ПСИХОАНАЛИЗА






Психоанализата е психологична теория, анализ и терапия, развита от австрийския медик и невролог Зигмунд Фройд и продължена от други (Лакан и т.н.). Психоанализата е и термин от психологията и психотерапията. Тя представлява един от методите на психотерапия, който започва да намира популярност и широко разпространение в началото на ХХ век.
Психоанализата има три основни приложения според Мур (1968):
метод за изследване на ума;
систематизиран набор от теории за човешкото поведение;
метод за лечение на психологически или емоционални заболявания
По същество подобно на горното обяснение дава Корсини (1998), според него психоанализата има тези три основни приложения:
означаване на развиваща се система от представи за природата на човешката психика и в частност за развитието на личността и психопатологията;
описване на техника за терапевтична интервенция при редица психични смущения;
означаване на метод за изследване.
В този смисъл с психоанализа въобще се обозначават теории и методи, използвани за систематично обяснение на несъзнателните асоциативни връзки, определящи човешкото поведение и функции.
Всички основоположни теории и методи на психоанализата са създадени през последните десетилетия на XIX век от виенския лекар от еврейски произход Зигмунд Фройд (1856-1939).
Първоначално психоанализата в своята терапевтична част приема за основна задача разкриването на така наречените травматични спомени, по-късно те отстъпват място на търсенето на частта от тези спомени, които не са истински, а представляват „фантазия”.
В тясното си значение психоанализата на Фройд се отнася до специфичен тип терапия, при която пациентът изказва на глас мисли, свободни асоциации, фантазии и сънища, от които психоаналитикът след водене на записки формулира несъзнателните конфликти, които предизвикват проблемите на характера и симптомите на пациента. След интерпретацията им той е готов да помогне на пациента да намери решение на тези проблеми.
Първа фаза
Идеята за психоанализата е развита във Виена през 90-те на 19 век от Зигмунд Фройд, невролог, заинтересован от намирането на лечение за пациенти с невроза и хистерични симптоми. Фройд разбира за съществуването на умствени процеси, които са несъзнавани, като резултат от консултантската си работа в детска болница, където забелязва, че много деца с афазия, имат симптоми, които не са органично причинени.
Неврологът Фройд се стреми да разбере причините за душевните терзания на пациентите и да намери ефективен начин за лечение на техните невротични симптоми. В началото подлагани на изследване (1889 г.) са предимно викториански жени с диагноза хистерия. Фройд е силно впечатлен от работата на интерниста Йозеф Бройер, с когото си сътрудничи известно време и чийто принос относно по-късните му идеи Фройд признава. По-късните наблюдения в работата му с невролозите Амброаз Лиебо, Иполит Бернхайм и Жан Шарко във Франция, които използват хипноза, убеждават Фройд, че тя е по-успешна, отколкото модерната по онова време електроконвулсивна терапия. За разлика от тях обаче той вижда, че източникът на забравени психични съдържания е не просто „отцепен“, а „изтласкан“ или „изтеглен“ извън обсега на съзнателно възприятие от мощни мотивационни сили. Първоначално този процес е наречен от Фройд „защита“, а по-късно — изтласкване. Впоследствие той заявява, че:
„ Теорията за изтласкването е крайъгълният камък, на който се опира цялата структура на психоанализата. “
От самото начало Фройд подчертава, че изтласкването „не е предпоставка, а резултат“.
За известен период от време Фройд се опитва наред с новия си модел на психиката да запази по-старата теория. Той се убеждава напълно, че „отцепването“ на психични съдържания, често превърнати в симптоми, е дълбоко мотивирано, а не просто липса на комуникация между различни психични състояния. Той отдава и голямо значение на етиологията на хистерията, защото у него се засилва убеждението, че подобни защитни процеси са част и от психологията на обикновените нормални хора, които, макар да нямат симптоми, допускат грешки на езика, разказват вицове и имат сънища. По време на първата фаза (до 1896) Фройд стига до дръзкото и тогава яростно оспорвано заключение, че етиологията на хистерията е психологическа, а не се корени в мозъка. Той започва да изгражда хипотезата, че хистерията има три основни детерминанти: психологическа травма, конфликт на афектите и разстройство в сексуалната сфера. Първата теория на Фройд за обяснение на хистеричните симптоми е така наречената теория за прелъстяването. Откакто неговите пациенти се лекуват по този нов метод на „припомняне“ на инцидентите, че са били сексуално прелъстявани в детството, Фройд вярва че те наистина са били насилвани, което води по-късно до забравяне на тези спомени. Това води до неговата публикация с д-р Бройер през 1893 г., в която има представени случаи за лечение на хистерия.
