на
достоверността на свидетелските
показания в Германия работят А.Крамер
и В.Лист.
В Русия по
психологическите проблеми на свидетелските
показания работят: М.Хомяков, А.Берщайн,
Е.Кулишер и др. Те се занимават главно
с недостоверността на свидетелските
показания.
Във Франция с тази
проблематика се занимава известния
френски психолог Лафает , а в САЩ –
Майерсон.
Руският юрист
А.Ф.Кони се изказва доста критично по
крайните позиции относно достоверността
на свидетелските показания. Той изтъква,
че позицията на Щерн е крайна и не следва
да се подкрепя.
Независимо от
възможностите за недостоверност и
непрецизност, свидетелските показания
са ценен източник на информация при
разследване на конкретни престъпления.
Учените от Казанския
университет М.Лазарев и В.Вализин, на
базата на анализ на конкретни дела
изтъкват, че актуален проблем за
разследването е не недостоверността
на свидетелските показания, обусловени
от особеностите на паметта, а
лъжесвидетелствуването. При около ¾ от
случаите свидетелите умишлено изкривяват
информацията за инкриминираното деяние.
До края на 19-о и
началото на 20-то столетие много психолози,
работещи в областта на юридическата
психология се противопоставят на
антропологичната теория на Ламброзо
за биогенетичната обусловеност на
престъпленията. В редица публикации се
изтъква, че това е краен възглед, който
обяснява нормативната регулиране на
човешкото поведение. Щом е невъзможна
корекция, престъпниците трябва да се
изолират пожизнено или да се унищожават.
От този анализ се
налагат два основни извода:
- психологическото изследване е крайно необходимо за постигането на по-голяма ефективност на съдебната практика;
- психологическите изследвания трябва да се реализират от специалисти-психолози, които добре познават и проблемите на съдебната практика. Самите изследователи трябва да имат както психологическа, така и юридическа подготовка.
В края на 19-о и
началото на 20-то столетие развитието
на юридическата психология се намира
под особено силно влияние на криминологията
като най-обща наука за престъпността и
престъпното поведение. Проведените
криминологически изследвания през този
период все по-определено налагат тезата
за социалната и социално-психичната
обусловеност на престъпността.
Утвърждаването на тази теза е свързано
с изследователската дейност на такива
известни социолози и криминолози, като:
Ж.Тетле, Е.Дюркхайм, М.Вебер, Л.Леви-Брюм
и др.
Използването на
статистическия метод при изследване
на престъпността е дало възможност на
тези изследователи да обосноват своята
теза, че престъпността е явление, което
се влияе от социалните аномалии – войни,
икономически кризи, социални сътресения
и др.
Представителите
на американската социално-психологическа
школа обръщат по-голямо внимание на
влиянието на различните социално-психологически
фактори, свързани с общуването на
личността със социалната среда на микро
и макро равнище. Особено внимание те
обръщат на влиянието на криминализираната
социална среда.
Интересни
социално-психологически изследвания
на престъпността и престъпното поведение
реализират Р.Мортън, Ж.Сатърленд, Е.Глюк
и др. Те изтъкват, че социално-икономическите
фактори нямат непосредствено влияние.
Те влияят опосредствено чрез
социално-психическите.
Тези идеи, макар и
разработени на базата на стабилни научни
изследвания, се оспорват от представителите
на неоломброзостичното и неофройдисткото
направления в криминологията и
психологията. Криминолозите се позовават
главно на синдрома на Клайнфелд, а
психолозите, на трудностите при
контролиране на т.н. вродени влечения
– либидо, стремеж към власт, влечение
към разрушения.
Хромозомната
теория за престъпността се позовава
на т.н. хромозомна аномалия, която се
среща по-често приз извършване на
престъпления. Научно изследване,
проведено от Американския център за
психично здраве през 1970 г., не потвърждава
тези изводи. Проведеното представително
изследване показва, че хромозомни
аномалии се срещат както при правонарушители,
така и при лица със законопослушно
поведение. При правонарушителите те са
0.7%, а при лицата неизвършили правонарушения
– 0.1%.
Хромозомните
аномалии са по-скоро предпоставка за
появата на психични аномалии.
На международна
конференция, проведена във Франция през
1972 г. се приема единодушно становище,
че не се доказва статистически зависимостта
между хромозомните аномалии и
престъпността.
Научните изследвания
на агресивността, реализирани от А.
Бамндура, от Д.Бърковиц, А.Бъс и др.
показват, че човешката агресия като
явление е силно повлияна от смущения в
социализацията на личността, от нейните
възможности съзнателно да контролира
своето поведение в конкретна жизнена
ситуация. Човек не се ражда с готова
програма за извършване на агресивни
действия. Той се научава да върши това
стихийно или организирано.
Тези изследвания
са изиграли важна роля за преодоляване
на едностранчивостта при изясняване
на субективните причини за престъпността
и за престъплението. В изследванията,
проведени през втората половина на
столетието предпоставките за отклоненията
в поведението, свързани и с извършване
на престъпления, се търсят в различни
деформации на психични и личностни
качества, възникнали в индивидуалния
живот на личността и повлияни от конкретно
сложила се жизнена ситуация.
Позитивно отражение
върху развитието на юридическата
психология през втората половина на
20-то столетие са оказали и усилията за
обогатяване на арсенала от средства и
методи за психологически изследвания.
Създадени са и оригинални методики за
изследване на лица, извършили престъпления.
През XX-то столетие
с изследвания по юридическа психология
се ангажират такива изтъкнати учени,
като: Е.Щорн, Г.Мюстънберг, А.Ф.Кони,
А.Л.Лурия, В.М.Бехтерев и др.
Изследователската
работа е насочена към решаване на такива
научни проблеми като:
- общи въпроси на юридическата психология;
- правосъзнание;
- професионален психоподбор;
- процесуална психология;
- съдебнопсихологически експертизи;
- психологически изследвания на обвиняеми, потърпевши и свидетели;
- психологически изследвания на лица, ангажирани в дейността на правозащитните органи.
Научните изследвания
се реализират във висшите учебни
заведения и във ведомствените
научно-изследователки институти.
Положително отражение върху
научноизследователската работа оказва
и подготовката на специалисти с висше
образование в областта на юридическата
психология.
Юридическата
психология постепенно се утвърждава
като основна учебна дисциплина при
обучението на юристи и психолози във
висшите учебни заведения.