Теорията от първата фаза се разрушава, когато Фройд с изумление открива, че разказите на неговите пациентки за прелъстяване в детството не са непременно истински разкази, а фантазии.
Неговият първи подробен опит за обяснителна теория е направен в непубликуваната тогава статия „Проект за научна психология“ (Project for a Scientific Psychology) от 1895. В тази работа Фройд се опитва да развие невропсихологична теория, основана на пренос на енергия от невроните в мозъка, за да обясни несъзнателните механизми. Той изоставя проекта, когато осъзнава, че има много сложни психологически процеси, които стоят над и под невронната активност. Статията „Защитните невропсихози“, публикувана на следващата 1896 г., всъщност слага началото на психоанализата, макар че Фройд още не използва точно този термин. Към 1900 г. Фройд разкрива, че сънищата имат символна значимост и са специфични за сънуващия. Фройд формулира своята втора психологическа теория, че има несъзнавани „първични процеси“, съдържащи символични и сгъстени мисли и „вторичен процес“ на логически, съзнателни мисли. Тази теория публикувана през 1900 г. е неговият Magnum opus, озаглавен „Тълкуване на сънищата“. Глава VII е преработка на по-ранния „Проект“ и Фройд очертава своята „Топографска теория“. В тази теория, която по-късно е изместена от Структурната теория, неприемливите сексуални желания са потиснати в „Системно несъзнавано“, несъзнавано поради общественото осъждане на предбрачните сексуални дейности и това потискане води до тревожност.
Втора фаза


Фройд през 1900
В тази втора фаза на психоанализата, която започва около 1897 г. и приключва през 1923 г., Фройд упорито изследва въпросите за нагоните, както и централния проблем за възможния източник на тази динамична сила, която постоянно държи болезнените психични съдържания извън съзнанието, както при пациентите, така и при нормалните хора.
Втората фаза започва с отказа на Фройд от техниката на хипнозата и въвеждането на метода на свободните асоциации. Тази техника си има своята предистория в една статия на Лудвиг Бьорне написана през 1823 г. и озаглавена „Изкуството да станеш оригинален автор за три дена“. Както съобщава самият Фройд, тази книга му е била подарена за 14-тия рожден ден и 50 години по-късно пази единствено нея от юношеството си. При свободните асоциации пациентът ляга по гръб на кушетката и просто трябва да съобщава свободно всичко, което му минава през ума без Съзнанието да го цензурира, а аналитикът през това време седи зад него. Фройд използва този метод, за да изследва и провери как работи психиката, предполагайки, че ако се премахне съзнателната цензура, вътрешната съпротива ще отслабне и така материалът, който е бил изтласкан, или поне негови завоалирани форми ще изплуват в съзнанието. Идеята за цензурата също си има своя първоначален източник в благодарствено писмо към Жан Паул. Фройд използва метода на свободните асоциации особено за тълкуването на сънища най-напред при собствения си анализ, а по-късно в класическия случай на „Дора“. При нея той демонстрира не само клиничното използване на тълкуването на сънища, но и огромния теоретичен напредък, който прави в класическия си труд „Интерпретация на сънищата“. Сънищата предоставят невероятна възможност за изследване на разликата между процесите на логическо мислене („вторичния мисловен процес“) и аналогичните (сгъстяване или изместване) процеси в сънищата, вицовете и поезията.
Във „Върху нарцисизма“ (1915) Фройд обръща внимание на темата за нарцисизма. Все още служейки си с понятието енергийна система, Фройд разглежда въпроса за два вида енергия, една насочена към себе си и като нейна противоположност — енергия насочена към другите, наречена катексис. От 1917 г. в „Траур и меланхолия“, той предполага, че определени депресии са причинени от гняв, захранен от вина към себе си. През 1919 г. в „Детето е бито“ той започва да насочва вниманието си към проблемите за саморазрушителното поведение (морален мазохизъм) и открития сексуален мазохизъм. На основата на опита си с депресирани и саморазрушителни пациенти и обмислил масовите битки през Първата световна война, Фройд става недоволен от разглеждането само на оралните и сексуалните мотивации за поведението. От 1920 г. Фройд се обръща към силата на идентификацията (с лидера и с другите членове) в групите като мотивация за поведение (Групова психология и анализ на его). В същата тази година Фройд предлага неговата дуалистична нагонна теория за сексуалността и агресията в „Отвъд принципа на удоволствието“ като опит да обясни човешката разрушителност.
Трета Фаза


Обща снимка през 1909 на фона на Университета Кларк. Предна редица: Зигмунд Фройд, Грандвил Стенли Хол, Карл Юнг. Задна редица: Ейбрахам Брил, Ърнест Джоунс, Шандор Ференци.
Между 1900 и 1923 г. психоаналитичното движение се развива и укрепва организационно, теоретично и клинично, макар някои негови важни представители да се отделят от него. В „Тълкуване на сънищата“ Фройд разглежда универсалната склонност на сънищата да „образуват нови цялости“ от отделни елементи, „които ние бихме държали разделени в будното си мислене“ (сгъстяване), или пък някой елемент, който няма последствия в съня, „изглежда най-ясен“, превръщайки се по този начин в най-важната характеристика на изразения сън (или обратното) — това Фройд нарича „изместване“. Сгъстяванията, изместванията и символизациите характеризират начин на мислене, при който законите на формалната логика нямат място — това е езикът и синтаксисът на поезията, митовете, магията, мистицизма и психозите — страховитият първичен процес. Той се различава от по-добре познатия вторичен процес, управляван от законите на логиката. По-късно Фройд свързва вторичния процес с „принципа на реалността“.
Карл Юнг
В своята експериментална психопатология Юнг въвежда комплекса като връзка между афекта и мисълта. В следващите седем години, въпреки протестите на водещи виенски психоаналитици като Алфред Адлер и Вилхелм Щекел, Юнг става всепризнат политически лидер на движението и очевиден наследник на Фройд. Повратът в отношенията между Юнг и Фройд настъпва през 1912 г., поради недоволството на последния относно посоката на идеите на Юнг — към религията, мистицизма и митологията. Преките разкази на негови бивши пациенти убеждават Фройд, че той пренебрегва основите на психоанализата (съпротивата и преноса) за сметка на мъглявите разсъждения върху „архетипите“ и „колективното несъзнавано“. Юнг смята, че както има индивидуална психика със своето несъзнателно, така има и колективна психика с колективно несъзнавано. Той приема, че в колективното несъзнавано се съдържа опитът на всички наши предци, на цялото човечество. Според Юнг неговите компоненти са архетипите, които в същността си са генетично заложени в мозъка. Пример за архетипи са анимата и анимуса.
Алфред Адлер


Алфред Адлер през 1932 г. в Лайпциг
Насочеността на Адлер към органната малоценност кара Фройд да се безпокои, че Адлер скоро ще отрече извоюваната с много труд територия на безсъзнателните психични процеси и нагони. Адлер разглежда агресивния нагон като източник на енергия при компенсиране на малоценностите. Разработването на тази позиция ускорява скъсването между Адлер и Фройд. Адлер престава да се занимава с инстинктите и разглежда агресивния нагон и волята за власт като основни средства за защита и адаптация. Фройд се съгласява, че Адлер несъмнено е внесъл „нещо ново в психоанализата — принос към психологията на егото“, прибавяйки „…след което се очакваше от нас да платим твърде висока цена за този подарък, отхвърляйки всички фундаментални теории на психоанализата“. В основата на теорията на Адлер стои чувството за малоценност, което се появява в началните години и ако човек не може да се измъкне от него, евентуално го компенсира чрез чувство за свръхценност.
Четвърта фаза


Диванът на Фройд в музея на Фройд в Лондон, Фройд бяга от нацистите в Лондон през 1938 г. и носи дивана със себе си
Към средата на 1930-те години неясно загатнатото схващане на Фройд за относителната автономия на егото от инстинктите и за интегративната му функция се формулира по-ясно. През 1936, Ана Фройд, дъщерята на Зигмунд Фройд публикува своята придобила впоследствие популярност книга Егото и защитните механизми, посочвайки множество начини, по които умът може да затвори разочароващите и натъжаващи „неща“ вън от съзнанието. До 1936 г. „Принципът на многообразната функция“ е изяснен от Робърт Уелдър. Той разширява формулировката, че психологическите симптоми са причинени от конфликти, които се освобождават спонтанно. Нещо повече симптомите (като фобии и натрапливости) представят някакви нагонни желания (сексуални и/или агресивни), свръхаз (вина), тревожност, реалност и защити.
През 1939 г. Хайнц Хартман публикува есето „Его-психологията и проблемът на адаптацията“, в което обръща внимание на „тези процеси и работни методи на психичния апарат, които водят до адаптивни постижения“. Около 1936 г. основните теоретични догми на психоанализата са вплетени в американската психиатрия от Хари Стек Съливан. За него разрушаването на самооценката се превръща в централен проблем и поради психоаналитичните си изследвания на шизофренния процес той е наречен „теоретик на самотните“. Значението на участието на терапевта в транзакцията с пациента (контрапреноса) се споменава само косвено от Фройд (Freud 1910, 1915). Съливан, следвайки Шандор Ференци, заявява, че големият принос на Фройд е „постулатът за безсъзнателното“, прибавяйки през 1937 г., че „има въпиеща нужда от наблюдатели, които са се научили да наблюдават наблюденията си“.
Карен Хорни
Карен Хорни споделя ударението на Съливан върху социалното (междуличностното) и поставя центъра на терапията „тук и сега“, предпочитайки го пред генетичните интерпретации. Тя споделя и принизяването на теорията за инстинктите и сексуалността, направено от Съливан, и заедно с Ерик Ериксън, макар и не толкова системно разглежда хората конфигурационно. Тя отделя най-голямо внимание не на теорията, а на терапията. Насочва се към Аз-образа и структурата на характера в тяхната обусловеност от социалната организация. Операциите за безопасност, извършвани от хората, смята тя, могат да бъдат както защитни, така и адаптивни.
Ерик Ериксън
Ерик Ериксън се придвижва значително отвъд Фройд. Неговото обновяване на Фройдовата традиция произтича преди всичко от системните му опити да обхване едновременното взаимодействие и еволюция на функциите на тялото, психиката и обществото през целия жизнен цикъл и в последователността на поколенията. Биопсихосоциалният модел на Ериксън отрежда място на различните теории на обектните отношения, както и на новопоявилите се Аз-системи и Аз-психологии. Всички тези наблюдения са останали за дълго време извън теоретичния обхват на психоаналитичната его-психология. Клиницистите, разбира се, са използвали тези идеи от самото начало.
Психоанализата в България
Поради определени причини свързани с 45-годишното управление на комунистическата партия в България, психоанализата не намира широк прием у нас. Все пак интересът към психоанализата в България датира от 20-те години на XX век. От 1921 г. в София се създава психологическо дружество, в което членуват трима души, които имат изявен интерес към нея. Това са Младен Николов, Никола Кръстников и Иван Кинкел. Според Орлин Тодоров в работата на Николов и особено на Кръстников се забелязват наченки на използването на ранни идеи на Фройд като катартичната техника, която е описана от Фройд и Бройер в труда им „Изследвания върху хистерията“. Психоанализата продължава своето развитие в очите на професора по социология Иван Кинкел, който е съсредоточен главно в прилагането на идеите ѝ за изследване на областите на изкуството и културата. През 1922 г. той публикува статия на немски език, посветена на психологическите основания за произхода на религията. Тя е публикувана в психоаналитичното издание „Имаго“ и въз основа на нея получава покана за членство в Международната психоаналитична асоциация. По-късно през 30-те и 40-те години списанието „Философски преглед“ публикува редица текстове насочени, както към теорията, така и към практиката на психоанализата. В това число публикации на проф. Кинкел относно философската същност на психоанализата, на д-р Андрей Андреев относно несъзнаваното и социалните инстинкти при хората и животните, на Любомир Русев относно психоанализата на Ботевото творчество и други. Публикациите на Русев са сериозно критикувани от проф. Кръстьо Чолаков, който е бил сериозен познавач и противник на психоанализата. През 1947 г. излиза и български превод на Фройд „Въведение в психоанализата“, направен от д-р. Андреев, а по това време излиза и най-подробното съчинение в България, относно психоаналитичните идеи, това на Кръстьо Чолаков „Психоанализата на Фройда в критично осветление“. Първият български превод свързан с психоанализата е издаден през 1927 г. под името „Върху психоанализата“. Пет лекции, държани по случай 20-годишнината на Clark University in Worchester през септември 1909 г., София, Пряпорец. Отделно от тях разпространители на фройдизма са Атанас Илиев, който работи в областта на етиката и естетиката, Буко Исаев, който изнася над 400 лекции относно фройдизма, наред с тях са и лекарите психиатри Найден Шейтанов, Илия Лингорски и други. В годините на управление на БКП, погледът на българските учени изцяло се определя от руската ортодоксална психология, която е враг на психоанализата. В този смисъл през 60-те години психиатърът Христо Димитров е натоварен със задача да критикува психоанализата от марксистко-ленинистка гледна точка. Той и екипа му от психиатри и лекари преглеждат и анализират голямо количество аналитични текстове. Димитров е активно подкрепян от тях, тъй като ослепява в резултат на мозъчна операция. Издаденият критичен труд е в малък обхват, но все пак атмосферата на работа по него кара единия от членовете на групата, Николай Колев, да емигрира и да се установи в Швеция. Там той преминава през обучителна анализа и става първият български практикуващ психоаналитик и член на МПА. През 2001 г. той се завръща в България и се заема с обучение на първата група български кандидати за МПА. Друг виден български психоаналитик е Георги Каменов, известен повече под името Джордж Кеймън. Той е практикуващ психоаналитик в Ню Йорк, но не е член на МПА. Най-същественият му принос в България е преводът на книгата на Чарлс Бренър „Психоанализа. Основен курс“. Други видни българи, които са психоаналитици, са феминистката-философ Юлия Кръстева, Красимир Таушанов, чието име е свързано с обучение в Парижкото психоаналитично общество. През 1991 г. в България се създава Българско психоаналитично дружество, което не е в рамките на МПА, а има пожелателен характер. Друга група, в която влизат психолози и един психиатър, започва през 1995 г. редовен обмен с Парижкия център за психоанализа и психотерапия „Алфред Бине“, който е свързан с д-р Жерар Люка и Красимир Таушанов, които започват да правят практически семинари по психоанализа в София. През 1999 г. е създадена и Група за развитие на психоаналитичната практика. През втората половина на 1990-те се създават отношения и между българската фондация „Психотерапия 2000“ и френската „Еспас Аналитик“ (извън МПА като статут, с уклон към Жак Лакан). Днес обучаващите се български психоаналитици имат по-големи шансове за интегриране в семейството на психоаналитиците от МПА чрез създадения от нея Психоаналитичен институт за Източна Европа, който легитимира обучението и практиката на психоаналитиците от тази част на Европа.
Теории

Преобладаващите психоаналитични теории могат да бъдат групирани в няколко теоретични „школи“. Макар тези теоретични „школи“ да се различават, повечето от тях продължават да подчертават силното влияние на несъзнателните елементи, засягащи психичния живот на хората. Извършена е и значителна работа за обединяването на елементите на конфликт в теорията. Както във всички сфери на грижа за здравето и тук има някои постоянни конфликти, свързани със специфичните причини за някои синдроми и дискусии относно най-добрите техники на лечение. След 2000 г. психоаналитичните идеи обхванаха западната култура, особено полета като грижа за децата, образование, литературна критика, културология и душевно здраве, особено психотерапия.
Топографска теория


Структурният айсберг на ума.
Топики
Conscious: съзнавано,
Preconscious: предсъзнавано,
Unconscious: несъзнавано
Структури
Ego: азът,
Superego: свръх азът,
ID: то
Според тази теория човешката психика се дели на три дяла: Id — То (принцип на удоволствието), Ego — Аз (принцип на реалността) и Superego — Свръхаз (виж Топична перспектива)
Топографската теория за първи път е описана от Фройд в „Тълкуване на сънищата“ (1900). Теорията постулира, че психичният апарат може да бъде разделен на три системи: съзнателно, предсъзнателно и несъзнателно. Тези системи не са анатомични структури на мозъка, а по-скоро душевни процеси. Макар Фройд да поддържа тази теория през целия си живот, той на широка основа я заменя със структурната теория. Топографската теория е една от метапсихологическите гледни точки за описване на функциите на психиката в класическата психоаналитична теория.
Структурна теория
Ид или още то
Виж подсъзнание.
То обхваща неорганизираната, неосъзнатата част от личностната структура, която съдържа основните инстинкти. „То“ е несъзнателно по определение. То стои в директна противоположност на Свръх аза. По формулировка на Фройд:
„То е тъмна, недостъпна част от нашата личност, малкото, което знаем за него, имаме от нашето изследване на работата на съня и конструкцията на невротичните сипмтоми, и повечето от това е с негативен характер и може да бъде описано само в контраст на Егото. Ние се доближаваме към Ид с аналогии: ние го наричаме хаос, котел пълен с много възбуда… Пълно с енергия простираща се от инстинктите, но няма организация, не показва никакво колективно желание, а само борба да си докара удовлетворение на инстинктивните нужди, уважавайки спазването на принципа на удоволствието.“
(Фройд, Нови Уводни лекции по Психоанализа (1933))
Еволюционно, „То“ е предшественик на „Аз“-а; тоест психичният апарат започва при раждането, като недиференцирано „То“, част от което после се развива в структуриран „Аз“. По такъв начин „То“:
„съдържа всичко което е унаследено, което е представено при раждането, което се установява в конституцията — над всичко, следователно инстинктите, които произлизат от соматичната организация и които намират първо физически израз тук (в То) във форми непознати за нас“.(Фройд, „Отвъд принципа на удоволствието“)
„То“ е отговорно за нашите основни инстинкти като храна и вода, секс и агресивни импулси. То е неморално и егоцентрично, управлявано на принципа на болката и удоволствието; то е без чувство за време, напълно нелогично, първоначално сексуално, инфантилно в своето емоционално развитие и не приема „не“ за отговор. Разглежда се като резервоар на либидото или „любовната енергия“.
Аз или още его
Виж аз.
Егото или азът обхваща тази организирана част от личностната структура, която включва защитни, перцептивни, оценъчни, интелектуално-когнитивни и изпълнителни функции. Осъзнатите чувства пребивават в егото, макар не всички от операциите на егото да са съзнателни. Според Фройд:
„Егото е тази част от Ид-а, която е била изменена от директното влияние на външния свят… Егото изобразява това, което може да бъде наречен разсъдък и разум, в противоположност на Ид, което съдържа страсти… в своята връзка с Ид то е като ездач на седло, който се стреми да удържи превъзхождащата сила на коня; с тази разлика, че ездачът се опитва да го направи със своята собствена сила, докато егото използва взети назаем сили.“ [Фройд, Аз и То(1923)]"
В теорията на Фройд, егото има посредническа роля между „То“, Свръх аз-а и външния свят. Неговата задача е да намери баланса между примитивните нагони и реалността докато задоволи „То“ и „Свръх аз“-а. Неговата главна загриженост е с индивидуалната безопасност да позволи на някои от желанията на „То“ да бъдат изразени, но само последствията от тези дейности са маргинални.
Свръх аз
Виж Свръх аз.
„Свръх азът“ обхваща тази организирана част от личностната структура, основно, но не изцяло несъзнателна, която включва индивидуалните его идеали, духовни цели и друго психично представяне (най-общо наричано „съвест“), което критикува и забранява неговите или нейните инстинкти, фантазии, чувства или действия.
Теорията на Фройд заключава, че „Свръх аз“-ът е символична интернализация на фигурата на бащата и културните правила. Свръх аз-ът се грижи да стои в опозиция на желанията на Ид-а и неговата агресивност по посока на егото, защото техните цели са противоположни. „Свръх аз“-азът действа като „съвест“, поддържаща нашето чувство за морал и забрана на табутата. Неговото формиране става по време на края на Едиповия комплекс и се формира от идентификацията с интернализираната бащина фигура след като малкото момче не може успешно да задържи майка си като любовен обект без страх от кастрация.
Его психология
Его психологията отначало е предложена от Фройд в Задръжки, симптоми и тревожност (1926). Теорията е уточнена от Хартман, Льовенщайн и Крис в серии от публикации и книги от 1939 до 1960-те години. Тези серии от конструкти, паралелно с някои по-късни развития на когнитивната теория, включват идеи за автономните функции на егото: душевни функции, които са независими, поне по произход, от интрапсихичните (вътрешнопсихични) конфликти. Такива функции включват: сензорно възприятие, двигателен контрол, символично мислене, логическо мислене, реч, абстрактност, интеграция (синтез), ориентация, концентрация, съждение относно опасност, тестване на реалността, адаптивна способност, вземане на решения, хигиена и самозапазване. Фройд отбелязва, че задръжката е метод, който психиката може да използва, прилагайки всяка една от тези функции, за да избегне болезнени емоции. Хартман (през 1950-те) отбелязва, че може да има задържания или дефицити в тези функции.
Фрош (1964) описва различията в тези хора, които демонстрират ощетеност във взаимоотношенията си с реалността, но изглеждат способни да я тестват. Дефицитите в капацитета да се организира мислене понякога се свързват с блокиране или губене на асоциации (Блойлер) и са характерни за шизофренията. Дефицитите в способността за абстрактно мислене и самозапазване също подсказват за психоза при възрастните. Дефицитите в ориентацията и сенсориума са чест индикатор за медицинска болест, засягаща мозъка (и по тази причина автономните его функции). Дефицитите в определени его функции рутинно се намират в сексуално или физически насилени деца, където силните афекти, създадени по време на детството изглежда да разрушават някои части от функционалното развитие.
Силата на егото, по-късно описана от Кернберг (1975), включва капацитет за контрол на оралните, сексуалните и разрушителни импулси; толериране на болезнените афекти без разпадане и предотвратяване на появата в съзнанието на фантастични символни фантазии. Синтетичните функции в противоположност на автономните функции възникват от развитието на егото и служат за защита от появяващи се конфликтни процеси. Защитите са пример за синтетични функции и служат с цел защита на съзнателната част от психиката от осъзнаване на забранени импулси и мисли. Една от целите на его психологията е да наблегне на това, че има психични функции, които могат да бъдат разглеждани като основни, а не като вторични, на желания, афекти или защити. Разбира се, важно е да се отбележи, че автономните его функции могат да бъдат вторично засегнати от несъзнателни конфликти. Например пациент може да има хистерична амнезия (спомените са автономна функция), защото има интрапсихичен конфликт (желание да не се помни, защото е твърде болезнен споменът).
Взети заедно, горните теории представляват група от метапсихологически допускания. По тази причина група, обхващаща различни класически теории, дава смесена гледна точка за човешкото душевно състояние. Има шест „гледни точки“, пет от които описани от Фройд, а шестата е добавена от Хартман. Несъзнателните процеси могат да бъдат оценени от всяка от тези шест гледни точки. Гледните точки са:
Топографска (психичните инстанции на несъзнавано, предсъзнавано и съзнавано),
Динамична (теория на конфликтите — феномените на психичният живот се разглеждат като резултат от конфликти),
Икономическа (теория на енергийния поток — от гледна точка на инвестиция и/или дезинвестиция на психична енергия),
Структурна (личностовата структура може да принадлежи само към един определен, стабилен и постоянен вид структура (невротична, гранична и психотична)),
Генетична (твърдения относно произхода и развитието на психологическите функции), и
Адаптационна (как психологическите феномени взаимодействат с външния свят).
Теория на конфликта
Теорията на конфликта е осъвременяване и ревизия на структурната теория, която премахва някои по-тайнствени черти на структурната теория (разкрива, например, къде се намират потиснатите мисли). Конфликтната теория се вглежда в това как емоционалните симптоми и характерови особености се явяват сложни решения за душевните конфликти. Тази ревизия на Фройдовата структурна теория (Freud, 1923, 1926) премахва концепциите за фиксирани То-Аз-Свръхаз и вместо тях постулира несъзнателни и съзнателни конфликти сред желанията (подчиняващи, контролиращи, сексуални и агресивни), вина и срам, емоции (особено тревожност и депресивни чувства) и защитни операции, които изключват от съзнанието някои аспекти на другите. Нещо повече, теорията твърди, че здравословното функциониране (адаптиране) също се предопределя, до голяма степен, от разрешаване на конфликтите.
Основна цел на днешните теоретици-аналитици на конфликтите е да се опитат да променят баланса на конфликта чрез осъзнаване на аспектите на по-малко адаптивните решения (също наричани компромисни формации), така че те да могат да бъдат преосмислени и да се намерят по-адаптивни решения.

Абонамент за: Публикации (Atom)